В ПАМЕТ НА АКАД. ДИМИТЪР ИВАНОВ - БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРСКИ ХИМИЦИ - МИРОСЛАВ ПАРУШЕВ

АКАД. ДИМИТЪР ИВАНОВ

ДИМИТЪР ИВАНОВ

(1894-1975)

В своите оставени в ръкопис автобиографични „Спомени“ Ди­митър Иванов пише, че като ученик не е имал научни предпо­читания, а е готвил уроците си еднакво безпристрастно, без да се увлича „по някой предмет повече от друг“.

Към химията се ориентира по една благосклонна случай­ност, която дава щастлива и радостна насока на живота му.

Димитър Иванов Попов е роден на 13 октомври 1894 г. в с. Макоцево, Софийско, в семейството на учител, който в съща­та година става свещеник.

Средно образование получава в реалния отдел на I софий­ска мъжка гимназия. В последния клас учителят му по химия е Иван Площаков, педагог, общественик, издател, през 1923 г. столичен кмет. Понеже обществените задължения на Площа­ков не му позволявали да отделя достатъчно време за учили­щето, той определял успеха на учениците по тетрадките им за практически упражнения, които тогава-още „не съществу­ваха никъде другаде“. — „Моята тетрадка беше в ужасно по­ложение — спомня си по-късно Иванов. — Тетрадка за 5 сто­тинки, всичко написано лошо, с молив и след това залято от съдържимото на епруветките по опита. Казах си, че вероятно ще получа оценка единица, което ще бъде несправедливо, защото все пак зная нещо по химия. Когато тетрадките след известно време бяха донесени в клас, учителят каза, че са лошо написани, с изключение на една. Той повдигна моя парцал от купа, разтвори го и почна да  чете: реакцията се извършва между цинк и солна киселина, значи образува се хлоридът на цинка, отделя се газ, който е горлив и продуктът на горенето е вода (тя се кондензира върху студено стъкло). Всичко това става по следните уравнения, като и епруветката е нарисувана. Само този ученик получава отличен.“

Като завършва гимназия, Иванов търси път в живота, но не чувствува "никакво влечение към нещо”. Тогава напосоки записва математика в Софийския университет. Тази наука обаче му се струва суха и непривлекателна. По същото време Министерството на просвещението обявява конкурсна стипендия по химия в чужбина, за която той научава съвсем случайно от една обява пред министерството на пл. „Славейков“ в София. Веднага захвърля математиката, чиито лекции е посещавал само 15 дни, подарява сборника си със задачи на една колежка, която тайно обича, и я учудва с ненадейния подарък. После се прибира в бащиния си дом — „голяма къща, доби­тък, двор, стопанство", и потъва в усилена подготовка за конкурса.

Стипендията е основана от Стефан Берон от Котел за котленци. Но ако такива не се явят или пропаднат в състезанието, тя може да бъде присъдена и на кандидат от друго място на страната. Иванов има вече за конкурент една девойка от Котел. Веднага в ума му се прокрадва пресметливата мисъл да  я отстрани от пътя си, като й предложи женитба. Но когато я вижда, изоставя този план. „Казах — споделя той в своите „Спомени“, - че ще видим какво ще покаже сабята при съревнованието,  а колкото за женитбата тя не ми харесва.“

За щастие Иванов спечелва конкурса и решава да замине за Франция. Избира град Лион, защото е „чел някъде, че в този град е развита текстилната индустрия, която, разбира се, изисква багрила, а те са важни органични вещества“. В Лион се записва студент във факултета на  науките, но там химията се изучавала само няколко лекции и упражнения седмич­но и недоволен от това, той се премества в Института по индустриална химия при Търговско-индустриалната камара в същия град, където са имали всеки ден по 5—6 часа лаборатор­ни упражнения. Там в края на годината полага изпит. Мобилизацията през 1915 г. и последвалото влизане на България в Първата световна война прекъсват следването на Иванов. Той се завръща в  страната      и взема участие във войната като подпоручик от пионерските части.

След войната той се записва студент по химия в Софийския университет и след две години се дипломира. По предложение на проф. Караогланов става асистент по аналитична химия, макар че не е имал никаква склонност към аналитичната химия.

Скоро френското правителство отпуска чрез ректората на Софийския университет девет едногодишни стипендии във френ­ски университети, Иванов получава стипендия по химия.

Преди да замине, той се оженва, „защото — пише той в своите „Спомени“ — имаше опасност да намеря във Франция някоя католичка или еврейка, което много ще разтревожи баща ми свещеник“. Церемонията става в бащината му къща. На сватбената трапеза са поканени и присъствуват професори­те Захари Караогланов и П. Н. Райков и всичките му състуденти. До късно се играят весели сватбарски хора.

За Франция заминава семейно. Отправя се за Нанси и в края на годината получава диплом за инженер-химик. За ща­стие стипендията му се отпуска и за втората година, през която работи и защищава докторат при проф. Вавон.

След завръщането си в България отново става асистент по аналитична химия и същевременно работи по въпросите из областта на органичната химия. В началото на 1926 г. се ха­билитира за редовен доцент по органична химия. Рецензенти на трудовете му са Асен Златаров и П. Н. Райков, които се изказват благоприятно за кандидата. Проф. Райков намира, че благодарение на своята широка и солидна подготовка като химик, инженер-химик и доктор по химия, Иванов умее „пра­вил но да подбира и успешно да разработва научни въпроси из областта на химията“.

От своя страна рецензентът Асен Златаров също отбелязва, че в представените от Иванов трудове „е кондензирано изло­жение на обилен експериментален материал, в който е пласи­рано голямо усърдие и търпение, илюстриран е с много циф­рови таблици и данни, от които авторът умело се ползува, за да вади заключения и тълкува хода на химичните процеси“. Златаров подчертава, че за тези успехи на Иванов му е помог­нало „доброто химично школуване“. Златаров преценява кан­дидата „като солидно подготвен за научна работа, комуто, като се дадат условия, за да прояви своя опит и идеи, ще може да даде още по-ценен принос за органичната химия“.

На 24 април 1926 г. редовният доцент д-р Димитър Ива­нов прочита встъпителната си лекция на тема „Катализа и приложението ù в органичната химия.“

През учебната 1926—1927 г. Иванов работи при Виктор Гриняр — откривателя на органомагнезиевите съединения, в Ли­он (Франция) като стипендиант на Рокфелеровата фондация. „Стипендиантите на фондацията — пише Иванов в своите „Спомени“ — можеха да работят където пожелаят и върху каквито въпроси желаят. Аз бях работил върху органомагнезиевите реактиви, без да съм виждал някога техния открива­тел проф. Виктор Гриняр. Когато бях първия път в Лион, той бе професор в Нанси; когато бях втори път във Франция, оти­дох в Нанси, а той се бе вече преместил в Лион. Проф. Гриняр ми бе писал в София по повод на една моя публикация върху синтези с органомагнезиеви съединения, като я възхва­ляваше.“ По повод това внимание на бележития френски учен Иванов решава да използува стипендията за специализация при него. „Без колебание се обърнах с молба към проф. Гриняр в Лион да ме приеме в своите лаборатории, като му при­помних за писмото, което ми бе отправил преди години — зая­вява Иванов пред Френското химическо дружество през 1971 г. по случай 100-годишнината от рождението на В. Гриняр. — Проф. ми отговори веднага, като даваше съгласието си.“ При Гриняр изследванията на Д. Иванов са из областта на органомагнезиевите съединения, техния строеж и синтези с тях, които по-нататък стават централна тема на неговото научно твор­чество.

