ЧОВЕШКИ СЪВЕСТИ - Д.Б.МИТОВ

Протестът на интелигенцията

/ориг. загл./

Както можеше да се очаква, дори и юбилея на Антон Страшимиров не мина без разправии. Съдбата на този писател е такава — при всяко негово дело, при всяко действие, свър­зано с името му, да се вдига буря от негодувания и изблик на въз­торзи. Цял народ — от официалните власти до най-последния по-интелигентен селянин и работник посрещна с радост увенчаването на писателевата шестдесетгодишнина. Но от друга страна мнозина, които имат причини да се чувствуват неведнаж порицани от смелото перо на Страшимиров, излязоха с остри бележки да оспорват неговите заслуги в нашия обществен живот и да разправят за обикновеното, тъй удобно за насилници и властници правило, че писателят трябва да се занимава само с литература и не бива да се бърка в политическия и обществен живот.

Най-големия повод за нападките срещу Антон Страшимировото дело като борец и честен служител на истината даде вдъхновената и пропи­та с любов реч на проф. Асен Златаров, произнесена на тържественото събрание в Народния театър. Не можеше да бъде другояче. Всич­ки ония, на които съвeститe са гузни, които знаят, каква голяма отговорност носят за толкова похабени човешки живота, почувствуваха, колко са изолирани от българската инте­лигенция, която шумно аплодираше речта на проф. Златаров и по тоя начин манифестираше своето презре­ние към насилниците и своята солидарност с народа и неговата воля да реди сам своите съдбини. Защото съвсем не е вярно, че театърът бил пълен с партизани. Този аргумент, използуван нашироко от същите господа по-рано при всяко движение на студентите от университета, е една обикновена шмекерия за прикриване на истината. Театърът съв­сем не беше пълен с партизани, а с най-отбрани представители на ин­телигенцията — писатели, художници, артисти, музиканти, журналисти, учи­тели, студенти. Тази публика е най-голямото доказателство, че българ­ската интелигенция е за свободата и против насилието. И тази публика изрази тъй шумно възторга си от словата на Ас. Златаров!

Ние никога не сме виждали такова единодушие между оратор и слуша­тели, както при речта на Асен Златаров, която развълнува издъно и ду­шата на самия юбиляр. След една блудкава литературна реч, от която не се почувствува нито сянка от духа на Страшимировото творческо дело, дойде речта на Асен Злата­ров. Публиката се превърна в един човек, партийните различия изчезна­ха, демократа слушаше с еднакво внимание като земледелеца, национал-либерала, радикала и социалиста. Са­мо гузните съвести, които носят от­говорности за тежки престъпления, кои­то ругаеха Антон Страшимиров за неговото смело застъпване за жерт­вите на терора, които арестуваха навремето писателя и конфискуваха някои негови книги, само те изказваха своето недоволство и протестираха пред познатите си, че литерату­рата останала на заден план и че юбилейното тържество се пре­върнало в митинг. Ние искрено бихме желали последното да беше истина. Защото все пак великолепна­та реч на проф. Асен Златаров трябваше да завърши не с официал­ни поздрави, в които, както пише в тоя брой нашия постоянен сътрудник г. С.Чилингиров, някои млади славолюбци поискаха да изтъкнат себе си, а така както завършват всички митинги, организирани за борба сре­щу насилието и за свободната мисъл. Тържественото събрание в Народния театър трябваше да стане наистина митинг, трябваше да се вземат резолюции не от една партийна групи­ровка, а от цялата българска инте­лигенция. Защото жестоко се лъжат вече ония, които си мислят, че ще могат да привлекат отново истин­ската българска интелигенция в служба на своите тъмни цели. Напра­виха се всички усилия, в продълже­ние на толкова години се прокарваше специална политика дори и в учили­щата, но все пак българската интелигенция — от професорската ка­тедра до селския учител и от теа­тралната сцена и от писателския кабинет до наковалнята на работника, е против тиранията, против изклю­чителните закони, против безслед­ните изчезвания.

И, наистина, напразни са усилията на някои да спечелят българската интелигенция, която вече разбра ясно някои свои по-раншни заблуди. Подарък на заговорниците си остават само няколко хитри кариеристи, които и сега подлагат унизително ръка за подаяния от просветното министер­ство. Те ходят, слухтят, детективствуват на дребно, дето трябва дори се показват и кръчмарски герои. Всичко това няма значение, защото и когато бяха всесилни, когато ги обси­пваха с пари, истинската българска интелигенция беше ги презряла и оставила само на тяхното официално признание.

