ТРИ ОРИСНИЦИ НАД ЛЮЛКАТА - СПОМЕНИ НА КИРИЛ КРЪСТЕВ

Откъс от книгата на Кирил КРЪСТЕВ - "Спомени за културния живот между двете световни войни", изд. Български писател, 1988 г.

АСЕН ЗЛАТАРОВ

Три орисници са стояли над люлката на малкия Иван-Асен, кръстен така в чест на битката при близката Кло­котница — музата на поезията, музата на науката и музата на ораторското красноречие — и са си оспорвали, или споделили генните му заложби — да се изразим с терминологията на бъдещата му професия.

Изглежда, че най-амбицирана е била орисницата на поезията, защото е хвърлила своя лиричен плащ и вър­ху другите му дарби. Асен Златаров беше роден поет, поет-учен и поет-оратор и от този купел се роди магия­та на общественото му обаяние и мисия.

Докторът по химия и физика Асен Златаров се чув­ствуваше по призвание поет и до късно имаше литера­турни амбиции. „На младини — казва, — в епохата на сантименталния Сецесион, 1905, издадох една сбирка с много слаби стихове — „Според настроението“, — която после изкупих от всички книжарници. По време на националната драма — войната в 1915 — в хор с цялата фаланга поети символисти пацифистът Асен Златаров също издава малка сбирка „Те трябва да победят“, в която говори и за победа на хуманистичните и миролю­биви сили. Неговата зодия обаче е интимната поезия и веднага след войната, в 1918 и 1919, той издаде под лъ­чезарния псевдоним „Аура“ две съкровени литературни везби — поеми и проза, посветени на Вечната Жена и Вечния Мъж — „Песен за Нея“ и „Цветя за Него“, — кои­то ние, тогава гимназиални ученици, с възторг препис­вахме в албумите за спомен на съученичките ни. Тия му творби сега се премълчават от литературните исто­рици, но на времето те, с „Книга на загадките“ на Ни­колай Райнов и „Гитанджали“ от Рабиндранат Тагор, бяха съкровените поетични евангелия за възвишените души. Известният вече учен и преподавател в универ­ситета продължи в литературата с романа си „В града на Любовта“ (1927), гдето разглеждаше мистерията на междучовешките чувства и от професионалното си психофизиологично разбиране.

Но стъгдата и стихията, където Асен Златаров изяви себе си като един от най-съкровените български учени и интелигенти, след и редом с проф. Иван Шишманов, беше — освен лабораторно-изследователската му рабо­та по науката за храненето (броматология) — уни­верситетската му аудитория по неорганична и органична химия, свободният му курс по натурфилософия и сто­тиците сказки, които изнесе из цялата страна. Оттам произлизат и моите връзки с него — от множеството сказки, които държа от началото на 20-години в родния ми град Ямбол, после като негов студент в университета, от всекавечерна компания в тогавашния софийски „Парнас“ — сладкарница „Цар Освободител“, — като съкомпаньон в литературните групи „Изток“ и „Стрелец“, от новогодишни и празнични събирания в неговия дом. За­това мисля, че мога да прибавя някои жизнени щрихи и живи спомени за неговата личност.

Впрочем той беше, който ме отби от специалността философия, която следвах, и ме насочи в природозна­нието, като се мотивираше: „Философията без конкрет­ните науки за материята, енергията, човека и вселената е празна софистика.“ Той беше прав за всяко научно образование и аз съм му благодарен, че ме насочи към енциклопедичност и към точна методология по-късно и в изкуствознанието.

Сам по себе си и сам за себе си Асен Златаров, с многостранната си надареност, с изключителната си лична култура, енциклопедична образованост, дълбоко ху­манистичен строй, идейни и граждански позиции и по­ведение, с мисионерския си пламък, готовност и отзив­чивост, с езиковия си талант, лично обаяние и присъс­твие — беше може би най-всеобщо съкровената българ­ска следосвобожденска интелигентска личност. Разби­ра се, тя имаше свои обществени съставящи елементи от възрожденската инерция, от епохата на личен духовен подвиг и изява, от строители като Пенчо Славейков, Иван Шишманов, Алеко Константинов, Антон Страшимиров, Георги Бакалов, Пейо Яворов, Боян Пенев, Ни­колай Райнов. Едноплановите му колеги и специа­листи се глумяха с Асен-Златаровата поливалентност и енциклопедичност, с поетиката на неговата научна ми­съл и слово. Те не знаеха, че най-големият физик на епохата Луи дьо Бройл (Brogly) беше заявил във встъпителната си лекция: „Не е истински учен оня, кой­то е лишен от творческа интуиция и творчески дар“ и че „интелектуалното познание е една от най-висшите форми и състояния на човешката емоционалност“. Не им бе известно, че книгите на великия първоучител на Златаров — Клод Бернар — се издаваха на френски с надпис на обвивката: „Малцина знаят, че бащата на физиологията Клод Бернар беше един от най-добрите френски писатели.“ Аз лично, в историческа приемстве­ност, виждам Асен Златаров като един елегантен на­следник (думата „елегантен“ тогава много се употре­бяваше в научните теории и хипотези) — приемник на великия ни възрожденски енциклопедист д-р Петър Берон, това чудо на българския ум. Само че докато сту­деният котленец Берон, автор на гигантската „Славян­ска философия“ и „Всенаука“ (Панепистема), не можа да влезе в топла връзка със своята нация поради пуб­ликуването им на европейски езици и поради собстве­ния му изкуствено съчинен научен език — освен с епо­халния си народен „Рибен буквар“, — южнякът Асен Зла­таров с топлото си слово и орфична мелодика влезе в съзвучие с ума и сърцето на целия ни народ и епоха.

И двамата рожба на позитивистичния 19 век, се стре­мяха към синтезите на натурфилософията. Това бе епо­хата на научно-философските обобщения. Ернст Хекел написа „Световните загадки“, Асен Златаров стигна до Енгелсовата „Диалектика на природата“, но четеше го­лям курс „Натурфилософия“ и издаде обширна Натурфилософска библиотека, в която даде ценно четиво на публиката. Той отваряше прозорци без сектантски увле­чения. Сам изложи „Айнщайновата теория на Относи­телността“, но даде място и на интуитивизма на Бергсон, на психоанализата на Фройд, на сензационния Шпенглеров „Залез на западната култура“, с намек за изгрев на славянската; на учението на Де Фриз за скоковите мутации в еволюцията. В курса по натурфило­софия казваше: „Препоръчвам ви да четете капиталния труд на моя приятел проф. Димитър Михалчев „Форма и отношение“, но се пазете от шампионската диалекти­ка в него, която е външна и формална.“

Лекциите и сказките бяха стихията на Асен Златаров. В тях той свещенодействуваше с изрядно, но най-предано към слушателите увлечение, отдаваше себе си, винаги с вроден нравствен акцент и леко емоционално припламване, но не и без самочувствие за стойността на своите знания и въздействие. Когато след лекция понякога го придружавах до кабинета му, казваше: „Толкова време вече преподавам и изнасям сказки и винаги се вълнувам наново като ученик, когато изляза пред публиката, като пред изпит.“ Същото е изповядал и пред педагога Тодор Самодумов, който му се оплак­вал от собственото си смущение пред сказки: „О, дра­ги! Тъкмо на раната ме пипна! Преди да изляза, изпит­вам страшно, мъчително преживяване. Да знаеш колко ми струва всяко публично излизане, колко вълнения ми причинява и гнети ... И се мъча да го изкупя с по-го­ляма подготовка“ (цитирано по Здравко Митовски,. 1985). А за публиката беше най-големият и леснодумен оратор.

Кабинетът на Златаров в университета имаше личната привилегия и атмосфера да бъде нареден интимно с кресла, книги, картини, една скулптура-маска на приятеля му Николай Райнов от Иван Рамаданов на стената. Понеже ми се стори, че е посмъртна маска на трагичния поет Пейо Яворов, казваше за него: „Идваше тук с тояжката, полуослепял и разбит след смъртта на Лора и своето несполучливо самоубийство и от общест­веното мнение, и като съзираше шишенцата с химикали жално се молеше: „Братко Асене, моля те, дай ми неща да довърша този разбит и безсмислен живот.“

Искам да кажа нещо за виталния шедьовър на Асен Златаров — за неговото пленително красноречие, еднак­во на лекции и сказки, което изтичаше с така спонтанна режисура от устата и пръстите му, въпреки или тък­мо поради признанието му за вътрешно вълнение. Как­во имаше в този човек? Освен с хуманистична и културна отдайност и контактност Константин Гълъбов се мъче­ше да обясни „свишето“ в него с някаква вътрешна заслушаност в неведоми тайни, с трепета на една душевна струна, чиито резонанси се предаваха на слушателите.                          

