СПОДЕЛЕНО ВЪЛНЕНИЕ - ГЛ.АС. Д-Р КРЪСТИНА ХРИСТОВА

СПОДЕЛЕНО ВЪЛНЕНИЕ

Кръстина Христова

Една изящна книга с вълнение привлече вниманието ми: „Асен Златаров - 130 години от рождението му”. На корицата - портретът му, като олтар на българската духовност ни кани да я отворим. 

С нея  авторският колектив Людмила Генкова, Свобода Бенева и Кристиан Ковачев ни предлагат да се докоснем до онова ренесансово време на България, събрано в неговия духовен образ.

В предговора Мария Добрева от Фондация „Вигория” мотивира спонсорството на изданието, предназначено за учащото поколение на съвременна България. Със синтетичен подход тя свързва динамичното  развитие на европейската наука и култура в началото на ХХ век, на социални идеи и войни, с развитието на българската наука през 20-те години на века и утвърждаването й в Европа, с развитието и на българската култура. Време, в което на българската духовна сцена ярко се откроява образа на Асен Златаров като многостранно развита личност.

Възторжен възпитател на младежта, в предсмъртния си час той й завещава: „Идеалът винаги побеждава, стига да е смислен, висок и човечен”- мото и на книгата.

Книгата представя творческата дейност и животоописание на проф. Асен Златаров в обем 207 страници с два раздела -  І част: АСЕН ЗЛАТАРОВ - УЧИТЕЛ НА НАРОДА, с автори доц. Людмила Генкова и доц. Свобода Бенева и ІІ част:  ЕДНАТА КАТЕДРА МУ БЕШЕ ОЛТАРЪТ, съставител магистър фармацевт Кристиан Ковачев.

Авторите на І част използват за основа свой текст от издадена тяхна книга „Многостранната личност и дело на Асен Златаров” /1985 г./, по случай 100 годишния му юбилей, който текст надграждат. Тази част на книгата включва 9 статии, чийто заглавия отразяват основни насоки на изява на неговия буден и неспокоен дух. Л. Генкова и С. Бенева правят изключително вълнуващ, задълбочен анализ на неговия духовен образ на многостранно развита личност: учен, литератор, просветител хуманист, популяризатор на непреходни духовни ценности, радетел за добруването на народа, възторжен възпитател на студентите и младежта.

Като учен неговите интереси са актуални със съвременните знания в дадена област на науката - в областта на органичната химия, биохимия, броматология, аналитична химия, ензимология, а научните му изследвания са освен теоретични открития, но и с практическо, приложимо в живота значение. Издава повече от 80 научни трудове, стотици научни и публицистични статии.

Не по-малък принос в изграждане на духовния образ на Златаров имат отразените в книгата негови културни интереси - любовта му към литературата и неговите  лични творби, любовта му към всички изкуства. Златаров питае изключителна почит към творците на класическата европейска и руска литература, към българските писатели от Ботев, Вазов и до съвремието му, издига глас в защита на Антон Страшимиров, на Пенчо Славейков, в защита на академичната свобода…

Авторите изтъкват неговата роля на популяризатор на природонаучни и социално-икономически знания, като борец за свобода, радетел за трезвеност… Неизброими са достойнствата му, които  доц. Людмила Генкова и доц. Свобода Бенева, с достолепен анализ в книгата, правят достояние на читателя, внушавайки  РЕСПЕКТ, ПРЕКЛОНЕНИЕ И ВЪЗХИЩЕНИЕ пред неговия духовен образ.

Предложена е схема на хронология на жизнения и творчески път на Асен Златаров и Списък на негови по-важни научни трудове и други публикации, описани на 12 стр., цитирани са 12 литературни източника.

Участието на Кристиан Ковачев в книгата е като съставител на част ІІ: „ЕДНАТА КАТЕДРА МУ БЕШЕ ОЛТАРЪТ”.

