ФАТАЛНАТА ЖЕНА - ЛОРА, ИЗ КНИГАТА НА МИХАИЛ КРЕМЕН "РОМАНЪТ НА ЯВОРОВ", 1972

ЛОРА КАРАВЕЛОВА-ЯВОРОВА

„ФАТАЛНАТА ЖЕНА”

Когато започнах книгата си за Яворов, предстоеше ми да разпитам и Симеон Радев — един от неговите съвременници, които отблизо познават македонското движение и революционната дейност на поета, — уве­рен, че ще чуя интересни неща за него не само като че­тник, нo и като личност, погледната с очите на човек, който е имал досег с Каравеловото семейство.

Преди да го посетя, случайно го срещнах до пресеч­ката на „Граф Игнатиев“ и „Денкоглу“.

 Щом ме видя, Радев бързо се отправи към мен и интимно ме придръпна до близката вестникарска буд­ка. Това ме изненада и поласка: в миналото редакторът на списание „Художник“ никога не бе показвал, че се интересува от мен.

Защо ли ме спря? Не допущах, че е за книгата ми: тогава малцина знаеха, че я пиша.

Първите думи на Радев бяха:

— Какво е мнението ви за убийството на Лора?

Щом чух „убийството“, веднага схванах, че и той — като всички — смята Яворов за убиец на жена си.

За мен беше много любопитно как Радев ще се обос­нове. Може би той ще ми съобщи нови данни за тра­гедията на улица „Раковски“ — вън от ония, които се писаха и говореха години наред след смъртта на поета. И затова наострих уши, зарадван от неочакваната сре­ща.

Разговорът на крака бе дълъг — може би повече от час. Уличната врява, шумът от трамваите и автомоби­лите, тропотът на каруците по паважа — всичкият този гмеж на големия град не ни попречи да се пренесем в далечното минало, особено в ония събития, чиито преки свидетели ние бяхме.

През цялото време Радев стоеше близко до мен и говореше почти в лицето ми — навярно по навик.

Остарял вече, но още младенчески бодър, прочутият мой събеседник, когото мнозина не знам защо наричаха Юда, говореше словоохотливо, като че ли сме стари приятели. А бяхме само познати, вървели — всеки от­делно — по свой собствен път. Но ето — случайността ни събира, за да открием и двамата, че десетилетията, които ни делят от Яворовото време, сякаш са ни сближили поради общите спомени около съдбата на Яворов и Лора.

Откакто го зная, Радев малко се бе изменил: все та­зи осанка на европеец, винаги изискано облечен, макар сега в поизтъркан английски костюм, все тия очила вър­ху големия нос, тия подстригани мустаци, това малко попрегърбено теснорамо тяло и този характерен акцент на македонския му говор, минал през българските учи­лища в Турция и оцветен от многоезичието на чужде­странните училища и университети.

За Радев винаги съм имал високо мнение, получено от прекрасните му статии из вестниците, но най-вече от съчиненията му — „Строителите на съвременна Бълга­рия“ и „Д-р Кръстев като литературен критик“.

Двата тома от „Строителите“ бях чел няколко пъти, и то не като история, а като роман из политическия жи­вот на България през размирните години на Батенберг и Стамболов. А студията за д-р Кръстев, печатана през 1907 година като издание на сп. „Художник“, ми бе раз­крила друга страна в Симеон Радевото творчество: един дързък, новоизникнал литературен критик се бори са­моуверено срещу стария, узаконен, стъпил върху грани­тен пиедестал критик-гръмовержец. Радев безцеремонно бе смъкнал долу гръмовержеца, унищожавайки леген­дата за неговата безпогрешност, за владичеството му над българската литература. В тия изящно остроумни, елегантно хапливи, напоени с отровна сладост нападки, преливащи като пяна от шампанско, в което хвърчат искрите на безброй имена от класическата и съвремен­ната литература, читателите откриваха голям полемичен дар у неподозирания критик, но неволно слагаха на вез­ните личността на двамата писатели, не забравяйки, от една страна, симпатиите на д-р Кръстев към студен­тите, когато се бореха с професорите за академическа свобода и с полицията на стамболовистите след освирк­ването на Фердинанд, а, от друга — припомняйки си Радевите уводни статии във „Вечерна поща“, с които не одобряваше демонстрацията на студентите при откри­ване на Народния театър. Той бе нарекъл освиркване­то „див, срамен, чудовищен скандал“.

