РОБОТЪТ „ОКУЛТУС“ - СТАТИЯ НА ЩАБС-КАПИТАН КОПЕЙКИН, В."СЛОВО", 1931 г.

РОБОТЪТ "ОКУЛТУС"

РОБОТ „ОКУЛТУС“

Доста време употребиха някои инжене­ри и техници, за да конструират роботи — сир. хора автомати. Към разните тия изо­бретатели човечеството се отнася с голяма почит, макар че, в същност, те не заслу­жават тая почит, защото светът си жи­вееше много по-щастливо без техните изо­бретения. Каква почит, например, заслу­жават ония господа, които изнамериха скорострелните оръдия, самодвижещите се мини, отровните газове и бомбардировачните аероплани . . . Ако зависеше от мен, да речем, тия благодетели на човечеството чудо биха видели, — всички бих ги качил в стратосферата на проф. Пикар и бих им дал безсрочен отпуск; нека идат да ощастливят със своите открития някоя друга планета.

Американските вестници съобщават важна новина. В Ню-Йорк се готви от­криването на интересна изложба. Ще бъдат изложени различни видове роботи, из­работени през последните десет години в Америка. Между изложените екземпляри, най-интересен щял да бъде движещият се автомат, приготвен от инженер Витман. В противовес на другите свои съ­братя, този робот, когото неговият изобретател е нарекъл „Окултус“, е пред­назначен не за мирна работа, — той ще може да служи за войник или стражар.

„Окултус“, въпреки голямата си тежест, тичал по-бързо и от най-ловкия бегач. Той е в състояние с един удар на механическата си ръка да убие цял слон. Само мозък липсвал на това без­главо чудовище, чиято външност напомня­ла обезглавен циклоп. Мозъкът, който мисли за него и му заповядва разни движе­ния, е пак мозъкът на човек, намиращ се в автомобил на няколко километри от Окултуса. Ръководителят наблюдава по­слушния робот с телескоп и му предава заповедите си по радио. По заповед на ръководителя автоматът можел да убива, да хвърля бомби и т.н. В американския вестник „Наука и изобретения“ подробно е описано вътрешното му устройство, а при­ложените чертежи дават ясна представа за анатомията на този страшен робот. Мо­тор от 60 конски сили представлява не­говото сърце. Това е двигателната сила на „Окултус“. За запазване на равновесие в „радио-човека“ е поместена особена маши­на. Краката му само приблизително напом­нят човешките и представляват от себе си един вид танкове. Тези краищници не са красиви, но са полезни, защото позво­ляват на робота да се движи бързо. Же­лезните ръце на чудовището свършват с пружинени греди и това е наистина най-страшното убийствено оръдие, каквото мо­жем да си представим.

Видите ли, драги читатели, с какво чудовище е рекъл да облагодетелствува све­та миличкият господин Витман от Аме­рика и сами вече съдете какво наказание трябва да измислим за този изобретател. Аз предлагам да го изгорим жив на клада, защото това наказание на времето бе отредено от светата инквизиция за магьосници, тъкмо като него.

Забележете, при това, че тук не се касае за обикновен американски анекдот, защо­то тия сведения се черпят от сериозно научно списание — с логаритми, диферен­циали, таблици и чертежи. Мистер Витман просто е съчетал в своя гигантски робот няколко съществуващи вече инструменти на унищожението.

Нека сега помечтаем за бъдещето прак­тическо приложение на автомата „Окултус“. Няма съмнение, че той ще бъде използуван за военни цели и то от богатите дър­жави. Първа ще се възползува от изобре­тението Америка, родината на мистер Вит­ман. Тази банкерска държава, която през великата война обра златото на Европа, все пак даде малко от кръвта на своите по­даници към края на войната. Ако евро­пейските народи отново пощръклеят да се бият някой ден, този път вече Америка няма да жертвува нито един войник, а чисто и просто ще изпрати на нашия материк сто-двеста хиляди роботи. От върха на Айфеловата кула заместникът на генерал Першинг ще насочва с радиото тия страшни автомати. И можете да си предста­вите картината когато Окултисите, под прикритието на артилерията, настъпят към фронта на противника. Всеки от тия гигантски войници ще има в своите танкообразни крака няколко окопни оръдия за разчистване на телените мрежи, а в утробата си ще носи по два тона ръчни гранати. С тези страшни машини ще се опълчи втори път Америка срещу плебей­ските народи на Европа, за да не си цапа ръцете с кръв, тъй както нашите слуги­ни ловко се справят с мухите и дърве­ниците посредством практичните машинки за флайтокс . . .

Бедните държави пък могат да си поръчат у господина Витмана по-малки ро­боти, които ще им служат едновременно за военни и политически цели. В мирно време тия роботи могат да изпълняват ролята на депутати от болшинството и с това значително ще се улесни работата на парламентарния механизъм. Ще гласуват послушно всички закони и няма да вдигат голям шум в залата. Опита ли се, оба­че, някой депутат от опозицията да при­казва остро, достатъчно е в такъв случай министър-председателят да натисне едно копче и Окултисите си знаят вече работа­та. Чудесно приложение могат да получат тия роботи в бъдещия парламент на г-н Пера Живкович. Недай Боже да дойдат и у нас — господин Цанков вече не мо­же да се качи на трибуната.

Статия на щабс-капитан Копейкин във в. „Слово“, бр.2800 от 19.10.1931 г., рубрика „Нашият дневник“

АВТОБИОГРАФИЯТА НА ИВАН ВАЗОВ - сп.НИВА, БР.49

АВТОБИОГРАФИЯТА НА ИВАН ВАЗОВ *

„Родих се в Сопот на 1850 годи­на. Свърших трикласно училище там; следвах на 1867 година в чет­върти клас на Пловдивската гимна­зия. По-горе не отидох. Чрез постоянно и безсистемно четене на книги довърших — тъй да се каже — мое­то самообразование. Но в него оста­наха голeми празднини . . .

„Записах стихове — зачиракувах в поезията — от 18-та си го­дина. От 20 годишната ми възраст се зафана периода на моитe безко­нечни скитания из странство, имайки два неотлъчни другари: бедността и вдъхновението. Нуждата и съдбата ме развождаха цели 25 години из Ромъния, Турция, Русия, Гърция, Швейцария, Франция, Италия и пр. винаги сиромах, винаги богат със звучни рими и песни.

„От 1895 година, по-честит от Скитника Евреин — аз видях края на моите странствувания, познах вече мирен живот. Но пак не потасах: творческият демон постоянно ми нашепваше: „Работи!“       и аз работех и изливах съдържа­нието на моята душа в песен. Дадох всичко добро, което можах да дам на отечеството. Малко бе, но толкова имах.

„През моя дълъг писателски жи­вот имах и радости и страданния. Първите бяха къси, скоропреходни, вторите бяха по-големи: аз понесох неизчислими удари; изтърпях болежки от немилостиви бодове на честолюбието ми и на вярата ми. Но аз не клюмнах, все вървях напред, защото Стара-планина, под чиито борове се родих и чийто въздух дишах, предаде на духа ми твърдостта на своите скали . . .

„Но да не хуля Бога: 24 октомврий т. г. чрез най-величавия начин ме обезщети, той осветли с лучезно слънце облачното небе на моята късна есен ...

София, 3 ноемврий 1920 год.

Ив. Вазов“

* Това е единствената автобиогра­фия, написана на времeто по молбата на главния редактор на сп. „Обще­ствена обнова“ (К. Сагаев), която за първи път сега се появява, тъй като редица обстоятелства попречиха на издаването на книгата: „История на българските изкуства“, където се проектира да се помести. Заета за сп. „Нива“ от специалната програма за Вазовото утро в Народния театър.

 

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР - ИЗ КНИГАТА НА ЙОРДАН ЧОЛАКОВ - АСЕН ЗЛАТАРОВ, 1960

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

През пролетта на 1922 г. в един от нашите малки провинциални градове най-напред с афиши, а после и с глашатая се съобщи, че в читалището ще говори д-р Асен Златаров, професор от Софийския университет, върху „Изкуството да се живее“. Някакво странно раздвиж­ване настъпи в града. Ние, ученици от реалката сме обхванати от непонятен трепет. Всеки от нас, който скрито беше чел изцяло или откъси от неговите поеми „Цветя за него“ и „Песен за нея“, който беше се мъчил да проумее истината в „Очерки по философия на биоло­гията“ — единствен екземпляр на читалището, слушаше с младежки унес обясненията на учителите по химия и естествена история за изключителните качества на този рядък гост на нашия град. А те говореха, че широките му познания на учен, неговата богата и образна реч, въл­нуващото му се сърце на поет и общественик са придавали на беседите му голямо очарование.

