ИНТЕГРАЛЕН УРОК "ОПИТ ЗА БИОГРАФИЧЕН И ТВОРЧЕСКИ ПОРТРЕТ НА ПРОФ.АСЕН ЗЛАТАРОВ" - СОУ "Д-Р ПЕТЪР БЕРОН" - ГР.ТОПОЛОВГРАД - ЧАСТ 1

По повод 130-годишнината на именития учен енциклопедист - професор доктор Асен Златаров, в СОУ „Д-р Петър Берон” се проведе интегрален урок „Опит за биографичен и творчески портрет на проф. д-р Асен Златаров - мост между науката и литературата" под ръководството на г-жа Надя Георгиева и г-жа Димитринка Караиванова.

Из класираните есета, спечелили първо и второ място на конкурса, организиран от фондация „Вигория".

ЧАСТ 1

ДА СЛЕДВАМЕ ЗАВЕТИТЕ НА АСЕН ЗЛАТАРОВ

Личността и делото на проф. д-р Асен Златаров се свързват с най-светлите мигове в историята на българската наука, литература, изкуствознание, общественополитически живот…Името му, име на истински човек, учен и българин, и днес произнасяме с възторг и почит. И над него не пада нито сянката на забравата, нито тази на съмнението, макар че се навършиха 130 години от рождението му. Той е извън времето и над него. Защото това, което той ни завеща, е с непреходно значение. Свещените завети, отправени към младите, и днес звучат актуално и силно.

Морално чист, изключително скромен и честен, той ни учи на добро и красота, на трудолюбие и справедливост. Въплъщение на високи ценности – излъчва онова духовно сияние и безкористие, които завладяват и извисяват.

За своите съвременници Асен Златаров е “рицар на правдата и свободата“, „апостол на истината и красотата“, „учител на народа“. Едни го сравняват с д-р Петър Берон, други - с Иван Шишманов, а трети - с Леонардо да Винчи. Колко много определения и сравнения в знак на признателност и благоговение! Човекът с многото титли и имена, но с една-едничка същност - неизменно съвременен и вечен.

Нямах търпение да прочета книгите, посветени на проф. Асен Златаров: „Синът на тоя град“ от Йордан Нанчев и “Асен Златаров - 130 години от рождението му“, издадени със съдействието на фондация „Вигория“, и отблизо да се запозная с живота на този необикновен учен с многостранни интереси и енциклопедични знания.

Потомък на родолюбива фамилия, у него отрано се възпитава онзи дух на нравствено здраве и национално самочувствие, на които остава верен докрай. Всичките му усилия и неуморимата му жажда за знания и усъвършенстване са насочени към това - да бъде полезен на народа си, да направи известно името на България в Европа и по света. С научните си открития и художествени произведения той прославя своята родина. От колегите си в Германия е наречен „изтъкнатият познавач на българските хранителни продукти“, а през 1985 г. в сп.“Химия и индустрия“ е публикуван неизвестен патент от френското Патентно ведомство на името на Асен Златаров, отнасящ се до фосфатно брашно, получено от зърната на сланутъка.

            Поемата „Песен за нея“, изпълнена с неспокойния зов по изгубеното щастие и любовта, с предговор от Константин Гълъбов е преведена на чешки език и достойно представя българската литература.

Където и да се намира - в Швейцария, Германия, Испания, той е изпълнен с мисъл за България. Горещо я обича и вярно и всеотдайно ѝ служи. Не забравя мисията си да черпи знания и опит от световната културна съкровищница, за да бъде полезен на своя народ, пред чийто дух и нереализирани възможности се прекланя.

Вълнуващ е онзи момент, когато на Международния конгрес на химиците в Испания той произнася своята емоционална реч на перфектен френски език. И след бурните поздравления и ръкопляскания името на неизвестна България се носи вече от уста на уста. Истински празник за него и за присъстващите българи!

Трогателни и искрени са неговите последни изповеди, отправени към българската младеж и към най-близките на сърцето му хора.Те звучат като вдъхновена ода на българщината с вазовски патос и преклонение пред родното, своето, българското. Застанал на прага на вечността, той прави своята житейска равносметка. Преодолял естествения страх от смъртта и осъзнал ценността на ограниченото време, на преден план извежда неудовлетворението от постигнатото. Раздялата с живота не е болезнена и не предизвиква скръб. Той, подобно на библейски мъдрец, стигнал до дълбините на човешкото познание, е разбрал, че „няма незаменими хора, но няма и излишни“. Към своята съпруга се обръща с думите: “На всички ще носиш моята последна усмивка. Който е обичал живота, не може да си иде мрачен и озлобен“.

Силни и оптимистични откровения, изпълнени с обич към живота и хората. Той, вярващият в доброто и красивото, отправя своите последни надежди към младите хора, завещавайки им три основни добродетели: “Любов към труда, любов към науката, любов към народа“. Ученият, който най-високо цени знанието и разума, дълбоко ненавижда невежеството и не може да прости незнанието на своите възпитаници. Затова ги води към върховете на познанието. Осъзнали това, студентите му никога не се явяват неподготвени, защото изпитът за тях не е само проверка на знания, но и „нравствена кръщавка“, знак за почтеност и труд.  Любимият преподавател ги съветва да вярват в собствените си сили и да ценят по-високо способностите и възможностите си, защото и те могат да се мерят с най-големите учени  на Европа и света.

Гласът на Асен Златаров достига и до нас - младото поколение на България…И ние, следвайки заветите му, ще останем „до последната си фибра българи”, като браним непоколебимо и всеотдайно достойнството на народа ни, ценим богатството и красотата на звучната българска реч и се стремим към висините на духовното знание…

Неговите идеали на границата на преломното време, в което живеем, трябва да бъдат в основата на ценностната ни система. Да ни помагат да открием не само разковничето на истината, но и корените на националните добродетели, които никога не са подвеждали народа ни в критични ситуации.

Нравствените послания на проф. д-р Асен Златаров са уроци по човечност и родолюбие. Към тях ще се връщаме и ще ги препрочитаме, за да се осветим и въздигнем. Те са нашият духовен светилник, който ще ни води напред, за да ни има, за да пребъдем като българи.

Даяна Тодорова Коджаманова,

ученичка от VIII^A клас,

СОУ „Д-р Петър Берон”,

гр.Тополовград, обл.Хасково

ВИРТУАЛЕН МУЗЕЙ - АСЕН ЗЛАТАРОВ

                                          130 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО 

НА ГОЛЕМИЯ БЪЛГАРСКИ УЧЕН И ОБЩЕСТВЕНИК

            

НАУЧНИЯТ ПОПУЛЯРИЗАТОР ПРОФ. Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ - в-к „Литературен глас“, бр. 417

НАУЧНИЯТ ПОПУЛЯРИЗАТОР 

ПРОФ. Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ

(Из сказката, произнесена на 21. XII. 1938 г. в аудитория №14 на Ректората от името на Софийското академическо химическо дружество).

Как Златаров израсна до най-големия народен сказчик?

Има хиляди гениални музиканти, смели в рисунъка си художници, широки в замаха си скулптори, високо даровити писатели и артисти, но, които или светват като метеори и безследно изчезват в безпределното пространство на небитието или остават до края на живота си безупречни изпълнители на дарованието си, но всеки техен жест, усмивка или дума в друга област издава безграничната им некултурност, да не кажа простота. В първия случай тяхната мимолетна трайност идва от неблагоприятни условия за развитие, от пропадане в пиянство или безволева романтичност, от занемаряване. Във втория случай — разглезени от изумителния си дар - те стават суетни и смятат, че биха разливали навсякъде обаяние с изключителната си способност.

Има и други личности — със слаби проблясъци на даровитост, но с упорита воля и непоколе­бима увереност във възход, ко­ито също така отбелязват завидни успехи, но във всяко тяхно дело се чувствува колко много труд и вътрешни усилия са били необходими, за да се даде постигнатото.

Златаров носи положителните качества на двете групи; той е едно рядко съчетание от дар и трудолюбие. И ако „културата на сърцето“ беше една от любимите му фрази, то с нея той недвусмислено подчертаваше как сърдечния дар, осмислен от културата и културната работа над него, могат да дадат хармоничната личност.

Спомените за неговото детство ни го разкриват като любимо, светло и сладкодумно дете. Той расте като дете-чудо, обичано и галено от всички. Под сърдеч­ното бдение на майка си той учи с ненаситната си душа едновре­менно всички хуманитарни и при­родонаучни дисциплини. Той е закърмен и с вълнуващите то­гава цялото човечество принципи за социална правда и народно благоденствие. Естествено беше, че натрупана енергия на знанието в мощния му умствен акумулатор, трябваше да бъде раздадена, още повече, че социалното му съзнание, принципа за взаимопомощта и естественото му сърдечно отношение към униже­ните и оскърбените, налагаха това отношение.

И ето идва първата му сказка към пролетта на 1908 г., върху „Игра и свободно творчество“. Г-жа Е. Златарова разказва, че той така вихрено произнесъл заучената си сказка, та вместо за час била изказана с „виртуозна бързина“ за четвърт час.

Интересен за тия първи сказки на Златаров се явява и споменът на Т. Самодумов, поместен в Народния Златаров сборник, под надслов „Ораторът“.

„Беше преди 30 години, пише Самодумов, когато съдбата ни срещна с Ас. Златаров в Пловдив. Като млади учители се отзо­вахме на поканата да бъдем лектори: той по биология, а аз по философия на безсъзнателното.

Асен, още по-млад от мене, пристъпваше с благоговение и страх на публичните четения. Замислен и стеснен той проя­вяваше воля за борба против смущението.

