Спомен за Алеко Константинов, Лидия Шишманова, 1926 г.

        Авторът на Бай Ганя, близък роднина на моя мъж, беше се явил в първия ред на ония, които ме посрещ­наха на софийската гара, когато пристигнах тук преди 37 години, през един мрачен зимен ден. Това сърдечно адаптиране в България на всеки нов член на семейството е най-приятната и най-солидната база на фамилията. Скоро Алеко се научи да ми казва „леля“, макар че бeшe по-стар от мене.

Тази почетна титла аз дори я изисквах от него, защото ми позволяваше да взема към него понякога един тон отчасти гувернантски, да му проповядвам дори морал. Трябва да призная, че често сме се спречквали (но винаги другарски!), защото не бяхме винаги на същото мнение по големите и малките случаи в живота. Но нашите отноше­ния останаха сърдечни, ако и не много близки — Алеко вър­веше по своя път, ние по своя. Той ни посещаваше понякогаж, но винаги много капризно: ту идваше по-често, ту изчезваше в продължение на много месеци.

Тъй като неговия силует беше забележителен, много от работите, които се отнасят до него, са останали дъл­боко запечатани в паметта ми.

През нашата младост най-напред веселите събрания у нас, в които се предавахме на игри, изискващи находчивост и хумор. Бедният, млад учен Матов, тъй рано грабнат от съдбата, семейството на професор Георгов, Найчо Цанов, когато дохождаше в София (също братовчед на моя мъж) и други, — вземаха участие в тия забави. Това беше един турнир на шеги, един каскад от ху­мор (животът в тая блажена епоха имаше по-весели окраски!). В тия игри Алеко беше особено бляскав, и моят мъж е запазил някои откъслеци от неговите най-искристи случайни стихове. Той в тия случаи се веселеше сам най-непринудено. Смееше се с глас на своите и чужди шеги, разхождайки се по салона с цигарата в уста, и правеше много смешни коментарии за всичко и всички. Когато благоволяваше да приеме нашата покана, ние знаехме че вечеринката ще бъде от най-сполучливите. Присъствието на тогова, който сам се наричаше „Щастливец“, беше достатъчна гаранция.

„Щастливец“! Беше ли той до такава степен щастливец? Или по-скоро не търсеше ли той забрава, в своята страст, за забави, доволно редки у българите? (Той дори беше основал един другарски кръжец, който нямаше друга цел). Наистина Алеко беше кръгъл сирак. Една сестра, хубава и способна, беше покосена недавна от същата страшна болест, от която умряxa бащата и май­ката. Едничката останала сестра също почина от туберку­лоза. Тая опасност винаги застрашаваше самия Алеко. —  Стамболов тъкмо беше го изгонил от неговото място (съдия в Апелацията), и така беше го заставил да упраж­нява един занаят, в който много негови другари са се обогатили, но който сам Алеко мразеше. Той едва сполучваше да се прехранва като адвокат. Обаче аз подозирам, че той упражняваше тоя занаят както фамозния испански кундурджия, който приемайки една поръчка, питал жена си: „Има ли още пари в касата?“ — Още няколко гроша!“ отговаря му тя. Е, тогава, господине аз отказвам. Идете при моя събрат насреща!“..

И така изобщо животът на Алеко беше в началото на нашето познанство доста самотен и несигурен, каквото и да твърдеше той. Но скоро музата дойде да му бъде вярна другарка и да разхубави всичко със своето присъствие. И наистина в един албум от „Признания“ (Album de confidences), който съхраняваме, — в отговор на въпроса: „Кой беше най-щастливият момент във Вашия живот“, Алеко отговори: „Когато ми хрумна идеята да напиша Бай Ганя“. Тогава само животът му се украси и изпълни с ра­бота, която му донасяше радост.

