Така си
отиде и дядо Антон – един от малцината, които обичаха творческата идейна
младеж.
Колко скоро бе това, а колко голяма е мъката…
Вестта, че Асен Златаров е мъртъв още не беше проникнала навсякъде през студения декемврийски ден и ние се отправихме при него, големият приятел на „Ася“ – дядо Антон.
Посрещна ни горе, в Лозенец, в своята бяла къща. На очите му сълзи.
Не мога да се помиря с тази вест. Тя не се събира в съзнанието ми… Да плачем, млади момко! Не виждам поне за момент, кой от нас би могъл да го замени.
Няколко дни след това, когато издадохме „Златаров лист“, дядо Антон написа в него малка бележка. Останахме учудени, чакахме нещо повече.
– Не мога повече – промълви дядо Антон. Не мога, тежи…
И какво ли бил могъл да каже, в тези часове старият писател за своя другар, който с такова откровение говорѝ в „Народния театър“ за него – писателя и гражданина, издигнал в най-черни дни зов за светлина?
Не мина много време. Пролетта съживи природата. Бялата къща на дядо Антон, горе в Лозенец се покри със зеленина. С настъпващата пролет, обаче, болестта му напредваше.
Посещавам го през хубав, слънчев ден. Беше седнал до работната си маса. Пролетта върнала бодростта му, въпреки усилващата се болка.
– Обичам я тази идейна младеж, почна дядо Антон – в нея ми е вярата; ако почна списанието*) само млади ще събера около себе си. На, виж, постоянно ми пращат ръкописи и все младежи. Работи нашата младеж, а нямаме едно списание, което да събере младите.
Сетне дълго говори за своята младост минала в идейни стъпки и творчество. С болка си спомняше за онези дни прекарани из бургаските села като народен учител, където е будил народната младеж.
С право старият литератор д-р Стоян Максимов си спомня за Страшимирова, който е изиграл най-голяма роля за културното пробуждане на тракийската младеж от Бургас и селата му.
Страшимиров не забрави своите другари. И впоследствие няколко пъти ги посети.
– Ех, въздъхна дядо Антон, ти си млад, не знаеш какви дни живеехме… Вие никога няма да разберете какво значи свободен живот…
Виждам как се увлича дядо Антон. Гласът му става по-отсечен, по-строг. Само да оздравее, мисля си.
Но не би…
Отиде си и той.
Най-много загубихме ние младите; в него виждаме загрижения баща, учител и ценен другар… който щеше да събере младите около „Подем“. Отиде си белобрадият старец.
Една година от този ден, когато с болка той се откъсна от родната земя и народ, така както се откъсна другият – Асен Златаров. Но младите помнят неговия завет и щом започнат „Подем“ на него ще го посветят и за него ще разкажат.
Ст.
Каракостов
* Антон Страшимиров искаше да почне издаване на списание, което щеше да нарече „Подем“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар