ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ - КОНСТАНТИН ГЪЛЪБОВ, 1970 (Глава Първа - Родители)

ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ

1. Родители

По бащина линия един от дедите на Петко Р. Славейков -  най-старият, който се помни — е бил от с. Якоруда, Разложко. Казвал се е Рачо Чехларят, от рода на Големановци. Своя занаят той изучил в Цариград, отгдето се преселил в Трявна, види се, защото там е имало и други преселници от неговия край. Той трябва да е имал син Тодор. Синът на Тодор е Рачо Казанджията, роден около 1810 г., баща на Петко Р. Славейков. Своя занаят Рачо Казанджията изучил във Велико Търново, гдето бил изпратен от Трявна още като 9-годишно момче при някакъв казанджия. Рачо бил кръгъл сирак. Тогава върлувала голямата чума (1812—1815), която отнесла много хора в гроба. Заедно с други чирачета той ходил по гробищата да проси от житото и питките, които раздавали близките на покойниците. Тия чумави години се запомнили не само с безчетните смъртни случаи, но и с големия глад, който настъпил, защото мнозина избягали в горите, за да не се заразят от страшната болест, и нямало кой да работи по полето.

Знае се, че Рачо Казанджията не бил само добър занаятчия, но и добър певец и кавалджия, та го викали да свири и пее по сватбите. Отличавал се като младеж с голяма смелост и веднъж убил един турчин. Това било, като водил жетвари и жетварки в Загоре. Убийството извършил, защото няколко турци нападнали през една нощ жетварките. Бил ранен и той в ръката, та докато заздравее раната, трябвало да се крие в Търново у роднини. После избягал в Балкана и станал хайдутин в прочутата чета на Странджата.

В 1821 г. той е вече казанджийски калфа.

Оженва се за една ратайкиня на име Донка от Вишовград (Търновско), село на пет часа западно от Търново. Дали това сиромашко чедо е било хубаво, не се знае — знае се само, че била умна девойка. Баща й умрял още докато била малка и тя отишла в с.Михалци, гдето майка й се омъжила за втори път. Но понеже вторият й баща не я приел, тя си намерила работа в Търново. Като станала мома, Рачо Казанджията — който бил закачлив ерген — я спрял веднъж на пътя, тупнал калпака си пред нея на земята и извикал: ״Куку, Доне!“ Тя му отвърнала: ״Рачо, Рачо, господ добър ум да ти дава. А че засрами се! Вече ерген си станал, пък още като дете ходиш да лудуваш.“ Това ״Куку, Доне!“ станало причина да се вземат, защото от думите й Рачо разбрал, че тя е умно момиче.

Но бракът им не бил щастлив: едва свързвали двата края — пък скоро им се народили и деца.

Според Светослава Славейкова (77. Р. Славейков, Биографичен очерк, София, 1959, стр. 7) синът на Рачо Славейков, Петко, е роден през 1828 г., а не през 1827 г., както пише погрешно той. Но дали на 17, 18 или 19 ноември, това не се знае точно и от самия Петко Р. Славейков. Приема се обикновено, че е роден на 17 ноември. Що се отнася до мястото на неговото рождение, трябва да се подчертае дебело, че според сина му Рачо П. Славейков (П. Р. Славейков, София, 1927, стр. 5) то не е Трявна, както твърдят мнозина, а Търново. ״Баща ми П. Р. Славейков е роден в Търново. . . Но понеже той в детството си е ходил често в Трявна, задомил се е и е учителствувал продължително време там; понеже всичките му деца са родени в Трявна и семейството му е преживявало там почти до Освободителната война, то родолюбивите тревненци настояват да твърдят, че той там е и раждан, което фактически не е вярно.“ Но, както отбелязва Димитър Косев в своето ценно изследване ״Петко Рачев Славейков. Обществена и политическа дейност“, не са само тревненци, които правят тази грешка — правят я и други видни дейци на перото: М. Москов, К. Иречек, Пипин-Спасович, Теодоров-Балан, Тома Васильов, Христо Н. Даскалов, Михаил Арнаудов и Боян Пенев. В своята ״История на българската литература“ Пенев пише, че П.Р. Славейков е роден в Търново, но после отново говори за Трявна като родно място на П. Р. Славейков. (Д. Косев, FI. Р. Славейков. Обществена и политическа дейност Год. на Соф. университет, том I, стр. 25). В книгата си ״Петко Славейков“, София, 1968, Соня Баева поддържа, че Славейков бил роден през 1827 г., но основанията й не са приемливи (стр. 211—212).

Петко Славейков описва подробно положението на родителите си през техния недълъг брачен живот. Казанджийството било съвсем замряло, та майсторите разпуснали калфите и чираците си. Останал също без работа, Рачо се чудил и маял какво да прави, защото имал вече три деца и четвъртото било на път. Отишъл при девера си Мочеолу да надува кожите на закланите овци и той му давал кога дроб, кога крака, кога глава да си облажи къщата. А Донка прела и тъчела на комшийките си за ока брашно. Една вечер Рачо си дошъл без нищо за ядене и тя излязла да моли по комшийките, но и тяхното положение не било добро, та се върнала с празни ръце. Малките дечица започнали да хленчат за хляб. Рачо се похлупил на една страна и заплакал. Но Донка се досетила, че имат още малко леща, забравена в една кратунка, наклала огън и турила лещата да ври. Докато уври лещата, децата заспали гладни и едва тогава Донка забелязала, че Рачо плаче.

А ето как Петко Славейков се е родил! През един сьботен ноемврийски ден Донка и една нейна съседка отишли на църквата ״Св. Костадин“. Когато се връщали оттам, те били пресрещнати от двама делибашии. Двете млади жени били бременни, но съседката на Донка била в по-напреднала бременност, та вървяла по-изпъчена. Това ядосало единия делибашия и той започнал да ругае: ״Аз отивам на смърт в Шумен, а тя се изпъчила насреща ми като арнаутска тапанджа“ — и като изрекъл тия думи, извадил ятагана си и я ръгнал в корема. Тя паднала веднага мъртва на земята, а Донка търтила да бяга и едва стигнала у дома си. Но още като влязла в къщи, усетила родилни болки. Все пак успяла да проводи за мъжа си, а тя се скрила в мазето на малката къщичка и там, между една празна бъчва и пълната каца, всред няколко нащърбени гърнета, делви и качета ражда като седмаче Петко Рачов Славейков.

Като дошъл Рачо, тя едва могла да му разкаже за станалото на връщане от църквата и добавила, че не вярва да оживее нито тя, нито бебето.

Бащата помолил турските войници, които били настанени в къщичката му, да се преместят в друга някоя къща, за да може родилката да се прибере горе в стаята на топло. Четиримата от тях (те били женени) се съгласили и тръгнали да си дирят другаде подслон — петият отвърнал нахално: ״Що ми е на мене, че на гяурина кравата се отелила? Той да й дири яхър. Аз се не местя.“ И като казал това, легнал, та се завил под чергата и започнал да пъшка, сякаш ще ражда. И не само това, ами рекъл на бабата, която била вече дошла при лехусата, да доведе и нему баба да го избаби..но да е по-млада.

Какъв цинизъм!

Все пак Донка била настанена горе в стаята на топло, но заболяла тежко — вероятно от родилна треска. Пред Коледа тя се посъвзела и станала от леглото да почисти и разтреби, но на Нова година я втресло отново и скоро след това починала.

След смъртта на майката за Петко трябвало да се грижи малката му сестричка, която не била навършила още седем години. Тя го разнасяла по родилките из града да го кърмят..., сякаш за да го откърми народът, на който той ще служи по-късно през целия си живот! И уж идвали две жени да го къпят, но идвали толкоз рядко, че когато след изтичането на три месеца от смъртта на Донка бащата се сгодил за втората си жена Тодора, която била слугиня при Хаджи Хъмза, и тя започнала да къпе бебето, изтърсила от влажното и гъбясало корито шепа червеи.

Изглежда, че по искане на Тодора малкият Петко бива даден у една нейна кумица за отглеждане. Но понеже на кумицата трябвало да се плаща, мащехата се видяла принудена да го вземе обратно при себе си. В своите мемоари Петко Славейков твърди, че Тодора го гледала добре.

Всичките тия произшествия се извършват през 1828— 1829 г., когато бушува руско-турската война, позната на народа по името на ген. Дибич Забалкански.

Донка, същинската майка на Петко Славейков, имала един роднина в с.Вишовград, гъдулар, който идвал на Beликден в Търново да свири и да пее у по-видните търновчани, най-вече в къщите на казанджийските майстори. Рачо Казанджията го обичал, поставял го на трапезата до себе си и го карал да му свири и пее, а понякога грабвал и той кавала си и пригласял на гъдулката му. Други път двамата родственици оставяли гъдулката и кавала, та запявали заедно, или ту единият, ту другият.

