ТВОЯТА ЛОРА - ОТКЪС ОТ ЛОРА ДО ЯВОРОВ, ГАНКА НАЙДЕНОВА

ТВОЯТА ЛОРА

Мой милий Пейo, ... да, с едно усилие написах името ти. Не привикнах отначало да го произнасям и сега — да го напиша — това ми се вижда, кой знае каква голяма интимност, която ти — многотърпеливия философ във вечна méditation — не заслужаваш много. A propos — получи ли le philosophe en méditation? Не е ли хубаво?

Сега да ти се похваля, че вчера получих едно писмо, — което ме доста зарадва. Мисля, че бях ти разказвала за една симпатична англичанка — професорка в Berlitz School в Лондон. Тя замина преди две години за Америка със Сара Бернар — като нейна секретарка и учителка по ан­глийски. Бях й писала в Лондон, тъй като предполагах, че се е върнала отдавна — отпуска й от училището не беше много дълъг. Препратили й писмото от Лондон и тя веднага ми пише да се видим. Тя останала още при Сара Бернар. Вчера от музея Люксембург — минах в rue d’Assas и намерих писмото й, стояло там два дена почти, тъй щото пропустнах даденото й rendez-vous. Но дава друго и за тази вечер в театр Rѐjane на пиесата L’aigrette. Ще отида довечера там, ако не телефонира, че е заета в последния момент. Тя е един много добър човек и доста умна, доволна съм да я намера.

Снощи имах намерение да си легна в 7½, даже не мислех да вечерям. Дойдоха Виола и Илия и трябваше да излезем. Ходихме после на кинемотографа в квартала тук, гдето една вечер бяхме с Райна и Арнаудов. Ти не беше тогава нели ? В спомена за тази вечер има една ужасна празнота. Да, ти не дойде, защото твоята руса приятелка те чакаше. В някоя цалувка ти беше й обещал да се върнеш рано.

Ей сега слугата мушна под вратата две писма — твоята карта и писмо от англичанката.

Ти, мило момче, си много добро. Беше ме вече страх, че си ми сърдит. Но ти разбери, че сигурно не бих била никак взискателна, а писмата с обещанията ти — съвсем не биха ми липсвали, ако те обичах по-малко. Благодаря ти много, че ми пращаш пиесата. Снощи Виола и Илия разиск­ваха старата пиеса и искаха непременно да знаят сюжета на новата. Като им казах само епохата на началото на пиесата, те решиха единодушно, че това била майка ни. После сюжета ги озадачи, но те казаха, че само да прочетат пиесата — ще разберат всичко. Те ще си бъхтат много бед­ните глави — още повече там се споменува Notre Dame — това е за тях достатъчна гаранция, че и аз съм вътре! Ще бъде много смешно уси­лието да решат ребуса.

Онзи ден Виола се върна от аптеката — Илия дойде да я търси и тогава ти изпратих онази карта. Те и двамата са вразумени и напоследък несправедливо е да се оплакваш от тях. Виола даже на синът си разправя за „чичо Яворовъ“. Тя се погрижи и за имената на нашите деца и намери, че синът трябва да се казва Яворъ, а дъщерята Топола. Сега вече можем да сме спокойни, нели?

Значи утре ще имам дълго писмо от тебе? Още по картата личи, че ти си много весел и това ме много зарадва. Сега няколко месеци — до нова пиеса — ти няма да си толкова мрачен и ще ме обичаш повече. Антрактите между пиесите ще са за мене това, което са за учениците ваканциите. Моята ваканция дойде и аз дишам най-после свободно. (Това не е ефекта на операцията — разбери, че аз съм взела тържествен тон — според случая...)

Да не забрава. Защо толкова пестиш хартията си и винаги гледаш да има само четири страници ? Аз се хващам на бас, че това е някаква мания. Тебе ти е жално, че пликовете ще останат сами. Ти имаш добро сърдце, вярно е, но все пак, мой милий, надделей чувствата си малко и ми пиши по­вече. В краен случай купи само хартия — ако и друга — и прибавяй от нея...?! Струва ми се, тук е единствения изблик на твоята пестеливост. А! Още нейде! Всяка нежност, която би ти дошла на ум (минавайки през сърдцето — надявам се) ти я пестиш за Олга (Герой от Яворовата драма „Когато гръмъ уда­ри“ (Б. Р.)  или за „си­нът“. Тебе ти е жално да я разпилееш в та­кава дребулия — писма! Тях никой, освен аз, не ще чете може би. Задоволството от всеобщо наслаждение ще липсва!? Но аз съм съгласна да ги напечатам даже, само пиши писмата си по- дълги ...

Моята майка не ми е писала още — пише на Виола, че чакала по-друго настроение за това. Но знаеш ли аз като се разсърда, какво ще направа ? Прочети Нервозния човек от Чехова — сега поне имаш време — и ще видиш колко бдителна е моята храброст. . .

Сега за англичанката Miss Ornsby. Тя ми пише, че ме чака довечера в 7 часа тъкмо пред опе­рата. Възможно е да е с нея жълтоокото момиче, която също запознах в Лондон и за която разказвах на тебе и А. в Wiler — а Вий ме гле­дахте — като че ли през мене искахте да го глътнете. Вий ходихте тогава...

Да, заслужава да се замислиш. Аз вече два пъти днес споменавам А. И ако помнех поне една дума от това, което той ми каза тук — в същия хотел — щях да повярвам, че става опасно. Същата стая беше заета. Аз щях да си спомна, може би. Щях да си спомна как гасях лампата и стоях дълго-дълго на прозореца, за да вида дали ще минеш от някъде да те вида отдалеч — да те вида да си отиваш... А долу в сладкар­ницата бедния Анастасов ядеше сигурно сладки след сладки — за да види как ти ще дойдеш. Той, ако и никога да не го оставих да ми го каже, знаех, че в Лондон и тук имаше ня­каква слабост към мене и по алюзиите му разбрах, че той мисли нашите отношения за много по-близки, отколкото бяха (защото ти не ме оби­чаше — не забравяй).

В туй време пък в София се разправяло, че А. осъмвал при мене. (Това ми каза ти, нели ?) Доста сложно, нели?

Кажи кога ще те вида ? Ти, ако не искаш да ме гледаш, вземи си черните очила — но аз искам да те вида и да те гледам! Кога ще се печата пиесата ? Защо не я печаташ вед­нага, та през лятото да нямаш право да си много замислен ? А ако пак си позволиш да се замислюваш, ще ти изхапа устните до кръв. То­ва ще те отучи…  Защо да те цалувам днес, когато устните ми са все пак тъжни и сами. По-тъжни от твоите пликове, които хартията ти би напустнала и за които ти е толкова дълбоко жал...

Моята рокля за твоята пиеса още не е готова. Бързам да я имам в къщи — ще я гледам и ще ми се струва, че след малко ти идеш и отиваме заедно на първото представление на „Под стария дъб“.(Първото заглавие на „Когато гръмъ удари“ е било „Под стария дъб“ (Б. P.). Ще бъде ли това и ще отидем ли заедно?

Твоята Лора

петъкъ зарань 10 часа

Мой милий Пейо, писмото ти ме събуди.

Два вечера под ред да стоя до късно — от това се бях отвикнала и днес се чувствувам много уморена. Трябваше да отида при док­тора, но той беше ми назначил девет часът сутринта — сега е вече девет — и аз отложих за утре.

Снощи се намерихме с Miss Ornsby пред операта. С нея дойде не желтооката, а една черно­ока французойка. После отидохме в театра Réjane в ложата на самата Réjane. Сара Бернар й по­искала една ложа за своите приятелки уж, a Ré­jane отстъпила ложата си. Тя има същото място на софийската директорска ложа, само че е грамадна. Пиша ти това като куриоз. Да не помислиш, че ме обхвана внезапно манията на величи­ята. Още повече, че аз не мога да се примира с идеята, че такива велики артистки могат да са толкова грозни. Пиесата не е лоша — съвсем не е лоша в сравнение с повечето французки пиеси. До преди две години аз следях редовно новите френски пиеси... Една стара аристократка казва в L’aigrette — говорейки за децата и внуците си: il faut fleurir leurs routes, pour qu’ils fleurissent nos tombes ... а нашитe родители — в повечето случаи — сa много по готови да украсят нашият гроб, от­колкото нашият път... Пиесата свършва приблизително с това: on ne connait jamais la femme qu’on aime — puisque …c’est infini! Това казва Réjane на приятеля си, комуто помага да се освободи от предразсъдъците си на аристократ и да не се самоубива — а да живее и работи заради него самият и заради нея. Все пак Réjane можеше да е малко пo-хубава ...

Да не забрава. Ще те моля да вземеш двете малки фотографии на картините, за които вече писах. Обещавам ти най-тържествено, че нищо, абсолютно нищо няма да изпрата вече. Но за тия фотографии ще ми бъде жал. Много просто, като се върна, ако не сме заедно, ще ги подарим ня­кому. Но сега ги вземи. А друг път ако ти се случи да пишеш на тая тема, не пиши тъй: „много“ ми е приятно да ми пишеш за нашия брак и „страшно“ ми е неприятно да ми напомваш — за нашето отженство... Не намерих думата... защо „много“ и после „страшно“ ? Страшното на първо място би фрапирало повече, ако и да не е много уместно прилагателно. Това съвсем не е важно. Най-доброто е, че ти изглеждаш весел, а най-лошото е, че аз не мога да те вида.

„Имаме много време за чакание най-удобния момент“ да се видим. Това „доста“ колко дни съдържа? Но нищо! Ти си сега — днес — за пръв път — винаги моя. Винаги — значи от сутрин до вечер и от вечер до сутрин! — Надявам се да си знаял това, като си ми го писал. Аз ще ти го припомна, но главното е ти да го не забравяш. Но аз те обичам достатъчно, за да ти вярвам напълно. Помни това, само това. То стига.

Нима аз приличам на умряла муха ? (Понеже ти намираш, че приличам на теменугата в пис­мото). Но щом си я цалунал и ти — прощавам ти хиляди пъти сравнението.

Кой ще рецензира пиесата ти ? И тази, която ми пратиш, за мене ли е или ще трябва да ти я върна. Ако е за мене — благодаря много. След като я прочета — ще дам да я подвържат — за да се не мачка.

Взех втор лист — но надали ще напиша много. Боли ме наново главата и една доста непри­ятна невралгия във всичките зъби... Следствие на историята с носът. Бих искала много да остана днес цял ден сама, но Виола ми каза, че ще дойде и аз не можах да й откажа. А когато не ми е добре, аз обичам да съм сама. Ще гледам да остане продължението на историята с но­сът след Великден; доктора няма да е доволен — но рязаното го чувствувам още свежо и малко ме е грижа за доктора. Нели не можем да се видим до май? Има време значи.

На майка си не ще пиша нищо, струва ми се. Тя би трябвало да се вразуми сама. Пращам на Петко и Тони карти и туй то. Щом дойдох й писах едно доста добро писмо. Тя не ми отговори. Затова няма и да й пиша вече догдето съм тук.

Сега ще си легна пак — главата ми тежи. Ще стана и ще се облека в 12 за обяд.

Цалувам те и искам да те вида. Снощи на връщание от театра ми беше много — много сту­дено. Колко би ме стоплила ръката ти — в моята.

Цалувам те и те чакам.

Твоята Лора

ЛОРА ДО ЯВОРОВЪ - ПРЕДГОВОР, Г. НАЙДЕНОВА /ПОСЛЕДНА 3-ТА ЧАСТ/

Сам Яворов чувствува много добре и своята вина към Лора — ако изобщо може да се търси някаква вина в това, че неговият поглед е бил твърде много вглъбен във виденията на вътрешния му свят, за да разбере, какво става вън от него, в нейната душа. Лора безспорно не е първата, нито последната жена, нераз-брана от своя мъж. Нейната болезнено чувствителна и изморена от всичко изживяно душа обаче не може да понесе тази трагедия, която е обикновената, макар и премълчана трагедия не в едно семейство. Лора не иска да разбере, че той, като поет, не принадлежи не само на нея, но дори и на себе си. Че той е жертва на нещо по-силно от самия него — на онзи вътрешен демон на гениалността, който живее у всеки голям творец, и който един Хайне чувствува като свой двойник (Doppel-gänger), който кара Лермонтов да мисли, че живее два живота, и който Стефан Цвайг открива с гениално прозрение у Хьолдерлин, Клайст и Нитче в своята книга „Der Kampf mit dem Dämon“ (Борбата с демона). Това е трагизмът на божиите избраници, който П. Тодоров възпя с толкова красота в своята „Слънчова женитба“ — „над всичко да грееш, всичко да радваш, а сам себе да не можеш да сетиш“. И докато долу на земята се пеят песни за щастието на слънчовата невеста, тя сама вехне в Слънчовите палати, забравена от своя мъж, който „сам себе си е забравил“ в творческия си екстаз.

Трагизма на тази съдба Яворов разреши в своите „Сенки“:

„Те шепнат може би, но може би и викат,

но може би крещят; — те няма да се чуят,

две сенки от нощта, през толкоз светлина...

Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,

сами една за друга в жажда и притома,

те — сянката на мъж и сянка на жена! “

Същия трагизъм Лора разреши с един куршум в сърцето си.

Тази бездна, която обгръща душата на всеки голям творец, може да бъде прекрачена. За това свидетелствува любовта на Яворова с М. Тодо­рова. Но тя е още шестнадесетгодишна. Нейната любов към поета е самоотречение. Цялото й същество като че ли е готово да загуби всеки миг себе си, за да се намери отново само в него. И не е чудно, че любовта на Мина е най-плодотворна за поета. Най-хубавите от Яворовите песни са рожби на тази любов.

Лора не е от този тип жени. У нея има странна смесица от много женственост и мно­го демоничност. И преди всичко една преждевременно разстроена и разнебитена от всичко из­живяно душа. Може би без това нейно минало техният път би тръгнал в по-друга посока. Защото Лора притежава иначе богата душа и безспорен писателски дар. Тя има дори начертан голям план. Сама превежда драмата му „Когато гръм удари“ на френски, като се надява да издействува поставянето й в Париж чрез хо­датайството на секретарката на Сара Бернар, с която е близка приятелка. За тази цел Лора настоява да заминат и двамата за Париж. Доколко обаче една писателска работа би могла да утоли нейната жажда и да запълни онова, което той не може да й даде, свидетелствува сама тя в едно свое писмо: „Ще те моля, по никакъв начин да се не печата това, което ти дадох. Аз имам и ще имам достатъчно грижи, за да нямам време да мисля за някаква си моя литературна деятелност. Първата, единствената грижа ще бъде, да бдя над живота на нашата любов, да бдя неу­морно, всекичасно. Аз не трябва, не мога да те загубя. Но това ти разбираш по-добре от мене“.

В този постоянен страх, че може да го за­губи всеки миг, Лора живее непрекъснато след женитбата им. От тук болезнените й съмнения и истеричните сцени на ревност, за които вече говорихме. Малко преди трагедията на 29 ноемврий сестрата на Яворова — Екатерина — получава писма от Лора и Яворова. „И двете писма“ — разказва тя — „ме изненадаха със своя песимистичен тон. Докато обаче писмото на Пею беше цяло изпъл­нено с болка по черната съдба на Македония, Лориното писмо се мъчеше да прикрие една друга голяма болка. По тази скрита мъка аз веднага разбрах, че между тях двамата има недоразу­мения“.

И без това напрегнатият душевен живот на Лора се подклажда още повече отвън. Защото г-жа Каравелова не забравя непрекъснато да й напомня, че Яворов всеки ден може да я остави. Лора загатва понякога да замине при сестра си в Париж, и тази временна раздяла би била може би най-доброто в случая. Но тя никога не е мислила сериозно да замине без Яворова. За това говори и г-жа Р. Бонева: „Лора не можеше нито час без Яворова. Всички около нея чувствувахме, че тя няма да има сили да го остави и замине“. По­казанията на слугинята за писмата, които Лора й дава, за да чуе само Яворов, че пише на сестра си за заминаване в Париж, а после ги взема от нея и така ги оставя неизпратени, са също доказателство за това. В такова състояние на отноше­нията им необходим е малък повод, кой­то да донесе трагичната развръзка. Вечерта у д-р Тихови една по-остра забележка на Яворов към Лора по повод съмнението и ревността й към г-жа Дора Конова, няколко нервно разменени думи след прибирането им в къщи, един миг на потъмнено съзнание от засегнато женско често­любие и ревност — един миг, в който човек внезапно проглежда в живота, като в склю­чена бездна от безсмислие, в която няма нищо хубаво в спомена за миналото, нищо в смисъла на сегашното, никаква вяра в утробата на бъде­щето — и куршумът развързва възела на всич­ките съмнения и трагизъм, който животът е сплел. От тук започва трагичната ирония на съдбата. След своята смърт Лора заживява нов живот — и в съзнанието на обществото и в душата на поета.

Същото това общество, което ден преди това е хранело ненаситната си жлъч с фантастични из­мислици за „авантюрите“ на Лора, сега в миг се настройва срещу по-слабата страна — срещу Яво­рова. От тук започва трагедията на поета. Днес, двадесет години след неговата смърт, мълвата все още не престава да сипе жлъч и върху праха на неговите кости. Можем да си представим какво е било тогава, когато всички онези, които не са могли да му простят славата, са сдружили своята низка мъст с вестникарските сензации, с неве­жеството и пристрастието на неколцина представи­тели на нашето правосъдие и с всичката варварщина на обществената съвест, за да доубият поета.

Четох документите по делото. Мъчих се да открия нещо от онова, което накара неколцина служители на правосъдието да бъдат толкова при­страстни и несправедливи към Яворова. Ако и днес все още документите по това дело не са необходими срещу незаглъхналата клевета, като бъл­гарка, бих желала да бъдат унищожени. Защото те са документи за онази варварщина, която при всичката ни културност и днес продължава да убива всичко, което нашата злоба оцени, че се е издигнало с една глава по-високо от нас. Не зная, с каква съвест прокурорът и съдиите са прочели вестта, че Яворов е посегнал втори път на живота си.

Един от доводите в обвинението на проку­рора е, че Яворов не е посегнал втори път на жи­вота си, за да се доубие: „Ако Яворов е посегнал на живота си, защото той без Лора е пра­зен и безсмислен“, пише г. Огнянов в заклю­чението, „той можеше да направи това и в един по-послешен момент, когато е бил под тежестите на недъзите от първия вистрел“. И по-нататък сам търси дори оправдание за това: „Че той не е посегнал повторно върху живота си може да се обясни с това, че след първото от­чаяние и забрава, инстинктът за самосъхранение заговорва в поета-лирик“.

Всичко това се чете на Яворова, и всеки може да си представи въздействието върху неговия и без това разнебитен дух. В пепелта на ками­ната в стаята на поета през последните му дни постоянно лежи заровен револвер, за да може да се застреля всеки миг. В такива часове Яво­ров изповядва пред своя зет: „Идва ми да отида и си тегля куршума на сръбска земя“. Годината, която той изживява след смъртта на Лора сляп, изоставен от мнозина прия­тели, обруган от обществото, е година на истинско слияние на душата му с Лорината. Ле­дената стена, под която той бе роден, сега се превръща в гранитната тъмница на слепотата, в която протичат последните дни на живота му. Заключен в своята вечна нощ, Яворов се отдава на един особен род мистицизъм, граничещ с фатализъм. Той моли да му препрочитат писмата на Лора и в тях вижда потвърждение на този фатализъм.

„Нейната любов бе едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта “ — пише той в последните си дни — „друго удовлетворение то не можеше да намери ! И сега, като ми препрочитат нейните писма, като се мъча да си припомня онова, което е било, пред мене постепенно се открива най-голямата истина на станалата случка. Нашите съдби бяха решени в деня, когато си подадохме ръка! “

Нейните писма са изповедта на трагизъм, който надхвърля рамките на личната съдба. Преди двадесет години, в една свободна политически, но още с робски инстинкти действителност, не е било нещо съвсем обикновено жена да се опита сама да гради живота си. Трагичното е там, че Лора, която вън на всяка крачка е ма­нифестирала своето пренебрежение към обществе­ното мнение, дълбоко в душата си изкупва же­стоко своята смелост. Нейният път от младото суетно, сантиментално момиче до „тъмната, черна жена с изнасилена, смутена душа“ и най-сетне до последния й опит да се примири със себе си и с живота чрез силата на любовта — това е път на една вечна триактна трагедия в живота на же­ната. И не е ли странно, че същата тази жена, която в първите писма заявява, че не вярва в жертви и не е способна на тях, в края дава най- голямата жертва — своя живот ? На изплашения вик на Яворова, когато я държи в ръцете си с пронизано вече сърце: „Лора, защо направи това?“ — тя шепне само: „защото те обичах много“. В този миг, в който тя скъсва с живота, настъпва нейното примирение с живота. И животът не й остана длъжен. Като че ли по волята на съдбата Яворов трябваше да изживее самотен и сляп една година след нейната смърт. Затворен в своите страдания и в своята самотност, той проглежда в жертвата на друг самотен живот. Едва сега настъпва часът за „голямото осъществяване“.

