OЧЕРК ЗА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА - "УТРОТО НА ПАМЕТНИЯ ДЕН", 1913 г.

Йордан Йовков

Утрото на паметния ден

Нашата дружина (2 от 41 полк) трябваше да иде в с. Шахлии, да вземе оттам и да придружи обратно до бивака едно арти­лерийско отделение. Рано сутринта на 5 октомври, няколко часа преди да се съмне, ние излизахме из тъмните улици на заспалото село. Работата не беше важна, ни толкова опасна, но ние, още тъй нови и ревностни във военните работи, сами придавахме особена мистериозност на по­хода си.

Вън от селото спряхме за малко. Нашата рота беше напред, след нея на известно разстояние останалите три. По компаса и звездите ние се ориентирахме и под светлината на един фенер се мъчехме да налучкаме на картата истинския път за Шахлии. Наме­рихме тоя път и тръгнахме...

Аз помня добре тая ясна, тиха нощ. Една от тия нощи, ко­гато звездите са много повече от всеки друг път, когато в дълбоката, тъмна лазур непрекъснато пламват и гаснат хиляди трепетни сияния, като премрежените погледи на безброй очи. Сред безмълвното мълчание, което обгръщаше заспалата земя, тая феерична игра на звездите се превръщаше в някакъв тих, тайнствен говор, нечуто съзвучие и песен на небето. . .

Беше студено, не можеше да се язди и ние слязохме от ко­нете. Отпред на самото чело на колоната, вървяхме аз и моя приятел, подпоручик С. От десетина дни вече бяха ни омръзнали непрекъснатите и еднообразни учения из сухите, безлюдни полета и тъй неочакваният и тайнствен поход в тая чудна нощ ни въл­нуваше и радваше. Приказвахме безспир. Но тоя път не вече за възможната, бъдеща война. С. ми разказваше за една нова опера, ко­ято той скоро гледал някъде в немско. Аз забравих названието й, но добре помня сюжета. Това беше една тъжна пасторална драма на прости и наивни, но със силни и девствени души, планинци. Овчари някъде из Бохемските гори. Той разказваше хубаво и в мен се събуждаха свидни, родни картини: аз мислех за нашите планинци, напуснали дебрите и усоите на Балкана и зареяни из безкрайните полета на Добруджа. И в душата ми, като отдавна видян сън, до­литаха тихите вълни на сребърния звън на стадата, идиличния лъх на старите овчарски повести, пролетния накит на зелената, необятна степ, лениво излегната в блясъка на слънчевия ден... Ах, всичко това оставаше тъй далече, далече за всякога, може би...

Често отпосле си спомнях тоя разговор. Спомнях си го често, защото в тая нощ душите ни се опиваха от нови, неизпитани възторзи и радости, душите ни потръпваха, като бълнуващи деца пред голямата, тъмна неизвестност, която подобно на зинала бездна, зееше пред нас. Но нали ние бяхме млади и смели? Ние вървяхме весели и безгрижни. Отпуснатите сабли звънтяха по каменливия път, зад нас идеха железни, силни хора. Когато се обръщахме назад, ние виждахме да се губи в мрака дългата колона на дружината в рит­мични, леки вълни. В мрака тук-там се очертаваха едри силуети, припламваха цигари и под сумрачния блясък на звездите блесваха за минута натъкнатите ножове...        

Разсъмваше се. Звездите, доскоро тъй много, неусетно угаснаха една по една и сега целият изток блестеше в грамадния пожар на зората. Войниците се оживиха и заговориха по-високо. Измръзна­лите им лица изглеждаха сега безцветни и пръстени, по ножовете на пушките им блестяха малки капки. Беше вече съвсем светло и цялото поле се белееше покрито с дебела слана, блестяща и чиста, като разляно сребро. В синкавата мъгла само синурите чертаеха тъмни, прави линии, чернееха се сънни, неподвижни дървета. Пред нас е пак Тунджа. Не зная защо в празника на това хубаво, есенно утро, с блесналите си на слънцето бистри води, пъплещи из полето, тя ми се стори, като подранило младо момиче. Засмян, лъчист поглед блестеше в чистите й лазурни води, тъмна песен идеше от едва уловимия шепот под крайбрежните храсталаци. Нашите пътища се събираха и ние тръгвахме вече наедно. . .                

Почти два часа вече вървим. Ето най-после Шахлии. Обикно­вената сутринна картина: малки къщи, сгушени под грамадните ку­поли на тъмни дървета, димящи комини, налягали още в кошарите стада овце, на припек из улиците говеда и коне с димящи ноздри. Жени се връщаха от вода, в един близък двор стягаха рало. Странно нещо: ние вече толкова дни живеехме с една мисъл, го­ворехме само за едно — войната, скорошната война. Чудно ми се виждаше, че имаше още хора, които равнодушни и спокойни продъл­жаваха предишния си живот, като че нищо нямаше и нищо не можеше да се случи...

Край селото спряхме и войниците съставиха пушките за почивка. Дружинният командир отиде да намери артилерийското отделение, за което идехме.

Всички ние сега се загледахме в големия бивак върху висок един хълм над селото. Това бяха 11 и 24 полкове на нашата дивизия. Целият хълм беше покрит с палатки. Големи огньове пред тях, като че се надваряха с по-високи и буйни пламъци. Измръзнали са бедните войници в тая хладна нощ. Безбройни групи се тълпяха около тия огньове и като че от грамаден кошер пчели, идеше оттам сподавения глъч, смесеният говор и смях на хиляди хора. Като мравки, идеха едни, връщаха се други, бързо прекосяваха конници, високо проечаваше пронизващата мелодия на тръбите, цви­леха коне — странната живописна пъстрота на големите военни лагери... 11 и 24 полкове, както всички действующи, имаха по-млади набори, отколкото нашите, резервните полкове. Това бяха млади, снажни момчета, с чисти, сияещи души на деца. Момчета, на които не можеш да се нагледаш. Но те всички бяха от същите села и краища. И нашите войници, всички зрели мъже, гледаха сега тая шумна и весела бъркотия на палави школници с нежното, любяще участие на по-стари братя. Млади момчета, че за тях това и трябва: игри, закачки, смях... Затърсиха се познати, роднини, близки...

По-рано отколкото очаквахме, дружинният командир се за­върна при нас. Навярно артилерийското отделение е готово и скоро ще тръгнем. Но защо е тъй сериозен и загрижен майорът? Нас, офицерите, той повика при себе си.

— Господа, войната е обявена. Поздравлявам ви. — И той ни подаде ръка.

Войната е обявена! Ние останахме като гръмнати. Да, ние знаехме, че това един ден ще стане, ние чакахме, искахме това, говорили сме хиляди пъти. И пак изненадата беше голяма. Ние учудено се гледахме в очите, стиснахме си ръцете, всеки промълви по нещо и бързаше сякаш да остане сам, — сам да надникне в мислите си, в душата си.

Цялата дружина се строи. Аз не помня добре какво говори тогава дружинният командир. Но аз и сега виждам сякаш върху нервния, неспокоен кон внушителната, войнствена фигура, строгото лице, пламнало от непристорен гняв и широкият жест на ръката, която сочеше на юг... Пред него стояхме всички ние, хилядата души на дружината, неподвижни, неми, спотаили дишането си дори. Той свърши. И изведнъж лицата на тия неподвижни, замръзнали сякаш хора трепнаха и пламнаха внезапно, гърдите се повдигнаха. Ура. Денят блестеше ликуващ и засмян. Сълзи пълнеха очите ми...

Почивката ни се продължи. Аз гледах войниците. Те бяха зрели мъже, всички бащи на многобройни челяди. Те се засъбираха, на групи и зашепнаха. Никой не се оплака, никой не възропта, но всички бяха въздържани и спокойни. Те тъй бяха свикнали, с тая обредна тържественост да посрещат и чакат всеки тежък и свят труд: сеитба, жътва. А тежък идеше и сега труд: войната голямата страшна война…