През 1929 г. Д. Иванов е повишен в извънреден професор при Катедрата по органична химия при физико-математическия факултет. За рецензенти са избрани отново проф. П. Н. Райков и проф. Асен Златаров, които отново се отзовават благоприятно за качеството на кандидата като учен химик-органик. Специално Асен Златаров посочва, че научните работи на Д. Иванов „показват неговото трудолюбие и похватност за експериментална и научна работа“. Златаров подчертава по-нататък, че Иванов „владее добре своята материя, запознат е основно с въпросите, които разработва и може да си поставя научни въпроси, за разработването на които са необходими както теоретични идеи, така също и експериментална сръч­ност“. В заключение на рецензията си Златаров обръща вни­мание върху очертаващата се едностранчивост в научната ра­бота на Иванов, която по-късно сурово ще осъди, но сега ду­мите му звучат само като доброжелателно напътствие: „Поз­волявам си — пише Златаров — да изкажа само едно поже­лание. Като се имат предвид добрите условия, които има г. д-р Иванов за своята школовка и специализация, желателно би било да прояви по-голям размах в своята научна деятел­ност, като навлезе и в други области на органичната химия, извън групата на органомагнезиевите съединения. С това той би проявил по-голяма самостоятелност и самобитност, като се еманципира от навеите, които носи от своя учител Гриняр. Подготовката на г. д-р Иванов му позволява да стори това.

Като извънреден професор Иванов продължава да работи главно върху органомагнезиевите реактиви на своя учител Гри­няр. Като пречупва творчески опита и знанията на френската школа в тази област, той разработва нова група органомагнезиеви съединения, влезли по-късно в науката под името „Реактиви на Иванов“ а реакцията с тях — „Реакция на Иванов“.

Прототип на този нов клас съединения се явява натриевият хлоромагнезиев фенилацетат, С₆Н₅СН(МgХ) СОONa, получен от Ал. Спасов (1930). В своите „Спомени“ Иванов изрично подчертава, че „първият полифункционален органомагнезиев реактив“ е създаден от Ал. Спасов и него. Тогава оба­че Спасов се готви за доцент и търси собствена тематика, ка­то предоставя на учителя си Иванов да продължи разработ­ването на новооткритите съединения, които съдържат наред с магнезилната група и някаква друга функционална група, по­ради което са наречени полифункционални.

Тук е уместно да се припомни един исторически паралел със случая Барбие, който стига до откриването на органомагнезиевите съединения, но предоставя разработването им на Гриняр, станал с право техен откривател пред историята на химия­та.

На 1 октомври 1935 г. титулярят на Катедрата по органична химия в Софийския университет проф. П. Н. Райков из­лиза в пенсия поради пределна възраст. Още през май съща­та година е обявен конкурс за подлежащата на освобождаване катедра. На конкурса се явяват двама кандидати — Д. Ива­нов и Ас. Златаров. Конкурсът протича много драматично и запълва една от най-интересните страници в историята на хи­мията в Софийския университет.

В едно от поредните заседания на Факултетния съвет Асен Златаров е избран с 16 гласа за временен ръководител на катедрата до приключване на конкурса, докато Иванов полу­чава само 6 гласа. Този предварителен резултат дава вече едно недвусмислено указание за съотношението на силите във факултетния съвет при бъдещата борба за титулярството на катедрата.

В автобиографичните си „Спомени“ Д. Иванов уверява, че на времето постъпва в Катедрата по органична химия поради напредналата възраст на титуляра проф. Райков с намерение да стане негов заместник. Действително в 1926 г., когато Ива­нов идва в катедрата като редовен доцент, проф. Райков е ве­че на 62 години и му предстои в недалечно бъдеще пенсиони­ране. Цели осем години, докато Райков навърши 70-годишна пределна възраст, Иванов живее със скритата надеж­да, че е негов предопределен заместник. Затова сега Иванов подема енергични мерки за своята защита. Опрян на една под­брана група членове на Факултетния съвет, той се обръща към трима чуждестранни учени-химици за мнението им върху ка­чествата на двамата кандидати в конкурса, като изпраща и трудовете им. Очевидно Иванов разчита с чужда помощ да повлияе на Факултетния съвет да измени становището си, кое­то ясно се очертава при избора на Златаров за временен уредник на освободената катедра. Но той остава разочарован: конкурсът спечелва Асен Златаров.

