АСЕН ЗЛАТАРОВ - Д.Б. МИТОВ, ОЧЕРКИ И КРИТИКИ, 1946

AСЕН ЗЛAТAРОВ

Д. Б. Митов

Повече от двадесет години минават от публи­куването на „Очерки по философия на биологи­ята" до речта за Aнтон Страшимиров, а Aсен Златаров никак не се е променил. Чудно нещо... Колко хора, за да оправдаят своите подлости или най-малко хитрувания в живота, наричат убеждени­ята и ентусиазма на най-хубавите си години с еснафското название „младежки увлечения“. Сякаш на младини да си бил последовател на идеите за свобода, за мир, за равенство, за социална правда е нещо тъй лекомислено, както е лекомислена всяка детска игра! И колко лесно е за човек да за­хвърли онова, за което се е борил с всичкия пла­мък на своята чиста радост ...

Затова хора, като Aсен Златаров често пъти са ругани от най-близките си другари на младини, изменили вече на всякакъв идеализъм и себеотри­цание. Но какво значение могат да имат дребните кариеристи, плувнали в блаженството на времен­ното благополучие, пред влиянието на един истин­ски служител на идеала за по-добро бъдеще, ка­къвто е Aсен Златаров? И заедно с нашето учу­дване, че все пак в България има няколко души с чиста съвест и открито сърце, ние трябва да из­кажем и възхищението си от примера и разностранната дейност на личности като Aсен Златаров, които все повече увличат честните и свободни хора из цяла България.

Когато Aсен Златаров се явява да защити едно мнение или да предаде една лекция, аудито­рията е винаги завладяна. В какво се състои обая­нието на този блед и нежен физически човек, кoйто нa това отгоре носи и скучната титла професор? Защо речите и сказките му винаги биват прекъс­вани от бурни аплодисменти и изпращани с възторг? Защо слушателите си излизат с обогатени от знания умове и разведрени сърца? Една не­жна фигура се възправя на катедрата и всички слушат с увлечение и с такъв ентусиазъм, че скоро оратора се слива с тълпата слушатели от многобройната аудитория. При това Асен Златаров никога не спекулира със своите теми. Често пъти неговите сказки са из най-скучната материя, често пъти той разправя само за експериментите на уче­ните, обаче неговото слово оживява всичко. Tой не е от ония професори, които, когато разправят дори и за Лермонтов, имат качеството да бъдат отегчителни. Aсен Златаров може да говори или пише на съвсем обикновени теми като за домашната кухня, за соята или за бозата и все пак да го четете или слушате с интерес. Така е, защото при всяка своя най-дребна работа той има предвид живия човек, на когото ще принесе полза със зна­нията си и когото ще увлече за по-добро и по-све­тло бъдеще. Принципите „наука за науката,, и „из­куство за изкуството“, отдавна отречени от всички учени и писатели, са най-омразните на Асен Злата­ров. И ако има нещо, срещу което от толкова години той се бори най-много, то е отдалечаването на хората на науката и изкуствата от живота, бяг­ството на интелигенцията от народа. Наистина тази позиция особено в България е твърде неудобна, но Асен Златаров стои смело на нея и от нападките добива по-голям кураж и по-силна вяра в търже­ството на истината.

От десетина години познавам Асен Златаров и следя отблизо всяко проявление на неговата личност. Обаче още първите му стъпки на литератур­ното поле почнаха да ме вълнуват някъде в провинцията, където ние току-що изскочили от про­гимназията млади гимназисти, с увлечение четяхме неговия предговор към „Взаимнопомощта“ и во­дехме безкрайни спорове за проблемите разгледани в книгата му „Очерки по философия на биологи­ята“. Чакахме с нетърпение всяка книжка от „Съвременна мисъл“. Името беше ново, пред него сто­еше страшната титла доктор, но все пак обичахме този човек заради ясната му мисъл, заради свобо­дата да засяга опасни теми и най-много за любовта към човечеството, която се излъчваше от всяка не­гова работа. По-късно в реда и на моята литера­турна работа влязох във връзка с Асен Златаров, но най-близко опознах този любимец на българ­ските читатели и българското студентство през ля­тото на 1926 година в Париж.