И какви аргументи се натъкват против Асен Златаров! Какви личности се противопоставят на хората на идеята, на свободната съвест! Наистина, пренеприятно е за хората на властта, на насилието, на терора да слушат изобличенията, които се на­правиха в Народния театър. Колко по-добре е за тях, когато тия госпо­да писатели пишат своите парфюмирани стихове, когато отиват скромничко със своите заявления за служба, когато отказват да подписват про­тести за интернирания и безследни изчезвания!.. Защо да се смущава идилията? Разрешението на обществе­ните въпроси не е за хората на перо­то, с тях трябва да се занимават само носителите на меча, само тър­говците с народния труд и мъка ! И при това човекът, който смущава идилията е професор! Защо не си гледа аудиторията и упражненията! Може ли един писател, един учен да познава тъй изтънко държавната машина, че да се нареди току така с народа и да каже свободно мнение­то си!

Какъв хубав плесник беше речта на Асен Златаров! Нека всички вла­стници разберат, че колкото и да си служат с насилието, колкото и да се мъчат да корумпират с помощи и подаяния българската интелигенция, все пак тя е на своя пост. А ония, които искат да хвърлят в калта имената дори на такива световни ге­нии като знаменития френски художник и борец Луи Давид, трябва да надзърнат по-дълбоко в историята на човечеството, за да видят, че от техните Наполеоновци, от техните велики пълководци спомен не остава за измъченото човечество. Пътят на културното развитие не се осветлява от блясъка на мечовете, а от пътеводни звезди като Емил Зола, Максим Горки, Ромен Ролан, Жан Жорес. По стъпките на подобни идей­ни борци е вървяла винаги българска­та интелигенция. И не веднаж тя е доказвала, че предпочита ония свои хора, които смело застават срещу тиранията и на страната на свободна­та мисъл. Много жертви са се дали, може още много да се дадат, имало е периоди на бури, имало е и на пъл­но и мрачно затишие, но никога мракът не е побеждавал светлината.

Д. Б. М и т о в

в. „Литературен глас“, бр.131, 1931 г., уводна статия

* * *

ПОЕТЪТ И КОЗАРЧЕТО - ЕВГЕНИЯ МАРС

ПОЕТЪТ И       КОЗАРЧЕТО

Един разказ на Евгения Марс

На 1911 лято, през месец май, заедно с покойния поет Ив. Вазов и моя син Павел — сега артист при Народната опера Павел Елмазов — решихме да посетим Белоград­чишките скали, за които един чужденец бе казал, че това са най-интересните и фантастични скали, които съществуват в света.

Пътувахме до Сомовит с влака и от там по Дунава до Видин. Искахме да влезем в града без да ни забележи някой — поетът не обичаше да прави шум около себе си. Но, за голяма наша изненада, окръжния управител, заедно с двама граждани ни видяха още на пристанището и ни приветствуваха с „добре дошли“.

 — Няма що — пошушна ми поетът, отвръщайки още от далеко на поздрава им, ние сме вече тяхна жертва и трябва да се въоръжим с търпение.

Ние помолихме веднага да ни се намери кола, за да отпътуваме за Белоградчик, но окръжния управител  не даде да се издума.

— Това не може. Вие сте наши гости за обяд. Ще заминете в три часа. До тогава всичко ще бъде при­готвено.

И като ме видя с лятна копри­нена рокля, без връхна дреха, добави:

— Вам, госпожо, при все че е месец май, ще дадем шуби, па и на г. Вазов, защото ще пътувате през балкан, а там е студено.

И наистина, горе на планината валеше дъжд и температурата беше само 4° над нулата.

Вечерта бяхме в Белоградчик.

Не успели да си отпочинем и при нас се яви една комисия от учители и учителки да ни поздравят и ни предложат услугите си. Разбрахме, че им беше телеграфирано от Видин за нашето пристигане. Дойдоха и от страна на офицерството да ни поканят на вечеря в техния клуб.

Приятно е да се радваш на вни­манието на хората, но понякога ти се иска да се поскиташ по света, ако е възможно незабелязан от никого, да си отдъхнеш, да поживееш сам със себе си.