Въпреки това Симеон Радев всякога ми е внушавал респект: учудвала ме е неговата голяма култура и все­странна осведоменост, богатото разнообразие на духов­ните му интереси — били те литературни, художествени и философски, или пък из областта на историята, со­циологията и дипломацията, — радвал съм се на любов­та му към родината, а особено съм ценял неговия та­лант на стилист. Не познавах само дарбата му на велеречив събеседник — с изненадващите хрумвания и улучените преценки при една изумителна и дори страшна памет.

Облегнат на будката, гледах, от една страна, да за­помня всичко, което ми съобщава, за да го запиша още същата вечер в бележника си, от друга — премервах силата на словото му, следях оригиналността на мисли­те и гъвкавостта на логиката му. За моя пълен възторг пречеше само едно: виждах, че Радев е премного дово­лен от себе си.

Но как няма да бъде доволен, когато присъдите му на личности и събития са толкова ценни — единстве­ни! — и тъй интересни.

В тая изпревара на остроумие и блясък — сякаш многоцветни огньове на словесен фойерверк, — в този калейдоскоп от пъстри багри виждаш богатата съкро­вищница на даровит човек, когото шегобийци, негови от­рицатели, наричат човека с магьосническата шапка, т. е. фокусник. Но и да си фокусник, не е малко нещо! Има ли писател насреща си, магьосникът вади от шапката имена и цитати от всемирната литература, говори ли с хората на изобразителното изкуство, изрежда им без­брой живописци и ваятели, чиито картини и статуи е изучавал в музеите и по изложбите в странство. А ко­гато беседва с общественик, темите му са още по-неизчерпаеми. Подготвеността на тоя специалист по меж­дународните, особено по балканските въпроси му придава тежестта на компетентен историк и дипломат. И навярно за това по време на тежките преговори за мир след войните и катастрофите, той е бивал винаги търсеният и необходимият съветник, без да става нуж­да да се отварят папките на чиновниците от външното министерство.

Още при тая среща се уверих, че Симеон Радев е наистина — да си послужа с неговия израз — un homme d'esprit — един човек с блестяща мисъл, духовитата реч на когото те зашеметява, а при по-дълъг разговор — те смачква с бремето на красотата си и с товара на ценно­то си съдържание. Чувствуваш се като удавен в тоя бездънен вир от гъсто като сироп сладкодумие.

Когато в началото Радев ме попита дали смятам Яворов за убиец на Лора, аз се противопоставих. Той не очакваше това. И зареди доводите си — те бяха до­водите на всички Яворови противници.

За мен няма две мнения кой уби Лора! — отсече Симеон Радев. — Яворов бе харамия по кръв, по съдба. И тъкмо тази харамийска кръв го тикна в македонско­то движение, макар тук Ботевият пример да е играл не­малка роля. Аз смятам Яворовото отиване в Македония повече като амбиция за подвиг, отколкото като спонта­нен, вътрешен порив на неговата природа.¹

Мнението на Симеон Радев за Яворов не само като човек и революционер, но и като поет не е високо. Пред поета Атанас Дал­чев той е казал: „Аз не мога да приема, че в България има литера­турна критика, докато Яворов минава за голям поет“ (виж „Лите­ратурен фронт“, бр. 22 от 24 март 1945 г., статията на Атанас Дал­чев: „Върху поезията на Яворов“).

Разбира се, тук се намесват социализмът, народничеството, някогаш­ните настроения у интелигенцията да се жертвува за ед­но велико дело — недоволството от живота вън и от жи­вота вътре в себе си, — пък и личната участ, характе­рът, произходът... Чели ли сте Михалчевата статия „Расизмът като философско-научна теория“? — Там е казано, доколкото си спомням: „Едни уверяват, че Яво­ров е смес на средиземноморска и малоазийска раса, а други — че той е почти чистокръвен циганин по вид, по бялото на окото, по темперамент... За мен е ясно, че Лора не се е самоубила! — завърши Радев.