Вроденото му благородство, романтичното му, леко асиметрично лице с хубаво чело и меки коси, модрите му очи с топло проникващ човешки поглед, малките мустачки, които носеше отначало и поприкриваха лека­та пластична неправилност на горната устна, приятното му „глисандо“ на звука „р“ — сякаш в устата му се въртеше невидимо „Демостеновото ораторско камъче“, — напевната му родопска интонация, леките ръчни жесто­ве — всичко създаваше непреодолимо обаяние на не­говата словесна реч.

Всяка надвечер, след университетската работа, той слизаше поуморен, със свойствената си полупечална ус­мивка в сладкарница „Цар Освободител“ и обикновено сядаше на шумната от реплики, истории и вицове маса на групата „Стрелец“ — Коста Гълъбов, Чавдар Мутафов, Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Фани Попо­ва, Димитър Ненов и моя милост. Присядаше кротко и донасяше някоя научна новина или откритие, които акордираха компанията в по-възвишена тоналност. Бе­ше хрисим от благородство и човеколюбив, но когато трябваше, заклеймяваше остро неправдите и грешките в личните и особено в обществените дела.                   

Съществуваше мнение, че Асен Златаров не четеше, а говореше импровизирано сказките си. Така пишат Атанас Далчев в „Бележките“ си и Димитър Пантелеев в „Спомените“ си — които впрочем никога не съм виж­дал на сказките му. Константин Гълъбов цитира едно негово писмо от 1926: „Не признавам писани лекции;обичам хрумванията, импровизацията, дори лиричните отстъпления по време на лекцията.“ Съпругата му Евдокия също отбелязва, че Златаров не си пишел лекции­те, а си приготвял схеми, които подчертавал с цветни моливи. И още: „Не можеше да откаже и приемаше поканите за сказки.“ А после: „Колко щеше да бъде ху­баво, ако утре нямах сказка. Това ме потиска.“ „На за­ранта обаче става рано и като прилежен ученик сяда ла пише“ (Здравко Митовски, 1985).                    

Трябва обаче да се уговорим, че повечето Златарови сказки бяха рано подготвени, писани на ръка или ма­шина или даже напечатани, и той ги интерпретираше. Слушал съм всичките му сказки — целия пакет от хуманистично свързани беседи върху „Изкуството да се живее“, „Тайните на храненето“, „Хормони и витамини“, „Слънцето и Животът“, „Измамни блаженства“, „Тай­ните на морето—като биосреда и източник“, „Айнщайн и световните тайни“, „Поезията на Николай Лилиев“. Вярно е, че той говореше като наизуст, с лирични отклонения и импровизации, вдъхновено и артистично, контактно с публиката и с някаква напевна унесеност, отклонява­ше се от катедрата, за да сгъсти хипнотично с думи и жест една истина или да рецитира някой френски пое­тичен откъс, например за морето от Емил Верхарен, първо на френски, после в превод:

Море! Море!

То е блянът и тръпката,

които оживяват челото ми,

Гордост, която опиянява главата ми!

Струва ми се обаче, че Златаров винаги имаше някакъв текст пред себе си. Той притежаваше фено­менална памет, може би вече бе усвоил сказките си наизуст, но от наблюдения и опит зная, че без ръково­ден или схематичен текст изобщо не излиза словесно организирано майсторство. Ще изненадам може би с някои лични наблюдения — особено за курса по натур-философия. Той го държеше в голямата аудитория на ул. „Дунав“ пред всички специалности и външни слу­шатели. Нямаше празно място, където да се седне или да се стои прав. Аз, като привилегирован, понякога ся­дах вляво от него, зад катедрата, на една малка стълбичка. И тогава ми направи поразяващо впечатление подготвената режисура на неговите беседи, написани върху големи синкави листа. Текстовете бяха нашарени отгоре с цветни моливи с динамични линии, чупки, стрелки за „кресчендо и декресчендо“, за повишение и каденци на интонацията и ораторския патос. Тогава разбрах, че и ораторското изкуство иска своята похватна обработка, не само с вродения дар и с „Демостеновото камъче“. И накрая — вярно е, че той никога не „четеше“ текста, а като опитен диригент само по­глеждаше партитурата и твореше свободно върху нея. Случи се, че още на първия ден на курса по химия през 1925 г. в лабораторията до кабинета му се самоотрови един хубав, меланхоличен и странен младеж. Пред сму­тената аудитория Златаров вместо встъпителни думи не импровизира, а прочете едно бързо написано слово за самоубийството, осъждайки го изобщо като неизвинимо посегателство срещу най-висшето благо и дълг — човешкия живот — и специално говори за неоправдано­то лично и социално отчаяние у младежта.

Общо може да се каже, че у нас действително не е имало по-сладкодумен и обаятелен лектор и сказчик от Асен Златаров. Не беше толкова важен и най-главен „механизмът“ на ораторската му реч. Най-много ме удивляваха не само енциклопедичните му знания и ин­телигентността му, колкото оня нравствен поток и ху­манистични позиции, които той без всякаква скучна поучителност вземаше спонтанно във всички случаи и области на гражданско възпитание на младежта, сту­дентите, обществото — за величието на човека, за живо­та като най-висша стойност, за издигането и усъвършенствуването на човека, за справедлив обществен строй, за всеобщото добруване, за свобода и демокрация, за труда, за моралните закони, за културата на отноше­нията, за нравствен и обществен подвиг, за реагиране срещу тъмните обществени сили, против насилието и войната, за дисциплината, за красотата, за истинските духовни радости, за измамните блаженства (алкохола и опиатите), за равноправието на жената. Във всички тези жизнени и човешки координати Асен Златаров умееше да говори с лекота и даже когато мислите му клоняха към „общия тон“, нещо им придаваше стой­ност на афоризми и откровения и в неговата реч, ад­ресирана еднакво към интелигентния и обикновения слушател, всяка максима звучеше с философска, етич­на и поетична брилянтност.

Освен тези общи хуманистични проблеми като учен Асен Златаров изследваше конкретно физиологична и биохимична материя, целяща да внесе правилна система в „изкуството да се живее“ — специално за целия бъл­гарски народ. Той написа множество научни и популяр­ни публикации, изнесе много сказки по тази материя. Златаров разви на широк фронт хуманистична насоче­ност на своите научни изследвания — в утилитарна, практична и полезна служба на народния живот. Това беше уникално за времето явление и поприще. Той се подготвя за него след специализацията си през 1909 г.в Мюнхен по химия на хранителните продукти. Оттам изнася лозунга на своята биохимична дейност: „Нау­ката за храненето е основа на живота.“ Още в 1911 г. публикува статия „Храна и хранене“ (сп. „Съвременна хигиена“). В 1912 г. като доброволец в Балканската война става инспектор по хигиена на I и II армия. Въ­вежда у нас в научно обращение понятията биохимия и ензими-стимуланти на жизнените процеси. В 1916 и 1921 г. прави изследвания върху хранителните качества на българските сирена и кашкавал, с оглед на изнася­нето им. В 1918 г. направи паметна пропаганда на соя­та (японски боб), която отекна в домашните и общест­вените кухни. С изследването см върху пълноценните хранителни качества на сланутъка (нахут, леблебия) обясни как пустинниците като св. Иван Рилски са мог­ли да прекарват само с неговата консумация. В 1919 г. е един от създателите на фармацевтично дружество у нас, което подема производството на наши лекарствени средства. В 1921 г. публикува „Основи на науката за храненето“, В 1924 и 1932 г. сам и в сътрудничество прави изследвания върху храненето на българското на­селение и открива непълноти и явления на глад в не­го. В 1928 г. издава книжката „Хормони и витамини“, в която говори за познатите осем витамина. В капи­талния си труд „Броматология“ (Наука за храненето) прибавя и витамините В (1—6). Толкова е убеден в зна­чението на науката за правилното хранене, че предла­га да се въведе като учебен предмет в гимназиите. Ос­вен това открива Реакция на Златаров за установя­ване на азотна киселина (нитрати) в питейната вода.

Пръв изследва ролята на органичните киселини (лимо­нова, оксалова) при храненето и в организма. Особено работи върху ензимохимията на тежките метали, спе­циално за цинка и кадмия — във връзка с рака, — като открива, че цинкът спира растежа на раковите клетки. Извлича 12 багрилни вещества от инсулина в подстомашната жлеза. Особено място отделя на „гибелните блаженства“, най-вече на алкохолизма у нас. Всичко това го прави главен деятел по въпросите на националното хранене и здравеопазване. Такава жизнена насо­ченост имаше и в популярните му сказки върху „Проб­лема на щастието“, „Изкуството да се живее“, „Слънцето живот“, „Що е живот и защо е смъртта“, „Из тайните на морето“. Казваше ми писателят Николай Ношков, че ня­кога в началото слушал от Златаров сказка „Грехът ви ще ви намери“, но такава не се появи вече в неговия репертоар.

Особено майсторски беше построена лекцията му за алкохолизма. Отначало разглежда „положителните“ моменти в приемането на алкохол. Най-общото поло­жение е, че от дълбоки времена и повсеместно човечест­вото е употребявало алкохолно-ферментирали напитки, приготвяни по най-различни начини от органични ма­териали. Второ положение е, че алкохолът в някои слу­чаи проявява термично до стимулиращо въздействие — при премръзване, изтощение, понякога подпомага хра­носмилането, повишава решителността и настроението, създава погрешно вдъхновение на поетите и худож­ниците. Срещу това обаче стоят отрицателните му въз­действия: алкохолът не е биологично полезна храна, той не е градивно вещество и се изхвърля от организма. Следователно той може да е термогенен, но не е биотермогенен, не е конструктивно полезен за обмяната на веществата, която е основният механизъм на живота. От своя страна той силно намалява окислителната спо­собност на кръвта, защото унищожава голям брой ери­троцити (червени кръвни телца), преносители на кис­лорода. Навлизащ в клетките, алкохолът разтваря липоидите, фините маслени вещества в клетъчните обвив­ки, през които става полезната обмяна на веществата. Това разстройва обменните повърхнини на нервните клетки, нарушава редовните клетъчни функции и човек изпада в полусъзнание до безсъзнание, което по­нижава основното човешко качество — умстве­ната дейност. Системната употреба на алкохол довежда до понижена работоспособност и дисциплина, до слабо­умие, ненормалност, лудост, епилептичност, чернодроб­ни и туберкулозни заболявания, язва, рак, инфаркт, обременена наследственост, израждане, спиране на спо­собността за размножаване, ранна смърт.

Като общественик Асен Златаров беше на първо място във всички благородни и прогресивни инициати­ви. В 1907 г. от Женева се присъединява писмено към протеста срещу личния режим на княз Фердинанд. През 1915 г. приподписва писменото предупреждение на сто писатели, професори и общественици към цар Ферди­нанд за включването ни в Европейската война. Основа­тел на Дома на изкуствата и печата, през 20-те години издава „Социализмът и проблемите на изкуството“ (1929). Особено интензивна е обществената му дейност през 30-те години. Произнася огнено слово против фа­шизма на юбилейното чествуване на Антон Страшимиров в Народния театър през 1931 г. През 1932 г. участ­вува в основаването на Съюз на приятелите на Съвет­ския съюз, на Общоградския комитет за мир, в Съюза на трудово-борческите писатели, в задругата „Пре­дел“, във въздържателното движение, в коопера­тивното движение, издава книга „Идеали на младото поколение“. В 1933 е в Комитета за борба с терора в Германия. Печата протестна статия „Искаме възмез­дие“ — против обвинителите на поета Н. В. Ракитин („Литературен глас“, 1934). В 1936 г. издава книгата „Диктатура или демокрация“; приподписва писмо на общественици до министъра на правосъдието за поли­тическа амнистия; на смъртно легло оставя писмо-завет към младежта: любов към труда, любов към исти­ната, любов към народа, обич към България.

Въпреки че имаше топли отношения към студентите, които напътствуваше бащински, на изпити проф. Златаров проявяваше строгост към незнанието, което приема­ше като некоректност и обида към голямата му всеотдайност като преподавател. Помня, на един изпит в го­лямата Медицинска аудитория, при незадоволителните отговори на един студент, който имаше кураж да се яви почти неподготвен, професорът си отдръпна топлия тон и понеже от въздушното течение един прозорец се отвори и затвори шумно, каза: „Колега, какви са тези спиритически явления, те не предвещават нищо добро за вас.“ Той изпитваше и в кабинета си, за да предраз­положи студентите към по-интимна атмосфера. Акад. Кирил Братанов в спомен за него в сп. „Научен живот“, орган на Съюза на научните работници в България (1985, кн. 1), признава, че се явил на изпит-колоквиум неподготвен в материята за основните закони на химия­та. Професорът го смъмрил и без да му пише полагае­мата се двойка, го върнал за повторен изпит след една седмица и отново го изпитал за тия закони, които той научил добре.

Не беше тайна, че Асен Златаров беше особен очаровател на жените, които поначало имат вкус към ин­телигентност и възвишеност. С Константин Гълъбов ре­дактирахме големия сборник „В дар на Асен Златаров“ (1932), после научавам, че редактор бил и Атанас Или­ев, но материалите минаваха първо през нас двамата.

Получи се едно сантиментално стихотворение от Димитрана Иванова от Бургас, председателка на Съюза на жените, с писмо-молба „да бъде поместено на предна самостоятелна страница, с винетки от синчец или маргаритки“. На това Гълъбов възкликна: „Как не, како Димитрано!“ и стихотворението май че отиде в коша.

Когато завърших университета, назначиха ме директор на малката Никополска гимназия. Среща ме Златаров и казва шеговито: „Е, хайде честито, господин директо­ре! Човек най-напред го правят директор, после ректор, но накрая не бива да забравя, че остава само Тор.“ (Добре, че не се качих на втората степен, за да избягна третата!). Срещаме се отново същата година и ме пи­та: „Как е?“ Отговарям, че всичко е добре, само дето намирам младежта много празна откъм интереси и идеа­ли. Апострофира ме: „Е, Кръстев, не остарявай така бър­зо. Всяко поколение смята, че е било по-възвишено от предишното, без да вижда, че новото също има своите коп­нежи и може би високи идеали.“ Не знаех, че тъкмо тази година—1932 — е издал своята книга „Идеали на младото поколение“, която може да се нарече „Скрижали на младото поколение“, а две-три години преди това „Со­циализмът и проблемите на изкуството“.

Асен Златаров, сам син на възрожденски револю­ционер, адвоката Христо Златаров, завършил в Ита­лия — беше член от 1906 на лявото крило на Работни­ческата социалдемократическа партия, както повечето тогавашни учители и адвокати. Веднъж ме заведе в тех­ния клуб на бул. „Ал. Стамболийски“ на сказка на лидеря Янко Сакъзов — „Социализмът и съвременността". Беше след големите събития 1923—1925. Асен Златаров откри събранието с няколко ласкави думи за „нашия учител Янко Сакъзов“. Янко Сакъзов не беше кой да е — ех, малко ревизионист и опортюнист като всеки со­циалдемократ, — но на връщане аз, понеже смятах Асен Златаров за социалист от културния ранг на един Жан Жорес, Ромен Ролан, Анатол Франс, Анри Барбюс, не можах да се сдържа и казах: „Професор Златаров, извинете, но как можете вие, виден учен и идеал за прогресивната младеж и интелигенция, да казвате „на­шия учител Янко Сакъзов?“ „Е, партийната дис­циплина задължава“, отговори той и с това въпросът се изчерпа. Обяснявам си, че партийното членство като со­циалдемократ даваше по-голяма свобода на Асен Зла­таров като ярък обществен трибун, какъвто беше, от­колкото официално преследвания комунизъм. И наисти­на, макар той да беше под наблюдение на полицията и секретните служби на буржоазната власт, голямата му обществена популярност и очарование не им позволя­ваха да посегнат на него. Чувах само някои буржоазни среди да казват: „Абе направете го министър на народното просвещение — да вземе сам да се компрометира и да му изчезне този ореол!“

Асен Златаров стана безспорен обществено-полити­чески кумир след ходенето си в Съветския съюз през 1935 на Конгреса на биохимиците и собствено след ис­крената и честна книга „В страната на Съветите“, коя­то издаде през следващата година. Тя стана настолно евангелие на прогресивните среди у нас поради искре­ната си възторжена информация и безусловната честност на информатора. Тя се търсеше и преписваше като Паисиевата „История славянобългарска“, идвали са да я вземат и от мен. Академик Ташо Ташев предава някъ­де, че по случай излизането на книгата др. Георги Ди­митров бил казал: „Това, което направи Асен Злата­ров с книгите и делото си, не можа да направи цялата наша партия.“ А известно е, че в резултат на това посеще­ние левият социалдемократ Асен Златаров все по-ясно и дейно мина на ленински позиции. Още като се върна оттам, Асен Златаров влезе в сладкарница „Цар Осво­бодител“ на нашата маса на есистите и пред стек­лите се и от други маси дълго разказва въодушевено за новия съветски живот, за огромното строителство, стопански и научни инициативи и подем, за богатите перспективи на съветската страна. Когато късно си тръгнахме, съпроводих го, тъй като живеехме в една посока. Още под впечатление на разказа му запитах го с интимно любопитство: „Професор Златаров, разказах­те ни смайващи неща. Кажете ми, как е реалният дел­ничен живот вън от този темп на възход?“ „Вижте какво ми отговори, — всичко, което разказах, е вярно, страната преуспява и ще преуспее. Работи се с невиждана мащабност, темп и стил, които засега са чужди на нашия живот и на които трудно бихме могли да издържим. Тук например, когато не съм разположен, пиша нещо или имам емоционално настроение — без да питам ня­кого, мога да лепна едно листче „Днес професорът ня­ма да чете“ и, да речем, да шушна из гората. Там, братче, има неумолим наряд, иска се отчетна работа, за да получиш трудовото си възнаграждение. Няма го нашето „долче фар ниенте“, сладкото безделие и мързел. Всич­ко е шибнато в работа и отговорност.“ (Какво ли би казал в днешното полуработно време, споделяно с ре­шаване на кръстословици, телефонни разговори, пиене на кафе, прескачане до пазара и надомна работа в научните и други институти?)