Какво е родството на този гъдулар със Славейкови, не се знае точно — бил е вуйчо на Донка или на Петко. Донка и гъдуларят били от рода на ״бюлбюлите“ (славеите), наричани така в с. Вишовград заради музикалните им способности. Като се има пред вид това тяхно прозвище, ясно е защо по-късно младият поет Петко Рачов Тодоров, който се е наричал и Петко Рачов Медникаров, се е преименувал на Петко Рачов Славейков. На младини той се е подписвал най-различно: Петър Рачов (1846), Петко Рачов (1847), 1853), Петко Рачов Търновец (1847), П. Р. Тамянужний (1848), Петко Р. Славейский (1850), Петко Р. Славей (1850, 1852, 1853), Петко Р. Славейков (1852), П. Р. Славейков 1852), Славейко (1853). След това се подписвал редовно като П. Р. Славейков, особено в писмата си до Н. Палаузов. Но Палаузов го наричал П. Р. Славей (1856).

От двата брака бащата на П. Р. Славейков е имал 11 деца — домочадие предостатъчно за един казанджия, за да живее като последен сиромах. Но причина за сиромашията на Рачо Казанджията навярно не е била само многобройната му челяд. Хора като него, които обичат да свирят и да пеят, са обикновено непрактични и мъчно догонват парата, а догонят ли я, лесно я харчат. Особено ако към непрактичността им се прибави и една будна обществена съвест, каквато Рачо Казанджията несъмнено е имал. През 1835 г. този напредничав за времето си българин не само лее куршуми и навива фишеци за Велчовата завера, но отделя и средства за тях от оскъдните си казанджийски доходи.

Един от неговите приятели е Стоян Ахтар, който имал препис от ״Историята“ на отец Паисий. Този негов приятел събирал стари монети и вземал живо участие в обществените борби, особено срещу грабителските произволи на турските чиновници и българските чорбаджии. И тъкмо под влиянието на този смел борец Рачо Казанджията става голям поклонник на Русия, от която по онова време, пък и по-рано, българите очакват освобождението си от турско иго. Пак под негово влияние той разбира и пакостната роля на чорбаджиите в обществения ни живот и надъхва с омразата си към тях и своя малък син Петко, както го надъхва и с любовта си към Матушка Русия. По-късно тази омраза и тази любов преминават като червени нишки през цялата обществена дейност на Петко Славейков преди и след Освобождението ни.

Както ще видим по-нататък, Рачо Казанджията се е отличавал със способността да мисли образно и духовито, една черта, която наблюдаваме после като наследие от него у Петко Славейков и в още по-висока степен у Пенчо Славейков.

Този даровит българин умира през 1848 г. от холера. Не само в тази глава, но и на много други места сме използували незавършените мемоари и автобиографичните бележки на П. Р. Славейков. Използували сме също бележките на Цветана Македонска в ״П. Р. Славейков. Избрани произведения“, София, том I, 1954, и том II, 1956. От голяма полза ни бяха и някои от непубликуваните материали в ,,Архив П. Р. Славейков“. Из живота на Славейков сме предали само по-важните моменти.)

Следва продължение ...

ЧЕРНИЯТ ВЪЛШЕБНИК - СТЕФАН РОБЕВ / ГИЛОТИНИРАНЕТО НА ЛАВОАЗИЕ/

ЧЕРНИЯТ ВЪЛШЕБНИК, СТЕФАН РОБЕВ

      Народът не обичаше Лавоазие. Не че работниците и селяните във Франция имаха нещо лично против него, а защото те бяха против всички, които са свързани със събирането на непоносимо тежките кралски данъци. А бъдещият обновител на химията, трябва да си кажем направо, не беше със съвсем чиста биография в това отношение — той беше главен откупчик на данъците.

Каква беше данъчната система във Франция през XVIII век? Людовик XVI, тогавашният крал на Франция, повикваше негово превъзходителство финансовия министър и му казваше:

—  За нуждите на нашата кралска особа трябва да ни бъдат доставени двадесет милиона златни франка.

На поредния бал във Версайлския дворец негово превъзходителство финансовият министър се срещаше с негово благородие главния откупчик на данъците и казваше:

— Мадам Лавоазие е отново най-красивата дама на празненството. И когато поласканият главен откупчик на данъците усмихнат се покланяше, министърът прибавяше небрежно:

— Негово величество счита, че тази година не ще може да преотстъпи данъчните вземания за по-малко от тридесет милиона.

