петък, 30 януари 2015 г.

ЗA АСЕН ЗЛAТAРОВ - от Евдокия Асен Златарова, сп. "Химия и индустрия", 1946 г.

сп. "Химия и индустрия", 1946 г.
ЗA АСЕН ЗЛAТAРОВ
от Евдокия Асен Златарова

Есента на 1935 година щеше да има избор за редовен професор по биологична химия във физико-математическия факултет, зa която катедра той дълго бе работил и за която сега се бе хабили­тирал. Извънреден професор той беше от 1924 г., преди което бе вече редовен доцент по биохимия във физико-матем. факултет и частен доцент по физиологична химия при катедрата по медицин­ска химия при медицинския факултет.
Тая есен, когато понякога му казвах: „Ето, скоро ще бъ­деш и редовен професор“, гънката на огорчение, която се бе очер­тала около устните му, ставаше по-дълбока, и той отговаряше: „Не си прави илюзии. Това може би няма да стане“.
Тъй дълбоко уязвен беше от някои колеги от университета, че му идеше да захвърли любимата си преподавателска работа. Бе готов да подаде оставка и сигурно щеше да направи това, ако не бяха го избрали за редовен професор. Огорчението му бе тол­кова голямо, че той трябваше през тая последна година да из­разходва сили и наболяли чувства, за да издаде брошурата „По въпроса за титулярството на катедрата по органична химия“, в отговор на обидата, която му бяха нанесли някои хора от универ­ситета. Именно: събрали всички свои научни трудове и взели някои само от трудовете на Златаров, които не могат да дадат пред­става за стойността на неговото научно дело, и ги изпратили на германски учени, които да посочат кому трябва да се даде катедра­та по биологична химия в софийския университет. Каква голяма оби­да за българските учени. Да не говорим за низостта на тия, кои­то са извършили това.
Златаров бе отишъл за няколко дена в лятната ни къщи­ца на Зелин. Една от тия вечери, когато той не беше в София, дойде у дома неговият студент, който му бе любимец, Гавраил Карпаров с другарката си. Дрехите им бяха съвсем мокри, по­неже валеше проливен дъжд. К а р п а р о в оживено ми разправи, че сега има факултетен съвет и че в момента става избор за редо­вен професор. Той и неговите колеги се прехвърлили през прозо­реца в коридора, промъкнали се до вратата на заседателната за­ла и могли да чуят докладите. „По всичко изглежда, заключи той че нашият мил професор ще бъде избраният“.
Сега разбрах, че А. З. поради това е избягал от София. Теж­ко е изживявал тия дни и не е искал да бъде тук през времето, когато заседава съвета. Карпаров говореше живо и разпалено. А.З. ми бе разправил с обич за тоя младеж: бил много спосо­бен, много работлив, жизнерадостен и беден. Той ще го подготви, за да го остави някога свой заместник в университета. А сега сту­дентът искаше, с нетърпение очакваше, неговият любим профе­сор да бъде избран.
Радостта ни стана действителна, когато след като от съсед­ната стая се разнесе звъна на телефона, деканът на физ. матем. факултет се обади, за да поздрави колегата си с избора; Той се очуди, че А. З. в тоя момент не е в София.
Когато на следния ден А. З. пристигна и побързах още на вратата да му съобщя новината, той не се усмихна, не прояви радост, а я прие равнодушно. Бе вече доста слаб и с болка виждах, че дрехите са станали по-широки на леко приведената му фигура.
Бюлетините от академичния съвет, който на 11 декември 1935 год. потвърди избора на А. З. за редовен професор, са за­пазени в един плик, изпратени му за спомен от проф. М. Ар­наудов: 25 бюлетини — на всички пише „да“.
Той вършеше огромната си работа от всякакъв вид, а сега му се явиха и нови задължения за работа, които усърдно  с обич подготвяше.
Бяхме от няколко месеца в новия ни апартамент. А. З. бе вече редовен професор — би трябвало да сме доволни при толкова големи поводи за радости. Но той не беше здрав, страдаше мълчаливо. Не обичаше да се говори за болестта му. Нервираше се и сър­деше се дори, когато някой настояваше да се съветва с декари.
Новото ни жилище, градено с толкова грижи и надежди да бъде приятно, въпреки че А. З. прекарваше по някой час на ден от скъпото си време при строежа, ни поднасяше всеки ден нови неприятности със своите несгоди, които за жалост не бяха малки и в неговата работна стая, която бе винаги студена. И пос­ледната зима бе принуден да работи полулегнал в леглото си.
В края на зимата 1935 г. бе дошел при Златаров студентът Карпаров засмян, с розово лице. Каза, че щял да се оперира от апандесит. Златаров го гледаше кротко и го посъветва да не се подлага на операция, ако това не е неизбежно, а лицето му беше тъжно и замислено. В тоя миг сигурно страданието го из­мъчваше и той може би предвиждаше, че не след дълго и него ще трябва да оперират... без отлагане.
Но той не се подаваше на болката си. Не се отпущаше. Рабо­тата му следваше редовния си ход. Няколко дена се бяха изминали от посещението на Карпаров. Златаров щеше да има беседа върху болестта рак. Дружеството за борба с тая болест бе уредило последователно няколко беседи от учени. Исках непременно да отида вечерта, когато З. щеше да говори. На излизане и той ми каза: „Ела непременно, има какво да чуеш“.
Както всякога с нетърпение очаквах часа, за да отида да го слушам. Телефонът позвъни и бях поразена, когато чух, че Карпа­ров починал. Оперирали го преди няколко дни, прибрал се в дома си тая сутрин, и... Утре        щели да го отнесат в родното му село, та да обадя на Златаров. Трябваше да отида там и не можах да присътствувам на сказката.
Вечерта, неспокойна, чаках Асена да се върне. Как ще посрещне той тая грозна новина ? А трябва да я узнае.
Той седна удобно на канапето да почива, а аз не смеях да вдигна очи, за да не издам вълнението си.
— Сказката ми излезе много хубава. Ти защо не дойде?
— Отговорих му уклончиво. Трябваше да му кажа страшната но­вина. И изведнаж почнах:
— Знаеш ли, че К. бил много болен?
— Ах, наистина, какво стана с него? — сепна се той.
— Починал, побързах да кажа.
— Карпаров? Не може да бъде! Бедното, добро момче, — и той заплака.
Въпреки голямата умора той искаше още тая вечер да отиде при починалия си студент. Кола ни отведе в отдалечения квар­тал. Малката стая бе препълнена с хора. Майката се разплака: „Няма ли да посрещнеш твоя любим професор?“. Скръб притискаше сърцата на всички, които бяха събрани там. Изведнаж тръпка като от електрически ток премина по тялото ми, защото видях, че клепките на мъртвия се свиха и очите останаха отворени и, стори ми се, вгледани в Асена. Дигнах погледа си към него и видях неговото бледно лице спокойно — и той гледаше мъртвеца. Майката посегна и затвори очите на мъртвия си син. Ужасът, който полази по снагата ми беше оттам, че мисълта за смъртта се втурна в съзнанието ми и го смути, мисълта за неизбежната смърт, която като че ли открито го гледаше със стъкления си студен поглед. Той не беше здрав и всеки ден ставаше по-бледен...
Смълчана пред грозното събитие, пред страшните мисли, които то възбуди в мен, седях редом с него в колата, която ни отвеж­даше. А той разправяше: „Човешкият организъм не умира отведнаж. Смъртта е постепенен процес, който, понякога трае с дни, — Кратък е човешкият живот и мизерна машина е неговият орга­низъм. Достатъчно е един орган да скъса с[ъс] задачите си и да пре­стане да съдействува за хода на тая машина, и настъпва последо­вателно измиране на всички органи, на всички клетки и най-сетне окончателната смърт на целия организъм... Само творбата на човешкия ум, постигнатото от него, то остава, за да се подеме и доизгради от идните работници. Така е в науката, така е във всяка отрасъл на човешката търсяща мисъл...
Мекият му глас се изливаше леко и звучно, а неизлечимата болест се беше вече загнездила в неговия организъм и извършва­ше своето рушение, за да накара да спре само след няколко ме­сеци и това сърце, което туптеше по-силно от другите.
_______

В предговора си към горепомената[та] брошура A. З. казва: „Напоследък някои пострадали в неоправданите им амбициозни домогвания и кариеристични сметки, поискаха да ме уязвят. Това не ме засяга: много им са слаби за обществен кредит имената и прозирни намеренията. И ако сега правя достояние на приятели и колеги следващите страници, правя го за да им дам отплата за добрите чувства, които ми изявиха и за възмущението, което е предизвикала замашката на хора скарани с истината и слепи за действителността. Какво да се прави: срещу болестта „голям за себе си“ — не помага нищо: тя е като кокошата слепота. Но се пак някога ще издам книга с литературни портрети на нашенци, сред които тоя на парвенюто и простака ще намери своето място и тогава ще ми бъде позволено да се пошегувам: „rira bienqui rira le dernier“.
Нишката на неговия живот се прекъсна и той не можа да даде тия портрети. Но неговото творчество, на което той отдаде целия си живот и в което изразяваше мисли и даваше отговори на въпроси, които вълнуваха множество хора, му създаде много приятели. Тоя голям брой негови приятели, ученици и последова­тели го обичаха и ценяха, и те са които чувствуваха неговата лип­са през изминалите десет години и именно за тях се отнася и по­следната известна фраза „rira bienqui rira le dernier“. Защото образите, които Златаров не успя да даде, се обрисуват сами с всичките си тъмни цветове и качества на фона на нашата съвре­менна действителност, която Златаров предвиждаше.
_______

Точно преди десет години, когато с неизразима болка изжи­вяваше последните си дни, в кратките часове на затишие идваха мигове, в които аз като че ли недоумявах: той ли е ? Как може да пилее времето си затворен в тая болнична стая ? Нали в двадесет и шест годишния ни съвместен живот аз не го видях нито веднаж в бездействие ? Защото всеки час и всяка минута му бяха запълнени и винаги бързаше за предстояща работа. Почивките му бяха кратки промеждутъци между часове на деятелност, особено в по­следните години, когато дейността му бе станала много разностранна и той ù бе, отдал всичките си сили.
В 1932 г. се казваше, че той е написал повече от осем хиляди печатни страници, но те надминаха тоя си брой, защото той про­дължи да пише докато силите му се изчерпаха.
Представям си го в голямата му работна стая в старата ни къща. В новия ни апартамент той живя само година и половина и това време си спомням с голяма горчевина: той не беше вече здрав, а и новата му работна стая бе тъй направена, че той се сблъскваше с много неудобства.
Атмосфера лека и приятна създаваше неговото присътствие в дома ни. Занимаваше се с най-различни неща. Каквото се раз­валеше в къщи: от най-обикновения ключ до сложния механизъм на радиоприемника, той с готовност поправяше. Ако някой се разболее — в неговата аптека имаше цяр за всичко. В негово присътствие тия, които живееха с него, се чувствуваха обезпечени срещу каквато и да е напаст, защото той намираше изход от всяко затруднение. И не само към непосредно близките си той проявяваше тая загриженост. И не ли същият стремеж — да помага и служи на човека — се изявява в по-широк смисъл в неговите творения?
Той обичаше много светлина: лампата на бюрото светеше, а светеше и голямата лампа. На бюрото книги, около него на столове книги и книги, на вид в безреда. Той обаче веднага намираше тия, които му трябват. Той имаше свой ред на книгите си в библиотеката без да се придържа о правилата на библиотечния ред и знаеше мястото на всяка една от тях. Запътваше се право към лавицата, на която биваше търсената книга и посягаше право към нея. „Познавам я по нейната физиономия“ казваше и бързо и ловко намираше исканата страница. Паметта никога не му изменяше.
Нова книга прочиташе за някой четвърт час, докато раз­рязва страниците ù. Защото той не четеше цялата книга. Набързо я преглеждаше и някакси по интуиция долавяше съдържанието и биваше напълно осведомен.
Обещани работи, като статии и др., той пишеше в послед­ния ден на срока, в последната минута. Обичаше сутрин на за­куска да му прочетат на глас току що написана статия, понякога той я прочиташе гласно пред тия, които са при него, а много пъти нямаше време да я чете.
Присътствието не близки хора не смущаваше неговата ра­бота. Не пречеше и това, че през неговата стая се минаваше, за да се отиде във вътрешна стая. Напротив, тъгуваше, когато е сам в къщата и никой не минава от там.
Големите трудове ги е работил по-углъбено, по-продължи­телно. Често пъти чашката кафе, каквото обичаше да пие през време на работа, е оставала непокътната на края на масата му. Слабо приведен над белия лист, който блестеше от светлина, той пишеше на вид спокойно и отмерено. Чуваше се шумът от дви­жението на писалката, понякога той леко движеше устните си, и написаните листове се редяха бързо един върху друг. Често прочиташе на тия, които са при него (или отиваше да ги намери в друга стая) от написаните страници, или разправяше любопитни неща във връзка с работата си, и тогава бликаше чувството в неговия глас в израза на лицето му, в цялото му същество. То­гава се виждаше колко дълбоко го затрогва работата му.
Казваше, че той има материалът за известно съчинение го­тов в себе си и че през времето, когато го пише той лесно, сам се подрежда, и то, бих прибавила, в най-добрия си ред, защото всичките му ръкописи бяха чисти, няма по тях задрасквания. По­някога е прилагал допълнения, но никога почти не ги е преписвал.
Лекциите и сказките не ги пишеше изцяло. Набелязваше важни точки и тяхни подразделения, подчертаваше някои дебело, някои слабо със син и червен молив. Готвеше ги преди да ги изнесе в смисъл, че сядаше и мълчаливо ги преглеждаше. Пред сказки, пред всяка лекция, каквито даваше всеки ден, той дълбоко се вълнуваше. След изказването им той биваше доволен, понеже и слушателите са го изпратили с голямо задоволство, но биваше, особено последните години, смазан (така се изразяваше той) от умора. Тия, които са чували негови сказки познават красотата на неговото слово и силата на неговите възторзи, знаят как той като че ли беше готов да се възземе и заедно с хубавите си мисли да отлети в красивия свят, който разкриваше пред слушателите си. Но само ония, които са могли да го наблюдават от страни, са забелязали, че той стъпваше само на пръсти и дълго стоеше така, готов, като че ли, и физически да литне.
Освен печатаните му върху най-различни теми трудове и след тях лекции и сказки, някои от които са печатани по стено­грами или от самия него написани обширно, а повечето в конспектен ръкопис и запаметени донякъде от слушателите, — друг вид негово творчество, което за жалост остана само в паметта на неговите слушатели, са неговите импровизирани речи. Такива той даде доста много и при различни случаи. Ще спомена две от тях.
В 1911 г. на тържеството за Ботева на Вола ненадейно го видях изправен пред всички извънредно бледен, развълнуван.
Аз не знаех, че той ще говори и помислих разтревожена, че му прилошава. Но той тихо, полека почна, за да изнесе още тогава една блестяща реч за Ботева.
Последната импровизирана реч, която аз чух, той даде в 1934 г. в Мадрид на международния конгрес на химиците.
В голямата зала на хотела, в който се даваше, след работата на конгреса, прощална вечеря, се бяха събрали над хиляда деле­гати и гости от всички краища на света. Говориха много оратори, но ги чуваха само съседите им по маса, защото залата непре­станно гъмжеше от разговори. Изведнаж Асен, неудържимо раз­вълнуван, ми прошепна с трепетен глас. „Ставам да говоря“ и в същия миг се изправи. Чувствуваше се как цялото му същество трепти във всяка своя клетка. Сърцето му така силно биеше, че чрез масата, на която се бе опрял с ръка, чувствувах ударите. От начало тихо той почна своята реч и усилващ я постепенно, така пламенно и ясно я произнесе на хубав френски език, че настъпи пълна тишина в грамадната зала. Това беше съвършена културна реч: за човека, за неговите стремежи към добро бъдеще, за ролята на науката при изграждането на това бъдеще, за една малка далечна страна, където има хора, които се въодушевяват от тези идеали и се борят за тях.
Когато спря да говори, последваха нестихващи ръкоплескания. Спуснаха се хора от близки и далечни маси да го поздравят и всич­ки питаха: de quel pays êtes-vous, monsieur? — и когато и ние тримата българи, понеже всички не успяваха да се приближат до него, отговаряхме „от България“, това бе празник не само за него и нас, които бяхме с него, а и за нашата родина, чието име се носеше от уста на уста.
Самият той имаше съзнание за цената на своите речи и последната есен, когато беше вече болен ми каза: „Трябваше да се снемат някои от моите сказки, за да може да се възпроизвеж­дат“. Аз се помъчих да го уверя, че има време за това, но печална истина е, че всички, които го ценим и обичаме пропустнахме да сторим по-рано това.

Статията на Евдокия Златарова е публикувана в сп. „Химия и индустрия“, год. XXIV, кн. 3-4. (ноември – декември 1946 г.)

неделя, 25 януари 2015 г.

ХРАНАТА И ЗДРАВЕТО - ПРОФ. Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ


Д-р Ас. Златаров

Храната и здравето

„Ние сме родени, за да живеем, а за да живеем трябва да ядем. Нека това добре се запомни,  защото някои мислят, че са родени, за да ядат. Oт тука произлизат цял куп разстройства на тялото ни, които похабяват силите ни, правят ни плячка на болестите и съкратяват живота ни.
       За да бъде животът наистина подсигурен, трябва нашата храна да бъде здравна храна, защото не всичко което гълтаме и което ни се харесва за ядене е действително полезно за тялото ни.

/факсимиле от оригинала се публикува за първи път, по случай 130 годишнината от рождението на проф. Асен Златаров/

неделя, 18 януари 2015 г.

ПАМЕТТА - ИЗ "ПЪТ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ" НА К. КОНСТАНТИНОВ


Из книгата на Константин Константинов „Път през годините“, 1959

събота, 17 януари 2015 г.

ЗАВЕТЪТ НА АСЕН ЗЛАТАРОВ - 1937 г. (ПРЕДГОВОР)

                   
ЗАВЕТЪТ НА АСЕН ЗЛАТАРОВ
                      ПРЕДГОВОР-СЛЕД НЕГОВАТА СМЪРТ                                                                                                                                                                 
22 декемврий 1936. В мрачния зимен ден се разнася като вихър из София страшната, невероятна вест: професор Златаров почина. Младият, всепризнатият духовен вожд на честната българска интелигенция ни напуща внезапно, за да отвори незарастваща кървава рана в нашите сърдца. От столицата вестта се прена­ся светкавично в провинцията, за да хвърли в траур цяла културна България.
*