Докато в първите дни след катастрофата и пред зетя си и пред брата си Яворов понякога негодува срещу Лора, която е причина за всичките му страдания, постепенно все повече се затваря в своя мистицизъм, и сега тя се явява в съвършено нова светлина. За него Лора става жертва. Жертва за която и той чувствува, че е до известна степен виновен. Пред своя зет Яворов постоянно повтаря: „Лора беше болна. Аз трябваше да раз­бера това“.

„Вече като сляп“ — разказва г-жа Р. Бонева, „Яворов дойде веднаж у дома. Непрекъснато чупеше пръсти и се каеше: „Аз не я разбрах. Защо Вие, които сте виждали, как тя страда, не ми казахте още тогава, защо не дойдохте в теа­търа да ми кажете, че Лора всеки ден плаче, за­щото се чувствува пренебрегната от мене? „Непре­къснато повтаряше: „Едва сега я обичам тъй, както тя искаше да я обичам“ — и пак чупеше ръце... “

Трябваше да се сбъднат думите на Лора в едно писмо до Яворова от Париж: „Един ден ще стане и друго. Един ден ти даже и без много да ме обичаш, ще жалиш много за моята любов. Това е неизбежно. Ще видиш. Ще го купя на всяка цена, даже ако е необходимо да не жи­вея повече“.

Едно спокойно, широко просветление е разляно над последните часове на поета. В дългите монолози на тези самотни часове духът на Лора е винаги около него. А заглъхналите вече за външния свят струни на душата пеят една един­ствена песен — некролог за нея. Яворов не написа този некролог. Може би и не иска да го на­пише — за да не докосват нечистите пръсти на това жестоко общество самотната трагедия на две души.

Един ден, когато всички заинтересувани лица отминат, а с тях заглъхне и клевета, и жлъч, този некролог ще възкръсне в душата на поко­ленията — една недопята песен на вечното чо­вешко страдание и самотност.

Ганка Найденова

СПИСАНИЕ "ПРИРОДА И НАУКА" ДЕКЕМВРИ 1936 г

ПРИРОДAиНАУКА, год. VII. Кн. 5—6

† Aсѣнь Златаровъ

Когато говорим за него, титлите сa излишни. Познаваме редица професори, общопризнати в науката у нас и в чужбина, но Златаров е един, той заема съвсем особено място в на­шата действителност. Така е, защото в Златаров природата беше съчетала един букет от качества, които го правеха, наистина, да се откройва над всички.

В него духовните интереси бяха необикно­вено разнообразни. По специалност Златаров беше химик, но по научна култура беше и биолог. Отвлечените проблеми на съвременната ма­тематическа физика, която закръглява светогледа на днешния учен, увличаха Златарова, и заради тях нахълтваше понякога в математиката. Но върху неговите духовни интереси тежеше неговият дух на общественик, затова с особна любов се впустна той в проблемите във връзка с храненето и то на масите, на народа. Въвеждането и на едно ново културно растение у нас, на соята, ние дължим пак на пропагандата на Златаров.

Това чувство на общественост именно на­кара Златаров да даде много, необикновено много, за популярната, общодостъп-ната наука. Наред с редицата отделни книги, той остави цял низ номера от своята библиотека „Натурофилософско четиво“. От основаването пък на „Природа и наука“ той стана неин съредактор и в продълже­ние на седем години нашите читатели изпитваха на­сладата да четат неговите увлекателни научни ста­тии. Даже когато замина да се лекува в чуж­бина той остави няколко статии с бележката. „Дано не ги печатите с кръстче пред името ми“. Уви! Едната излезе само 3 деня преди неговата смърт, а другата излиза с кръстче в тази книга!..

Това, което особено допринесе, щото името на Златаров да бъде днес общопознато във всеки град, във всяка паланка, това, което кара всички искрено да скърбят и да пазят за него спомен, свързан едновременно с чувство на почит и на признателност, това е неговият дух на увлечен просветител на народа, надарен с непостигната дарба на живото слово. В това отноше­ние, без преувеличение, можем да кажем, че Златаров у нас няма равен на себе си. Когато излизаше на трибуната, неговото слово се просто лееше. Човек чувствуваше наслада от самото това магическо слово, като че ли слушаше някаква музика. Да, словото на Златаров беше като музика! Това слово го направи любимец на всички, залите, дето той говореше бяха винаги препълнени.

В своите беседи Златаров разкриваше ця­лата своя душа, а тя бе не само душа на човек на науката, но една широка душа на човек с разностранни духовни интереси и дарби. Имаше усета на художника, перото на писателя, а всичко искаше да сглоби с проницателността на фило­софа. Много беше вложила природата в неговата душа и затова в много области можеше да твори.

Всички тези дарби на Асѣнь Златаровъ бяха съчетани със силното чувство на общественика, което го караше всички свои сили да мобилизира в служба на обществото. Там именно се крие тайната на тази необикновена обич, с която му отплащаше нашият народ. Всички чувствуваха духовната връзка, преданността на Златарова към народа и неусетно всички му отговаряха с преданост и признателност.

Такъв бе Асѣнь Златаровъ за всички и за­това всички го чувствуваме като най-ценна рожба на нашия народ, като общонародна културна ценност. Неговата обич към народа, неговият дух на общественост, обаче, не можеха да не оформят в него едно определено отношение към големите обществено-политически въпроси, към политическите течения. Така и трябваше да бъде: свободата на политическата мисъл е свещено право на всеки гражданин, още повече на чо­век, който стои високо над другите. Това същото право на свобода на мисълта може да ни кара да не се съгласяваме с някои политически разбирания на покойника, но всички сме съгласни, че и тук той служеше с всичката чистота на своята красива душа. Желанието на известни тече­ния да включат името на Златарова в тесните свои политически рамки, опитите да използуват неговото име за своя пропаганда, само биха уронили ореола, с който трябва да бъде обкръжено името на големия покойник в съзнанието на всеки българин. Който искрено скъпи името на Асѣнь Златаровъ, няма да си позволява това.

Целият български народ е запазил скъп спомен за тази своя най-ценна рожба.

Асѣнь Златаровъ беше и ще си остане скъпа културна ценност на целия български народ!

Да бъде вечно неговото име!

Редакцията на "Природа и наука“

Името на покойника пишем тъй, както упорито продължаваше да го пише той, въпреки официалния правопис.