Но друго ставаше вече в големия лагер на хълма. Внезапно предишното движение и шум се усили и обърна на невъобразима бъркотия: сваляха палатки, запрягаха и товареха коне, викаха, шу- мяха на хиляди гласове. Закъснели отделни войници тичешката се прибираха. Заредиха се сигнали за сбор. И ето тръгнаха построените роти, дружини, отначало объркано и като че безогледно, но скоро тия групи се преливаха една в друга, растяха все повече и скоро върху големия хълм се очертаха и спряха големи тъмни карета от човешки маси. Гръмнаха музиките — ликуващи звуци сред светлия, усмихнат ден. Носеха знамената. Отново настъпи тишина. Мълчаха всички и говореше един. Пак нервната, неспокойна игра на коня, пак същия отсечен жест на ръката, сочеща на юг. Мълчаха тъмните, грамадни карета. Едни само знамената се ветрееха и синкавия дим от напуснатите огньове, в прави, неподвижни стълбове се издигаше към небето... Аз гледах и под моите очи сякаш възкръсваха легендите на старите, езически дни: жертвените огньове, позива към боговете и клокочещата мъст на коравите души под тежките, же­лезни лати...

Отново музика и внезапно след това — ура. О, това ура, което ние слушахме тоя ден. Това не беше отсеченото, трикратно ура на парадите, на тържествената официалност. Не беше и въздържаното ура на нашата дружина преди малко. Ура — страшният екот на хиляди скали, полягали в бездънни пропасти, смесеният шум на хиляди води. То заглъхваше, но внезапно пак се подемаше, издигаше се и пълнеше небето, бурно, неудържимо, стихийно...   

Те бяха десет хиляди души. Млади, хубави момчета, с чисти сияещи души на деца. Ние ги гледахме, гледаха ги нашите стари войници — топлото, любяще участие на по-стари братя. И загорелите, набръчкани лица бледнееха, очите се пълнеха със сълзи.

Но ние трябваше да вървим. Артилерийското отделение не щяло да дойде — напразно сме идвали. Ще трябва бързо да се завърнем и да настигнем полка, който вече тръгва. Отново колоната на нашата дружина се заизвива нагоре из пътя. Вървяхме бързо — широки, твърди крачки. Но нямаше още песни, нямаше още разговор...

Ние пак вървяхме наедно със С. Сега ние говорехме само за войната. Срещу нас пеши и възседнали на магарета и коне идеха старци и жени. Отиват при войниците, но не знаят дали ще ги сварят. Ние се обръщаме и им посочваме високия хълм, клокочещ и шумен, като внезапно избухнал вулкан. Но те ще сторят по- добре да се върнат — войниците вече заминават.

— Война, война има..., казват им войниците.

О, те вече знаят, знаят... По-бързо от светкавица, злокобната вест е обиколила навсякъде, проникнала е до всяко огнище. Сърцата болезнено са се свили и широкоразтворените, уплашени очи на­празно са потърсили в онемелите дворове липсалият брат, липсалия баща, едничкия може би син...

Тихо плачещи жените отминават.

Ние се спираме след малко — почивка. Със С. ние останахме накрая на колоната. Пред нас стоеше старец. Навярно сляп — из под кървавите, подути клепачи гледаха бели, безжизнени зеници. Водеше го малко, плахо момиченце. Войниците почиваха. Далечният хълм над Шахлии все още не беше замлъкнал. Но от тая висо­чина, на която почивахме, ние учудени се завслушахме. Достигаха до нас неясните широки вълни на мощни, бурни викове. Да, ура, пак ура. Ура от Хасъм-Беглии, дето беше нашият полк, ура от Урум-Беглии, бивака на 42 полк, ура от Казъл-Агач — шум­ните полкове на I дивизия. От всички страни се издигаха тия буйни викове, разливаха се и пълнеха небето — широкото, мощно бучение на невидим океан...

Слепият старец стоеше заслушан и той, сякаш вцепенен пред тоя тъмен, стихиен тътнеж. Малкото момиченце държеше треперещата му ръка и изпод тъмните, гъсти ресници плахо ни гле­даше с големите си, черни очи. С. се приближи към тях.

— Къде, бе дядо?

— Аз ли? Исках да видя момчето. Но не ще мога... Нека Бог да

го поживи, Бог да го поживи ...

И все така загледан и вслушан, след малко пауза той прибави:

— Бог да ви поживи, деца. Всичките... всичките...

Той стоеше изправен, безжизнените му очи се взираха далече, бледниге му устни шепнеха нещо — молитвената поза на трудещия се човек, изправен пред слънцето, пред слога на засятата нива и тихо призоваващ десницата на Бога...

Отново поехме нашия път.

сп. „Народ и армия“, година 1, книжка 1, ноември 1913 г.