ОТНОВО ПРИ ЖИВОТА
Срещнах го на булеварда до Народното събрание. Изправих се пред
него и той, усмихнат, сложи ръка на рамото ми:
— Асене, ти си!
Беше краят на май и приятна привечер мамеше към Борисовата
градина. Предложих му да идем и се разходим, на което той охотно се съгласи,
като добави:
— Ама не из алеята, дето има хора, а към обсерваторията.
Аз носех книжка от списание, дето Димчо Дебелянов бе печатал
свои стихове. Яворов поиска да му ги прочета. Зачетох, щом седнахме на една
отделена пейка. Четях ги бавно, отмерено и хвърлях поглед към него: той слушаше
и явно се радваше. Когато свърших четенето, помълча малко и каза:
— Да, Димчо е поет и истински поет: завършено и безукорно
е това, което ми прочете.
— Но кой му е учителят —
добавих аз. —Без тебе нямаше тия даровити хора да се домогнат така лесно до
стих и художествена идея, каквато имат; ти ги научи какво значи поезия и
поетична реч.
Аз знаех, че Димчо Дебелянов даваше своите ръкописи Яворову и
дори върху тях Яворов правеше малки поправки.
Не зная дали го поласка или смути, което му казах, но той дълго
замълча. Мълчах и аз. Минаха група гимназисти, които забелязаха Яворова и дълго
се обръщаха към нашата скамейка, докато се изгубят из алеята. Отсрещната страна
на алеята мина, като се направи, че не ни видя, един от нашите критици, който
до нещастието с Яворова постоянно го диреше и бе писал панегерична статия за първата му пиеса. Това събуди лоши спомени у мене. Спомних как в
деня, когато се разнесе ехото от гърма, който се разрази върху Лора и Яворов, в
кафене „България“, което беше тогава нещо като борса на литературна и
артистична София, събраните там — все довчерашни близки Яворову — се
надпреварваха издевателства над него. . . Него ден разбрах колко
много им е пречило името на поета, който, както никой друг, обогати с дарове
нашата поезия, за които трябваше само да му благодарим. Спомних как не искаха в
един вестник, дето всякога охотно поместваха каквото и да им дадях за печатане,
не искаха да поместят един мой отговор на злата мълва, която се сгъстяваше
около името на Яворов: в тоя вестник една дама свръзки и влияние бе дала
заповед: нищо хубаво за името на поета да не се печата... Спомних и не се
стърпях: аз му казах, че тия, които чрез неговото дело си създадоха име и
поприще, са повечето дребни души, които всички вкупом не струват колкото само
един ред от неговите песни. И говорих много. Може би, че казах повече, отколкото
трябваше! Но аз забравих, че Яворов е сляп, че е изхвърлен несретник, който
крета изоставен, немощен и уязвен. Той се сепна, изправи се, хвана ме за ръката
и тръгнахме по алеята надолу. И изеднаж започна нервно, разхвърлено, със
запъване да говори:
— Аз знам колко враждебни и зли сили са настръхнали срещу
мене: биха ме пребили да им се паднеше. . .И защо да не го сторят: Какво
струвам аз! Поезия! Цена за племето ни! Измама е всичко това, братко! Никакъв
поет не съм аз: подиграх се с глупците и те се хванаха на въдицата. Ти мислиш,
че си ценя работите, които съм писал досега, че ги скъпя? Вятър. . . Това са
драсканици, които нищо не струват. Ти разрови първите ми младежки поетични
писания из литографираните македонски листове, писани, защото трябва да се запълни
с разнообразен материал вестникът, и ще видиш, че достойнствата, с които ме oкичиха критиците, още там се намират: те не са
по-хубави или по-лоши, тия ми работи, от най-прехвалените ми по-послешни
стихове! Казвам ти: това не е поезия: аз играх със себе си и измамих другите. И
затова сега не ми прощават: те биха ме изкарали не само убиец, а и брат на сатаната..
. И прави са: аз сам не бих дал пара за своите стихове; те ми са чужди,
тягостни дори. . ., на тях не държа, никак не държа. . .
Той говореше приведен, с отсечен, остър глас, какъвто не бях
никога чувал у него. Опитах се да се вмеся:
— Не се хули: ти знаеш цената си, па и ние я знаем. Бива
ли злата воля на неколцина малодарници да те сломява и обезверява?
И аз му спомних как и по-рано, след острите атаки на вестникарската
критика срещу неговите пиеси, той губеше обладание и идваше до отрицание на
своето дело. Но неговата възбуда растеше и думите му почнаха да се отсичат с
озлобление и мъка:
— Па и струва ли си това племе да се грижи човек за него? Кой ме
скъпи? Кой ме обича? Само пет-шест души приятели срещу цяла армия от хора,
които ме гонят и мразят. Не, не! Целият ни род е такъв! Аз наистина мислех
някога да дам истинските стихове, които зрееха в душата ми, но все оставях: кому
ще бъде това нужно! Сега ще направя друго: ще оставя завещание — всичко, което
съм писал, трябва да го изгорят на гроба ми. И тоя гроб няма да бъде у
нашенско: ще замина с трена, на Цариброд ще си избърша обувките от праха на
българската земя и там, в Сърбия, ще си тегля куршума. . .Нека там ме заровят:
това ще ми е отплатата за всичко, което понесох. . . Това е най-хубавото, което
мога да сторя: не искам окалян и гладен да загина като просяк из софийските
улици. . .
Да го гледам и слушам такъв повече не можах. Аз го улових под
ръка и молих да престане, защото чувствувам мъката му като огнен дъжд и
обидите, които сипе върху себе си, как падат върху нас — еднакво и върху
близки, и върху врагове,—и тогава му казах една дума, която го накара да
трепне и се изправи:
— Лора от тия ти настроения най-много страдаше!. . .
Той сниши глас и с една кротост, която ме замая, притиснат до
мене, прошепна:
— Слушай: ти спомена името й. . . Защо така се боите да ми
го казвате? Всички, всички приятели избягват да ми говорят за нея: те ме
забавляват със своя принуден смях и мислят, че ме тешат с вниманието си. . . А
мълчат, мълчат за нея и се боят да споменат нейното име. .. А само тя,
единствена тя, стои в душата ми и пред ослепените ми очи. . .Кажи ми, говори ми
за нея, разправи ми, каквото знаеш!. . .
Тия думи като че ли снеха от съвестта ми една тежест и с рядка
свобода аз му заговорих. Спомних му едно мое посещение у тях: бях отишъл да го
видя в кабинета му в Народния театър. Беше сам, изправен до писалищната маса, и
държеше писмо в ръката си. Като ме видя, раздвижи писмото и полу-усмихнат,
полусърдит заговори:
— Никой не може ги разбра тия жени!Ето какво пише Лора: че
ме ревнува от моето минало, от приятели, от театър, от всички тъмни възможности
на утрешния ден. . . И ми предлага: да напусна театър и София, да идем някъде в
провинцията, в Балкана, дето ще пиша на воля стихове и живея само за нея. . .
Това писмо му го пратила от къщи в театъра по слугинята.
Поисках с евтина мъдрост да отбия една такава неловка и тежка
тема за разговор и казах: — какво да се прави: за жената любовта е средство да
намери мъжа, който би запълнил цялото й битие. И намери ли го, живее само за
него. И иска същото от него. И това прави от жената робиня или тиран и трябва
да бъдем мъдри да не й даваме повод да разгръща тия си тежнения.
— Жената не прилича на нас, Яворе: друг свят е тя и
никога с нея не ще можем се разбра. Нали знаеш казаното от Ницше: щастието на
мъжа е: аз искам, а на жената: той иска.
Тогава той ме помоли да излезем заедно и идем у него. Тръгнахме.
Лора ни посрещна горда и мила в същото време. Когато бяхме в препълнения с
драперии и възглавнички салон, каза, че ще донесат чай и няма да пуща никого
повече: „Искам с Яворов да се наприказвате. Така е станал мълчалив тия дни. .
Тя говори бързо, зачестено. Изпълни молбата на Яворова да изсвири нещо на
пианолата и после пак дойде при нас. През всичкото време изглеждаше весела и
дори разправи една смешна случка с Яворов, която той сам й бил разказал:
Било в Париж, когато министър Шишманов бе пратил и Яворова в
чужбина да събира култура. Една привечер Яворов вижда на една пейка в някаква
си градина, че седи в тъмния ъгъл една дама. Сяда той на пейката и почва
разговор. Дамата разбрала, че любезният кавалер е чужденец, и попитала да не е
студент по медицина. „Да, студент по медицина“ — казал Яворов. Тогава тя го
помолила да й съобщи знае ли сигурен цяр срещу gale. Той й отговорил, че ще
провери в книгите си и на другия ден, като се срещнат, ще й даде рецепта. На
сбогуване като първи хонорар той я погалил по косите и лицето. Отива си в
квартирата, взема речника и търси що значи тая дума gale. И о, ужас! Значи:
краста. Става веднага, тича в аптеката, купува карболова вода и почва да си
пръска лицето и плакне ръцете. Разправя Лора и се смее, истински се смее.
Когато за малко тя отиде в съседната стая, Яворов също шеговито каза:
— Това е истина, дето го разправи. И другиму го е казвала. Но
там, брат, дето тя знае от мои по-дълбоки сърдечни преживелици: ни дума никому
е казала. . . Там страшно я боли. . .
Припомних тая история на Яворов и му казах, че на другия ден
след това Лора среща жена ми и й казва:
— Помолете господин Златаров да бъде по-често с Яворов, да
му говори, да го ободрява, защото е станал страшно равнодушен към своята
работа на поет: отрича я, казва за какво му е нужна, за какво му е да пише и
печата и кой би го разбрал и чел . . Че в душата му заседналото не ще се изцеди
със стиховете. . .
Казах Яворову, че от тия дни се пазят в къщата ми фотографии на
Лора, загледана в портрета му, или една: дето те са tete-a-tete и той е с фес.
Яворов слушаше, кротък и ням. Някаква тръпка на унес го бе
преобразила и отнесла и той ми каза, когато го заведох до квартирата му и си
вземахме сбогом:
— Ти днес ми донесе цял мир от изживелица. Благодаря ти!
И когато се връщах за у дома си, аз мислех: не сторих ли грях
него ден? Биваше ли да заговарям с Яворова на въпроси, които парят душата му? И
една голяма мъка бе заседнала в гърдите ми.
На другия ден към обед чука се на вратата на лабораторията ми и
влиза Яворов. Седна и без да го запитвам нещо, веднага тихо почна:
— Ти, брат, прощавай: аз вчера прекалих. Това за Сърбия,
за стиховете ми, за племето ни: не го вярвай. Бях много разстроен и озлобен. И
не ти казах истината. Знаеш, когато във Виена ми казаха професорите, че
зрението ми не ще се върне и най-много трябва да разчитам да се запази тоя
малък приток на светлина, която сега схващат очите ми, аз бях решил същата
вечер да свърша със себе си. Но вечерта ми домиля за България: исках да умра
на нейната земя. Аз съм българин и обичам земята си.
— Слушай, Яворе, бъди искрен, не само земята си, а и нашия
език, езика, с който ти написа своите песни. И своите песни ти скъпиш, нали?
Той се
усмихна и като премахна вестника, с който бе обвил една книга, подаде ми я:
екземпляр от „Подир сенките на облаците“.
— Ти ми каза вчера, че си изгубил екземпляра, който някога ти
дадох. Ето аз ти нося нов: зная твоята обич към българската книга.
Той беше съвсем друг: примирен, кротък, с някаква тиха радост,
която му дава сили.
— Не мисли, че в тая книга всичко еднакво го ценя! Не: има
неща, които трябва да влязат в някое философско съчинение, но не и в сбирка
лирични песни, напр. „Смъртта“, „Песен на човека“. Някои трябва да се забравят
съвсем. Но искаш ли да ти кажа: „Две хубави очи“, „В часът на синята мъгла“,
„Може би“, „Маска“, Молете неуморно“, „Предчувствията“, „Цариците“, „Хайдушките
песни“, а така също „Арменци“, „Заточеници“, „Бежанци“— това е истинското мое,
което и сега смятам за такова.
И той ме помоли да ходя понякога у тях да му чета стиховете, а
той ще ми казва кое да се поправи и как, кое да се изостави съвсем. И още нещо:
искал да ми диктува цикъл сонети под наслов: „Некролог“: за нея и за него. . .
Не изпълних обещанието, защото можех ли да помисля, че Яворов
така скоро ще ни напусне! Отлагах. И сега виждам, че съм виноват и грешен пред
паметта му.
Исках да го убедя, че той и сам може да напише, като поиска, и
трябва да го стори, трябва да почне. Тогава поиска лист и перо и написа:
„Асене,
има да се отегчаваш час-два с мене.
21. V.
1914
Твоя Яворов.“
Писаното бе четливо — аз пазя като скъпа реликва това листче — и
казах му:
— На, видиш ли, че можеш!
Той поклати тъжно глава и предложи да излезем. Тръгнахме към
Борисовата градина. И се така примирен, той започна:
— Снощи ти говори за Лора. Много ти благодаря. И недей ми
се смя! Аз не съм човек на науката и вярвам на чудесата: ние поетите, нали знаеш
. . Ето: аз живея с неотстъпната мисъл за Лора. Не, нещо повече: тя е всякога
при мене. И колко пъти, струва ми се, като изходя още сто крачки, тя ще забърза
със стъпки, ще ме настигне, ще сложи ръцете си на раменете ми и когато аз се
извърна, ще я видя: ще прогледна и ще я видя. Не, не, Лора е с мене, тя
е всякога с мене и затова, видиш ли, аз не бих могъл да напиша некролога, за
който ти говорих. Нека други напишат за нас некролози... Най-многото, което
мога да сторя, е да ида за всякога при нея. Тя ме вика. Без нея аз не мога. Аз
вече прекрачих в царството на сенките: поезията, която писах — стана за мене
действителност. . . Това чудо не зная дали можеш го разбра. . .
Чудото аз не разбрах. Но аз разбрах тогава колко от други свят
бе вече Яворов. Той знаеше неща, които моят ум бе неспособен да разбере и
очите ми —да ги видят. Яворов бе узрял за нещо по-горно, за което ние, които се
мъчехме да го привикваме отново към живот, не сме дорасли още и което не
разбираме. Нашият живот за него не беше повече примамка: той усещаше и
угаждаше друг бряг и друга родина, за които ние сме още чужди. И него ден аз се
убедих, че поезията на тоя син, роден под знака на черна орис, беше причастие
на един висш дух с вечността. И затова той има жребия: на земята да бъде
пленник на страданието и любовта, за да заслужи тая вечност.
Подготви за печат: КРИСТИАН
КОВАЧЕВ