Докладът по биохимия „Кадмий и окислителните ен­зими“, свързан с неговите изследвания върху рака, кой­то изнесъл на конгреса, се посрещнал с голям интерес и му поискали копие за отпечатване. Независимо от това Златаров бил гледан със симпатия не само защото го­ворел отлично руски, но и навън заявил: „Я ваш, марк­сист, левий.“ Един английски делегат, като чул, се при­съединил и казал: „Я тоже левий.“

Златаров предал още там копие от доклада. Тогава всичко се пишеше още на ръка, само Александър Балабанов имаше пишеща машина и на нея пишеше и краткословните си пощенски картички. „Аз, казва Асен Златаров, какъвто съм си работлив, седнах една вечер в хотела и преписах доклада.“ Той пишеше с хубаво закръглени, отделени букви, което според графологията е от белезите за гениалност. „Предадох го, учудиха се.“ След някой ден в хотелската му стая нахлула една едра пощаджийка. „Есть для вас приказ.“ „Какъв приказ?“, почти се обезпокоих. Приказът се оказал нареждане-запис за фантастичен тогава хонорар за доклада и пре­писа — мисля 70 000 стари рубли, които му били вед­нага броени. Трябвало обаче да ги „изяде“ там. „Няма­ше какво особено да си купи освен прекрасни украси с аметисти и турмалини за жена си“, с каквито „самоцвети“ и злато са богати съветската земя и пазари.

Асен Златаров носеше една лека интелигентска ме­ланхолия, като всяка богата и сложна личност, но знаеше да живее и да бъде светски човек, обичаше краси­вото. Без предразсъдъци, лекомислие и суета участвува в жури с художници и с Александър Балабанов през 1928 г. за избор на „Мис България“ в Градското кази­но, като се спряха на по-народния тип на врачанката Люба Йоцова и за подгласничка по-префинената со­фиянка Нора Трифонова.

Златаров знаеше да доставя изискана радост на гос­тите си. Нямаше нищо по-приятно от приемите в дома му за имен ден и за посрещане на Нова година. Бил кръстен Иван-Асен (имаше даже запазени визитни кар­тички „Иван А. Златаров“), но задържал само Асен, защото го тълкуваше по етимологичните похвати на Ра­ковски, че А—сен означавало „без сянка, чист, непоро­чен“. Не можа да се установи обаче как си бе взел мно­гозначителния писателски псевдоним „Аура“ — сияние около човека, дали от съзнание за духовната см същина, или от окултния термин, или пък като латински превод на презимето му — Aurum— Злато, Златаров.

В приятния му дом на ул. „Чепино“ (днес „Проф. Асен Златаров“) приемният салон се ограждаше от дълга коридорна библиотека във форма на буква „Г“, натъпкана с ценни и редки издания от всички области на културата, на всички езици, с отделна по-ниска библиотечка за неговите публикации. На видно място в библиотеката се мъдреше четлива бележка „Книги не се заемат абсолютно никому“. Казваше; „Който иска да чете, е добре дошъл, ще то храня и поя, но книга оттук не се изнася.“ Toвa трябва да е по-късен режим за библиотеката му, абсолютно необходим и оправдан поради обичайното приятелско невръщане на книги, за­щото Константин Гълъбов в спомените си (1959) пише: „Асен Златаров имаше пари и купуваше много книги, които не криеше от приятелите си, както правят други, ами ги раздаваше за прочит. От него вземаше често книги и Димчо Дебелянов, та го сварях понякога у дома му.“ Златаров притежаваше и някои ценни картини от ранното творчество на художника и критик Сирак Скит­ник: „Бяла нощ в Петроград“, „Църковен двор“, „Град­ски ъгъл“, „Зимен пейзаж от Градската градина в София“.

Между забавленията у него беше разглеждането на скъпи илюстровани списания, които донасяше от Париж и другаде. Помня, че с особено чувство разгърна албум с цветни фотоснимки на прочутата негърска певица Жозефина Бекер, облечена само с минижуп от банани, как играе степ върху голямо кръгло и дебело огледало, и из­каза възхищение от нея. Тогава даже скромният Георги Томалевски, есеист, си затананика нейната песничка (тя идва в България); J‘ai deux amours —mon pays et Paris“ (Имам две любови — моята страна и Париж).

Асен Златаров беше се сдружил много с. архитекта, машинен инженер и писател Чавдар Мутафов, с когото си бяха изработили от подръчни материали радиоапа­рати. Златаров имаше и кинопрожекционен апарат. Той постави и началото на „Родно радио“ в едно помеще­ние на ул. „Бенковска“ до „Московска“. Домашната му кухня беше изрядна, поддържана от съпругата му Дуня — Евдокия Николова Атанасова. Голяма част от сервираните закуски бяха от хубави консерви. Сам Златаров каза веднъж, като че се извиняваше: „При моите изследвания върху витамините направих кон­кретно изследване на консервите, произвеждани у нас, и в статия по този въпрос споменах, че при продукция­та на известната тогава фирма „Тевекилиев“ най-вече са запазени витамините. Оттогава не мога да се отърва, всяка година ми изпраща един сандък разнообразни консерви от плодове и зеленчуци. Направих му бележ­ка, но той продължава.“ Златаров сам си беше изгот­вил цилиндричен съд за сладолед, който зиме и лете поднасяше на гостите.

На новогодишните вечери като председател на До­ма на изкуствата и печата на ул. „Раковски“ — „Граф. Игнатов“ отиваше с файтон да прочете приветствието слово и се връщаше да го повтори пред домашните си гости. Пианистът Димитър Ненов изнасяше тържест­вен концерт, танцуваше се, пиеше се шампанско. Ако някой филистерски го попиташе: „Чакай бе, Асене, ти нали проповядваш против алкохола, а се чукаш със звънливите чаши?“, имаше готов отговор: „Аз всякога и сега казвам, че алкохолът не е храна — полезно усвоя­ваща се храна, — но никога не съм казвал, че не е. питие!

Останалото за Асен Златаров се знае. Намирам, че най-хубавите и интересни спомени за него са от проф. Константин Гълъбов („Спомени, весели и невесели, за българските писатели“, 1981) и на Петър Горянски в „Дни без залези“ (1981). Всички малко забравяме, че Асен Златаров беше преди всичко и писател. Той проя­ви и завидни литературнокритични качества в много­бройни отзиви в тази област. Между тях се открояват цикълът му очерци „Героите (великите хора) на живота“, в която поредица включва: Достоевски, Толстой, Юго, Зола, Жан Жорес, Паскал, Гьоте, Хайне, Дарвин, Карл Маркс, Жан-Жак Русо, Ернст Хекел, Мечников, Кюри, Анри Барбюс, Тагор, Ромен Ролан, Максим Горки, Анатол Франс, Алберт Айнщайн, Ва­сил Левски, Христо Ботев. Високи чувства изпитваше и към Пейо Яворов и Николай Лилиев, за които изнася­ше сказки. Към тези „герои на живота“ без съмнение принадлежи и той. В юбилейния му сборник „В дар на Асен Златаров“ (1932) аз го бях обявил за една от първите „лястовици на българското следвоенно духовно и културно възраждане и европеизиране“ — за кое­то той допринесе много. Обаче напредващите полити­чески събития, неговото собствено израстване и принос след контакта му с великия Съветски съюз, ранната му парадоксална смърт на 22 декември 1936 г. от коварната болест на века — рака, — срещу която той се боре­ше научно и която бе поразила особено златните му гласни струни, небивалото му стихийно народно погре­бение на 26 декември 1936, клетвената песен от хиляди гърла на гроба му „Жив е той, жив е!“ показаха, че Асен Златаров бе станал едно сияйно ботевско име и знаме на нашата младеж и на българския народ.

В ПАМЕТ НА ПЪРВИТЕ!

СОЯТА - ЕДНА ХРАНА НА БЪДЕЩЕТО, проф. д-р Асен Златаров

СОЯТА

ЕДНА ХРАНА НА БЪДЕЩЕТО

Проф. д-р Ас. Златаров

След общия стопански разстрой, който войната докара, проблемата за прехраната на широките народни слоеве взема сѐ по-болезнен вид. Това създава грижи и на общественици, и на социолози, и на хигиенисти, загрижени за бъдещето на расата. И ние виждаме, че не само в изобщо обедняла Европа, а и в богата Америка, парламенти и правителства вземат решения, правят проучвания, за едно разрешение набавянето на пълна, здравна и евтина храна на широките народни слоеве. И виждаме, че и в Германия, и в Италия, и в Съединените Американски Щати, като едно от ефикасните средства за разрешението на тоя важен обществен проблем се сочи засяването и използуването за храна варивото соя.