Развълнувани от обясненията на нашите преподаватели, обхванати от оная естествена любознателност на тогава­шните провинциални деца да видим жив поет и учен, при това професор, бързаме към първите редици в чита­лищния салон. Но за наша изненада малкият салон беше почти пълен. Часове преди сказката любознателни граж­дани и хора с културни интереси от близките села бяха вече заели местата в салона. Ние се промъкваме между групите от страничните редици и чуваме как един от по­сетителите разказва, че пътувал с влака 4 часа до съсед­ния окръжен град, за да се наслади на неповторимата радост от Златаровите беседи.

Настъпи определеният за сказката час. И ето на примитивно декорираната сцена се появи той. Смущаваща тишина. Погледът бързо обхваща едно огромно, вдлъб­нато по средата чело и под него окъпани в мека усмивка очи, от които струи и ум, и сърдечност, и галеща мекота. И бавно над залата се разнася тих, напевен, баритонов глас. Среден на ръст, слабо приведен, с нежно движение на ръцете си, с леко ритмично полюляване на цялото тяло, чудният майстор на словото превърна в миг всички в остър слух.

Има думи, които не се запомват — те са като музика, която прониква в душата ни, държи ни под своята могъ­ща власт, ние чувствуваме дълбоко развълнувани нейната прелест и се оставяме да бъдем носени от приказната й сила. При Златаров изречените думи имаха не само обая­нието на музиката, но и богатството на един интересен опит, дълбоките промишления на общественика и трога­телната загриженост за човека от едно велико сърце.

Може би по-голямата част от слушателите не раз­бра сложните термини на биохимията, физиологичните процеси на храненето и глада. Може би за първи път те чуваха в такава трактовка съчиненията на Байрон, Прюдом и Гьоте. И все пак хората стояха като опиянени от могъщия сноп светлина, която заля душите им. Мисъл след мисъл, новост след новост разкриваха пред погледа постиженията на човешкия дух, които възвишават. Из­тръгнати от света на сивата делничност, слушателите бяха пренесени в един по-възвишен свят на размисъл и вяра в живота. Всекидневните неща намираха ново тъл­кувание, животът придобиваше като че ли някакво ново очарование и етично съдържание. А всичко беше казано с такова изразно съвършенство, с такава естествена и не­принудена модулация на гласа, с такъв изискан жест и подкупваща мисълта и сърцето жизненост, че аудиторията би желала тази беседа да се превърне в непресекващ извор на радост от живота и упование в неговия смисъл и предназначение. Като пролетен вятър бяха неговите думи. Те хвърляха животворни кълнове в душите на хората, действуваха като духовни катализатори за укреп­ване на волята за подвиг и дело, за нравствено възвисяване, за смела и честна борба срещу тъмните сили на деня.

Кой беше всъщност този човек? Някакъв ли све­тъл потомък на нашите възрожденци, превърнал във върховна максима на съществуванието си вярната и честна служба на живота?

Откъде идваше обаянието на тази личност, в чието благородство, пламенност и чистота се съчетаваха спо­койствието на мъдростта с темперамента на трибуна ? Кой беше този удивително изискан естет и гневен изобличител, от чиято реч много гузни съвести бяха улучени и пред чието голямо и разточително сърце народът стоеше опиянен?

            Из книгата на инж. Йордан Чолаков – „АСЕН ЗЛАТАРОВ“, изд. „Народна просвета“, 1960

Подготви: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

ПРОФ. ЗАХАРИ КАРАОГЛАНОВ - БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРСКИ ХИМИЦИ - МИРОСЛАВ ПАРУШЕВ

ПРОФ. ЗАХАРИ КАРАОГЛАНОВ

ЗАХАРИ КАРАОГЛАНОВ

(1878 – 1943)

Всяка сутрин в точно определено време — толкова точно, че можем да сравняваме часовниците си, проф. Захари Караогланов — титулярът на Катедрата по аналитична химия в Софий­ския университет, пристига в Химическия институт с бавна, отмерена и пълна с достойнство походка. Очите му, закрити зад очила с големи черни рамки, гледат остро и съсредоточено. Цялата му фигура, ниска и набита, излъчваща спокойствие и сериозност, вдъхва респект и уважение. Той не бърза, не се суети, но и не се бави и не изостава. Всичко у него е предва­рително точно установено, пресметнато, известно, сигурно. Вре­мето му — всичките часове на дните и нощите — е разчетено и разпределено, работата му е планирана, почивката му е даде­на. Той е човек на системния и програмен живот.

Захари Величков Караогланов е роден на 24 юни 1878 г. в гр. Шумен в обедняващ, но буден, любознателен и родолюбив занаятчийски род. Отрано малкият Захари опознава нуждата и привиква на труд. Отначало помага на баща си в занаята, а после като ученик преподава уроци на по-слаби ученици и по този начин припечелва нещо за преживяване. Около него в семейството му съществува атмосфера на нежност и внимание, което се създава от трите му сестри, между които той е един, гален и обичан брат. Той израства тих, скромен и внимателен, с коректни жестове и вежливи обноски.

Началното си образование Захари Караогланов получава в родния Шумен, а във Варна завършва седемгодишен гимна­зиален курс, след което става за една година учител в с. Брест, Никополско. Като учител Караогланов не само учи децата, но застава в центъра на постоянни културни начинания, организи­рани в Брест, в околните села и в Никопол — забавни само­дейни вечери, на които неговият звучен тенор — в соло, в дует с млади учителки или в хор — печели възторжените похвали на очарованата публика. Той се явява и на театралната сцена в пиесата „Многострадалната Геновева“, която се представя сред общ възторг, въздишки и сълзи в големия селски хамбар на село Брест.

Колегите и приятелите му, като преценяват неговата голя­ма любознателност, широката му начетеност и личните му качества, виждат, че неговият път води навън от селото, към София, в сферата на голямата наука и изследователската дейност. По собствено влечение или по другарско внушение сам той смята, че трябва да се посвети на хуманитарните дисциплини. Но той е минал вече по прашните селски пътища на плодородната Дунавска равнина, срещнал е българския селянин и неговото бедняшко тегло, видял е богатствата на родната земя и нище­тата на нейните труженици. През ясните дни в Брест, седнал на високия дунавски бряг, с поглед, зареян през насрещния ракитак към безкрайната Румънска низина, той мислено си представя бъдещето на България. За него е ясно, че в българ­ското земеделско стопанство неминуемо трябва да настъпят преобразувания. Страната трябва да се индустриализира, за да обработва сама богатствата си, а не да ги изпраща на без­ценица в чужбина и да ги получава след това прескъпо в обработен вид. А индустрията е немислима без химия, без нейната преобразуваща сила. И затова, макар класик по обра­зование, Караогланов окончателно решава да се посвети на химията, на една от най-реалните, най-практичните науки.

През есента на 1899 г. той напуска учителствуването и се записва студент по химия във Висшето училище в София. В столицата Караогланов попада в средата на свои връстници, съграждани, близки и стари приятели, с които споделя всички радости и неволи на студентския живот, отреден на младите души в миналото, жадни за знания, богати на стремежи, но бедни на пари. Студентските години протичат в непрекъснат труд. През свободното от занятия време задушевната компа­ния на Караогланов се прибира в малките си квартири в квар­тал Подуяне и води оживени научни спорове или тръгва да търси отдих и отмора сред хубостите на околните софийски планини. Веселите и полезни туристически излети насаждат у Караогланов любов към родната природа, която никога вече не угасва в живота му.

Обаче постоянните и усилени учебни занимания, участието в студентския обществен живот и лудориите на веселия другарски кръг изтощават крехкото здраве на деликатния Захари. Изведнъж той пада тежко болен на легло и дъл­го се бори между живота и смъртта. В тези критични за него дни трогателни са грижите на приятели и другари, които бдят край леглото на болния, изпълнявайки най-точно лекарските предписания. Бавно, стъпка по стъпка, Захари се възвръща към живота, оздравява и когато укрепва, отново потъва в на­прегнат труд.

На 1 юни 1903 г. Захари Караогланов полага последния си семестриален изпит, завършва висшето си образование по химия и веднага става учител в I Софийска мъжка гимназия. Съще­временно той получава задгранична командировка — първата командировка по този ред, въведен от Иван Шишманов като ми­нистър на просветата — и две години специализира в Лайпциг, Гер­мания, в института по физикохимия на Вилхелм Оствалд, който по това време е средище на нови идеи и направления в химията. В Лайпциг Караогланов скоро се налага със своето трудолюбие, способности и знания и заема предно място между студентите в института. На втората година той е посетен в лабораторията от своя другар и съгражданин Стилян Чилингиров, който свидетелствува в спомените си за изключителните успехи на Караогланов в института на Оствалд. По същото време там е и Георги Каназирски, асистент по химия в Софийския университет. Той не на­мира думи, за да изрази пред Чилингиров гордостта си като бъл­гарин и химик от славата на своя колега Караогланов.

В Лайпциг Караогланов създава оригинален титрационен кулонометър, с помощта на който провежда забележителни из­следвания и полага теоретичните основи на волтамперметрията на обратими процеси при постоянна сила на тока, установя­вайки важна зависимост на потенциала от времето, известна в науката като „уравнение на Караогланов“. Това основно урав­нение предхожда с 30 години сродното уравнение на Хейровски и Илкович в полярографията.

В края на 1904 г. Караогланов се завръща в родината и продължава да учителствува до края на 1907 г., когато полу­чава място на асистент по химия в университета и започва своята кариера на забележителен учен. През 1910 г. той става редовен доцент по неорганична и аналитична химия, а през 1920 г. е избран за редовен професор и титуляр на Катедрата по аналитична химия, на която посвещава целия си творчески живот. Два пъти той е избиран за декан на Физико-математическия факултет (1921 — 1922 и 1928— 1929) и два пъти става Ректор на Софийския университет (през учебните 1922—1923 и 1932—1933 г.).

Още като доцент и извънреден професор Захари Караогла­нов публикува редица научни трудове върху аналитичните свойства на трудноразтворимите утайки, които определят глав­ните насоки на неговата по-нататъшна дейност като основопо­ложник на аналитичната химия в България. Захари Караогла­нов донася в нашия университет от Запад новите открития в областта на химията, които прилага в теорията и в практиката на своите лекции. Той въвежда йонната теория, от гледището на която обяснява всички аналитични факти на утаяването. Заедно с Георги Каназирски той преустроява практическите упражнения по аналитична химия в нашия университет, които по това време стоят на извънредно ниско ниво.

Като учен Захари Караогланов изследва механизма на утаеч­ните процеси и публикува два обобщаващи труда върху при­чините за онечистване на аналитичните утайки. Той е първият изследовател (първи не само у нас, но и в света), който започ­ва системно да разработва на широка опитна основа този ва­жен аналитичен проблем. Неговите последователни и много­бройни публикации, написани на немски език, обръщат внима­ние на редица учени и ги подбуждат към собствени изследва­ния в тази насока.

Захари Караогланов заедно с П. Димитров, асистент по хи­мия в университета, изработва издържан нов системен ход за качествен анализ на анионите. Освен това той разработва някои нови методи за количествен анализ. Като член на Междуна­родния съюз по химия той участвува в комисията по изследва­не чувствителността на качествените химични реакции и прави обширни изследвания в тази област.

Захари Караогланов има приноси и в областта на нашето народно стопанство с три значителни приложно-аналитични работи, посветени на химичното изследване на черноморската вода от нашето крайбрежие, на продуктите от нашите солни­ци, а така също и по въпроса за добиването на злато в Бъл­гария. Той е първият химик у нас, който проявява интерес към миналото на химията в България и оставя един значителен „Принос към историята на химията у нас“ (1923 г.).

Като преподавател Захари Караогланов проявява рядък педагогически дар. На своите лекции той говори тихо, плавно, ясно и увлича с изразителното си слово. Лекциите си придру­жава с ефектни опити, които онагледяват и затвърдяват тео­ретичното изложение. Авторът на тези редове е един от стоти­ците студенти на проф. Захари Караогланов и сам пази неиз­личими впечатления от завидния преподавателски чар и експериментаторски похват на своя професор — изискан майстор на химичния анализ, който едновременно с това съчетаваше у себе си качествата на вещ преподавател и трудолюбив, корек­тен и примерно скромен човек. Караогланов се налага като строг, но справедлив преподавател, лишен от дребните чувства на лична злоба, мъст и ненавист, достолепен в своята академична сдържаност, фин и човечен. Затова той е обичан и ува­жаван от своите студенти дори когато той не споделя техните разбирания и не съчувствува на техните идейни тежнения.

Следният достоверен случай е показателен за търпимостта и коректността на проф. Караогланов.

Демократичните студенти печелят избора за дружествено ръ­ководство на студентите-химици. Захари Караогланов е представител на факултета и получава нареждане да анулира избора под натиска на фашизираните студенти. Между него и група прогресивни студенти започва оживен спор малко преди началото на семестриалния изпит по аналитична химия. Карао­гланов е непреклонен. Спорът се изостря, атмосферата се наже­жава. Особено се извисява гласът на един студент, който съ­щия час трябва да се яви на изпит при професора. Караогланов, мълчалив, строг и непристъпен, стои неподвижен сред тревожната група и търпеливо слуша острите нападки на сту­дента. После с един безмълвен и решителен жест показва, че смята въпроса за приключен и напуска мястото на спора на път за изпитната зала, последван от студентите. Тръгва и разгоре­щеният студент. Когато идва редът му и трябва да застане пред черната дъска, предишната му бойка разпаленост е изчез­нала, заменена от изпитно вълнение. Той пристъпва към мал­ката маса, скромно покрита със зелено сукно, и застава пред тричленната комисия. Караогланов със спокоен и равен глас задава изпитните въпроси. Студентът, видимо неспокоен, не се решава да започне. Караогланов му помага с подсказващи въпроси. Нищо в държанието на професора — коректно и дос­тойно, не издава, че само преди минута той е стоял пред рево­люционния огън на този разпален, а сега смутен, притихнал и замислен студент, принуден да слуша дръзките му думи.

Изпитът продължава и завършва, недокоснат от утайката на лични чувства и злопаметство. В изпитния протокол сре­щу името на подготвения студент се появява единодушна оценка на комисията „мн. добър (5)“, най-висока за онова време.

Проф. Захари Караогланов преустроява университетския курс по неорганична и аналитична химия, воден дотогава от проф. д-р Никола Добрев систематически, като му придава ха­рактер на основна химическа наука. В учебника си — първия български университетски учебник по неорганична химия (1920 г.) (проф. Добрев преподава само по записки), той за пръв път у нас пристъпва към обобщаване на преподавания материал, свързвайки химичните факти с тяхното теоретично обяснение от гледището на атомно-молекулната теория, пе­риодичната система на Д. И. Менделеев и учението на Арениус— Оствалд за електролитната дисоциация.

В областта на политиката проф. Захари Караогланов се за­доволява с едни умерен либерализъм, на който обаче не лип­сват високи граждански добродетели. Като ректор той откри­то не одобрява скъперническата просветна политика на бур­жоазните правителства, за които университетът е бил винаги първа жертва при бюджетни съкращения. Веднага след атен­тата в катедралата „Св. Неделя“ през април 1925 г. той вли­за в тричленната делегация на културните дейци, която се явя­ва пред Ал. Цанков и първа издига глас на протест срещу кървавия монархофашистки терор, залял страната. Като един от най-изтъкнатите и заслужили деятели на бившия Съюз на българските химици проф. Захари Караогланов клони неизмен­но към прогресивната група на проф. Асен Златаров.

Проф. Захари Караогланов е първият председател на Съю­за на българските химици, образуван като широка демокра­тична организация веднага след погрома на Септемврийското въстание от 1923 г. Под неговото председателствуване, което се повтаря и продължава години, Съюзът развива голяма организационна, обществена и професионална дейност, отреж­дайки достойно място на българския химик не само в лабо­раторията, но и в обществената практика. От трибуната на съ­юзните конгреси, както и от страниците на съюзното списание „Химия и индустрия“ проф. Захари Караогланов неуморно и последователно воюва за внедряването на химията в народното стопанство, за осъществяването на старата си мечта — развиване на производителните сили на родната страна с помощта на химията. Той ратува още тогава, в условията на ка­питалистическа България, за изграждане на един висш химикотехнологически институт, която национална идея намери своето осъществяване едва след Девети септември. Около 30 статии, поместени в съюзното списание, написани убедително, с голяма компетентност и жива страст, отразяват кипящата ползотворна дейност на проф. Захари Караогланов в защита на химията и нейното място в стопанския, обществения и култур­ния живот на капиталистическа България.

На 21 юни 1943 г. смъртта покоси живота на проф. Захари Караогланов, един от създателите на химията в България.

Из книгата на Мирослав Парушев: „Бележити български химици“, изд. Народна просвета, 1980 г.