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

ЛОРА ДО ЯВОРОВЪ - ПРЕДГОВОР, Г. НАЙДЕНОВА /ЧАСТ 2/

НЕЙНИТE ПИСМА /Част 2/, 

Известно време след този семеен разрив Лора се хвърля между различни крайности — ту заобиколена от всички, призната красавица, ту взема решение да стане католическа мисионерка. После идва пресищането от всичко. Остава само мъчителният спомен и неутоленият копнеж за щастие. Това щастие Лора очаква от любовта на поета. Защото тя е от онези натури, които носят в себе си трагичното съзнание, че в тех­ния живот трябва да се осъществи непременно нещо голямо, силно. С това съзнание са изпъл­нени още първите й писма: „Аз искам много, искам всичко или нищо. ..“ След толкова кар­навални пиршества на живота, от които душата се връща изпразнена, осквернена, разбита, идва най-сетне часът на „голямото осъществяване“. Има нещо много трагично във всичкия прикрит копнеж на тази жена, която, по нейно признание, „не е способна на жертва“, която „не вижда щастието си в децата“ и все пак е готова на всяка жертва за един кът топло семейно огнище. Но хармо­нията на вътрешния й свят е вече разрушена. „Душата ми е дива и непроходима, непрогледна гора“ — изповядва тя в споменатия вече разказ. Наистина в тази гора израстват понякога ненадейно цветя, които копнеят за малко топлина и обич, защото се страхуват от мрака. Ту ярки, огнено-червени, опияняващи цветя, които искат да изпият в един миг на шемет слънцето и мрака, живота и смъртта. Най-сетне цветя бледо- жълти, замислени, с дъх на есен, които умират зад стъклата на оранжериите без вяра да видят някога слънцето. Но тези цветя трябва да цъфтят и да увяхват в мрака на една душа, която гнетът на едно минало е направил болна от съмнения, неспособна за щастие. Всичката болка на цял живот е събрана само в няколко думи: „Той никога не ще ги види“. И цветята ще увяхнат...

Към това се прибавя и заключеният в себе си темперамент на поета. Лора често споменува в писмата си за онези дълги часове на техните срещи, в които Яворов има студени, непрони­цаеми очи, и в които тя го чувствува безкрайно далеч от себе си. Сама тя разбира, че между тях винаги остава бездна, над която никога, дори и в часове на най-голяма нежност, техните души не успяват да хвърлят мост. Защото Яво­ров, заключен в своята ледена стена от самотност, винаги остава отвъд, а тя — винаги отсам. Последното средство, което Лора опитва, за да го приближи, е заминаването й за Париж.

Писмата, които следват през тримесечното и престояване в Париж, са продължение на техния роман. Очакваната промяна обаче не идва. Далечината подхранва още по-силно съмненията. На свои приятелки Лора пише да го шпионират и, въпреки уверенията на всички, тя си създава какви ли не фантастични истории, от които е готова да го ревнува.

Към гнета на съмненията се прибавят и писма на близки на семейството приятели, все Лорини „доброжелатели“, които не се стесняват да и пращат „даром“ съветите си, ако й е възможно „да се откъсне от Яворов“. „Писмото ти ме разочарова“ — пише Лора на Яворова от Париж. — „Заедно с него получих и пис­мото на Бабаджанов, комуто майка ми говорила, види се, на дълго и широко против женитбата ни. Главният й довод е . . . познай ? Твоята ревност, мой милий!?! Твоята ревност! Ако знаеше тя, какво убийствено равнодушие криеш ти, и какво малко място има за ревност в случая.“

Доколко Яворов е ревнувал Лора свидетелствува и обстоятелството, че тя умишлено се ста­рае да събуди у него ревност. В едно свое писмо от Париж тя много умело му загатва за чув­ствата на г-н С-в към нея, за неговите посеще­ния у сестра й в часове, в които и тя е там. По-късно, по повод на едно негово писмо, Лора му пише: „Не искам да ревнуваш неразумно... Но да ме ревнуваш все пак, знаейки, че нямаш основание за това, но само защото ме обичаш — колко щастие би имало за мене...“

Една такава ревност, каквато обществената мълва се старае да припише на Яворова, навярно би направила Лора по-щастлива, тъй като в такъв случай той би отделил повече внимание и повече грижи за нея, и кой знае, може би цялата история не би стигнала до този край.

От началото до края на техните отношения и по-късно, след женитбата им, Лора е под гнета не на неговата ревност, както се говори и днес в обществото, а на неговата въздържана и не много „излиятелна“ природа, чиято любов никога не й стига.

При всички други обстоятелства, които я заобикалят, Лора е готова да тълкува въздържаността на поета като „ нелюбов “ или някаква „полу-любов“, за която всеки миг трябва да воюва, за­щото всеки миг може да я загуби. Това е мъчи­телната атмосфера, в която протичат тези три месеца в Париж. Понякога ни се струва, че всяка дума от писмата й е натежала от умора и без­силие да се бори по-нататък с всичко мъчително около нея и в нея. Маската на привидния оптимизъм и безгрижие, в които обществото вижда до­казателство за невъзможността на една такава жиз­нерадостна натура да посегне на живота си, пада. Остава самотната изповед на душата: „Колко ми е тежко, ако знаеш: — Имам тебе. Но где си ти и защо тази вечер аз не те чувствувам ? Где си ти? Не, в същност аз нямам и тебе, аз нямам никого и нищо.. .“

Най-близката приятелка на Лора, г-жа Р. Бо­нева потвърждава също, че привидният оптимизъм на Лора е бил само маска, зад която тя се е мъчела да прикрие своя дълбок вътрешен трагизъм. „По това време — преди и след зами­наването си за Париж“—разказва г-жа Бонева — „Лора беше истинска бездомница. Тя често идваше у дома при родителите ми, за да сподели мъката си. В къщи положението й беше невъзможно — постоянно присмехи, подмятания от страна на май­ката. Един човек със здрави нерви не би могъл ла издържи това, толкова по-малко тя, която бе тъй изтерзана. Често плачеше. Чувствувах, че не можех да я разбера достатъчно, макар че бяхме връстници. Аз се чувствувах още неопитно дете, а през нейната глава бе минало вече толкова много. Интензивността на изживяването бе оставила своя отпечатък. Искрена бе може би само пред мал­цина близки. Всички останали познаваха нейната маска. И тогава, когато тя бездомна, без подкрепа на близък човек, плачеше по цели часове пред мене, слуховете разнасяха нейните авантюри и фантастични похождения.“

Не веднаж в такива часове се забива като метално острие в душата на Лора мисълта за самоубийство. Понякога като че ли всяка дума от писмата й е вик за помощ на давещия се, който е изгубил вече последната сила в борбата за спасението си. „Сам в засипан път, и нищо път ми не указва“ —постоянно срещаме този стих в писмата й. В такива часове на нея се струва, че е „котка, излязла из под колелата на някоя кола“. Тогава всички са виновни до известна сте­пен пред нея — и майката с не много майчин­ските си отношения към нея, и всичките й „доброжелатели“, и Яворов, който е бил достатъчно зает със себе си, за да не се постарае да разбере, в какво психическо състояние се намира Лора. Постепенно минало и сегашно изграждат около нея клетка от железни обръчи, от която напразно се мъчи да излезе и в която най-сетне разбива главата си.

