неделя, 9 август 2015 г.

ОБЩЕСТВЕНИК И ГРАЖДАНИН - РЕЧ ПО СЛУЧАЙ ЮБИЛЕЯ НА АНТОН СТРАШИМИРОВ, 1931 г., ПРОФ. АСЕН ЗЛАТАРОВ

Корица и скици от художника
ПРЕСЛАВ КЪРШОВСКИ
„Истината е в ход и нищо не може да я спре“
Емил Зола

Реч, произнесена на 15.11.1931 г. в Народния театър, по случай юбилея на Антон Страшимиров, Задруга „Предел“

ОБЩЕСТВЕНИК И ГРАЖДАНИН
проф. д-р Асен Златаров

Гражданки и граждани, името на писателя е затова скъпо за сърцето на читателя, защото в личността на обичания писател читателят вижда въплътени свои въжделени копнежи, идеали и блянове за по-хубаво, по-истинно, по-правдиво от вседневието, в което се живее и което всеки честен човек желае да види превъзмогнато. 
За читателя личността на тоя, който е дал в творбите си образец на по-горен живот от нашия, който е изнесъл образи, в които ние виждаме това, което бихме желали да бъдем, който е събудил у нас размисъл, трогнал е сърцето ни, над страниците на чийто творения ние сме живели тръпка на цялостен и пълен живот и сме проляли сълза, тая творческа личност на писателя ние я смятаме за по-съвършена от нас, отреждаме и по-голям дял в делото за живот и човечност. И няма читател, който да не търси зад писаните страници на писателя неговата личност. И когато, наистина, между живота и творбата на писателя има единение, когато писателят в своето дело на творец въплъщава искреността на човек, който не дели изкуството от живота, тогава такъв писател става символ за времето си, израства като скъп и ценен духовен избраник и водач.
Защото всяко истинско дело на изкуството е и път към съвършенство в живота: изкуството е социално явление и трябва да обслужи живота. Няма „изкуство за изкуството“, както и няма наука за самата наука! (Ръкопляскания) Върховна ценност, която покрива всички други ценности, която обединява всички воли за подвиг и която подклажда всички сили за възход, е животът. На живота трябва да се служи: делото на учения, на поета, на писателя трябва да бъде принос за разраст на тоя живот, за неговото осъзнаване, за неговото издигане и за посочване пътя към едно по-щастливо, по-хубаво утре. И избраникът-писател, дарен с творчески сили и духовни ценности, не може да остане чужд на повелите на живота, не може да се заключи в култа на тесногръдо щестлавие и отчуждение и, влюбен в себе си, да забрави, заради прищевките на своята изтънченост големите въпроси, големите задачи, които животът слага пред него. Той ще надникне в тоя живот. Той ще потърси в него истинските извори на своето вдъхновение и оттам, със средствата на своя художнически похват и темперамент, ще въплъти в трайни и внушаващи образи истините на живота. И неговата преживелица, неговото участие и съпричастие с живота ще подари като знаме, като проповед и като молитва на тия, които чакат от духовните свои избраници и любимци да им стоплят сърцето, да им сепнат волята за дело и човещина, да им освободят от мъката на противоречията мисълта, сблъскала се с хилядите питания, които животът възправя пред хората, ще им даде чаканото откровение.
Така, всеки истински, всеки голям писател е по предопределение избраник-гражданин, който носи не редническата повинност на живота, а тая на водача. И ние виждаме, как тия големи писатели, чието дело не е само временно пламъче, а носи печата на трайност, да имат от това съзнание, че са извикани за служба и подвиг, пред които бледнеят малките грижи, малките суети и честолюбия на обикновения човек. Големият писател заграбва от действителността, заграбва от социалното битие и чрез озарението на своите образи, чрез внушаващата сила на своето слово дава смисъл и цел на живота. Големият писател е всякога в предната линия на възхода към ползотворен живот : той е истински учител и нему е дадено да създаде чрез мислите, чрез сърцата, чрез волите на тия, които го четат и обичат, човеци за по-голяма истина, хубост и правда в живота. Случайно ли е, граждани, че големите писатели в своите епоси дават социални трактати, разбира се, създадени не със средствата на социолога и историка, а с тия на художника, който пресъздава действителността и истината в образи? И може ли да има голям писател, който само като фотограф рисува дадена действителност, без да има към нея свое определено отношение? И тъкмо в това негово отношение към действителността ще поличи, доколко личността на писателя може да привлече към себе си сърцата на многото и да се възправи като светъл пример на голям човек за своето време : големият писател е всякога във фалангата на борците и става знаме за тия, които творят с мишците и волите си благополучието на очакваното утре.
