четвъртък, 22 май 2014 г.

ХАЛЕЕВАТА КОМЕТА - РОМАНЪТ НА ЯВОРОВ - МИХАИЛ КРЕМЕН

XAЛEEBATA КОМЕТА

През 1910 година — годината на Халеевата коме­та — Яворов загуби Мина.
И намери Лора.
Остави поезията и премина към драмата.
Тая знаменателна година промени не само пътя на неговото творчество, тя донесе и фаталния завой в жи­вота му.
Това бе и за родината една достопаметна — една ре­шителна, напрегната, бременна с необикновени събития година: освен жестоката участ на поета тя подготви и катастрофите на България.

Смъртта на Мина Яворов оплака в пропития с го­рест и поезия „Философски дневник“. Тая съкровена из­повед той превърна в пиеса, като взе за тема незем­ната си любов към девойката с две хубави очи и преч­ките, които нейните близки му създадоха.
Пиесата си Яворов нарече трагедия и я назова „В полите на Витоша“.
Той и не подозираше, че тази негова първа драма само след година ще го свърже с жената, която го обре­мени с тежката си претоварена любов и го доведе в нещастните дни на България до последната му — тоя път истинска, неписана трагедия.

*

Неканената гостенка от всемира, идваща всеки 75 години, се беше приближила до земята застрашително през пролетта на 1910 година. И макар да се знаеше, че в миналото тя винаги се е връщала смирено в да­лечното си царство, мнозина смятаха — повече с чувството си, — че този път нейното гостуване ще бъде ги­белно.
С чувството си и Яворов свързваше с кометата лич­ните си преживявания и събитията в България. Кoгaто през лятото се готвеше да тръгне за Франция1, той ми говори за някакви пречки, които хора от Министер­ството на просветата му правели, напомни ми за не­щастието в Русе, дето войската избила трийсетина бъл­гари, за пакостната наша туркофилска политика и за вредата от славянския събор, отдавайки — повече на шега — всичко на Халеевата комета. Тя била черната звезда на поробена Македония, пък и „отде да знаеш, че не ще прати и мене в гроба: виж, че някой младотурски агент ме претрепал, преди да мина границата!“
Посещението на кометата действително разстрои не­малко свят: страхът от смъртта бе взел ума на много хора. Говореше се, че имало полудявания и самоубий­ства, че в Петербург и в Париж мъже и жени със сла­би нерви се хвърляли в Нева и Сена. В Испания и Италия шествували многохилядни процесии с хоругви и с икони на светци. В Индия и Китай умилостивявали съд­бата с молитви и заклинания, с религиозни танци око­ло свещени огньове. В Америка — страната на безброй секти и на суеверието — паниката била най-голяма. Там още повече повярвали в поличбата на небесната смутителка, когато вестниците съобщили, че Марк Твен умрял в деня на нейната най-голяма близост до земя­та, свързвайки това с чудноватия факт, че той се е родил преди 75 години пак под знака на същата комета.
И в България небесната гостенка всяваше ужас.2 (Варненският гражданин Чучков кръстил „Халей“ родения през време на Халеева комета свой син. Халей Чучков е съученик на Никола Вапцаров). Мнозина носеха в душата си необорим смут, внушен най-вече от вестниците, които непрестанно се пълнеха с тревожни известия — от провинцията, от съседните държави, от целия свят. В тях често се печатаха дву­смислени статии за безвредността, но и за опасното влияние, за невинността, но и за проклятието на кометата от люлката на човечеството до нашата епоха; даваха се научни обяснения за нейния произход, за огненото и ядро, за газообразната й, но „може би“ отровна опашка; цитираха се изследванията на английски професори по геология и астрономия, данните на италиански учени, взети от летописите на средновековието... Запасени с такива „безспорни“ аргументи, журналистите заедно с учените бяха разровили историята на земята, дигнали бяха завесата на всички световни тай­ни, отново бяха изтълкували апокалипсиса, пророчествата в папирусите, в библията, в книгите на светите отци ...
Вечер улиците се пълнеха с тълпи. Това особено се усили в първите дни на април, когато кометата тряб­ваше да бъде най-близко до земята. На пети — деня на катастрофата — почти цялото софийско население бе на крак: идваше върховният момент — сблъскването на кометата със земята.
Опашатата звезда се яви в три часа след полунощ. Тя светеше златно-зеленикаво. Дългата й опашка, раз­ширена в края като метла, се извиваше в слаба дъга, сякаш отвявана от буря. Имаше нещо в нея наистина зловещо. В туй време тъмното небе се прорязваше от падащи звезди.
Но както винаги, и сега се намираха неверници, които даваха весел тон на разговорите. Те превръщаха мрачните предсказания в шега, осмиваха страхливците и като същински епикурейци подчертаваха своето рав­нодушие към смъртта.
Въпреки това обаче суеверните — водени от чувство­то на самосъхранение — не вярваха на науката и жи­вееха с мисълта за близкия край. „Кой би гаранти­рал — казваха те, — че този път кометата по изключе­ние не ще докара някоя напаст? Може ли някой с по­ложителност да твърди, че опашката й няма да ни изтрови и че въобще ще мине без катастрофа? “
И за да подкрепят мисълта си, те повтаряха писа­ното в пресата, че някакъв английски учен проследил събитията през годините на Халеевата комета и наме­рил, че те били свързани с нейното появяване. Тя ярко светела например, когато дивите орди на хуните опу­стошавали Италия, когато жестокият Чингис хан разрушавал Персия, когато фанатизираните турски пълчища нахлували в Европа ... Тая съдбоносна комета докарала през средните векове чумата в Мала Азия, катастрофалното наводнение в Холандия и земетресението в Лисабон. Нямало случаи в миналото да не ставали бедствия при нейното явяване ...
— Та нима сега ще мине без нищо? — добавяха те, без да обръщат внимание на забележката, че наводне­ния, земетръси, болести и кръвопролития са неща обик­новени, че те са свързани с живота на земята и на хо­рата и че техният първоизточник не е свръхестествен.
За щастие или за нещастие, през 1910 година стана­ха наистина големи събития.
Годината на Халеевата комета започна у нас с една любовна история между туркиня и българин, превър­ната от правителството в трагедия. Тогава управляваха демократите начело с Малинов. Министър на вътреш­ните работи бе Такев. Предстоеше посещение на Фер­динанд в Цариград.
... Банковият чиновник в Русе Йордан Стефанов, вдовец с осемгодишна дъщеря, се влюбил в съседката ги Саафет, почти дете. Малката дъщеря на Стефанов ходела у Саафет и когато се забавяла, баща й отивал да я прибере. Тъй се създала връзката между българина и туркинчето. Саафет дотолкова се увлякла в своя съсед, че започнала тайно да го посещава. Вед­нъж тя осъмнала при него и от този момент влюбените решили да свържат съдбите си.
Бащата на туркинчето — мюфтия, турски богослов, вещ по религиозни и юридически въпроси — поискал от властите да върнат дъщеря му, понеже била мало­летна. Той уведомил за това и турския консул в Русе. За възрастта на Саафет никъде нямало точни данни. Едни я изкарвали 15-, други 16-, трети 17-годишна. А Стефанов се снабдил с документ, издаден въз осно­ва на махленско свидетелство, че годеницата му била 18-годишна. Съдът обаче признал малолетството на туркинята и издал решение тя да бъде върната на ро­дителите й. Това станало и по причини, които за онова време бяха от значение: да се покаже безпристрастието па българските съдилища към турците — една постъпка в духа на тогавашната правителствена туркофилска по­литика.
Оттук нататък историята на влюбените става вече трагична. Под влияние на съобщенията за турски зверства в Македония и на общото настроение против турците, разпалвано от шовинистичната преса, при поли­цейския участък, дето е била прибрана Саафет, се събира многохилядна тълпа, която взема страната на Сте­фанов. Влюбената туркиня заявява от балкона на уча­стъка, че иска да остане при годеника си. Тогава тъл­пата пламва. Буйни мъже се покатерват на балкона и освобождават туркинята, понасяйки я на ръце. Начело с музика всички се отправят към Касапския площад, дето се залюлява лудо хоро — израз на националисти­чески, расови и религиозни чувства. Идва войска и по­неже тълпата не се подчинява, командирът дава заповед за стрелба „на месо“.
Скоро се узнава, че тази фатална заповед е дал по телефона министър Такев, за да се угоди на Турция: турският пълномощен министър в София съобщил на нашето външно министерство, че въпросът за гостува­нето на Фердинанд в Цариград е поставен в зависи­мост от задоволителното разрешение на случката с кадънчето.
По телеграфа, по слухове, по разкази на току-що пристигнали пътници се разнесоха страшни известия: в Русе паднали убити 80 души; тежко ранени — 50, а повече от 100 души били засегнати от саби по главата и ръцете. По-късно бе установено официално: 22 убити и 30 ранени. Подир няколко дни от тежко ранените ум­рели още трима души. След туй — още двама.
Настана всеобщ траур. Цяла България бе покрусе­на. Нямаше човек да не изтръпне от ужасите на това нечувано кръвопролитие. Информационните вестници и партийните органи — от най-левите до най-десните, без правителствените — се пълнеха с покъртителни описа­ния, с протестни уводни статии. Само едрите заглавия стигаха, за да се съди за общото настроение: „Траге­дията в Русе“; „Развръзката на една предателска поли­тика“; „Обществената съвест е потресена“; „Оръжието на българския войник е омърсено“; „Долу убийците!“; „Долу кървавата „демокрация“! ...
Навсякъде се устройваха митинги, гласуваха се бой­ки резолюции, тълпите шумно демонстрираха, въпреки че това им беше забранено. Пламенните речи в протестните събрания разпалваха умовете и изостряха омpазата към властта.
Един от тогавашните ежедневници — „Балканска трибуна" от 5 март 1910 година, — описвайки митинга на софийския площад „Позитано“, бе съобщил: „Море­то от хора бавно тръгна по улица „Позитано“. Една група запя: „Вы жертвою пали... Песента гръмна. Студентите се сплотиха и поведоха мнозинството. Пес­ните се редуваха. Сега студентите пееха: „Смелость, друзья, не теряйте! ...“
Това бе вярно. Площад „Позитано“ се оказа тесен да побере многохилядното събрание. След речите ня­кой се изправи и предупреди, че манифестациите са за­бранени: всички да се разотидат тихо и мирно ... Като отговор на предупреждението и в свръзка с русенското злодеяние се разнесоха революционни песни — сурово, тежко, заплашително. Това бяха повечето студенти. Запявайки, те потеглиха бавно, сантиметър по санти­метър към центъра, усещайки се сигурни тъкмо в тая сплотеност. Настроението се повиши, разрасна и доби злокобен вид, когато в предните редици на студентите се издигнаха над главите им няколко човешки черепи, набучени на бастуни.2 (Черепите бяха взети от един зид на улица „Позитано“, дето беше разкопано някогашно гробище). Черепи ... Това стигаше, за да пламне в стихиен пожар ненавистта към омразната власт. Нищо не можеше да спре тая настръхнала мла­деж. Гъсто един до друг — сякаш жива, подвижна сте­на, — манифестантите изпълниха улиците: някакъв за­страшителен порой, дошъл след буря. Потокът нахлу през „Търговска“ в площада пред двореца.
Когато черепите се понесоха към „Цар Освободител“, зад Градската градина до Военното министерство се чу провлачена команда. Тълпата не обърна внимание и продължи към караулното помещение. Но тя скоро се спря: пресрещна я полицейски ескадрон от мустакати стражари, нахлупили фуражки с подбрадници. Малките им кончета потръпваха нервно, цвилеха и пръхтяха, опъвайки юзда и удряйки крак по паважа.
Стражарите извадиха саби, пришпориха конете и се наведоха напред.
Спирайки се, за да не сгазят хората, конете изпъ­ваха като тояги предните нозе и се подплъзваха по гладките павета.
Чуха се писъци. Някой извика: „Не бягайтеее! . .“ Но страхът повлече хората назад: едни се втурнаха към Градската градина, като се опитваха да прескочат високата желязна ограда, други се върнаха на площада, лутайки се да намерят изход към съседните улици, трети се струпаха пред входовете на къщите и магази­ните. Издрънчаха счупени стъкла. Загърмяха ролетки. Отпред на тротоара се изправиха смелчаци и събрани на купчини, изчакваха стражарите, махайки към тях бастуни и свирейки пронизително с два пръста.
Но стражарите останаха горе, между двореца и Градската градина, препречили улицата.
— Уууу! Долу кръвопийците! — викаха отдалеч ро­шавите младежи.
Това бяха студенти — повечето с бради и с дълги коси, с разпален, бляскав поглед. Техните широкополи шапки и развети на гърдите големи вратовръзки на фльонга бяха през онова време на мода.
Този тъй характерен външен вид на тогавашната ре­волюционна младеж бе дълги години знак на незачи­тане, непокорство и ненавист към всяко насилие — служеше им да изразят великото си безразличие, пък и отвращение към спретнатостта, елегантността и „благовъзпитанието“ — тия според тях презрени качества на буржоазията.
Площадът прочее бе очистен и манифестацията — мо­же да се каже — осуетена.
В туй време съвсем неочаквано някъде зад двореца откъм „Московска“ затрополиха други коне, този път многобройни, сякаш извиращи от далечината. Стотици копита чаткаха ситно по паважа и припреният им не­равен тропот се приближаваше застрашително.
Разнесе се сипкав, извивен напев на кавалерийска тръба. Тънката, плачевна, призивно мамеща мелодия прониза тропота, преплете се в него, възбуди го ся­каш — и той стана по-бърз, по-нервен.
Конницата нахлу в площада.
Тогава настъпи паниката. Затулилите се край зда­нията манифестанти хукнаха надолу по „Търговска“ и „Дондуков“ — към джамията, към „Свети Крал“, по „Веслец“ и „Сердика“. Те потънаха нататък, но отнякъ­де се появиха нови, залутани, поотделно или на малки групи.
Стана ясно, че никой не бе си отишъл.
Това бе в обичая на онова време: зяпачите постоянствуваха в подобни случаи не само от любопитство — да видят какво ще стори властта, — но и какво съпро­тивление ще й се окаже. И повечето пъти се намесва­ха. Затова схватките с полицията и с войската не бяха рядкост. А в тоя ден на протест срещу русенските кръвопролития демонстрацията против правителството изглеждаше не само естествена, но и желана.
Когато кавалеристите подгониха манифестантите, площадите при „Свети Крал“, при новостроящите се ха­ли и при Лъвовия мост почерняха от народ: високите тераси на църквата, недовършените стени на халите и двете огради на моста послужиха за упорни места и там се завърза с войската истински бой. Облите речни камъни, взети от чакъла при халите, хвърчаха към вой­ниците и ги раняваха толкова тежко, че имаше разце­пени глави, счупени ръце и крака, съборени коне. Ко­гато сред врявата на тълпата и сред екота на бара­баните се чуха и револверни гърмежи, Банският пло­щад заприлича на полесражение.
Само настъпилата нощ можа да прекрати безреди­цата. Улиците се изпразниха; между опустелите зда­ния до късно кънтеше тропотът на кавалерийските пат­рули. Хората се бяха изпокрили и бяха загасили лампите. Градът изглеждаше мъртъв…

Откъс от книгата на Михаил Кремен - "Романът на Яворов", 1972

ОЧЕРК ЗА АСЕН ЗЛАТАРОВ - БИБЛИОТЕКА ВИДНИ УНИВЕРСИТЕТСКИ УЧЕНИ

НАУЧНО НАСЛЕДСТВО



Няма наука за науката, както няма изкуство заради самото изкуство. Върховна цел на науката е да служи на човека.

Асен Златаров

Научните приноси на проф. Асен Златаров са главно в областта на класическата органична химия и биохи­мията — първата от новите научни дисциплини, които възникват в резултат на приложението на методите на органичната химия и другите точни науки при изучаване на процесите в живите организми.
Като химик-органик той се вдъхновява от делото на великия френски учен Марслен Бертло (1827—1907) — „бащата на съвременната органична химия“ и следва примера на видния немски синтетик Карл Гребе (1841—1927) — „майстора на органичната химия“ който е негов пръв научен ръководител. Техните портрети украсяват и допълват атмосферата в работния му кабинет.
Изследванията на Златаров в областта на органичния синтез довеждат до разработване на нови методи, изясняване на механизма на някои от изследваните реакции и получаване на неописани в литературата съединения. В докторската му дисертация [1] е разработен метод за получаване на индулинови багрила чрез стапяне на р-диаминодиортотолилметан с различни азомпоненти. Оригинален, лесноосъществим и с широки възможности е откритият от Златаров метод за синтез на амино- и хидроксиакридини, които представля­ват интерес и за багрилната промишленост. Същността на метода се свежда до кондензиране на 2,4-диамино-стилбен и негови производни с хидрокси- и аминонафталини в присъствие на бензоена киселина. Положителни страни на този метод са високите добиви, с които се получават целевите продукти, и възможностите да се променя разположението на аминогрупите, което е от значение за свойствата на акридиновите багрила. В същата работа Златаров подобрява и метода за получа­ване на нитростилбени — междинни продукти при синтеза на изходните аминостилбени [2]. По-късно чрез специално замислени и проведени опити той показва, че при предложения от него синтез на акридини бензоената киселина изпълнява каталитична роля [3]. Съвместно с Мария Андрейчева и Донка Калчева е осъществен за първи път синтезът на 1-(2,4-динитрофенил)-4-фенил-1,3-бутадиен чрез взаимодействие на 2,4-динитротолуол с канелен алдехид при катализатор пиперидин. Осъществено е и присъединяване на хлор и бром към този диен [4]. В сътрудничество с Владимир Белявски Златаров допринася за изясняване характера на кондензацията на рициноловата киселина, който процес лежи в основата на производството на сикативи, съхливи и лакови масла, включително и на т. нар. турско лаково масло. От сложната смес поликондензационни продукти авторите за първи път изолират и охарактеризират дирицинолова киселина. Получените резултати са от значение не само за изясняване химизма и технологията на съхливите и лаковите масла, но и за правилното тълкуване на някои въпроси от патологичната химия [5].
С пионерните си изследвания върху състава и свойствата на сланутака (нахута) [6], кашкавала [7] и агдата (петмеза) Златаров слага началото на ново за българската химия научно направление — броматологията. По същество това са и първите биохимични трудове в България, тъй като в по-широк аспект броматологията се е разглеждала тогава като част от биохимията.
Броматологичните изследвания, както многократно подчертава Златаров, имат не само научен интерес. Резултатите от подобни изследвания представляват „принос към всякога живата проблема за рационалното хранене на човека“. Те спомагат за повишаване на културата и ефективността на селското стопанство и за правилното решаване на големия социален проблем по изхранването на народа или на отделни негови социални групи.
Такъв е подходът на Златаров към броматологичните изследвания още в първия му труд „Изследвания върху състава и свойствата на плодовете на Cicer Arietinum L“. В увода към него е дадена следната мотивировка: „От една страна, обстоятелството, че в България се внасят общо за 500 000 лв. леблебии и суров нахут от Турция, от друга — симиденото производство, в което нахутът играе важна роля, ме подтикна да започна систематично и пълно изследване върху състава и свойствата на това медитеранско културно растение, което би могло да вирее почти навсякъде в България и да стане източник за препитание на много семейства у нас.“ При анализа на нахута в духа на най-съвременните за този етап от развитието на броматологията тенденции Златаров обръща особено внимание на фосфорсъдържащите органични съединения [8]. Получените резултати му дават основание да заключи, че нахутът (или, както по-късно предпочита да го нарича, „сланутакът“) е превъзходна храна [9]. Към съдържанието на фосфатиди в зърната на това растение той се връща неколкократно с подчертано внимание и (според появи­лото се неотдавна съобщение) през 1912 г. на името на Златаров във Франция е регистриран патент за получа­ване на „фосфатно брашно“ и за приготвяне от него на хранителни продукти за деца и възрастни с много добри качества [10]. Така той влиза в историята на българ­ската химия и като автор на първия български химически патент.
Златаров не само полага основите, но и придава съвременен характер на българската броматология, като я издига на нивото на световната броматологична мисъл. Негова е главната заслуга за научното охарактеризиране освен на сланутака, кашкавала и агдата и на голям брой от традиционните за българина храни — бялото сирене, киселото мляко, изварата, сланината, луканката, пастърмата, чирозите, скумриите, кървави­цата, кавармата, суджуците, баниците, гевреците, тур­шиите, киселото зеле, таратора, маслините, качамака, юфката, печената тиква, тиквеника, разните халви, както и на някои напитки, като бозата, пелина, ракиите и др. [11, 12]. В тези свои проучвания той обикновено описва начина на приготвянето им, анализира съдържанието на соли, мазнини, въглехидрати и белтъчини, изчислява калоричните им стойности. При анализите ползува методи и изисквания, утвърдени от международ­ните конгреси по храните и храненето, а освен това подобрява метода за определяне на фосфатиди в растителни материали [9, 13]. Едновременно с това Златаров разкрива възможности за износ на някои от българските хранителни продукти на международния пазар поради много добрите им качества и ниски цени. Той полага усилия за изясняване хранителните качества на соята и за нейното култивиране в България [14]. Разглежда въпроси за състоянието на нашата храни­телно-вкусова промишленост, за съхраняването, разваля­нето и фалшификацията на хранителните продукти [11].
Към специалистите, които работят в тази област, Златаров предявява много високи изисквания: „Работата на химика на съестните продукти не е както на тоя, що върши анализа на сплави или руди, а работа, където трябва да има широта на погледа и здрава химическа мисъл, подхранени с голям запас от знания не само по химия, а и по бактериология, хигиена, физиология. Защото теренът, върху който той работи, не е една унифицирана и шаблонизирана материя, а сложен комплекс от най-разнообразни менливи явления и условия, които той трябва да съобрази и правилно да прецени.“ Прекрасен пример за такова отговорно отношение към професионалните задължения на специалист-химик в областта на химията на храните и храненето дава лично той по време на двете войни.
От голям теоретичен и практичен интерес са и изследванията, които Златаров провежда с методите на сравнителната наука за храненето, върху българската кухня и изхранването на българското население [12, 13]. Съвместно с Александър Липшюц — по онова време доцент по физиология в Берн (Швейцария), а по-късно професор и титуляр на Катедрата по физиология в Ла Консепсион (Чили) — той подробно анализира харак­тера и количеството на хранителните продукти, които консумира българинът, и ги съпоставя със съответните данни за други народи. В резултат на това се разкриват пътищата, по които се е стигнало до обособяването на съвременната българска кухня и българските обичаи в областта на храненето. „В България, както се вижда, е станал един синтез на оскъдната славянска кухня с разнообразната, грижлива, изтънчена арабско-турска кухня. Градът е заел доста от кухнята на турците, а селото е запазило първичната проста кухня на славя­ните. Еднообразното, основано на житните храни изхранване се е разнообразило чрез разните средства: ферментиране, печене, силно подправяне, подсладяване, и вследствие на това българската кухня е добила съвсем друг вид, отколкото кухнята на руския, полския и галицийския селянин и гражданин.“
Резултатите от научната обработка на статистичес­ките данни относно изхранването на различни социални слоеве от българското население довеждат Златаров до важни социално-политически изводи, които той като учен и гражданин формулира строго и смело. Въз основа на статистическите данни от 1911 г. той доказва, че още в предвоенните години българският народ се храни лошо — докато в Германия, Англия, Франция и САЩ дневната консумация е 3 300, то в България тя е 2 300 калории.
Статистическите данни от 1925—1926 г. за домашния бюджет на чиновници, работници и занаятчии показват, че положението на тази част от населението силно се е влошило в сравнение с предвоенните години. Като се позовава на таблиците със съпоставими данни за семейния бюджет и за дневната консумация на бел­тъчини, мазнини, въглехидрати и соли поотделно и общо в калории, Златаров в съавторство с Митев прави следното обобщение: „Върху тях трябва загрижено да спрат внимание нашите лекари, хигиенисти, а особено общественици, защото числата, които ни дават тия таблици, говорят за голямата немотия, в която е изпаднал народът ни. Тия таблици ясно сочат и къде е средното равнище на живота у нас, какъв доход трябва да се обезпечи на едно семейство, за да бъде то предпазено от изтощение, първопричина за болести, израждане на нацията и слаба трудоспособност.“ Изследванията на Златаров в областта на науката за храненето са били подчинени на идеята да напише фундаментален труд върху изхранването на България и монографичен учебник. За съжаление идеята за монографичен труд не е могла да бъде изцяло реализирана, но и това, което той направи, му извоюва сред специалистите името на най-добър познавач в областта на химията на българската кухня и изхранването на българина. Той успява да напише и част първа от замисления учебник [15]. Добър пример за перспективно научно планиране са систематичните изследвания на Златаров върху сланутака, проведени в продължение на повече от десет години. Получените резултати са отразени в редица научни публикации [2, 6, 13, 17, 18] в български и в чуждестранни специализирани списания, както и в един патент [10]. В тези публикации с изключителна сила се проявява талантът на Златаров да генерира нови идеи в гранични области на природните науки. С изследванията на Златаров върху сланутака е свързано началото не само на химията на хранителните продукти и храненето, но и на биохимията на растенията и ензимохимията у нас.
За основополагащи трудове в българската биохимия на растенията се приемат фитобиохимичните студии [17], изследванията по които са започнати през 1910 г., и с едно малко прекъсване поради Балканската война първата част от студиите е завършена през 1913 г. В увода към нея Златаров посочва целите на това ново за страната научно направление: „Изследванията в настоя­щия труд са от областта на биохимията на растенията и макар извършени само върху един вид растение, имат общо значение, защото при превръщанията на непосредните принципи, влизащи в състава на зърната, няма значение техният процентен състав. . . Освен броматологичните данни, които се установяват с изследване състава на зрелия плод на сланутака и които имат значение за химията на храненето, настоящите изуча­вания гонят да установят химическата природа на някои от съставните субстанции на сланутака и да проследят тяхната смяна и превръщения при процеса на кълненето и растенето. Крайната цел, която се гони с тия изследвания, е да се установят точно биохимичните причини за остаряването на растенията и след това да се влияе чрез съответен начин върху жизнения цикъл на едногодишните растения.“
В резултат на тези изследвания Златаров успява да установи в състава на сланутака наличието на различни индивидуални органични съединения, включително на две неописани в литературата. Първото от тях предста­влява изомер на фитостерина и той го нарича сланутостерин, а второто е фосфатидът пентозанолецитин.
Съществени приноси има Златаров и за изясняване на химизма на процеса кълнене на семената. В този процес той установява участието на бетаина, холина и други бази, а така също и на оксаловата, лимонената и други органични киселини. Оригинални са и неговите изводи относно ролята на фосфатидите в метаболизма при растенията. Експериментал-ната проверка на идеята за физикохимичния механизъм на стареенето на расте­нията има също пионерен характер. Тези работи на Златаров са високо оценени в научната литература.
Фитобиохимични проучвания той провежда върху соята и соевото мляко [20], орловата папрат и „Япон­ската гъба“ [21]. Те представляват интерес и в наши дни (соята намира днес широко приложение в редица промишлени хранителни продукти). „Соята е едно изключително по химическия състав на зърното си легуминозно растение: богато едновременно на бел­тъчини, масти, въглеводи и соли, поради което заема важно място като една първостепенна храна и изходен материал за твърде разнообразни производства: а) доби­ване полуизсъхливо растително масло; б) протеинни брашна и технически препарати, заместващи казеиновите; в) растително (соено) мляко; г) най-различни ферментационни продукти.“
Специално за соевото мляко Златаров и Карапетков подчертават, че по физични, химични и ензимни свойства то се доближава извънредно много до живо­тинските млека и може да се разглежда като тяхна разновидност. Изследванията на двамата автори върху способността на зърната от соя при стриване с вода да дават млекоподобна емулсия са първите в областта на колоидната химия у нас.
Ензимите и тяхното действие Златаров разглежда още в първата си броматологична работа [6]. В зрелия плод на нахута (сланутака) той констатира наличието на няколко ензима. Подчертава, че тяхното количество е значително по-голямо в покълналия нахут. Спира се на приготвянето на нахутовата мая (от счукани и накиснати зърна), която се използува в популярните за времето у нас симиди. Провежда и първото качествено изследване върху процесите на симидената ферментация, като сред продуктите на разграждане намира въглероден двуокис, водород, етилов алкохол и негови по-висши хомолози, оцетна, маслена, млечна и янтарна киселина, фенол, алдехиди, естери и др. Резултатите от тези първи у нас изследвания на ензимите и тяхното действие той публикува по-подробно в отделен труд [18]. Така в историята на българската химия Златаров се утвър­ждава и като родоначалник на ензимохимията, която научна област (както той отбелязва във второто издание на учебника си по броматология „дотолкова углъби и разшири своите задачи, натрупа толкова факти и закони, че днес се изправя като една самостойна дисциплина — богато разрасла се издънка от биохимическата наука“.
Своите задълбочени познания по биокаталитичните процеси и тяхната роля в жизнената дейност на организмите Златаров използува в разгърналата се по страниците на български и международни научни спи­сания, както и на международни научни срещи, дискусия относно същността на стимулационните процеси [23, 24]. При обяснение на експерименталните резултати, полу­чени при стимулиращото действие на различните по характер химикали върху растителни зърна, той се придържа към следните ръководни начала:
„1. Животът на клетката е сбор от нейните ензимни процеси.
2. Развоят на химичните процеси в развиващия се (растящ) растителен организъм е от типа на автокатализата и
3. Стимулантите са коензимни агенти.“
От тези позиции Златаров обяснява експериментално установените факти, че стимулантите действуват само през началния период на прорастъците, че тяхното действие не е специфично за определен вид семена и че те поощряват растежа на прорастъка, но не оказват никакво влияние върху енергетичния добив на процесите на растежа. Основният му извод е, че стимулантите не засягат живата плазма на клетката, а оказват само коензимно въздействие върху хидролизните ензими, чрез което се постига по-интензивно използуване на струпаните в котиледона на семето хранителни резерви.
Интересите на Златаров към ензимите и ензимните процеси заемат доминиращо място в неговото твор­чество през последните години от живота му. Сред тях се открояват изследванията, които той самостоятелно или в сътрудничество с Мария Андрейчева, Донка Калчева, Евдокия Ацева, Надежда Добрева и Вера Пенчева провежда върху ензимохимията на тежките метали [25—39]. От този период са и работите му с Иван Попов относно влиянието на чая и виното върху ензимите [41], а също и трудът му върху физиологичното действие на захарина [40].
Ръководната идея в тези изследвания е чрез разкри­ване влиянието на соли на тежките метали и други субстанции върху действието на ензимите in vitro (в епруветка) да се изяснят техните отнасяния спрямо важните ензимни процеси в живия организъм, т. е. да се направят приноси и разработване на научните основи на химиотерапията. Проучванията на Златаров в тази област имат отношение към борбата с такива бичове за човечеството като маларията, туберкулозата, сифилиса, рака и др.
Особено интересни по логиката на мотивиране на задачите, тълкуването на получените резултати и насоките за бъдещи изследвания са трудовете на Златаров и сътрудничките му Андрейчева и Калчева върху биохимията на цинка и раковите образувания [25, 26, 34]. Тъй като химизмът на раковата клетка наподобява дихателния механизъм на спиртната фермен­тация, те решават да изучат влиянието на цинка самостоятелно или в присъствие на катиони на желя­зото, мангана, калция, калия и на соли на янтарната киселина върху способността на дрождите да разграждат захарта. Основният извод от многобройните експери­менти е, че цинкът и янтарната киселина представляват защитни фактори на организма в борбата с патологич­ния механизъм на раковата клетка и че „...влиянието на цинка в злокачествените тумори е насочено към възстановяване на нормалното клетъчно дишане, откло­нено в раковата тъкан към типа на спиртната фермента­ция“. Въз основа на това заключение те предлагат да се експериментира върху болни от рак въздействието на цинковата сол на янтарната киселина. За съжаление тези обнадеждаващи резултати са прекъснати поради преждевременната смърт на Асен Златаров.
Приблизително такъв е подходът и при изучаваше ензимохимията на кадмия, бисмута и други тежки метали, както и при изследване на въздействието на различни хранително-вкусови вещества върху ензимите [41].
Трудовете на Златаров в областта на ензимохимията, както и по фитохимичните проблеми, са високо ценени сред специалистите у нас и в чужбина. Започва да се говори за българска школа по биохимия. Постъпват предложения на чуждестранни учени за специализация в лабораторията на проф. Асен Златаров.
Казаното дотук в по-голяма степен го характеризира като създател на идеи, способността му да анализира и обобщава фактите, да търси новото и значимото в науката. Представата за научната ерудиция на Златаров обаче няма да бъде пълна, ако не бъде изтъкната и голямата му вещина на експериментатор. Честност и уважение към фактите са ръководни начала в неговата многостранна научна дейност. Той притежава удивител­ната способност да организира експерименталната про­верка на създадените от него концепции. Наред с обобщаващия ум и умелите ръце притежава и наблюда­телност — умение да вижда неочакваното при химичния експеримент.
При определяне на пепелното съдържание на зрелите плодове на сланутака Златаров се натъква на внезапна пречка — платиненият тигел, в който изгаря пробата от сланутаково брашно, се пробива. Този случай, съпоста­вен с други наблюдения, го навежда на мисълта, че при калцинирането излита част от фосфорната киселина, което той по-късно експериментално доказва и посочва пътища за избягване на грешките при определяне на фосфорна киселина в растителни материали[13].
При изучаване на симидената ферментация Златаров попада на нов микроорганизъм и успява да го изолира. По негово предложение този микроорганизъм, култури от който се пазят във Виенския бактериологичен институт, е наименуван в чест на един от учителите му проф. д-р Ходат — Bacillus arietinae Chodatii.
При поляриметричното определяне на захарта в урината на болен от диабет войник Златаров намира по-ниска стойност, отколкото при титриметричното определяне. Въз основа на това наблюдение той допуска, че в урината на този пациент освен глюкоза се съдържа и друг въглехидрат, което успява да потвърди експеримен­тално и по този начин открива нов вид захарна болест — глюкозометилпентозурия [42].
Една случайна лабораторна грешка го довежда до намирането на нова цветна реакция за откриване на азотиста киселина с багрилото неутрално червено. Реакцията е много чувствителна и се използува за установяване на гнилостни процеси във водата. Тя е известна в науката като реакция на Златаров [43].
Неочакваното откриване на трихината в кръвта на зайчета, хранени с трихинозно месо, става повод за разработване на нов метод за търсене на паразити в кръвта [44].
През 1919 г. Златаров установява, че хидролизатът и извлекът от спанак имат свойството да намаляват захарта в урината и в кръвта. Това свое наблюдение, което за пръв път показва наличие на хипогликемично вещество в растения, той докладва в българското химическо дружество, но за съжаление не го публикува.
Критичното отношение на Златаров към експеримен­талните аналитични методи може да се види също и в работите му, с които се подобрява методът за опреде­ляне на хлорното, йодното и бромното число на мазнините [45], прилагането на метода на Репитон за определяне киселинността на вино, сравнителното проучване на сигурността при количественото опреде­ляне на глюкозата по метода на Бертран, на Вилщетер и др.
Независимо от това, към коя област на науката се отнасят трудовете на Златаров, дали са малки или големи, те винаги имат практическа насоченост.
Златаров е привърженик на идеята за модернизиране на съществуващите и за създаване на нови отрасли на химическата промишленост в България. На тези въпроси той посвещава редица трудове. Към научното му творчество библиографите обикновено причисляват само някои от тях, например „Розата и индустрията за розово масло в България“ (т. е. известните и в чужбина). Лично Златаров обаче към „чисто научните публикации“ при хабилитирането си за доцент посочва и други свои трудове от този характер: „Българските мини и индустрията през войната“, „Маслодайната индустрия и културата на маслодайните семена в България“ и „Нашата захарна индустрия“.
Подобни технологично-икономически обзори той публикува също за спиртното и биреното производство, за производството на храни и напитки, както и за зеленчуково-консервната промишленост.
Научното наследство на Асен Златаров е било актуално не само за времето си. Съвременно звучене и още по-голяма стойност придобиват приносите му днес, когато биологизацията на органичната химия като наука и учебна дисциплина, приоритетното развитие на биотехнологичните процеси и проникването им в химичес­ката промишленост са се превърнали в световна тенден­ция. Няма съмнение, че участието на българските химици в този процес би било по-навременно и по- значително, ако смъртта не бе прекъснала творческия път на проф. Златаров. Неговите идеи в това направле­ние обаче се реализират в годините на народната власт. Създадени са академични институти по хранене и молекулярна биология, висше учебно заведение по хранително-вкусова промишленост, катедри и лаборато­рии по биохимия, биоорганична химия, ензимохимия и др. В процес на изпълнение е мащабна програма за превръщане на биотехнологията в един от водещите отрасли на националната ни икономика. Основан е национален научно-производствен и учебен комплекс по биотехнология.

Статия от книгата - "ОЧЕРК ЗА АСЕН ЗЛАТАРОВ", Библиотека "Видни университетски учени", Университетско издателство "Климент Охридски", Хр. Димитров, Цв. Безуханова и Здр. Попова, 1987 

неделя, 11 май 2014 г.

ДУХЪТ НА НОВОТО ВРЕМЕ - ПРОФ. АСЕН ЗЛАТАРОВ

ПРОФ. Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ
ДУХЪТ НА НОВОТО ВРЕМЕ

За духът на новото време говорят всички. И виждат него­вите прояви, ту в кинематографната треска, ту в нервът на джаз-бандите на съвременните танци, ту в късите рокли и под­стриганите коси на дамите, или пък в понижения морал на администрация и в паролата:„минимум усилие — максимум блага“. . .
А духът на новото време, роден от спазмите на стария свят, който завърши своя епос среди черната литургия на вой­ната, е дух на борба за действителното освобождение на човека от оковите на една цивилизация на маскираното варварство. Духът на новото време, е страстната жажда да се направи живота радост.
Това, което наричат упадък, разложение, гибел, е всъщност буйното брожение на душите, упоени от новия дух, който търси да се изяви във формите на другото, което идва да замести вчерашния ден.
Връщане назад няма:„в миналото не се телеграфира“. И безплодни са напъните на духовно слепите за истината, която се ражда, да спрат страшния валяк, който, тласкан от духа на новото време, троши с трясък канари и проправя пътя за живот, в който да се живее — ще бъде наслаждение.
Закаленият дух на милиони сърца, които са се възправили за подвига на близкия човешки праздник, е новото, голямото, ве­ликото на нашите дни! Вижте какво става в Германия, в Англия, в Русия: раждат се формите на нови обществени ценности, гради се новия човек. О, да! има лутания, има дан на страдание, има грешки, но кое раждане е без болки, кой подвиг е без усилие?
Духът на новото време се носи от събудената за право на живот демокрация, която иска мир между народите, иска човешки живот за всички хора. И го иска не чрез сънищата на мечтате­лите, а чрез делото, което върши, и чрез което се гради пред очите ни пантеона на нейното величие.
Който не е доловил тоя дух на новото време, той ще бъде отминат, забравен, неговите усилия и дарби са на пусто и ще му остане да доизпие само блудкавата глътка на разочарование и невера. Се едно дали е политик, учен, поет.
И за да бъде едно дело от наши дни с цена, трябва да носи тоя дух на новото време: обич към хората, призив за мир и човещина, щадене на човешкото в човека. И да има от тая нравствена смелост да се посочи на тъмното и жестокото, което спира възхода на човешкото освобождение, като прави човека ограбен, унизен и безправен. Обичта към човека не значи мекушавост: тя иска бистър поглед, силно слово и понякога здрави мишци, за да бъде истинска. Защото обичта към човека иска борба срещу тъмното, жестокото и алчното, загнездено в сърцата на тия, които признават само вълчата максима: „всичко за мене“. Такивато са обществени злотворци и трябва да бъдат посочвани.
На хората на мисълта, на творчеството, се пада да бъдат най-верните изразители на духът на новото време. Книгата на Ремарк е показалец за това. Ако това не се разбере, трябва ли да се чудим, че и при наличност на дарования, делото на мнозина остава загубено и излишно?

1929


ДА СЛУЖИМ НА ЖИВОТА!

Животът е върховната стойност, която съподчинява всички останали. Човек е роден, за да служи на живота. Самият негов нагон за живот подсказва какво благо е тоя живот и колко нера­зумни са всички учения, които го отрицават. Нихилистичното отна­сяне към живота е болестен навей, слетял сърцето от трево­гата пред загадките на съдбата: здравият душевно човек е всякога с чувство на жизнеутвърждение.
Животът трябва да бъде живян, за да се изпълни оправда­нието, че сме се родили. Но тъкмо тука почва сложността на проблемата: как да служим на живота.
За мнозина целта на живота е удоволството. И те се мъчат да си набавят все повече и все нови удоволствия. И никога сърцето им не остава заситено. Защото ние всякога похабяваме удоволствие­то, в жаждата ни да го удължим, да го овладаме. И последица от това е теготата (скуката): това неопределено чувство на гнет, което притиска душата и не й позволява да се радва. А целта на живота е радостта — това най-различно игриво състояние на нашия дух, кой­то се доволствува от непринуденото проявление на своите сили. Ако ние можем да достигнем до пълнота на радост, то сме разре­шили загадката на щастието.
Да се мисли, обаче, че тая радост ще можем да я имаме, ко­гато егоистично трупаме блага и удоволствия, или когато само в размисъл съзерцаваме света и живота е измама. Защото животът е преди всичко деяние. И който не пристъпи в живота за дело, той остава чужд за съкровения му пулс и лишен от неговите най- хубави дарове.
Но кое дело е най-подходното и най-достойното за човешката природа? То е да служим на живота в името на човека: да мислим, да жаждаме, да работим, щото на всички хора да бъде осигурен човешки живот.
Защото ние може да си мислим, че ще живеем в празници и душевно задоволство, ако затворим очи за мизериите и не­правдите в живота и се оградим с удоволствия и наслади. На­шите празници ще бъдат отровени, нашето доволство ще бъде осакатено, защото такова е естеството на човешката природа, че всеки човек е свързан с цялото човечество. И докато около нас има хора в немотия, има такива, които страдат от ограбването и несправедливостта от други хора, то пълнотата на здравия и радостен душевен живот е немислима за никого. 

Откъси от книгата "Заветът на проф. д-р Асен Златаров", 1937

* * *

Натурфилософът Ас. Златаров
Димитър Минков

Всред безкрайните етерни глъбини на все­лената, върху незримата прахолинка на земната твърд, се роди човешкото общежитие, като венец на дълга еволюция. Човеците със своите производствени отношения и идейни надстройки, образуваха един засебен свят с много взаим­ни изтезания и простосмъртна суета. В тоя свят затънаха човешката съвест и ум, забравили своя първоизточник и величието на космоса.
Някога — след като уредят по-човешки отношенията помежду си и се освободят от гри­жите за хляб и облекло — човеците ще погледнат бездънното пространство на небето, за да се почувствуват граждани на всебитието.
А до тоя далечен възход на Homo Sapiens, само малък брой будно мислящи люде, прева­рили своя век и превъзмогнали житейското бреме, пускат своите мисли и чувства отвъд су­етата на човешкото общежитие, за да се приобщят с вечния неумиращ първоизвор на жи­вота.
Асен Златаров беше един от малцината, които имат живо отнасяне към големите проб­леми на битието. Гражданин на своя народ и на човечеството, отдаващ своя блестящ принос в обществеността, той не заседна върху камъка на всекидневието, а като учен създаде своята натурфилософия, която е всеобхващащ синтез на всичко ценно, що съвременната наука е открила.
Противно на „чистите“ философи, които в своите умостройки не дават преднина на науките, Асен Златаров винаги държеше щото философията да гради върху сбора на фактите. Същевременно той твърдеше, че колкото философията е безполезна метафизика когато пренебрегва науч­ните открития, толкова и науката е затъпяващо събиране на факти, ако не се ръководи от обоб­щаваща мисъл, която да изведе от частното на фактите тяхната закономерност и да оплоди по тоя начин научното усилие.
Философията на Асен Златаровъ е натурфилософия; тя дири разковничето на природните тайни в самата видима и осезаема природа, която човекът със своите сетива и научни способи въз­приема и изучава. Това е единственото резултатно творческо начало към глъбините на битието; на­чало, което не подиграва човешкото любознание с канонизирани суеверия и метафизични игродумки, а постепенно завладява и разкрива нови области от безкрая на вселената, без да има надменността да твърди, че е обяснило всичко в окончателен вид и без да се окайва безна­деждно, че „не знаем, и не ще познаем“.
Още в началото на своята научна дейност, като асистент по химия, Асен Златаров с из­следвания върху растенията („фитобиохимични студии") усвои азбуката на природознанието и не­говите закономерности. Изхождайки от постанов­ката и изводите на лабораторните опити, той, като мислител не можеше да се отдаде на мета­физични умувания, надхвърлящи конкретната даденост на научното постижение.
Но лабораторията сама не създава мислителя-философ, ако неговото умотворение и идейна школовка не са годен асимилационен апарат за правилно и успешно тълкуване на фактите. В отделните науки има блестящи специалисти и сръчни експериментатори, които са безпомощни да обобщят своите трудове в една стройна фи­лософска постройка.
Като общественик Асен Златаров беше умствено узрял в една идеология, наситена с реализъм. От тук той изхожда към своята натурфилософия. Върху здравата идейна почва на най-широк позитивизъм той построи своите научни разбирания и обобщения. Верен на тая идейност и на опитния подстъп към научното познание, щастливо надарен с обобщаващ ум, пребродил научните кътчета на естествознанието, Асен Златаров нарисува с вдъхновението на поет, картината на вселената в нейното днешно състояние на опознаване. Неговата натурфилософия е откровение, затрогващо като музика, светло и греещо като слънце. Тя е бодра, човешка, обнадеждваща: представя космичните тайни не като плашилата-идоли на Индия, а — бихме казали — като човекоподобните богове на Елада. Тя има плът и кръв човешки, защото е родена и отгле­дана в едно човешко сърце. Тя поставя човека с открит, неуплашен ум пред звездните све­тове и безкрайно малките слънчеви системи на атомите. Животът и смъртта, раждането и умирането на живите организми, на световете и звез­дите, са един вечен възврат, в който е вклю­чено и нашето човешко битие. А през зрител­ния уред на Айнщайновата теория за относителността, мислящият човек поправя своето духовно кривогледие, за да види вселената по-другояче устроена отколкото до сега се е мислило. И в тоя безкраен свят на безкрайни възможно­сти човек е горд да осъзнае себе си като гражданин на космоса и като въплощение на твор­ческото начало във великото и вечното пресътворяване на силите и веществата — всред които той влага многообразната музика на своята чо­вешка деятелност.

Дим. Минков


Предговор към книгата "Натурфилософско четиво Избрани съчинения"  под редакцията на Евдокия Златарова и Димитър Минков, 1938

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

понеделник, 5 май 2014 г.

ЮБИЛЕЕН СБОРНИК ЕКАТЕРИНА КАРАВЕЛОВА - СПОМЕНИ ОТ НЕЙНИ УЧЕНИЧКИ

ЮБИЛЕЕН СБОРНИК
Стояна Илиева Атанасова

Спомени от ученическия живот (1881—1884 год.) 

от Пловдивската девическа гимназия

Малко история

Всеизвестно е, че Пловдив е един от старите културни центрове на България, и че неговото население е било най-разнообразно: турци, евреи, арменци, гърци, а най-много българи, разбира се. Единственият квартал, сега наречен „Филипово“, а по рано „Каршияка“, е бил населен изключително с българи и малко турци. В този квартал е била построена и първата българска църква в 1856 год. Защото за всички други църкви, построени пак от чисто българския Пловдивски окръг, гърците и до вчера претендираха, че са гръцки. Тази църква е посветена на св. Иван Рилски, чисто български светец. Само който е живял тогава в Пловдив, той знае, какъв антагонизъм, каква омраза е кипяла в душитe даже на децата, между гърци и българи и как се е подготвила бъдещата борба по между ни, борба свършена с пълен успех за българитe. Мъжко училище в този квартал е имало много отдавна, още от 1850 год., а девическо се отвори едва в 1874 год. и то само с 8 момичета. Първите 2 години ни бeшe учителка Мария Кисимова, третата Стайка Матеева, дъщеря на покойния патриот Димитър Матеевски от Стара-Загора, а в четвърто отделение имахме учител Иван Свирачев, ревностен обожател на Св. Иван Рилски. Училището ни беше в цър­ковния двор. Пред храмовия праздник на нашата църква учителят ни разправи житието на този светец, като пръв народен учител и голямото негово значение за нашия народ. Разправя ни той с такова увлечение и възхищение, че на всички ни вдъхна почит и обожаване към въпросния светец. Разправи ни още, че тази първа българска църква в почти интернационалния Пловдив, е играла и ще играе голяма роля, че първия неин свещеник дошел от Пирдоп — дядо поп Златан Груев, а после Сливенския Митрополит Серафим, който се помина преди няколко години — е предвождал своитe енорияши при завземането на църквата Св. Богородица. Отиват, струва ми се, в 1850 год. срещу Великден много рано, изпълват църквата и двора, звънят много по-рано от другитe църкви за възкресение и почват да служат на български. Когато гърцитe дошли, то за тях нямало място и след като се похристосвали със сопи, всички гърци заедно със свещеницитe, отишли да се оплакват на турскитe власти, а нашитe българи са се редували да не остане църквата празна, ни дене, ни ноще, цели 15 дни, до като най-после властите разрешили спора, като църквата останала на българите. Ето защо праздникът Св. Иван Рилски за жителите от този квартал е бил равен на праздника Св. Кирил и Методи.
В 1881 год. дойдоха в Пловдив, като политически емигранти Петко и Ив. Славейкови, г-н и г-жа Каравелови, Атанас Тинтеров, Трайчо Китанчев, Казанлъкли и др. Още същата есен те бяха назна­чени за учители в мъжката гимназия, а г-жа Каравелова в девиче­ската. Бяха учители и чехите: г-н и г-жа Шоурек, бр. Шкорпилови, Л. Лукаш. Българи учители бяха: Партени Белчев, Павел Жилков, Петър Горов, а французи—Марти, Оливие и Кортуа. Само г-жа Кара­велова беше млада, духовита и единствената учителка българка и много скоро стана на всички любимка. Пишущата тези спомени тогава постъпих в III клас и г-жа Каравелова ни предаваше: български език, руски и ни беше класна настваница. Почти всеки ден имахме радостта да я виждаме и слушаме. Тя приказваше тъй сладкодумно, че ни беше приятно да я слушаме, даже и когато ни мъмреше. А това се често случваше. Тя успя да ни вдъхне такава любов към литера­турата, че се надпреварвахме коя повече книги да прочете и изложи писмено съдържанието им, по често повтаряна покана от г-жа Кара­велова. А не бе лесно тогава да намерим книги за четене, тъй като всичко трябваше да четем на руски. Даже съчиненията на Л. Каравелов не бяха напечатани, а тя ни ги четеше в час по записките на покойния си девер. Всичко бе тогава в оскъдност. Само ентусиазмът, вдъхнат от нея, че ще бъдем първите, които ще свършим пловдивската гимназия, бе голям. Тя ни научи и насърдчи да събираме български народни песни и приказки. Така аз не оставях на мира ни стари, ни млади селянки, наши роднини, дошли от село на пазар в Пловдив. А запиша ли нещо, давах на другарки да го препишат и най-после го давахме на учителката да го прегледа. Тя ни четеше художествени четива, учеше ни да декламираме и доста ни бе испекла. Най-много четяхме сборника на братя Миладинови. В 1884 год., когато свърших V клас, на акта при раздаване сви­детелствата, декламирах стихотворението „Болен Дойчин и Църна Арапина". След като свърших декламацията си, отправих се към другарките си. Минавайки покрай г-жа Каравелова, спря ме делегата на Министра на просветата, Димитър Душанов, стар учител и книжовник, който ме похвали, като отлично македонско девойче. Госпожата веднага му отговори със само ней свойствения хумор: Каква ти македонка. Та тя е чиста пловдивска гъркиня. Но както виж­дате, аз съм успяла тъй да я помакедонча, че съм много, много доволна, че можах с нея да излъжа даже Вас.
Няма да забравя и следната случка. На 1 ноемврий 1881 год. на храмовия праздник „Св. Иван Рилски“, който сега е официален праздник, а тогава се празнуваше само в нашата махала, поради едноименната църква, аз заведох няколко свои другарки на цър­квата, слушахме проповедта на дядо владика, след обяд гледахме хорото и, разбира се, отсътствувахме от училище. На другия ден, в другите класове, другарките ми се извиняват, че аз съм ги убе­дила, колко праздникът бил голям, неприсътствен и те дошли с мене на църква. Мене ме повикаха долу в дирекцията, мъмраха ме доста — как съм могла да агитирам между другарките си, да ги накарам да празднуват този светец. Заплашиха ме с намаля­ване поведението. Аз с възмущение и със сълзи на очи им разправях, че как аз мога да допусна, че другите училища не ще празднуват праздника на този тъй заслужил на народа светец, т. е. разправях им всичко, което знаех от учителя си от IV отделение. Най-после ме освободиха. Като излязох от дирекцията, заплаках с глас. В този момент излезе и г-жа Каравелова. Повика ме при себе си и като сложи ръката си на рамото ми каза: „Е, ти ревностна почитателко на този светец, слушай сега. Истина е, че той заслужава да изучим житието му във всички училища и да го празднуваме. Но до като не го признаят официалните власти за голям светец, то всички сме длъжни да работим“. Даде ми да препиша 30 пъти: „За напред ще бъда редовна ученичка и не ще празднувам всички праздници по календара, а само тези, пред които има написано кръстче“.
В 1884 год. Каравелов бе вече министър председател. Въпреки това, г-жа Каравелова остана при нас като учителка до края на учеб­ната година. Каква празнота сме чувствували без нея и как сме я обичали, показва обстоятелството, че ние решихме, избрахме депутация и отидохме да я молим да не ни напуща, а следната година да ни бъде пак учителка, за да свършим гимназия при нея. Прие ни веж­ливо и най-сериозно ни каза, че е трогната от нашата молба и че съжалява, че не ще може да ни доучи. Обеща ни, обаче, да изложи молбата ни на г-н Каравелов и ако той се съгласи, тя пак щяла да се върне. При раздялата тя, след като ни даде съвети и наста­вления, ни пожела дано Всеблагия Бог да даде никога да не преживеем по-големи тъги и разочарования и по-голяма скръб от тази, която сега чувствувате при раздялата си с мен“.
Поклон от нейните беловласи ученички пред нейната обширна и дълга обществена дейност.

* * *

Захарина Шумлянска

Спомени

Екатарина Каравелова! Това е чудната, дивна българка, пред която съм се прекланяла като дете и пред която свеждам и днес глава аз, побелялата старица.
Бе отдавна. Невръстно малко момиче бях, когато ме изпратиха като стипендиянтка в Пловдив.
Тук за първи път видях Каравелова. Учителка ми бе.
Дошла из своята измъчена, поробена родина, аз приличах на едно подплашено сърне. Боях се, озъртах се плахо и търсех нежни скути, гдето да мога да се скрия, да се приютя и да почина. И в тоя тежък миг на голям страх и голяма мъка, Провидението не ме остави и аз срещнах нея. Тая чудна жена, която разбра трепета на младото ми, окървавено сърдце, хвана ме за ръка, зграбчи ме и ме понесе из тоя чуден път, по който вървеше тя, гордата, младата, смелата.
Каква сила, какъв мощен дух притежаваше тя, дух с който завладяваше всички ни.
За нас ученичките тя не бе суровата, строга учителка, а неж­ната майка, сестра и другарка, която разбираше всеки трепет на детската ни душа и ни даваше всичко това, по което копнееше тая душа.
Каравелова, това бе нашия истински „татко Песталоци“.
Аз, клетото „македонче“, така ме наричаше тя тогаз, имах рядкото щастие всека ваканция да прекарвам в къщата й. И тука аз я виждах като съпруга, като майка на невръстните си деца и като общественица. Всичко това, тия три мъчни задачи, тя така леко изпълняваше, че извикваше удивление в околните.
Добра съпруга, велоколепна майка — но все пак рядка общественица, която със своя ум, своята проницателност и голям такт биваше винаги добрият ментор и вдъхновител на строгия Караве­лов — на големия български политик.
Домът й по това време бе отворен за всекиго. Особено измъчените, оскърбените и унизените намираха тук покой и отдих. Спомням си времето, когато Даме Груев бе всекидевният ни гост. И ко­гато под стряхата на каравеловия дом се ковяха апели и се хвър­ляше светлина по нашия македонски въпрос. И от тук се клеймеше и се биеше с нажежен чук заспалата европейска съвест. Виждала съм, как не веднъж тая велика жена по цели часове беседваше с дипломати, умело сваляше маската и хвърляше истината право в очите им. След славната наша Илинденска Епопея — Екатерина Кара­велова първа заинтригува Бахметиева и почнаха помощната акция за бежанците по това време. На Лондонската конференция тя смело хвърли ръкавицата на важната дипломация. Издигна гласът си и каза ужаса, що цареше там в Македония и от името на хиляди майки и деца тя помоли и апелира към заблудената европейска съвест да се намеси и спре издевателствата, вършени в Македония, над беззащитното българско население.
Много хора се притекоха в това време и почнаха да изтриват сълзите на македонският роб. Между многото бе и Махони. Той събра 33 македонски синове и на свои средства ги отгледа и направи честни и добри граждани. Обаче, когато ние македонците произнасяме с благодарност името на тоя рядък човек, не трябва да забра­вяме и отминаваме и друго едно име, а това е името на Екатерина Каравелова, защото тя бе тази, която тихо, без шум, без парад подкрепяше тежката задача, с която се беше нагърбил Махони.
Тя бе дясната му ръка, единствената му помощница и единствената духовна възпитателна на питомците му.
И всичко това бе, мина, отлетяха всички тези времена. Ние много видяхме и страдахме. Особено пък тя. Неумолимата съдба й прати тежки удари. Но, при все това, тя и днес е това, което бе.
Нашата Каравелова е все така бодра, смела, мощна, несломима.
Величествена стои тя и днес, високо носеща в ръката си клон­ката на мира.
И днес, както и тогава, в миналото, тя вдига високо гласа си в защита на поробения.
Ние всички знаем, че не ще дочака тя онзи велик час, в който поробеният мекедонец ще пее волно тържествения химн на победата и в който ще хвали своята свобода — в родний край. Но струва ми се, че не една ще е макадонката и македонеца, които в тоя миг на величие ще нашепват и нейното име, името на великата и рядка българка.

А за нея това ще бъде най-голямата прослава. И тя ще се усмихва, там из висините.

Из "ЮБИЛЕЕНЪ СБОРНИКЪ Екатерина Каравелова 1878 - 1928", София, Държавна печатница, 1929

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