Препратка:

http://www-it.fmi.uni-sofia.bg/u-night/pub/bg/prof.%20Zahari%20Karaoglanov.pdf

http://www.unionchem.org/content_images/33711514254e86d481c1e44a71044d6e.pdf

В ПАМЕТ НА ПРОФ. ПЕНЧО РАЙКОВ - БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРСКИ ХИМИЦИ - МИРОСЛАВ ПАРУШЕВ

ПРОФ. ПЕНЧО РАЙКОВ

ПЕНЧО РАЙКОВ

(1864-1940)

С името на Пенчо Райков е свързан полувековен период от раз­витието на химията в България след Освобождението. Той е един от създателите и уредниците на Химическия институт при Висшето училище в София, преобразувано по-късно в универ­ситет, откъдето пламва искрата на българската химическа нау­ка и академична дейност. В продължение на 50 години П. Райков непрекъснато служи на химията в България с научна, пре­подавателска и приложна дейност. На него принадлежи пър­вият български оригинален научен труд по химия. Неговата катедра при Висшето училище и след това при университета участвува дейно в създаването на първите български хими­чески кадри. Затова Първият редовен конгрес на бившия Съюз на българските химици през 1925 г. избира и провъзгласява П. Н. Райков за почетен член на съюза като един от най-заслужилите на химическото дело в България химици.

Пенчо Николов Райков е роден на 6 декември 1864 г. в будното балканско градче Трявна в семейството на виден и заможен търговец. Като 11-годишно дете той изживява страшните пери­петии на Дряновското въстание, след жестокото потушаване на което озверените османски пълчища се отправят към Тряв­на, заплашвайки я с огън и меч. В тези дни на тежки народни изпитания, когато малцината местни турци започват да точат ятаганите си, а изплашените до смърт тревненци се готвят за бягство в Балкана, малкият Пенчо с неколцина свои другар­чета въодушевено лее куршуми и скрит зад прозорците на ба­щината си къща, храбро очаква в решителната нощ осман­ските орди с кабзалия пушка в ръка. . .Тези ранни преживя­вания пораждат в душата на бъдещия химик горещи чувства на любов към свободата и родината, които той запазва през целия си плодотворен живот на учен, човек и гражданин (15).

Първоначално и прогимназиално образование Райков полу­чава в родния си град, като пише с пръст върху пясък в чиния, а после с паче перо, потопено в мастило от черни черници. Ба­ща му Никола Райков, човек практичен и пресметлив, гледа добрата си търговия и смята, че синът му е вече достатъчно образован, щом знае азбуката и сметалото, за да навлезе в търговията. Но майка му Тота Екимова, умна и будна българ­ка, има по-високи амбиции. Тя иска да види сина си истински изучен и скланя бащата да го изпрати в Русия. Райков учи в реалната гимназия на гр. Николаев, която завършва с отличие през 1883 г., и се завръща в България. В Русия той получава предимно хуманитарно образование, а сам чувствува влечение към естествените науки и още същата година се отправя за Лайпциг, Германия, чийто университет се слави с традициите на стар и уреден германски университет. В Лайпциг Райков записва първо медицина, но след един семестър, чувствителен към гледката на трупове, се прехвърля в специалността химия, която най-много го привлича и на която се отдава за цял живот.

Заедно с това той посещава и лекциите на прочутия фило­соф Вундт, които оказват по-късно благотворно влияние върху неговата преподавателска дейност.

Наред с учението П. Райков взема живо участие и в об­ществения живот на студентската младеж в Лайпциг. Той е член и деятел на Славянското академично дружество, основано през 1878 г., което по-късно се разделя на народностни секции и една от тях се превръща в „Българско академическо дру­жество“.

 През 1885 г. П. Райков, както и мнозина други ентусиази­рани български младежи, прекъсва временно студентските си занимания, за да вземе участие в Сръбско-българската война като доброволец в студентския легион. Бързото приключване на войната обаче не дава възможност на легиона да участвува във военните действия, но той показва готовността, себеотри­цанието и патриотизма на българската следосвобожденска младеж, която възмъжава под влияние на най-добрите възрож­денски традиции на нашия народ.

След войната П. Райков продължава да следва в Лайпциг, където завършва курса на обучението си и през 1888 г. полага с успех докторски изпит. Веднага след това той се завръща в родината и се отдава на неуморна и народополезна творческа работа като химик, професор и общественик.

Райков учи химия при едни от светилата на тази наука по онова време —Колбе и Вислиценус. При Херман Колбе (1818- 1884) Райков слуша лекции само през 1883 г. — една година преди неговата смърт. Колбе — талантливият и прославен уче­ник на Берцелиус, е последният противник на структурната теория. Той, самотен между химиците на своето време, продъл­жава да си служи с дуалистични формули, които изразяват строежа на органичните съединения чрез двойка радикали. Тези чудновати и много често абсурдни формули, трудни за раз­читане и разбиране, правят от органичната химия един особе­но мъчен за усвояване предмет. Колбе се присмива на структурната теория и счита структурната формула на бензола, пред­ложена от Кекуле (1865) и доказана от неговия ученик Байер (1886), само „една фантастична постройка“. Той нарича „тео­рията на атомното свързване“ на Кекуле чиста фантасмагория, а сам приписва на бензола съвсем странна структурна форму­ла, като го приема за триацетилен.

Колбе има отрицателно отношение и към стереохимичната хипотеза на Вант Хоф, която се явява по-нататъшно развитие на структурната теория.

Отчаян от сложните формули на Колбе, младият Райков решава да напусне химията, но тъкмо тогава Колбе умира. Наследник на Колбе по катедра, но не и по идеи става Йоха­нес Вислиценус (1835—1902), убеден привърженик на структур­ната теория и на нейното по-нататъшно развитие — стереохимичната хипотеза. Ясните, модерни и прогресивни възгледи на Вислиценус, неговите точни и увлекателни лекции завинаги спечелват Райков за органичната химия.

Под влияние на своя учител Вислиценус сам П. Райков из­бира за докторската си работа тема из областта на геометрич­ната изомерия, за обяснението на която Вислиценус използува тетраедричния модел на Вант Хоф за въглеродния атом. Още като студент Райков намира, че алфа-метилканелената кисели­на, наречена от него неправилно фенилкротонова, съществува в две различни кристални форми с различна точка на топене. В дисертационната си работа Райков търси двата геометрични изомера на алфа-метилканелената киселина, предвидени от теорията на учителя му, но вместо два открива три, единия от които приема за структурен изомер. По-късно други автори доказват, че третата форма представлява всъщност кристална модификация.

Когато Райков завършва висшето си образование и се за­връща в родината си, химията в България е още в зародиш.

Младата скороосвободена от османското робство държава чувствува остра нужда от интелигентни сили във всички облас­ти на обществения, стопанския и културния живот. При такива благоприятни социални условия способните и действени личности бързо намират своето място в обществото, бързо напредват и завоюват най-високи постове. Така и младият и способен доктор по химическите науки, носител на две култури — руска и немска, за кратко време след завръщането си в родната страна възлиза до най-високите стъпала на една блестя­ща кариера. Първата година става учител в педагогическото училище в Казанлък, където директор е д-р Кръстев, другар на Райков от славните студентски години в Лайпциг. На вто­рата година се премества за учител в I Софийска мъжка гим­назия и едновременно с това е назначен за извънреден препода­вател по химия в новооткрития физико-математически отдел при Висшето училище. В 1892 г. Райков е повишен в редовен преподавател в училището, а две години по-късно той е назна­чен за редовен професор и титуляр на Катедрата по органична химия. На този пост Райков остава до 1935 г., когато излиза в пенсия поради пределна възраст.

През преподавателската катедра на проф. Райков минават всички български химици, завършили в Софийския универси­тет до 40-те години. Мнозина от тях по-късно се издигат на важни постове в държавния апарат и в университета. По този начин в продължение близо на половин век химията навлиза постепенно във всички отрасли на българския културен живот под косвеното влияние на П. Н. Райков. Сам Райков подчерта­ва, че цената на неговото дело е в това, „гдето е могъл да до­принесе за създаване на добри химици в страната си“.