Обемът на ІІ част обхваща 25 статии на автори, писани за проф. Асен Златаров или статии от самия Златаров. Изборът на статиите е от г-н Ковачев из библиотечните архиви, поместени на 102 печатни страници.

Възниква въпросът - малко или достатъчни са те, на фона на библиотечните архиви,чрез тази част на книгата, да очертаят образа на Асен Златаров пред съвременен читател, който чува за първи път името му? По мое мнение намирам, че са достатъчни дори да запалят факела на Златаровска светлина пред него, да го спечелят за повече МЪДРОСТ И КРАСОТА в личния му живот.

Във втората част личен принос на съставителя г-н  Ковачев  е избора на статиите и тяхното хронологично подреждане в книгата така, че да изгради многостранния образ на Златаров и да държи  читателя  в непрекъснат интерес - да изчете ІІ част на един дъх… И не само на един дъх, но и да я прочете още веднъж и с все по-ново проникновение и възторг пред духовния образ на Златаров: да се възхити от неговите широки интереси към природата и живота, ученолюбието му с преклонение пред знанията за света, всеотдайност към науката и нейния принос за благото на хората, хуманност и любов към човека, към младежта и студентите, болка за народните страдания и радетел за благоденствието на българския народ.

Възторзи будят статиите за културата на Златаров, неговите многостранни интереси, любовта му към изкуствата и литературата, към творците - създатели на творби от всички области на българската култура. Трогателна е неговата съпричастност към Яворов. Особено буди радост статията “Две светли имена, две сродни души” на Свобода Бенева, може би поради преклонението ми лично и към Николай Лилиев. Без да споменавам заглавията, всяка статия се включва в общия обем на ІІ част, със свой принос към изграждане духовния образ на Златаров, успешна заслуга на съставителя.

Лично аз имам отношение към статията „Баща ми” от сина на Асен Златаров като невероятен пример за отношения родител-дете, актуален в днешното ни време на занемара на този съдбовен за нацията ни въпрос, за семейното възпитание на детето. Особено ценно намирам и поместването на статията  „Култура на сърцето” на Здравко Митовски, с която критерият на Златаров за културно поведение в обществото е за съжаление актуален и за нашето съвремие. Читателят страда и става съпричастен към всяка негова болка към грубата действителност, за неговата ранима душевност.

Но най-силното народно страдание за Асен Златаров идва с неговата преждевременна кончина, предадена невероятно в статията на Жеко Вълканов „Когато Асен Златаров живял и учил народа да живее”…

Но въпреки трагичната си смърт, Златаров остава в народната памет да живее с всичко, което е направил и ни е оставил като завети през своя кратък живот - живот на горяща факла, която разпръсква Прометеевския огън на знание, изпълнен с любов към човека и преданост към народа, тъй рано прегорял и изгаснал…

Остава паметта българска за него, припомняна с почит при поредните юбилейни чествания и при спомена за важни дати в неговия живот. За мен едно такова паметно честване, на което присъствах беше 120 г. юбилей, отразено в книгата със статията на проф. Димитър Колев. 

Завършвам споделеното мое мнение за  книгата „Асен Златаров 130 години от неговото рождение”, която прочетох с вълнение и горещо препоръчам на  младите читатели. С признателност изказвам благодарност на авторския колектив доц. Людмила Генкова, доц. Свобода Бенева и магистър Кристиан Ковачев, че с книгата си поднасят едно общуване с почти живия образ на Асен Златаров, с облагородяващо въздействие върху душите ни, в очакване на светлата дата на 130 годишния юбилей на проф. Асен Златаров.

Ноември, 2014 г.

Статията е публикувана в сп. „Литературен свят“, бр.68, декември 2014 г.

Препратка към оригиналната статия: 

http://literaturensviat.com/?p=100012

 

В СТРАНАТА НА СЪВЕТИТЕ - Д.Д. ДАСКАЛОВ, в. "Час", 19.IX.1936 г.