— Но вие не вземате под внимание множество уста­новени факти — отвърнах аз. — Вие не сте чели, изгле­жда, цялото следствие, нито изказванията на видни юри­сти, например тия на д-р Меворах, не сте следили жи­вота на Яворов и Лора отблизо. За самоубийство гово­рят не само веществените доказателства — загарът по роклята отпред при лявата гърда, заседналото куршумче при корсажа отзад, намерените при аутопсията счу­пени костички, отнесени от куршума към гърба, свитият за стрелба десен показалец на Лора, но и показанията на свидетелите, между които бях и аз, както и — което е много важно — психическите мотиви за постъпките на Лора и Яворов, без да се гледа искреността на него­вата предсмъртна изповед. Той се кълне в името на майка си, в името на Македония! Кое е най-вероятно­то: да се застреля ли, или да бъде застреляна една пренебрегната и измъчена жена? Кой прибягва до оръ­жието — оня, който обича, или тоя, комуто ревността е потъмнила ума? Кое чувство е по-силно: досадата или отчаянието — нехайството или патологическата болез­неност? Не, г-н Радев! За мен също няма две мнения. Вижте — друг е въпросът дали Яворов не е нейният мо­рален убиец. Но тогава се слага и другият въпрос: не е ли Лора виновна за Яворовата смърт?

— Всъщност — отвърна Симеон Радев — за мен ня­ма значение кой кого е убил: в любовта и в ревността куршумът води към развръзка, а не към престъпление.

— Но не трябва да се подкрепя една заблуда — про­дължих защитата си на Яворов.

— Всеки да си мисли каквото ще! Пък и нека това остане една неразрешена загадка, една легенда. Знаете ли, че кръвта, която се проля около Лора Каравелова, ми бе предсказана?

— Кога?

— Ще ви разкажа. В предсказания не вярвам, но то­ва наистина се случи...

За да предам точно разказа на Симеон Радев — по­неже той изрично ми подчерта, че не иска да бъде про­менено онова, което ми е съобщил, — посетих го на 26 юни 1952 година и го помолих да ми продиктува случката.

Ето какво съм записал:

„През лятото на 1910 година бях в Париж, където правех издирвания в библиотеката за втория том па „Строителите“. Живеех в един пансион на Rue des Ecoles, дето публиката беше международна. Вечернo време, след ядене, се събирахме всички наедно. Еднаж дойде една гостенка, вдовица на бивш френски генерален консул в Москва. Гостите, които я познавали от по-рано, я подканиха да предскаже бъдещето на някои от нас, както била правела друг път. Тя каза: „На другите съм гледала, сега ще гледам на новодошлия.“ И посочи мен.

Аз никой път не съм отивал при гадатели и въобще не искам да ми се гадае бъдещето. От учтивост обаче не можех да откажа.

Жената нареди картите. Най-напред ми каза: „Вие днес сте получили писмо от една стара жена — не е бо­гата, но е на високо място.“

Това ми направи впечатление: действително, тъкмо тоя ден сутринта бях получил писмо от дворцовата дама Петрова-Чомакова, която — доколкото си спомням — ми пишеше за някаква наскоро излязла книга.

След това гледачката ми каза: „След няколко дена ще минете през море. Пазете се от първата ваша поз­ната, която ще срещнете в града, дето ще отидете: тя е фатална жена — виждам кръв около нея.“

Това не ми направи никакво впечатление: аз не мис­лех скоро да напущам Париж и смятах невероятно „предсказанието“ — да минавам през море!

Но случи се обаче така, че след три дни заминах за Лондон да подиря нещо в Бритиш музеум.

На следния ден след пристигането ми се упътих за българската легация. Тъкмо пред вратата срещнах Ло­ра Каравелова. След като се поздравихме, попитах:

— Вие ли сте фаталната жена?

Тя се изсмя учудена и каза:

— Фатална? Кому? На всеки случай не за вас.

Тогава аз и разказах предсказанието на жената на френския консул. Това не я смути. Видя и се дори забавно.

Стоях в Лондон около месец. Ходихме с Лора Кара­велова много пъти на разходка. Посетихме веднаж една японска изложба и тя изказа някои интересни мнения за японското изкуство и японската природа. Тя четеше много върху изкуството, посещаваше музеите, говоре­ше върху прарафаелитите. Лора беше оставила всякакво кокетство — не се опитваше да ме привлече. У нея имаше желание само да дружим, да се разговаряме, но това ходене заедно не ни сближи повече, отколкото бях­ме дотогаз. Тя обичаше да разсъждава за живота, а мен такива теми не ме привличат. Но я слушах, защото понякога имаше интересни хрумвания.

Един път ме попита:

— Знаете ли какво бих мечтала да бъда? Да съм прочута артистка, да слушам на сцената ръкопляскания­та на публиката или да бъда жена на някой богат чо­век, който да сложи пред краката ми богатствата на света, или да се омъжа за човек знаменит и силен, кой­то да ме владее.

След като напуснах Лондон (аз се върнах направо в България), Лора ми прати едно малко есе, озаглавено „„Фаталната жена“, подписано с псевдонима Камен — навярно по името на Петър Нейков (Петър - Камен). Есето дадох да се напечата някъде, но не помня къде и въобще дали из­лезе. Виждам и сега подписа „Камен“. Спомням си, че есето почваше с разсъждения за „Прекрасната Елена“ и с бележка, че фаталните жени са руси, а не чернооки, както се мисли въобще. Фейлетонът бе написан хумористично: тя се смееше на обикновената представа, че фа­талните жени са с големи, черни, пламенни очи — въоб­ще се смееше на това суеверие. Фаталната жена спо­ред нея можела да бъде нежна, тиха, с невинен поглед, даже и със сини очи и руси коси. Светлокосите жени можели да бъдат много пъти по-опасни, понеже мъжът не се пазел от тях.“

Това ми диктува Симеон Радев. Преписах го, без да променя нито буква, изпълнявайки обещанието си.

Но нима за моята художествено-психологическа за­дача не бива да използувам онова, което ми разправи той тогава вън от диктовката, а и по-рано — при вест­никарската будка? Всичко е тъй ценно и тъй характер­но и толкова би допринесло да се изтълкуват правилно бъдещите отношения между Яворов и Лора!

Затуй ще извърша един писателски грях, като из­ползувам онова, което съм записал и запомнил. То е в духа и на тримата: на Симеон Радев, на Каравеловата дъщеря и на поета, за когото тя е мислила през време на разговора.

Прочее ето как си представям сценката при входа на българската легация в Лондон: пред елегантно обле­чения Симеон Радев е Лора — също в елегантен ан­глийски костюм. Лъчите на лондонското слънце играят по бледоматовата кожа на лицето и шията й и по пре­мрежено свитите й клепачи, над които се извиват в две красиви дъги веждите със спуснат до тях бретон. В благородната фигура на българската леди има нещо изящно-семпло и детски миловидно. Тази наивна естественост и подкупваща свежест — естествеността и све­жестта на жена, която и в зрялата възраст си остава дете, — тая привидно заблуждаваща достъпност, изра­зена в чистосърдечието и всеотдайността на погледа, в простотата и в предизвикателността на държането и в непринудеността на разговора, тая вродена изтънче­ност и ненатрапваща се гордост — всичко й придава ня­какъв ненадминат чар и обаянието на една необикно­вена жена.

Симеон Радев си спомня за гледачката и първите му думи, казани с укор — като че самата Лора е виновна в нещо, — са:

— Вие сте фаталната жена!

— Аз? Фатална? Защо? Може би фатална, но не за вас!

— Не, разбира се! — отговаря Радев. — Аз не съм вашият тип.

— Нито пък аз вашият — засмива се Лора. — Защо тогава да съм фатална?

— Защо ли? Ще видите.

И той подробно й разправя за гледачката.

При думите „виждам кръв около нея“ Лора става весела и шеговито забелязва:

— Вярно. Тежко му, който се залови с мен.

— Защо се шегувате? Може някой наистина да се убие за вас.

— Не го вземайте сериозно — съвсем спокойно от­връща Лора.

— Може някой истински да пострада — настоява Симеон Радев.

— Защо не? Досега мнозина си изпатиха.

— Но това са безкръвни трагедии.

Лора се смее:

—    Отде знаете какво може да се случи занапред?

И след като помълчава малко:

— Оставете. И аз не вярвам в предсказанията. Вяр­вам в онова, което човек сам си нареди.

— Вие окончателно ли напуснахте семейното си ог­нище? — отмества разговора Симеон Радев.

— Това не е тайна: огнище без огън.

— Мисля, че вие сте прекалено взискателна.

— Напротив! Търся най-обикновеното — любовта.

Лора се мъчи да даде на думите си лек, шегобиен тон, но не може да скрие онова, което лежи дълбоко в душата й и което издават очите й — една потайна скръб, хвърлила върху тях неуловима сянка.