Първата ни грижа в Белоградчик бе да разгледаме скалите. И наистина, чудна фантазия на природата! Това са грамадни скали, забили чела в небето, всяка от тях представлява някаква фигура. Тук седнал някой старец, до него гледа в далечината някакъв войник от средните ве­кове с шлем на главата, с вдиг­ната ръка, сочи нещо през вековете, по нататък влюбена двойка, притиснати един о друг, млада жена със забрадка, привела глава, тъгува по нещо, мечка, лъв, цар с жезъл и корона на глава и какво ли още няма там. Всички тия скали, особено вечерно време, при лунно осветление оживяват и вие не можете да се нагледате и начудите на чудния ваятел — природата.

Един ден скитайки се по тия места срещаме едно козарче. То беше около дванадесет годишно, обуто в цървулки, дрипавичко с тояжка в ръка.

Поетът, вървейки напред, унесен в скалите, сякаш не виждаше нищо друго, освен природните красоти, изведнъж се извърна към козарчето, впери поглед в него и дълго го гледа. После шеговито го попита:

— Момче, има ли тъдява вълци ? Детето го изгледа учудено.

— Няма, дядо. Що щат вълци лете тук?

— Ами мечки?

— И мечки няма.

— А ти какво правиш по тия места?

— Кози пася.

—Де са козите ти?

— Ей там по канарите.

И то ги посочи с тояжката си.

Аз седнах на един камък, пое­тът отново се загледа негде, а моя син настрана разговаряше с козар­чето.

Извръщам се след малко и не виждам сина си. Викам го, не се обажда.

Чува ме Вазов и почва да вика със силен глас „Санчо!“ — той така го зовеше, понеже винаги и навред ме придружаваше. А скалите отекваха: Санчо, Санчо, Санчо . . .

Но „Санчо“ не се обаждаше.

Изплашихме се.

— Кой знае де го замъкна това козарче, вика поетът и се сърди.

Страхувахме се да не падне нейде.

Тръгваме да го търсим. И зад една скала ги виждаме двамата да се смеят.

— Защо не се обаждаш?

— Той ме пита — каза синът ми, кого викат Иванчо, а пък аз му казвам, че г. Вазов вика Санчо. Аз не се викам така, нека ме повика на име, да му се обадя.

Поетът го мъмри, че ни е изплашил, но след миг се усмихва, изглежда стръмната канара и казва на козарчето:

— Слушай, като си козарче, можеш ли се изкачи на върха на тая канара ?

— Мога.

— Ще ти дам едно грошче, ако се изкачиш и извикаш от върха: "Да живее България".

В следующия миг козарчето се катереше. То беше стигнало до поло­вината на стръмната канара, когато поетът се развика:

— Слизай веднага долу. Чуваш ли? Ще паднеш да се пребиеш.

Но амбицията на малкия козар не му позволяваше да спре на половината. Той се катереше наистина като коза.

— Спри, слушай, ще ти дам два гроша, ако слезеш веднага — крещи му поетът.

Като чува два гроша, детето бързо се заспуска и скочи право пред нозете ни.

— Хлапак! — отдъхна си Ва­зов. Какъв глупав каприз! Щях да стана причина да се убие момчето.

И като бръкна в джеба на джилетката си, подаде един лев на козарчето.

— На, вземи, па друг път да не се катериш по такива отвесни скали.

Момчето взе монетата и със сияющо от радост лице припна към козите и се изгуби от очите ни.

Дълго време поетът не можеше да забрави тая случка и често ме пи­таше спомням ли си как със своята шега е можел да стане причина за смъртта на едно невинно и наивно дете. 

Евгения Марс

Разказът е поместен във в. „Литературен глас“, бр.122, стр. 3, 1931

ПЕСЕНТА НА МЛАДИТЕ (ЯНА ЯЗОВА) - ПРОФ. АЛ. БАЛАБАНОВ

Песента на младите

(Яна Язова)

в. „Литературен глас“, бр.105, стр.4, 1931 г.

Нещо преди двадесет години в сту­дията си „Българката като поетка“ се опитах да докажа, че хубавата, че топ­лата, че чудната българска лирична песен е творение на българката, на бъл­гарската многострадална жена. И че в поезията българката се е показала най-оригинална, най-творческа. И някои от тия песни съпоставях с най-прочутите образци в световната лирика и с тяхната художественост, и с тяхната изразителност, и с техния огън. И казвах, че някога лириката ще стане ра­бота на жените.

В последните години в българската лирика се появиха, наистина, сериозни поетки. Между тях най-много се прочуха Дора Габе, Мара Белчева, Багряна. След тях и към тях се прибавиха лирики­те на много други, между които най-ин­тересни ми се виждат някои песни от Магда Минева, от Люба Касърова, осо­бено напоследък от Грубешлиева — Балина — зарад нейната интимност.

Но между най-младите, между съвсем най-младите — две поетки ми на­правиха силно впечатление . . .

Ана Шестакова със своята топлота и непосредност на чувствата, със свежестта на израза и с верността на об­разите.

Ана Шестакова пише и лирични раз­кази, един от които се отличава с най-хубавата човешка представа за майчина­та усмивка, която стои „като преграда между грижите и между децата“. . .

Яна Язова още със своите първи стъпки внуши на всички едно удивление към своята творческа сила, мнозина лично са идвали в редакцията да се осведомяват за нея и да разбиват неверието си, че такива силни работи са могли да бъдат сътворени от едно момиче . . .

И само за да удовлетворим това желание, ние пишем тая бележка за Яна Язова, за авторката на онова страхотно и дълбоко проницание в играта на жи­вота в стихотворението „В е ч н а т а  стража на моите пирове“, както и в другите нейни стихове, пуб­ликувани в брой 100 на „Литературен глас" и във „Вестник на жената" от брой 442 и 439.

Яна Язова е сега в своята девет­надесета година, едва свършила гимназия­та, и е още дете. Тя е безпределната сила на интуицията, надарена с едно безбрежно въображение и проницание в символите на живота. Един малък, един невидим за другите белег на едно събитие от някаква проява на живота, една мисъл, един страх, ед­но затваряне на очите, на телесните ù очи — това стига за нея, за да си създаде целия мир около тая проява, за да реконструира самия живот. И затова е тя толкова плодовита. Казах, тя сега на­върши своята осемнадесета година — и въпреки тая си младост — има сти­хове за три-четири големи сбирки. Може би някои от тия стихотворения да са слаби, да са незначителни, но според мен, половината от тях са зрели и завършени, и не един от нас би се радвал, ако да бяха негови.

Интелектът ù е подчинен на нер­вите ù, но тя бърже овладява и нервите си — и ги организира в художествени изрази, съвсем нови за нас.

Ако не се смислим в нейните сти­хове, бихме казали, че те са силни, те са внушителни, те изненадват, но че те сякаш нямат топлота . . . Защото от тях е изхвърлена всяка сантиментал­ност. Те не са „топли“, а са вулканични.

Затова изглеждат такива. Говори се за феномени във всички изкуства, в живописта, в музиката — цигулари и пи­анисти, в науката дори.

Ето Яна Язова е най-редкият феномен в поезията.

Ние ù пожелаваме радост в твор­чеството и знаем, че когато годините ù обогатят живота с нови и големи познания, тя ще бъде това, което на­пълно заслужава.

Ал. Балабанов 

ДУШИ ОТ ВАР И ЦИМЕНТ - ЕДНА СТАТИЯ НА АСЕН ЗЛАТАРОВ В ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС, БР.153, 1932 г.

ОТ СРЯДА ДО СРЯДА

ДУШИ ОТ ВАР И ЦИМЕНТ

„Подвигът на старите и разрушенията на младите“ /ориг. загл./

Големите хора на нашето възраж­дане и просветителите на освободе­ното княжество живееха в скромни паянтови къщурки. Но духът на тия хора бе велик и даваше смисъл и оправдание на волята за живот на нашето племе. А сега? — Строим кооперативни жилищни хамбари, хвалим се с големината на апартаментите в тях, а ду­хът ни е издребнял до размерите на микрона и микроскоп не го лови . . .

Затова, види се, с особено на­стървение гледаме да заличим следите на духовните водачи, които жертвуваха всичко заради нас: пла­ши ни техния ръст.

Пиша това, защото се замисля атентат срещу опазена частица ду­ша в нашето бездушно време: на­мислили да строят жилищна коопе­рация на мястото дето стои сиротна малката къщурка на Славейковци: на дядо Славейков и на сина му Пенчо. И искат да я събарят.

Министерският съвет имà един час на благородно вдъхновение: из­даде постановление за откупуване на тая къща, за да се превърне в му­зей. Но разтичали са се сега коопе­ратори, строители, собственици и искат да се отмени това постановление. Казват, че щели да успеят...Строители на новото време!