Като преподавател П. Райков се налага с авторитет, защо­то още от самото начало на дейността си той не само препода­ва, но и разработва научни проблеми. Неговите ученици си спом­нят с възторг за него, за неговото педагогическо майсторство. „Лекциите на проф. Райков, които съм слушал и аз — пише проф. Д. Иванов,— бяха издържани във всяко отношение. Те бяха образец на яснота и методичност. Формулите, които пи­шеше на дъската, винаги структурни, бяха симетрични, краси­ви, изпъстрени, ако е нужно, и от цветни тебешири. Демонстра­ционните опити бяха ефектни. В тях той винаги влагаше нещо свое, като ги опростяваше до крайна мяра, за да могат да бъдат извършени и при най-неизгодни лабораторни условия. Студентите гледаха и слушаха с наслада и задоволство, без да усетят как минават двата часа (неговите лекции бяха двуча­сови). След лекциите проф. Райков поканваше студентите да приближат катедрата, за да разгледат отблизо изложените препарати. Той влизаше в разговор с тях, задаваха се взаимно въпроси и по този начин се създаваха непринудени отношения между професор и студенти“.

За да добият студентите представа за епохата преди утвърж­даването на структурната теория в органичната химия, П. Райков с охота показва през време на лекциите си учебника на Херман Колбе с неговите причудливи, сложни и трудни за разбиране химични формули.

Не само лекциите, но и практическите упражнения на проф. П. Райков са образцови. „Интересно е да се отбележи обстоя­телството — пише неговата дъщеря и асистентка Теодора Райкова-Ковачева, — което баща ми често изтъкваше, че в про­тивовес на строгите научни методи при лекциите в Лайпциг­ския университет упражненията в лабораторията са се водили твърде свободно, при слаб надзор от страна на асистентите и затова не са били изключени и нещастни случаи.“ Даже сам Райков веднаж е пострадал тежко от изгаряне при спукване на една колба с лесно запалима течност. Затова по-късно като професор в Софийския университет той поставя практическите упражнения на студентите в лабораторията на строги начала и в това отношение изпреварва Лайпцигския университет. „Срав­нявайки лабораторните занимания в Лайпцигския университет оттогава със сегашните упражнения в нашия университет — продължава Теодора Райкова, — баща ми често изтъкваше го­лямата разлика помежду им. С това той искаше да подчертае, че нещо повече е направено у нас от онова, което е било в прочутия германски университет.“

В лабораторията „той беше в стихията си — пише Захари Караогланов, един от първите студенти на Райков. — Лаборато­рията се превръщаше в храм, в който всеки студент следваше пътя, който му се сочеше от проф. Райков. . . Там се даваше на разположение голяма химическа библиотека, много книги и списания, което немалко помагаше за постигане на благород­ните амбиции на проф. Райков. Той особено държеше на добрата подготовка на практическите занятия и не позволя­ваше да се мине упражнение, без да се извлече от него мак­симум полза.“

Райков проявява особена дарба за конструиране на апа­рати и подобряване на методите за работа в химическата лаборатория. Още като студент в Лайпциг Райков показва дарба на изобретател с първите си нови конструкции и творчески усъвършенствувания на лабораторни пособия, апара­ти и методи. По-късно, когато е вече учител в I Софийска мъжка гимназия и същевременно преподавател във Висшето училище, неговата новаторска дарба намира благоприятна почва за развитие и се разгръща в едно забележително изобре­тателство, чиито обилни плодове и днес не са загубили своята практическа стойност и полезност.

Лабораторните опити по химия в програмата на нашите средни училища се въвеждат късно — едва през 1903 г. Дотогава онагледяването на уроците по химия е рядко явление и се състои в елементарни демонстрации в клас, извършвани при това само в малък брой училища по почин на отделни учители. Показването на някои прости пособия за годишния изпит по химия в Сливенската мъжка гимназия през 1873 г. става сензация, описана в страниците на тогавашния периодичен печат като забележителна педагогическа новост.

Първите училищни лабораторни пособия били вносни и скъпи, доставяли се трудно и затова били редки и оскъдни. Всичко това се явявало пречка за използуването на лаборатор­ните опити като източник на знания и средство за онагледява­не и затвърдяване на уроците по химия в нашите средни учи­лища непосредствено след Освобождението. Тъкмо в тази ис­торическа обстановка конструкторската дарба на младия док­тор по химия П. Н. Райков намира простор за проява и раз­витие. Сам учител, той помага на своите колеги — учители по химия, с редица улеснения за самоделно създаване на уреди и методи за целите на обучението по химия с лабораторни опити в клас. Тази новаторска дейност намира подкрепа и от стра­на на тогавашното Министерство на народното просвещение, което публикува в страниците на своя официален орган „Училищен преглед“ редица апарати и методи на Райков и по този начин те стават достояние на широк кръг учители.

Творческата дейност на Райков за развитие на химическата лабораторна техника получава подтик и съдействие също и от страна на д-р Краузе — редактор на немския Chemiker Zeitung (Химически вестник), който редовно предоставял място в колоните на списанието за публикуване на изобретателските постижения на българския химик, с който установява тесни и дружески връзки за цял жи­вот.

Проф. П. Н. Райков обогатява инвентара на химическата лаборатория с повече от 50 нови и оригинални апарата, публи­кувани главно на немски език. Те се отличават с простота и остроумна конструкция, лека манипулация и широка приложи­мост за преподавателски и научноизследователски цели. Осо­бена популярност и разпространение получава пневматичната вана на Райков, която е едно от най-забележителните му кон­структорски решения. Заслужава да се отбележи също него­вият термометър с удължена скала, защитен в Германия с им­перски патент през 1895 г. Това е изобщо първото изобретение на българин-химик, получило правна защита. Особен интерес и полезен принос в техниката представлява конструираният от Райков приемник за непрекъснато събиране на дестилационни фракции под налягане, произвеждан на времето си от герман­ски фирми. Забележителни усъвършенствувания Райков внася също в устройството на Киповия апарат, на някои бюрети, при които са избягнати кранчетата и перлите, около които се натрупва сух остатък от разтвореното вещество при излитане на разтворителя. Без тези усъвършенствувания, както е из­вестно, работата с обикновените бюрети се затруднява.

Много от апаратите на Райков са влезли в ръководствата по химия и физика. Някои от тях са поместени например в пър­вия том на прочутия Наръчник за лабораторна техника по неорганична химия от Щелер, също в първия том на Препедевтиката по физика и химия на Гризбах, във Фармацевтичната химия на Едуард Шмид и др.

Специално трябва да бъде отбелязан творческият принос на проф. Райков в методиката на химическата лаборатория. Оригиналните и лесно изпълними начини за заваряване, проби­ване, рязане и огъване на стъкло, създадени от него, са техни­чески операции, без които не може да се осъществи апаратурната подготовка на нито един опит по химия в клас. А остроумните улеснения на Райков за замяна на специалните и скъпи стъклени кранчета в учебния кабинет по химия с прости коркови или гумени тапи и стъклени тръбички, както и прос­тите начини за отвеждане и събиране на газ за демонстратив­ни цели в клас са и днес ценно достояние на нашите училищни лабораторни упражнения по химия, макар че времето отдавна е заличило името на Райков върху тяхното авторство.

Поучен от злополуките в студентските химически лабора­тории на Лайпцигския университет, където грижите за безопас­ността на работата са били твърде малки, Райков създава добре познатия на неговите ученици метод за безопасност при лабораторните опити, състоящ се просто в това, че под всяка апаратура, с която студентът работи, се поставя дълбока тава. При евентуално счупване на апарата в нея ще се събира съ­държанието на апаратурата, без да се разпилява.

Научната дейност на проф. Райков започва още от студентската скамейка с неговите занимания за усъвършенствуването на лабораторните апарати, прибори и методи, продължава ка­то професор изследвания в областта на аналитичната и неор­ганичната химия и се утвърждава специално в органичната химия. Встъпването на Райков в научното поприще съвпада с бързото развитие на производителните сили на младата бъл­гарска държава, когато се чувствува остра нужда от просвете­ни и компетентни дейци. Затова и неговите изследвания имат изобщо подчертана практическа насоченост. Той създава първите норми за нашето розово масло, работи върху откриването и идентифицирането на важни вносни по това време химика­ли, лекарствени вещества и суровини, изследва питейни води и пр. Заедно с това Райков дава и няколко теоретически трудове, в които разглежда въпроса за асимилацията на въглеродния двуокис в листата на растенията, структурата на водо­родния прекис и механизма на редукция на ароматните нитросъединения до амини с желязо в солнокисела среда като изключително важен проблем в синтетичната органична проми­шленост.

Проф. Райков е автор на първия български оригинален из­следователски труд по химия. В този начален труд на българ­ското научно химическо творчество Райков си поставя за цел да подобри обемното определяне на сребро и халогени. Тру­дът е публикуван през 1894 г. След това редица чужди учени публикуват също такъв метод, без да споменат името и прио­ритета на Райков. Премълчаването на Райков в западната и американската химическа литература като автор на метода може да бъде обяснено с характера на неговата публикация, която представлява едно предварително съобщение, неподкрепено с опитна част и публикувано в неаналитичното списание на д-р Краузе, където остава незабелязано от специалистите.