Последният й опит да хвърли отново мост към тих, спокоен живот е любовта на поета. И много естествено е, че се стреми да задържи тази любов с всички възможни усилия: „Всеки ден повече ме е страх да не те загуба — за да те запаза, ще употреба човешки средства — аз съм човек — а човешките средства са ви­наги малки и некрасиви“ (Париж, 22. V. 1912). Този вечен страх да не го изгуби подхранва и ревността, която, като всяко друго чувство при нейната експанзивна и силно егоцентрична натура, постепенно взема болезнени размери. Зад спокойно шеговития тон на някои напомняния в писмата й от Париж все по-често се чувствуват бо­лезнените тръпки на истинска ревност. Един незначителен повод: Яворов й пише, че мал­ката годеница (Дора Конова) на неговия приятел М. Кремен се интересува за нея и би желала да получи от нея портрет. Лора избухва. Още тук започва онази ревност по отношение на Дора Ко­нова, която и по-късно, след завръщането на Лора в София, често е причина за истерични сцени, последната от които е трагичната нощ на 29 ноемврий 1913. Още на 3 май 1912 Лора пише от Париж на Яворова: „Всичките тия последни дни душата ми е тревожна, очакваща нещо лошо и непоправимо. Вторник вечер — где беше ти ? — вечерта преди деньт, когато ми прати теле­грамата ? . . .

„Хубавото малко момиче (Дора Конова, б. p.), което толкова неочаквано се интересува от мене, не е ли избрало най-удобния начин да се интере­сува от тебе ? . . . Защо малкото момиче трябва да прилича на мене? Годеникът сигурно би я харесал и без това. Значи тя трябва да прилича на мене — заради тебе. В един момент ти ще вземеш нея заради мене ... а после чудно ли е да почнеш да вземаш мене за нея?“

В писмото от 18 май срещаме отново: „Фотографира те годеника, след като годеницата ти беше свирила на дълго и на широко сонатата на Шопена. След няколко месеца ти ще можеш да й кажеш: „Още тогава, когато свиреше requiem’a ! и т. н. Прелюдията ще е свързана с кра­сив спомен и поетичното ти чувство ще е задо­волено“. През призмата на съмнението Лора за­почва да вижда в писмата му един доминиращ тон — „тона на годеницата“. Невъзможността на Яворова да изпълни желанието й и отиде при нея в Париж усилва още повече тези съмнения. И в миг отново изплува мисълта за самоубий­ство: „Снощи ти писах, но не изпратих писмото си, нито ще го изпрата. А ето че днес пак се връщам на същото... Или по-добре е да го знаеш. Ако ти не си тук на 30 май ст. стил (или един ден по-рано от тая дата), аз ще престана да живея. Няма никаква смисъл да ми пишеш каквото и да е по повод на това писмо. .. Или ще те видя скоро, или никога не ще се видим...“

В София Лора се връща с очакването, че техните отношения „ще почнат някак отново“, че отсъствието й е породило у Яворов повече порив към нея. Яворов обаче е неспокоен. Почти се колебае за женитбата си с Лора. За това колебание говори и един от неговите прия­тели, Ал. Паскалев: „Яворов се реши мъчно. Той постоянно загатваше пред нас, че се страхува от този брак, питаше ни, като че ли се мъчеше от нас да чуе потвърждение на онова, от което се страхуваше, но което нямаше сила да избегне. И ние бяхме някак изтръпнали като пред нещо страшно“.

Не само неговите приятели предчувствуват всичката съдбовност на техните връзки. Същата приятелка на Лора от това време, Р. Бонева, говори следното: „ След завръщането си от Париж Лора често идваше у дома. Оставаше понякога на вечеря, и Яворов идваше да я вземе. Сами ние виждахме, че още тогава нещо зрееше между тях. И нищо хубаво не очаквахме от един брак. Противоположността на характерите им беше тол­кова очебиеща, че от цялата история не можеше да се предполага нищо добро. Яворов беше занимателен, дори духовит в обществото на близки хора — но много рядко, и то при особени случаи. Обикновено седеше по цели часове, без да про­говори нито дума. Лора се измъчваше много от това. Неговата любов и нежност никога не й стигаше. Постоянно се оплакваше, че е много зает. Понякога ми казваше: „ Ако положението ми в къщи беше по-сносно, може би бих обичала пак така Яворова и не бих мислила за женитба с него. Но при сегашното ми положение последният ми опит за щастие и спокойствие ще бъде тази женитба“.

Писмата на Лора след омъжването й за Яво­рова не представят някакъв нов етап в отношенията им. Все същата голяма жажда, която остава неутолена. Все същото недоволство, че не получава толкова много, колкото дава. Само веднаж тя като че ли се издига над своите съмне­ния и недоволство — за да остане само онази ве­лика жажда за щастие, която излъчва малкото дневниче, писано от нея след заминаването на Яво­рова за Македония. Всяка егоцентричност тук замлъква. Сякаш огромно разпятие хвърля своята черна сянка върху този дневник, издига се в облаците, засеня целия кръгозор, а долу, в подножието му — сгърченият труп на една жена с ръце, вкопчани в кръста. И разпятието е тол­кова грамадно и черно, по-черно от нощта. А тя е толкова малка и безпомощна в подножието, и двете молещи и търсещи помощ ръце са само две малки светли петна върху общия тъмен фон: „Аз вече не искам твоята любов, аз искам твоя живот, гдето и да си ти. Аз нямам никого в целия свят, когото да уважавам, комуто да вярвам, когото да обичам, освен тебе“. Някога хората са вярвали и са били щастливи. „Но в какво вярваме ний днес и где ми каза ти, че ний ще се срещнем? Аз бих дошла навсякъде, милий мой, вижда Бог, но где ще ме чакаш ти — где ще те намера?... “

След завръщането на Яворова от Македо­ния, месеците на техния съпружески живот до трагедията на 29 ноемврий 1913 протичат в задушната атмосфера, която предвещава близка буря. Яворов е сломен от изхода на войната. По цели дни той седи затворен в кабинета си в Народния театър. К. Мутафов разказва в спомените си, че постоянно го намирал в кабинета му приве­ден над картата на Балканския полуостров. Дъл­боко в душата си той носи гроба, в който лежи романтичната вяра и копнежа на едно цяло поко­ление — Македония. От друга страна работата в Народния театър отнема голяма част от времето му. Лора недоволствува. Пред своята приятелка Р. Бонева тя постоянно се оплаква, че Яворов не от­деля достатъчно време за нея. Същата разказва: „Лора бе много измъчена. Тя страдаше от затворения характер на Яворова, страдаше и от раз­прите с майка си, които не преставаха. Дори слу­гините помежду си не преставаха да носят клюки от едната къща в другата. Измъчваше се много и от това, че и след омъжването й за Яво­рова, Дренков беше постоянно приеман от майка й. Не бяха редки и сцените на ревност от страна на Лора към Яворова. Ревнуваше го от Д. Конова и С. Петкова. Плачеше и се измъчваше и въпреки това като че ли съзнателно търсеше тяхната дружба“.