Веднъж, след една моя лекция, към която Асен прояви голям интерес, на излизане ми каза:

— Виждам, че това, което давам не ме задоволява. Трябва да се съживи биологията, да се оплоди с философията на биологията. Като химик това не ми е достатъчно. Искам да се върна на Запад да продължа изучванията, които, виждам сега, са твърде важни и интересни. . .

Успокоих го, че лекциите му са твърде интересни и увлека­телни.

— Интересни, да, но не и увлекателни, отговори той. Виж­дам това. Предстоят ми усилия, за да ги направя от интересни — увлекателни.

С пълно съзнание и воля Асен съзида сам себе си такъв какъвто се желаеше и чувству­ваше, че той трябва да бъде.

Асен не се ограничи с даро­ванията си: той ги облагороди и култивира.

Казват Асен имаше дар слово. Не! Асен надви всичко, за да спечели дар слово. Той не на­следи само, а припечели, не пра­хоса, а разви духовния капитал, който му бе завещан“.

Това категорично мнение на г. Самодумов се потвърждава и от г-жа Златарова, която пише: „На мнозина съм казвала най-искрено, че не вярвам да има друг чо­век, поне в България, който да работи, колкото работи А. 3.“

И още: „Той обича работата, каквато и да е, но най-присърце му са сказките, независимо от какъв вид са. Навярно ги обичаше, защото са съпроводени за него със страдания, доброволни, желани страдания. Той се вълнува пред всяка сказка, както ученикът пред изпит. Когато му предстои сказка, той не може да се храни, нервен е, неспокоен, но тия му страдания се изкупват с насла­дата, която има при изказа на своята вдъхновена реч, и задо­волството след хубаво дадената сказка“.

Същото това чувство владее Златарова и пред студентската аудитория. Дългогодишната му асистентка Мария Аидрейчева раз­казва с какъв трепет, обич и порив Златаров е гледал на преподавателското си призвание.

„Проф. Златаров казва на тези, които са го виждали преди сказка или преди лекция нервен, нетърпелив, дори смутен: Все някога светът ще научи, че никога не съм бил така самонадеян в словото си, че някои да имат основание да ме считат дързък“. А някога, когато е по-весел, с присъщия му хумор: „… да, да, на лекция отивам, както се ходи на рандеву — с тревога и радост“. На редовните си лекции отива той с тревога, както и на сказка и ако би могла да бъде фотографирана тази нервност — би дала навярно рядка картина“.

А в интервю с него Златаров заявява, че при всяка сказка „се хаби много, изгаря физически, из­стива му областта на сърцето“.

Ето как — при едно толкова високо съзнание за обществена отговорност и строга самокритика — от един даровит човек израсна и укрепна волята за добротворство и магията на Златаровото слово. И ако е вярно, че всяка книга е надгробен камък за нещо станало в сърцето, то този афоризъм важи с абсолютна точност за Златаров. Всяка негова сказка или статия, всеки негов научен или литературен труд, са писани с кръвта на сърцето му и обагрени с огне­ната му обич към всички. И ко­гато една мъка се изпепели в душата му, когато тя добие реална форма в словесно или книжно произведение, в творческото му съзнание се заражда с болезнен трепет нова идея. Така българският народ бе въведен във „Философията на биологията“, озари живота на сърдцето си с благословените лъчи на слънцето, съзерцава красивите видения на морските глъбини, тръпна пред гибелните блаженства, които в жестока самоизмама му носят алкохола, опиума, хашиша, кокаи­на, тютюна.

Спомнене си още 140-тях ста­тии из „Науката и живота“: кълнът на дълбока размисъл и трепет, който носи „Айнщайн и световните тайни“. Чуйте навея на кроткия и тих ангел на смъртта в „Що е живот и защо е смъртта“, грохота на „Химичната война и гибелта на човечеството“. Колко много мисъл носят за тай­ната, същината и смисълът на живота книгите му „Прагът на живота и микробиологията“, „Проблемата за щастието“ и „Хормони и витамини“? Той не забрави и пратениците на далечния мир „Космическите лъчи“, за да ни научи на тяхното влияние и зна­чение за живота.

Да разглеждам ли още пред­говорите му — над 50 уводни очерки — към „Натурфилософско четиво“, всеки един пламтящ от мисъл и красота, завършен като композиция и съвършен? Колко много светлина, пиляна с щедрост за радост и възход на ближния!

Когато жълтото злоезичие на общественото мнение сервира на Яворов отрова и парабел, опо­зорявайки челото му с една не­честна клевета, кой стана да из­рече думи на човечен протест и рицарска доблест?

Моята цел, безспорно, не е да разглеждам подробно тия трудове на Златаров. Аз имам да на­бележа само гордите върхове, до които се беше въззела могъщата му мисъл и сред които изгоря човечното му сърце. Иначе всяка книга е свой свят на блясък и тъма, на порив и страдание, и тя трябва да бъде разгледана и изучена отделно.

И н ж. Й ордан Чолаков

Публикувано във в-к „Литературен глас“, бр. 417, 11. I. 1939 г., стр. 5 

ОБЩЕСТВЕНИК И ГРАЖДАНИН - РЕЧ ПО СЛУЧАЙ ЮБИЛЕЯ НА АНТОН СТРАШИМИРОВ, 1931 г., ПРОФ. АСЕН ЗЛАТАРОВ

Корица и скици от художника
ПРЕСЛАВ КЪРШОВСКИ

„Истината е в ход и нищо не може да я спре“

Емил Зола

Реч, произнесена на 15.11.1931 г. в Народния театър, по случай юбилея на Антон Страшимиров, Задруга „Предел“

ОБЩЕСТВЕНИК И ГРАЖДАНИН

проф. д-р Асен Златаров

Гражданки и граждани, името на писателя е затова скъпо за сърцето на читателя, защото в личността на обичания писател читателят вижда въплътени свои въжделени копнежи, идеали и блянове за по-хубаво, по-истинно, по-правдиво от вседневието, в което се живее и което всеки честен човек желае да види превъзмогнато. 

За читателя личността на тоя, който е дал в творбите си образец на по-горен живот от нашия, който е изнесъл образи, в които ние виждаме това, което бихме желали да бъдем, който е събудил у нас размисъл, трогнал е сърцето ни, над страниците на чийто творения ние сме живели тръпка на цялостен и пълен живот и сме проляли сълза, тая творческа личност на писателя ние я смятаме за по-съвършена от нас, отреждаме и по-голям дял в делото за живот и човечност. И няма читател, който да не търси зад писаните страници на писателя неговата личност. И когато, наистина, между живота и творбата на писателя има единение, когато писателят в своето дело на творец въплъщава искреността на човек, който не дели изкуството от живота, тогава такъв писател става символ за времето си, израства като скъп и ценен духовен избраник и водач.

Защото всяко истинско дело на изкуството е и път към съвършенство в живота: изкуството е социално явление и трябва да обслужи живота. Няма „изкуство за изкуството“, както и няма наука за самата наука! (Ръкопляскания) Върховна ценност, която покрива всички други ценности, която обединява всички воли за подвиг и която подклажда всички сили за възход, е животът. На живота трябва да се служи: делото на учения, на поета, на писателя трябва да бъде принос за разраст на тоя живот, за неговото осъзнаване, за неговото издигане и за посочване пътя към едно по-щастливо, по-хубаво утре. И избраникът-писател, дарен с творчески сили и духовни ценности, не може да остане чужд на повелите на живота, не може да се заключи в култа на тесногръдо щестлавие и отчуждение и, влюбен в себе си, да забрави, заради прищевките на своята изтънченост големите въпроси, големите задачи, които животът слага пред него. Той ще надникне в тоя живот. Той ще потърси в него истинските извори на своето вдъхновение и оттам, със средствата на своя художнически похват и темперамент, ще въплъти в трайни и внушаващи образи истините на живота. И неговата преживелица, неговото участие и съпричастие с живота ще подари като знаме, като проповед и като молитва на тия, които чакат от духовните свои избраници и любимци да им стоплят сърцето, да им сепнат волята за дело и човещина, да им освободят от мъката на противоречията мисълта, сблъскала се с хилядите питания, които животът възправя пред хората, ще им даде чаканото откровение.

Така, всеки истински, всеки голям писател е по предопределение избраник-гражданин, който носи не редническата повинност на живота, а тая на водача. И ние виждаме, как тия големи писатели, чието дело не е само временно пламъче, а носи печата на трайност, да имат от това съзнание, че са извикани за служба и подвиг, пред които бледнеят малките грижи, малките суети и честолюбия на обикновения човек. Големият писател заграбва от действителността, заграбва от социалното битие и чрез озарението на своите образи, чрез внушаващата сила на своето слово дава смисъл и цел на живота. Големият писател е всякога в предната линия на възхода към ползотворен живот : той е истински учител и нему е дадено да създаде чрез мислите, чрез сърцата, чрез волите на тия, които го четат и обичат, човеци за по-голяма истина, хубост и правда в живота. Случайно ли е, граждани, че големите писатели в своите епоси дават социални трактати, разбира се, създадени не със средствата на социолога и историка, а с тия на художника, който пресъздава действителността и истината в образи? И може ли да има голям писател, който само като фотограф рисува дадена действителност, без да има към нея свое определено отношение? И тъкмо в това негово отношение към действителността ще поличи, доколко личността на писателя може да привлече към себе си сърцата на многото и да се възправи като светъл пример на голям човек за своето време : големият писател е всякога във фалангата на борците и става знаме за тия, които творят с мишците и волите си благополучието на очакваното утре.

Говориха ви преди мене за Антон Страшимиров като писател и народовед. Посочи се, че той черпи от живота истините, мъдростта и образите на своите трудове. Антон Страшимиров е предимно един социален писател. Това вече му дава правото да бъде народен писател, защото в своите разкази, повести и романи, в своите народоведски приноси той е всякога на страната на угнетения, на ограбения, на слабия (Ръкопляскания)

Но Антон Страшимиров не спря само тука. Той не е от ония писатели, които, колкото и високо да слагат своите амбиции в делото си на творци, което дело макар да е мостът между тях и народа, могат да свършат само с това: той не поиска да остане затворен и несмутим в своя работен кабинет, когато вънка вълните на обществения поток блъскат и бушуват с ярост, за да чуят и глухите, че животът е в смут и кипеж. Когато Рим гори, той не може да е замечтан и да свири на лира! (Ръкопляскания. Ръкопляскат и в министерската ложа.)

И в дни, когато вън по стъгди и селища страстите са кипели, когато са надвисвали тъмни облаци и общественият живот е бивал заливан с мрак, когато в управниците чувството на отговорност и съвест е отпадало, когато бедните и добрите са бивали притискани от вампири и са чакали в своята неволя дума на ободрение, дума на истина и гражданска доблест, в такива дни Антон Страшимиров всякога е заговарял високо и смело! (Ръкопляскания)

Тъкмо в дни на безправие и жестокост погледите на угнетените и онеправданите се обръщат към духовните избраници на народа и чакат от там да дойде словото на мъжество, словото на порицание злото, словото на братско състрадание и помощ, за да се насърчи и спаси гинещият народ (Ръкопляскания).

Но във времена, когато злото е всесилен властелин, малцина от тия, към които народът обръща поглед, имат нравствената смелост да му отговорят в своето високо и ясно изразено съчувствие. Повечето от духовните избраници, лишени от това превъзходство на смелите, предпочитат да мълчат и уви често дори се пригаждат към силните на деня, като се крият зад циничното в случая оправдание, че царството на духа няма работа във всекидневието, че поетът и писателят работят, възвисени над смута и преходната неволя, като ловят мигове от вечността... Всъщност това е проява на нравствена слабост и бягство от високото призвание, за което са посочени! („Браво!“ Ръкопляскания) Това е изневяра на доблестта и нищета на сърцето, които имат едно наказание: такива работници в полето на духа никога не могат да спечелят признанието и обичта на народа — най-великата радост, която човек може да изпита, и остават да се тешат и ободряват в тесния кръг на себеподобните си (Ръкопляскания).

Не от тия писатели е Антон Страшимиров! (Ръкопляскания) Неговият буен темперамент, тая стихия на нагона му, жаден за правда, открит за истината, смел и решителен, го прави неспокоен пред неправдата, несдържан пред нравствената тъпота на властниците, винаги готов да се намеси тогава, когато другите гузно мигат, да се намеси, щом трябва. И ние го виждаме в дни, когато нашият народ е изживявал черни беди и страдания, когато над него издевателствата са били от високо разпореждани, ние го виждаме да се е възправял Страшимиров и с подвига на своето отрешение за жертва да е ставал защитник на народа и въплътявал съвестта на тоя народ (Ръкопляскания).

Така, по тоя опасен, но водещ към величие път, е вървял Антон Страшимиров, за да порасне в съзнанието на българския народ и стане негов скъп и ценен трибун на правда, социален мир и добротворство и изобличител на злите, жестоките и самозабравилите се (Ръкопляскания).

Нека ми бъде позволено да набележа няколко мига от живота на Антон Страшимирова, свързани с проявлението на тая негова гражданска смелост.

Странно е, граждани, но нашата нова история като че ли се развива сè под знака на борба със злото: пътят ù е път на сътресения, на тъмни облаци, които често се развихрят в буря, където трещи гръмът на неволите. Малко са годините на мирен творчески труд, които красят от половина век страниците на нашия обществен и политически живот. А колко мрачни епохи на политически гнет, на гибел и разорения са записани…

През епохата на торбопясъчието, когато полицейските пристави и старшите стражари с камшик в ръка олицетворяваха правовия ред на мрачния режим на Стамболова, когато на политическия противник се е гледало като на отредена за разорение и често за изтезание жертва, Антон Страшимиров, млад народен учител, залутан с факела на просветата из покрайнините на българската земя, е имал смелостта да се противопоставя и се разправя с мракобесниците, със силните на деня. (Ръкопляскания). Не еднаж през това време на сатрапия и безправие неговият глас, та дори и неговият юмрук са възпирали насилниците, не еднаж тогава те са чувствували, че срещу мрака, който носят, се противопоставя една воля, вдъхновена за правда и добро. От това време е кръщението на Антон Страшимирова за подвига на гражданина.

И животът сè повече го увлича: учител и писател сè по-отчетливо намират своето място в нашите обществени борби и отношения и ние го виждаме дорасъл като народен избраник през времето на черкезкия режим на Радославова. Народното събрание го приема не за смирена служба и раболепие, а като разпален оратор, с думи на изобличител срещу една насилническа власт. Темпераментен, буен, дързък, смел дори до грубост, когато е трябвало, той се обособява като народен трибун, където с Найчо Цанова и Стоян Михайловски образуват фронт на борческа честна мисъл и гражданственост срещу патроните на Дуранкулашките и Шабленски модерни кърджалии (Ръкопляскания).

Метежът не е средство, което аз препоръчвам. Но има изпитания, на които разореният и озлочестен народ не знае с какво да им отговори и в припадъка на своето отчаяние се отдава на буна. Така стана и тогава и знаем колко диво, жестоко постъпи властта и написа с това една тъмна страница от нашата политическа история. През това време малцина бяха тия в Народното събрание, които имаха смелост да вдигнат глас и да посочат с думи на жигосване, да запечатат с черния печат на позора една власт, която прибягвайки до подобни средства, на разправа с народа, се сама обявява, че е противонародна. Подобна власт всякога бива удавяна във вълните на народното презрение и негодувание (Ръкопляскания).

Аз си спомням пламенните речи, които тогава в Народното събрание държа Антон Страшимиров, речи, които го издигнаха до народен защитник, но го принудиха да забегне извън България, защото животът му не беше в безопасност.

От това време го познавам. Бях студент в Женева, когато между студентите българи се разнесе новината, че Антон Страшимиров със своята жена е пристигнал в града. И не знам дали той си спомня, но и аз бях между ония 5—6 млади студенти, които го намериха и поканиха да ни разкаже нещо за България, да ни опише борбите, които там се разиграват и вестта за които ни беше така много смутила и разтревожила.

И спомням си Антон Страшимирова с буйни коси, с нервни жестове и редом до него неговата другарка, която със своята хубост бе гордост за българката в тая чужда нам страна. В малкия салон, дето се бяха събрали българите студенти, Антон Страшимиров ни говори върху политическия живот в България. Той описа насилията, които се вършат в страната, угнетенията, на които е подложен с тоя азиатски закон за десятъка селянинът у нас, тормоза върху честното проявление на гражданина, всичко, което спъва българския народ да се заздрави в почините си към благосъстояние; как тоя тягостен и дивашки режим откъсва народа от неговите непосредни задачи и му пречи да достигне разцвет на своите стопански и духовни сили. Една реч, изпъстрена с картини, живяна, богата на мисъл, трептяща от чувство. В гласа му ечеше нота на човечност и състрадание, на болка от това, което е видял и преживял. Това не беше оратор със заучена или написана реч, а човек, който разкрива една даденост, жива в сърцето му и ясна за мисълта му.

Граждани! Поканен съм да говоря за Антон Страшимирова като обществен деятел и гражданин. И колкото да ме боли, колкото и да бих желал да мина в забрава неговия последен граждански подвиг, не мога да мълча. Колко би било хубаво да можеше да падне тежка завеса и да направи да не си спомняме за това близко — зловещо и страшно време, което и сега така живо стои в нашата мисъл, така дълбоко горчи в душите ни! Ще говоря, защото да се мълчи е грях пред народа и съвестта! И как можем да го минем в мълчание, когато събитията са така зловещи и така високо крещят, че и мъртвите ги чуват. (Ръкопляскания). Не са далеч дните, когато върху обезправения народ, вдигнал глава да изкаже неволите си и да потърси правата си, се строполиха толкова беди, които една обезумяла в себелюбието и надценката си черна и зловеща власт му изпрати. (Бурни, продължителни ръкопляскания). Тогава тъмни и жестоки хора без бог в сърцето си и без човешка черта в делата си, шетаха по градове, села и паланки, крепени от силни на деня, за да вършат нечувани издевателства срещу хора, чийто грях е, че не мислят като тях и че вярват в силите и дарбите на народа. И тогава в тая страшна суматоха, в това общо стъписване, обади се Антон Страшимиров, сам сред мълчанието на малодушните, и каза думи на болка и човечност. (Ръкопляскания). Той се възправи като съвестта и неговият глас не мина безплоден: престъпните ръце оттогава бяха вече омаломощени.

Граждани! Да се говори истината във времена на законност и граждански мир не е никаква смелост, но да се казват истини, когато зловещи сили господаруват над гражданството, когато за всяко свободно и честно изявление на пробудена съвест се плаща със заплаха, изтезание и издевателство, когато е окована свободата и законът е запратен в архивата, защото неотговорни фактори, увенчани в зло и позор, са готови да поругаят, да смажат всяко проявление на чест , на доблест и на истина — тогава да се обадиш и порицаеш злодеянието и кажеш на силните на деня: стига! опомнете се! — е един голям подвиг, на който само единици са способни. И тъкмо в такова време Антон Страшимиров се обади и аз мисля, че това е най-великият, най-върховният миг в неговия живот!(„Браво! Браво!“ Продължителни ръкопляскания)

Да спра, граждани. Аз зная, колко е болно да се припомнят тия неща, аз чувствувам ужаса на открехнатата за показ страшна картина и искам да извикам с всичката сила на обляното ми в сълзи сърце: дано никога вече не се повторят изпитните, които изживя отруденият и беден народ, дано никога повече вампирството не се въздига в политическа система и дано вече озаренията за човечност, мир и труд водят съдбините на народа ни! (Бурни ръкопляскания). Да вярваме в това и да работим, за да стане истина и тогава викът на Антон Страшимирова за правда, който с това спечели завсякога сърцето на народа, за да го чествува днес като народен избраник и герой, ще бъде великия отреден ден за благочестината на страната ни! (Ръкопляскания)