Случаят ми помогна през 1906 година, на всемирното изложение в Милано, в китайския павилион да се опозная със соята като народна вековна храна на Далечния изток, където милиони хора, при най-нехигиенични условия на живота – заразни болести, гъсто население, примитивна култура – са могли с една най-пригодна за здравето храна, състояща се главно от соя и ориз, да устоят на всички угрози. Оттогава това интересно културно растение не е преставало да ме интересува. В редица публикации аз се опитах да го проуча и проагитирам и, наистина, интересът към това вариво бе доста порасъл. Нашият земеделец охотно се отзовава на нови почини, които биха разнообразили културите му и които биха му дали източник за нов поминък. За съжаление, официално натоварените у нас държавни органи твърде малко му съдействуват в това направление. Често дори му пречат, както бе случаят със соята. Какви ли не измислици не се създадоха: че не вирее у нас, че е скъпа култура, че не може да служи за храна, защото е отровна, че няма пазари за нея… Измислици крайно вредни. А какво виждаме да става в културните страни?

В Съединените Американски Щати, Департаментът по агрикултурата – учреждение, което има власт, колкото няколко наши министерства – назначава комисия да проучи изчерпателно въпроса, как може да се набави пълна, здравна и евтина храна за народа и тая комисия от лекари, биохимици, агрономи и икономисти намира, че тая храна е соята. В Германия, комисията по земеделието при Райха взема решение да се почне култивиране на соя в страната, защото само чрез нея населението ще се избави от глада за белтъчини и масти, които застрашават републиката.

В Италия, по заповед на Мусолини, се образува комисия, на която е дадено да проучи въпроса за соята и тая комисия е дала заключение, че въвеждането на културата на соята за Италия е възможно и желанно, защото ще допринесе твърде много за народното изхранване. А у нас ние сѐ още можем да спорим – храна ли е соята или не и дали може да вирее у нас или не… В пространна Русия, пак по заповед на народните комисари, е почнато още от 1925 година насам да се култивира навсякъде. Но ние сме охолна страна и можем да чакаме…

Брийа-Саварен, на чиято книга „Физиология на вкуса“ честваха миналата година стогодишнина, пише в прологомените на тая книга следното: „За човешкия род е много по-полезно да се открие едно ново едиво, отколкото една нова звезда“. И колко мъчно е да се въведе в практика едно ново едиво! Фридрих Велики е докарал бунт сред войската си, когато е заменил ръжения хляб с пшеничен: казали, че не искат да ядат невкусният и нехранителен хляб. А един от Людовиковците е употребил хитрост, за да накара населението да яде картофи – „тия корени за свините, които миришат на кал“, както казвали : той поставял стража в нивата с картофи, която стража разказвала на минуващите селяни, че вардят да не копаят други една храна в тая нива, която се копаела и варяла само за краля.  Ноще стражата се махвала и околните идвали да крадят от кралската храна… Кой от нас не е виждал с каква гримаса някой чужденец за пръв път опитва киселото ни мляко? А накарайте го да изпие една чаша боза!... Човек е крайно консервативен по отношение на храната си. Всяка нова такава му се струва най-първо безвкусна: блудкава му  е, горчи му, лошо му мирише…

Но всичко е до навика: след известно усилие свиква се с новото и то дори може да стане любимо едиво. Как ли е изглеждал вкусът на фасула на нашите предци, които първи са го опитали като храна? Фасулът е донесен като нова култура от Америка след откриването ѝ. А един голям наш поет бе ни нарекъл „фасулковци“…

Така би било и със соята. При първа употреба, може би, тя ще изглежда не така свойствена на вкуса ни. Но колко лесно се свиква с нея: почва да се предпочита пред другите варива. В моето семейство я готвят и всички я намират за вкусна храна. Домакински училища, вегетариански ресторанти, трябва да бъдат първи, които да я въведат и наложат като търсено едиво. А Министерството на земледелието трябва да издаде за селото книжка, как се отглежда и използува като храна и фураж соята.

Статията е поместена в приложение „Семейна Беседа“, година трета, брой 24, декември 1935 г.

„Спомени за създаването и развитието на факултета“ - слово на д-р Кръстина С.Христова пред студенти от Фармацевтичен ф-т - София

75 години Висше Фармацевтично образование в България

Ретроспективно:

КУЛТУРНИ СРЕЩИ ПО СЛУЧАЙ 24-ТИ МАЙ, 2015 г.

на д-р Кръстина С.Христова със студенти от Фармацевтичен ф-т - София

„Спомени за създаването и развитието на факултета“ /слово/

Добър ден, студенти!

Помолих декана проф. Н.Ламбов да ми позволи да се срещна със студенти в дните около 24-ти май. Беше мое емоционално желание. В личен план – току-що навърших 85 години, съхранила все още спомени за учебната ми дейност със студентите, водена с обич и вдъхновение, както това правеха всички асистенти на ф-та през 70-те години на миналия век. Същевременно съхранила уважение към паметта на ВЕТЕРАНИТЕ НА ФАКУЛТЕТА - мои преподаватели от студентските ми години, а по късно и мои научни ръководители. В обществен аспект и след пенсиониране продължих да общувам с колегиалната среда във факултета, чрез представяне на мои поетични книги тук.

От няколко месеца бях съпричастна към идеята на маг.фармацевт Кристиан Ковачев за барелеф на проф.Асен Златаров в сградата на факултета по случай неговия 130 г. юбилей.

Идеята бе подкрепена от декана проф.Николай Ламбов, барелефът е дело на скулптура Атанас Карадечев, с финансовата подкрепа на БФС с председател проф.Илко Гетов. Барелефът бе открит с кратко тържество на 7-ми април от Ректора, чл.кор. проф. д-р Ваньо Митев, дмн, ръководител катедра по медицинска химия и биохимия на Медицинския ф-т, основана от Златаров.

Не забелязах студенти на откриването, но вярвам, че сигурно сте проявили интерес към ПОКАЗАНАТА ИЗЛОЖБА на маг. фармацевт Кристиан Ковачев – дело на неговия личен интерес към живота и дейността на Златаров и достатъчно сте запознати с неговия духовен образ. На табло в изложбата е и мое стихотворение „ПАМЕТНО”, посветено на юбилея, от което реших лично да подаря копия на студенти, заедно с моя поетична книга, посветена на фармацията. В сайта на Факултета и на БФС бяха поместени две мои статии по повод юбилейната годишнина на Златаров.

Днес избрах да проведа моята среща с Вас, учещи в тази лаборатория, която беше моя любима лаборатория - от откриване сградата на факултета през 1966 г. до пенсионирането ми. За откриването с асистент Д. Сиджакова украсявахме с портрети на химици, аз избрах за тази лаборатория портрета на Златаров над черната дъска, а до нея поставих в рамка текста на неговото последно писмо до студентите, писано във Виена на 6.12.1936 г., вечерта преди операцията му. Всяка година около студентския празник, четяхме със студентите паметното му писмо и някоя от вдъхновените беседи на Златаров за младежта.

Но на нашата среща днес бих искала да споделя с Вас, мои спомени за развитието на факултета, чрез които да Ви спечеля, да оцените късмета си, че учите във Фармацевтичен ф-т – София и в тази прекрасна сграда – архитектурен паметник, в центъра на София.

На изложбата сигурно сте видели статия от 1946 г. по случай 10 г. от смъртта на Златаров, писана от проф. Димитър Далев. През 20-те години на миналия век, завършвайки висшето си образование по химия в СУ и Виенската Политехника, Димитър Далев е бил поканен за асистент на проф. Асен Златаров. Така още далеч във времето датира сред фармацевти почит и преклонение към духовния образ на Златаров. Преподавал в старата сграда от 1910 до 1936 г., духът на Златаров витаеше със своя нравствен образ на преподавател, кумир и за младите преподаватели на факултета, както и за мен лично.

В откритата през 1942 г. специалност ФАРМАЦИЯ към Физико-математическия ф-т на СУ, доц. Димитър Далев е бил отговорник на Отдел Фармация от 1945 г. Неговата снимка е в началото на таблото на Деканите във фоайето.

В моя статия в интернет ”Актуален летопис за ветераните” по случай 70 г. висше фармацевтично образование в България през 1912 г, наричам ВЕТЕРАНИ тримата професори, които през моите студентски години 1949-1954 г., вече в „Природо-математически” ф-т, ръководеха трите профилни катедри по Фармация : по фармацевтична химия доц. Д. Далев, по фармакогнозия доц. Аспарух Бойчинов и по технология на лекарствените средства доц. Трандафил Трендафилов. С по двама-трима асистенти и един лаборант само и с материална база една невзрачна сграда /еврейски дом/ на ул.”Екзарх Йосиф” №15, те провеждаха вдъхновено нашето профилно обучение като фармацевти.