За ревността на Лора сама г-жа Д. Конова ни разказва следното:

„С Яворова се запознах след годежа ми с М. Кремен, който беше негов приятел. По това време Лора беше в Париж. Яворов й писал за нашето запознаване, понеже аз се интересувах за нея, като знаех за техните отношения. Тогава получих от нея три картички, за които аз й благодарих с една. Веднага след завръ­щането си от Париж Лора отива с файтон у дома. Аз не бях в къщи. От тук тя се от­правя у фотографа Грабнер, където е знаела, че има мой портрет, взема го и го разглежда дълго. Още първата вечер ни покани на вечеря. Пока­ните последваха и за втората и третата вечер след пристигането й. Доколко е била неспокойна показва обстоятелството, което сама Лора по-късно ми разказва: първата вечер ме видяла съвсем руса с много светли очи, втората вечер — с червеникави коси и малко по-тъмни, зелени очи и едва третата вечер ме видяла съвсем черноока.

„Търсеше ме постоянно. Никъде не отиваше без мене. Караше ме да му изпращам цветя, уж „на шега, за да видим какво ще каже Яворов“, Спомням си и други случаи, които и аз тогава приемах за шеги, но след катастрофата ги тълкувам съвсем другояче. Спомням си една привечер, седим двете с нея в къщата й на улица „Цар Шишман“. Не бяха още женени. Беше вече тъмно. Чуха се стъпки. Лора позна, че е Яворов, скри се зад пердето и ме помоли да седна на ней­ното кресло с гръб към вратата. Яворов влезе, докосна с ржка рамото ми, като мислеше, че е Лора, но в миг позна, че не е тя и веднага запали лампата.

„Друг случай. Бяхме на гости у Боян Пе­нени. Щом като чу, че Яворов идва, Лора вед­нага ме помоли да се скрия зад един параван. След това веднага го откри, като старателно на­блюдаваше Яворова. Очевидно искаше да открие нещо в изражението на лицето му.

„Нищо не предприемаше Лора, без да ме по­вика. Когато да се венчава с Яворова, дойде и ме взе с файтон, за да присътствувам непременно в черквата. Венчаха се в Подуенската черква, а не както г-жа Каравелова пише — в хотел „Бъл­гария“. След няколко дни, пак по нейна молба, майка ми едва се съгласи да отида с Лора в Самоков, където Яворов организираше четата си, за да замине за Македония.

„След завръщането на Яворова в София, отиваха двамата да се фотографират при Грабнер. Лора пак ме моли много да отида с тях. Направиха ми впечатление думите й: „Ела, Дора, за­щото искам Яворов да изглежда на портрета добре, а като те гледа, ще има настроение“. По- късно вече открито ми казваше, че го ревнува от мене. Тогава аз я успокоявах, че няма причини за това и, за да не се тревожи, ще замина“.

За последната вечер г-жа Д. Конова не си спомня нищо особено, а на г-н М. Кремен направило впечатление, че при една игра Яворов хвърлил кърпичката няколко пъти повече на Д. Конова.

Това е атмосферата, в която протичат месе­ците на съвместен живот на Лора и Яворов. Р. Бонева, която по това време е най-близо около тях, признава, че това е била мъчителната атмосфера, в която се чувствува всекидневното зреене на нещо невъзвратимо и страшно.

Въ писмото си от 19 май 1912, Париж, Лора пише на Яворова:

„Въпреки всички твои скептични усмивки, цялото ми същество очаква бъдащето като непременно хубаво. В живота ми до сега нямаше нито красота, нито щастие. Все пак аз не мога да не вярвам, че в живота има не­пременно дни на красота и на щастие. За тия дни живея до сега и живея още. Инък аз не бих имала смелостта да живея. .. И тъй — разбра ли добре ? Аз чакам и се надявам. Ако съм пра­вата аз — един ден ще повярваш в същото и ти — и ний ще бъдем щастливи. Ако си прав ти — значи всичко е тъй безсмислено като до сега — и безсмислено — за винаги — и няма смисъл да се живее. Тогава няма да се живее повече и свър­шено. . .“

Месеците на техния съпружески живот убиват постепенно тази вяра. Лора вижда, че не може да запълни всецяло неговия живот, че онази бездна, която тя чувствува между него и себе си и за която споменува не веднаж в писмата си от Париж, все още съществува между тях. Мъчителната борба на завоеванието сега се пре­връща в една още по-мъчителна борба да задържи любимия мъж, който й се струва, че всеки ден се отдалечава все повече от нея. В миг на изнемога под гнета на тази постоянна борба, куршумът разрешава нейния край.

Следва продължение ...

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ 

ИЗМЕРЕНИЯТА НА ПРИЗНАТЕЛНОСТТА

ИЗМЕРЕНИЯТА НА ПРИЗНАТЕЛНОСТТА

"...Сега, след многогодишно бездействие и недостатъчна грижовност, най-сетне се запълва голямата празнота. В навечерието на 90-годишнината от рождението на Асен Златаров бе открита експо­зиция с пет раздела, които с материали и снимки (много от тях непубликувани) запознават многобройните туристи и почитатели на големия учен общественик с     неговото детство, юношество, научна и обществена дейност. Постоянната изложба е уредена в бившето Кирково училище, което по своята архитектура е твърде близко до родната къща на Асен Златаров, от която за съжаление има запазена само една снимка и то съвсем бледа – на фасадата на къщата. На терена, на който е съществувала тя, закупена и разрушена от други хора впоследствие, сега има огромен жилищен комплекс с магазин и закусвалня. Поради невъзможност да бъде възстановена на същото място, тъй като и няма точни сведения за нейната вътрешна уредба и големина, съвсем правилно е избрано бившето Кирково училище като най-подходящо място за постоянна изложба. Тя бе уредена с неоценимата помощ на неговия син Светозар Златаров, който с голяма отзивчивост предостави на музея всички лични документи и материали на своя баща.

Така хасковлии, които имат назовани училище, улица и са издигнали скромен паметник пред своя театър в памет на най-именития си син, сега макар и с малко закъснение, изразяват признателността си към този голям и така обаятелен учен, оратор и общественик.“

Д. Д.

в. „Труд“. N33, 15 февр.1975 г.

УСВОЯВА СЕ НОВА

ВЪЗРОЖДЕНСКА КЪЩА

Историческият музей-Хасково реши да премести експозицията "Проф. Асен Златаров - живот и дело" в току-що реставрираната къща на чорбаджи Димитрак до Шишмановата къща. Целта е да се съсредоточат на едно място няколко експозиции с оглед на по-функционалната им експ­лоатация и още обособяването на един музеен център около църквата "Света Богородица". Това е съвсем естествено, защото тази част на старо Хасково е била крепостта на българщината в епохата на Възраждането, тук са съсредоточени и сравнително малкото запазени възрожденски къщи в града ни. Наблизо се е намирала и родната къща на Асен Златаров, която е пострадала от земетресението през 1928 год.

Комплексът от три музейни експозиции, заедно с църквите "Св. Бого­родица", "Св. Архангел Михаил" и "Св. Кирил и Методий" ще бъде един културен център със съвременно звучене и онази атмосфера на възраждащи се традиции, които надяваме се да привличат все повече посетители от града и гости. 

Г. Г. - директор на Исторически музей - Хасково

в. Шипка, N 101, 28 май 1992 г.