*

*     *

Първи май. Работническият Париж празнува. Из улиците се движат само частните автомобили на разните борсови магнати. Седим вечерта около една маса пред прочутата за всички артистични кръгове в Париж бирария „Балзар“. И ето към два часа след полунощ пред нас застава съвсем побледнял от умора новият гост на безсмъртния град, Асен Златаров. Пристигнал в деня, когато ця­лото работничество празнува празника на труда, Асен Златаров весело почна да ни разправя как се принудил сам да мъкне тежките си куфари до­като намери квартира. И веднага подгонен от силната жажда, от мечтата на целия си живот, той тръгва из Париж да види, да погълне града. Дълго го закачахме после за това негово младежко увле­чение и поради бледото му лице тая вечер, поч­нахме да го наричаме „бледата фреска от кафе Балзар“.

От тоя ден почна нашето „рудокопство“ из големия град, което е тъй добре дадено в лирич­ния роман на Асен Златаров „В града на любовта“. Музеите, театрите, но най-вече тъй богатите със своята история парижки улици. Асен Златаров ид­ваше за пръв път в Париж, но знаеше предвари­телно и най-малката подробност от историята на града. Възпитан в духа на френската литература, борец в България, като старите френски драйфусари, той се вълнуваше почти на всеки ъгъл или пред всяко кафене, защото те му напомняха или трагичната смърт на неговия най-голям учител Жан Жорес, или пък някое голямо събитие от френ­ската културна история. И ние се спирахме да слу­шаме словата му за Клод Бернар, за Анатол Франс, за Емил Зола, за Дантон. Един буен поток от зна­ния се лееше и думите на Асен Златаров още по­вече оживяваха, защото беседвахме винаги или пред паметника на Клод Бернар, пред „Колежа де Франс“, или пред статуята на Дантон, или в кафе „Дю краусан“, дето падна убит Жан Жорес, или на улица Мосьо льо Пренс, дето тъй често е скитал Емил Зола и цялата група на натуралистите.

Такъв ентусиазъм ни обладаваше при тия скитания из града, че не усещахме никаква умора, вечер се прибирахме в квартирите си като пребити, за да тръгнем веднага на другия ден на нови ек­скурзии. Това обогатяване, което дава непосред­ственото наблюдение, пречупено през едно чувстви­телно сърце, не можа да бъде разбрано от бъл­гарската критика, когато се появи лиричния роман „В града на любовта“. В този роман Асен Злата­ров даде душата на един български интелигент, почувствувал се сам и все пак не самотен в голе­мия град на целия свят, в столицата на всички крупни културни събития, които вълнуват човечеството от векове.

Пред стената на федерираните в гробищата „Пер Лашез“ Асен Златаров разправяше с ен­тусиазъм за великия подвиг на парижката комуна и за трагичната съдба на комунарите, гробищата Монмартър бяха също така един отличен обект за него, защото там се приобщавахме с духа на Зола, на Хайне, на Дамата с камелиите. И в Пантеона, и в музея Виктор Юго, и в музея Роден — навред Асен Златаров разправяше с най-малки подроб­ности за великите синове на Франция и на цялото човечество. Нашите разговори се въртяха само около човека и неговото дело в света. Не ни ин­тересуваха нито мъртвите археологически находки, нито пък спомените за победоносни френски армии.

Почти всяка вечер, благодарение на страшния „терор“, който упражняваше над нас влюбеният в своето изкуство български артист Петко Атанасов, ние ходехме на театър. От класичния „Комеди Франсез“ до най-модерните сцени на Питоеви, Дюлен и Бати. На представление Асен Златаров ви­наги мълчеше. Театърът указваше върху него голямо въздействие, изглежда, много по-силно от поезията, защото след театъра винаги излизахме по-съсредоточени, по-вдълбочени в себе си и по-малко разговаряхме.