На 11 декември 1935 г. Академичният съвет потвърждава избора на Факултетния съвет с абсолютно болшинство: от 25 присъствували за Златаров гласували 25 с „да“.

Златаров печели конкурса, но борбата между двамата кан­дидати продължава, като излиза вече вън от сферата на Фа­култетния съвет.

Още при обявяването на решението на Факултетния съвет в полза на Златаров един професор от групата на Иванов ос­тава на особено мнение, което депозира писмено. Всички дово­ди на това особено мнение са внушени от отговора на чужден­ците. Авторът му изказва съжаление, че Факултетният съвет не е пожелал да се запознае с мненията на чужденците и е при­ключил конкурса, без да се съобрази с тях. Всъщност Факул­тетният съвет само спазва едно свое решение, съгласно което при конкурси и повишения да изслушва само докладите на официалните рецензенти, но не и мнения на външни лица. Вмешателството на външни лица в компетенцията на съвета фактически означава посегателство върху неговия суверени­тет.

Това ограничително решение Факултетният съвет приема при несъгласието на двама от своите членове, които активно поддържат сега кандидатурата на Иванов.

Единият от тях изтъква, че „в науката няма чужди и на­ши, а има компетентни и некомпетентни“. Поради краткия живот на нашия университет и ограничения брой на неговите преподаватели в повечето случаи не сме разполагали със спе­циалисти, които биха могли да преценят компетентно научните качества на кандидатите. Затова според него „повелителен дълг е на съвета, за да не спъва с излишни решения правилното развитие на едничкия ни университет, в такива велики моменти в неговия живот“ — като избор или повишаване — „да се обръща направо или чрез своите членове за осветление до компетентни лица независимо от това, дали те са наши, или чужди“. Ако искаме да живеем с живота на голямата наука, трябва да не говорим още за българска наука, а с благо­дарност да изслушваме мнението на строителите на науката, когато те благоволяват да ни удостоят със своето компетентно мнение.“ По този ясен и откровен начин единият професор вменил „в повелителен дълг“ на Факултетния съвет пренебре­жително недоверие към родната наука и благодарствено нископоклонничество пред чуждата наука.

В своето възражение вторият професор защищава същата антинационална позиция, макар и с други доводи. Според не­го, като не допуска външна намеса, „факултетният съвет се излага на риска да бъде упрекнат в желание да се огради от критиката на външни авторитетни лица, когато се разглежда научната дейност на неговите членове“. Като прибягва до услугите на „външни авторитетни лица“, вторият професор фактически отрича авторитета и компетентността на Факултетния съвет да преценява сам научната дейност на своите членове.

Особената позиция на двамата професори се определя от  техните общи интереси и задкулисните борби, които постоянно смущават и разяждат вътрешния живот на факултета.

Макар недопуснати и нечетени във Факултетния съвет, отго­ворите на чужденците химици-органици не остават тайна за членовете на съвета. По-голямата част от неговите членове оба­че не пожелават да се съобразят с тяхното съдържание и гласу­ват за кандидатурата на Асен Златаров, като защищават дос­тойнството, самостоятелността и зрелостта на родната наука.

След приключването на конкурса Д. Иванов превежда на български отговорите на чужденците и във вид на малка брошурка ги изпраща на различни лица.

В отговор на това открито предизвикателство през януари на следната година Ас. Златаров също съставя и разпраща друга брошура, озаглавена „Към въпроса за титулярството на катедрата по органична химия“, в която публикува списъ­ка на трудовете, които е представил за конкурса и заключи­телната част от докладите на рецензентите. В кратък предго­вор Златаров пояснява, че с тази брошура той се отплаща на приятели и познати за добрите чувства, които са му изявили, когато „Напоследък някои пострадали в неоправданите им ам­бициозни домогвания и кариеристични сметки“ са поискали го уязвят.