В страната на съветитe

от проф. д-р Ас. Златаров

У нас има едни своего рода инте­лигентни хора, които живeят с известни предубеждения и надали някой е в състояние да разбие тия предубеждения. Обикновено това са хора с късогледство, слепота и те вървят в живота като коне с капаци на очите. За тях дори „споменаването името на СССР е опасност“. Смятат, че тая стра­на е най-страшният ад, в който  „Сталин прави кебапче­та от човешко ме­со“. Осмели ли се някой ве­стник да съобщи нещо добро, то тия фанатици веднага отсичат: „Той е комунистически“. Опита ли се някой да изнесе истината, готов е епитетът: „платен болшевишки агент“.

Тъкмо тоя фанатизъм, тия пред­убеждения и предразсъдъци иде да подкопае книгата на проф. Ас. Златаров.

Авторът, любим професор, учен, но и добър литератор, още в уво­да смело удря:

— Да, от всичко трябва да се учим.

А после откровено и увлекателно разказва за всичко видяно и чуто в страната на съветите, гостувал в нея по случай XV международен конгрес на физиолозите.

Още първите страници грабват чи­тателя и го пренасят отвъд грани­цата, в необятната руска земя, където 180 милиона хора, от най-раз­лични раси, живеят братски живот. А после две картини, два свята стряскат погледа ни.

Авторът ни развежда мислено навред из Ленинград, Москва; сочи ни да видим с очите си новите улици, работническите квартали, парковете, театрите, музеите, площадите, училищата, градините; да видим бодрите и усмихнати лица на всички тру­дещи се; работници, професори, учи­тели, управници, учащи се, деца; да разберем колосалния успех във всич­ки области; да почувствуваме новия живот, динамизиран, колективизиран, свободен и щастлив за всички ...

С маса цифри, цитати и разсъжде­ния си е послужил авторът, за да ни обясни цялата тази промяна, целия този грандиозен възход. И в края на краищата заключава: „Русия тряб­ваше де мине по пътя на октомврий­ската революция, за да се спаси, но този руски път си е само за Русия“.

Като положително качество на кни­гата следва да посочим голямата правдивост, с която са напоени всич­ки нейни редове. Авторът е устоял докрай верен на уводната си декла­рация: „Да запазиш свободата на духа си и безпристрастие при изуча­ване на една проблема е единствено­то поведение, достойно за човека“.

Искате ли да надникнете в живо­та на братска Русия, да разберете нейния нов облик и смел възход, прочетете книгата „В страната на съветите“ от честния човек и добър разказвач проф. Ас. Зла­таров!

Д. Д. Даскалов

ВАЗОВ ЗА СЕБЕ СИ - ОТПЕЧАТАНО ВЪВ ВЕСТНИК "ЧАС", бр.3, 26.IX.1936 г.

ВАЗОВ

ЗА СЕБЕ СИ

По случай 15-годишнината на неговата смърт

Aз работих половин век на книжовното поле, движим от вътрешен тласък, подчинявайки се на не­утолима душевна жажда да служа на истината и на красотата. Аз пях за България, защото я обичах; аз насаждах в младите души вяра и обич към своето, защото бях син на България; аз прославих нейната божествено хубава природа, защото бях очарован от нея; аз се вглъбих в историята ù, защото бях пленен от величието на нейния ми­нал живот, в епохи далечни, кога­то тя даде на славянския мир свет­лината на словото и, малка сравнител­но, трябваше да води вековна и ги­гантска борба за своята независимост и за постигане на своите идеали; възпях нейните идеали, защото бяха свещени.

Свидетел-очевидец на страшните ù борби, на големите ù страдания, на безкрайната ù слава, увенчала чело­то ù чрез нечуваните и геройски уси­лия на нейните здрави духом и фи­зически синове, аз не можех да остана хладен, аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ.

И всичко това изразих в моята песен. Аз не изпълнявах дълг, за да мога да очаквам одобрение. Не извърших някакъв подвиг, за да ламтя за венци. Работих не за на­града.