*

*     *

Във всички трудове — научни и поетични — на Асен Златаров личи влиянието на френската култура. Още като студент във френска Швейцария и в Гренобъл той изучава произведенията на френ­ските писатели и трудовете на френските учени. Той е студент през едно време когато свободолюбивите идеи във Франция току що бяха възтържествували над реакцията и над клерикалите и привържени­ците на злощастния капитан Драйфус излизаха по­бедители от страшната борба. Но ако в областта на науката, на критиката и на публицистиката се чувствуваше грамадното влияние на позитивизма, в поезията по това време най-модни бяха работите на френските символисти.

Под това двойно влияние се е развивал Асен Златаров и с него ние можем да си обясним него­вата творческа личност. И наистина за повръхностният наблюдател съществува противоречие между Асен Златаров учения и есеиста и Асен Златаров поета. Това противоречие, което даде въз­можност на няколко недоучени кариеристи да хвър­лят много обиди по негов адрес, е чисто външно и се отнася по-скоро до формата, отколкото до съ­държанието. Между поетичните и есеистични ра­боти на Асен Златаров има всъщност една дълбока връзка, която може да се намери най-добре, като се направи сравнение между лиричния роман „В града на любовта“ и „Очерки по философия на биологията“. Веднага личи връзката между човека на науката, който дири начин да оживи сухите на­блюдения и фактите, и поета, който иска да осми­сли поетичните видения. Лиричният възторг у Асен Златаров всъщност винаги е сподавян от интелектуалиста, който знае цената на всяко чувство и ви­наги слага спирачка на увлеченията. Без да е скептик като Монтен или Анатол Франс, Асен Златаров често изпада в техния тон в своите поетични ра­боти. Но все пак, въпреки всичката горчевина, с ко­ято са пропити те, от тях лъха оптимизмът на чо­век, познал тайните на живота и влюбен в чове­чеството. В идейно отношение между поетичните работи на Асен Златаров и всичката му останала дейност няма никакво противоречие. Противоречи­ето е само във външната форма, която в поетич­ните работи е под силното влияние на символистите, тази тъй могъща някога, но чужда за днеш­ния момент школа. Тук дори бихме могли колкото и странно да изглежда това за най-добрия ученик на Жан Жорес, да направим и един паралел меж­ду Асен Златаров и Реми де Гурмон.

В науката, в литературата, в обществените борби Асен Златаров върви по пътя на великите свои френски учители. Верен на френската свобо­долюбива традиция, почнала още от Волтер, през френската революция до наши дни, той изповядва преди всичко идеите на най-преките си вдъхнови­тели Жан Жорес и Емил Зола, знаменитото изречение на когото често обича да цитира: „Истината тръгна по своя път, нищо не може да я спре“.

В трудни моменти, когато свободата на мне­нието бе най-заплашена, както, например в надвечерието на нашата намеса в европейската война, Асен Златаров написа своята ценна брошура „Те трябва да победят“ и в предговора каза: „Казах в тази книга това, което мисля. Проблемата, която ме занимава, е по-скоро морална, отколкото политиче­ска. Обаче, аз съм напълно убеден, че онова, което има цена от човешко гледище, не може да няма цена от гледището на държавата. Всичко останало носи само временен успех.“ И наистина по-късните нещастни за България времена доказаха правотата на неговата теза.

*

*     *

Много работи са се изменили в България, много съвести са се пречупили, много характери са се унищожавали. За щастие, Асен Златаров стои все на своя пост на будната съвест и с това свър­зва българската интелигенция от преди освобожде­нието и нейната борба срещу насилието с днеш­ната честна младеж, която не търпи окови. Наистина, повече от двадесет години са изминали от излизането на хубавата книга, „Очерки по фи­лософия на биологията“ до речта за Страшимиров, но Асен Златаров е все още същия бодър страж на правдата и на свободата...

1932 г.

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