неделя, 28 септември 2014 г.

ЕДИН ЧАС ПРИ ЯНА ЯЗОВА - ОТКЪСИ ОТ СТАТИИ В ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС


Посвещавам на Петьо Величков


Из "ЕДИН ЧАС ПРИ ЯНА ЯЗОВА"

Яна Язова е една от най-популярните поетеси у нас. В последните четири години, въпреки пречките от страна на някои безплодни литератори, тя се наложи като голяма поетеса с изключително дарование.
Въобще още с появата си, тя получи признанието на сериозната критика у нас и главно на интелигентното общество.
Точно на уречения час отидох при нея.
— Госпожице Язова, както ви е известно, аз идвам да ви интервюирам за нашите читатели, които са свидетели на вашите първи стъпки във вестника ни и те вярвам дълбоко да ценят вашия успех, който е плод и на тяхната подкрепа.
Поетесата се усмихна и без да чака да формулирам въпроса си започна:
— Какво да ви кажа. Първо, зная че ще започнете с моята биография. Тя е толкова кратка. Но все пак ще се постарая да задоволя любопитството ви.
Родена съм на 23 май, срещу празника Св. Св. Кирил и Методий, 1912 година в гр. Лом на Дунава. Много рано сме тръгнали за Видин, а после за Пловдив, където баща ми беше дълги години гимназиален учител. В София сме от пет години. Тук завърших гимназия и университет, слава Богу, завършвам сега.
— Помните ли кога точно сте написали първото си стихотворение?
— Първото нещо, което съм написала, беше за едно коте. Тогава бях на 7 годишна възраст и си служех само с главни букви. Обаче за първо мое сериозно стихотворение смятам стихотворението “За България”, написано пак по онова време.
—  Пазите ли тия ваши стихотворения?
— От тия стихотворения нищо не е останало, няма никаква следа. Но мога да ви кажа, че още като дете, още от 7 годишна възраст аз започнах да пиша, и до ден днешен аз продължавам все така с упорство.
— Ами кога за пръв път сте печатили?
— Едва, когато дойдох в I Софийска девическа гимназия, печатих в едно списание за ученици нещо за "Кръстопът". После като свърших осми клас исках да замина някъде в странство, за да следвам някоя висша наука. Но като гледах какво е положението, не знаех от къде да почна. Беше една мъгла в живота ми.
—  Бихте ли могли да ни кажете какво стана после с вас?
—  Бях слушала да се говори много за г. Ал. Балабанов , особено за
неговия верен поетически усет.
И след дълги колебания реших се да го помоля да прегледа и моитe стихове.
Това бeше преди повече от четири години.
— С какво отидохте при г. професорa?
— Когато отидох при него, аз имах пет тетрадки с по сто листа написани и от двете страни със стихове. И той се учуди, че толкоз много съм работила, че толкова млада съм могла да напиша толкова много стихове. И той ме накара да прочета нещо от последната тетрадка, за да види как пиша и какво пиша.
Поетесата замълча. Навярно споменът за близкото минало силно й подействува и аз зачаках, надвесен над моя бележник, без да я обезпокоявам с въпросите си.
— Тогава, спомням си много добре, той ми посочи на купища тетрадки, стихове, разкази и романи, пращани през всички години от всички краища на България, за да ги прегледа и ми каза: „ Виждаш ли тия работи от пода до тавана ? Всички пращат и аз на много съм помогнал, но и от много съм се разочаровал. Много видях, много вложих в тях. Ти ми прочети само няколко стихотворения и аз по тях ще видя дали има нещо у теб или не. Ако видя, че няма нищо у теб, ще ти кажа да се заловиш за някакъв друг занаят, да си гледаш занаята, че човек грънчар да е ама да знае какво прави. Едно гърне да направиш, но да е свястно.
Яна Язова въздъхна дълбоко, като че ли някаква тежест се стовари от нея и продължи:
— Това бяха първите думи, които съм чула от него. След това почти в безсъзнание от страх, аз му прочетох едно от моите последни стихотворения, което се казваше: „С я н к а". Отначало, той гледаше доста равнодушно, но когато стигнах до един ред, до този ред:
„Не се навеждай тъй, тъй чак дори до мен!  „Гласът ти е резлив, гласът ще ме разбуди“...
Той тогава, удари с ръка и каза: „Стига!"
И тоя ред, реши цялата моя съдба за по-нататък. След това той ми каза да поправя това стихотворение, да махна големите и гръмки фрази, които бяха в него за „Мрак", за „Ужас“ и да отида да го прегледа пак.
Поетесата се усмихна и продължи:
— Мнозина си мислят, че господин Балабанов е добър човек, че е много мек и много отстъпчив. Но той мен за това стихотворение 16 пъти ме е връщал. Това аз описах и в неговия юбилеен сборник. Той остро ми се караше, като ми казваше в гнева си, че съм се подигравала с поезията. Шестнадесет пъти аз се връщах с това стихотворение и го поправях и все не можех да разбера, какво той повече иска от мен, какво повече да направя. И най-после за 16 път, отивах с твърдото намерение и голямо отчаяние да му кажа, че от мен няма нищо да излезе. Тогава спомням си, беше зимен декемврийски ден, много мрачно време и още по-мрачно за мен. Тъкмо тогава аз слагах всякакъв край на моите надежди. И както вървях тогава отчаяна по пътя, зададе се по улицата едно погребение, много тържествено, богато, с венци. Гледам след колесницата върви една жена, сигурно съпругата на починалия, който беше убит. И като я погледнах не знам защо, нейното лице ми внуши, че тая жена е нещо виновна пред този убит човек и че се ужасно бои от неговата сянка, от спомена за него. Това ми се стори тъй, може би защото аз бях под влиянието на моето стихотворение „Сянка“, с което за 16 път отивах при г. Балабанов. И така на път, някъде в някаква сладкарница, аз седнах и за съвсем кратко време, преработих и написах моето стихотворение, което влезе като първо стихотворение в сбирката ми „Язове" със заглавие: „Вечната стража на моите пирове” и то излезе в 100 бр. на в. „Литературен глас". И когато излезе тоя брой на вестника, ние бяхме събрани в редакцията на Д. Б. Митов и г. Балабанов тогава ми каза: „Шестнадесет пъти ти поправя това стихотворение, ето сега ти казвам, много си изпати та мога да ти кажа, че и тия които ти написа по-рано, те биха правили чест за много от нас. Но аз те връщах, за да се научиш на труд, сама да работиш усилено и да знаеш, че в поезията никому хатър няма.
Поетесата говореше с чувство и аз унесен в говора й забравих да задавам въпроси. Слушах и записвах това, което казваше.
— Действително тоя ми пръв урок беше много горчив, почти жесток. И бе сигнал за моето бъдеще.
— След успеха на първата ви и на втората ви сбирка какво мислите?
— Мисля, че трябва да работя. И затова сега излезе третата моя сбирка "Кръстове". Имам готова и една драма или драматическа поема в стихове, в пет действия и две картини и се нарича „Силян Щъркът" [...]

Коста Георгиев

* * *

"TОВА Е КОШМАР!"

Из статията „Поезията на Александър Балабанов“, Яна Язова

И ето — зима. Вън вали едър сняг върху замръзналата, отдавнашна, снежна покривка на земята.
До забумтялата печка, някъде от далеч, чувам и си повтарям машинално малката песничка на Ал. Балабанов.

Що ме дрямка навалило,
Още слънце не се скрило?
Дали да легна в сън унесен?
Дали да запея песен?
Дали коня да разяхам?
Дали сабля да размахам?
Дали младост да подгоня ?
Или сълзи да зароня?...

Снегът ще се разтопи и ще дойде лято. Тогава ще излезем на зеленото по­ле и ще чуем как някъде, някое малко дете, научило в училището, пее чудно свежата, бурно надеждната и радостната песен на Ал. Балабанов:

„Охрид — син“

Това много популярно стихотворение се пее като народна песен. За него, както и сам авторът още при появяването му е съобщил, може да се каже, че е подражание, или както още при излизането му преди 28 години, един виден критик е казал за него:— май­сторски  побългарено.
Но то си е наше. То блести от свежестта на нашето Охридско езеро, блести с чистотата на белите, крайбрежни къщички, с любовта на невинните наши девой­ки, с лятото на нашата земя, с нашите лози, гори, с нашето вино, с нашия копнеж.
И изведнъж, бурна радост ме обвзема, че именно този, че от този същия Ал. Балабанов можах да узная нещо на този свят за поезията и за живота.
Не зная как да изразя тоя възторг, който ме обзе сега като си помислих това, като си спомних първите ми уроци при него. Как той с превързано око, от кое­то тече кръв, изкривен от страдание седи в една влажна и мрачна редакция, държи разтреперан и син от гняв мои­те стихове в ръка и крещи:
„Това е подигравка с мене и с пое­зията! Или ти мислиш, че аз съм престъпник, за да пусна такива стихове с толкова грешки! Аз нали ти казах всич­ко това да го поправиш! Да махнеш тия големи и пусти фрази Те са само за про­стаците ! На, на, гледай! . . .
Ние с нашия мил и добър редактор онемели се поглеждаме. Той ме гледа съ­страдателно, но не смее да проговори.
„Ето, гледай, за това стихотворение „Кошмар“, сто пъти те връщам да го поправиш. Какви са тия големи думи: „о, ужас“! и не знам какво си. Никакъв ужас не изпитвам като го чета, а съжа­ление.
Ако си голям поет, без да споменеш думата „Кошмар“ така предай своето преживяване, тъй кажи, ако искаш и с пет думи, че всеки, който прочете това стихотворение да изтръпне и да извика:
— Това е кошмар!
Така е за поезията! И чак тогава можеш да му сложиш заглавие „Кошмар“. Ето това е истинския поет. Това е силата на истинския поет“!
Тогава бях само на осемнайсет го­дини.
И ето излязоха тия мои първи стихове. Пак бяхме събрани в редакцията на нашия мил и добър редактор, Д. Б. Митов, едничкия свидетел на моите изпитания.
Беше пак зима, но не като тая. Тогава поне мислех, че вънка е лято. Стисках на гърдите си първия лист с моите сти­хотворения и не смеех да проговоря, за да не заплача.
От другата страна хванал болното си око, превързано със страшната черна пре­връзка, Ал. Балабанов поглеждаше с до­брата си усмивка на мене, знаеше какво ми е, и на него му беше така страшно радостно, и каза:
„Знаеш ли, сега ти казвам, много си изпати вече та мога да ти кажа: ония, първите стихове, които ми даваше, съвсем не бяха лоши. Много биха правили от тях капитал за цял живот.
Но аз исках ти да не пълзиш. Да видиш, че хатър в поезията никому не гледам и да се стягаш сериозно, като голям човек да работиш и без мене"...
И сега е зима. Трета зима от тогава. И хората казват, че е необикновено сту­дено. Но само при тоя един мой спомен, аз се забърквам... Сякаш вън пак е дошло лято. [...]


            Подготви: Кристиан Ковачев

събота, 27 септември 2014 г.

АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ КАТО ОБЕКТ НА ХУМОРИСТИ И КАРИКАТУРИСТИ - АЛЕКСАНДЪР БОЖИНОВ

АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ КАТО ОБЕКТ НА ХУМОРИСТИ И КАРИКАТУРИСТИ

Мнозина не познават професор Балабанов лично, от виждане, но го знаят от рисунките на карикатуристите.
Веднъж в едно общество ме запитаха; - защо карикатурите толкова много професор Балабанов.
— Как „толкова много“, попитах аз. Смятате, че твърде много безпричинно го карикатурим, или изобщо твърде много го карикатурим ?
Намирам, че твърде много и безпричин­но, отговори господинът, който ме питаше.
Аз трябваше да обясня на тоя господин, защо инък той би останал все с това впечатление, че карикатуристите без­причинно се хващат за фигурата на някого само и само да го изложат.
— Господине, казвам му аз: най-напред професор Балабанов е един голям наш общественик. Няма културен, па и политически въпрос, където той да не е един от първите, който да каже своята компетентна дума.
Няма културно движение, в което той да не участвува с всичката си енергия и възторг — да работи, да се грижи, да дей­ствува, да услужва.
Той посреща чужденците, които идват у нас да се запознаят с нашата страна, с нашия художествен и литературен напредък — той ги посреща, той ги развежда, той им обяснява, той ги запознава с нашия духовен елит, той ги изпраща. Неговото име е свързано с всичко което диша, мисли и се труди,  за да издигне България на оная висота, която й е нужна, за да бъде без стеснителност приета в семейството на културните страни.
Той не е едно случайно обществено или учено недоразумение. Не, той засега е една необходимост. И затова той е търсен и ценен. Затова и неговото име често се споменува.
Александър Балабанов, въпреки годините си, е в изобилие на пъргавина и жизнерадост; неговата фигура, малка и набита, неговия ход, дребен и бърз като че е на колелета, рошавата му коса, връх която колебливо се държи една висока смачкана шапка, знаменитата му чанта, пълна с научни лекции и различни други колекции —  всичко това, казано от горе до тук за тоя човек, не може да бъде избегнато нито от окото на карикатуриста, нито от хумориста. Защото сюжет за карикатура не може да бъде едно бледо събитие, нито една невзрачна личност — карикатурата търси винаги едно подчертано събитие, или една фрапираща  личност.
Ето защо Александър Балабанов е такава благородна фигура за карикатуриста.
За него може да се каже, че той в едно и също време е и личност и фигура и събитие.
Нагърбен с толкова изобилна университетска и обществена работа, естествено  човек не може да бъде с онова спокой­ствие, което други от неговия ранг, нечувствуващи се задължени да оправят хорските работи, притежават.
И за това нашия добър приятел и любимец често пъти забравя какво е намислил да върши, или накъде е тръгнал да върви или къде се намира и затова често изпада в затруднително положение.
Много пъти, когато продължително чака трамвая пред Военния клуб и най-после той пристига, проф. Балабанов се качва в него, но си събува галошите пред трамвая, вън, на паважа и тогава се качва.
Понякога върви по улицата, пред него върви дама, мисли я че е жена му, настига я, хваща я под ръка, започва да й гово­ри, но тя смутена се изплъзва из ръцете му.
Когато двете му деца бяха малки и па­лави, той ги водеше лятно време във Варна, но когато се разхождаше в морската гра­дина с тях, вързваше ги с едно тънко въженце за кръста и ги водеше, да не ги загуби.
Често, едно време, в локалите му сме­няваха шапката. На една сламена шапка вътре веднаж беше написано:
„Тая шапка е на проф. Алекс. Балаба­нов, който я намери, или размени, да я за­несе в дома му, ул. Цибра, 7“.
Аз няма да разправям много още ра­боти за тоя оригинален наш приятел, професор, поет и пр. и пр. — това отбелязвам, да допълня онова, което казах — една обществена личност, напълно закръглена, за да не бъде пропустната нито в един момент от погледа на карика­туристите и хумористите.
За мене е било винаги едно голямо удо­волствие, когато съм взимал молив да го рисувам — един вдъхновителен и благодарен сюжет!

А л. Божинов

петък, 26 септември 2014 г.

ПРИ ЗНАМЕНИТИЯ ИЗОБРЕТАТЕЛ ГУЛИЕЛМО МАРКОНИ - ЖОРЖ НУРИЖАН

ПРИ ЗНАМЕНИТИЯ ИЗОБРЕТАТЕЛ ГУЛИЕЛМО МАРКОНИ

На 25 април 1874 г. се роди в Болоня най-популярната днес личност в света: Гулиелмо Маркони. Неговият баща е бил суров, непреклонен и крайно делови човек, а майка му Анна Джемсон, ирландка, още като госпожица, обиква Италия, и се влюбва в изящните изкуства. С очи гълъбови и проницателни, тя е притежавала нежен и мелодичен глас, надарена със здрави и силни чувства, тя е обоготворявала сина си, върху който е указвала голямо влияние.
Днес на къщата в Болоня, гдето се е родил Маркони, общината е поставила след­ната възпоменателна плоча: „Тук се роди Гулиелмо Маркони, който посредством елек­трическите вълни, отправи човешкото слово, без помощта на кабела и жицата, от една хемисфера на друга, като допринесе полза на културното човечество и прослави родината си". На 13 юлий 1926 г. целият град Болоня, по случай 30-годишнината от изнамерването на безжичния телеграф, отдаде най-възторжени почести на своя велик син.
Още твърде млад, Маркони посещава техническото училище и се отдава с осо­бена любов на изучване на положителните науки. Увлечен в изследванията тайните на природата, той склонява майка си да взе­ме частни уроци по физика и пръв негов учител е бил проф. Винченцо Роза, кой­то забелязал в този даровит момък неоспоримите заложби на утрешния велик изобретател.
През това време Маркони е започнал своите издирвания върху електрическите трептения, причинени от атмосферни явления, като за целта слагал върху покрива на къщата си цинкови пръчки, свързани с апарат, построен от него и поставен вътре вкъщи, като по този начин турял в действие електрически звънец.
През 1894 г. родителите му го завеждат на дача в Биелезките планини. Тук у Маркони се поражда идеята да използва електрическите вълни за предаване на човеш­кото слово на разстояния. Тази идея не го оставя на мира и на следующата година, когато се бил установил със семейството си в бащината си вила в Понтекио, близо до Болоня, Маркони се отдава всецяло на своите любими опити, които туриха начало на изнамерването на безжичния телеграф. Тия опити, безспорно, са му коствували доста средства, които той непрекъснато е искал от баща си за купуване на нуждните материяли, предимно Румкорфови макари, цинкови стълбове, голямо количество медни жици. Често пъти той е прибягвал до знанията на именития физик Аугусто Риги.
През пролетта на 1895 г. в Понтеккио се създава радиотелеграфията и тук става първото предаване на радиотелеграфните знаци с електрически вълни. Всъщност, Маркони бе открил, че две металични жици, поставени почти вертикално върху земя­та на известно разстояние една от друга, съставляват едно голямо махало, в което вариациите на пряката електрическа сила, перпендикулярна на земята и вариациите на събраната магнетична сила, паралелна на земната повръхнина, произвеждат вълнения в електромагнетичното равновесие на космичния етър, вълнения, които теоретически и практически отговарят на законите за отлъчването на едно вълнообразно движе­ние и затова именно са били условно наречени „електромагнетични вълни“.
В 1896 г. изобретението на Маркони бе всеобщо признато всред възторга на целия културен свят. През март 1899 година Маркони установи първите радиотелеграфни съобщения през Ламанш между Англия и Франция на едно разстояние от 50 клм., а в 1901 г. откри и демонстрира за първи път възможността да се предават радио-телеграфни сигнали на голямо разстояние, т. е. между Европа и Америка.
В 1915 год. Маркони бе провъзгласен лично от Краля за „капитан на фрегата“. През голямата война той не веднаж е рискувал живота си, преминавайки океана, за да изпълни отговорни и поверителни правителствени мисии в Съединените Щати, гдето неговото влияние и популярност са допринесли не малко ценни услуги в полза на родината му. В същата година той бе назначен и за сенатор, а в края на вой­ната Маркони бе назначен от правител­ството за член на италианската делегация в мирната конференция в Париж. Тук Маркони се срещна с бележития американ­ски държавник Уилсон. Разочарован от резултатите на конференцията, Маркони се завръща в Италия, обладан този път само от едно желание:          да се изолира всред морето, далеч в океана и там да се посвети напълно в изследване на елек­трическите вълни.
На своя интимен приятел, Маркиз Солари, той казал: „Бих желал да живея постоянно в морето; ще продам моята къща в Рим и ще купя вместо нея една яхта, която ще стане моето лю­бимо жилище; така ще мога да се съсре­доточа, да се занимавам, да мисля, да правя опити всред морето за мое удовол­ствие, далеч от всички фалшиви услов­ности и мизерни борби, които огорчават живота на хората“.
И така стана. С подкрепата на английското адмиралтейство Маркони се сдобива с една великолепна яхта, секвестирана от английското правителство, която е принадле­жала на един австрийски архидук. Мар­кони дава име на своята яхта „Електра“. На нея той пренасял всичко, което имал най-мило. Построил си една научна лаборатория за радиотелеграфни опити, приспособил своя салон в един вид би­блиотека, съхраняваща само по-ценни книги и фотографии на видни личности, негови приятели. Между тях личат фотографии с дълги и сърдечни посвещения на ита­лианските и английски владетели, на испан­ския крал, на Мусолини и Д’Анунцио.
Испанският крал му е направил следното посвещение: „На приятеля Мар­кони от неговия адмиратор Алфонс, крал на Испания“. Д’Анунцио е написал: „На белоснежния кораб на Маркони, който  пребродва чудото и въодушевява мълчанията“, а Мусолини: „На сенатора Маркони, чудотвореца на пространствата, владетеля на въздуха“.
Заслугата на Маркони се състои пре­димно във факта, че е можал, посредством апарати, изнамерени от него и чрез ге­ниални изменения, направени върху апарати от други изобретатели, да пренесе опита от теоретическото поле в това на практичното, увеличавайки силата на предаване­то на електрическите вълни. Впрочем, Маркони признава, че е имал свои предшествници, както Александър Волта имал Епин, Вилке, Нолет, а Торичелли — Робервал.
В 1916 г.  през време на европейската война, Маркони успя да предаде вълни на голямо разстояние, установявайки радиотеле­графни съобщения между Лондон и Бирмингам на едно разстояние от 160 клм. с вълни от 15 м. дължина.
В 1923 и 1924 г. през време на него­вите опити в Атлантическия океан, напра­вени в неговата яхта „Електра", той откри възможността да се употребяват вълни около 90 м. дълги за редовни съобщения посредством най-големи разстояния, а през есента 1924 г. можа да открие, че с въл­ни още по-къси т. е. от 32 м. дължина, могат да се предават и приемат съоб­щения на най-голямо разстояние през време на дневната светлина.
На 30 май 1924 г. Маркони успя да пре­даде за първи път човешкото слово по­средством радиотелеграфа от Англия в Австралия. В България бе построена пър­вата радиотелеграфна станция със 7 киловата във Варна през зимата 1909 г.
Напоследък Маркони се отдал на из­следванията, които имат за обект ултра-късите електрически вълни. Той е успял да установи с помощта на ултра-късите вълни съобщения между двореца Кастелган- долфо, лятната резиденция на Папата, и Ва­тикана, едно разстояние от 20 клм. Други, още по-насърчителни опити са станали след това при едно разстояние от 160 английски мили по дължината на Кампания Романа, като са били използувани вълни само от 7 см. Получените резултати надминават и най-смелите очаквания. При наличността на тия резултати, не би било преувеличение да се каже, че ние се намираме в надвечерието на една нова ера в областта на безжичното предаване. Днес Маркони се готви да събори и пресъздаде отново почти цялата техническа наука на нашия свят.
С право името на Маркони днес се ползува с най-голяма слава. Навсякъде той е известен като изобретател на безжич­ния телеграф.
Маркони се прослави веднага след пър­вото му откритие. След това настъпи едно затишие около името на Маркони от 1898 г. до 1901 г., т. е. до деня когато стана пре­даването на първото послание по радиотелеграфа на 20 декемврий 1902 год. през Атлантическия океан. Но, когато в 1909 г. големият английски параход „Репюблик“, след едно сблъскване с парахода „Фло­рида“ до бреговете на Америка, успя с телеграфа на Маркони да поиска помощ и да спаси пасажерите и екипажа преди па­рахода да потъне, това предизвика всеобщ възторг и всички правителства единодушно признаха необходимостта, щото борда на всеки параход, който преминава океана, да бъде снабден с радиотелеграфна станция. Ехото по това историческо спасение не бе заглъхнало, когато в 1913 г. новото изба­вяне на повече от хиляда пасажери от „Титаник", който потъна в късо време след сблъскването му с една ледена пла­нина, повдигна отново общото удивление и възторг на целия свят. Тогава популярността на Маркони стигна до своята най-висока точка. Когато спасените от кора­бокрушението на парахода „Титаник“ стигна­ха Ню-Йорк и узнаха, че Маркони се на­мира в този град, отседнал в Holland Housse" решиха да му направят една вну­шителна овация. Незабравим е бил моментът, когато избавените от корабокру­шението, стигнали под балкона на стаята, гдето е бил великия изобретател и са му викали : „На теб дължим нашият живот". Маркони бил крайно развълнуван. Една специална делегация от избавените се явила при Маркони и му предала един златен медал.
Днес много от писмата, които му изпращат от Америка, той получава редовно на следния адрес: „Маркони — Европа".
В Америка неговото име е доста популярно. Той продължава да получава безбройни писма от разни лица, които без да познават Маркони му пишат възторжени при­ветствия поради голямата му популярност.
Разправя се за един доста интересен случай с една англичанка, която редовно му пишела от един малък английски градец, без да го е познавала. Маркони не й обръщал внимание и дори не отварял писмата й, които той познавал по нейния почерк.
Един ден, обаче, Маркони получил фотографията на едно хубаво дете, под чийто лик било писано: „Ето Вашето д у ховно дете“. Това смутило великия изобретател, който уведомил веднага за случката английската полиция, която след нуждните разследвания, е могла да устано­ви, че се касае за една почтена дама, която била заявила, че била влюбена в Маркони, без да го познава, и че всяка вечер се любувала на неговата фотография.
Маркони има безбройни поклонници и е в приятелски връзки с видни учени от Англия, Америка, като: Лорд Корвин, Щаймец, Едисон, Томсон и др. Интересен е следния анекдот между Маркони и Еди­сон: В 1903 г. Маркони е бил в Ню-Йорк. Маркони стигнал във вилата към 1 ч. сл. обяд. Едисон го поканил ведна­га да разгледа неговата лаборатория, в която вършил своите изобретения. Разговорът бил доста интересен и продължил почти един час. По едно време, обръщай­ки се към Едисон, Маркони му забелязал: „Драги Едисоне, часът е вече 2, ко­га ще обядваме?“ Едисон разсеяно му отвърнал: „На обяд ли? Но аз получих моят luncheon. Днес е неделя, а прислу­гата ми е в отпуск“.
— Но нали ме поканихте на обяд?
— О, да, аз пък съвсем Ви забравих. Вярвам да намеря в трапезарията още няколко бисквити, сирене и прясна вода, тъй като у мен няма вино и виски.
Разговорът между тия двама велики изобретатели бил толкова увлекателен, щото те незабелязано минали обядът.
Маркони е висок на ръст. С високо чело, продълговата глава, остър поглед, малки но дълбоки очи, доста подвижни ко­гато е весел и крайно съсредоточени, кога­то му предстои да вземе някакво решение. Лявото око е изкуствено, което той загуби при едно автомобилно нещастие през 1911 год. Маркони ви гледа бегло и твърде нарядко спира погледа си върху вас. Той не обича да жестикулира. Устните му са тънки и свити, по които личи отпечатъка на разумно мъл­чание. Маркони обича да се носи спретнато, като се бръсне редовно всеки ден, а понякога и два пъти. Той говори спокойно и ниско. Гласът му е топъл и не громък. В говора му се чувства рязко английският акцент, тъй като той говори английският език като матерния си. Говори слабо френски език и то с английско произно­шение. Маркони не е оратор, нито обича да пише. Макар още от млади години да е бил принуден да държи публични сказки и речи при официални случаи, все пак за него това е съставлявало винаги голяма мъка. Когато говори и когато пише, Марко­ни употребява обикновено къси и отривисти фрази. Когато го посещават лица, които той познава съвсем слабо, той не си дава никакъв труд да говори с тях. Тази не­гова студенина е предизвиквала често разо­чарованието на всички ония, които за пръв път са се доближавали до него. Маркони има обикновено изражение на замислен човек. Той обича да размишлява най-вече когато е уединен и затова той най-много предпочита уединението пред блясъка и шума. Обаче извънредно много обича музика­та и свири доста добре на пиано. Голям поклонник е на точността. Когато има да пътува с железница, той винаги пристига много рано на гарата. Наглед той е край­но спокоен и флегматичен. Маркони мрази всяко съприкосновение с тълпата и с простите хора. Тежко и горко томува, който, приближавайки се до него, би си придал някакво значение или би искал да извлече от него каква да е лична облага. В такъв случай Маркони застава пред него, свива си дясното око, изглежда го от гла­ва до пети и му отговаря отсечено. Когато иска да бъде строг, Маркони става студен и се затваря в дълбоко мълчание. Колкото и да изглежда непринудено скромен, той чувствува в себе си своята сила и предопределеното си да мине в исто­рията. Надарен е с желязна памет; той има рядкото качество да откроява мислите и чувствата на доближилите се до него.
В 1915 г. Маркони получи Нобелова премия за физика. Той е член почти на всички академии в Европа и Америка, доктор ad Honorem на многобройни универси­тети и е награден с най-големите отли­чия и ордени, каквито притежават само короновани глави. Сега е председател на Италианската Академия на науките.
Предизвестен за моето посещение, Мар­кони ме прие в Палацо Фарнезина на ул. Della Longara, 230, където се помещава същата академия.
Преди да бъда въведен при великия изобретател, възползувах се от любез­ността на г. Антонио Бруиер, секретар на академията, който ме представи на ака­демиците: Форимики, именит професор по санскритски език, Романьоли — един от големите съвременни елинисти, и Панцини — известен романист. Говорихме върху кул­турните връзки, които свьрзват българ­ския и италианския народи. Обърна ми вни­манието интереса, който те проявяваха към българския културен живот. Указа се, че те бяха в течение на много неща.
Точно на определения час бях поканен да вляза при Маркони. Той беше седнал на голяма писалищна маса и подписваше из­вестни книжа. След като му се поклоних и му се представих, поднесох му моят току-що излязъл труд на италиански La Mace­donia nel pensiero italiano" и му казах:
— Ваше Превъзходителство, поднасям ви този труд с уверението, че Вие ще прецените най-правилно борбите, които този малък но героичен народ води за своята свобода.
— Благодаря Ви сърдечно, ще я про­чета с голямо внимание.
След като ме попита какъв културен напредък е направила България от вой­ната насам, Маркони веднага след това побърза да отговори на зададения от мене въпрос, какви предстоящи открития може да очаква човечеството.
Маркони безусловно вярва в подобре­нието, което новите и предстоящи открития ще донесат на човечеството. Според него предстоят две важни открития: разлагането на атома и управляването и движението на презокеанските кораби чрез радио. Теле­визията скоро ще придобие такова развитие, че от Европа ще може да се види всичко, каквото става в Америка, в Австралия, в Азия и в Африка и то с такава яснота, като да гледаме картина на стената. Грани­ците между материците ще престанат да съществуват, вследствие на което общественият живот ще трябва да се измени, приспособявайки се към новия ред.
— Кои са вашите най-нови изследвания?
— Моите най-нови изследвания не са завършени. Асистентите ми понастоящем работят да построят един апарат с микрокъси вълни. Сегашното приемане на радиото се намира под влиянието на разни атмосферни и технически пречки и затруд­нения. Обаче, при радиоемисия с вълни, които имат дължина от 50 —90 см., тия пречки не се констатират.
— Какво е вашето мнение за общия напредък на човечеството ?
— Разстоянията между отделните лица и целия народ се намалиха и те ще допринесат да се отстранят недоразумения­та. Днес вече „Червения кръст“ може да поиска помощ по радиото и в най-отдалечените области на пустинята. Не минава ден по моретата да се даде сигнала S.О.S. Чрез радиото ще ни стане възможно да разговаряме с всеки приятел или чужд, намиращ се някъде по света. Дълбоко съм уверен, че много от неразрешените до сега проблеми, ще бъдат разрешени вътре в няколко години. Всички нови изо­бретения ще се появят един ден вне­запно, съвсем неочаквано. Аз не се числя към ония, които правят необмислени пред­сказания. Когато преди години съобщих, че ще изпратя безжично послание през океана, всички ме сметнаха за умопобъркан. В 1914 г. заявих: проблемата за безжичния телеграф е разрешена практически. Днес жънем плодовете на това изобретение.
— Как гледате на финансовата криза в света?
— Финансовата криза е преходна и вре­менна. Спирането на прогреса би означавало смърт за културата. Трябва, или да на­предваме или да загинем!
След тия думи, Маркони стана и до­бави прав:
— Аз рядко говоря така пред вестникар. Вие сте един от малцината, на които правя изключение.
Поблагодарих му още веднъж и се разделихме. В този ден се запечати най- светлия спомен в моя живот. Действи­телно, в този ден аз усетих обаянието на свръхчовека.

Жорж Нурижан 

сряда, 24 септември 2014 г.

НИКОЛА РАКИТИН - ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС, БРОЙ 234 /В СТАТИИ И СНИМКИ/



Тъжно ли ви е за смъртта на Ракитин, господа български граждани? Наистина ли ви е тъжно?
Добре! Това показва, че още имате сърца. И добре стана, че показвате този факт. Защото до сега той твърде слабо си личеше.
Собствено, защо, господа българ­ски граждани, вие показвате, че има­те сърчица, само когато умре някой голям българин ? От глупост ли правите това, или от лекомислие?
Ракитин беше жив и здрав, пишеше своите вдъхновени песни, радваше се, като дете на българската земя, на вития Вит, на цъфналите вишни и на своите хубави рожби. Радваше се и на вас, господа българ­ски граждани. И ви обичаше. Беше нежен и сърдечен към вас.
А вие тогава не показвахте сърчицата си. Криехте ги дълбоко, да не би да изгорят от неговия слънчев поглед. Или се бояхте, че той ще ви каже: „Гледайте, колко мънички сърца?! Кръв ли има в тях, или нищо?
Ако бихте показали тогава сърцата си, Ракитин щеше да бъде жив. Защото трепетите на вашите сърца, щяха да заглушат кикота на една злоба, която плете шантажи и убива големите хора ; защото този трепет като вълна щеше да залее безочието, безсрамието, подлостта и низкото тъпоумие; защото, ако сърцата ви отделяха само по една капка кръв, река би потекла. Кър­вава река би потекла, господа бъл­гарски граждани, и в нея навеки би се удавило всяко сквернословие, от­правено към човека, който си слу­жеше с най-сладките български слова.
Сега ви е тъжно. Наистина много ви е тъжно. Сензацията ви потресе. Ударът беше така неочакван, че вие загубихте душевното си равно­весие, заклатихте се от замайване и когато се озърнахте, за да потър­сите престъпниците, измъчили и обругали Ракитин, видяхте собствените си сенки.
Не се сърдете, господа български граждани. Нали сме демократична страна ? Кой друг, освен демоса, е виновен за съществуващите щу­ротии ?
И точно за това ви е тъжно.
Ще дойде лято, ще тръгне демоса на екскурзии, туризъм, рибарство и слънчеви бани. Влаковете ще гъмжат от демос - патриотичен и възторженкойто ще се възхища­ва от цветята и тревите, от зе­мята и слънцето и ще пее „мила родино“.
А останалите по гранита капки кръв ще викат към небесата: „Бащице Хемус, не си ли обиден ? Раз­търси своята каменна снага и смажи мравките!
Не се плашете, господа български граждани. Вървете спокойни на ту­ризъм, спорт и рибарство. И не мислете за тунел № 3.
Ракитин беше най-добрия човек на нашата грешна земя, и неговата кръв не може да вика за възмездие.
Нали точно за това ви е много тъжно ?
София, 2 май 1934.
Змей Горянин


* * *



За поета на слънцето

Госпожо, кой ще ви посреща в Плевен сега! — изписка Лили Ракитин, най-голямата дъщеря на незабравимия покойник . . .
Да, кой ще ме посреща, кой ще ни посреща сега !
Това могат да помислят всички, които са ходили в Плевен. Първият човек, когото виждахме ние на гарата и през студените зимни дни, и пролет, и есен, беше Ракитин. Със светнало лице, със слънчева усмивка, с весел поглед, с широки крачки той идеше към вагона, простираше голямата си десница, грабваше ръцете ни и извикваше, тъй както би извикал всеки от ония, снажни като него и като него с широки души балканджии.
 Е, добре дошли, добре дошли ! Живи бяхме пак да се видим!
После той ни отвеждаше в своя скромен дом и пак тъй широко се провик­ваше на жена си:
 Майко, добър ти ден ! Водя ти гостите !
Имаше ли с какво да се гостят тия гости, по-нататък Ракитин не се грижеше. Той беше като врабците, за които пише в последното си стихотворение, че и да няма кой да ги храни, когато поетът умре, те ще дойдат на гроба му да клъвнат от коливото (обредно, варено жито, бел.ред.)
Ракитин често идваше у нас в Со­фия, по цели часове се разговаряхме на лю­бими теми — народа, обичаите му, думите му. Благодарение на своята общителност той беше цяла съкровищница от впечатле­ния, събирани направо от селата, малките градове, пътниците по трена.
В разстояние на три години три пъти посетих Плевен и то главно заради Раки­тин. Първият път той беше учител, спокоен, жизнерадостен, щастлив. Вторият път той беше директор на музеите, ентусиазиран, пълен с идеи задоволен морално. Разведе ме навсякъде, дори преспах на „горна земя“, както той наричаше парка.
Тук всред природата ще настаня­ваме от сега нататък всички писатели, които посетят за сказки Плевен. Нека си отидат доволни, че пак да дойдат. Имаме нужда от тях.
Каква чиста мечта трептеше в погледа му, когато, като ми показваше паметниците, каза:
Ще опиша всичко това в една популярна книга, да знае народа, какви велики дела са ставали тук.
Третият път той не беше нито учител, нито директор на музея; той беше читалищен деец, благодарен, доволен, примирен.
Добре, че ме наредиха да обикалям читалищата из България. Тамам за мен работа !
Заведе ме в Пордим (град близо до Плевен, бел. ред.) на околийска читалищна конференция. Говори там простичко и сърдечно, тъй както той си говореше. Пред светлия му поглед се рисуваше обичната родина, осеяна с хиляди чита­лища — слънца на просвета.
На последния читалищен конгрес той беше вече клюмнал.
Бай Ракитин, ще дойдеш и в на­шето село, нали? се надпреварваха да го поканят делегатите тъкмо един ден преди смъртта му.
И той обещаваше, обещаваше наляво и надясно, както Вазовият епитроп, когато отговаря на дечицата: „Ще ви дойда, ще ви дойда, дядовото, скоро ще дойда на гости на школото. . . и няма да си ида вече . . .“
Широката му усмивка бързо застиваше на лицето. Но, ние неговите приятели, си мислехме, че балканският дъб ще прео­долее обидата, която му бяха нанесли напоследък. Нали животът беше най-голямата радост на този слънчев поет!
Колко жестоко сме се лъгали!
Калина Малина