Лекции по всички други дисциплини ни четяха преподаватели на Университета, някои от тях светила на българската наука: по ботаника проф. Даки Йорданов /академик/, по аналитична химия проф. Никола Пенчев, по неорганична химия проф. Димитър Баларев, по органична химия проф. Димитър Иванов /академик/ Занятията ни се провеждаха освен в сградата на Природо-математическия факултет още из цяла София: упражнения по аналитична химия /І-ви курс/и по неорганична химия/ ІІ-ри курс/ се провеждаха в лаборатории на Агрономическия ф-т /сега Биологически/ с целия ни курс от 100 студенти заедно и с двама асистенти едновременно. Или лекции на територия на Александровска б-ца по идеологически дисциплини, по военните дисциплини на катедра 22, включително и по Технология на лекарствените средства от доц. Т. Трендафилов в аудиторията на Детска клиника. Лекции по фармакогнозия и фармацевтична химия слушахме в аудитория на ул.”Екзарх Йосиф” №15, в която сграда бяха и лабораториите за практически упражнение по трите профилни дисциплини.

Около 50-те години от Природо-математическия ф-т се роиха факултетите: Физико-математически, Химически и Биолого-геолого-географски.

През 1951 г. беше създадена Медицинската Академия с трите факултета: медицински, стоматологичен и фармацевтичен. С благоговение пред паметта на ветераните отбелязвам тяхната заслуга, при създаването на Фармацевтичния факултет. Те - ръководителите на трите профилни катедри, заедно със своите 8 предани асистенти, създадоха и съзидаваха факултета кадрово, организираха учебните програми актуално с научните постижения и подготвяха фармацевтични кадри за аптечната мрежа на страната.

Черпили знания при своето развитие от европейски учени и специализирали в елитни европейски фармацевтични лаборатории, ТЕ - ВЕТЕРАНИТЕ бяха още в активна дейност и достолепно академично поведение, когато през 1962 г. постъпих на работа в Катедра фармацевтична и органична химия. Тя единствена беше на партера на терена на настоящата катедра фармацевтична химия, заела освободеното крило от Катедра анатомия и физиология на проф.Гоцев. Останалата част от старата двуетажна сграда беше заета все още от предклиничните катедри на Медицинския факултет: на втория етаж Физика, Хигиена и Микробиология, а на партера насреща беше катедрата по Медицинска химия на проф. Александър Спасов. Наследници на проф. д-р Асен Златаров, те тачеха паметта му. От техните среди проф. Евгени Головински /по-късно академик/ издаде книга „Осъществената мечта на Златаров” за 100 г. му юбилей.

Но най-голямата заслуга на ВЕТЕРАНИТЕ според мен, която трайно остана, беше извоюването на самостоятелна сграда за факултета и нейното съграждане.

След изнасянето на Медицинските катедри, преживях събарянето на покрива и таваните на двуетажната сграда на Медицинския ф-т и израстването на новата, разширена в основите с помещения на запад от коридора и достроена 4 етажна сграда на факултета и с ІІ Аудитория. Откриването й се състоя през есента на 1966 г. с Научна конференция и с гости от чужбина, организирана от следващото поколение хабилитирани преподаватели – бивши асистенти на ветераните.

Декан на факултета беше доц. Дамян Данчев по органична химия и ръководител на катедрата след проф. Д. Далев, с доценти по фармацевтична химия Лиляна Дряновска и Любомир Илиев; доц. Христо Ахтарджиев по фармакогнозия и ръководител катедра фармакогнозия и ботаника; наследниците на проф.Трандафил Трендафилов по Технология на лекарствените средства бяха доц. Ив. Исаев, ръководител катедра и декан на ф-та през 1966 г. , доц. Калю Христов, доц. Мария Бояджиева и доц. Михаил Милев, който пое четенето по Организация на аптечното дело.

Под деканството на проф. Д. Данчев преживях кадровото разрастване на факултета, разкриване на нови катедри и дисциплини, вкл. по фармакология и токсикология, така необходими за научно-изследователската ни дейност. Бяха открити научни лаборатории: за елементен анализ на органичните вещества, за спектрални изследвания – ИЧ- и УВ-спектри, ЯМР-спектри, овладяваха се хроматографските методи. Ново поколение хабилитирани кадри внасяха модерни аспекти в научната и учебна дейност под деканството на проф. д-р Евгени Минков, проф. д-р Дия Михайлова, проф. д-р Рахамин Шекерджийски, проф. д-р Златка Димитрова, проф. д-р Стефан Николов, вкл. и настоящия проф. д-р Николай Ламбов.

За настоящо на ф-та , през 2012 г. открих в Интернет следните данни: Акредитиран от Националната агенция за оценка и акредитация в България, Фармацевтичния факултет е получил най-висока оценка за изградена учебна база. Впечатляващи данни, нали?

Изпитах гордост за Факултета, а от това което споделих, мисля, че и Вие би трябвало да сте доволни, че учите в престижен Фармацевтичен ф-т, със съвременна учебна база и методологии на обучение, в тази прекрасна сграда – архитектурен паметник в центъра на София.

И надявам се от нашата среща, да запазите спомен за Ветераните и приноса на поколенията - дейци за създаването на факултета.

Желая Ви успешна сесия!                                     

/Срещи със студенти от 11 група II курс на гл. асистент по ботаника д-р Ренета Гевренова и със студенти от 4, 9 и 10 група II курс по органична химия на гл. асистент по органична химия д-р Любомир Раев в любимата лаборатория на Христова./ 

ИЗ САНИТАРНОТО ДЕЛО ПРЕЗ ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА - д-р Асен Златаров, 1913 г.

Д-р Ас. Златаров

Жреци в храма на милосърдието

Две мнения няма в обществото: „лекарите са виновни и тежка отговорност носят те за смъртта, осакатяванията и страданията на хиляди доблестни български синове, които имаха нещастието да паднат в техни ръце“ — ето, това е зова, който се чува отвсякъде. И за нещастие тая тежка присъда има своето основание. И бъл гарският народ, който чрез подвига на своето дело, показа пред света колко ценности крие той в недрата си, не трябва да забравя, че тия ценности ще го изведат на бляскав край само тогава, когато със своята здрава ръка и честен ум, изреже гнилото в своя организъм и изнесе справедливата си присъда над тежко провинените пред него.

Да хвърля малко светлина върху санитарното дело през вой­ната е целта на тия ми зигзаги, които ще послужат като основа на един по системен и по-обширен труд върху същия въпрос, когото смятам малко по-после да дам на българското общество.

Нека призная, че изпитвам известно смущение, когато пиша тия си кратки бележки и впечатления : аз зная, че ще разсърдя толкова мои добри приятели лекари, които, виновни или не, ще трябва да понесат общия укор върху тяхното съсловие, но тъкмо тука е мя­стото да кажа : Amicus Plato, sed magis amica veritas. (Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа, бел.ред.)

*

* *

1. Реквизицията на санитарни материали. Бях непосреден участник в секцията от софийската реквизиционна комисия, която бе натоварена с набавянето на санитарни материали, и още тогава, от дългите списъци, които се представяха за изпълнение, ясно се виждаше, че лазаретите, полуподвижните и полски болници нямат абсолютно никакъв приготвен от по-рано материал, а трябва à la hâte (припряно, бел.ред.) да се набави за няколко дни. И спомням си тичането по всички краища на София, за да се търси: корита, каци, самовари, гьон, и клечки за ботуши, брезенти за палатки, въжа, кревати, вата, марла, дроги и хирургически инструменти… Нищо, абсолютно нищо пригот­вено от по-рано! А несметнато количество топове хасе, трябваше да се приготви на ризи и чаршафи... И нека признаем, че бюрото „Женски Труд“, стопанските училища и много частни семейства по­ложиха неимоверни грижи и труд и успяха да приготвят с хи­ляди ушити парчета.

Нещо, което биеше в очи при представените списъци, бе, че в някои от тях липсваше всяка система. Така напр. в един от тях, за някаква полуподвижна болница, се искаше 10 огледала за стена и 20 кгр. памук!... В някои се искаха толкова много ризи за буйно болни, че такива артисваха даже и за лекарската прислуга. Трагичното при тия списъци бе това, че огледала за стена можахме да намерим колкото искаме, но памука, марлята, хирурги­ческите инструмемти (фелдшерски набори) и другите скоро се изчер­пиха от аптеките и дрогериите и някои полски болници трябваше да се задоволят само с 5 килограма памук. Ужасът от тая липса се видя, когато отворените рани на беззаветно предания български войник чакаха превръзка, чакаха топла грижа и намираха инфекция и грубост.

 2. Главната военна санитарна инспекция За началник на главната санитарна инспекция при общата главна квартира, бе назначен санит. полковник г. Д-р Киранов, за негов помощник санит. подполковник г. Д-р Руменов, санит. капитан г. Д-р Ива­нов, който фигурираше под етикета „лекар за поръчки“, но всъщност изпълняваше канцеларска работа и като представител на аптечната част аптекарят г. майор Немски. Според устава за санитарното положение през време на войната, освен горния състав предвижда се към главната санитарна инспекция и един лекар за евакуация*) и двама лекари за поръчки.