Тази необяснима печал е позната на Симеон Радев още през девическите й години, когато тя, току-що из­хвръкнала от френския католически пансион, бе въведе­на от майка й в обществото на мъжете. Той неведнъж е отварял дума в разговор с приятели за тая загадъчна тъга в очите на по-малката Каравелова дъщеря, ко­гато се е опитвал да изтълкува нейната натура.

Лора се сбогува. Радев я изпровожда по тротоара. Спряла се за миг, тя продължава мисълта си за лю­бовта — малко театрално, но съвсем искрено, сякаш иска да му се довери:

— Не получа ли онова, което чакам, ще се отдам на изкуството: ще пиша ... ще рисувам ... ще свиря... А как бих искала да стана артистка — да усетя на сце­ната възторга на публиката!...

— Всичко това е литература — отвръща Радев. — Най-естествената кариера за вас е — все пак — женит­бата. Обикновената женитба.

— Не обикновената, а необикновената — се шегува Лора.

И като се замисля, премълчавайки онова, което би искала да добави, тя отново си взема сбогом.

— Ще се видим пак. Вие за дълго ли сте тука?

— Може би за месец. Зависи от работата ми в Бритиш музеум.

— Тогава — довиждане!

Лора тръгва с характерната своя походка: по тротоа­ра отчетливо потракват ниските й токове, стъпките й са широки, момчешки. Леко поприведената й фигура сякаш плува, грациозно носена от дългите бедра. Тя скоро по­тъва в пъстрото гъмжило.

„Това е наистина необикновена жена — си мисли Радев, изпровождайки я с очи. — Не е моят тип и не бих могъл да се влюбя в нея, но тя има нещо, с което силно привлича: може да даде интелектуалното приятел­ство — the intellectual companionship, както казват ан­гличаните. С нея може наистина да се другарува...”

Лора вече е изчезнала в навалицата и Радев бавно тръгва към легацията.

Споменатият от Симеон Радев фейлетон на Лора — „Фаталната жена“ — ме много заинтригува. Попитах в кой вестник го е дал.

 — Не помня — каза той. — Може би е „Воля“ или „Българска независимост“. Идете в Народната библио­тека и преровете старите годишнини на тия вестници.

Когато му се оплаках, че никъде не намерих подлистника, той отговори:

— А може и съвсем да не е печатан. На всеки слу­чай Лора бе написала есе с такова заглавие.

Радев не е държал на тоя фейлетон: литературните опити на „писателката“, изглежда, не са имали за него особена стойност. Той е ценял у тяхната авторка не дилетантката в изкуството („ще пиша ... ще рисувам ... ще свиря“), а майсторката на живота и интересната съ­беседница.

И затова, когато видя, че се тревожа за изчезналия подлистник със сензационното заглавие, той поиска да ме утеши чрез своето снизходително мнение за незна­чителните — според него — литературни качества на Лориното творчество. Той не знаеше от какво точно се интересувах аз, не знаеше, че тъкмо образът на „фаталната жена“, тъй както Лора го е виждала в себе си и го е обрисувала във фейлетона, би могъл да ми по­служи като ключ за разгатване на много нейни и Яво­рови постъпки.

Дали в тоя подлистник не е подсказана бъдещата им трагедия? Дали Лора не бе обяснила съдбата си с мрачното предсказание на гледачката и дали не бе раз­крила там черти от своя загадъчен образ?

Симеон Радев казва, че Лора се смеела на обикно­вената представа за фаталната жена и твърдяла, че не чернооките, а русите били опасни. Не е ли предчувствувала тя, че ще ревнува Яворов от „русата францу­зойка“, за която пише в писмата си до него? Или пък — за да опровергае мнението си за черноооките и да по­твърди онова за жените с „нежен, тих и невинен из­глед“ — да е имала пред вид ревността си към моми­чето с двете хубави очи?

Според Радев фейлетонът бил написан в хумори­стичен тон. Какво ли се е криело под този хумор? Не е ли това хуморът пред бесилото — der Galgenhumor, както казват немците, — еднакъв като Яворовия в пред­смъртните му писма до двамата софийски лекари?

На всеки случай в изгубения подлистник на Лора с подписа „Камен“ човек би могъл да види истинския об­раз на „фаталните жени“.

Из книгата на Михаил Кремен „Романът на Яворов“, част 1, 1972