Успявайте, успявайте господа! Запълнете душата на тоя народ с тухли, а сърцето му с цимент: велико дело вършите... Защо ни са реликви на нашата духовна история, защо ни е пиетет пред хората на духовния и граждански подвиг? Ни­какви музеи, никакви паметници: да ги заместим с безвкусни жилищни кооперации, по чийто балкони ще се сушат кирливите ризи но нашето затънало в кал време...

Па и какво значи душата на един народ пред еснафските ин­тереси на двайсет кооператори, жадни за даване стаи под наем!

Аз предлагам да се построи жи­лищна кооперация и на мястото дето е къщата-музей Вазов: какво хубаво, ъглово място !...

Проф. д-р Ас. 3латаров

в. „Литературен глас“, бр.153, 1932 г.

„ПРОСТОСМЪРТНИТЕ ДА ЗАМЪЛЧАТ!“- в. ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС, бр. 159

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

 „ПРОСТОСМЪРТНИТЕ ДА ЗАМЪЛЧАТ!“

Oригинално заглавие: 

„Преди и след смъртта им“

                        

Критиците, a заедно с тях и пуб­ликата, имат два вида отношения към българските писатели: докато са живи, корят ги, хулят ги, ругаят ги, отричат ги, а след като умрат, започват да ги хвалят, признават и въздигат. В първия случай писателите са нищо­жества, бездарни, във втория — великани, гении. Юбилеите, които понякога уреж­даме за някой жив писател, всъщност се правят главно заради уредниците, не толкова за юбилярите, около които раз­ни безименни искат да получат имена.

И Пенчо Славейков, докато беше жив, бе руган по всички линии. Хва­леше го само „Мисъл“, но това тя пра­веше главно, защото Славейков беше неин. Инък „Мисъл“ би постъпила със Славейкова тъкмо тъй, както постъпи по­-рано с Вазова и Величкова : да го от­рече, щом престане да се разбира с редактора й.

Сам Славейков имаше дързък и не рядко вулгарен език, който предиз­викваше. Синът се гордееше с баща си, смяташе се един вид благородник в литературата. И вярваше, че стои над своите събратя, защото бе син на заслужилия и толкова популярен писател и общественик Петко Славейков.

Походът против Вазова, причинен от съзнание за собствено превъзходст­во пред всеизвестния поет, създаде негодувание във всички среди. Неуспехът пък на Пенчо Славейков като поет, равнодушието на обществото към неговото творчество, от друга страна, тъй го озлобиха, че го принудиха да се откаже завинаги от литературата.

Понеже поетическото дело на Пенчо Славейков не ми се виждаше да е без значение, аз се реших да изкажа оцен­ката си публично в един по онова време много разпространен софийски вестник. Писах между другото, че Пен­чо Славейков е поет, който има всички основания да се нареди с Ив. Вазов.

Как се посрещна моята статия?

Приятелите ми отбягваха да отварят дума за нея. Очевидно не бяха съгласни. Един-едничък само промълви : „Попрекалил си го за Пенча Славейков. Наред с Вазова — това е много“. Друг пък, една вечер на площад "Славей­ков“, съвсем не можеше да разбере, как съм можел да пиша така за един почти бездарен писател.

Печатът пощуря: всички вестници се изказаха против мене. Един от тях, който ме правеше бъзе и коприва, писа : „Пенчо Славейков нито е, нито може де се смята за поет. С поезията той н я м а нищо общо. Всеки читател на Славейкова прилича на сляп кон, подго­нен из мохамедански гроби­ща. И нам е чудно, как един д-р Гаврийски, който...“

Не след дълго Мара Белчева телег­рафира от Италия, че Пенчо тихо угаснал. Изненадата беше съвършено голяма. Да умре Пенчо Славейков сега, в пълния разцвет на силите си? Не, не можеше да бъде.

След пладне излязох да си купя вестници и науча нещо повечко за смър­тта на поета. На ул."Цар Крум" срещнах Яворов. Почернял повече, от­колкото си беше всъщност. За пръв път не ми се усмихваше при среща.

Очите ми се наляха, едва продумах:

— Загубихме го, Яворов!

— Загубихме го! Убихме го! Уби го всемирният подлец, загърмя Яворов с яд и злоба.

Аз треперех от вълнение.