Говориха ви преди мене за Антон Страшимиров като писател и народовед. Посочи се, че той черпи от живота истините, мъдростта и образите на своите трудове. Антон Страшимиров е предимно един социален писател. Това вече му дава правото да бъде народен писател, защото в своите разкази, повести и романи, в своите народоведски приноси той е всякога на страната на угнетения, на ограбения, на слабия (Ръкопляскания)
Но Антон Страшимиров не спря само тука. Той не е от ония писатели, които, колкото и високо да слагат своите амбиции в делото си на творци, което дело макар да е мостът между тях и народа, могат да свършат само с това: той не поиска да остане затворен и несмутим в своя работен кабинет, когато вънка вълните на обществения поток блъскат и бушуват с ярост, за да чуят и глухите, че животът е в смут и кипеж. Когато Рим гори, той не може да е замечтан и да свири на лира! (Ръкопляскания. Ръкопляскат и в министерската ложа.)
И в дни, когато вън по стъгди и селища страстите са кипели, когато са надвисвали тъмни облаци и общественият живот е бивал заливан с мрак, когато в управниците чувството на отговорност и съвест е отпадало, когато бедните и добрите са бивали притискани от вампири и са чакали в своята неволя дума на ободрение, дума на истина и гражданска доблест, в такива дни Антон Страшимиров всякога е заговарял високо и смело! (Ръкопляскания)
Тъкмо в дни на безправие и жестокост погледите на угнетените и онеправданите се обръщат към духовните избраници на народа и чакат от там да дойде словото на мъжество, словото на порицание злото, словото на братско състрадание и помощ, за да се насърчи и спаси гинещият народ (Ръкопляскания).
Но във времена, когато злото е всесилен властелин, малцина от тия, към които народът обръща поглед, имат нравствената смелост да му отговорят в своето високо и ясно изразено съчувствие. Повечето от духовните избраници, лишени от това превъзходство на смелите, предпочитат да мълчат и уви често дори се пригаждат към силните на деня, като се крият зад циничното в случая оправдание, че царството на духа няма работа във всекидневието, че поетът и писателят работят, възвисени над смута и преходната неволя, като ловят мигове от вечността... Всъщност това е проява на нравствена слабост и бягство от високото призвание, за което са посочени! („Браво!“ Ръкопляскания) Това е изневяра на доблестта и нищета на сърцето, които имат едно наказание: такива работници в полето на духа никога не могат да спечелят признанието и обичта на народа — най-великата радост, която човек може да изпита, и остават да се тешат и ободряват в тесния кръг на себеподобните си (Ръкопляскания).
Не от тия писатели е Антон Страшимиров! (Ръкопляскания) Неговият буен темперамент, тая стихия на нагона му, жаден за правда, открит за истината, смел и решителен, го прави неспокоен пред неправдата, несдържан пред нравствената тъпота на властниците, винаги готов да се намеси тогава, когато другите гузно мигат, да се намеси, щом трябва. И ние го виждаме в дни, когато нашият народ е изживявал черни беди и страдания, когато над него издевателствата са били от високо разпореждани, ние го виждаме да се е възправял Страшимиров и с подвига на своето отрешение за жертва да е ставал защитник на народа и въплътявал съвестта на тоя народ (Ръкопляскания).
Така, по тоя опасен, но водещ към величие път, е вървял Антон Страшимиров, за да порасне в съзнанието на българския народ и стане негов скъп и ценен трибун на правда, социален мир и добротворство и изобличител на злите, жестоките и самозабравилите се (Ръкопляскания).
Нека ми бъде позволено да набележа няколко мига от живота на Антон Страшимирова, свързани с проявлението на тая негова гражданска смелост.
Странно е, граждани, но нашата нова история като че ли се развива сè под знака на борба със злото: пътят ù е път на сътресения, на тъмни облаци, които често се развихрят в буря, където трещи гръмът на неволите. Малко са годините на мирен творчески труд, които красят от половина век страниците на нашия обществен и политически живот. А колко мрачни епохи на политически гнет, на гибел и разорения са записани…
През епохата на торбопясъчието, когато полицейските пристави и старшите стражари с камшик в ръка олицетворяваха правовия ред на мрачния режим на Стамболова, когато на политическия противник се е гледало като на отредена за разорение и често за изтезание жертва, Антон Страшимиров, млад народен учител, залутан с факела на просветата из покрайнините на българската земя, е имал смелостта да се противопоставя и се разправя с мракобесниците, със силните на деня. (Ръкопляскания). Не еднаж през това време на сатрапия и безправие неговият глас, та дори и неговият юмрук са възпирали насилниците, не еднаж тогава те са чувствували, че срещу мрака, който носят, се противопоставя една воля, вдъхновена за правда и добро. От това време е кръщението на Антон Страшимирова за подвига на гражданина.
И животът сè повече го увлича: учител и писател сè по-отчетливо намират своето място в нашите обществени борби и отношения и ние го виждаме дорасъл като народен избраник през времето на черкезкия режим на Радославова. Народното събрание го приема не за смирена служба и раболепие, а като разпален оратор, с думи на изобличител срещу една насилническа власт. Темпераментен, буен, дързък, смел дори до грубост, когато е трябвало, той се обособява като народен трибун, където с Найчо Цанова и Стоян Михайловски образуват фронт на борческа честна мисъл и гражданственост срещу патроните на Дуранкулашките и Шабленски модерни кърджалии (Ръкопляскания).
Метежът не е средство, което аз препоръчвам. Но има изпитания, на които разореният и озлочестен народ не знае с какво да им отговори и в припадъка на своето отчаяние се отдава на буна. Така стана и тогава и знаем колко диво, жестоко постъпи властта и написа с това една тъмна страница от нашата политическа история. През това време малцина бяха тия в Народното събрание, които имаха смелост да вдигнат глас и да посочат с думи на жигосване, да запечатат с черния печат на позора една власт, която прибягвайки до подобни средства, на разправа с народа, се сама обявява, че е противонародна. Подобна власт всякога бива удавяна във вълните на народното презрение и негодувание (Ръкопляскания).
Аз си спомням пламенните речи, които тогава в Народното събрание държа Антон Страшимиров, речи, които го издигнаха до народен защитник, но го принудиха да забегне извън България, защото животът му не беше в безопасност.
От това време го познавам. Бях студент в Женева, когато между студентите българи се разнесе новината, че Антон Страшимиров със своята жена е пристигнал в града. И не знам дали той си спомня, но и аз бях между ония 5—6 млади студенти, които го намериха и поканиха да ни разкаже нещо за България, да ни опише борбите, които там се разиграват и вестта за които ни беше така много смутила и разтревожила.
И спомням си Антон Страшимирова с буйни коси, с нервни жестове и редом до него неговата другарка, която със своята хубост бе гордост за българката в тая чужда нам страна. В малкия салон, дето се бяха събрали българите студенти, Антон Страшимиров ни говори върху политическия живот в България. Той описа насилията, които се вършат в страната, угнетенията, на които е подложен с тоя азиатски закон за десятъка селянинът у нас, тормоза върху честното проявление на гражданина, всичко, което спъва българския народ да се заздрави в почините си към благосъстояние; как тоя тягостен и дивашки режим откъсва народа от неговите непосредни задачи и му пречи да достигне разцвет на своите стопански и духовни сили. Една реч, изпъстрена с картини, живяна, богата на мисъл, трептяща от чувство. В гласа му ечеше нота на човечност и състрадание, на болка от това, което е видял и преживял. Това не беше оратор със заучена или написана реч, а човек, който разкрива една даденост, жива в сърцето му и ясна за мисълта му.