Но авторството на Райков върху въпросния метод не се споменава и в българската химическа литература, макар че колегите му били много добре запознати с неговия забележи­телен национален принос.

През учебната 1900—1901 и 1917— 1918 г. проф. П. Н. Рай­ков става декан на Физико-математическия факултет, а през учебната 1908—1909 г. той е ректор на Университета. Ректорската си реч посвещава на Далтоновата теория, която разглеж­да в нейното историческо развитие, като завършва с гордата увереност в бъдещото могъщество на химията „когато за богатството и материалното благоденствие на един народ ще се съди вече не по обширността и по природните богатства на земята, която владее, а по размерите и по степента на съз­нанието, с което култивира химията“.

Вън от университетските си занимания Райков проявява по­стоянен интерес към редица обществени и културни начинания. Той е член на Немското химическо дружество в Берлин, приет по предложение на проф. д-р Н. Добрев и Р. Беренд. Той е един от основателите на Българското химическо дружество в София и негов пръв председател. Райков полага големи грижи за преуспяването на дружеството и е провъзгласен през 1925 г. за почетен председател на новооснования Съюз на бъл­гарските химици, в който се преобразува Българското химичес­ко дружество с неговите поделения. Райков е член на Бъл­гарската академия на науките и председател на нейния природо-медицински клон преди Девети септември.

Като делегат на университета и други институции Райков посещава редица международни конгреси и конференции по химия, на които изнася и свои научни постижения.

В историята на Софийския университет името на Райков е свързано с откриването на Медицинския факултет като член и по-късно председател на комисията по откриването на факул­тета. От 1919 до 1922 г. той води обучението по органична и неорганична химия в същия факултет.

Проф. П. Н. Райков умира на 24 юни 1940 г. в София, като оставя след себе си светлата диря на един от най-известните представители на зараждащата се след Освобождението българска химическа наука.

Из книгата на Мирослав Парушев: „Бележити български химици“, изд. Народна просвета, 1980 г.

Препратка:

http://www.unionchem.org/content_images/cf639f78cfe302ea6093e1781dc23361.pdf

В ПАМЕТ НА АКАД. ДИМИТЪР ИВАНОВ - БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРСКИ ХИМИЦИ - МИРОСЛАВ ПАРУШЕВ

АКАД. ДИМИТЪР ИВАНОВ

ДИМИТЪР ИВАНОВ

(1894-1975)

В своите оставени в ръкопис автобиографични „Спомени“ Ди­митър Иванов пише, че като ученик не е имал научни предпо­читания, а е готвил уроците си еднакво безпристрастно, без да се увлича „по някой предмет повече от друг“.

Към химията се ориентира по една благосклонна случай­ност, която дава щастлива и радостна насока на живота му.

Димитър Иванов Попов е роден на 13 октомври 1894 г. в с. Макоцево, Софийско, в семейството на учител, който в съща­та година става свещеник.

Средно образование получава в реалния отдел на I софий­ска мъжка гимназия. В последния клас учителят му по химия е Иван Площаков, педагог, общественик, издател, през 1923 г. столичен кмет. Понеже обществените задължения на Площа­ков не му позволявали да отделя достатъчно време за учили­щето, той определял успеха на учениците по тетрадките им за практически упражнения, които тогава-още „не съществу­ваха никъде другаде“. — „Моята тетрадка беше в ужасно по­ложение — спомня си по-късно Иванов. — Тетрадка за 5 сто­тинки, всичко написано лошо, с молив и след това залято от съдържимото на епруветките по опита. Казах си, че вероятно ще получа оценка единица, което ще бъде несправедливо, защото все пак зная нещо по химия. Когато тетрадките след известно време бяха донесени в клас, учителят каза, че са лошо написани, с изключение на една. Той повдигна моя парцал от купа, разтвори го и почна да  чете: реакцията се извършва между цинк и солна киселина, значи образува се хлоридът на цинка, отделя се газ, който е горлив и продуктът на горенето е вода (тя се кондензира върху студено стъкло). Всичко това става по следните уравнения, като и епруветката е нарисувана. Само този ученик получава отличен.“

Като завършва гимназия, Иванов търси път в живота, но не чувствува "никакво влечение към нещо”. Тогава напосоки записва математика в Софийския университет. Тази наука обаче му се струва суха и непривлекателна. По същото време Министерството на просвещението обявява конкурсна стипендия по химия в чужбина, за която той научава съвсем случайно от една обява пред министерството на пл. „Славейков“ в София. Веднага захвърля математиката, чиито лекции е посещавал само 15 дни, подарява сборника си със задачи на една колежка, която тайно обича, и я учудва с ненадейния подарък. После се прибира в бащиния си дом — „голяма къща, доби­тък, двор, стопанство", и потъва в усилена подготовка за конкурса.

Стипендията е основана от Стефан Берон от Котел за котленци. Но ако такива не се явят или пропаднат в състезанието, тя може да бъде присъдена и на кандидат от друго място на страната. Иванов има вече за конкурент една девойка от Котел. Веднага в ума му се прокрадва пресметливата мисъл да  я отстрани от пътя си, като й предложи женитба. Но когато я вижда, изоставя този план. „Казах — споделя той в своите „Спомени“, - че ще видим какво ще покаже сабята при съревнованието,  а колкото за женитбата тя не ми харесва.“

За щастие Иванов спечелва конкурса и решава да замине за Франция. Избира град Лион, защото е „чел някъде, че в този град е развита текстилната индустрия, която, разбира се, изисква багрила, а те са важни органични вещества“. В Лион се записва студент във факултета на  науките, но там химията се изучавала само няколко лекции и упражнения седмич­но и недоволен от това, той се премества в Института по индустриална химия при Търговско-индустриалната камара в същия град, където са имали всеки ден по 5—6 часа лаборатор­ни упражнения. Там в края на годината полага изпит. Мобилизацията през 1915 г. и последвалото влизане на България в Първата световна война прекъсват следването на Иванов. Той се завръща в  страната      и взема участие във войната като подпоручик от пионерските части.

След войната той се записва студент по химия в Софийския университет и след две години се дипломира. По предложение на проф. Караогланов става асистент по аналитична химия, макар че не е имал никаква склонност към аналитичната химия.

Скоро френското правителство отпуска чрез ректората на Софийския университет девет едногодишни стипендии във френ­ски университети, Иванов получава стипендия по химия.

Преди да замине, той се оженва, „защото — пише той в своите „Спомени“ — имаше опасност да намеря във Франция някоя католичка или еврейка, което много ще разтревожи баща ми свещеник“. Церемонията става в бащината му къща. На сватбената трапеза са поканени и присъствуват професори­те Захари Караогланов и П. Н. Райков и всичките му състуденти. До късно се играят весели сватбарски хора.

За Франция заминава семейно. Отправя се за Нанси и в края на годината получава диплом за инженер-химик. За ща­стие стипендията му се отпуска и за втората година, през която работи и защищава докторат при проф. Вавон.

След завръщането си в България отново става асистент по аналитична химия и същевременно работи по въпросите из областта на органичната химия. В началото на 1926 г. се ха­билитира за редовен доцент по органична химия. Рецензенти на трудовете му са Асен Златаров и П. Н. Райков, които се изказват благоприятно за кандидата. Проф. Райков намира, че благодарение на своята широка и солидна подготовка като химик, инженер-химик и доктор по химия, Иванов умее „пра­вил но да подбира и успешно да разработва научни въпроси из областта на химията“.

От своя страна рецензентът Асен Златаров също отбелязва, че в представените от Иванов трудове „е кондензирано изло­жение на обилен експериментален материал, в който е пласи­рано голямо усърдие и търпение, илюстриран е с много циф­рови таблици и данни, от които авторът умело се ползува, за да вади заключения и тълкува хода на химичните процеси“. Златаров подчертава, че за тези успехи на Иванов му е помог­нало „доброто химично школуване“. Златаров преценява кан­дидата „като солидно подготвен за научна работа, комуто, като се дадат условия, за да прояви своя опит и идеи, ще може да даде още по-ценен принос за органичната химия“.