Яворов говореше със стиснати челюс­ти, които се отваряха само за да изклопат като на вълк, и с бесен гняв на дълбоко и смъртно обиден човек. И заключи:

— Да дадеш на България толкова ценности, да живееш и работиш само за народа си — и да избягаш прокуден от отечеството си, огорчен, озлобен, с разкъсана душа, за да умреш тъй мизерно на чужбина. . . Да издъхнеш далеко от всички близки и — в ръцете на една жена, която е твоя, и не е твоя. . . Страшна българска съдба, братко!“

При пощата си купих вестници. Всич­ки, до един, бяха пълни с некролози за починалия „велик български поет“. Някои даваха и портрета му, с подробни биографски бележки. Други нареждаха сантиментално : „Там, в студената чужда страна, при Лаго ди Комо, далеч от бащин кът, от народа, за когото живя и когото тъй много обичаше. . .“

Полюбопитствувах да узная, що пи­шеше вестникът, който  неотдавна ме правеше на нищо и никакво и се чудеше на ума ми, задето бях се осмелил да похваля Пенча Славейков за неговите наистина хубави и незабравими епичес­ки песни

— Пак ругатни, и псувни, мислих си.

О, не : една дълга статия, с хубав портрет, възхвалява­ше „великия български писател, словословеше България, която била родила такъв син и... кореше хулителите на Славейкова приживе!...

Моите похвали за Пенчо Славейков побледняха пред този апотеоз на бъл­гарския гений.

Д-р Д. Гаврийски

ВИЛА "БЕЛАВИСТА" И ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС, бр.480 (1940 г.)

Разговор със собственика 
на вилата

в която почина П. П. Славейков

(Специална кореспонденция)

Езерото Комо. Май 1940 г.

— Вечерта ядохме риба с грах, господине. — Така започна Андреа Лучини, който от тридесет години е собственик на вилата „Белависта“.

— Синьора Мария, която беше хубава и благовъзпитана жена, ме събуди уплашена през нощта и ми каза: „Бързо викайте лекар, вие го отровихте с вашето ядене“. — Ние, господине, ядохме всички от това ядене и ако беше отровно, щеше да отрови и нас.

Лекарят дойде и констатира втора апоплектична атака. Синьора Мария плачеше, кършеше ръце и повтаряше: „Ах, вие не знаете кой е той“ — Действително, те бяха при мен от двадесет дни и аз не знаех много работи.

Лекарят проф. Барацони, който е още жив, каза че няма никаква надежда и аз, като добър християнин, доведох един свещеник, обаче той направи знак, че не го желае. Той почина, господине, без да се изповяда и причасти! . .

Синьора Мария ме повика и ми каза да намеря бързо един човек, който би могъл да му на­прави скица. Аз доведох Джузепе Маца, вие сигурно го позна­вате, той сега прави карикатурите в хумористичния вестник "Гуерин мескило". Вярвайте ми, господине, след четвърт час портрета му беше готов. Напълно същия, с брадата, като истински! Той беше хубав мъж и се носеше прилично, само че влачеше малко крака; хе така, и ходеше с бастун.

Маца взе двеста лири. Предстояха разноски, а те нямаха абсолютно никакви пари. Започнаха да идват телеграми и официални лица и тогава чак разбрах, че той трябва да е някоя високопоставена личност.

Приготвих смъртника като мой син. Заръчах ковчег със стъкло, така че всички да го виждат и повиках свещеника да му прочете една молитва. Той обаче ми каза: „Не мога да дойда, понеже не е от нашата вяра, па и той самият не ми поиска приживе“.

— Как така — му казах аз, как се погребва човек без една молитва поне ? —  С мъка успях да го склоня.

След няколко дни пристигна, ако се не лъжа, брат му, който, слава Богу, ми плати всичко до стотинка. Синьора Мария остана още 5—6 месеца.

Така от тогава минаха много години. Него го пренесохте във вашата страна и от време на време ще намине някой, ще пита, ще иска да види стаята. Тя е №4 на първия етаж. Вие я видяхте нали? — Знаете ли, господине, стои и кревата, на който той почина. Аз съм съгласен да го дам. Съгласен съм да дам всичко, което имаше в стаята — само да ми се дадат в замяна модерни ме­бели. Нищо повече не искам и нищо до сега не съм получил, но щом като той е толкова голям човек за вас, защо на мене, в чийто ръце той издъхна, не ми дадете някакво отличие? Нищо друго не искам. Аз с гордост ще посрещам всички българи, които са много любезни, но искрено да ви кажа, често пъти нищо не консумират.