Но Антон Страшимиров има голям дял на общественик и гражданин и в други свои проявления в служба на народа. Той е общественик в най-добрия смисъл на думата. Чрез потребата, която той задоволи, да бъде в непосредствено общение и познанство с хората, които го четат, търсят и желаят, - той не се отдели от тях, както мнозина го вършат, като си слагат маска на отшелници и самотници, за да прикрият душевната си сухост и сърдечна пустота, а отиде при тях, за да ги изслуша непосредно и да им каже многото и ценното, което той имаше да каже. Така, служейки на своята силна склонност да общува с хората, за да ги познае и да го познаят, Антон Страшимиров обиколи цялата страна, за да сее просвета: той е първият у нас сказчик, който от народните беседи направи епиха. И тия сказки не са обикновено конферансиране, каквото и преди него  и сега често се практикува, а една нужда на душата му.

Аз съм присъствувал не на една само от тия сказки на Антон Страшимиров и зная трепета, любопитството и съучастието, които взима в тях неговата аудитория. Още с първите думи на речта му, в която звучи топъл тембър, той хвърля мост между себе си и тия, които го слушат, и те за него са спечелени. В нервните потръпвания на неговото лице се чете, че това, което той говори, не е сухата мъдрост на някой знающ, а една изповед и проповед, които той има потреба да каже. И затова неговите сказки са така добре посещавани.

Мнозина почнаха примера на Антон Страшимиров и от него се поде тая културна общественост, на която аз бих искал всички наши духовни работници да отдадат внимание, за да ги почувствува народът като свои. (Ръкопляскания).

И не само чрез сказките си Антон Страшимиров дава пример на общественост, а и с това, че неговата къща е била всякога отворена за всички, които търсят, стремят се към духовно възвисяване, които търсят път в живота си и цел в живота. Колко млади издънки от нашите умствени работници, някои вече с име и цена, са минали през дома на Антон Страшимирова, където не разкош и блясък са ги привличали, — той е бил всякога в оскъдица — а богатствата на едно сърце, обичащо младите и способните. И аз зная, не един от ония, които са минали през тоя дом, са оплодили волята си за дело в живота и са приели там кръщаване и напътствие за труд и творчество. По тоя начин тая потреба за Антон Страшимирова да общи с хората е била тласък за духовно брожение и възход.

 Някои казват: „Той бе суров към нас!“ Да, разбира се, че Антон Страшимиров не е от ония приятели, които приспиват своите близки, които са меко възглавие за техните дребни суети и неоправдани щестлавия: той не се двоуми да каже на близките си тежка, но права дума, той не прикрива чуждия недъг и чуждата лоша черта, когато ги види, и затова неговото приятелство не изнежва, а калява.

Най-после, граждани, бива ли да забравим участието на Антон Страшимиров в македонското дело. Щом Страшимиров не е само човек на перото, а и на делото, то можеше ли македонската проблема да не го обсеби? Гражданският и човешки дълг накара Антон Страшимирова да обикне делото за Македония. И тука той отдаде голям дял от своето писателство и от своя живот.

Граждани! Въпросът за Македония е скъп на всеки българин, но тоя въпрос става пробен камък за изпитване нравствената сила и човешко достойнство на интелигента у нас. Защото за интелигенцията ни македонският въпрос не е само държавно-политически, а преди всичко нравствен въпрос. Кой смислен и честен българин може да каже, че мисълта за Македония му е чужда? То значи той няма в душата си и най-малка черта на народностно съзнание. А човек без това съзнание е хилав в душата си човек. И наистина, как може да се забрави Македония? Хиляди факти и събития — история и легенди — ни свързват с тая земя! Белезите, с които пишем тоя чуден — силен и кръшен — български език, ни са дадени от там: да забравим това — значи да немеят умът и сърцето ни. (Ръкопляскания).

И ето: със своето будно чувство на гражданин, със своя буен темперамент на поет, със своята мисъл, жадна за истина, Антон Страшимиров се намеси в македонското освободително дело и се намеси, както той прави, когато се отдаде на дело: с всичката безогледност и всеотдайност до отрешение и жертва. И той заработи в македонското дело не като ментор или съветник из високо-високо, а влезе в първата, опасна линия на вътрешните борби. През тия години на неговото деятелно македонствуване македонската революционна организация живееше неспокойни дни. Помните: тогава двама от големите вождове на организацията бяха в междуособица убити. И голяма смелост беше по това време да изявиш открито, както го стори Антон Страшимиров, че се числиш в групата на Сандански. Но такъв е Антон Страшимиров: сляп в смелостта си и безрезервно отдаден. И тук пролича, че за него опасностите, които го застрашават, нямат значение, стида той да е убеден, че е прав и че трябва да каже своята дума без прикритие и уговорки.

Чували сме често да упрекват Антон Страшимирова, че той не бил последователен, че все търсел място и никъде не спирал, че той бил непостоянен.

Това не е истина! Защото, ако проследим, кога Антон Страшимиров е давал воля на своето гражданско проявление, кога е отбелязвал за себе си гражданска доблест и чест, ще видим, че това е ставало винаги при едни и същи обстоятелства: тогава, когато нещо мрачно и тежко спъва и души нашия обществен живот, тогава, когато зли сили са заприщвали пътя на спокойния живот за народа ни, тогава, в такива дни Страшимиров се е намествал и то всякога с една последователност и вярност на себе си: да бъде брат на слабия, да бъде изобличител на мракобесника. Страшимиров  е последователен, когато трябва да прояви воля за добротворство, да отбележи мигове на човечност и съвест. Антон Страшимиров е, както сам той казва някъде, един индивидуалист в рамките на обществеността. И после, когато един кабинетен работник, един писател от стойността на Антон Страшимирова, с така отзивчива душа, с така буен темперамент се намеси в борба, нима мислите, че това е лека работа? Колко нервно сътресение съпровожда тая намеса, колко събиране на сили, които се хвърлят в тръпна изживелица на борсата на тая рискована игра! И нима не може да настъпи слабост? Сепванията, упадъкът дори, а може би и омаломощението на добрата воля са законна последица след напрежението, което в минутата на подвига изживява духовният работник, извикан на борба сред стъгдата на обществените страсти, където владеят суровостта и безогледието. Културният общественик, извикан на борба, не е партиен платен организатор, та във всяко време с повод или без повод да развява партийния байряк, нито е окопан харамия, та по цели дни да пълни и изпразва своя алтъ-патлак: той напуща тихия кът на своите занимания, слазя до стъгдите на борбата, за да долови пулса на тоя живот и да даде вяра на тия, които изнемогват в безпътица или чакат глас за ободрение, и когато свърши своята гражданска мисия, се връща да потърси изоставената своя работа. Той ще прояви своята гражданска доблест, когато потрябва и тогава той става съсредоточие и изразител на болките, на вика за право и правда на тия, които страдат. Ето, такива върховни мигове Антон Страшимиров ги познава и тям той е последователен до край. Какво от това, че злоезичието и хулата не са пресекнали и днес по името на Страшимирова! Тия, които не познават подвига, на който Страшимиров е сега живо въплъщение, и тия, за които неговите думи са огнен дъжд за гузната им съвест, правят от юбиляра прицел на своята дребна и долна закачка! И толкова по-добре за самия Антон Страшимиров!  Аз искам, граждани, да припомня за един обичай в древния Рим. Когато там се е чествувал някой народен герой или избраник, или голямо държавно събитие, то след като ораторите са завършвали своите възхвали и прослава, на трибуната са пращали купени клеветници, които е трябвало да чернят и сквернословят празнуваните и празнуваното. По тоя начин в Рим са смятали, че по-добре изпъкват блясъкът и величието на подвига и ръста на превъзходството, когато редом до тях се изправи низостта и човешката подлост и безочливост.  Ето защо аз съм доволен, че у нас и сега има гласове, които се обаждат, за да уязвят Страшимирова в днешния ден, в който град и село така единодушно изявяват своя възторг и своята почит пред неговото дело на писател и гражданин (Ръкопляскания).

Нека, граждани, пожелаем на Антон Страшимирова да доживее бодър и силен своите 80 години и види, как мътният поток на нашия обществен живот е обистрил водите си, изхвърлил е тинята, за да разнася в една възродена в радост, благополучие и доблест обществена, стопанска и политическа наша действителност, придобитията на оня живот,за който толкова пъти Антон Страшимиров е страдал и се е борил. Нека доживее той да види в тая страна, дето слънцето така обилно свети и черноземът сè още е пълен с живителни сокове, да види граждани сепнати за подвиг, за какъвто той ги е учил и вдъхновявал от обич към човека да редят благополучието на българското племе. Семената, които Антон Страшимиров е хвърлил, не могат да заглъхнат, защото тях хранят най-съкровените сили на тия, които смятат човека, че стои по-горе от зверовете. Цветето на неговите усилия и жертва ще бъде украса на мъдрата му и усмихната старост.

На писателя и гражданина Антон Страшимиров за неговия подвиг, за неговото дело и нравствено превъзходство аз пожелавам да го видим и при идния му юбилей сè така горд и смел, сè така темпераментен, сè така честен гражданин, за да може народът ни да отбележи с него един от върховете, до които стигна културната и политическа здравина на народа ни. (Продължителни ръкопляскания).

1931

Остри статии във вестник "Слово", публикувани непосредствено след речта на Асен Златаров в Народния театър: http://kova4ev2012.blogspot.com/2014/11/1931_7.html