В това време нежното бездиханно тяло на Златаров лежи необезпокоявано във Виенската университетска клиника, докато се узнае дали то ще бъде пренесено на родна земя или ще увеличи с още един мъртавците в гробищата на австрийската столица. Около него се суетят професори-колеги, болнични сестри и двама-трима българи. Между последните е и секретарят на българската легация г. Толчев, когото Златаров някога е венчавал. Той е дошъл да прибере и отнесе на госпожа Златарова некои вещи на покойника и специално двата плика с писма на Златаров, почиващи от две сед­мици в малкото куфарче-несесер до леглото му. Управата на бол­ницата отначало отказва да предаде писмата: те трябва да бъдат отнесени на нотариуса, може би в тях е завещанието за имуще­ствата на покойника. Но пред възражението, че на писмата изрично е писано: „За госпожа Златарова“, болничната управа отстъпва, и след един час госпожа Златарова разкъсва пликовете, за да про­лее първите сълзи над тия две писма.
За съществуването на виенските писма госпожа Златарова знае още веднага след тяхното написване. И двете са написани на 6 декемврий, деня преди операцията — едното по обед, другото вечерта. Това са последните думи, излезли изпод перото на Златаров. Едното писмо е отправено до другарката му в живота, а другото — до неговите другари, особно младежите. Действително в пликовете се оказа завещанието на Златаров, но не имущественото му, а духовно завещание. Госпожа Златарова е предчувствувала тяхното съ­държание и затова с боязън ги е гледала при всяко отваряне на куфарчето след операцията. Но Златаров е предупреждавал: „да не ги буташ“. И на самите пликове той пише: „Да се отворят, само ако . . .“ Това „ако“ криеше неговата и на близките му надежда, че все още има спасение. Но това „ако“ скоро изгуби условността си и писмата бяха прочетени ...
След завръщането си в София, госпожа Златарова намери още две писма-завещания от Златаров, писани на свитък канце­ларски листове и оставени в едно чекмедже с документи. И двете са датирани също еднакво: 24 ноемврий — предпоследния ден преди заминаването за Виена. Първото писмо е без обръщение; то е в четири страници и има характер на завет към българския народ. Печатаме го за пръв път в този сборник. Второто писмо, в пет страници, е отправено към Евдокия, Асен и Светозар Златарови. В това интересно писмо, пасажите с обществен характер (напр., този, в който Златаров изтъква идейното си верую) са преплетени с интимни елементи, тъй че на него едва ли ще може да се даде гласност в скоро време.
     
*

В това писмо до семейството на Златаров има и следния пасаж, отнасящ се до неговото книжовно наследство: „А някога, ко­гато мине острата болка, подредете ми печатаните във вестници и спи­сания статии; там има неща, които не са мимолетни, а имат своята цена“.
При първото преравяне в книжата на Златаров, преди десе­тина дни, в тях се намери и една папка със статии на Златаров, печатани до 1930, подредени и ретуширани от самия него за издаване в сборник под надслов: „В служба на деня“. Сборникът е снабден и с кратък предговор, в който се казва: „Тия малки есета са писани по повод на разни прояви и факти предимно из нашия обществен и духовен живот, но са писани всякога с помисъл, щото конкретният факт или проява да послужат само като повод за да се изкаже една по-обща идея . . . Книгата . . . бих искал не само да бъде прочетена, но и да послужи като тласък за дело: делото на мира и на културната общественост“. Сборникът носи на корицата си 1930 г., но и до днес не е видял бял свят. От 34-те статии, които той съдържа, десетина от най-характерните са предадени тук.
Статиите на Златаров, наред с тия на Ботйова, ще останат за винаги образец на публицистическа проза. Те се четяха с жад не по-малка от тая, с която се слушаха неговите знаменити сказки. И те ще се четат занапред — когато неговата уста е вече заклю­чена — още повече и ще действуват не по-малко силно. Сега те стават двойно по-ценни. Тъкмо защото, макар да бяха винаги актуелни — Златаров имаше силен усет към пулса на деня — статиите бяха писани винаги с поглед обърнат към бъдещето, към голямата идея, към вечното. Те са дело на човек едновременно учен и политик, поет и философ. Затова Златаров беше дърпан отвсякъде: „дайте статия“, „чакаме статия“, „искаме статия“. И той пишеше непрекъснато, подтикван и от една вътрешна нужда да каже своевременно думата си по въпросите на деня, които в своята съвокупност отразяват проблемите на битието. Той ставаше в четири часа сутринта — от осем часа до късно вечерта, времето му бе заето с университетска и обществена работа — запалваше си сам печката и нижеше с разтегления си почерк тия шедьоври на българската проза. Често те бяха писани и в студена стая, но винаги са стоплени с трескавия вътрешен огън на това голямо сърдце, което запалваше другите с цената на собственото си изпепеляване.
Не ще се види при това положение никому странно, че Общо-гражданският комитет счете за свой дълг да включи в своите задачи и издаването на този сборник с характерни статии и откъси от Златаров, които са подбрани с оглед да съставят естествено продължение и развитие на мислите, казани, но недоизказани в не­говите предсмъртни писма-завет. Сборникът трябваше да излезе като малък помен за 40-те дни от смъртта на Златаров, и този къс срок, безспорно, не даде възможност той да бъде особно пълен. Срещнаха се и някои други пречки при подбора на материа­ла, които не е възможно сега да изтъкваме.

*

40 дни от смъртта на Златаров! Неговите останки, по почина на Общогражданския комитет и с подвига на българския шофьор, бяха пренесени през зимни бури и държавни граници, за да почиват на родна земя. Близо до вратите на софийските гробища сега се издига висока купчина от пръст, отрупана със свежи цветя и чер­ни хоругви, донесени тук след факелното шествие при погребението. Но пръстта ще се слегне и над нея ще трябва да се издигне паметник, който ще бележи мястото, дето почива Златаров, до мо­мента, когато останките му ще бъдат пренесени в българския пантеон.
Има и друга грижа: Паметникът, издигнат в душите на сегашните поколения ще трябва да бъде пренесен и в душите на идните, които не ще познават от непосредствен досег човека с меденото слово. Това ще стане с издаване на неговите съчинения.
Хиляди са почитателите на Златаров, които искат да чествуват паметта му по един или друг начин. Но делото на Златаров е толкова голямо, че и най-едрият масщаб, в който ще бъде увеко­вечена паметта за него, ще бъде малък. Ето защо, налага се кана­лизиране и централизиране на всички усилия в тази насока. 

*

Само 40 дни от смъртта му и ние виждаме как високо изра­ства пред нас фигурата на Златаров. По-далечната перспектива на времето само ще притуря към значимостта на тази фигура. Дребни­те страсти ще затихват с годините, и заветите на най-големия наш народник и европеец от епохата след освобождението ще стават все по-жив стимул за похода към бъдещето.

Златаров умря. Да живее Златаров!

30 януарий 1937.                                                                                  П. Л.     

петък, 16 януари 2015 г.

ЦВЕТЯ ЗА НЕГО - ПОСВЕЩЕНИЕ НА Д-Р КРЪСТИНА ХРИСТОВА


Здравей Кристиан,
Вчера, почти 2 часа между 16 и 18 часа преглеждах блога ти с материали за проф. Асен Златаров. Впечатлена съм от твоята посветеност да изучаваш живота и дейността му. Същевременно те поздравлявам за това, че извеждаш от прашните архиви толкова материали за Златаров, които чертаят образа му на учен, общественик и мислител - за показ на съвремието!
Пожелавам успех на инициативата ти за барелеф на сградата на Фармацевтичния факултет в София, в която той е работил като професор по химия. Убедена съм, че пред барелефа му ще има винаги цветя за него... 
17.01.2015 г. София        
     Кръстина Христова, д-р по фармация

вторник, 13 януари 2015 г.

АКАДЕМИК ИВАН П. ПАВЛОВ - КРАТЪК ФИЛМ ЗА ЖИВОТА МУ





В СТРАНАТА НА СЪВЕТИТЕ - ЧАСТ 4 /ПРОФ. АС.ЗЛАТАРОВ/

КОНГРЕСЪТ /втора част/

Част от докладите станаха и в прекрасните ла­боратории на Военно-медицинската Академия, където големият руски физиолог Проф. Орбели, чиято сдър­жана, мъжествена фигура и голям организаторски талант, е душата тука. Тука ставаха научните демонстрации на някои делегати. Присъствувах, ко­гато японският физиолог Проф. Като правеше своите демонстрации за доказване закона „всичко или нищо“ по отношение влакната на нервните фибри. Беше донесъл от Япония особни жаби — големи като костенурки и с техните нерви, отпрепарирани на живо, с помощта на своите петима асистенти, проф. Като обосноваваше своите схващания. Говореше на английски, разбира се — иначе кой би го разбрал! Въобще английският език заливаше конгресните за­седания. После идеше немският език, а французкият бе на трето място. Прави впечатление, че повечето руски доклади бяха казани на английски. Та тоя японец направи, наистина, голямо впечатление. А аз бях особено доволен, че чух и видях какво той до­казва, защото по отношение на тоя „закон за всичко или нищо“ имам отдавна своите възражения и ги казвам при лекциите си, а опитът на проф. Като ми даде още доводи за уязвяване на закона, който той обясняваше. Какво изразява тоя закон с такава чудновата редакция ? В общи думи ето какво съдържа той:
Много отправления на органи в организма на животното или човека почват под въздействието на известни раздразнения: електрически ток, химикали, хормони. Но за да почне отгласът, нуждно е да се приложи една определена минимална доза от раз­дразнителя: под нея — никакъв ефект. Но, въпреки очакването, ако приложим по-голяма доза от раз­дразнителя, не получаваме по-голям ефект в реак­цията, а същия както при прилагане на необходи­мата най-малка, минимална такава. Всичко или нищо. Напр., автономната сърцева нервна система, може да се възбуди и да накара да бие сърцето, щом я раздразним с електричен ток от определено напре­жение. Под това напрежение — няма реакция: сър­цето не бие. Но и ако раздразним сърцевите гангли с по-силен ток — няма да получим по-голям ефект, отколкото тоя, добит с най-слабия, необходим за възбуждане ток. Така е по отношение службата на някои ендокринни жлези (панкреас, тестикули) както и на някои химикали. А има органи и служби, които следват друг закон: известно количествено съотно­шение между дразнител и реакция. Школата на Вехтенски — Ухтонски приема за раздразнението на мускула градуалната теория, а кембриджската школа стои на противоположно гледище: мускулът или съвсем не отговаря на раздразнението („нищо“), или изеднаж отговаря с максимална реакция („всичко“), независимо от степента на раздразнението. И ето, че Проф. Като успява да разнищи на живо нервна фибра и да изпита, върху отделно влакно, или върху две и повече едновременно влакна, как става реак­цията върху мускул. Опитът е прост и ясен и япон­ският учен го направлява с движение на очи и слабо мръдване на едно ветрило, което помръдва в ръ­ката му: асистентът разбира какво трябва да се прави и присъствуващите следят опита. На дълга маса е поставен апарат, който поддържа разнище­ните влакна на нерва и скаченият с тях мускул на скъпоценната жаба. Пред мускула една малка скала с деления и реостат за пущане електрически ток с различна сила. Професорът мръдва очите си и ветрилото и асистентът пуща през влакното токове с различна сила. Стрелката, която е върху скалата и която е скачена с мускула, стои недвижна — никаква реакция. До тука е „нищо“. Но токът посте­пенно увеличава силата си и достига такава сила, при която мускулът се свива и стрелката отскача по скалата и то до най-високата й точка. Това е „всичко“ от закона. Силата на тока увеличават, но реакцията си остава със съща интензивност. Пока­зан е „законът за всичко или нищо. Същият опит, обаче, направен при едновременно раздразнение на няколко нишки от нерва, дава друга последица: имаме градуално покачване на силата на реакцията с увеличаване силата на тока. И така: отделната нишка на нерва следва закона за всичко или нищо, а цялата нервна фибра — следва закона за градуалното раздразнение. Примирени са школата на Вехтенски — Ухтонски с тая на кембриджските физиолози.
А сега, позволете, моето възражение.
Аз мисля, че закон за всичко или нищо — няма. Но имаме случаи, дето отликите между минимум, оптимум и максимум на реакция са така близки, че нямаме средство да ги разчленим. Това става при нервната отделна нишка. Но ако при отделната нишка тия отлики са практически неразделими, то като съ­берем много нишки — т. е., когато имаме вече цяло нервно влакно — ние добиваме възможност да направим отстоянията между минимум, оптимум и мак­симум вече ясни за долавяне и виждаме, че се про­явява една реакция на градуалност. Няма закон за всичко или нищо, а има само дименсии за измер­ване, които са извън мащаба на нашите измери­телни единици и ние сме безсилни да довидим ис­тинската закономерност на някои явления. И аз ми­сля, че ако се направят изследвания при vita minima с раздразнение на сърцето, било с електрични то­кове, било с някои специфични глюкозиди, ще се установи също закон за градуалност, или, и тука няма място законът за всичко или нищо. 


