Даваме място на това вдъхновено надгробно слово, защото то дава вярна характеристика на покойния народен трибун.
Виждам, че сте уморени, вие близки и далечни приятели на Ас. Златаров. Уморила ви е тъгата
на тази трагична Златарова седмица. Няколко дни вече ние вървим из улиците с наведени
глави. Хиляди хора са плакали, за да изплачат своята непобедима скръб. Хиляди българи
са тук и чакат вън, за да съпроводят Златаров до вечното му жилище.
Но само затова ли? Само да го съпроводят и после да го
забравят ли?
Нима всички ние сме тука само за да създадем блясък и шум
около едно погребение?
Аз не мисля така. Уверен съм, не мислите така и вие.
Този човешки мравуняк, който пълни улиците на столицата,
чувствува две неща: чувствува кого губи и че няма — тогова мъртвия — кой да го замести.
Кой беше той? Не е ли излишен въпросът! Знаят го всички,
познават го всички. Най-популярният човек на българката наука, изкуство, на българската
възраждаща се общественост. И най-обичаният, и най човечният.
За него не обичаха да се говори само такива, които случайността
или слабото дарование покачваше на столчета, и поради това изглеждаха големи и високи.
Всъщност малкият си е бил всякога малък и всякога високомерен, дори пренебрежителен!
Хм, какво пък представлява този човек? — измежду хилядите, които с благоговейно
чувство се отнасяха към Асена, все се намирaше
по някоя мизантропна душица, която не можеше да разбере любовта на народа, на младежта
и честната интелигенция към Асен Златарова.
Но и тези, и такива днес, са с упоена злобливост. Упойката
не е хлороформ, а спонтанната любов, която цяла културна България прояви към добрия
приятел на народа и човечността. И ние се питаме: 3ащо е тази обилна съчувствена
жетва през този студен декемврийски ден?
Ако можеше да станеш, Асене, и да погледнеш това море от
хора, тия плачущи очи, тая скръб, що мори сърдцата на хилядите твои почитатели,
ти би заплакал от радост. Ти би разбрал какво си посял в душите на нашия малък,
но честен народ. Ти би казал: „Не всичко е загубено“.
И наистина, нека се погледнем: Като почнете от подвига
на двамата шофьори, които до днес, при най-лошо време, са взели в непрекъснат път
820 километра, та стигнете до Царския дом, от залите на университета до последната
бедна хижа, всички вземат дял в скръбта. Погледнете след няколко минути, траурния
кортеж, в който са наредени всички културни организации: всички почти видни хора
на България, грешни и по-малко грешни, защото безгрешни няма; славния мравуняк
на младите идеалисти и питомци на университета — цялото това множество е водено
от мъртвия Асен 3латаров, чието жизнено дело в полза на науката, в служба на културата,
на народното добруване беше една неуморна сеитба на граждански добродетели.
Асен Златаров черпеше вдъхновение от народа. Той го разбираше,
разбираше мъките му и не се боеше от „грубите инстинкти“ на тълпите.
Той проникваше в душите и разгадаваше стимулите на бунтовните
чувства. 3латаров беше политически лекар диагностик и лечител.
А на днешно време политическата психотерапия, политическата
медицина е могъща ръководна сила.
Такъв мил чародеец беше Ас. Златаров. Една велика нравственост
свързваше неговия космополитизъм, любовта му към човечеството, с любовта му към
народа, към българската държава, към нашенско с всичките му „грапавини“, за които
той намеква в предсмъртните си писма.
Кажете ми вие, добри хора, не щеше ли да бъде достойно,
нямаше ли да бъде щастие за българската общественост, ако вместо днес, в тия сюблинни
часове да следваме траурната катафалка с тленните останки на Асен Златаров, мъртвият
пътник от Виена, следвахме живият, пламенният Златаров, борецът срещу обществените
злини и рутината, човекът на честната мисъл, който обичаше истината за света и хората,
обичаше до болка и България и до последните минути на живота си копнееше за нейното
велико бъдеще?
Погледнете назад върху лентата на вчерашния живот. Спомнете
си близкото минало. Колко слепота и какво тесногръдство са заприщяли общественото
дело на 3латарова, на който много общественици му харизваха химическите кабинети,
но му оспорваха в нашата страна политическото ръководство. Жестокостта в нравите
на нашата обществена действителност е нещо по-страшно от рака на стомаха. Тя е
рак на душите.
Тази тежка болест трябва да се лекува. Тя не бива да бъде
наследствена. По-младите от нас трябва да се пазят от нея. Златаров, който не откри
тайната на злокобната болест на човешкото, физическо тяло, чрез делата си показа
лечебната метода за успешна борба с рака на душите.
Ето доказателството: доказателството сте вие, обединената
в скръбта си България, обединения в признателността си народ. Ето ни всички, препасани
в братствения пояс на преклонението пред политическия идеализъм и пред гражданската
добродетел, която не е мъртва и не бива да умре.
Редки са хората като Асен Златаров. Неговите две дати:
4 февруарий 1885 г. и 22 декемврий 1936 година са дати
на българската история, в историята на българската наука. Те трябва да станат велики
дати и на българската културна политика. А те ще станат велики, ако продължим делото
на Златарова, ако останем верни на неговите идеи и на неговата обществена нравственост.
И ако ние сме искрени и честни хора, ако „дългът към народа“
не е за нас една богата празнична огърлица и то само за важни случаи, а е преданна
служба на общността всеки ден, бихме твърде скоро излезли — по скоро като народ — из мъглата на безидейността, за да поемем
творческия път на живота.
Смъртта на Златаров ни даде случай да поразгънем
страниците на българския живот и неговите обществени тревоги. Нека на този
ден, убити от печал, запалим в душите си кандилото на нова вяра в бъдещето,
вяра в делото на доброто. И нека нравственият гений на Златаров стане знаме на
нас, съвременниците, знаме и на младите поколения, които на плещите си ще носят
българската независимост, а в душите си — българския дух, свободен и човечен
през вековете.
Статията
е поместена във в-к «Час», посветен на кончината на проф.Златаров, брой 17 от
30.12.1936 г. с оригинално заглавие "Златаров общественикът", автор
Сотир Янев