КАК СЕ РАЖДАТ "ЧАСОВЕТЕ" - ХРИСТО Д.БРЪЗИЦОВ, в."Литературен час", бр. 2, 1935

Кaк се рaждат „чaсоветe“

Признания на един интервюер. — „Един час при …“  — Закачалката във вестибюла и зъболекарския стол. — Кой как отговаря. — Колко минути има един „час“.

Хр. Д. Бръзицов пръв въведе в България, още преди 5 — 6 години, обичая да се взимат интервюта от писатели, артисти, учени. — въобще от хора на духовна дейност. Тогава бяха интервюирани от него почти всички първенци на мисълта в България. Отсетне други продължиха тая благородна дейност. Този род интервюта продължават и сега, но дали защото интервюерите са се уморили или защото се е намалило числото на окончателно закръглените духовни дейци, често стават грешки. За такива грешки вече се пише и в печата. Изобщо, въпросът за „Един час при . . .“ се поставя на обсъждане. По тоя повод помолихме да ни пре­даде някои мисли върху тоя род интервюта техния първомайстор в България, Хр. Д. Бръзицов. — Бел. ред.

Фокусниците, след като смаят публиката, обичат да показват тайната на изкуството си. И всеки ахва пред простотата на чудото, което току-що се е разигравало пред очите му.

Моята работа — „Един час при … “ нито беше фокусничество, нито чудо, и ако започвам с тоя увод, то е защото, все пак, и аз ще искам да разкрия тайната на моите „Часове“. Някога това би би­ло непрактично и нетактично. Сега може, защото отдавна се простих с „Часовете“. Три години бяха достатъчни, за да бъдат обходе­ни забележителностите на Бълга­рия. Е, разбира се, има и неизслед­вани кътчета, и много прости ме­тали са по-полезни от блестящoто злато — но какво да правя, ка­то станах бижутер?

Имам стотина „Часове“. Не всич­ки са добри и не от всички съм доволен. Първо. За да влезеш в интимен разговор с един човек, особено когато не го познаваш, трябва себеотрицание. Не в смисъл на кураж, а на от­чуждаване от самия себе си. За­качвайки палтото си във вестибюла, трябва да оставиш на закачалка­та и своето „аз“ с всичките му добри и лоши мисли, с всичките му страсти и безстрастия. От те­бе се искат само: слух, говор, памет и една машинка, с която да се снишаваш или възвишаваш, като зъболекарски стол, до нивото на човека, който е срещу тебе.

Но, представи си, че миналата нощ не си спал, че в настоя­щия ден не си заплатил полица­та си, че това, онова… Тогава ти липсва паметта, слухът, говорът, „машината“ — всичко е в стач­ка. А вестникът не чака — трябва днес да дадеш „Часа“ в печат­ницата. Ето — такова „интервю“ не може да бъде от най-сполучливите.

Втора причина да не бъде спо­лучливо: Отиваш при човека, за­щото има малък номер в бройницата на българските заслужили мъже. Но сам ти, не знаеш за­що, нямаш това високо отноше­ние към тоя човек. Например, може да ти напомня някого другиго, който не стои на лявата страна на сърцето ти. Нагласяваш машина­та, но столът не мърда — не сте на равен терен.

Една забележка: „на равен те­рен“ — това не е някоя моя пре­тенция да се приравня духом и дарбом с насрещния. То е само една техническа необходимост за психично приравнение: едно приспособление към средата; едно отър­сване от моя „аз“ и подчинение на отсрещния; едно угаждане, изобщо. Много трудна работа. Ако човек не си е възпитан, може да мине за мазник.

Например, ако той е филолог, трябва да се покажеш, че едва ли не филологията е солта и хлябът на живота ти. Ако е македонец, трябва да почнеш с един пирински акорд. Ако е стар, тряб­ва да възхваляш старостта, най- сетне — и най-трудното …

Повечето не искат от тебе то­ва, но ако не им го дадеш, „интервюто“ пропада. Трябва да им го дадеш, без да са го поискали. Инак, как ще накараш един такъв учен да се разприкаже за детинските си лудории край реката и да ти разкрие ревниво пазените до тоя момент тайни по бъдещи авторски плановe…

Споменавам няколко пъти ду­мата „интервю“. И тази дума е член в моята работа. Колко ме е спъвала тя! Главно, защото не исках да я употребявам — защото е банална, компрометирана и неточ­на за моите случаи — а все пак, трябваше да я употребявам, защо­то… помислете си, как можеш да отидеш при един голям учен и да му кажеш: „Искам да раз­говарям с вас"…

Друго е да кажеш, че искаш интервю.

В безредието, което успях да направя до тия редове, няма да шокира много, ако се спра сега пак на една друга страна на мои­те „Часове“.

Всички, или почти всички хора на науката, изкуствата и въобще областите, чиито представители ме интересуваха, живеят далеко от града. В собствени или чужди къщи, те са пръснати из новите предградия. Знаете къде са Професорският, Журналистическият, Артистическият квартали…  а Антон Страшимиров се е разцепил някъде към малките улици около гарата.

Представете си каква разходка се прави преди тоя „Един час“ и особено ако има „студена“ или „топла“ вълна — както сега наричат зимния студ и летния пек. И пак депресията е нищо пред опасността, да не намерите лице­то, което търсите.

Но — намерили сте го. Лицето е непосветено. Обяснявате му. Някои чувствуват неловкост, особено поради изненадаността. Но тъкмо такива „Часове“ ценя, защото ли­цето не е имало време да потърси помощта на неискреността.

Започваме.

Ако лицето не пуши — и аз не пуша. Ако пуши много, и аз пу­ша много. Разговорът върви. Някои отговарят охотно, на други тряб­ва да се поднася отговор и да го санкционират.

Например: Сигурно вашето мне­ние е, че …

— Да тъкмо тъй, отговаря моят събеседник.

Най-лесни са писателите. Те са свикнали с многото приказки. Уче­ните държат средно место. Най-мъчни са артистите. Въпросите ги затрудняват много. Никой от мо­ите събеседници не беше прост, — знаете, обиколил съм именно сложните българи — и все пак, за някои отговорът биваше удоволствие, а за други — трагедия.

Сега да си призная една лъжа — при това, лъжа в основата, в сърцевината на работата ми. Мо­ите „Един час при … “ никога не са бивали „един час“. Не пом­ня случай да съм разговарял по- малко от час и половина, а пом­ня и „Часове“, които започваха в 2 часа след обяд и свършваха в 6 часа. Мисля, че такъв бе случая с покойния виден обще­ственик, Димитър Мишев, кой­то, при това не пушеше…

От близо стотина души, които интервюирах навремето, само един отклони поканата ми. Това ме за­радва много. Помислих си: Значи и в България има оригинали. А аз обичам много оригиналите.

Хр. Д. Бръзицов

КИСЛОРОДЪТ НА ЖИВОТА - Д-Р В. ЗЛАТАРЕВА /в. "Час", 1937 г.

КИСЛОРОДЪТ НА ЖИВОТА

/Ориг. загл. „ЛЮБОВ И АВТОРИТЕТ“/

Отношението към Aсен Златаров можеше да бъде определено ка­то съчетание на любов и авторитет. Хората го обичаха, без да го познават — добре, или дори никак — а заедно с това го уважаваха. Много пъти в своите обиколки из провин­цията аз бивах изненадвана от особено сърдечен прием. Хората би­ваха много внимателни към мене, слушаха ме с интерес, чакаха от мене да им кажа много и някак по важни неща. Аз оставах изнена­дана. Докато така, уж съвсем слу­чайно, ще бъда попитана: — Какъв ви е Асен Златаров — чичо ли ? И, когато разберяха, че никакви родстве­ни връзки нямам към него хората оставаха малко разочаровани. Толкова неговото име е голямо, любовта към него силна, че тя може да се прене­се към други и тях да обгърне и стопли.

Но заедно с това той беше име, което предизвикваше уважение и всяка негова мисъл беше правило, кое­то младите приемаха в пълнота.

„Само кражбата на портрети не е кражба“ — с това ние учениците оправдавахме подобни свои постъпки: — така казва Асен Златаров. Негови мисли станаха нравствено пра­вило, което в съзнанието на млади­те заемаше по-високо място, отколко­то господствуващите правни и нрав­ствени норми.

„Смехът е кислородът на жи­вота“ — с това мнозина извиняваха всяка постъпка, която нарушаваше духа на сериозност. Трябва да се смеем, колкото можем повече, за­щото смехът дава сила на живота, поддържа жизненото горене у нас. В клас една ученичка се засмива. Учителят я вдига и започва да я мъмри. Тя отговаря: — Но Асен Зла­таров казва, че смехът е кислоро­дът на живота. Учителят е победен: — така казва проф. Асен Зла­таров. Нима самият той не носи в душата си достатъчно силно уваже­ние към тоя български учен? А не е ли чудесно това, че учениците така много четат за Златаров, винаги се тълпят да чуят неговите сказки и понякога — само за да го видят, след като знаят, че той е и Аура ?

— „Което младите пожелаят, то ще стане дело на утрешния ден“ — това вече не е една мисъл, на коя­то трябва и можем да се позовем, за да извиним или обясним една своя постъпка. Това е знаме на един жизнен път. Това е вярата на мла­дите. То е утвърждението на про­гресивното в живота. Младите се заразяват, в душата им се разга­ря огънят на борбата и те тръгват напред към утрешния ден. Тръгват в душата си: чертаят онова, което трябва да стане, и са уверени, че то може да стане.

Ето ги, те и днес са смутени пред неговия гроб, не могат да повярват, че той е мъртъв, защото не може да се изкорени от душата им вярата, че това, което те пожелаят, то трябва и непременно ще стане дело в утрешния ден.

Д-р В. Златарева

Статията е поместена във в. „Час“, от 6 януари 1937 г., стр.3           

ЕДИН ЧАС ПРИ ДЕТЕТО - ХРИСТО Д. БРЪЗИЦОВ, в. "Литературен час", бр.5, 8.V.1935 г.

ХРИСТО Д. БРЪЗИЦОВ

Един час при детето

Интервю с едно дете по случай Деня на детето

Навън се е развихрила една пролет — просто те хваща страх. Виждаш колко си слаб да обхва­неш всичката ù прелест — като влюбен, който никога няма достатъчно думи да ù каже колко много я обича.

Ражда се нещо велико, пре­красно — а ти не мислиш за рождество, а за смърт. Мислиш си: и след теб дърветата все тъй ще напъпват, славеите, не­бето, вятърът …  а ти и твоята любима — прах.

Но пак си по-щастлив, че мислиш макар тъй, отколкото ако не мислеше нищо, ако не виждаше пролетта. Ех, ще се „поминеш“, но дорде си жив — ще живееш. Ония, които не я виждат, по-малко страдат от теб, но никак не живеят …  А ти живееш колкото и за тях — в приро­дата нищо не се губи …

Не знам на какво мнение са жените художнички, но като гледам през отворения прозорец съседската градина, мисля си:

Ето готова пролет ! Защо я търсят все по балкани и полета! Ето я и тук, в града, под тря­съка на трамваите и по улиците. Та пролетта затова именно е тол­кова велика и прекрасна — и не­сравнима с нищо друго — защото покрива целия мир, прониква и в избите — а колко повече в съ­седската градина …

Та, ако бях художник, бих взел четката, бих я натопил в розово, ама да тече от нея — и стигат ми само тия няколко еле­мента от съседската градина, за да направя една картина: пролет.

Дръвче, цяло потънало в розов цвят, едно обтегнато въже и връз него изпрана розова долна дреха, а из градината — млада майка с розово дете на скут.