* За такъв се предвиждаше г. Д-р Мирков, който обаче от­клони от себе службата, понеже бил болен. Интересно е да се знае, как после оздравя и ходеше всеки ден в централата на „Червен кръст“. После, само един човек ли е предназначения на тая служба и никой ли не може да го замести? Защо оставиха празна тая служба?

Липсата на тия помощни органи на инспекцията се отрази гибелно за самата нея, защото, ако имаше нещо, което бе най-неуредено в санитарната служба, то бе правилната евакуация на болните и ранените. От друга страна на лекарите за поръчки, според устава се дава извънредно важна служба: те ходят навсякъде по войсковите части, преглеждат състоянието им, осведомяват се за хигиеничността на базата където оперират и за всичко докладват в инспекцията, за да се вземат съответни наредби. Нищо подобно нямаше при нашата военна санитарна инспек­ция : единственият лекар за поръчки, който фигурираше там, както казах по-горе, бе прост канцеларист, а по-голямото началство в тая инспекция, се досети че му се вменява в служба да прави ин­спекции, само когато го подсетиха за това петте хиляди умрели от холера на Чаталджа. Факт е, че първата си инспекционна обиколка, началникът на санитарната инспекция и неговия помощник, извър­шиха едва на 18 ноември 1912, за която цел отидоха до Ермени-Кьой — щаба на генерал Радко Димитриев и когато вече цели наши дивизии бяха парализирани от холера и когато Тарфа и Фенер бяха вече добили произвището си гробници.

Но поуката от тяхната инспекционна обиколка не можа да се види и по-после: никакви мерки не са вземани за едно рационално опазване от епидемии. Защото, книжните наредби, които се издаваха и които препоръчваха мерки, са само словесен актив на инспек­цията, който увеличава изходящите номера на канцеларията и създава привидното впечатление, че много, ужасно много се е работило. Един пример за подкрепление на горното: когато нашите войски отстъп ваха през Кресненското дефиле — пространство от 100 километра — никъде е нямало наредени водоснабдителни пунктове, от които да се раздава на войниците варена вода или чай, и те са били длъжни от Демир-Хисар до Горна-Джумая, да пият вода от заразената с холера река Струма. И чудно ли е след това, че в Горна-Джумая се появи такава ужасна холерна епидемия между войниците!

От цялата работа на главната военна санитарна инспекция се виждаше, че там липсва един план на работа, липсва система, която да предвижда събитията и ги канализирва, а не когато дойдат тия събития да им се търси средства, надве-натри, за да се турят в ред. И мен ми се струва, че ако в тая инспекция имаше един- двама вещи администратори — няма нужда да бъдат те лекари — цялата работа би вървяла другояче.

Наистина, аз чувах от самите хора на военната санитарна инспекция да казват, че военните ги смятат като пето колело в работата и не им указват съдействие и на техните искания не обръщат внимание, но, аз ще кажа, че именно за това, трябваше в тая инспекция да има хора, които да импонират на нашите военно-началници, които като средневековните пълководци ценят войника само дотогава, докато той може да държи пушка и се бори и щом стане неспособен за това, за тях той е вече баласт, който не за­служава никаква грижа, трябваше, казвам, авторитетни хора, които да им се наложат.

3. Етапни болници. Ранени, ранени, ранени... една дълга вър­волица от замърсени, изнурени, сакати, гладни хора, които, като мъчениците от Дантевия ад, се движат в една печална процесия от болница до болница, спират се, чакат помощ, чакат с едно примирение, с едно нечовешко понасяне на мъката, но от никъде нито ласкава дума, нито грижа за раните им, нито чашка топъл чай поне. А студения ноемврийски дъжд не спира и още повече увеличава страданията на тия свети мъченици. Ето, такава картина заварих при пристигането си на 3 ноември в Лозенград. А същото нещо по-рано стана и в самата София, когато пристигнаха ранените от Люле-Бургазския бой.

И етапните болници, които трябваше да дадат подслон и грижа на тия хиляди ранени, се указаха недостатъчни и българските синове чакаха някога по 8—10 дена за превръзка и пречистване на гноясалата рана... Трябва да признаем, че в някои етапни бол­ници лекарите работеха до изтощение и положиха всички усилия да облегчат, доколкото средствата им позволяваха, по-голямо число от хилядите чакащи страдалци. Обаче... болно е да кажем това, но истината ни го налага, имаше лекари, които гледаха чисто по канце­ларски на службата си и дойдеше ли шест часа напущаха болницата и отиваха да си „починат“ в някое кафене, макар че още сто­тина ранени чакаха пред превързочната за помощ. Работата дос­тигна в Лозенград дотам, че тогавашния етапен комендант генерал Петров, бе принуден веднъж с камшик да изгони из едно кафене събралите се на кеф санитари и лекари и с жестоки, но справедливи думи да ги обругае за тяхното престъпно нехайство.

Обаче, докато имаше етапни болници, в които персонала изне­могваше под усилената работа, имаше такива, които още не бяха настанени, още не бе им определено място за работа, още не бяха получили заповед »да се развърнат« и с месеци стояха в без­действие. Класически пример в това отношение са Силистренската и Карнобатската етапни болници, от които първата след 46 дневно пътуване бе закарана чак до Кабакча без да почне работа до де­кември, а втората едва през януари бе пратена в Малгара, където още ненастанена, началника и ординатора на болницата се погрижиха да се закарат при тях жените им, заедно с децата и техните гувернантки.

Една обща преценка, за всички етапни болници не може да се даде: добрия ред, чистотата и съвестното третиране на ранените и болни войници в тях, зависеше от това, дали началника на бол­ницата милее своите пациенти, дали има достатъчно такт и административен похват. За съжаление много от началниците на болни­ците нямаха тия качества и картината на пълната мизерия, която тия болници представляваха, е лесна да се представи.

От друга страна, не всички болници бяха третирани еднакво от своето висше началство: докато едни имаха и чаршафи и бели дрехи достатъчни за всички ранени и болни в болницата, на някои болници се даваше недостатъчно такива и липсата беше въпиюща. Това нееднакво третиране зависеше от личната симпатия или антипатия, която висшето началство хранеше към началника на дадена болница и от личните и кръжкови връзки, които началника на бол­ницата имаше със силните на деня. А това е печално! Не е запретено да се хранят такива или други чувства към някого, но когато от това страдат в нищо неповинните български войници, които заслу­жаваха само топла грижа и симпатия, това е крайно осъдително.

Доста още непохвални работи се вършеха из етапните болници. Някои от тях ще споменем по-долу. Заслужава да се отбележи факта, че много от лекарите третираха като неодушевени предмети ранените и болни, които за награда на своята кървава жертва, дадена пред олтаря на отечеството, получаваха и хоканици, и плесници понякога... Никога няма да забравя четворица тифозни, върнати обратно, от началника на инфекциозната болница, там отдето бяха изпратени, и то, след като през един студен дъждовен януарски ден, бяха носени няколко километра на носилка. Върнати, защото по-рано на чалникът не бил предупреден, че ще му се изпратят такива и защото „нямал място в своята болница за всички болни“. Всеки може да си представи какво е станало с тия болни хора, които при температура 40° са разтакани няколко часа по дъжда и студения вятър. А за четворица болни, ако няма празни легла, може да се намери място по коридора или между креватите, ако за това се има добра воля и ако се има повече човешко чувство към тяхното страдание.

За отношенията на лекарите към женския доброволен санитарен персонал, командирован в етапните болници, ще говорим в идната книжка, когато ще разгледаме ролята и недъзите на българ­ското дружество »Червен Кръст« и неговите органи.

4. Полски болници, лазарети и превързочни пунктове.  Пър­вата, фатална грешка, която стана с полските болници бе, че в началото на боевете те не бяха на местата си, не следваха непосредно частите си, а бяха стотини километри далеч от тях : води се бой при Селиолу и Лозенград, а болниците на първата дивизия са още в София! И печална последица от това бе, че ранените трябваше да изминат път 80 километра, докато стигнат Ямбол, където можеше да им се даде първа помощ. При тия условия, какво е станало с тежко ранените, всеки може да си представи.

Кой е отговорния, за това ненавременно пристигане на полските болници по частите им, дали санитарната военна инспекция, или ви­сшата военна команда, която най-после се сеща — за болничната служба, или се сеща, когато е вече късно, това трябва с положителност да се установи, защото тая първа фатална грешка, докара и извънмерното струпване на ранени и преголямото инфектиране на раните и това е тя, която предизвика в останала България, която следеше с опой чудните и бързи успехи на нашата армия, бурята от възмущение против лекарите.

