СОЯТА
ЕДНА ХРАНА НА БЪДЕЩЕТО
Проф. д-р Ас. Златаров
След общия
стопански разстрой, който войната докара, проблемата за прехраната на широките
народни слоеве взема сѐ по-болезнен вид. Това създава
грижи и на общественици, и на социолози, и на хигиенисти, загрижени за бъдещето
на расата. И ние виждаме, че не само в изобщо обедняла Европа, а и в богата
Америка, парламенти и правителства вземат решения, правят проучвания, за едно
разрешение набавянето на пълна, здравна и евтина храна на широките народни
слоеве. И виждаме, че и в Германия, и в Италия, и в Съединените Американски
Щати, като едно от ефикасните средства за разрешението на тоя важен обществен
проблем се сочи засяването и използуването за храна варивото соя.
Случаят ми помогна през 1906
година, на всемирното изложение в Милано, в китайския павилион да се опозная
със соята като народна вековна храна на Далечния изток, където милиони хора,
при най-нехигиенични условия на живота – заразни болести, гъсто население,
примитивна култура – са могли с една най-пригодна за здравето храна, състояща
се главно от соя и ориз, да устоят на всички угрози. Оттогава това интересно
културно растение не е преставало да ме интересува. В редица публикации аз се
опитах да го проуча и проагитирам и, наистина, интересът към това вариво бе
доста порасъл. Нашият земеделец охотно се отзовава на нови почини, които биха
разнообразили културите му и които биха му дали източник за нов поминък. За
съжаление, официално натоварените у нас държавни органи твърде малко му
съдействуват в това направление. Често дори му пречат, както бе случаят със
соята. Какви ли не измислици не се създадоха: че не вирее у нас, че е скъпа
култура, че не може да служи за храна, защото е отровна, че няма пазари за нея…
Измислици крайно вредни. А какво виждаме да става в културните страни?
В Съединените Американски Щати,
Департаментът по агрикултурата – учреждение, което има власт, колкото няколко
наши министерства – назначава комисия да проучи изчерпателно въпроса, как може
да се набави пълна, здравна и евтина храна за народа и тая комисия от лекари,
биохимици, агрономи и икономисти намира, че тая храна е соята. В Германия,
комисията по земеделието при Райха взема решение да се почне култивиране на соя
в страната, защото само чрез нея населението ще се избави от глада за белтъчини
и масти, които застрашават републиката.
В Италия, по заповед на
Мусолини, се образува комисия, на която е дадено да проучи въпроса за соята и тая
комисия е дала заключение, че въвеждането на културата на соята за Италия е
възможно и желанно, защото ще допринесе твърде много за народното изхранване. А
у нас ние сѐ още можем да спорим – храна ли е соята или не и дали
може да вирее у нас или не… В пространна Русия, пак по заповед на народните
комисари, е почнато още от 1925 година насам да се култивира навсякъде. Но ние
сме охолна страна и можем да чакаме…
Брийа-Саварен, на чиято книга
„Физиология на вкуса“ честваха миналата година стогодишнина, пише в
прологомените на тая книга следното: „За човешкия род е много по-полезно да се
открие едно ново едиво, отколкото една нова звезда“. И колко мъчно е да се
въведе в практика едно ново едиво! Фридрих Велики е докарал бунт сред войската
си, когато е заменил ръжения хляб с пшеничен: казали, че не искат да ядат
невкусният и нехранителен хляб. А един от Людовиковците е употребил хитрост, за
да накара населението да яде картофи – „тия корени за свините, които миришат на
кал“, както казвали : той поставял стража в нивата с картофи, която стража
разказвала на минуващите селяни, че вардят да не копаят други една храна в тая
нива, която се копаела и варяла само за краля.
Ноще стражата се махвала и околните идвали да крадят от кралската храна…
Кой от нас не е виждал с каква гримаса някой чужденец за пръв път опитва
киселото ни мляко? А накарайте го да изпие една чаша боза!... Човек е крайно
консервативен по отношение на храната си. Всяка нова такава му се струва
най-първо безвкусна: блудкава му е,
горчи му, лошо му мирише…
Но всичко е до
навика: след известно усилие свиква се с новото и то дори може да стане любимо
едиво. Как ли е изглеждал вкусът на фасула на нашите предци, които първи са го
опитали като храна? Фасулът е донесен като нова култура от Америка след откриването
ѝ.
А един голям наш поет бе ни нарекъл „фасулковци“…
Така би било и със соята. При
първа употреба, може би, тя ще изглежда не така свойствена на вкуса ни. Но
колко лесно се свиква с нея: почва да се предпочита пред другите варива. В
моето семейство я готвят и всички я намират за вкусна храна. Домакински
училища, вегетариански ресторанти, трябва да бъдат първи, които да я въведат и
наложат като търсено едиво. А Министерството на земледелието трябва да издаде
за селото книжка, как се отглежда и използува като храна и фураж соята.
Статията е
поместена в приложение „Семейна Беседа“, година трета, брой 24, декември 1935 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар