ТАГОРЕ В БЪЛГАРИЯ - Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ

ТАГОРЕ У НАС

Помолиха ме да отида и да посрещна Рабиндранат Тагоре от името на Дома на изкуствата. И тая заран с приятели журналисти начело с Димо Казасов тръгнахме за Драгоман. На Драгоман по телефона измолихме да ни пуснат до Цариброд, на което сръбските власти любезно се съгласиха.

Минаваме границата. Все пак една тъжна нота се обади в душата ми : спомних ужасите и неправдите на войната... В Цариброд влазяме във вагона-салон, пратен от нашата дирекция на железниците да вземе бенгалския поет и мъдрец. Сварваме на закуска гостите-индуси: поета, син му с жена си и малко момиченце, друга индуска, жена на приятеля на Тагоре, и друг млад индус - калкутски професор по теоретична физика.

Тагоре, с високо чело, бели, преметнати назад коси, дълга брада и кротки очи - същински Саваот от някоя икона. Облечен с власеница, препасан с ремък. Другите двама индуси облечени по европейски. А жените в народни костюми: пъстра свила и оранжев шал. На челата им малко кръгло петно от теракота - символ на благочестието на омъжената жена и уважението, което и дължим.

Димо Казасов пръв приближава мъдреца и с няколко топли думи го поздравява с добре дошел на българска земя. Превежда на английски г. Бучков от дирекцията на печата. Представиха ни всички. Тагоре подава ръка усмихнат, с оная успокоена усмивка на мъдрост и обич, която веднага те завладява и те кара да вярваш на човека. Поднесохме му букет от бели хризантеми, а г-жа Стайнова (писателката Ана Каменова) поднася такъв на двете дами, с които заговорва на английски. С нас е г-н Маркъм, който почва разговор с Тагоре. Ние стоим и гледаме. Аз мисля за подвига, който престарелият поет върши: тръгнал из боледуваща Европа да носи своето слово и вяра и да учи затъналия в козни и корист свят на правда, човещина и общение с бога. Да учи нас, откърмените в културата на градовете  - "култура на тухли и вар", - на мъдростта на гората: религията на гората - тая, където се достига до единение ма душата със света. Ходи, следва го тълпи, младежта гълта неговата поезия и заучава мъдрите му слова и като че ли лъх на обнова оставят неговите стъпки.

Отделихме се в съседното купе, дето професорът-индус ни разказа целта на Тагоровата обиколка. Иска да хвърли мост между душата на Запада и Изтока, да събуди жива струя към  духовното разбирателство между народите: да се опознаят в човешкото, което крият, за да престанат омразите, недоверията, кървавите стълкновения. Бил е в Италия, Франция, Англия, Германия, Швеция, Чехия, Сърбия и ето го в България. Срещал се е с всички свободни и избрани умове на Европа: Бенедето Кроче, Ромен Ролан, Айнщайн, Дюамел, Георг Брандес,Фройд и неколцина още. Впечатленията му са отрадни: събужда се съзнание за нов морален ред и строй в народите. Той вярва в нова цивилизация, която ще изгрее над съсипните на стария свят.

Повежда се разговор по разни въпроси. Нашите журналисти задават въпроси и бележат, но право се обажда един от тях: "абе то много по-хубаво ще е той да ни задава въпроси, а ние да отговаряме. . ." Да, да, не се отнася до интервю с министър; не е за избори, дипломатични сплетни, свински концесии. Пред мисълта на Тагоре и духовния свят , който носи, делничните въпроси изчезват и се изправяме пред големите проблеми на духа. 

Приближаваме София. Още отдалече се вижда набита тълпа на перона: млади, стари, от всички партии и етикети са дошли да посрещнат един генерал на мисълта. Колко е хубаво, трогателно това! Човешкото не е загубено в душите ни. 

1926

Тагоре у нас. Репортаж от посрещането на Тагоре от делегация на българските писатели на югославско-българската граница, поместен във в.“Напред“, год. I, бр.243, 18.XI.1926, стр. I, на уводно място.

* * *

ПРИ РАБИНДРАНАТ ТАГОРЕ

Тагоре идва в София! Не е ли това действително така неве­роятно? Големият духовен вожд на триста милионна Индия, мъдрецът от приказните джънгли и свещения Ганг, тоя, който разкри в своите поеми съзерцателната, зряща душа на индуса, той идва в София.

Отидохме пратеници на Дома на изкуствата и печата да го посрещнем на границата. Ето ни на Пиротската гара. Влазяме в салона-вагон и се изправяме пред лицето на поета-мъдрец. Тъмните му очи се спряха в нашите очи и като че ли ни разбул­ваха душите. После той сведе поглед и се усмихна, усмихна се с оная усмивка, която издава обич към хората. Бяхме спечелени за мъдреца; почувствувахме неговата кротост и доброта и на­шите сърца му се отдадоха.

Представихме се и на неговите спътници: син му с жена си и секретаря му — калкутски професор по теоретична физика, също с жена си. Млади хора. Мъжете облечени по европейски, а поета — с народна носия: дълга мантия от груб копринен плат, която придава така много характер на осанката му. Же­ните са също в народна носия: пъстри свилени дрехи и шал на главата. На челата им личи малкият керемиденокафяв знак — кръгло малко петно — на задомената жена. Спомних Бимала от „Дом и свят“: тоя знак е израз на съпружеско благочестие и уважението, което дължим на задомената жена. Смуглите лица на жените и техните тъмнокафяви очи издаваха, че са дъщери на далечния юг, дето слънцето е щедро с лъчи и земята окитена със странни цветя. С Тагоре пътува и малката му седемгодишна внучка: приказно по хубост дете; сигурно ще вземе след ня­колко години премия за хубост, каквато е взела жената на Тагоровия секретар.

Нашият другар г. Бучков прочете на английски и му поднесе следния адрес, изслушан с дълбоко внимание от поета и неговите спътници:

         "Учителю,

В тези дни на страдания и вълнения, на необуздани страсти и безпокойни съвести, на слепота в борбата за истина, на безогледност в борбата за щастие - самото Ваше присъствие, където и да се появите по света, носи един нежен и успокояващ лъх върху бунтовните и горящи сърца на хората. 

Дано следователно, озарението на Вашето минаване из Балкана - страната на Хемуса от незапомнена древност - донесе повече просветление в умовете, повече доброта в душите и повече любов в сърцата на неговите различни населения за тяхна собствена полза и за полза на човечеството и нека също Вашето кратко пребивание сред българския народ вдъхне на последния по-възвишени чувства и твърда издръжливост в неговата несретност. 

Добре дошел, Учителю на Мъдростта на Възтока, Вестоносец на любовта, Светлината на Света!

Добре дошел, Любяща душо, Махатма на Човечеството, Отражение на Всемирната душа!

Добре дошел, Ти, Освежаващ лъх от възвисените Хималаи и Топло сърце от долините на Индия!

Добре дошел за всегда!"

Тагоре говори бавно,тихо: разказва целта на своето пътуване. Той иска да сближи душата на Запада с Изтока. Иска да хвърли мост между нашата култура и тая на Индия: да примири ума със сърцето, да направи по-малка бездната между духа на геометризма и духа на усетливостта. Иска да извика човешкото в човека, за да се ускори нова, по-достойна за хората цивилизация. Защото иначе страшна беда дебне земята: може да рухне в пълна разруха всичкото духовно придобитие на човечеството. Мислите, които ни излага, са същите, които ни дава в своята мъдра и светла книга “Садхана“. Но как всичко това добива особена примамност, нашепвана от самия Тагоре. Неговата личност на апостол-жрец, пратеник божи, носи очаровка и струи живи вълни на духовна светлина.

Може поетът да е уморен, но неговата скромност не казва не - той се оставя да го фотографират, слага подпис на представени му книги и фотографии. Трогнат е от народното тържество на неговия прием в София: тоя изблик на обич към един поет е за него мерило, че нашият народ пази в сърцето си духовни заложби и че такъв народ може да очаква светла бъднина. Нашият селски бит му е близък до сърцето: Тагоре не обича културата на големите градове.

Даваме обед на поета. И забравят, че той следва законите на Ману, които не позволяват да убиваме животните, тия "по-низши наши братя", за да се храним с тяхната плът. Поиска само сладко. И бутилките вино, сложени пред него, останаха непокътнати. Но той се усмихва и с благост гледа на сътрапезниците си, които нямат неговата практика, и слуша, дълбоко вмислен, народните песни, които студентският хор му пее. Казва, че намира някакво сродство между тях и техните народни песни. 

Аз приближавам и моля да ми напише на бенгалски някакво мото, което искам да сложа при второто издание на неговата "Садхана". Той взема перото, вмисли се и написа :   

  

"Ти ми помогна да опозная непознати хора, 
и ме приюти като свой в чужди домове.
Приятелю! Ти приближи към мене далечни страни
и много чужденци направи мои братя"

Рабиндранат Тагоре

Тагоре си замина. Но неговият образ ще остане задълго запечатан в нашите души. София живя два дни на духовен празник: такова раздвижване във всички среди години не сме имали. Се малко поне сърцата ни са оплодени за нещо по-горно от делничните суети, омрази и злини. Когато народът възторжено приветствуваше по улиците, обсипания с хризантеми поет, никой не спираше поглед по стените, още зацапани с омразите на изборните апели. . .Мъдростта и красотата ни бяха гостени и ни накараха да си спомним, че сме човеци.

София, 19. XI. 1926 

Д-р Ас. Златаров

При Рабинданат Тагоре. Предговор (стр. 5-9) към книгата на Васил Ставрев – Рабиндранат Тагоре, книгоизд. „Акация“, София, 1927; поредица „Великани на човечеството“. 

ЗА ТОДОР ВЛАЙКОВ - ИЗ КНИГАТА НА ПЕТЪР ГОРЯНСКИ "ДНИ БЕЗ ЗАЛЕЗИ"

Т. Г. Влайков

Бях невръстен първоотделенец, когато случаят под­хвърли в ръцете ми стар буквар, леко пожълтял от слън­чевия пек на годините и малко пооръфан от острия зъб на немарата към книгата изобщо. Гласно засричах името на съставителя, напечатано с не особено едри букви върху мукавяната заглавна корица:

— Ве-се-лин. . .

След това повторих и потретих сричането.

Ярката звукопис на това име, ведрата радост, която излъчва смисълът му, така се врязаха в моята памет, че едва дочаках завръщането на баща ми и току от прага го здрависах с въпроса:

— Татко, кой е този Веселин?

И побързах да му втикна в ръката буквара.

Баща ми — дългогодишен учител и самият автор на методическо ръководство за първоначални учители, а след години и на учебници по български език, — види­мо доволен от първите културни интереси на своя къд­рокос палавник, широко се усмихна и не без гордост по­бърза да ми отговори:

— Тодор Генчов Влайков.

И навярно съобразил, че това толкова звучно, чисто българско име само по себе си още не казва нищо на мен — прощъпулник в необятния свят на знанието, до­бави:

— Този буквар е отворил очите за българска писмовност на безброй много деца. Неговият съставител, Тодор Генчов Влайков, е един от най-сладкодумните български разказвачи след народния поет Иван Вазов.

От него има много написани книги с разкази, които ще прочетеш, когато пораснеш.

И да направи още по-драгоценно името Веселин, мо­ят мъдър баща за първи път ми разкри една ревниво пазена дотогава семейна тайна. От почит към големия писател и учител на мало и голямо по българската земя той предложил на майка ми да кръстят на неговия лите­ратурен псевдоним по-малкото ми братче. А това още повече засили интереса, емоционалната ми привърза­ност към човека и писателя Тодор Генчов Влайков.

Години по-късно, вече гимназист в София, имах щас­тието да виждам често по улиците Тодор Влайков, тъй като живеехме в един и същи квартал — той на улица „Хан Аспарух“, аз на булевард „Витоша“. Неведнъж с вълнение съм следял отдалече бавния му поуморен вър­веж, когато се разхождаше или отиваше да слуша някаква сказка, концерт, да присъствува на събрание в Дома на изкуствата и печата, Съюза на българските пи­сатели, Българската академия на науките, Чиновничес­кото дружество, Съюза на популярните банки. А може би и на заседанията на Народното събрание в качест­вото си на депутат до 1931 година.

Случвало се е понякога да го заваря в някоя от вегетарианските гостилници, най-често на улица „Шести септември“, където идваше да се храни със съпругата си. Сервитьорите — бедни и най-често волнодумни студен­ти — се надпреварваха да го обслужват. Но не за това, че очакваха да получат някакви стотинки при уреждане на сметката, а с проявена сръчност и любезност да засвидетелствуват чувствата си на уважение към него­вата личност и дело.

И все пак в ония години за мен беше необяснимо как е възможно такъв виден писател, изтъкнат обществе­ник, при това и народен представител да се храни в окръжението на студенти, работници, дребни чиновници, ученици. И още нещо ми правеше силно впечатление: най-често Тодор Влайков си поръчваше за десерт грис халва. Но тъй като не можеше да изяде цялата порция, грижливо загъваше остатъка в книжната салфетка и го спастряше в джоба си.

По-късно, когато се запознах по-обстойно с биогра­фията на човека, писателя и общественика Тодор Влай­ков, за мен стана напълно ясно и храненето му във веге­тарианската гостилница, и прибирането на останалото парче грис халва. Като гимназист в София той през ця­лото време на следването си е живял при крайна оскъ­дица. По-сетне Тодор Влайков неведнъж с умиление ще си спомня за грубо скованото дъсчено сандъче, в което грижливо съхранявал, наред с праните, от домашно тъ­кан плат дрешки, ароматичната балканска чубрица и осолената още по Коледа фаша сланина — това неот­менно, всекидневно негово ядиво. . . Така че пословичната скромност, разумната пестеливост на човека от Балкана открай време бяха направили от Тодор Влай­ков заклет, изконен враг на парадното себеизтъкване, на суетното разточителство.

Една случайна, макар и кратковременна среща с То­дор Влайков е изцяло достатъчна да извае в нашата зри­телна и емоционална памет колоритния му образ за цял живот. След това щастието може да ни загърби и ние никога да не го видим повече. Но представата за не­говия образ, за неговата фигура неотменно ще ни сподиря като сянка, като будна съвест — така здраво тя се е вплела в тъканта на нашето въображение, такава дълбока, незаличима диря е оставила в най-свидните, в най-съкровените ни възпоминания.

Тодор Влайков и сега е жив пред очите ми, макар от моя пръв, непосредствен досег с него да са се изминали вече повече от четири десетилетия. Слаб, възкокалест, леко попрегърбен за годините си, той бавно и несигурно ситнеше по плочника, пред литературното кафене „Ро­ял“, на улица „Раковски“, където днес се помещава фоайето на Театъра на Българската народна армия.

Почти напълно ослепял от неизлечима болест, хва­нат подръка от своя предан зет Лило Илев — човекът, купил от оръжейния магазин на улица „Търговска“ пис­толет за П. К. Яворов, с който поетът за втори и после­ден път си тегли куршума, — в сребърната рамка на то­ва пролетно предпладне Тодор Влайков изглеждаше ня­как своеобразен, посвоему живописен. Нещо иноческо, нашенски богомилско имаше в неговата почти обезплътена осанка на аскет. И ако не беше връхната му дре­ха — зеленикава, гумирана отвътре мушама — и тъмната мека шапка, силно прищипната отпред, всичко ос­танало напомняше образ на доморасъл светия, слязъл направо от дървените щампи на нашите стародавни дебърски или самоковски майстори-зографи.

Бялата брадичка и мустаците, изсушената като пер­гамент кожа на по детски малкото му лице с цвят на стар бакър и особено тия безжизнени, изгаснали за ви­димия свят очи, но в замяна на това обърнали поглед дълбоко навътре, в духовната същина, създаваха впе­чатление за една традиционна и все пак своеобразна личност. Личност, която ярко противостои на шумната делнична гълчава. И на панаирджийската суета, която шареният столичен декор предлага за очите в тия ча­сове на деня.

Гледан от онова разстояние, което заличава подроб­ностите, или, по-точно казано, ги обобщава и уедрява, като ги пречиства и извисява до степен на символи, То­дор Влайков приличаше на стар дъб, улучен от небесен гръм в час на лятна буря. Синият огън на светкави­цата е обезлистил клоните, обгорил е кората, но се е оказал безсилен да изпепели стеблото. Той дори не го е овъглил, а само е оставил загара си по него и с това му е предал здравината и твърдостта на калена в жарава стомана. Червеят на времето е безсилен да прояде сър­цевината на такъв дъб.

Това метафорично превъплъщение, тази образна представа за Тодор Влайков се уплътняваха особено след като човек се вглеждаше в неговите ръце — тези незабравими старчески ръце с пръсти сухи и удължени като корени. Корени, готови отново да се върнат в кора­вата родна пръст, която единствена ги е отхранила с животворната си влага, затоплена от слънчевата грей­ка, и отдето небесната мълния ги е изтръгнала.

Доколкото си спомням, в онова сребърно софийско предпладне бях представен на Тодор Влайков от поета Владимир Русалиев с препоръката:

— Млад, начеващ писател!

Писател? Па макар и начеващ? По тялото ми запъл­зяха мравките на връхлетялото ме смущение. Да ме нарекат така! И то пред кого? Пред Т. Г. Влайков — един от малкото на брой наши класици. При това още живи! И то от истинските, а не от приятелски афиши­раните „първенци“ на българската художествена про­за, който по дарба и дело е заел вече достойно място в поредицата Каравелов, Вазов, Захари Стоянов. . .

Все пак успях да пропъдя мравките на смущението и на свой ред с треперещ глас обясних:

— Не, господин Влайков, моят приятел се шегува! Аз не съм още никакъв писател, дори и начеващ, а са­мо един от многобройните студенти по право.

Изглежда, че старият писател разбра смущението ми и с вродената си деликатност побърза да ме извади от него. Той поклати одобрително глава и изрече през гор­чива усмивка:

— Да, правната наука е нещо сериозно и полезно! Но злината е там, че трябва да я изучавате в една на­пълно обезправена действителност. В една доба на про­извол и беззаконие. . . На потисничество.

Беше току след 19 май 1934 година.

Разбира се, не случайно Тодор Влайков изрече горната колкото лаконична, толкова и правдива присъда над новосъздадения държавен порядък. За разлика от мнозина зрящи, този слепец с ясновидството на древен пророк беше прозрял истината. И още по-важното: има­ше смелостта да я изрече открито пред един непознат млад човек, какъвто в случая бях за него.

Но такъв си беше по природа, по характер дядо Влайков — винаги прям и навсякъде откровен.

Да, дядо Влайков!

В това нашенско, народно, чисто българско опреде­ление, с което го назоваваха всички — близки и поз­нати, далечни и неизвестни, — има вложена такава гальовна обич, толкова сърдечна топлота, на каквито от писателите приживе може би само народният поет Иван Вазов се е радвал. (всъщност, Вазов никак не се е радвал на това си прозвище, бел.ред.)

И като потвърждение:

Когато след няколко минути се разделихме и Т. Г. Влайков, подръка с грижовния си спътник, отново по­влече крак по слънчевия плочник, неволно станах сви­детел на една не често срещана изява в нашата дейст­вителност:

Повечето от минувачите, с които старият човек се пресрещаше или застигаше, почтително отлагаха шап­ки и внимателно се отдръпваха настрана, за да му сто­рят път. Разбира се, имаше и такива, които се блъска­ха в него. Но те, които изобщо разчитаха на лактите си в живота, поне в това сребърно софийско предпладне не бяха мнозина. . .

Откъде избликваше този неразмътен от първенющина и примитивизъм извор на почит и преклонение пред личността на Тодор Влайков, при това засвидетелствувани му приживе? И то доброволно?

На този традиционен въпрос отговорът може да бъ­де само един: от дълбоката нравствена чистота на на­родника Тодор Генчов Влайков. И от голямата жизне­на и художествена правда на сладкодумния разказвач Тодор Генчов Влайков. А те и двамата, ръка за ръка, винаги заедно и навсякъде еднакво искрени, честни идеалисти и добротворци в продължение на петдесет години упражняваха трайно въздействие върху духа, съзнанието и моралното възпитание на няколко поколе­ния българи. . .

Д. Б. Митов като мой „работодател" във вестник „Литературен глас" беше ме изцяло подчинил на своя навик — по цял ден да „кисна" и „отлежавам" с него в редакцията, която се помещаваше на тихата уличка „Парчевич" 39. С нетърпението на продавачи от улични сергии ние бяхме в непрекъснато очакване да ни навес­ти някой от близките сътрудници, като професор Петър Петков (Петър Осоговец), Веселин Ханчев, Стефан Ка­ракостов, Димитър Янакиев, Стефан Аврамов, Нели Доспевска и най-вече Кирил Христов. А дойдеше ли ня­кой от тях, Д. Б. Митов веднага поръчваше с тропане по стената (предварително уговорено) кафе от съсед­ната кафеджийница на услужливия Иванчо. И се занизваха ония литературни и политически разговори, в които господствуваха последните новини от чуждите ра­диостанции, все още незапечатани с червен восък. . .

Но през този ден — пети юли 1941 година, съвсем неочаквано в редакцията първа влезе съпругата на Ки­рил Христов — госпожа Ноеми Молнарова и след като предаде с пестеливи, но учтиви думи затворен плик на Д. Б. Митов, с лек поклон към двама ни излезе от ре­дакцията. Няма какво да се каже — чехкиня.

Д. Б. Митов веднага прочете писмото, гърлено се из­смя в шепата си и ми го подаде с думите:

— Хайде, от мене да мине! Писмото е лично, но по­неже в него Майстора пише и за тебе, разрешавам ти да го прочетеш.

И аз с нетърпение зачетох писмото, написано с ти­пичния за Кирил Христов едър калиграфичен почерк, в което съобщаваше:

Драги Димитре,

От вчера имам чудесен лекар — Дим. Сара­фов, — който бил не само голям хирург, но и уролог и половина. Аз не знаех това, макар че сме приятели от много години. Чух го онзи ден случайно и веднага пратих да му известят, че съм болен. Дойде тутакси, изследва ме основ­но и болестта още днес тръгна на добре. По та­зи причина не стана нужда да викам нашия за­ралия и твой роднина Танева.

Когато последен път идвах в редакцията, бях тъй много улисан с безобразната си болест, че не се сетих да поздравя Петя, загдето поне него от нашата група не е ритнала Академията. Ако не знае кой е определял наградите, кажи му: Влайков и Арнаудов. За Влайкова имам една много отдавнашна епиграма, всъщност част от стихотворение по Ботйов макам:

Защо не съм и аз поет

като. . . Тошо;

в славна крепост от читанки крил

се бих в туй време лошо.

Но за Арнаудова нямам. Ще му простя този път само за Петя, комуто те моля да кажеш, че искам да го видя. Нека бъде така добър, да се отбие за малко. Пък и ти толкова много ли се боиш от стълбите на моята кула, или още не се е свършило с пакетите? Чаках те две вечери: бе­ше казал на жена ми, че ще дойдеш. Има да ти разправям нещо за Куюмджиев, комуто тия дни писах дълго писмо.

   Приятелски поздрав

5. VII. 1941 г.                                              Кирил Христов

— Е, какво ще кажеш? — вечно любопитният бай Димитър побърза да узнае мнението ми за характера на писмото.

— Много любезно от страна на Майстора, че се е до­сетил да ме поздрави с отсъдената ми награда от Ака­демията на науките и ме осведомява кои са я опреде­лили. Не мога само да проумея защо трябва да цитира епиграмата си, която не само незаслужено уязвява благородния Тодор Влайков, но и като художествено про­изведение не струва. Мисля, че Кирил Христов се е от­казал отдавна от някои свои епиграми, които са много под равнището на неговите възможности на такъв голям поет. Но от писмото виждам, че продължава да държи за тях. А колкото до професор Михаил Арнаудов, на ко­гото все пак е неизплатен длъжник в литературата и живота, просто недоумявам, тъй като зная морални­те му. . .

Д. Б. Митов побърза да ме прекъсне:

— Всичко, което казваш, може би е така. Не споря. Но те съветвам да внимаваш да не чуе Майстора, че виж си е вдигнал симпатиите от тебе. Сякаш не познаваш характера му. Неговият дослук е на коляното! — прия­телски ме предупреди Д. Б. Митов и се възползува от случая да ме посъветва и за друго: — Ти трябва да на­мериш начин да благодариш и на двамата академици за проявената им към теб висока оценка!

Аз запрелистих телефонния указател, за да си запи­ша номерата на техните домашни телефони, та при сго­да да им благодаря. Бай Димитър отгатна моите наме­рения с чувството си на винаги досетлив човек:

— Ти, какво? Да не искаш да изкажеш по телефона благодарността си?

— Да, това смятам да направя!

— По-добре да беше имал селяшки страх от теле­фона, както духовито се изразява професор Александър Балабанов. Защото иначе, какъвто е случаят, ще сгре­шиш! Ти не си равен на тях, за да им се обаждаш по телефона. И то по такъв изключителен повод. Не става така, както си я намислил! Ще намериш начин да ги срещнеш лично и лице в лице да им благодариш. Не съм очаквал от тебе такава несъобразителност. Все те смя­там за деликатен човек, пък то... Та с нашето момче Весю Ханчев все аз ли ще ви уча на благоприличие? — уж на шега ме скастри Д. Б. Митов, но думите му жи­леха като коприва по голо. Той, въпреки привидната си безцеремонност, когато беше необходимо, разбираше от официални, протоколни отношения. И как няма да разбира, когато му беше приятно да го смятат за френски възпитаник?

Но в дадения случай имаше и нещо по-важно: Тодор Влайков, пък и професор Михаил Арнаудов бяха едни от най-изтъкнатите сътрудници на издавания от него „Литературен глас“, към които Д. Б. Митов проявяваше подчертано уважение. Та нали те служеха за визитни картички на вестника му? По горното съображение той искаше да внуши и на най-близките си сътрудници същото отношение. Но поне лично аз не се нуждаех от подобна насоченост. Защото и Тодор Влайков, и професор Михаил Арнаудов за мене отдавна бяха забележителни явления в нашата духовност. Първият като писател народник, а вторият като учен-изследовател.

Мълчаливо се съгласих с отправената ми от Д. Б. Митов приятелска препоръка. А колкото до оценката му за моята несъобразителност, не влязох в спор. И то не за друго, а защото осъзнах, че и този път беше прав. . .

След няколко дена, без да предупредя по телефона, към който въпреки всичко не изпитвах „селяшки страх“, направо отидох в дома на Г. Г. Влайков — една двукатна къща с мансарда на улица „Хан Аспарух“ 65, в отсечката между улица „Раковски“ и улица „6-ти септември“. Но старият писател беше излязъл на разходка.

Дъщерята на Т. Г. Влайков — Радка Илева-Влайкова, която ми обясни това на входната врата, след като получи в дар за баща си наградената стихотворна сбирка „Песен в ливадите“, любезно ме покани да вляза вътре и го почакам.

—   Татко няма да се забави — предупреди ме тя.     

С удоволствие се възползувах от милото внимание, ръководен между другото и от скритото желание да видя със собствени очи обстановката, сред която живее и твори Тодор Влайков. Пък и да поема с пълни гърди глътки от неговия чист, добротворен въздух.

Кабинетът на писателя, в който бях въведен, беше ъглова стая с двукрилен прозорец към улицата и друг, който гледаше в съседния двор. Там, в дъното на този двор, се жълтееше двукатната къща на д-р Кръстю Кръстев — нашумелият критик-естет и философ, редактор на най-авторитетното у нас някогашно списание „Мисъл“, на което заедно с Пенчо Славейков, Кирил Христов, Антон Страшимиров, Иван Ст. Андрейчин в първите години на излизането му и Т. Г. Влайков също е бил съредактор.

Когато се изправих пред източния прозорец, загледан в съседната втора историческа къща на тази тиха, ма­кар и средищна улица, Радка Илева-Влайкова като да улови с непогрешимата си женска интуиция обекта на погледа ми и побърза да обясни:

— Отсрещното широко разклонено дърво, което хвърля кръгла сянка, е дрян. По възраст може би до­гонва първото си столетие. Някога под неговите гъсти клони имаше скована дървена масичка, заобиколена с плетени столове, на които често сядаха при хубаво вре­ме Пенчо Славейков, Пею Яворов и Петко Тодоров. Когато се здрачаваше, милата съпруга на д-р Кръстев, госпожа Радка, ще изнесе запален газов фенер, ще го окачи на дряна и в неговия кръг от светлина домакинът и гостите му до късно ще останат на приятелски разго­вор. Аз по това време бях невръстно момиче, но карти­ната и днес оживява пред очите ми с цялата интимност на сърдечната приятелска дружба. Д-р Кръстев понякога търсеше участието и на татко в тия току-речи все­кидневни литературни разговори.

— Тошо, я стига си писал, ами ела да чуеш какво са написали и другите — проточил глава през дъсчената ограда, ще подвикне д-р Кръстев на татко.

— Ей сега идвам! — веднага ще отвърне баща ми и само след няколко минути ще закръгли с присъствие­то си състава на приятелската седянка.

И като ми посочи малкия капандурен прозорец на покрива на д-р Кръстевата къща, дъщерята на Тодор Влайков някак дяволито подметна:

— А ей в онази схлупена таванска стаичка поетът Кирил Христов живя няколко месеца, за да се укрие от последиците на една от поредните си, но не много редна любовна авантюра. . .

 Няма как — жената си е всякога жена.

Откъсвам поглед от околната външна обстановка и внимателно оглеждам кабинета на дядо Влайков. Той беше скромно обзаведен: жълтокафява кахлена печка; няколко тапицирани стола, вече доста повехнали и поизтъркани; кушетка, покрита с дебело, домашно тъкано средногорско одеяло; най-обикновено дървено писалищно бюро с книги и вестници по него; три библиотеч­ни шкафа в тъмен червеновинен цвят грижливо съхраняваха зад стъклените витрини подвързани в черно книги.

На западната стена в скромни дървени остъклени рамки бяха окачени увеличените портрети на Тодор Влайковите родители — бащата в типично средногорско кожухче, а майката забрадена с черна памучна кърпа. И макар по облеклото си двамата да представляваха най-обикновени хорица от простолюдието в подбалканския край, лицата им излъчваха меката светлина на онова духовно благородство, характерно за людете с чиста, потопена в религиозен унес душа.

На стената, зад писалищното бюро, току над стола, бяха окачени портретите на Лев Николаевич Толстой и Фьодор Достоевски; под тях, в стройна хоризонтална редица, се открояваха снимките на Любен Каравелов, Петкo Рачов Славейков и Иван Вазов; а най-отдолу, в обща продълговата рамка, бяха наредени един до друг портретите на изтъкнатите сътрудници па списанията „Мисъл“ и „Демократически преглед“: д-р Кръстю Кръстев, Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодо­ров, Алеко Константинов, Михалаки Георгиев и Кон­стантин Величков.

В трите библиотечни шкафа бяха грижливо подреде­ни съчиненията на големите руски писатели и мислите­ли Пушкин, Лермонтов, Гогол, Достоевски, Толстой, Добролюбов, Чернишевски, Писарев, Н. К. Михайлов, Белински, Тургенев, Херцен, Марко Вовчок, а редом с тях западноевропейските класици: Шекспир, Гьоте, Шилер, Байрон. . . Така в библиотечните шкафове на Тодор Влайков чрез произведенията на тия изтъкнати руски и европейски писатели беше на дело осъществен нашу­мелият в наше време принцип „за мирно съвместно съ­ществуване“. . .

На източната стена беше окачена стара, опушена от годините икона, в основата на която, върху дървена поличка, мъждукаше запаленото фитилче на стъклено, чер­веникаво кандилце. Едно алено великденско яйце и кит­ка вече изсъхнал балкански здравец допълваха наивната в примитивния си стил религиозна композиция от форми и багри. Този домашен иконостас предразполага­ше към унес и съзерцание.

Докато проучвах обстановката в кабинета, вратата леко се отвори и в нейната рамка с цвят на потъмняла слонова кост се открои високата възкокалеста фигура на застарелия писател, леко поруменял след традиционната си следобедна разходка. Дъщеря му побърза твър­де обстоятелствено да го предупреди кой съм и защо съм дошъл.

Дядо Влайков разтегли тънките обезкръвени устни в дружелюбна усмивка, запремига с възпалените кле­пачи, останали почти без ресници, и ми протегна десни­ца за поздрав, меко изговаряйки думите, в които се до­лавяше типичната пирдопска интонация:

— Та ние с вас, ако паметта не ме мами, май се поз­наваме отколе. За мене е радост, дето сте си сторили труда да ме почетете с посещението си. Бързам да ви кажа, че когато уважаемият професор Михаил Арнау­дов предложи на комисията при Академията да отли­чим с награда вашата стихотворна сбирка, аз не се про­тивих, но сметнах за свое обезателство преди това да у попрегледам. С услада сторих това. Но да бяхте по­седнали.

След като се настанихме — той на стола зад писалищното бюро, а аз току до него, — дядо Влайков за­почна да ме разпитва къде работя, имам ли си челяд, от­къде съм роден. Когато му казах, че съм от Ямбол и че родителите ми са бивши народни учители, лицето му още повече се оживи. Побърза да обясни:

— Познавам вашия град като гняздо на будни, непо­корни люде. От там беше и Страшимир Кринчев, когото вие не може да познавате, защото сте много млад. Пък Междусъюзническата война не пощади и него. А мно­го кадърен и честен момък беше. Той постъпи на рабо­та при мене като коректор на списание „Демократиче­ски преглед“ и редовно ми сътрудничеше с разкази, пътеописателства, критики, бележки. Преди да замине за фронта, като прост редник, остави ми разказа си „Чер­ният щърк“ с думите:

„Запазете го и го напечатайте, ако го одобрите, след като мине войната. Може би той ще бъде последният мой труд. . .“

— Аз се постарах да разсея туй негово злокобно предчувствие, на което той горчиво се усмихна, махна с ръка и мълчаливо си излезе. През една отпуска нами­на към къщи да се видим. Брадясал, понапълнял, а в приказките му ни помен от предишното тягостно наст­роение. За зла участ в последните дни на войната бил е тежко ранен и почина от раните си в болницата в Дуп­ница (сега Станке Димитров, б. м.), където е загробен. Когато до мен достигна тази прескръбна вест, веднага поместих в „Демократически преглед“ разказа му „Чер­ният щърк“, който наистина се оказа негов последен ли­тературен труд. . .

Буйният поток на спомените непрекъснато отнасяше стария писател към миналото — далечно и по-близко. От него слушателят може да научи съществени подроб­ности за много неща, свързани с литературата, полити­ката. Пък и с личностите и делата на видни наши писа­тели, общественици. По-дълго той се задържа върху детството си в Пирдоп и най-вече върху събитията око­ло Освободителната война, за които разказа любопитни подробности. И то главно свързани с първите му впе­чатления от „братята руси“, които обрисува като „доб­родушни, любвеобилни люде“.

Неусетно навън здрачът се сгъсти. Под благовидния предлог, че вече ме очакват у дома, и след като бла­годарих още веднъж за оказаното ми внимание, станах да си вървя.

Когато дъщеря му ме изпращаше до изходната вра­та, чух зад гърба си приглушения глас на стария писа­тел:

— Пък гостувайте ни и други път. Само че за по-дъл­го, та да се опознаем по-добре и да си поприкажем. . .

Макар да обещах, че ще го посетя, аз не намерих време и сгода да изпълня поетото задължение, за която моя немара цял живот ще съжалявам. Та тази покана беше една от онези неповторими възможности в живо­та на човека, която, ако не се осъществи, остава така­ва празнина в душите ни, че с нищо никога не може ве­че да се запълни. И все пак съдбата отсъди така, че след време се сраснах с домашната атмосфера на То­дор Влайков по силата на един негов благороден завет.

На края ще си позволя свободата да извадя на об­ществен показ още едно лично, интимно мое преживя­ване, което, макар и да няма пряк, непосредствен досег с дядо Влайков, е съществена съставка в богатата ха­рактеристика на тази изключително нравствена личност. Личност, създала и оставила след себе си трайни тра­диции на човеколюбие и добротворство. Става дума за следното:

Неблагоприятните жилищни условия, при които бях принуден по едно време да живея със семейството си, станали достояние на дъщерята на дядо Влайков. И ко­гато в началото на шестдесетте години най-горният етаж в къщата се освобождава от наемателите, тя ми из­вести, че желае да я посетя.

Когато отидох в познатата къща, госпожа Радка Илева-Влайкова, вече застаряваща, но бодра и дейна, все така любезно ме прие в дома си, както първия път, и направо ми каза:

— Ще ви доверя, че по устно изразено желание на татко в нашата къща трябва да живеят само писатели. Цели шестнадесет години прекара на най-горния етаж като наемател видният писател Константин Константи­нов със сестра си — художничката Донка Константино­ва. След като той се сдоби със собствено жилище на съ­седната улица „Хан Крум“, в етажа се настани писателят Вичо Иванов. Сега той се пренася в собствен апар­тамент и аз реших за трети път да зачета волята на татко, като ви предлагам да закупите опразнения ман­сарден етаж.

В момента имах всичко на всичко в джоба си само пет лева и насън дори не можех да мечтая, че някога ще се сдобия със собствено жилище. И то в центъра на столицата. При това в дома на дядо Влайков, когото толкова много почитах и ценях. Затова нямаше какво друго да направя, освен да превъзмогна стеснението от моята беднота и направо да кажа:

— Но, госпожа Влайкова, в момента аз нямам ма­териалната възможност да ви заплатя имота, който има­те добрината да ми предложите. Благодаря ви за проя­веното милосърдие, но трябва да ви откажа, защото. . .

Благородната и деликатна дъщеря на Тодор Генчов Влайков не ме остави да се доизкажа, като прекъсна обяснението ми с думите:

 Много добре ми е ясно вашето положение. И точно затова искам да ви приютя завинаги под стряхата на татко. На първо време ще гледате да заемете от братята си парите, необходими за изповядване на продажбата пред нотариуса. Пък когато имате възможност, тогава ще ми изплащате на части определената в договора сума. Съгласен ли сте с това мое предложение?

— Да. . . — едва успях да измънкам. Една едра буца заседна в гърлото ми и заприщи пътя на останалите думи . . .

Така се заселих като съсобственик в дома на дядо Влайков, който и след блажената си смърт на праведник продължаваше да живее в благородните дела на своята дъщеря и на внук си, достойно кръстен на неговото име . . .

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

ЗА АСЕН ЗЛАТАРОВ - ИЗ КНИГАТА НА ПЕТЪР ГОРЯНСКИ "ДНИ БЕЗ ЗАЛЕЗИ"

АСЕН ЗЛАТАРОВ

            Присъствието на Асен Златаров в нашия живот но­сеше много от топлия повей на пролетния развигор. Затова, където и да минеше, до каквото и да се докос­ваше с мисъл, чувство, дело, той пробуждаше от ме­чешкия сън на зимната летаргия разумни решения, светли пориви. А с това облагородяваше умовете, сър­цата и душите на другите, вдъхновяваше ги за обич, подтикваше ги към добротворство. Неговата нежност, чувствителност, поетическа нагласа, мечтателност бяха изцяло отдадени на обществено служене. А това отреди на Асен Златаров едно от челните места в науката, из­куството, публицистиката, обществената деятелност у нас за няколко десетилетия.

Писателската ни задруга „Предел“ реши да бъде чествувана двадесет и пет годишната научна, препо­давателска, писателска и обществена дейност на своя изтъкнат член—професор Асен Златаров. Към тоя почин с готовност веднага се приобщиха голям брой учени, писатели, общественици. А това още веднъж показваше на дело големия авторитет, всеобщото уважение, с ко­ито той се ползуваше навсякъде. И че като изключим тайните и явни реакционери, професор Асен Златаров всякога е служил за обединително звено между демо­кратично настроените представители на културната ни общественост.

Скромното тържество, което се състоя един неделен предобед на 1932 година в столичния киносалон „Глория Палас“, на булевард „Мария Луиза“ (сега буле­вард „Георги Димитров“), по категоричното искане на юбиляра беше лишено от всякакъв официален характер. Както се очакваше, залата беше препълнена с публика, което наложи мнозина от най-преданите почитатели на Асен Златаров да слушат от коридорите, а други сто­тици да се върнат обратно. Основен доклад за личността и делото, главно научно и преподавателско, изнесе професор д-р Асен Хаджиолов, след което писатели про­четоха статии и спомени за юбиляра. А поетите Вла­димир Русалиев и Пантелей Матеев рецитираха свои стихотворения, посветени на него.

По почин на идейните и литературни другари на Асен Златаров след юбилейното тържество беше уре­дена интимна вечеря в големия салон на ресторант „Балабанов“, на улица „Раковски“, където днес се издига зданието с изложбената зала на Съюза на българските художници. На нея присъствуваха голям брой приятели и почитатели на юбиляра, между които не на последно място беше и представителят на организираните въз­държатели, за които професор Асен Златаров беше най-ценният научен и пропагандистки капитал.

На тази другарска вечеря, както е прието по тра­диция при всички подобни тържества, изрекоха се мно­го приветствени слова, разбира се, в ръката с чашка вино. И то червено. Та цветът на виното нали трябваше да отговаря на цвета на партийното знаме, под което професор Асен Златаров беше произнесъл едни от най-вдъхновените си слова, като речите му за Христо Бо­тев, Васил Левски, Карл Маркс, Жан Жорес, П. К. Яво­ров, беседите върху „Социализмът и проблемите за из­куството“, „Идеалите на младото поколение“ и още какви ли не сказки на научни, обществено-политически и литературни теми.

В края на всяка произнесена наздравица Асен Зла­таров също вдигаше чашата и отпиваше по малко от модната по онова време „заешка кръв“. Представителят на въздържателите, който се наливаше с лимонада, не­прекъснато се гърчеше на стола от нерви, че неговият кумир отпива по няколко глътки вино. На края той не се стърпя и верен на тесногръдието, на фанатизма, отправи към юбиляра под формата на шега забележка:

— Господин професор Златаров! Вие, който цял живот сте проповядвали, че виното не е храна, защо тази вечер нарушавате принципа на въздържанието и пиете вино, макар и в намалени дози?

— Слушайте, приятелю — почти веднага побърза да му отговори Златаров. — Вярно е, винаги съм пропо­вядвал, че виното не е храна. Но аз никога не съм твърдял, че виното не е питие!

И като вдигна демонстративно чашата си високо, произнесе тържествено традиционното българско:

— Наздраве!

И отпи няколко глътки вино.

В залата избухна непринуден смях. В този момент спрях поглед на представителя на въздържателното дви­жение. И той се смееше. Но не от сърце, а само да бъ­де в тон с другите...

В тази ведра приятелска атмосфера изтъкнатият поет на литературната ни задруга „Предел“ — Влади­мир Русалиев със свойствената си артистичност, засил­вайки баладично-тъжните тонове в плътния си баритон, рецитира прочувствено стихотворението „По пътя“, което започваше с шестстишието:

Тежи от златно зърно златен клас

и пей за волност волна чучулига.

А ний сме тъжни, няма хляб за нас

и влачим ден и нощ вериги.

— Защо тежи от зърно златен клас,

защо за волност пее чучулига?

След като Русалиев завърши рецитацията, салонът на ресторант „Балабанов“ се оглуши от шумни одоб­рения. Асен Златаров се надигна от мястото си, отиде при поета и братски го прегърна. След това може би за ужас на официалния представител на въздържател­ното движение двамата чукнаха чашите си и отпиха по няколко глътки от „заешката кръв“.

Чествуването на двадесет и пет годишната научна, литературна, обществена дейност на професор Асен Златаров в София даде начален тласък на редица тър­жества в провинцията. И не можеше да бъде другояче. Та нали той беше повече от две десетилетия любим сказчик из цялата страна, а неговите отпечатани статии и книги имаха толкова много читатели? Обадиха се читалища, народни университети, културни институти и сдружения, партийни организации, отделни лица от­всякъде с настоятелни молби и те да чествуват на мест­на почва своя любим лектор, словесен наставник и вдъх­новител. Всички единодушно желаеха професор Асен Златаров да бъде поне за няколко часа между тях, за да му се порадват и засвидетелствуват лично безпре­делната си обич и привързаност.

Така се заредиха едно след друго в къси промежду­тъци юбилейните чествувания на Асен Златаров в Пле­вен, Хасково, Бургас, Велико Търново. За съжаление поради липса на време те не можаха да бъдат уредени и в другите градове на страната, откъдето непрекъсна­то пристигаха настоятелни молби и сърдечни покани.

Програмното осъществяване на тези юбилейни чест­вувания в провинцията се превърна в приятна грижа и задължение пак на членовете на литературната задру­га „Предел“, а докладът — на професор д-р Асен Хаджиолов. В това отношение всички, удостоени с тази чест, изпълнихме с готовност и добросъвестност дру­гарското си задължение.

Навсякъде в провинцията, където бяха устроени юбилейни чествувания, присъствуваше и професор Асен Златаров. Това той не правеше от тщеславие, суетност, а от чувството на зачитане, на уважение към своите приятели и почитатели. В нашите пътувания той нав­сякъде беше придружаван от всеотдайната си съпруга Евдокия, която галено наричаше Дуня. Тя бдеше с неж­ност и обич над неговото крехко здраве и спокойствие. Пътуването беше безплатно. Министерството на желез­ниците със секретар писателят Владимир Полянов с готовност ни осигуряваше за всеки конкретен случай от специалните безплатни билети, определени за общест­вената работа в провинцията на културните дейци, осо­бено пък за членовете на Съюза на българските писа­тели.

Тези юбилейни чествувания на професор Асен Зла­таров спонтанно се превърнаха навсякъде в празници на нашата демократична наука, общественост, литера­тура. Множеството посетители бяха предимно възтор­жени млади хора, които използуваха дадената им въз­можност да изразят открито и непосредствено своята почит и възхита към бележития учен, прогресивен об­щественик, нежен повествовател, образен есеист, пламе­нен публицист Асен Златаров. Навсякъде публиката препълваше салоните и устройваше шумни овации на юбиляра там и вън от тях.

В Плевен Асен Златаров през цялото време на гос­туването ни беше център на изключително внимание от страна на градските първенци, като Ячо Хлебаров — председател на Върховния читалищен съюз, поета Ни­кола Ракитин, който по това време беше преподавател по български език във винарското училище, адвоката Константин Стефанов — своеобразен повествовател и литературен критик, постоянен сътрудник на списание „Хиперион“, Иван Рачев — секретар на Върховния чи­талищен съюз, както и на много други видни граждани.

Трогателна беше срещата в дирекция на къщите-музеи в Плевен със застарелия, но бодър по дух Стоян Заимов — един от апостолите на националната ни рево­люция от 1876 година, заплатил своята родолюбива дейност със заточение в Диарбекир, автор на докумен­талната книга със спомени — „Миналото“. Той е бил близък приятел на Асен Златаровия баща — известен с прозвището Ментора, също заточеник в Диарбекир, другар и сподвижник на Васил Левски. Стоян Заимов разправи интересни спомени за него като човек и рево­люционер. На раздяла професор Асен Златаров синовно целуна възлестата десница на оживелия по чудо апостол на свободата Стоян Заимов, което побързахме да сторим и ние — останалите присъствуващи на тази

трогателно мила среща.

В Бургас, след юбилейното тържество в салона на театъра, на което Асен Златаров произнесе импрови­зирано може би едно от най-вдъхновените си слова — напътствие към младежта, известната по това време общественичка, боркиня за еманципацията на жената и публицистка с обиграно перо Жени Божилова-Патева устрои в с вкус подредения си дом прием в чест на юбиляра. На него местните изтъкнати хора на изкуст­вото начело с младия тогава композитор и военен капелмайстор в града Филип Кутев изпълниха интересна литературно-музикална програма предимно от свои творби.

В Хасково професор Асен Златаров беше направо обсебен от своите многобройни роднини и близки и ние успяхме да го видим между нас само на юбилейното тържество. Рядко културната общественост в този бор­чески град на тютюневото работничество е устройвала такъв блестящ, сърдечен празник, както в чест на име­нития свой съгражданин, когото отрупаха с цветя, по­даръци, адреси.

Интересно е да възпроизведем по-подробно как про­тече юбилейното тържество във Велико Търново. Там пристигнахме с нощния влак през Горна Оряховица: Печо Господинов, Панчо Михайлов, професор Асен Хаджиолов, Васил Каратеодоров, Пантелей Матеев.

Ако имам и днес свежи, ясно запазени спомени от гостуването ни във Велико Търново, това може би се дължи и на прекрасното време — бяхме там в разцвета на буйно кипналата пролет. Пристигнахме в зори в старославната ни столица, тъй като тържеството беше на­срочено за десет часа предобед. Пътят ни от гарата до хотел „Цар Борис“ водеше сред песните на влюбени славеи, които бяха озвучили всеки храст, всяко дърво, закътани в сочната зеленина.

Може би час преди определеното време салонът на читалището беше претъпкан с най-разнородна публика. Правеше впечатление, че за разлика от другите посете­ни от нас градове първите редици бяха заети от нотабилите на града, между които блестяха еполетите на висши офицери от местния гарнизон, а сред тях развя­ваше грижливо вчесаната си брада владиката, насле­дил трона на великия Патриарх Евтими.

След доклада пръв излезе на сцената да прочете свои стихотворения от книгата „Хамалите и аз“ Панте­лей Матеев. Едва започнал скандиращо да произнася остро социалните си по тематика и ярко публицистични по език и стил творби и от първата редица посетителите се разшаваха. Ясно беше, че техният казионен вкус и реакционните им разбирания бяха остро засегнати от такъв род поезия. А когато след него Васил Каратеодо­ров прочете своето есе „Жан Жорес и Асен Златаров“, първенците на града начело с кмета, владиката и на­чалника на гарнизона напуснаха демонстративно са­лона.

Разбрал какво са сторили посетителите от първата редица, капелмайсторът на военната музика в града, който в края на нашата програма трябваше да съпро­вожда на пиано вокалното изпълнение на млада местна певица, сви нотите под мишница и с котешки стъпки напусна коридора зад кулисите на сцената, дето преди това нервно се разхождаше, обладан не само от твор­ческа треска... Но тази открита демонстрация на враж­дебност ни най-малко не внесе смут сред останалите участници в програмата. Разбрал какво са сторили официалните фактори, професор Асен Златаров мило се усмихна и каза:

— На добър им час! Пък може би така е по-добре...

Останалите участници прочетохме своите творби още по-ентусиазирано, посрещнати с удвоен интерес от мно­гобройната публика, която беше вече изцяло наша, или, по-вярно казано, на професор Асен Златаров. А оста­налата без акомпанимент местна певица? За нейна чест, макар и лишена от възможността да прояви та­ланта си и да събере аплодисментите на своите съграж­дани, тя остана до края на тържеството между нас зад кулисите, може би доволна от случилото се...

Но най-доволен от всички остана самият професор Асен Златаров, който сподели в купето при завръща­нето ни:

— Реакцията си е навсякъде реакция! Но затова пък вие изпълнихте достойно дълга си на граждани и писатели.

Понякога от Плевен пристигаше в столицата като гост за няколко дена едър, широкоплещест мъж с под­стригана брадичка и малки извити нагоре мустачки. Зиме, навлякъл тежък балтон, с черен астраганен кал­пак на главата, а напролет прехвърлил през рамо, като овчарски ямурлук, светло пардесю и с кривната широ­копола шапка, той се усмихваше с леко присвити очи всекиму, който търсеше да стисне за поздрав едрата му десница. Този българин, с ръст на здравеняк-планинец и с душа на безхитростно дете, върху раменете на когото неговите приятели в поетическата си екзалтация едва ли не виждаха накацали пойни птици, беше въз­торженият лирик Никола Василев Ракитин.

Но се случи така, че в началото на 1934 година той беше подло оклеветен от група негови зложелатели в Плевен, които хищнически се втурнаха да заемат пос­та му — директор на тамошните къщи-музеи и истори­чески паркове. Разбира се, гражданският морал, съзна­нието, че е напълно невинен в това, за което го обвиня­ват, и не на последно място наивната вяра в доброто между хората, му връзваха здраво ръцете и запушваха плътно устата да излезе в двубой с клеветниците, пору­гали неговата гражданска чест и човешко достойнство. Та можеше ли един почтен общественик, при това тол­кова нежна поетична натура да слезе до равнището на нечестивците, на кариеристите? Че това е толкова уни­зително, толкова обидно само по себе си! Не, истината, правдата, честността в края на краищата ще възтър­жествуват. Те не могат да не победят.

И догдето така си мислеше наивният, широко скрое­ният, човеколюбивият Ракитин, неговите зложелатели стегнаха редиците си, заслониха се под златните еполети на облечени в офицерски мундири високопоставени службаши и с удвоени сили заработиха на тъмно срещу него. И успяха — той беше уволнен и даден под съд. И то за какво? За материална злоупотреба и извършено предателство в полза на чужда, съседна държава.

Измислица! Шантаж! Цинизъм!

Тази неправда, това чудовищно обвинение сломиха крехкия дух на нежния поет, убиха моралната устойчи­вост, правната съпротива у честния човек. И на втори май 1934 година той се хвърли под тракащите колела на пътническия влак от Плевен за София в тунел номер три. Останалото се знае — още една изкупителна жерт­ва на нашите сурови, първични, варварски нрави влезе в прясно изкопаната гробищна яма. А тези, които го унищожиха? Пред тяхното злодеяние българската Те- мида още по-плътно притвори клепачи. Какво от туй, че е извършено убийство — морално, пък дори физи­ческо? Та нали мъртвите не говорят?

Когато в слънчевия майски предобед излязохме със Стилиян Чилингиров от сладкарница „Цар Освободи­тел“ и се запътихме към старославния храм „Света Со­фия“, където щеше да се извърши опелото на злочестия и озлочестен Ракитин, той като да предугаждаше ис­тинските причини за трагичната гибел на дълголетния си сърдечен приятел и съратник в читалищното дело. И макар до знанието му още да не беше стигнало съдър­жанието на оставените три предсмъртни писма, с дъл­боката си и непогрешима интуиция Стилиян Чилинги­ров отсече:

— Не, Кольо не беше способен на самоубийство! Ня­коя черна ръка го е бутнала от летящия през Искърския пролом влак.

Разбира се, това тълкуване не биваше да се взема в буквалния му смисъл. В случая Чилингиров имаше пред вид ония обстоятелства, събития, лица, които са го до­вели до фаталното решение да сложи сам и завинаги точка на светлата си биографични повест. Та нали ня­кой беше отсъдил с примирението на мъдрец:

„По-добре трагичен край, отколкото трагедия без край!“

Преди да приближим църквата, Чилингиров като да се досети за нещо, спря се неочаквано, разголи до ла­кът лявата си ръка и одраска с нокът кожата. И като ми посочи червената линия, поясни:

— Както виждаш, получи се само една леко зачер­вена диря. За да избие кръвта навън, трябва да се одраскаш по-дълбоко. Тия, които погубиха нещастния Ра­китин, са знаели много добре докъде трябва да забият ноктите си на хищници, та да му изтече всичката кръв...

Стилиян Чилингиров изведнъж се преобрази — ли­цето му се удължи, а клепките запремигаха очестено. През стиснатите устни думите се заизцеждаха, сякаш подгизнали от сълзи:

— У нас да унищожиш един човек с нежна, изтънчена нервна система, мечтателен и романтичен, чужд на всички житейски хитрини и вероломства, какъвто си беше Ракитин, е нещо много лесно, дори напълно ес­тествено. Кольо, нека му бъде лека пръстта, непрекъс­нато гонеше хоризонта, затова и така лошо се препъна в подложения му крак. Пък и живееше изцяло с хората и за хората. Вроденото у него чувство за обществен дълг, за народно труженичество го закрепости към про­винцията за цял живот, далече от суетата на големия град. Като човек от равнината той беше дарен с широ­ка, блага душа...

Стилиян Чилингиров внезапно прекъсна толкова правдивата си характеристика за Ракитин — току пред каменното стълбище на църквата „Света София“ бяхме застигнали професор Асен Златаров, който обясняваше нещо на група свои приятели, извили дъга около него. Присламчихме се и ние. Чухме го да казва развълну­вано:

— Някога българите са имали странния и зловещ обичай да обесват с главата надолу всичките свои съ­народници, които ги превъзхождали по интелект, дарба, юначество. За съжаление този канибализъм през вековете се превърна в неотменна традиция, която про­дължаваме да спазваме с педантична точност и днес. Ето, вижте случая с Ракитин. Той всъщност не се само­уби, а беше подло убит от една престъпна клевета! Съ­що както Яворова. И то само защото стърчеше със сво­ето благородство и дарба над всички нас поне с една глава. Днес тази глава е отсечена и ние сме призовани да присъствуваме съвсем хладнокръвно на нейното по­гребение. Не ще се учудя, ако след малко между нас ще се спотаи в някой полутъмен ъгъл на църквата поне един от неговите коварни убийци... Общество на чове­коядци!

Че това възмущение на професор Асен Златаров беше искрено, изречено без театрална поза и желание за площадна агитация, свидетелствува между другото и статията му „Искаме възмездие“, поместена във вест­ник „Литературен глас“, брой 234, 13 май, 1934 годи­на — само десетина дена след трагичната гибел на Ни­кола Ракитин. В нея между другото четем:

Голяма е нашата скръб. Голяма, защото за­губихме един високодаровит човек, който крепе­ше и даваше човешки облик на нацията и зе­мята ни. Голяма е нашата скръб, защото Ра­китин завърши по такъв страшен начин със се­бе си и остави върху името на България една голяма рана, която не ще престане да струи кръв и да носи болка! Голяма е тази скръб, за­щото още еднъж блесна с жестока свирепост една грозна наша действителност: как добрите, честните, даровитите у нас са изложени на уда­ри и гинат безпомощни, оклеветени и подгоне­ни... И затова, за да стихне поне за малко на­шата болка, за да може трагедията, която Ра­китин понесе и която не е първа у нас, да по­служи като едно сепване, като едно прояснение в замъгления поглед на тия, които трябва да бдят, защото държат в ръцете си кормилото на народните съдби, ние искаме пълна, незабавна анкета на всичко това, което доведе Раки­тин до неговото страшно решение. За честта на България, за честта на тия, които творят бъл­гарската духовна култура, това трябва да стане!

Разбира се, този вик на Асен Златаров за възмез­дие премина през съзнанието на ръководните фактори като през празно пространство. Нещо още по-страшно. Пък и срамно: избраната от Съюза на българските пи­сатели комисия, натоварена със задачата да разследва „случая Ракитин“, направи едно голямо... нищо.

Все пак статията на професор Асен Златаров „Ис­каме възмездие“ в защита па подло оклеветения Ра­китин, с острите нападки срещу ония, които пряко или косвено са виновни за неговата трагична смърт, в исто­рията на родната културна общественост ще си остане като траен документ за проявена гражданска доблест. На писателска развълнуваност. И на тънка отзивчивост към всяка невинна жертва на една жестока, свирепа действителност, която убива достойните хора.

През 1935 година професор Асен Златаров беше по­сочен за български делегат на петнадесетия междуна­роден конгрес на физиолозите и биохимиците, който трябваше да се състои през месец август в Ленинград — Съветския съюз.

Още от първия момент, когато му съобщиха за ока­заната висока чест, той беше обхванат от трескава възбуда. И колкото повече наближаваше денят на от­пътуването, толкова вълнението на Асен Златаров се засилваше, догдето на края градусът на вътрешното му нажежаване достигна началната граница на поетичес­ката екзалтираност.

С група млади свои литературни приятели и съидей­ници от задруга „Предел“ — Печо Господинов, Влади­мир Русалиев, Панчо Михайлов и др. в сладкарница „Роял“ професор Асен Златаров сподели чувствата, ко­ито го правеха толкова неспокоен. Той ни каза съвсем искрено:

— Пътувал съм не един път извън пределите на страната. Като студент учех в Швейцария, където непо­средствено опознах бележития Жан Жорес — този три­бун на френския пролетариат и водач на международната социалдемокрация, който по-късно заплати с живота си борбата срещу задаващата се на хоризонта Първа световна война. Това бяха незабравими, съкро­вени мигове на приобщаване към изящното слово на тоя визионер на бъдещото щастливо човечество. В Гер­мания и Франция оставих живи късове от възторжена­та си младост, особено в Париж — този град на свет­лините и любовта. Но предстоящото ми заминаване за Съветския съюз е нещо друго, нещо много по-голямо, пo-дълбоко от досега преживяното.

 И след кратка отморителна пауза:

— Да посетиш първата социалистическа страна на света, където се извършва денонощно, без религиозен мистицизъм, а с мишци, ум и убеденост чудото на по­бедилата след много кръв и глад работническо-селска революция, е все едно да видиш наяве най-прекрасните си съновидения. Сега разбрахте ли защо се вълнувам толкова много?

А на сбогуване добави:

— Ще гледам и преживявам и заради вас!

Професор Асен Златаров се завърна от съветската страна още по-голям, още по-възторжен неин поклон­ник. И то вдъхновяван не от простата човешка суета, че е бил избран за член на президиума на конгреса и пред­седател на секцията по биохимия. А затова, че е видял забележителната култура и постижения на съветските народи при гостуването си главно в Ленинград и Моск­ва, където е посетил много научни институти, театри, опери, кина, изложбени галерии. И че се е срещал с мно­жество съветски хора — знатни и безименни труженици на науката, изкуството, материалния градеж и е водел открити, непринудени разговори с тях. Своята оценка за зърнато и преживяно той обобщава в писмо до жена си, в което лаконически отсича:

„Велика страна, нова цивилизация и нов хуманизъм“

След завръщането си от Съветския съюз проф. Асен Златаров посвети на приятелите си не една среща в ка­фе-сладкарниците „Цар Освободител“ и „Роял“. Това бяха часове на вдъхновени и задълбочени изказвания за виденото, почувствуваното, проученото, оцветени от лиричния патос на родения поет-ентусиазист.

С повишено чувство на гордост Асен Златаров пре­даваше впечатленията си от срещите, които е имал с такива бележити съветски учени и литератори: Нико­лай Севастиянович Державин — виден историк и филолог-славист, по потекло българин, свързал огромното си дело с редица проучвания върху българския език, литература, история; професор Евгени Волков — ориги­нален и проникновен изследовател на Христо Ботев ка­то идейник и революционер и на връзките му с руските нихилисти, с когото Асен Златаров се е познавал още от годините на емигрантството му в България.

А за световно известния физиолог — академик Иван Петрович Павлов, той сподели с нескрито обожествяване:

— Велико щастие и неповторима радост ми достави срещата-разговор с този бележит учен за всички време­на и народи — откривател на нови светове във физио­логията, носител на Нобелова награда. Макар вече да е на пределна възраст, осемдесет и шест годишен, той и досега е съхранил свежа своята памет, неукротима неутолимата си страст към научно откривателство.

— Простете невежеството ми, но в какво точно се изразяват научните постижения на академик Иван Пав­лов? — престраших се да попитам, на който мой въпрос другарите ми кимнаха одобрително с глави.

Професор Асен Златаров се усмихна малко снизхо­дително на моето невежество в тази научна област и отговори така сбито, ясно, че да го разбера веднага по същество:

— Той е бащата на теорията за условните рефлекси като основен метод за изучаване на висшата нервна система. Това пък доказва материалната основа на психичната дейност. Изследванията на академик Иван Павлов върху втората сигнална система разшириха ес- тествено-научната основа на диалектическия материа­лизъм. И като истински голям съветски човек просто­тата, сърдечността, скромността, въпреки световната му слава, създават неповторими духовни празници за все­ки, който има щастието да общува с него. И аз, пред­ставете си, бях от тия избраници на съдбата.

А за съветските театри, филми, балети Асен Златаров говореше с такова въодушевление, с такова тънко познаване на драматургия, актьорско майсторство, ре­жисура, сценография, пластика, че моят езиков речник се оказва немощен да ги пресъздаде. Но основната му мисъл беше, че съветското изкуство при всичкото си многообразие е подчинено на една основна идея — да из­хожда от човека и да служи на човека. И то за негово­то морално и естетическо извисяване.

Изказванията на Асен Златаров за Съветския съюз не допадаха на ония, които бяха склонни да го виждат като глашатай на съветската пропаганда у нас. Други намираха, че с преднамерените си погрешни представи на сантименталист говори повече с развихреното въоб­ражение на поет-мечтател, отколкото като хладен и обективен наблюдател на съветската действителност. Трети го възприемаха направо като наивен, заблуден идеалист, на когото в никакъв случай не може и не бива да се вярва. Подобни оценки, стигнали до ушите на професор Асен Златаров, го огорчаваха, дори въз­мущаваха. И той искрено боледуваше под тяхно въз­действие.

Изглежда, че зачестилите срещи и възторжените преценки на професор Асен Златаров, правени на пуб­лични места, не отбягнаха от дългите уши на добровол­ните и платени подслушвачи и доносчици. И ръководи­телите на Дирекцията на полицията не закъсняха да поканят „болшевика“ Асен Златаров на „откровен раз­говор“, на „малка справка“. Как са протекли тези „раз­говори“, тези „справки“ на мен поне не е известно. Но дни наред бледото, отслабнало лице на Асен Златаров беше потъмняло от гняв и възмущение. Само веднъж той вмъкна в разговор с приятелите си:

— Ще ме учат на патриотизъм... Нещастници!

Но проф. Асен Златаров въпреки огорчението и обидата не само не се вслуша в „доброжелателните“ съве­ти да мълчи, но стори обратното — заговори с още по-пълен глас за посещението си в Съветския съюз. И за да разкрие пред целия български народ заснетите от соб­ствените му очи картини от земята на строящия се со­циализъм, той написа първата част от книгата си „В страната на Съветите“.

Колко нерви, колко сили похаби Асен Златаров, дог­дето види в ръцете на нетърпеливите читатели това свое вдъхновено и премислено произведение, знае само той. Не, грешка — и тогавашните изпълнители на „кон­трола по печата“. Но макар и да преминава през игле­ните уши на цензурата, след наложени от полицейщината ампутации, книгата „В страната па Съветите“ в края на краищата все пак намери точно отправения й от автора адрес. И постигна главната цел — да бъде глашатай на съветската правда, отразена през сърцето и очите на един свой възторжен поклонник. И то в едно време, когато над света се здрачаваше. Когато подиве­лите орди на Хитлер подрънкваха оръжие и вече стяга­ха войнишките си колани за поход из Европа, а по-късно и в страната на Съветите.

Макар проф. Асен Златаров да беше голям учен, из­вестен с оригиналните си трудове не само у нас, а и в чужбина, неговият път до професорската катедра не беше нито къс, нито гладък. Той дълго време — от 1910 до 1920 година — стоя „замразен“ на поста асис­тент по химия в Софийския държавен университет „Све­ти Климент Охридски“. Едва по-късно става последо­вателно частен доцент по физиологична химия при Ме­дицинския факултет, а от 1924 година — извънреден професор по химия.

В края на 1935 година Асен Златаров беше предло­жен за редовен професор, за какъвто трябваше да бъде избран от академическия съвет с тайно гласоподаване. Част от професорите, макар и незначителна на брой, като сподвижници и съмишленици на александърцанковщината в университета нададе вълчи вой срещу не­го. Мотив: бил човек с противодържавни идеи. А като венец на всички интриги и злоезичие на края някои пу­снаха на бързи обороти старата изтъркана грамофонна плоча:

— Кой, Асен Златаров редовен професор? Та той е пръв поет сред учените и пръв учен сред поетите. Нему е достатъчно членството в Съюза па българските писа­тели...

Разбира се, Асен Златаров не се поддаде на отпра­вените му провокации и обиди. Неговата гордост, достойнство не му позволяваха видимо да прояви смут и безпокойство. Но той дълбоко в себе си страдаше от организираната враждебност и недооценяване. Още по­вече че първите атаки на връхлетялата го коварна бо­лест вече се редяха една след друга и подготвяха по­бедния ход на непреодолимото...

След едно дълго и бурно заседание на академичес­кия съвет все още извънредният професор Асен Злата­ров дойде при приятелите си в сладкарница „Цар Ос­вободител“. Между тях бяха журналистът Георги Боршуков — главен редактор на следпразничния вестник „Дъга“, писателите Добри Немиров и Печо Господинов, плътно вкупчени около кръглата мраморна маса.

На всички ни направи тежко впечатление, че Асен Златаров е душевно угнетен. Той просто се стовари на стола, забил поглед в пода, мълчалив и помръкнал.

Навярно с най-добри намерения да го измъкне от това тягостно душевно състояние вечно подсвиркващият си от ведро настроение Добри Немиров го попита:

— Е, как си, Асене?

— Зле!

— Защо!

— Защото и днес моите противници пак се опитаха да ме „захапят“ в академическия съвет.

— А ти защо не им натъпчеш веднъж завинаги са­марите? — по свойски се пошегува Добри Немиров и здраво стисна дръжката на неотлъчно придружаващия го тръстиков бастун.

— Та аз вече ги натъпках!

— Как?

— Като им казах, че все пак на моето погребение ще има повече народ, отколкото на тяхното...

Бедният Асен Златаров! Неговото предчувствие и то­зи път не беше го излъгало.

Професор Асен Златаров почина във Виена след тежка операция на стомаха, където ракът вече беше взел фатални размери. Това трагично събитие стана на 22 декември 1936 година. Вестта за него, проникнала мълниеносно през етера, обви в траур цяла трудова и културна България. Мнозина — познати и непознати, близки и далечни — не можеха да възпрат бликналите сълзи.

Всички се питахме: дали ще бъде пренесено тялото на обичния човек, приятел, другар? И дали ще имаме зрънце утеха в голямата ни скръб, че сме се простили с него на родна земя? Но официалната буржоазна власт категорично отказа да пренесе на държавни разноски бездиханното тяло на професор Асен Златаров. То­гава?

Тогава за честта на един български евреин — извест­ният тютюнев търговец Жак Асеов, — пренасянето му беше извършено с личния му частен автомобил, който постави на разположение, при това изцяло безплатно. В случая помогна и доброволният подвиг на младия шофьор. В едно време на полярна зима той за възможно най-малко часове, по пътища, заледени и затрупани на места с тежки преспи сняг, при хаплив сибирски студ потегли за Виена и докара с колата безжизненото тяло на професор Асен Златаров. За съжаление името на този благороден, човек още тогава остана неизвестно за народа. А трябваше да се знае, то заслужаваше да се помни от идните поколения като символ на топла човечност и граждански подвиг.

В очакване на погребението по всички стълбове, стобори, фасади на градовете и селата на покрусена България и най-вече в столицата се появиха толкова много некролози, сведоха се за поклон толкова много черни знамена, каквито никое погребение не помни дотогава. Не остана масова организация, културно дружество, научен институт, читалище, които да не засвидетелствуват публично по един или друг начин, под една или друга форма своето чувство на горест и признателност, на почит и жалба по обаятелната личност и голямото дело на човека и твореца професор Асен Златаров. В този тежък момент скръбта по него сплоти още повече редиците на единофронтовска България, осезателно до­казвайки своята идейно-политическа зрелост за ужас на реакцията...

Опелото беше извършено в храма „Света София“. Десетките, а може би стотината траурни венци с черве­ни ленти и прочувствени посвещения, между които на лично място беше изплетеният от червени карамфили разкошен венец на съветския посланик у нас Фьодор Разколников — писател и личен приятел на покойника, не можеха да се сместят в черковното преддверие, та се наложи голяма част от тях да бъдат наредени пок­рай външната западна стена на храма, около главния му вход.

След религиозната служба, извършена от голям брой свещеници, начело със софийския митрополит Стефан, който произнесе и нарочно за случая слово, за­почнаха траурните речи. Рамките на определеното за тях време не позволиха да се изкажат всички желае­щи представители на културни, обществени, научни ор­ганизации, институти и съюзи от столицата и провин­цията. Подборът, който беше направен от комисията по уреждане на погребението, включи оратори от името на Софийския държавен университет, Съюза на българ­ските писатели, ПЕН клуба, Дома на изкуствата и пе­чата, дружеството на химиците, Българския учителски съюз, партийните другари на покойника, съгражданите му от Хасково.

Докато траеше опелото в църквата, не всички жела­ещи да се поклонят пред саркофага с тялото на профе­сор Асен Златаров можеха да сторят това. Голямото множество не само беше изпълнило до краен предел храма, а беше заляло целия площад, задръстило всички околни улици. Някои изчисляваха неговия брой над сто хиляди — мъже, жени, старци, младежи.

Когато процесията тръгна към гробищата, след ката­фалката се образува плътна колона от няколко кило­метра поклонници. А тротоарите на булевардите и ули­ците, по които мина траурното шествие, бяха също по­чернели от народ. Имах впечатлението, че цяла трудова София, не — цяла покрусена България беше се събрала по личен почин, напълно доброволно да изпрати своя достоен син.

Когато по улица „Гробарска“ (днес „Козлодуй“) катафалката доближи железопътния мост, под чиято бетонна дъга трябваше да мине, един маневриращ ло­комотив изпусна облак пара и спря точно на моста за­дъхания си ход. Той изчака няколко минути и наду сирената тревожно. Призивно. Така столичната работ­ническа класа се прости със своя предан другар, прия­тел, напътственик...

След речите, когато беше спуснат ковчегът в прясно изкопаната гробищна яма, хилядното множество, като по даден знак, падна на колене върху заснежената зе­мя и хорово запя безсмъртната Ботева песен:

Жив е той, жив е!...

Униформената полиция, предана на своите властвуващи господари, вдигна черните гумени палки. Конният ескадрон зачатка с копита по вкочанените гробищни алеи. Във въздуха се понесе зловещо свистене на коже­ни бичове. Но напразно — песента продължи да лети все така победно с баладичните крила на Ботевската вяра и убеденост в непреходността на народностно, социално и културно осмисления човешки живот.

Така влезе в духовното летоброене на нашата нова история още един ден без залез. . .

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