И именно по повод на тия негови писания ние сме се спречквали най-често и доста живо, макар и другарски. Аз го намeрвах (да ми прости Господ!) понякогаж циничен. (Оттогава доста път сме извървели в това отноше­ние!) Аз се мъчех да му докажа, че това, което минава лесно на френски език, се търпи най-после на руски, но не върви по български (аз не можех да му обясня защо собствено!) — изглежда тежко, грубо. Алеко обаче никогаж не отстъпваше, нито една фраза, нито една дума. Една вечер, когато четеше у дома нещо от своите ръкописи, аз помня как се обърнах към един от неговите интимни другари, молейки го да ме поддържа. Той ми отго­вори: „Излишно е! Алеко никогаж не се съгласява да из­мени нито сричка.    “

Един ден, когато имахме такъв доста оживен спор, и то на ъгъла на една улица, аз намерих след една седмица „motto“ на един негов фейлетон следните фрази: —  „Да не ви знае човек, ще помисли според Вашите очерки, че сте кой знае какъв циник“.

— Merci! Madame. Дай Боже да сте искрено възмутена от цинизми. Но, ради Бога, защо не дойдохте онзи ден на събора в Желюша, та сега да си поприказваме.“

Това беше нашият последен спор, от тоя род. Всичко туй ми се вижда сега много детинско от моя страна...

Помня, че един ден, намервайки се в един магазин, видях през отворените врата, как една дама падна под един файтон и как конете я прескочиха. Аз почти паднах в несвяст и трябваше да ме заливат с вода. В тоя момент влезе Алеко в магазина и като ме видя в това плачевно състояние, попита за причината и се присмя, обаче доста меко, че съм пострадала повече от сгазената от файтона дама! Но той не се съгласи да ме остави, а ме при­дружи у дома. По път видяхме файтона на Стамболова, който бавно идеше насреща ни, със своята стража и страшния Гунчо при кочияша. Алеко се отвърна, докато аз разменявах поздрави с всемогъщия тогава министър, който хвърли на моя другар мрачен поглед.

Алеко през зъби каза няколко не дотам ласкателни думи по адрес на „тирана“: това беше един от редките случаи, когато го видях зъл и съвсем не в ролята на „щастливец“.

В ония години отивахме лятно време на „курорт“, най-често в село Владая. Алеко, който обожаваше приро­дата и който, както се знае, стана основател на нашия туризъм, когато още никой не мислеше за това, — дохождаше понякогаж при нас, и дори оставаше по няколко деня. Помня една хубава екскурзия, която направихме наедно до манастира Св. Крал. Алеко по пътя сипеше през всичкото време шеги, спомени, анекдоти, коментираше нашите впечат­ления и във всичко контрастираше с друг един писател, тогава съвсем млад, сега много известен, който вървеше с нас, мълчалив, мрачен, може би от младежка срамежливост. Алеко беше взел със себе си в тая разходка един свой ръкопис: това беше неговата бъдеща дисертация за „Правото на помилванията“, над която той работеше, за да стане доцент в университета.

Но сега той я употребяваше, само за да акцентуира своите жестове, и от време на време я подхвърляше във въз­духа, за да изхарчи излишъка си от енергия. Помня дори, че употребявах тоя свитък като ветрило! Никакви грижи не затъмняваха тоя ден челото на „щастливеца“. Той го­вореше за своята бъдеща професура, за своите планове на писател и за своите пътувания. Той обожаваше пътуванието, както се знае. (В същата книга на „признания“ той беше отговорил на въпроса: „Коя миризма обичате най-много“ — „Миризмата на железниците и параходите!“) И той се тъкмеше да направи едно пътуване около света. Само толкоз! Бяхме решили, че ще заминем с него. На какво се надяваше той, за да осъществи своя проект? На някакво наследство ли, което ще падне от месечината? Или на го­лемия лоз от някоя лотария, от която даже нямаше билет. Не помня. Но ние говорихме за това пътешествие в компанията като за нещо сигурно и прекрасно. Аз желаех особено да отида в Цейлон. Реши се да направим една обиколка и в тая посока. Но немилостивата съдба покоси всичко това: планове за работа, мечти за пътешествие, за идни творения, които съзряваха в тоя мозък...

