четвъртък, 4 февруари 2016 г.

РАК НА ДУШИТЕ - вестник "Час", брой 17 от 30.12.1936 г.

Рак на душите

Даваме място на това вдъхновено надгробно слово, защото то дава вярна характеристика на покойния народен трибун.

Виждам, че сте уморени, вие близки и далечни приятели на Ас. Златаров. Уморила ви е тъгата на тази трагична Златарова седмица. Няколко дни вече ние вървим из улиците с наведени глави. Хиляди хора са плакали, за да изплачат своята непо­бедима скръб. Хиляди българи са тук и чакат вън, за да съпроводят Златаров до вечното му жи­лище.
Но само затова ли? Само да го съпроводят и после да го забравят ли?
Нима всички ние сме тука само за да създадем блясък и шум около едно погребение?
Аз не мисля така. Уверен съм, не мислите така и вие.
Този човешки мравуняк, който пъл­ни улиците на столицата, чувствува две неща: чувствува кого губи и че няма — тогова мъртвия — кой да го замести.
Кой беше той? Не е ли излишен въпросът! Знаят го всички, познават го всички. Най-популярният човек на българката наука, изкуство, на българската
възраждаща се общественост. И най-обичаният, и най човечният.
За него не обичаха да се говори само такива, които случайността или слабото дарование покачваше на столчета, и поради това изглеждаха големи и високи. Всъщност малкият си е бил всякога малък и всякога високомерен, дори пренебрежителен! Хм, какво пък представ­лява този човек? — измежду хиля­дите, които с благоговейно чувство се отнасяха към Асена, все се намирaше по някоя мизантропна душица, която не можеше да разбере любовта на народа, на младежта и чест­ната интелигенция към Асен Златарова.
Но и тези, и такива днес, са с упоена злобливост. Упойката не е хлороформ, а спонтанната любов, която цяла културна България прояви към добрия приятел на народа и човечността. И ние се питаме: 3ащо е тази обилна съчувствена жетва през този студен декемврийски ден?
Ако можеше да станеш, Асене, и да погледнеш това море от хора, тия плачущи очи, тая скръб, що мо­ри сърдцата на хилядите твои почи­татели, ти би заплакал от радост. Ти би разбрал какво си посял в душите на нашия малък, но честен народ. Ти би казал: „Не всичко е загубено“.
И наистина, нека се погледнем: Като почнете от подвига на двамата шофьори, които до днес, при най-лошо време, са взели в непрекъснат път 820 километра, та стигне­те до Царския дом, от залите на университета до последната бедна хи­жа, всички вземат дял в скръбта. Погледнете след няколко минути, траурния кортеж, в който са на­редени всички културни организации: всички почти видни хора на България, грешни и по-малко греш­ни, защото безгрешни няма; славния мравуняк на младите идеалисти и питомци на университета — цялото това множество е водено от мъртвия Асен 3латаров, чието жизнено дело в полза на науката, в служба на културата, на народното добруване беше една неуморна сеитба на граж­дански добродетели.
Асен Златаров черпеше вдъхно­вение от народа. Той го разбираше, разбираше мъките му и не се боеше от „грубите инстинкти“ на тълпите.
Той проникваше в душите и раз­гадаваше стимулите на бунтовните чувства. 3латаров беше политически лекар диагностик и лечител.
А на днешно време политическата психотерапия, политическата медицина е могъща ръководна сила.
Такъв мил чародеец беше Ас. Златаров. Една велика нравственост свързваше неговия космополитизъм, любовта му към човечеството, с любовта му към народа, към бъл­гарската държава, към нашенско с всичките му „грапавини“, за които той намеква в предсмъртните си писма.
Кажете ми вие, добри хора, не ще­ше ли да бъде достойно, нямаше ли да бъде щастие за българската общественост, ако вместо днес, в тия сюблинни часове да следваме траурната катафалка с тленните остан­ки на Асен Златаров, мъртвият пътник от Виена, следвахме живият, пламенният Златаров, борецът срещу обществените злини и рутината, човекът на честната мисъл, който обичаше истината за света и хо­рата, обичаше до болка и България и до последните минути на живота си копнееше за нейното велико бъдеще?
Погледнете назад върху лентата на вчерашния живот. Спомнете си близкото минало. Колко слепота и какво тесногръдство са заприщяли общественото дело на 3латарова, на който много общественици му харизваха химическите кабинети, но му оспор­ваха в нашата страна политическото ръководство. Жестокостта в нравите на нашата обществена действи­телност е нещо по-страшно от ра­ка на стомаха. Тя е рак на душите.
Тази тежка болест трябва да се лекува. Тя не бива да бъде наследствена. По-младите от нас трябва да се пазят от нея. Златаров, кой­то не откри тайната на злокобната болест на човешкото, физическо тяло, чрез делата си показа лечебната ме­тода за успешна борба с рака на душите.
Ето доказателството: доказателство­то сте вие, обединената в скръбта си България, обединения в признател­ността си народ. Ето ни всички, препасани в братствения пояс на преклонението пред политическия идеализъм и пред гражданската добродетел, която не е мъртва и не бива да умре.
Редки са хората като Асен Златаров. Неговите две дати: 4 февруарий 1885 г. и 22 декемврий 1936 година са дати на българската история, в историята на българската наука. Те трябва да станат велики дати и на българската културна политика. А те ще станат велики, ако продължим делото на Златарова, ако останем верни на неговите идеи и на неговата обществена нравственост.
И ако ние сме искрени и честни хора, ако „дългът към народа“ не е за нас една богата празнична огърлица и то само за важни случаи, а е преданна служба на общно­стта всеки ден, бихме твърде скоро излезли — по скоро като народ — из мъглата на безидейността, за да поемем творческия път на живота.
Смъртта на Златаров ни даде случай да поразгънем страниците на българския живот и неговите обще­ствени тревоги. Нека на този ден, убити от печал, запалим в души­те си кандилото на нова вяра в бъдещето, вяра в делото на доброто. И нека нравственият гений на Зла­таров стане знаме на нас, съвременниците, знаме и на младите поко­ления, които на плещите си ще носят българската независимост, а в душите си — българския дух, свободен и човечен през вековете.

Статията е поместена във в-к «Час», посветен на кончината на проф.Златаров, брой 17 от 30.12.1936 г. с оригинално заглавие "Златаров общественикът", автор Сотир Янев