Брошурите на Иванов и на Златаров прозвучават като два последни изстрела, с които съперниците в конкурса приключ­ват битката за титулярството на Катедрата по органична хи­мия. Тази битка е само един напрегнат епизод от постоянната и остра борба за надмощие между двете основни групи във физико-математическия факултет на университета — групата на „старите“ и групата на „младите“. Завоювали позиции като първи строители на факултета, „старите“ ревниво бранят стар­шинството си срещу напора на „младите“, които проникват с неизбежността на всяка нова смяна. Останалите междинни чле­нове на Факултетния съвет се колебаят според случая ту към едната, ту към другата група, като по този начин съдействуват за успеха или поражението им в борбата.

Асен Златаров изхожда от средата на „старите“ и заслу­жено спечелва конкурса с предимствата на една обаятелна личност с многостранни научни и обществени интереси, с ви­сока култура, с огромен авторитет и широка популярност сред всички слоеве на българското общество. Напротив, Д.Ива­нов се опира на малка група „млади“ и на косвената помощ на авторитетни чужденци-органици. Но тъкмо тази чужда помощ накърнява националното достойнство на голямата част от членовете на Факултетния съвет и с това допринася всъщност само за поражението на нейните организатори и техния кан­дидат.

Асен Златаров обаче остава за много кратко време титу­ляр на извоюваната с толкова ожесточена борба катедра по органична химия. На 22 декември 1936 г. той почива, без да има възможност да чете лекции като редовен професор. Отно­во катедрата се овакантява. На обявения нов конкурс Д. Ива­нов се явява единственият кандидат и спечелва конкурса. Той става редовен професор и титуляр на Катедрата по органична химия във Физико-математическия факултет на университета, на който пост остава до 1962 г., когато излиза в пенсия пора­ди пределна възраст.

Като редовен професор Д. Иванов работи известно време върху така наречените дипнопинакони. Голям брой предста­вители на тази интересна група органически съединения са по­лучени от белгийския учен академик Морис Делакр, който отда­ва много от годините на своя живот за тяхното изучаване. Но разкриването на техния строеж и механизъм на образуване се отдава на Д. Иванов и сътрудниците му. Днес в световно из­вестният Наръчник по органичните съединения на Ф. Ф. Балщайн формулите на Делакр са заместени с предложените от Д. Иванов и сътрудниците му формули.

От 1944 г, до 1948 г. в научноизследователската дейност на проф. Д. Иванов настъпва период на застой, предизвикан от станалите революционни преобразувания в страната. Народната власт на Отечествения фронт подлага на критична пре­ценка обществено-политическата дейност на проф. Иванов във Физико-математическия факултет, в Софийското химическо дружество и в Съюза на българските химици.

Във факултета проф. Иванов се числи към групата на ре­акционните професори и не скрива антипатиите си към про­гресивните студенти. Той е един от професорите, които вземат участие в разправата на университетската управа с ръководи­телите на студентските вълнения в университета през март 1939 г. срещу окупацията на Чехословашкия от хитлерофашисткия вермахт.

В Софийското химическо дружество, както и в Съюза на българските химици проф. Д. Иванов е противник на демокра­тичната група, водена от проф. Ас. Златаров и комунистите Васил Огнянов, Мара Стефанова и други. През съюзната 1933—1934 г. той влиза в Управителния съвет на съюза и ста­ва редактор на съюзното списание „Химия и индустрия“. Този факт е тревожен знак за надигането на антидемократичните сили в съюза, което за щастие се оказва твърде кратко поради дълбоките прогресивни традиции в Съюза на българските химици. Но заедно с това като съюзен член проф. Д. Иванов оставя и една светла диря в историята на съюза със своята забележителна борба в защита на университетските химици, които правителството на Народния блок лиши в края на 1933 г, от правото да бъдат технически ръководители в хими­чески предприятия. Като защищава твърдо и убедително пра­вата на университетските химици, проф. Д.Иванов защищава националната кауза и престижа на Софийския университет, където получава първото си висше образование и професурата си.