Колтуши: жилище и лаборатория на проф. Павлов

По научните институти на Ленинград. Разбира се, че най напред трябва да се види „Колтуши“ — градчето от физиологични лаборатории, построено в чест на Иван Петрович Павлов, където се изучава генетиката на висшата нервна деятелност. Колтуши е научно селище: притежава лаборатории, паркове за животни, свое доста голямо стопанство, жилища за научния и помощния персонал. Специфичността на изследователската работа е наложила да се об­заведат и построят специални постройки, дето се експериментира и дето се отглеждат кучета, май­муни, зайци, мишки, морски свинчета и други лабо­раторни животни. Тука са четирите звуконепроницаеми стаи, построени с последна дума на акустиката. Това са обширни помещения, снабдени със всички най-съвършенни апарати по физиология. И другите шест лабораторни помещения са със завиден научен комфорт. Операционната зала е образец на съвършенство. Жилищата за животните са също последна дума на животновъдството. Като гледа човек кух­нята, обедната, спалните, амбулаторията, родилния дом, възпитателните стаи и други приспособления за лабораторните животни, намира, че това трябва да е рая за тия нисши братя на човека, които така много са му съдействували за разрастта на науката. Възпитателните грижи, които с метода се полагат за тия животни, са педагогика, която в много „об­разцови“ училища би била далечен идеал. На тая научна обстановка се възлага разрешаването на един от най-сложните и важните проблеми: как се обра­зува и предава висшата дейност на мозъка и какво представлява човешката природа като цяло. В „Колтуши“ видяхме двете шимпанзета „Роза“ и „Джон“, които си имат не само спални, столова, а и игрище и парк за разходка. С тях е почнато възпитание и това, което те са придобили, наистина поразява. . .


Колтуши - жилище на маймуните

Жилищата за персонала са комфортно уредени: с вътрешен телефон, с общо парно отопление, с бани, с градини, с плац за спорт. На Павлов е от­реден отделен павильон.8
Бяхме в Колтуши около стотина души. На входната алея ни посрещна сам Павлов със своите сътруд­ници. Показа ни най-първо градината и поставените в нея бюстове — на Пастьора, на Дарвина, на Менделеева, на Клод Бернара, на Сеченова. А на почетно място бюста на Ленин. Има и друго: паметникът на незнайното куче. Това е идея на самия Павлов. Той живо ни разказва: „Не пропущат случай, особено в Англия, да ме очернят и какъв ли не ме наричат: „убийца“, „джелатин“, „престъпник“... Защото съм умъртвявал животни, най-вече кучета, за своите опити. Като че ли това го върша за празна забава! А не знаят с какво уважение и симпатия се отнасям към тия животни, без които моята физиология нищо не струва. И каква грижа вземам операциите им да бъ­дат безболезнени и оздравяването им пълно. Ще ви­дите, че най-много ме обичат оперираните от мене кучета: те скимтят от радост и весело въртят опашки щом ме видят. И затова реших да дигна тоя памет­ник на незнайното куче — моя най-верен сътруд­ник, та да видят, че не съм така безчовечен и да престанат да хулят!“ Говори Иван Петрович и се усмихва и кара всички ни да се смеем весело. Щаст­лив учен! Щастлива кариера! Кому държавата дру­гаде е построила цяло градче, за да прави свои изучвания!
Иван Петрович Павлов е природа нервна, динамична. Такъв е и на председателското място на кон­греса, такъв е и на официалните вечери, такъв е и тука в своето царство. Той остана верен в служба на своята родина: въпреки многото примамки от чуж­бина, особено в първите години след октомврийската революция, той не се изкуши и не напусна Съве­тите. И затова съветското правителство му е осо­бено благодарно: израз на тая благодарност е Колтуши — единственото по рода си научно селище.

Колтуши: паметникът на незнайното куче

В Колтуши имах и аз радостта да стисна ръ­ката на тоя голям човек и да чуя неговите ободри­телни думи: „От България? Браво, значи южно сла­вянство! Радвам се, много се радвам, че и вашата страна е взела участие в тоя голям международен празник на науката. Работете, страстно работете в името на науката и човека! Не забравяйте, че науката има велика социална мисия!“


Акад. Иван Петрович Павлов

Да, науката има велика мисия! И в нейния пантеон името на Иван Петрович Павлов ще остане за всякога на предно място. Неговите думи „работете, страстно работете в името на науката и човека!“ възкресиха в паметта ми един съкровен спомен от младенческите ми години, когато един от гениите на нравственост и величие, на мисъл и служба на живота, ми каза:Allez dans la vie, croyez dans l'Humanité et travaillez. Другаде аз съм разправил за тая моя среща и кръщавка за дело в живота! И сега, когато от Павлов чух тия думи, разбрах колко много великите хора имат нещо общо: техният култ към труда, истината, човека.


Друго от чудесата на съветската наука е ор­ганизацията „Всесоюзний институт експериментальной медицини“ — ВИЕМ. Тоя институт е осно­ван на 1890 г. като чисто бактериологически инсти­тут, който скоро е бил разширен в седем отделения: 1) физиология (И. П. Павлов), 2) биологична химия (М. В. Ненцки), 3) обща микробиология (О. Н. Виноградски), 4) епизоотология* (К. Ж. Гелман), 5) патологична анатомия (Р. В. Усков), 6) сифилидология (Е. Ф. Сперк), 7) пастьорова станция (В. А. Крайушкин). Задачите му са били повече практически. След октомврийската революция институтът се ре­организира, постепенно разширява и днес той има мрежа почти из цялата страна и става един мощен фактор за развоя на биологичните науки, биохи­мията, а най-вече на медицината. Секциите на ин­ститута порастват на седемнадесет и в него са при­влечени едни от най-първите съветски учени: Л. Н. Федоров, И. П. Разенков, П. И. Митник, Л. С. Щерн, А. Д. Сперански, М. Т. Тушнов, Б. И. Збарский, М. П. Кончаловски, Р. А. Лурна, М. И. Певцнер, А. В. Вишневски, В. С. Левит, И. Г. Гелман, В. С. Холцман, П. С. Анокин, У. П. Фролов, Н. М. Шелованов, Г. М. Сорктин, А. Г. Иванов-Смоленски, А. В. Леонтиев, А, Р. Лурна, С. Г. Хелерщайн, Н. И. Пропер, М. В. Крол, Н. Н. Бурденко, Л. Г. Хленов, В. А. Гилнаровски, М. О. Гурвич, Б. И. Лаврентев, Г. Ф. Иванов, А. И. Абрикосови, А. Г. Шмидт, П. Ф. Здродовски, Е. Н. Павловски, В. И. Исаченко, Шлезингер, Н. Д. Зе- лински, В. В. Потемкин, П. П. Лазарев, Г. М. Франк, Д. Л. Рубинщайн, С. А. Брущайн, Н. В. Красовская, Л. Г. Леманов, И. Д. Страшун, П. М. Волков. Спе­циално ленинградската секция на ВИЕМ брои още имената на И. П. Павлов, Л. А. Орбели, С. М. Биков, Е. С. Лондон, В. В. Савич, Н. И. Никитин, Н. Н. Аничков, О. О. Нарток, И. В. Красногорски, Ж. М. Хейтер, А. Г. Гурвич, А. А. Заварикин, Г. Л. Френкел, Г. С. Календаров, Е, С. Бауер.
Освен главните секции на Ленинград и Москва и някои от по-големите градове на Съюза, ВИЕМ има и специално подтропична секция с директор П. В. Лебедински и професорите Ц. М. Биков, А. Д. Сперански и П. Т. Здродовски. Главен директор на целия институт е проф. Л. Н. Федоров.
Задачите на ВИЕМ е обширната област на ме­дицината — и теоретичната и приложната медицина.
ВИЕМ разполага с лаборатории, опитни станции, клиники, урежда експедиции, издава обширна научна книжнина. За да се види ръста и значението на тоя институт, давам следните няколко цифри:
Увеличение на персонала:

                                                      година                        брой
1931 . . . . . . . . . . . .                393
1932 . . . . . . . . . . . .                480
1933 . . . . . . . . . . . .              1100
1934 . . . . . . . . . . . .              1891
1935 . . . . . . . . . . . .              2200

Две хиляди и двеста научни работника и техни помощници! От тях 6 души са членове на Акаде­мията на Науките и 111 университетски професори. Бюджетът на ВИЕМ е растнал така:

1933  година . . . . . . . . . . . . 15,698,398
1934             ,,  . . . . . . . . . . . .  31,517,418
1935             ,,  . . . . . . . . . . . .  35,780,748

В Ленинград бяха показани някои от институ­тите, лабораториите и клиниките на ВИЕМ. Има на какво да се учудва човек: обзаведени с всичко, което трябва за една широкозамислена изследовател­ска работа, снабдени с разходен бюджет, на който и американските делегати почнаха да завиждат, с гъмжило от помощен асистентски и лаборантски персонал — това е, наистина, една Мекка за нау­ката. Аз дълго разглеждах химическия институт на ВИЕМ в Ленинград и когато излязох от там и спомних нашия, софийския университетски хими­чески институт — идеше ми да заплача с глас... Колко сме бедни, наистина, колко малко е сторено за нашата наука! И като спомних, че ние имаме учени, които по плодовитост не отстъпват на много от своите колеги от чужбина, но няма как да опло­дят за дело своите дарби, защото днес наука не се твори при примитивни лабораторни условия, на­истина болно ми се сви сърцето...
Водиха ни да видим и дворците на института по растениевъдство, където академикът Вавилов е направил чудеса. То не се описва: трябва цял том славословие! А в клона от тоя институт, помещаващ се в царициния дворец в „Детское село“, бе устроена за около петдесет души другарска вечеря, на която хазяинът Вавилов ни разказва духовито свои при­ключения из обширната одисея на богатия си живот. Та къде ли не е ходил: от арктичните области на север до южно-американските пампаси и централна Азия. Ходи и събира семена, живи корени, цели растения, за да образува сбирка от триста хиляди живи екземпляри. Триста хиляди! Представлявате ли си какво значи това ? И огромния тоя растителен материал се изпитва за култивиране, кръстосване и селекциониране по всички меридиани и географски ширини на Съветския Съюз!


Мариинский театр, Санкт-Петербург

Другарски срещи, извън големите официални приеми, бяха устройвани на много места: в „Дома на учените“, у проф. Павлова, в Академията на науките. Гостоприемството и сърдечната топлота на руските учени е равна само на гостоприемството и топлотата на руския народ. И всичко това без фракове и цилиндри, а просто, спретнато, другарски, с усмивка на уста и приятелски протегната ръка. Как да не се разнежиш при такава обста­новка. .. Спомних си студентските години в Женева, когато след занятията в университета, с ръце из­цапани от химикали, се събирахме в руските кръ­жоци на чай, песни и велеречие. Старото ми русофилство се указа ненакърнено и намирам, че не съм сбъркал, като съм се обрекъл със симпатия на тая страна, още от младенчески години. И тоя руски език, хубав и могъщ! А колко е хубав по­чувствувах в театъра. Защото и за театър остана време. Па и самите организатори ни дадоха в „Мариинския театър“ демонстрация на руското теа­трално, оперно и балетно изкуства. Там да видите как гърми от ръкоплескания и възторзи театрал­ната зала!

*
            *      *

Ленинградският съвет и организационният ко­митет на конгреса дадоха прием на делегатите в „Детское село“ в двореца на Екатерина. „Детское село“ е бившето „Царское село“. Автомобилите, които ни заведоха до там, бяха, из целия асфалти­ран път, възторжено приветствувани от шпалир и групи деца. Това са летуващи деца в лагери и ко­лонии. С голи ръце, загорели от слънцето лица, с хиляди и хиляди деца махат кърпички, хвърлят цветя, викат ура и здраствуйте. Кипи млад, буен живот. Това са утрешните граждани на вели­ката страна, чиито гости сме ние. А деца дал Гос­под в тая страна: раждаемост 50 на хиляда за го­дина: над три милиона нови граждани никнат всяка година. Казваше ми един московски професор: „Откъснаха Литва, Естония, Финландия, но ние всяка година хвърляме за живот нови хора, колкото има поданици в тия отделени провинции: на ви една Литва, на ви една Естония!“ А в това време раж­даемостта в стара Европа се пада и пада. Знаете ли какво значи това за след половин век? Тука е едно от големите плашила за тия, които никога не са гледали с добро око — ни царска Русия, ни Съвет­ския съюз! Кипи, кипи славянският океан! А някога Хердер, а в наши дни Шпенглер, не посочиха ли къде е изгрева на новата цивилизация, след залеза на Запада? В залез на Запада не вярвам, но вярвам, че великият славянски океан ще донесе нови жиз­нени сили за всички: мисията на славянството още не е осъзната за възгордените в цененето си на изпреднали стари народи. Но иде изгрева на новата цивилизация и двадесетият век ще бъде на тия, които носят очакваното утре, а не на тия, които са захласнати в блясъка на своето днешно или вчерашно.



Детское село: Екатерининият дворец

Екатерининският дворец е една от гордостите на царска Русия. Тука, най-вече, са се разигравали ония задкулисни игри на автократите, роби на дворцо­вите ласкателства и интриги, от които е зависяла участта на милионите поданици на „батюшка цар“. Внушителната фасада, с нейните колони и архитек­турни украси, тържественото стълбище, многоброй­ните зали, особено тройната зала, изпълнени с хиляди предмети, които будят исторични спомени на съби­тия и лица, които са се отеквали с велики после­дици за безкрайната Рус, правят екатерининския дво­рец предмет на любопитство, интрига и размисъл. Тука, в огромната тронна зала, така величествена, където само императорите, техните придворни, амбасадьорите и най-горната аристокрация са могли да имат достъп, сега са събрани на трапеза учени от цял свят, в „костюмы обычные“, както бе указано и в поканите. Шумът в залата е порядъчен: учените се показаха доста недисциплинирани, па и „антретата“ придружени с водка им поразвързаха езиците и повисиха гласа, та когато дойде ред до речите — нищо не се чува. 


Детское село: Тронната зала на двореца

А след вечерята, разположени по балконите и външните тремове и галерии на двореца, това развеселено множество слуша няколкото орке­стри, които канят за танци, и гледа фантастичното осветление в парка, където ракети и разни други пиротехнични хрумвания са усеяли околните по­стройки и градината с пламъци и светлини. Дочувам под балкона, дето съм се разположил, весел смях и закачки. Надвесвам се да видя какво става и виж­дам забавна картина: в бели блузи и бели хасени барети, готвачите и готвачките, които бяха ни при­готвили вечерята, са на излезли да видят осветлението в парка и заразени от джаза, който обилно пилее призиви за танц, валсуват ли, валсуват... Предста­влявате ли си подобна картина за възможна, дори мислима, когато са ставали тука дворцовите приеми ? Има нещо ново под слънцето!

*
*      *

А разходката, която се устрои за конгресистите до Петерхов, бе една феерия. Петерхов е Версай за Петербург. Тука царете са искали да направят една резиденция, която да съперничи на това, което французките крале са създали във Версай.
Водопадите на Петерхоф

Петерхов е на самия Фински залив. Обширният парк е усеян с фонтани и статуи. Фонтани най-причудливи. Големият фонтан Сампсон, фонтан Ева, фонтан Адам, фонтан Нептун, римски фонтан, фон­тан слънце, италянски фонтан, фонта гъба, фонтан пирамида, фонтан каскадите, алея на фонтаните.
А беседки, тераси, градини, колонади, алеи, скамейки, кътове за мечта, любов и престъпления — всичко, което едно щедро разточителство и причудлив ка­приз са могли да измислят в това съчетание на вода, бронз и камък, е дадено. И още: „монплезир“ за царя, „монплезир“ за царицата. Тия монплезири са артистични постройки, дето се е приютявала нега, сласт, ревности и разгула. Терасата пред единия от тия монплезири дава свободен изглед на залива.


Петерхоф: фонтани и езеро

Големите клонести дървеса забулят слънцето и оп­рени на оградата на тая тераса, можете да бродите с поглед носталгичната шир на изюмрудените води. А после, бавно да се изкачите по триумфалните каменни стълби, подделени с тераси и обградени с позлатените статуи на митологичните богове и бо­гини и водите на водопади и фонтани и да влезете в големия дворец. Сега дворецът, в чест на конгресистите е осветлен с четиринадесет хиляди во­съчни лампади, както е бил някога осветляван, при големи тържества и приеми. Такова осветляване е рядкост: за първи път след революцията то е на­правено в чест на епопеята на челюскинци и народ­ните тържества за тия герои и сега, втори път — за физиолозите-конгресисти. А когато слънцето за­лезе, почна осветлението на големите водопади и фонтани: прожекторите хвърлят ту ослепително бяла, ту топазова, ту рубинова, синя или зелена светлина и водите фосфоресцират в живи тонове, а позлатата на статуите взема чудновати метални отражения. Всички статуи са наскоро позлатявани и блестят като че ли сега са излени.
А долу, на няколко площадки, свирят военни музики и събраният народ играе руски танци. Петерхоф е чудо и болшевиките старателно го пазят и поддържат. Сега той е национален парк и музей и в дни на отдих тука се стича с хиляди народ.10
Конгресът завърши в Москва. Четири специални влака пренесоха конгресистите в столицата на Съ­ветите. В Москва стана само едно общо тържест­вено събрание на целия конгрес, в голямата зала на консерваторията. Тука професорите Лапик и Ухтомски прочетоха своите доклади. Избра се междуна­роден комитет на физиолозите, реши се, че следва­щият конгрес, по покана на Швейцария, ще бъде в Цюрих и накрая председателят проф. Павлов, след като благодари с топли думи за съучастието на всички в работата на „тоя миров конгрес, от който човечеството очаква разраст на повече блага за доброчестина“, високо, енергично завърши: „Конгрес закрит !“

*
*       *

Кой предполагаше, че няколко месеца след това Иван Петрович Павлов не ще бъде между живите? Стар бе, наистина — малък низ ли са осемдесет и шест години? Но гледайки тая жива, пълна с бод­рост и мисъл глава на Павлова и неговите нервни, буйни жестове, никой не подозираше, че една атака на грип ще го свлече в гроба.
Когато е ставало откриването на Колтуши, пред официалните правителствени пратеници, проф. Павлов, изказвайки възхищението си за това, което е сторено тука, е добавил: „Чудесно, всичко е пре­красно, но ще има ли време да се отблагодаря и отплатя на правителството за грижите и вниманието, което ми е отделило?“ Минеш ли чертата на „поло­вината от жизнений си ход“ — всички изненади са възможни... Защо се старее! Наистина, има и бодра старост — понякога — каквато бе тая на Иван Петрович Павлов, но се пак, се пак. . . А колкото до чувството на отговорност у Павлова, което личи в думите му: „ще мога ли да се отплатя“ — то в случая е безпредметно. Защото своята „отплата“ той бе отдавна сторил: делото му не от вчера е из­расло като обелиск, който сочи пътя на завоевания и възход и Колтуши е само паметник на благодарност пред гения на тоя, който не се побоя от сложната загадка на това, което наричаме живот, а впрегна силите на своето рядко дарование, за да победи не една тайна и изтръгне не една само научна победа. Пътят му беше път на завоевател!


Погребението на проф. Павлов, както бе пре­дадено по радиото, е такова, каквото никой импе­ратор не е имал: по траурна тържесвеност, по церемониял, по самоволен израз на преклонения пред паметта му от управници и народ — това е съби­тие, което мери култа на мисълта и духовния ръст на страната, чийто предан и верен син беше по­койника.
Вечна му слава!