Но не съм художник, вместо четка възправя се моливът — и по-добре, защото, собствено, днес нямам никакво намерение да рисувам, а да вестникарствувам. Ще взема интервю. Така поне личи от заглавието — от заглавието поне, ако не от нищо друго до тук. Интервю с детето, „един час при" …

И от кое друго дете, разбира се, ако не от това съседско — с розовата майка, между розовите дръвчета?

Защо да приказваме за детето с други. Ако е за компетентност — а за компетентност е — детето е, което ще ни каже най-важните ра­боти по случай Деня на детето.

— Е, детенце, говори, прочее.

— Какво да ти кажа, чичко. Ние в София, в света мрем като мушици. Много сме, но не се безпокойте, че ще ви догоним и изринем — мрем по пътя. Про­стотия и жестокост ни погубват преди още да сме се нарадвали поне на първата пролет. А много от нас биха доживели до дъл­боки старини, ако вие, мъдрите дър­таци, бяхте внесли повече ред и правда в живота. Как искаш да не мрат децата на един човек, който стои без прехрана. Или който трябва да търси стотици за церове. Ще ги потърси веднаж-дваж, кога ги намери, кога не, па ще махне с ръка:

„Бог дал, Бог взел“ …

Ето ти една статистика от ми­нала година за София: до една годишна възраст са умрели 562 деца, от 1 до 4 години — 201, от 5 до 9 години — 67, от 10 до 14 — 31 … Много от тях биха били днес живи, но … Не говоря, разбира се, за изключителните случаи, когато нищо не може да помогне. Нищо, да, но една добра храна, лекарски грижи, церове, чист въздух … повечето от тия деца не са има­ли всичко това! Гледай, в трето районно кметство — районът на беднотията, са умрели 377 деца, а в първо районно кметство са умре­ли само 30 …  Чичко бе, ти разби­раш ли от многоточия?

— Ти, собствено, какво разбираш, хлапако ниедин?

— Как какво разбирам — не видиш ли каква статистика ти развивам? Вие едно време, когато сте били като нас, играли сте си на шикалки, а ние вече и за Декстер знаем, и за много работи още …

— Как си с книгите, хлапако пеленак? Четеш ли, гледаш ли картините?

— Ах, много съм доволен! Такава богата детска литература няма никъде (според както казват детските писатели). Много съм трогнат от вниманието им … Абе тия хора кога спят? Все за нас децата мислят и работят! И гледам, броят им всеки ден се увеличава. Само тия футуристически картини, с които в повечето случаи украсяват книгите, не мога да ги разбирам. Знаеш, чичко, отначало имах съвсем друга пред­става за света: изкривени къщи с комини до небето, разкривени хора, котки с мустаци цял метър … По едно време почнах да уча света не по книгите на тия писатели, а по самия него и, слава Богу, поправих си вкуса и погледа. За малко щях да порасна кривоглед.

— А как си с играчките?

— Да ти кажа правото, пак предпочитам пушки и войници. Татко казва, че войната била страшна, но нали не съм изпитал тая страхо­тия, ще ми се да я преживея. Освен това, казват, че светът щял да се разоръжи, та бързам да се наиграя на пушки, докато не са прибрали и тия.

— Друго нещо да кажеш ?

— Не ми се приказва много. Предпочитам да се радвам на хуба­вата пролет. При това тази година тя е по-весела за мен, защото на­значиха татко на работа. Само едно помрачава радостта ми: че татко измести един друг. А и той има дете. Мисля си, че ако хората, пре­ди да предприемат каквото и да е по-важно дело, биха помисляли за децата си и за децата на дру­гите, много леки постъпки, много жестокости биха били избягвани. Големите правят - струват, а кол­ко дечица страдат …

Накрая детето ми каза нещо, което вероятно е чело от мене, преди да се роди:

— Чичко бе, помислете за 365-те дни на годината. Да бъдат дни на децата, що е това „день“ … Ден не храни година!

X р. Д. Бръзицов