Преди около 7 — 8 години при­стигна един пълен господин с червен нос и изглеждаше, че има астма, понеже се задъхваше. Аз го виждах известно време в Комо. Той беше българин. Един ден ме пита, дали има нещо оставено от поета. Показах му една негова последна снимка. Той я взе и повече не го видях.—

Така завърши седемдесетгодишният Андрея. Поблагодарих му и му предложих да му направя една снимка. Той седна на стола и позира с пълното съзнание, че вече не е обикновен човек.

Между това последните лъчи на слънцето се отразяваха в езерните води и придаваха на местността приказна красота. Аз се упътих към зъбчатата железница, повтаряйки издълбания върху възпоменателната плоча стих, който от различни посетители, различно ще се тълкува:

Дано ми Бог даде тук аз да доживея

Последните си дни далеч от роден край . . .

Алекси Н. Бекяров

ЕДИН ЧАС ЗА КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ - ХР.Д. БРЪЗИЦОВ (в."Литературен глас", бр.70, 1930 г.)

ЕДИН  ЧАС  ЗА  КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ
(в."Литературен глас",бр.70, 1930 г.)

Влезте ми в положението:

Седнал съм да пиша за държавник, който умря сиромах; за поет, книгите на когото не се преиздават.

Какво ли ще излезе от моето писание?

Друго е да имах под ръка някой държавник, който ако не с друго, барем с автомобила си ще се навре в ушите ти, макар, че покрай туй ще навре и малко прах в очите ти.

Друго е да имах под ръка някой поет, чиито съчинения се преиздават при­живе, та и хич да не ти харесва, все ще ти са навре името му в очите, па макар и да замижиш от прах.

Искам да кажа, че да пишеш за, по повод, поради Константин Величков днес, в 1930 година, може и да възбу­диш недоумение. Той е забравен от старите и неизвестен за новите. Заровен е и като държавник, и като писател.

Няма да ви водя на гроба му, за очна ставка; в тия времена да идеш един път по-малко на гробищата — е придо­бивка.

Мога да ви разправя без да ви водя:

Нищо не чини гробът му. Сякаш народен враг е закопан. Сякаш без мо­литва от свещеник. Като, че ли самоубиец лежи тук.

Ето, че неволно казах една истина.

Величков бе самоубиец. Всеки художник, който се отдава на обществена работа, е самоубиец.

Това, което го извинява е, че като стана държавник, барем на място беше. Сиреч, честен умря.

Па кой знай, може би по-добре, че се залови с политика, та да има още един повод да се каже за него нещо. Защото, като за писател вече не се говори за него.

Книгите му са изчерпани. В училища­та вече не ги знаят. Няма кой да ги пре­издаде. А колко много се преиздава, пре­издава ...

*

Влезте ми в положението: седнал съм с едно десетгодишно дете да разговарям за Константин Величков.

Да видим какво може да научи човек от едно дете, когато от връстни­ците не може да научи нищо.

— Помните ли баща си?

—  Малко. Когато умря, аз бях малка и при това, малко живяхме заедно. Пове­чето време бях във Виена, където следвах.

— И все пак, помните го.

— Да, но не като деец, а като човек.

— Толкова по-добре за мен. За дееца ще питам професорите, но за човека никой освен вас не може да ми разправи. Разправете ми безредно каквото си спомняте.

—  Какво да ви кажа. — Най-силен отпечатък е оставил в паметта ми трагичният му край. Заминахме за Гренобъл и там умря ненадейно.

— Защо заминахте ?

— А, да, трябва да ви кажа и това ... Доколкото нога да съдя аз, дете, ра­ботата стоеше тъй:

Един ден през 1907 година, току-що завърнала се от Виена, тате ме задърпа да идем на представление в Народния театър. Даваше се „Доходно място“ от Островски. Не знам защо, майка ми не ме остави да отида. И отиде баща ми сам. Към полунощ докараха баща ми припад­нал.

—  Продължавайте. . .

— Баща ми беше много чувствителен към обществените работи. Беше голям враг па тогавашното правителство. Когато актьорът Сарафов произнасял извест­ните думи на Островски за злоупотребле­ние на обществени средства, моят баща станал от мястото си в партера и сочейки към министерската ложа извикал на публиката:

„Вижте ги“!

Станал голям скандал. Припаднал. Донесоха го вкъщи полумъртъв. След тази случка, която го разстрои съвсем, реши да се изсели от България.

— Завинаги?