Граждани! Поканен съм да говоря за Антон Страшимирова като обществен деятел и гражданин. И колкото да ме боли, колкото и да бих желал да мина в забрава неговия последен граждански подвиг, не мога да мълча. Колко би било хубаво да можеше да падне тежка завеса и да направи да не си спомняме за това близко — зловещо и страшно време, което и сега така живо стои в нашата мисъл, така дълбоко горчи в душите ни! Ще говоря, защото да се мълчи е грях пред народа и съвестта! И как можем да го минем в мълчание, когато събитията са така зловещи и така високо крещят, че и мъртвите ги чуват. (Ръкопляскания). Не са далеч дните, когато върху обезправения народ, вдигнал глава да изкаже неволите си и да потърси правата си, се строполиха толкова беди, които една обезумяла в себелюбието и надценката си черна и зловеща власт му изпрати. (Бурни, продължителни ръкопляскания). Тогава тъмни и жестоки хора без бог в сърцето си и без човешка черта в делата си, шетаха по градове, села и паланки, крепени от силни на деня, за да вършат нечувани издевателства срещу хора, чийто грях е, че не мислят като тях и че вярват в силите и дарбите на народа. И тогава в тая страшна суматоха, в това общо стъписване, обади се Антон Страшимиров, сам сред мълчанието на малодушните, и каза думи на болка и човечност. (Ръкопляскания). Той се възправи като съвестта и неговият глас не мина безплоден: престъпните ръце оттогава бяха вече омаломощени.
Граждани! Да се говори истината във времена на законност и граждански мир не е никаква смелост, но да се казват истини, когато зловещи сили господаруват над гражданството, когато за всяко свободно и честно изявление на пробудена съвест се плаща със заплаха, изтезание и издевателство, когато е окована свободата и законът е запратен в архивата, защото неотговорни фактори, увенчани в зло и позор, са готови да поругаят, да смажат всяко проявление на чест , на доблест и на истина — тогава да се обадиш и порицаеш злодеянието и кажеш на силните на деня: стига! опомнете се! — е един голям подвиг, на който само единици са способни. И тъкмо в такова време Антон Страшимиров се обади и аз мисля, че това е най-великият, най-върховният миг в неговия живот!(„Браво! Браво!“ Продължителни ръкопляскания)
Да спра, граждани. Аз зная, колко е болно да се припомнят тия неща, аз чувствувам ужаса на открехнатата за показ страшна картина и искам да извикам с всичката сила на обляното ми в сълзи сърце: дано никога вече не се повторят изпитните, които изживя отруденият и беден народ, дано никога повече вампирството не се въздига в политическа система и дано вече озаренията за човечност, мир и труд водят съдбините на народа ни! (Бурни ръкопляскания). Да вярваме в това и да работим, за да стане истина и тогава викът на Антон Страшимирова за правда, който с това спечели завсякога сърцето на народа, за да го чествува днес като народен избраник и герой, ще бъде великия отреден ден за благочестината на страната ни! (Ръкопляскания)
Но Антон Страшимиров има голям дял на общественик и гражданин и в други свои проявления в служба на народа. Той е общественик в най-добрия смисъл на думата. Чрез потребата, която той задоволи, да бъде в непосредствено общение и познанство с хората, които го четат, търсят и желаят, - той не се отдели от тях, както мнозина го вършат, като си слагат маска на отшелници и самотници, за да прикрият душевната си сухост и сърдечна пустота, а отиде при тях, за да ги изслуша непосредно и да им каже многото и ценното, което той имаше да каже. Така, служейки на своята силна склонност да общува с хората, за да ги познае и да го познаят, Антон Страшимиров обиколи цялата страна, за да сее просвета: той е първият у нас сказчик, който от народните беседи направи епиха. И тия сказки не са обикновено конферансиране, каквото и преди него  и сега често се практикува, а една нужда на душата му.
Аз съм присъствувал не на една само от тия сказки на Антон Страшимиров и зная трепета, любопитството и съучастието, които взима в тях неговата аудитория. Още с първите думи на речта му, в която звучи топъл тембър, той хвърля мост между себе си и тия, които го слушат, и те за него са спечелени. В нервните потръпвания на неговото лице се чете, че това, което той говори, не е сухата мъдрост на някой знающ, а една изповед и проповед, които той има потреба да каже. И затова неговите сказки са така добре посещавани.
Мнозина почнаха примера на Антон Страшимиров и от него се поде тая културна общественост, на която аз бих искал всички наши духовни работници да отдадат внимание, за да ги почувствува народът като свои. (Ръкопляскания).
И не само чрез сказките си Антон Страшимиров дава пример на общественост, а и с това, че неговата къща е била всякога отворена за всички, които търсят, стремят се към духовно възвисяване, които търсят път в живота си и цел в живота. Колко млади издънки от нашите умствени работници, някои вече с име и цена, са минали през дома на Антон Страшимирова, където не разкош и блясък са ги привличали, — той е бил всякога в оскъдица — а богатствата на едно сърце, обичащо младите и способните. И аз зная, не един от ония, които са минали през тоя дом, са оплодили волята си за дело в живота и са приели там кръщаване и напътствие за труд и творчество. По тоя начин тая потреба за Антон Страшимирова да общи с хората е била тласък за духовно брожение и възход.
 Някои казват: „Той бе суров към нас!“ Да, разбира се, че Антон Страшимиров не е от ония приятели, които приспиват своите близки, които са меко възглавие за техните дребни суети и неоправдани щестлавия: той не се двоуми да каже на близките си тежка, но права дума, той не прикрива чуждия недъг и чуждата лоша черта, когато ги види, и затова неговото приятелство не изнежва, а калява.
Най-после, граждани, бива ли да забравим участието на Антон Страшимиров в македонското дело. Щом Страшимиров не е само човек на перото, а и на делото, то можеше ли македонската проблема да не го обсеби? Гражданският и човешки дълг накара Антон Страшимирова да обикне делото за Македония. И тука той отдаде голям дял от своето писателство и от своя живот.
Граждани! Въпросът за Македония е скъп на всеки българин, но тоя въпрос става пробен камък за изпитване нравствената сила и човешко достойнство на интелигента у нас. Защото за интелигенцията ни македонският въпрос не е само държавно-политически, а преди всичко нравствен въпрос. Кой смислен и честен българин може да каже, че мисълта за Македония му е чужда? То значи той няма в душата си и най-малка черта на народностно съзнание. А човек без това съзнание е хилав в душата си човек. И наистина, как може да се забрави Македония? Хиляди факти и събития — история и легенди — ни свързват с тая земя! Белезите, с които пишем тоя чуден — силен и кръшен — български език, ни са дадени от там: да забравим това — значи да немеят умът и сърцето ни. (Ръкопляскания).
И ето: със своето будно чувство на гражданин, със своя буен темперамент на поет, със своята мисъл, жадна за истина, Антон Страшимиров се намеси в македонското освободително дело и се намеси, както той прави, когато се отдаде на дело: с всичката безогледност и всеотдайност до отрешение и жертва. И той заработи в македонското дело не като ментор или съветник из високо-високо, а влезе в първата, опасна линия на вътрешните борби. През тия години на неговото деятелно македонствуване македонската революционна организация живееше неспокойни дни. Помните: тогава двама от големите вождове на организацията бяха в междуособица убити. И голяма смелост беше по това време да изявиш открито, както го стори Антон Страшимиров, че се числиш в групата на Сандански. Но такъв е Антон Страшимиров: сляп в смелостта си и безрезервно отдаден. И тук пролича, че за него опасностите, които го застрашават, нямат значение, стида той да е убеден, че е прав и че трябва да каже своята дума без прикритие и уговорки.
Чували сме често да упрекват Антон Страшимирова, че той не бил последователен, че все търсел място и никъде не спирал, че той бил непостоянен.
Това не е истина! Защото, ако проследим, кога Антон Страшимиров е давал воля на своето гражданско проявление, кога е отбелязвал за себе си гражданска доблест и чест, ще видим, че това е ставало винаги при едни и същи обстоятелства: тогава, когато нещо мрачно и тежко спъва и души нашия обществен живот, тогава, когато зли сили са заприщвали пътя на спокойния живот за народа ни, тогава, в такива дни Страшимиров се е намествал и то всякога с една последователност и вярност на себе си: да бъде брат на слабия, да бъде изобличител на мракобесника. Страшимиров  е последователен, когато трябва да прояви воля за добротворство, да отбележи мигове на човечност и съвест. Антон Страшимиров е, както сам той казва някъде, един индивидуалист в рамките на обществеността. И после, когато един кабинетен работник, един писател от стойността на Антон Страшимирова, с така отзивчива душа, с така буен темперамент се намеси в борба, нима мислите, че това е лека работа? Колко нервно сътресение съпровожда тая намеса, колко събиране на сили, които се хвърлят в тръпна изживелица на борсата на тая рискована игра! И нима не може да настъпи слабост? Сепванията, упадъкът дори, а може би и омаломощението на добрата воля са законна последица след напрежението, което в минутата на подвига изживява духовният работник, извикан на борба сред стъгдата на обществените страсти, където владеят суровостта и безогледието. Културният общественик, извикан на борба, не е партиен платен организатор, та във всяко време с повод или без повод да развява партийния байряк, нито е окопан харамия, та по цели дни да пълни и изпразва своя алтъ-патлак: той напуща тихия кът на своите занимания, слазя до стъгдите на борбата, за да долови пулса на тоя живот и да даде вяра на тия, които изнемогват в безпътица или чакат глас за ободрение, и когато свърши своята гражданска мисия, се връща да потърси изоставената своя работа. Той ще прояви своята гражданска доблест, когато потрябва и тогава той става съсредоточие и изразител на болките, на вика за право и правда на тия, които страдат. Ето, такива върховни мигове Антон Страшимиров ги познава и тям той е последователен до край. Какво от това, че злоезичието и хулата не са пресекнали и днес по името на Страшимирова! Тия, които не познават подвига, на който Страшимиров е сега живо въплъщение, и тия, за които неговите думи са огнен дъжд за гузната им съвест, правят от юбиляра прицел на своята дребна и долна закачка! И толкова по-добре за самия Антон Страшимиров!  Аз искам, граждани, да припомня за един обичай в древния Рим. Когато там се е чествувал някой народен герой или избраник, или голямо държавно събитие, то след като ораторите са завършвали своите възхвали и прослава, на трибуната са пращали купени клеветници, които е трябвало да чернят и сквернословят празнуваните и празнуваното. По тоя начин в Рим са смятали, че по-добре изпъкват блясъкът и величието на подвига и ръста на превъзходството, когато редом до тях се изправи низостта и човешката подлост и безочливост.  Ето защо аз съм доволен, че у нас и сега има гласове, които се обаждат, за да уязвят Страшимирова в днешния ден, в който град и село така единодушно изявяват своя възторг и своята почит пред неговото дело на писател и гражданин (Ръкопляскания).
Нека, граждани, пожелаем на Антон Страшимирова да доживее бодър и силен своите 80 години и види, как мътният поток на нашия обществен живот е обистрил водите си, изхвърлил е тинята, за да разнася в една възродена в радост, благополучие и доблест обществена, стопанска и политическа наша действителност, придобитията на оня живот,за който толкова пъти Антон Страшимиров е страдал и се е борил. Нека доживее той да види в тая страна, дето слънцето така обилно свети и черноземът сè още е пълен с живителни сокове, да види граждани сепнати за подвиг, за какъвто той ги е учил и вдъхновявал от обич към човека да редят благополучието на българското племе. Семената, които Антон Страшимиров е хвърлил, не могат да заглъхнат, защото тях хранят най-съкровените сили на тия, които смятат човека, че стои по-горе от зверовете. Цветето на неговите усилия и жертва ще бъде украса на мъдрата му и усмихната старост.
На писателя и гражданина Антон Страшимиров за неговия подвиг, за неговото дело и нравствено превъзходство аз пожелавам да го видим и при идния му юбилей сè така горд и смел, сè така темпераментен, сè така честен гражданин, за да може народът ни да отбележи с него един от върховете, до които стигна културната и политическа здравина на народа ни. (Продължителни ръкопляскания).

1931

























Остри статии във вестник "Слово", публикувани непосредствено след речта на Асен Златаров в Народния театър: http://kova4ev2012.blogspot.com/2014/11/1931_7.html