И КОЩУНСТВО, И СТРАХ ОТ ПАМЕТТА НА ПРОФЕСОРА

"...Този човек, Светозар Златаров, лека му пръст, почина скоропостижно на 5 юни вечерта от инфаркт. Скромен, но достоен син на баща си, той направи много и помогна много на Историческия музей. Св. Златаров желаеше не от грандоманщина, а от синовен и граждански дълг да се знае, че в Хасково, родното място на Асен Златаров, свято се тачи паметта му. Той продължи традицията на онези вече забравени хора-ентусиасти, които през 30-те и 40-те години организираха обществен комитет "Асен Златаров", откриваха подписки за паметник на професора в Хасково, издадоха три последователни Златарови листа, настояваха да се наиме­нуват на негово име улица и училище. За първата и втората музейна експозиция (която трябваше да бъде постоянна, както през 1985 г. беше казано в присъствието на видни български интелектуалци и роднини на Ас. Златаров!!!) той предаде лични вещи и книги от голямата библиотека на баща си. Съдействува, поне отчасти да се изпълни в Хасково националната програма за 100-годишнината, подкрепена и от ЮНЕСКО."

Г.К. В. Шипка ”, N 114, 16 юни 1992 г.

КОЙ Е ПО-ГОЛЯМ

ОТ АСЕН ЗЛАТАРОВ?

"...A към темата ни върна едно съобщение на Радио Хасково в понеделник за свикване на събрание „в клуба на СДС, бившата експозиция Асен Златаров“.

"Не съм в течение", заяви говорителят на кметството г-н Д. Беливанов - зам.-кмет. Но след като говори по телефона с кмета, добави: "Кметът е издал заповед в края на юли или началото на август, с която предоставя Кирковото училище за ползване от СДС с договор.“

Това е всичко, което успяхме да научим. От разговори с общински съветници ни стана ясно, че и те не знаят за подобна заповед нищо. Може би кметът има законно право за една такава заповед. Но тя по безспорен начин показва, че хасковското СДС все пак е по-голямо от Асен Златаров."

З.Д.

в. „Шипка“, N237, 4 декември 1992 г.

ОЩЕ ЕДИН ГЛАС ЗА ПАМЕТНОСТТА

"...Безспорно специалистите от Историческия музей - Хасково имат пълното право на избор в коя сграда какво да експонират. Но ми се стру­ва, че при конкретния случай не са достатъчно убедителни привежда­ните доводи експозицията да наме­ри място в бъдещия музеен център около църквата "Св. Богородица". Използват се далечни и косвено-формални аргументи - къщата (от ко­ято няма и помен), в която се е родил Асен Златаров, е била в този район.

По силата на тази елементарна логика, след години бъдещите музейни специалисти могат да решат експозицията да се премести в село Въгларово. И ще имат основателен довод – големият род на Златарови е имал в селото чифлик, който малкият Асен е посещавал. Звучи убедително, но не и основателно!“

Д.Ч.

в.“Шипка“, N111, 11 юни 1992 г.,

ЗА КАКВО ОЩЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ИЗПОЛЗВАНО ИМЕТО НА ПРОФ. Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ

"...Не, погром не се готви над тази или която и да било друга експозиция и постоянна изложба, защото това не е по специалността на музейните рабо­тници, готви се промяна на част от експонатите, т.е. едни ще заменим с други. Пълна промяна на изложбата на този етап не се предвижда, тъй като липсват материални средства за това. С пълна сигурност мога да заявя, че ще отпадне единият от акцентите на изложбата - (книгата "В страната на Съветите", както и материалите, свързани с партизанския отряд, носещ името на Асен Златаров, ще бъдат сменени някои от текстовете, но това няма да промени особено нейния общ облик. Друго, което със сигурност мога да кажа е, че изложбата ще бъде преместена от сградата, наречена "Кирково училище", тъй като ние, като специалисти, считаме че къщата на чорбаджи Димитрак е по-подходяща и като архитектура, и като местоположение с оглед обособяването на музеен център в тази част на града.“

К.У. – уредник в Историческия музей – Хасково

в.“Шипка“, N105, 3 юни 1992 г.

УВАЖАЕМИ СЪГРАЖДАНИНО

Д-P AC. ЗЛАТАРOB!

В тоя момент, когато страната ни изживява един културен празник - чествуването на Вашата 25-годишна обществена и научна дейност - хасковското гражданство изживява двоен такъв, защото Ви има най-близко до сърце­то си.

Израснал сред него и благодарение неуморен труд, Вие се издигнахте до висотата на най-вдъхновения ратник за духовното ни превъзмогване, станал най-любимия и сладкодумен трибун, изразител на правдата и истината, пламенен човеколюбец, у когото пламти стремежа към величие, красота и хармония в света - за нас Вие сте двойно по-силен и двойно по-велик.

Издигнал се до висотата на голям учен, Вие станахте най-добрия и активен популяризатор на научната мисъл, изхождайки от убеждението, че науката трябва да служи на живота.

Нежен, лиричен поет, в чиято душа звъни музата на един Алфред де Мюсе, на един Алберт Самен и един Сюли Прюдом и трептят лъчите на слънцето и ласките на зефира, Вие захвърлихте звучната си лира и станахте неукротим борец за граждански права и свободи - защото знаете, че е срамно и позорно да се пее тогаз, когато Рим гори: когато народът страда.

Kamo съгражданин Вие разбрахте болката и надеждите на своя народ, обикнахте го, дадохте му своите знания и усилия, окрилихте сломения му дух, обнадеждихте покру­сеното му сърце и му посочихте път, по който ще постигне материалното си и духовно благополучие.

И ако Вашите идеи намират днес горещ прием сред народа, станали знаме на всички ония, които жадуват народното благоденствие, то бъдете уверени, че ние, които Ви чувствуваме тъй близко до сърцето си, ще вървим неуклонно по Вашите стъпки и ще градим делото за повече човечност, мир и правда в света.

Baм като човек носител на възвишени и благородни идеали, който сте дошли да се самораздадете като Исуса и да възвестите Месия на българското духовно освобождение - изгрева на свободата, сегашните и идни поколения ще изградят паметник на признателност в душите си, когото нито времето ще прояде, нито злобата ще разруши!

Като наш съгражданин - в тоя тържествен случай - ние хасковци cмe щастливи да Ви поздравим с 25-годишната обществена, културна и научна дейност като Ви изказваме своята преданост и признателност и Ви пожелаваме дълъг живот и неугасими духовни сили, тъй необходuмu и ценни за изграждането делото на българската култура и свобода.

Бъдете все така светлеещ фар в житейското море, непресъхващ извор на мир, любов и красота!

За хасковското гражданство:

КМЕТ: (п)

ЧИТАЛИЩЕ "ЗАРЯ": (п)

ГРАДСКИ ТЕАТЪР: (п)

ЗА ГИМ. УЧИТЕЛИ: (п)

ЗА ОСН. УЧИТЕЛИ: (п)

ЖЕНСКО К.П.Д-во "РАЗВИТИЕ": (п)

ВЪЗДЪРЖ. ЛОЖА "СВЕТЛИНА": (п)

НЕУТР.ВЪЗД. Д-во "ВЪЗРАЖДАНЕ": (п)

ВЕГЕТАРИАНСКА ГРУПА: (п)

РОДНА ПЕСЕН: (п)

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