На 24 април 1926 г. редовният доцент д-р Димитър Ива­нов прочита встъпителната си лекция на тема „Катализа и приложението ù в органичната химия.“

През учебната 1926—1927 г. Иванов работи при Виктор Гриняр — откривателя на органомагнезиевите съединения, в Ли­он (Франция) като стипендиант на Рокфелеровата фондация. „Стипендиантите на фондацията — пише Иванов в своите „Спомени“ — можеха да работят където пожелаят и върху каквито въпроси желаят. Аз бях работил върху органомагнезиевите реактиви, без да съм виждал някога техния открива­тел проф. Виктор Гриняр. Когато бях първия път в Лион, той бе професор в Нанси; когато бях втори път във Франция, оти­дох в Нанси, а той се бе вече преместил в Лион. Проф. Гриняр ми бе писал в София по повод на една моя публикация върху синтези с органомагнезиеви съединения, като я възхва­ляваше.“ По повод това внимание на бележития френски учен Иванов решава да използува стипендията за специализация при него. „Без колебание се обърнах с молба към проф. Гриняр в Лион да ме приеме в своите лаборатории, като му при­помних за писмото, което ми бе отправил преди години — зая­вява Иванов пред Френското химическо дружество през 1971 г. по случай 100-годишнината от рождението на В. Гриняр. — Проф. ми отговори веднага, като даваше съгласието си.“ При Гриняр изследванията на Д. Иванов са из областта на органомагнезиевите съединения, техния строеж и синтези с тях, които по-нататък стават централна тема на неговото научно твор­чество.

През 1929 г. Д. Иванов е повишен в извънреден професор при Катедрата по органична химия при физико-математическия факултет. За рецензенти са избрани отново проф. П. Н. Райков и проф. Асен Златаров, които отново се отзовават благоприятно за качеството на кандидата като учен химик-органик. Специално Асен Златаров посочва, че научните работи на Д. Иванов „показват неговото трудолюбие и похватност за експериментална и научна работа“. Златаров подчертава по-нататък, че Иванов „владее добре своята материя, запознат е основно с въпросите, които разработва и може да си поставя научни въпроси, за разработването на които са необходими както теоретични идеи, така също и експериментална сръч­ност“. В заключение на рецензията си Златаров обръща вни­мание върху очертаващата се едностранчивост в научната ра­бота на Иванов, която по-късно сурово ще осъди, но сега ду­мите му звучат само като доброжелателно напътствие: „Поз­волявам си — пише Златаров — да изкажа само едно поже­лание. Като се имат предвид добрите условия, които има г. д-р Иванов за своята школовка и специализация, желателно би било да прояви по-голям размах в своята научна деятел­ност, като навлезе и в други области на органичната химия, извън групата на органомагнезиевите съединения. С това той би проявил по-голяма самостоятелност и самобитност, като се еманципира от навеите, които носи от своя учител Гриняр. Подготовката на г. д-р Иванов му позволява да стори това.

Като извънреден професор Иванов продължава да работи главно върху органомагнезиевите реактиви на своя учител Гри­няр. Като пречупва творчески опита и знанията на френската школа в тази област, той разработва нова група органомагнезиеви съединения, влезли по-късно в науката под името „Реактиви на Иванов“ а реакцията с тях — „Реакция на Иванов“.

Прототип на този нов клас съединения се явява натриевият хлоромагнезиев фенилацетат, С₆Н₅СН(МgХ) СОONa, получен от Ал. Спасов (1930). В своите „Спомени“ Иванов изрично подчертава, че „първият полифункционален органомагнезиев реактив“ е създаден от Ал. Спасов и него. Тогава оба­че Спасов се готви за доцент и търси собствена тематика, ка­то предоставя на учителя си Иванов да продължи разработ­ването на новооткритите съединения, които съдържат наред с магнезилната група и някаква друга функционална група, по­ради което са наречени полифункционални.

Тук е уместно да се припомни един исторически паралел със случая Барбие, който стига до откриването на органомагнезиевите съединения, но предоставя разработването им на Гриняр, станал с право техен откривател пред историята на химия­та.

На 1 октомври 1935 г. титулярят на Катедрата по органична химия в Софийския университет проф. П. Н. Райков из­лиза в пенсия поради пределна възраст. Още през май съща­та година е обявен конкурс за подлежащата на освобождаване катедра. На конкурса се явяват двама кандидати — Д. Ива­нов и Ас. Златаров. Конкурсът протича много драматично и запълва една от най-интересните страници в историята на хи­мията в Софийския университет.

В едно от поредните заседания на Факултетния съвет Асен Златаров е избран с 16 гласа за временен ръководител на катедрата до приключване на конкурса, докато Иванов полу­чава само 6 гласа. Този предварителен резултат дава вече едно недвусмислено указание за съотношението на силите във факултетния съвет при бъдещата борба за титулярството на катедрата.

В автобиографичните си „Спомени“ Д. Иванов уверява, че на времето постъпва в Катедрата по органична химия поради напредналата възраст на титуляра проф. Райков с намерение да стане негов заместник. Действително в 1926 г., когато Ива­нов идва в катедрата като редовен доцент, проф. Райков е ве­че на 62 години и му предстои в недалечно бъдеще пенсиони­ране. Цели осем години, докато Райков навърши 70-годишна пределна възраст, Иванов живее със скритата надеж­да, че е негов предопределен заместник. Затова сега Иванов подема енергични мерки за своята защита. Опрян на една под­брана група членове на Факултетния съвет, той се обръща към трима чуждестранни учени-химици за мнението им върху ка­чествата на двамата кандидати в конкурса, като изпраща и трудовете им. Очевидно Иванов разчита с чужда помощ да повлияе на Факултетния съвет да измени становището си, кое­то ясно се очертава при избора на Златаров за временен уредник на освободената катедра. Но той остава разочарован: конкурсът спечелва Асен Златаров.

На 11 декември 1935 г. Академичният съвет потвърждава избора на Факултетния съвет с абсолютно болшинство: от 25 присъствували за Златаров гласували 25 с „да“.

Златаров печели конкурса, но борбата между двамата кан­дидати продължава, като излиза вече вън от сферата на Фа­култетния съвет.

Още при обявяването на решението на Факултетния съвет в полза на Златаров един професор от групата на Иванов ос­тава на особено мнение, което депозира писмено. Всички дово­ди на това особено мнение са внушени от отговора на чужден­ците. Авторът му изказва съжаление, че Факултетният съвет не е пожелал да се запознае с мненията на чужденците и е при­ключил конкурса, без да се съобрази с тях. Всъщност Факул­тетният съвет само спазва едно свое решение, съгласно което при конкурси и повишения да изслушва само докладите на официалните рецензенти, но не и мнения на външни лица. Вмешателството на външни лица в компетенцията на съвета фактически означава посегателство върху неговия суверени­тет.

Това ограничително решение Факултетният съвет приема при несъгласието на двама от своите членове, които активно поддържат сега кандидатурата на Иванов.

Единият от тях изтъква, че „в науката няма чужди и на­ши, а има компетентни и некомпетентни“. Поради краткия живот на нашия университет и ограничения брой на неговите преподаватели в повечето случаи не сме разполагали със спе­циалисти, които биха могли да преценят компетентно научните качества на кандидатите. Затова според него „повелителен дълг е на съвета, за да не спъва с излишни решения правилното развитие на едничкия ни университет, в такива велики моменти в неговия живот“ — като избор или повишаване — „да се обръща направо или чрез своите членове за осветление до компетентни лица независимо от това, дали те са наши, или чужди“. Ако искаме да живеем с живота на голямата наука, трябва да не говорим още за българска наука, а с благо­дарност да изслушваме мнението на строителите на науката, когато те благоволяват да ни удостоят със своето компетентно мнение.“ По този ясен и откровен начин единият професор вменил „в повелителен дълг“ на Факултетния съвет пренебре­жително недоверие към родната наука и благодарствено нископоклонничество пред чуждата наука.

В своето възражение вторият професор защищава същата антинационална позиция, макар и с други доводи. Според не­го, като не допуска външна намеса, „факултетният съвет се излага на риска да бъде упрекнат в желание да се огради от критиката на външни авторитетни лица, когато се разглежда научната дейност на неговите членове“. Като прибягва до услугите на „външни авторитетни лица“, вторият професор фактически отрича авторитета и компетентността на Факултетния съвет да преценява сам научната дейност на своите членове.

Особената позиция на двамата професори се определя от  техните общи интереси и задкулисните борби, които постоянно смущават и разяждат вътрешния живот на факултета.

Макар недопуснати и нечетени във Факултетния съвет, отго­ворите на чужденците химици-органици не остават тайна за членовете на съвета. По-голямата част от неговите членове оба­че не пожелават да се съобразят с тяхното съдържание и гласу­ват за кандидатурата на Асен Златаров, като защищават дос­тойнството, самостоятелността и зрелостта на родната наука.

След приключването на конкурса Д. Иванов превежда на български отговорите на чужденците и във вид на малка брошурка ги изпраща на различни лица.

В отговор на това открито предизвикателство през януари на следната година Ас. Златаров също съставя и разпраща друга брошура, озаглавена „Към въпроса за титулярството на катедрата по органична химия“, в която публикува списъ­ка на трудовете, които е представил за конкурса и заключи­телната част от докладите на рецензентите. В кратък предго­вор Златаров пояснява, че с тази брошура той се отплаща на приятели и познати за добрите чувства, които са му изявили, когато „Напоследък някои пострадали в неоправданите им ам­бициозни домогвания и кариеристични сметки“ са поискали го уязвят.

Брошурите на Иванов и на Златаров прозвучават като два последни изстрела, с които съперниците в конкурса приключ­ват битката за титулярството на Катедрата по органична хи­мия. Тази битка е само един напрегнат епизод от постоянната и остра борба за надмощие между двете основни групи във физико-математическия факултет на университета — групата на „старите“ и групата на „младите“. Завоювали позиции като първи строители на факултета, „старите“ ревниво бранят стар­шинството си срещу напора на „младите“, които проникват с неизбежността на всяка нова смяна. Останалите междинни чле­нове на Факултетния съвет се колебаят според случая ту към едната, ту към другата група, като по този начин съдействуват за успеха или поражението им в борбата.

Асен Златаров изхожда от средата на „старите“ и заслу­жено спечелва конкурса с предимствата на една обаятелна личност с многостранни научни и обществени интереси, с ви­сока култура, с огромен авторитет и широка популярност сред всички слоеве на българското общество. Напротив, Д.Ива­нов се опира на малка група „млади“ и на косвената помощ на авторитетни чужденци-органици. Но тъкмо тази чужда помощ накърнява националното достойнство на голямата част от членовете на Факултетния съвет и с това допринася всъщност само за поражението на нейните организатори и техния кан­дидат.

Асен Златаров обаче остава за много кратко време титу­ляр на извоюваната с толкова ожесточена борба катедра по органична химия. На 22 декември 1936 г. той почива, без да има възможност да чете лекции като редовен професор. Отно­во катедрата се овакантява. На обявения нов конкурс Д. Ива­нов се явява единственият кандидат и спечелва конкурса. Той става редовен професор и титуляр на Катедрата по органична химия във Физико-математическия факултет на университета, на който пост остава до 1962 г., когато излиза в пенсия пора­ди пределна възраст.

Като редовен професор Д. Иванов работи известно време върху така наречените дипнопинакони. Голям брой предста­вители на тази интересна група органически съединения са по­лучени от белгийския учен академик Морис Делакр, който отда­ва много от годините на своя живот за тяхното изучаване. Но разкриването на техния строеж и механизъм на образуване се отдава на Д. Иванов и сътрудниците му. Днес в световно из­вестният Наръчник по органичните съединения на Ф. Ф. Балщайн формулите на Делакр са заместени с предложените от Д. Иванов и сътрудниците му формули.

От 1944 г, до 1948 г. в научноизследователската дейност на проф. Д. Иванов настъпва период на застой, предизвикан от станалите революционни преобразувания в страната. Народната власт на Отечествения фронт подлага на критична пре­ценка обществено-политическата дейност на проф. Иванов във Физико-математическия факултет, в Софийското химическо дружество и в Съюза на българските химици.

Във факултета проф. Иванов се числи към групата на ре­акционните професори и не скрива антипатиите си към про­гресивните студенти. Той е един от професорите, които вземат участие в разправата на университетската управа с ръководи­телите на студентските вълнения в университета през март 1939 г. срещу окупацията на Чехословашкия от хитлерофашисткия вермахт.

В Софийското химическо дружество, както и в Съюза на българските химици проф. Д. Иванов е противник на демокра­тичната група, водена от проф. Ас. Златаров и комунистите Васил Огнянов, Мара Стефанова и други. През съюзната 1933—1934 г. той влиза в Управителния съвет на съюза и ста­ва редактор на съюзното списание „Химия и индустрия“. Този факт е тревожен знак за надигането на антидемократичните сили в съюза, което за щастие се оказва твърде кратко поради дълбоките прогресивни традиции в Съюза на българските химици. Но заедно с това като съюзен член проф. Д. Иванов оставя и една светла диря в историята на съюза със своята забележителна борба в защита на университетските химици, които правителството на Народния блок лиши в края на 1933 г, от правото да бъдат технически ръководители в хими­чески предприятия. Като защищава твърдо и убедително пра­вата на университетските химици, проф. Д.Иванов защищава националната кауза и престижа на Софийския университет, където получава първото си висше образование и професурата си.

Веднага след 9. IX. 1944 г. Отечественофронтовският учреж­денски комитет на Софийския университет отстранява проф. Д. Иванов, но скоро след това той е отново върнат в универ­ситета, където продължава и разширява изследванията си върху полифункционалните реактиви, като създава нова група органолитиеви съединения. Обширните и системни изследвания на проф. Д. Иванов върху органомагнезиевите и органолитиевите съединения не само довеждат до създаване на нова интересна група на полифункционални реактиви, но стават и отправна точка за нови и все по-значителни изследвания на на­ши и чуждестранни автори в областта на органометалните съе­динения и с това отреждат на българската органична химия достойно място в общата съкровищница на световната наука.

По начало проф. Д. Иванов винаги е отделял науката от практиката и не е търсил практическо приложение на науч­ните резултати от своите изследвания. „За науката са важни основните (фундаменталните) науки, от които природните са математика, физика, химия и биология, а инженерните, меди­цинските и др. са съчетания от тях“ — пише той в своите „Спо­мени“. След 9. IX. 1944 г. обаче проф. Иванов се съобразява с новата обществено-политическа обстановка и с присъщата му практичност бързо се включва в задачата на тогавашния Вър­ховен стопански съвет за издирване на отечествени ресурси. През годините на Двегодишния народостопански план (1948 — 1949) проф. Д. Иванов се насочва към изследване на българ­ските етерични масла и естествените ароматни продукти. В производствената лаборатория в Казанлък той работи с активното съдействие на група сътрудници през месеца па розо­варенето, като определя края на розоварителния процес с по­мощта на оригинално апаратче, което сам създава. През 1951 г. той поема ръководството на научноизследователска група към Химическия институт на Българската академия на науките за оказване на научна и методическа помощ на нашето етерично­маслено производство. Поставя се началото на системни химични и технологични изследвания на етеричните масла с модерни методи първоначално в Института по органична химия при българската академия на науките и Химическия факултет на Софийския университет, а по-късно и в редица други научни институти и развойни места. В резултат на тези изследвания се откриват значителен брой нови компоненти и микрокомпоненти на българското розово масло, правят се редица подобрения в производствения процес и се създават нови производства, а специалната научна литература се обогатява с повече от сто оригинални български научни съобщения върху химичния със­тав на нашите естествени ароматични продукти.

През 1965 г. България става домакин на Втория между­народен конгрес по етерични масла, председателствуван от проф Д. Иванов. Конгресът показа нарасналия междунаро­ден престиж на българската наука и утвърдения принос на Д. Иванов в областта на нашите естествени ароматични про­дукти.

През 1948 г. проф. Д. Иванов е избран втори по ред за член-кореспондент по химия в Българската академия на науки­те, а през 1961 г. — за академик. Той завежда секция „Орга­ничен синтез“ при Института по органична химия към БАН от нейното основаване до 1972 г.

Повече от 35 години Димитър Иванов преподава в универ­ситета на много поколения български химици и е ръководител на значителен брой сътрудници в Университета и в Академията, които той с умение подбира. Мнозина от тях по-късно стават сами академици, член-кореспонденти, професори, доценти и старши научни сътрудници.

Проф. Д. Иванов е автор на университетски учебник по органична химия, претърпял седем издания и останал насто­лен наръчник за работа и след завършването на университе­та.

Проф. Д. Иванов почива на 25 октомври 1975 г. в София, отличен с високи и правителствени награди за многостранна и ползотворна дейност в полето на родната химия. Научната му дейност е оценена и в чужбина — той е лауреат на Френска­та академия на науките (1932 г.), член на Френското химичес­ко дружество (1924) и на Немското химическо дружество в ГДР (1958 г.).

         Из книгата на Мирослав Парушев: „Бележити български химици“, изд. Народна просвета, 1980 г.

Препратки:

http://ochemist.losttribesource.org/chr-ivanov-chemistry-2012.pdf

http://www.orgchm.bas.bg/downloads/D_Ivanov_chestwane_120.pdf