Друга една грешка е, че е имало болници, които на път за частите си, или вече пристигнали за гдето са били предназначени са били застигвани от кервани ранени и непревързани войници и те не са им давали никаква помощ, защото »нямали заповед да се развърнат«. Началнишка непредвидливост ли е било това, или идиотско разбиране на службата в болницата, не зная, но това е ужасно! Интересен е факта с болницата на Д-р Титев, която на път за частта си се е развър­нала за половин ден в Айвали, за да даде помощ на стотици не- превързани ранени и за което вместо похвала са получили мъмрене от началството.

С твърде малки изключения може да се каже, че превързоч­ните пунктове и полкови лазарети са бивали винаги твърде надалеч от боя и ранените в сражението е трябвало дълго да се влачат, докато ги намерят. Наистина, уставът казва, че пунктовете и лаза­ретите следват частите си „под прикритие“, но това „прикритие“ не бива да се взема в неговата абсолютна форма, както са го пра­вили нашите санитари.

За правилно прибиране на ранените през време на боя и дума не може да става, защото, ако има съсловие през войната най-безсъвестно, това бяха санитарните полкови команди. Като че ли нарочно бяха избирали най-големите недобросъвестници, за да ги турнат да изпълняват една служба, за която се иска преданост, човещина и една висока професионална етика. За в бъдеще ще трябва за сани­тари и носачи в полковете да се избират най-добри войници, които целесъобразно и с метод да бъдат не само обучени за службата си, но и възпитани така, че наистина да станат истински служители в делото на милосърдието, чиято емблема те носят на ръката си и която те така принизиха през настоящата война.

Но трябва да бъдем последователни докрай и да кажем цялата истина: не само нисшия санитарен персонал се оказа недостоен за службата си, а с малки изключения това може да се каже и за самите лекари. Повечето от тях гледаха на ранените и болни войници като на неприятен баласт и ги третираха не с топло участие и човешко чувство, а сурово и враждебно. На много места, за да се отърват от ранените войници, препращат ги в друга болница.

А един превързочен пункт от преславската дивизия се намерил пред наличността на 600 и няколко ранени и само 4 бинта за превръзка...

Наистина, има лекари, които доблестно работиха, които не по­щадиха нито здраве, нито сила, но колко са те? Може с пълна увереност да се каже, че 80% от лекарското съсловие, не се оказа на висотата, на която трябваше да бъде, а прояви една дребнава еснафщина, граничеща с психологията и разбиранията на надничаря кърпач. Това особено поличи, когато се появи холерната епидемия. Имаше тогава лекари, чиято единствена грижа бе да не доближи холерен до тях и които цял ден се плакнеха със спирт и варяха         чай, за да не би някакси по чудо да се заразят.

Има обаче   една генерална причина за недобрата        служба        на пол­ските болници и дивизионни лазарети. Това    е, че нямаше уредена ева­куационна служба и винаги след сражение имаше претрупване на ранени. Понякога това претрупване беше така голямо, че не само нямаше места, където да се сложат ранените, но едва се успяваше на две—на три да се превържат пристигналите и то, като си служеха при превързваното с отживялите прийоми на тампониране и оръсване с йодоформ раната. И аз си спомням, че тука пред проф. Екснер, трябваше да се казва, че това го вършат не лекарите, а фелд­шерите защото, наистина страшно се излагаха с това нашите лекари.

Кой е виновния за недобрата евакуационна служба? Дали санитар­ната инспекция, която поради незастъпването в нея на главен евакуационен лекар не бе в течение на работата и не знаеше какво става? Защо не се използуваха всички кола, които се връщаха празни, след като бяха занесли до частите военните и хранителни припаси? Къде е порочното в една такава от първостепенно значение служба? Ето въпроси, на които трябва непременно да се отговори.

5. Обща хигиенична охрана. — Тя бе никаква, ако не се смята разпоредата да се гълта капки йод за опазване от холера, средство, върху чиято ефикасност има да се помисли.

Наистина, бе образуван летящ хигиенически отряд, чийто началник хигиенист по специализация, кой знай по какви висши съобра­жения, бе взет от предната линия и изпратен в етапен район да завежда бактериологическа станция, но тоя отряд преди избухва­нето на епидемиите е бил третиран от висшите военни с най-голямо пренебрежение и е бил докаран до това положение, че е трябвало да придружава обозите. И чак когато холерната епидемия, която кой знай по какви съображения дълго време се кри, че е избухнала, и не се позволяваше в рапортите даже името й да се напише, когато тая епидемия взе широки размери и в значителна степен помогна за нашето нещастие при Чаталджа на 4, 5 и 6 ноември, чак тогава взеха да питат: „няма ли хигиенисти, няма ли охрана!« Късно, твърде късно! Трябваше още в началото на хигиеническия отряд да се дадат ши­роки права и власт, за да може да се достигне една действителна охрана. Водоснабдителни пунктове, изолационни станции, всичко това трябваше да бъде под контролата и наредбата на летящия хигиени­чески отряд. А от това нито и помен имаше. Варената вода, която бе под опеката на комендантите на гарите (ах тия комен­данти на гари), бе само една илюзия за охрана и стерилност*).

[1] Вж. статията ми: Хигиеничната охрана на I иIII армии прeз първия период на балканската война\ сп. Съврeменна Хигиена, кн._ 7—10 год. VI

А изолация на холерно болните, това бе в началото и до края на декемврий непознато нещо. В с.Синеклий през ноември видях, как в една единственна палатка се наблъскваха проявено холерно болни, подозрителни и конвалесцентни. Никаква лекарска грижа нямаше върху тия хора и щом палатката се препълнеше, оздравелите без да се дезинфектират се вкарваха във фургона между другите войници и се изпращаха за Чорлу и Лозенград. А в с. Тарфа, то бе ужасно! Там имаше работа за толкова лекарска помощ, а такава липсваше.

А в това време, в Ермени-кьой, около трапезата на генерал Радко Димитриев се навъртаха 10 и словом десет лекари, без да вършат някоя работа, ако не се смята за такава взаимната им ин­трига и враждуване.

И най-куриозното е, че тогава, когато за никаква действителна охрана от епидемиите не можеше да се мисли, издаваха се хигиенични наредби, в които се препоръчваха ред мерки, чудесни сами по себе си, за изпълнение. Обаче тия наредби имат само книжно значение, защото нито чая и захарта, които се препоръчваха за „обилно“ упо­требление, можеха да се дадат на войсковите части, тъй като нямаше от где да се вземат, нито миенето със сапун можеше да стане, тъй като такъв не се намираше даже у ротните командири, а камо ли и у простия войник, нито водата можеше някъде да се вари, защото липсваха дърва и кипетилници за тая цел.

А всичко това как можеше хубаво да се нареди! Само че се искаше предвидливост, метод и нужния авторитет, за да се наложи.

*

В идната книжка ще разгледаме накратко ролята, която изигра в санитарното дело нашият „Червен Кръст“ и чуждите санитарни мисии.

Ще привърша тия си бележки с една обща оценка на лекарите и санитарното дело през войната. Лекарите не дадоха оная помощ, която се очакваше от тях: не се оказаха на висотата, на която се мислеше че стоят. И това е извъредно печално. Лекарят у нас минаваше не само като човек на науката, който благодарение на своите познания може да цери, но и като човек, в когото човешкото е силно застъпено, който надвесен над болния взема участие в неговата болка и като съчувствующ брат му носи утешение и надежда. Достатъчно бе лекарят да дойде в къщата на болника и елемент на успокоение се внасяше с това: и на болния и на неговите околни ставаше по- добре, защото имаха една вяра в лекаря и едно ценене на неговата преданост и честност, които нищо не бе разколебало. Сега тая ценност е обезценена и на лекаря още гледат като на един обикновен чиновник или надничар*), който гледа на своя пациент като на безжизнено тяло и малко го е еня за неговата съдба. А това е загуба, и то не от малките.

*) Моя добър приятел художникът Щьркелов ми разправя, че се потресал от разговорите само за пари и дневни, които двама видни софийски лекари — шефове на институти — са водили през всичкото време, когато той е бил случаен гост в Чорлу в тях­ната стая.

От друга страна работата на „лекаря за поръчки“ по едно време бе да изравнява лекарите в по-горен някакъв си чин, който им се падал, за да можеше да получават по-голяма заплата. И най-после успяха в това . .

Но толкоз по-добре, че видяхме на­шите хора в същинската им окраска: това ще послужи за урок на по младите, тия, които сега почват своята професия и надяваме се, у тях ще има застъпена по-голяма професионална етика, по-голямо чувство на човещина и преданост. И аз бих желал, младежите които ще отиват да учат медицина, да идат най-напред на по­клонение пред паметника на медицинските чинове загинали в руско- турската война и там, пред тоя висок пример на самопожертвуване, да дадат обещание, че грубия егоизъм няма да изсуши сър­цата им и те ще бъдат истински жреци в храма на милосърдието.

Статията е публикувана в сп. „Народ и армия“, година 1, книжка 1, ноември 1913 г., с оригинално заглавие: „Из санитарното дело през време на войната“.