Йордан
Нанчев
Хора
като сина на професор Асен Златаров не са консуматори на успеха си, а сеячи на
семена
Беше
5 юни 1992 година, когато разбрах по телефона, че е починал д-р Светозар Ас. Златаров. Не бяха
минали и десет дена, откакто от Кирковото училище изнесоха музейната
експозиция „Асен Златаров - живот и дело“! Но нека оставим емоциите и да не
търсим нова връзка между тези две по своему тъжни и нелепи събития. А да си спомним
с почит за дарителския жест на достойния син на професора.
Но
кой е Светозар Златаров? Мисля, че словото на неговия „ученик“ и приятел,
поета Драгомир Петров, произнесено преди седем години и запазено в архива на
Литературния музей, ще го представи най- добре:
*
Уважаеми гости и почитатели на Светозар Златаров.
Тъй като ми се падна честта и удоволствието да открия
тази посветена нему вечер, ще си позволя да започна с едно откровено признание,
колкото и то да е лично: за мен Светозар заема място сред онези интелектуалци,
които бях щастлив да познавам отблизо, било у нас, било в чужбина и без които
животът ми и цялото ми духовно битие биха били несъизмеримо по-бедни.
По брой те не надхвърлят пръстите на двете ми ръце.
... Споменах великия стоик (Сенека - б. p.), защото ако не биологически, поради
десетината години, които ни делят и които превръщат Светозар в мой учител,
то поне духовно ние принадлежим донякъде към едно поколение, за което
„стоицизмът“ на поведението бе едно ръководно начало. И защото именно с това
присъщо на „стоицизма“ самоотречение участвалият в деветосептемврийското
„превземане на полицейския участък в Ботевград“ син на проф. Асен Златаров
избягна да направи от този биографичен епизод „биография“ и се оттегли в едно
дискретно, безшумно и духовно съществуване, подчинено на императива да се
самосъхраниш и да съхраниш това, което може да се съхрани, за да бъде предадено
на някой, който ще дойде след теб. Съдбата на това пожертвано поколение бе да
бъде смачкано между вечните, несменяеми и незаменими „ремсисти“, яхнали коня,
от който никога няма доброволно да слязат и напиращата след тях безцеремонна и
нетърпелива за изява младеж, която излиза от хладилника на историята.
За издателската и публицистичната дейност на Златаров
през всичките тези години, когато прокарването на едно заглавие или на едно
име, на една книга или на една мисъл бяха културен подвиг, когато той можа да
списва в продължение на почти две десетилетия едно списание за наука и
техника така, че то да се превърне в списание за хуманизъм, говори донякъде
биографията на неговите публикации, но и тя не може да каже най-същественото предимно на онези, които вече го знаят, които са били „вътре“,
защото - както казва един философ на историята - отвън цивилизациите могат да
се описват, но не и да бъдат съпреживявани.
Светозар Златаров е един хуманист: рядко „животно“ в
нашата тоталитарно-технократическа действителност, където подобни видове бяха
изложени на измиране. (Някога сред нас бяха неговият приятел от младежките
години, блестящият Цветан Стоянов, щедро разпиляващият своя ум и дарби Атанас
Славов, белетристите на поколението Джери Марков и Васил Попов, философите
Мойе Басан и Асен Игнатов. Някои oт тях загинаха, други
подириха убежище в по-меки климатични пояси). Та, казвам, хуманист в исконния
философски смисъл на тази дума, поставяща неповторимостта и богатството на
човешката личност като основна мярка и стойност на нещата, а не в
профанизирания й смисъл на филантропия, на натрапена, материалистична „грижа за
човека“. За това разностранното развитие на тази личност и на всички нейни
заложби, сиреч цялото й потенциално богатство, понякога взема превес над
нейното „осъществяване“, мерено като признат обществен успех, в една
единствено избрана посока.
Той е автор на три белетристични книги, приети радушно
от критика и читатели. Нормалността, навикът изисква да очакваме, че авторът
на творби с подобен прием не ще пропусне възможността да затвърди и задълбочи
успеха си като съсредоточи усилията си в тази примамна, мечтана от мнозина
посока, където веднъж вече е получил отказваното на толкова незвани признание.
За Светозар Златаров, лекаря-диетолог, влюбения в прозата
и в заветите на Хенри Милър, познавача на змиите, който не само може да ти обясни
колко съвършени животни са те, но може да заведе годеницата си на кино в Рим с
едно от тези съвършени влечуги в джоба на сакото си, за да успее то да избяга и
да хвърли в еднакъв ужас и пълния салон, и самата годеница. За този Светозар
Златаров не е достатъчно интересно да се повтори и потрети веднъж вкусеният
успех. Затова между неговите книги лежат десетилетия, през които е
вкусвал какво ли не, стига то да е било интересно за ума и духа му. И тази е
причината неговата библиография да прелива от най-разнопосочни имена и творби,
собствени и преводни, от есета и очерци, от разкази, портрети и предговори,
както всеки друг би групирал по теми и би издал в книга. НО ХОРА КАТО СВЕТОЗАР НЕ СА КОНСУМАТОРИ
НА УСПЕХА, А СЕЯЧИ НА СЕМЕНА.
Искам да завърша с мисълта, че ако това така жизнено
и нетърпеливо поколение, което има щастието да излезе от пещерата на
тоталитаризма в една възраст, когато за разлика от нас най-хубавото и най-значимото
още му предстои и което още мига объркано под пронизващата светлина и
пронизващия студ на истината в тази удивителна политическа фантастика, която
преживяхме за няколко месеца, но за която работихме десетилетия, ако това
поколение освен биологическата си жизненост на акселерати, мутирали в атмосферата
на повишена радиоактивност, носи и още някакво зрънце духовност, без която нито
то, нито който и да било ще може да достигне спасителния бряг, това се дължи на
самоотричането, което Светозар Златаров и хората като него поеха и се опитаха
да предадат като щафета
нататък.
Хасково, 18 февруари 1990 г.
Б. р.
Словото на Драгомир Петров
поместваме с незначителни съкращения
В. НОВИНАР ЮГ, 6 юни 1997 г.
Копие от статията, както и снимковия материал са ми предоставени от д-р Йордан
Нанчев, за което сърдечно му благодаря.
Няма коментари:
Публикуване на коментар