— Да. Той каза, че не иска да живее повече в България и че никога вече няма да се занимава с политика. И тъй зами­нахме за Франция.

— С какво е мислил да се занимава?

— Само с чисто изкуство, с писателство. Но още във влака при Венеция му прилоша, а когато стигнахме в Гренобъл, умря от сърдечен удар.

— С писателство ли е смятал да се препитава?

— Сигурно. Но имаше и пенсия, която осигуряваше съществуванието на семейство­то му. Аз предчувствувах, че ще умре. Макар и много уморена от пътя, не можех да заспя. Когато влезе майка ми в стаята, аз очаквах да чуя страшната вест. И я чух. Умрял, когато ставал през нощта от леглото. А толкова ве­сел и духовит беше тоя ден!

— Винаги ли е бил такъв?

— За весел — не може да се каже, но винаги беше духовит.

*

Гледам стаята. Напразно. Не съм в къщата на Величков. Той никога не е имал собствена къща, в която да се нареди веднъж завинаги като в малък храм. Последната къща в която е живял, се намира на ул. Цар Борис.

— Имаше ли голяма библиотека?

— Много голяма, но изчезна. Когато заминахме, оставихме я на едно лице и вече не я видяхме. И много картини имаше — за цял музей. Те пък про­паднаха в Белгия. След смъртта му в Гренобъл, заминахме за Белгия. При обя­вяването на войната, напуснахме Белгия и оставихме картините на хазайката. Сега не можем де ги намерим.

—  Значи толкова много е рисувал той.

—  Разбира се. Нали е следвал жи­вопис в Италия? Нали от там са и прочутите му „Писма от Рим“? Знаеше италиански отлично. Казват ми, че той е превел Дантевия "Ад" по-добре от рус­кия и немския преводачи. Много обичаше изкуството. И казваше, че ако да не е била политиката, би бил или художник или писател.

— Нищо, той навсякъде е бил го­лям. Като министър два пъти, той е оставил най-добро име. Художникът у него вдъхновяваше държавника: Създаде Художествената академия. Жалко е само, че политикът у него уби художника.

— Човек с такова сърце не може да се нареди добре. Той беше толкова ми­лостив, че делеше стотинките си. На всеки младеж с малка макар дарба, той веднага помагаше. Но, споменах ви за неговите писма от Рим. Колко е жалко, че не се е намерил някой да ги преведе на италиански. Гледам, италианците са много чувствителни към всичко, което се пише за тях, а тия писма са толкова ценни!

*

По-нататък дъщерята на Константин Величков ни разправи за дружбата на баща й с Иван Вазов; за това, че Фердинанд купувал картини от Велич­кова; за това, че щели някога бюст да правят над гроба му, но не са го на­правили, макар, че той даде цяла Акаде­мия на хората, които се занимават с бюстове; за това, че тялото му е стояло в Гренобъл цели две години, по­неже противници разправяли, че няма да позволят да бъде погребан в София; за обичта на Татар-пазарджишките граж­дани към своя съгражданин, изразена в назоваването на някои тамошни дружества на негово име.

*

— На младини баща ми боледува от туберкулоза, спечелена в Диар Бекир. Чели ли сте „Тъмниците ми“? Това е не­говият дневник, воден там. Отпосле той се излекува: смъртта му не бива да се отдава на туберкулоза.

—  Казахте „дневник“, — не ви ли е оста­вил някои ръкописи, някой дневник ?

— Да, остави дневник, който е отку­пен от Народната библиотека. Много място отделя в дневника за мене. Нарича ме „муза“. Много ме обичаше. Когато след­вах във Виена, изпращаше ми свежи цве­тя от Ривиерата, където бе на лечение.

*

Казах:

Седнал съм с едно десетгодишно дете да разговарям за Величкова.

Детето сега е зряла жена, но пак не съм излъгал, защото впечатленията й са от детинство.

За Величкова има да се пише много и много. Само г. Мърквичка — първият ди­ректор на Рисувалното училише (после Художествена академия) колкото ми е говорил за Величкова, може де се напише отделна статия. Но аз оставям за големите работи да пишат големите. Задово­лявам се с това, което ще чуя от мал­ките, от децата —  задоволявам се с впечатления от детинство.

Повече ги ценя.

Толкова повече, защото изхождат от една културна жена, истинска артистка — като баща й: Дъщерята на Константин Величкова се е отдала на хореографично изкуство.

Хр. Д. Бръзицов