В монастира обядвахме в градината. Алеко обаче за­бележи един дебел провинциалист, негов познат. Той се доближи любезно до него и го попита, що прави тук и сам ли е? Дебелакът, седейки около чешмата, забави малко отговора си и най-после каза: „Ние сме тука, да прощавате, с фамилията си". Алеко се върна при нашата маса, като едвам сдържаше смеха си и ми обясни тая фраза:

„Да прощавате — фамилията ми!“ Това значи с жена си! Тоя господин беше закъснял с 30 год. В турско време не беше прилично да се говори публично за собстве­ната жена, и затова тя се означаваше с евфемизма „фа­милията ми“. Каква ориенталщина! Трябва да отидем в затънтените кьошета, за да намерим такива перли!“ И се смее, смее!...

Алеко беше личен мъж, славянски тип, със сини очи и руса коса, с подигравателна усмивка, подвижно лице. Тоя облик никак не беше банален. И той харесваше, внушаваше даже страсти. — Между друго на една моя прия­телка, която беше толкова дълбока натура, колкото Алеко изглеждаше лекомислен. Тя всичко взимаше много сериозно, даже един смътен проект за женитба между нея и Алеко, който беше възникнал в главата на един техен общ познат. А авторът на Бай Ганя не търпеше никакви вериги и стеснение. Това беше един дълъг и мъчителен роман, в който аз играех ролята на конфидентка. Тя страдаше. Дълбокото чувство (което не можеше да понесе един  неуспех у тая моя приятелка, пълна с хубави ка­чества, но не достатъчно млада, за да забравя лесно, — ме накара да се осмеля да попитам Алека за неговите намерения. Отговорът беше ясен и брутален: „Не, тя не е моя тип! ... и най-после, прибави той смеейки се, вие представлявате ли си мене женен?“

Аз откровено признах, че не. Отидох да занеса скръбната новина много предпазливо на измъчената, дълбока душа, която не се затвори, а страда до смъртта на тогова, който я беше ранил.

Последен спомен за Алека — като „Щастливец“ е една вечеринка, която той устрои за роднините у дома си, мисля на своя имен ден. Много смях и песни се изляха там (той обожаваше и музиката). Виждам го един момент в средата на голямата стая, с чаша вино в ръка, — викайки: „Не съм ли „щастливец“? Нямам ли прекрасни роднини и приятели? Животът не е ли хубав? О, наистина, аз съм Щастливец!“

Аз го наблюдавах от своето място и си казвах, както и друг път, че ако човек има нужда тъй гръмко да прокламира своето щастие, сигурно в някое кьоше на неговото сърце има червей, който го гризе и който той же­лае да задуши.

Тая нощ Алеко не искаше да ни пусне у дома. Ние се върнахме много късно.

Подир няколко деня аз се разболях тежко и цялата зима не видяхме повече Алека. Пролетта той дойде у нас един ден, повикан от една роднина, която тогава живееше у нас, за да й даде адвокатски съвет. Никогаж не съм виждала по-мрачен и по-обезсърчителен адвокат. Неизвестно беше какво мразеше той повече, делото ли, занаятът ли, или себе си, който трябваше да го упраж­нява. Казах си, че ако случайно ми трябва някога адвокат, сигурно няма да се обърна към Алека! Аз и не подозирах, че го виждам за последен път.

Един ден мъж ми се върна по-рано — бледен, разстроен. Той тъкмо беше чул, че Алеко бил убит при всякому известните обстоятелства. Опитахме се да се съмняваме, да се надяваме, че Алеко е, може би, само ранен. Но ужас­ната новина се потвърди скоро. Сърцето на Щастливеца беше престанало да бие.

 

ЛИДИЯ ШИШМАНОВА

 

            Споменът е публикуван в сп. „Българска мисъл“, кн.6/7, 1926 г. (Издание на Върховния читалищен съюз в България)