Отново поклони, шумолене на скъпи копринени дрехи, отново любезности.

След това главният откупчик на данъците свикваше своите областни представители и препродаваше своите права така, че исканата от него сума ставаше четиридесет милиона. В крайна сметка от данъкоплатците се събираше няколко пъти по-голяма сума, отколкото първоначалната. . .

В това накратко се състоеше ״нехимическата“ дейност на Лавоазие, поради която англичанинът Джеймс Уат не го наричаше другояче освен ״френският финансист“. В края на краищата тази дейност стана и повод за неговата трагична гибел през 1794 година след Великата френска революция.

Когато влезеше обаче в лабораторията си, Лавоазие се преобразяваше моментално. Изчезваше кралският придворен, изчезваше финансистът, оставаше само ученият, гениалният химик, който не се занимава с ограбването на бедните, а се бори само с тъмните сили на незнанието.

״Флогистонът е тесен за моите представи“ — обичаше да казва Лавоазие. Но той чувствуваше, че само думите са нещо много слабо, за да оправят обърканите сметки на тогавашната химия. И Лавоазие се залови за работа. Въведе в химията везните, и то така че те станаха постоянен инвентар на лабораторията. Оттогава хората започнаха да казват:  „Химиците цял живот теглят...“ Лавоазие откри и провъзгласи, че при горенето на металите теглото им се увеличава. (Този факт заедно със закона за запазване теглото на веществото при химичните реакции са открити по-рано от великия руски учен Михайло Ломоносов, но в Русия те не са получили нужното внимание). А накрая, отричайки съществуването на флогистона, той посочи и възвеличи кислорода, общоприетият днес покровител на горенето. Образуването на въглеродния двуокис — откритието на Ван-Хелмонт, намери своето естествено обяснение при горенето на въглерода. Лавоазие установи, че и при спиртната ферментация — тайнството, чрез което гроздовият сок се превръща във вино — отделящият се газ представлява също въглероден двуокис. Какво следствие можеше да се извлече от този факт?

„Жизнените процеси също представляват горене, но горене без пламък“ — възкликна Лавоазие. Това беше откритие, което изпревари своя век с много време.

Големите познания на Лавоазие, неговите научни успехи, богатството му и фактът, че имаше за съпруга една от най-красивите и умни жени на Париж — всички тези неща поотделно или заедно бяха причина мнозина да му завиждат. Както всеки голям учен Лавоазие не обръщаше внимание на клеветите и си гледаше работата. Но този, който така гениално умееше да предвижда и открива научните истини, се оказа неподготвен за най-голямото събитие на XVIII век —

Великата френска буржоазна революция.

На 24 декември 1793 година в специален декрет се споменаваше името на Антоан Лоран Лавоазие, петдесетгодишен, французин, женен, неосъждан. За какво се отнасяше този декрет? За награждаване на великия химик, на големия мислител? Не, в декрета Лавоазие беше обявен за враг на народа. Заедно с всички други откупчици на данъци той трябваше да бъде съден от революционен трибунал, който по това време имаше практиката да издава твърде еднообразни присъди — смърт чрез гилогиниране.

Вестта за арестуването на Лавоазие разтърси научната общественост повече, отколкото екзекутирането на Людвик XVI. Веднага след като научи новината, неговият бивш ученик и голям химик Клод Бертоле се втурна при своя колега Антоан Фуркроа, който по това време беше член на революционния Конвент и имаше значително влияние всред силните на деня във Франция. Та нали те — Лавоазие, Фуркроа и Бертоле, бяха работили години наред заедно, нали съвместно бяха писали ״Методите на химичната номенклатура“. При Фуркроа трябваше да се отиде най-напред.

—  Станала е трагична грешка. Лавоазие е арестуван!

Фуркроа не прояви никакво учудване. Лицето му имаше същия вкаменен израз, какъвто се забелязваше и у другите якобински активисти по време на масовите екзекуции. Трицветната лента на гърдите привличаше сякаш цялото му внимание в момента и той не погледна Бертоле.

—  Арестувани са всички откупчици на данъци — процеди през зъби той.

—  Слушайте, Фуркроа, по дяволите тези твърде ненужни и официални обяснения.

—  Гражданино Фуркроа — поправи го каменното лице.

—  Та какъв враг на народа е Лавоазие!

—  Това ще се докаже в съда.

—  Но в съда не винаги побеждават доказателствата.

Чак сега Фуркроа повдигна масивната си глава и впи студените си сиви очи в своя развълнуван събеседник.

—  Гражданино Бертоле — каза бавно той, — народът иска от вас да му служите, а не да защищавате неговите врагове. Думите ви относно революционния съд са достойни за най-сурово наказание.

Дълго продължи разговорът между двамата велики химици и след всяка дума те ставаха все по-малко и по-малко велики. Думите на Фуркроа накараха Бертоле да се замисли за службата и за семейството си, вместо за съдбата на Лавоазие. И той лесно се остави да бъде убеден, че не е прав. Накрая той започна да изброява като на погребение големите научни заслуги на Лавоазие, но Фуркроа го прекъсна:

—  Има и по-големи учени от него ... — каза той неопределено. Бертоле не се опита да действува пред други високопоставени лица. В края на краищата той беше спокоен, че все пак направи нещичко. Какво пък и Лавоазие си има вина — да не е ставал откупчик на данъци! И Бертоле си остана спокойно на закрито, докато бурята отмине.

От своя страна съпругата на Лавоазие, гордата Мария-Анна, несъзнателно беше станала причина за враждебността на мнозина от учените колеги към Лавоазие. Тя ги срещаше с вдигната глава и гледаше през тях, като че ли изобщо не съществуваха. Когато Бертоле веднаж почитателно й се поклони, красавицата само сви презрително аристократичната си уста, сякаш беше видяла някакво крайно недостойно създание.

Лавоазие, новият Прометей, човекът, който разкри същността на огъня и на горенето, беше все по-близо и по-близо до идващата безсмислена смърт. Химиците изпитваха към лошото, което дойде и към още по-лошото, което предстоеше, различни чувства — страх, злорадство, възмущение, но всички тези чувства родиха само едно — пълно бездействие. Френската химия се готвеше да посрещне своя най-голям траур с проявите на осъдително безразличие.

На 8 май 1794 година Лавоазие беше гилотиниран като враг на народа в името на революцията.

Наистина ли беше враг на народа Лавоазие? Нас ни делят около 176 години от неговата екзекуция, но историята доказва, че много по-малък срок е напълно достатъчен, за да може обективно, обосновано и ясно да се отговори твърдо с ״не“. Не може да бъде враг на народа човекът, който му даде блясъка на плодотворното и неповторено до днес научно дръзновение, човекът който е негова несменяема национална гордост. Но какво да се прави. Добре известно е, че историята не приема съболезнования, тя се движи в еднопосочната улица на времето и поправките нито са възможни, нито са мислими. Някои се опитват да припишат на Робеспиер жестоките думи ״Революцията не се нуждае от учени!“, но щателната проверка на историците доказа, че тези думи никога не са били изричани от великия якобинец. Просто Лавоазие се оказа твърде открояваща се фигура, твърде ясно поставен прицел, за да не бъде улучен от стрелите на безимената посредственост, която започва да вие при всяка проява на гения.

Не революцията, а безименната посредственост отсече жестоко от тялото на Франция главата на големия учен. Антоан Лоран Лавоазие направи много грешки като финансист и твърде много открития като химик.

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

ЛОРА ДО ЯВОРОВ

сряда, 22 май 1912 г., Париж

Мой приятелю,

Нима писмата ми бяха шеговити? Но кой е казал вече, че тъгата е по-уместна от смехът?... А ти все пак си ги игнорирал — писмата ми. Все едно, за нищо не отговаряш.

Един съвет. Когато занапред се обясняваш в любов — не казвай никога: Ти си мила . . . и аз не мога да не те обичам! Това прилича много повече на логическо заключение, отколкото на порив. А любовта е сигурно повече порив, отколкото логическо заключение.

Моята намеса в твоя живот ? В що се състои тя? Не те ли оставих сам, свободен? Не ти ли позволих да решаваш, да пререшаваш въпросът за нашето бъдаще — даже по начин, щото да ме изключиш съвършенно из животът си? За да бъда спокойна, пиша ти за последен път по този въпрос. Решавай! Откажи се от мене — тогава ще престана да ти пиша.

Повтарям ти за последен път — и м а м минало. Тежи ли ти то? — Откажи се от мене. Но откажи се от мене веднага — днес — и откажи се за винаги. Защото всеки ден неволно живота ти влиза в моя все повече и повече — аз започвам да ги не разграничавам — това е едно нещастие — което всеки ден ще бъде по-голямо.

За последен път — избирай!

И знай, че каквото решиш — то — единственно ще бъде. После още нещо. Аз не мога вече да бъда откровенна с тебе за всичко било до 1 септемврий. Ако ти ме питаш наново — аз ще взема да те лъжа, поне ще се опитам.

Всеки ден повече ме е страх да те не загуба. За да те запазя, ще употребя човешки средства — аз съм човек — а човешките средства са винаги малки и некрасиви.

Миналата вечер цитираха Херцен. Той казва нещо подобно: Всякой, който се обръща назад, прилича на жената на Лота, вкаменява се и остава там, гдето е. Това е вярно. Няма защо да вкаменеем над гроба на миналото. Решавай пак. И ако ти след това мое писмо ми пишеш, че ти си решил да пазиш ״старото положение״, аз ще взема да гледам на тебе, като на действително моя брат, моя приятел и моя мъж.

И тогава аз няма лесно да ти позволя да ме изхвърлиш из живота си.

Решавай!

Аз те обичам. Как да ти го докажа? Ето на — напиши ми, че искаш да взема кокаина, който имам и аз ще го взема без да се замисля, защото го искаш ти. Няма да оставя нито една дума, отгдето да се заключи, че си писал за това по-рано. Ще изгоря най-грижливо всичко твое.. . Друго какво? Обичам те и ако ти ме обичаш малко повече, някак си по-поривно и естественно, а не вследствие логически заключения — аз бих била, наистина, щастлива.

Реши днес! Мисли добре и пази се после!

Ти си суеверен и ако знаеш, че тъкмо сега става затъмнение и че луната покрива слънцето и настъпва някакъв си таинствен и бледен ден (12 1/2 по обед е сега) и ако видеше чудноватите сенки, които хвърлят листата пред прозореца ми. . . Слънцето и луната са тъй добре слети, тъй неразграничими. . . А сенките на листата са идеално тънка дантела хвърлена на пясъка. . . Какво значи това, мой суевернико? Довечера ще ти пиша още други разправии. Сега те цалувам горещо и дълго.

Твоята Лора

Всичките сенки бяха релиефни и нюансирани - някаква въздушна скулптура. Интересно, нели? Цалувам те пак и довечера пак.

Твоята Лора

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

БУРНИ ВРЕМЕНА - ЕКАТЕРИНА КАРАВЕЛОВА

Откъс от книгата  "КАТО АНТИЧНА ТРАГЕДИЯ - съдбата на Екатерина Каравелова"

Заставен да напусне България, Батенберг назначава за регенти Каравелов, Стамболов и Муткуров. Но Стамболов не е склонен да дели властта с други. В страната се възцарява атмосфера на страх, подозрение, терор. Един ден в дома на Петко Каравелов идва Илия Икономов направо от участъка. Той разкопчава ризата си — тялото му е окървавено и посиняло от ударите с пясъчните торби. Мълвата за насилията се оказва вярна. На 1 ноември 1886 г. Петко Каравелов си дава оставката като регент — той не иска да носи отговорност за престъпленията, на които не може да сложи край.

„Днес идеал, утре — изверг! Надали другаде с такава бързина се менят настроенията и чувствата на симпатии и антипатии, както в нашето отечество,гдето забравата на доброто и злото еднакво цъфти.“

Горчиви думи, изречени от Екатерина Каравелова. 

Горчиви, защото са лично изстрадани...

След 1887 г. Петко Каравелов остава в отечеството си „да измита праховете на софийските участъци, да чезне в техните зимници и най-после в 1891 г. да влезе в Черната джамия за пет години“. Неговата жена, вече с две деца на ръце, трябва да се грижи за прехраната на семейството и да се бори за освобождаването на своя съпруг...

Когато Петко Каравелов и негови другари са арестувани по време на русенския бунт през 1887 г., Екатерина Каравелова обикаля европейските дипломатически агенти с настойчива молба да се застъпят за затворниците. Бившият военен министър Никифоров е успял да изпрати записка, че е извършен побой над тях, че живи от затвора няма да излязат. Намесата на дипломатите ги спасява, но омразата на стамболовистите срещу Екатерина Каравелова още повече нараства. Веднага след убийството на Хр. Белчев през 1891 г. Петко Каравелов е арестуван отново.

„Тая нощ на три пъти идваха да правят обиск — спомня си Екатерина Каравелова. — Най-напред преди 12 часа дойде един пристав, за него се знаеше, че за да се хареса и угоди на Стамболова и Радославова, бе стрелял в руския паметник по пътя за Княжево; помощник-пристав, няколко стражари и Минко Радославов, градоначалникът, който бе ням зрител при обиска. Поискаха бохча и безразборно всички книжа от масите, от писалищната маса хвърлиха в нея, някои приставът туряше в папката си. Когато го запитах защо ги отделя на такова почетно място, той с видимо задоволство отговори: „Защото са по-пресни.“ Подир два часа се завърнаха и разпиляха всички книги от етажерките. На разсъмване дойдоха да правят обиск в нашата спалня горе. Същото тършуване и разхвърляне. На другия ден друга комисия от нови лица дойде да прави обиск в салона.“

При обиска намират и една фотография, на която личат Стамболов, Олимпи Панов и Никифоров.

Екатерина Каравелова не сдържа гнева си:

— Тези двамата той погуби, но и неговият край не ще е от бога!

Занизват се тежки дни, изпълнени със зловещи слухове за чудовищни мъчения и изтезания в участъците. Една тайно изнесена бележка от затвора ги потвърждава. Тогава Екатерина Каравелова решава да се обърне към дипломатическите представители в София да се застъпят за арестуваните и да настояват час по-скоро да се насрочи процес.

 „Намислено — направено. Написах частни писма до всички представители на великите сили от мое име и още едно общо заявление, подписано от седем жени, по-меко, по-сдържано от моето писмо. На първо място личат имената — моето, на Милица Орошакова, Ана Георгиева — жената на Тома Георгиев — обесен отпосле, на майката на Стоян Джуджев и още на други три майки и жени, които бяха чули за изтезанията в затвора. Не се удостоихме с отговор.“ На 30 ноември 1891 г. Екатерина Каравелова е поставена под домашен арест. „Останалите отвън редки приятели плахо поглеждаха към нашата чумава къща, като минаваха предпазливо по отсрещния тротоар, край Градската градина. Само Иван Славейков, Пенчо Славейков и Илия Киселов минаваха покрай оградата ни, за да зърнат поне децата на двора.“

Екатерина Каравелова и сега намира начин да вбесява стражарите, които ден и нощ се сменят на пост в къщата. Тя пее на децата весели и шеговити песни, сякаш е празник в дома й.

„В критичните минути на живота ми ме обхваща безкрайно безразличие, когато съм сама, и безумно веселие, когато се намирам пред очите на тези, които не обичам или презирам“ — изповядва Екатерина Каравелова.

А положението й е отчайващо. Тя трябва да мисли за всекидневния насъщен хляб и затова е принудена да продаде всичко по-ценно, което има в къщи. Оставя само 2—3 вещи на Петко Каравелов, които пази като реликви. Въпреки всички рискове единствен Пенчо Славейков дръзва да посещава „чумавата къща“ и да помага с каквото може. Връчват й обвинителния акт, от който тя разбира, че е подведена под отговорност за предателство. А това означава, че я очаква най-тежка присъда. Но тя съумява да запази спокойствие и двете й дъщери не разбират какво нещастие е надвиснало сега и над майка им.

 „Те със своята детска наивност нищо не проумяваха от всичко, което ставаше с мен. На обеда всички бяхме весели, само дядо Славейков от време на време изплакваше, като нежно милваше своята кръщелница и любимка Лора. Доколкото Виола като малка бе жива и бъбрива, дотолкова Лора бе сдържана и мълчалива и нерядко, когато „кака Виола“ прекалеше със своите песни и приказки, тя й думаше тихичко: „Стига бе, како, че мама главата ще я заболи.“

На 10 февруари 1892 г. Екатерина Каравелова е изправена пред съда. Прокурорът Цукев гръмогласно я обвинява, че искала чуждо вмешателство, както едно време подир баташките кланета, че със своите измислици целяла ни повече, ни по-малко „да повдигне Европа срещу България...“.

Екатерина Каравелова се готви да възрази нещо, възмутена от тези клевети, но нейният защитник Константин Стоилов с поглед й припомня, че е обещала да мълчи, да не говори нищо за жертвите и палачите, ако иска да бъде спасена...

А Стамболов бил наредил да се осъди на смърт — за това разказал на русенския митрополит съдебният заседател Калпакчиев, който, като не бил уверен, че подсъдимата е виновна, дошъл да се посъветва с владиката. Дядо Григорий му казал да гласува по съвест, а не както е заповядал Стамболов. И това спасява Екатерина Каравелова от сигурна смърт...

Но смъртна присъда продължава да заплашва Петко Каравелов. След като в ръцете на Стамболов попада дневникът на Светослав Миларов, обвинението е скалъпено и процесът е насрочен.

Екатерина Каравелова много пъти се обръща с молба към Константин Стоилов да поеме защитата и на Петко Каравелов, но той отказва от страх пред Стамоолов. Диктаторът не можел да му прости, че е защищавал „предлтелката“ на предишния процес. За защитник на Петко Каравелов става Алеко Константинов.

Екатерина Каравелова си спомня: „Процесът вървеше. Всеки ден ние жените, роднините присъствувахме и следяхме с болезнено внимание за разпитите, защитата и едвам сдържахме вълнението си, когато Стайнов умишлено се стараеше да заплете подсъдимите. . . Петко беше спокоен, макар да разбираше по състава на съда, че съдбата му е предрешена, че той и Трайко Китанчев ще бъдат осъдени на няколко години затвор. Безпокоеше се само за Тома Георгиев, който бил сторил глупост, написал за себе си (разни измислици, защото го били лишили от тютюн. Признал, че бил в заговора с Карагюлева само и само да му дадат папироси..

Особен интерес представляват твърденията на Екатерина Каравелова как е бил подготвен процесът:

„Миларов си отиде заради дневника си. Ами Тома? Преместен в градоначалството, на два-три пъти бил посещаван от Стамболов. Той знаеше, че Тома играе на карти и поради това бе продал къщата си, и му предложил да каже само: „Каравелов знае за заговора“, и ще получи богато възнаграждение. Първия път сложил пред него торбичка с 50 000 лева, втория път увеличил наградата до 100 000 лева и най-после — до 150—200 хиляди. Тома Георгиев устоял пред изкушението, не замърсил съвестта си и затова плати с живота си. Но на което не склони Тома Георгиев, изпълни Спас Лепавцов. За неговото лъжливо донесение Петко бе осъден на 5 години.

За да може да преживява, Екатерина Каравелова отново се преселва в Русе и само от време на време идва в София на свиждане с Петко Каравелов.

След падането на Стамболов другите затворници от процеса са освободени, но Петко Каравелов не го извеждат от Черната джамия, за да не обърка сметките на новите управници. . .

Екатерина Каравелова се връща пак към учителската професия. „Изкарах първите месеци с най-голямо усърдие, защото съм учителка по призвание —обичам ученичките и те ме въодушевляват и с тях се чувствувам винаги млада. Гледам си работата и слухтя кога Петка ще освободят. Искаха от него да подаде заявление, да пише писмо до министъра, до княза. Със същото и към мен се обръщаха през лятото — и аз да моля за милост. Възмутих се! Милост се иска за престъпници, а Петко невинен лежеше в затвора.“

Петко Каравелов е освободен. Години по-късно той отново е министър-председател, макар и за кратко. Сега Екатерина Каравелова има възможност да опознае отблизо и новия владетел — княз Фердинанд. Отношенията им са неприязнени.

На един прием в двореца между тях се води следният разговор:

— Госпожа Каравелова, когато Ви представиха в двореца, понеже бях слушал за Вас, че сте корава славянка-българка, Ви заговорих на български. Вие ми отговорихте на немски, за да ми покажете Вашата омраза.

— Не Ви мразя, не Ви и обичам, защото не Ви познавам. Стамболовият режим сгради между Вас и народа една Китайска стена. Тя трябва да бъде съборена, народът да Ви опознае и обикне.

— Та нима ми е нужна обичта на народа? Аз съм дъб, в който се разбиват бурите.

— Ваше Царско Височество, Вие забравяте, че съм учителка по литература и словесност. Това Ваше невярно твърдение се разбива с баснята на Крилова: разразила се голяма буря, вековечният дъб бил изтръгнат с корените от земята, а малката тръстика се превивала на вси страни и на сутринта стояла непокътната и права, а якият дъб грохнал на земята.

— Не, не, аз съм скала, която устоява срещу всички вихри — високомерно продължава Фердинанд.

— Не съм геоложка — възразява му Екатерина Каравелова, — но зная, че няма скала, която след време да не се пропука и пукнатината се уголемява от снега и дъждовете, докато един прекрасен ден рухне.

— Вие сте ужасна!

— Не, не съм, виждам, че искате да ме изненадате и объркате, като говорите неща, на които не вярвате.

Фердинанд се засмива, подава й ръка за сбогуване с думите, че се надява да станат приятели.

Приятели те не стават. 

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