Веднага след 9. IX. 1944 г. Отечественофронтовският учреж­денски комитет на Софийския университет отстранява проф. Д. Иванов, но скоро след това той е отново върнат в универ­ситета, където продължава и разширява изследванията си върху полифункционалните реактиви, като създава нова група органолитиеви съединения. Обширните и системни изследвания на проф. Д. Иванов върху органомагнезиевите и органолитиевите съединения не само довеждат до създаване на нова интересна група на полифункционални реактиви, но стават и отправна точка за нови и все по-значителни изследвания на на­ши и чуждестранни автори в областта на органометалните съе­динения и с това отреждат на българската органична химия достойно място в общата съкровищница на световната наука.

По начало проф. Д. Иванов винаги е отделял науката от практиката и не е търсил практическо приложение на науч­ните резултати от своите изследвания. „За науката са важни основните (фундаменталните) науки, от които природните са математика, физика, химия и биология, а инженерните, меди­цинските и др. са съчетания от тях“ — пише той в своите „Спо­мени“. След 9. IX. 1944 г. обаче проф. Иванов се съобразява с новата обществено-политическа обстановка и с присъщата му практичност бързо се включва в задачата на тогавашния Вър­ховен стопански съвет за издирване на отечествени ресурси. През годините на Двегодишния народостопански план (1948 — 1949) проф. Д. Иванов се насочва към изследване на българ­ските етерични масла и естествените ароматни продукти. В производствената лаборатория в Казанлък той работи с активното съдействие на група сътрудници през месеца па розо­варенето, като определя края на розоварителния процес с по­мощта на оригинално апаратче, което сам създава. През 1951 г. той поема ръководството на научноизследователска група към Химическия институт на Българската академия на науките за оказване на научна и методическа помощ на нашето етерично­маслено производство. Поставя се началото на системни химични и технологични изследвания на етеричните масла с модерни методи първоначално в Института по органична химия при българската академия на науките и Химическия факултет на Софийския университет, а по-късно и в редица други научни институти и развойни места. В резултат на тези изследвания се откриват значителен брой нови компоненти и микрокомпоненти на българското розово масло, правят се редица подобрения в производствения процес и се създават нови производства, а специалната научна литература се обогатява с повече от сто оригинални български научни съобщения върху химичния със­тав на нашите естествени ароматични продукти.

През 1965 г. България става домакин на Втория между­народен конгрес по етерични масла, председателствуван от проф Д. Иванов. Конгресът показа нарасналия междунаро­ден престиж на българската наука и утвърдения принос на Д. Иванов в областта на нашите естествени ароматични про­дукти.

През 1948 г. проф. Д. Иванов е избран втори по ред за член-кореспондент по химия в Българската академия на науки­те, а през 1961 г. — за академик. Той завежда секция „Орга­ничен синтез“ при Института по органична химия към БАН от нейното основаване до 1972 г.

Повече от 35 години Димитър Иванов преподава в универ­ситета на много поколения български химици и е ръководител на значителен брой сътрудници в Университета и в Академията, които той с умение подбира. Мнозина от тях по-късно стават сами академици, член-кореспонденти, професори, доценти и старши научни сътрудници.

Проф. Д. Иванов е автор на университетски учебник по органична химия, претърпял седем издания и останал насто­лен наръчник за работа и след завършването на университе­та.

Проф. Д. Иванов почива на 25 октомври 1975 г. в София, отличен с високи и правителствени награди за многостранна и ползотворна дейност в полето на родната химия. Научната му дейност е оценена и в чужбина — той е лауреат на Френска­та академия на науките (1932 г.), член на Френското химичес­ко дружество (1924) и на Немското химическо дружество в ГДР (1958 г.).

         Из книгата на Мирослав Парушев: „Бележити български химици“, изд. Народна просвета, 1980 г.

Препратки:

http://ochemist.losttribesource.org/chr-ivanov-chemistry-2012.pdf

http://www.orgchm.bas.bg/downloads/D_Ivanov_chestwane_120.pdf