ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ - КОНСТАНТИН ГЪЛЪБОВ, 1970 (Глава Втора - Борба с владици) - 2 част

2. Борба с владици - 2 част

В Троянския манастир : 1848 

През 1848 г. избухва холера и населението започва да бяга от села и градове. Славейков избягва в Троянския манастир, гдето изпада отново в религиозни настроения и отново заживява с мисълта да стане калугер, както някога, когато се скрива в Присовския манастир. Но докато някога религиозните настроения се дължат на църковните книги и житиетата на светци и светици, сега те се пораждат несъмнено от общото отчаяние, което обхваща народа поради смъртоносната епидемия. Но желанието на Славейков да стане калугер се дължи и на убеждението му, че като се оттегли от света, ще може да се отдаде само на умствени занимания. Затова той поставя на игумена Партений като важно условие за постъпването си в манастира да не го праща по селата на просия. Партений се съгласява, другите калугери не! Те заявяват, че ако се направи това изключение с младия Славейков, всички ще се откажат да ходят на просия. Спорът между игумена и калугерите продължил, докато една непредвидена случка излекувала Славейков от религиозния му рецидив. Една сутрин видял един стар калугер как пере дрехите си на реката и като перял мърморел: ״На ти тебе! Пери се де! Трябваше да се оженя, кога бях млад, че да си имам сега бабичка да ме пере, а не да се мъча на стари години сам да се пера.“ Славейков си рекъл: ״Туй калугерството не е стока!“ и решил да напусне манастира и никога вече да не помисля да се калугери.

Славейков е бил волева натура и не само в борбата си срещу своите противници, но и срещу себе си. Това личи и от обстоятелството, че осъзнал безсмислието на своите калугерски желания, успява веднага да се улови за юздите си и да се излекува от тия желания.

Учител в Плевен и Враца: 1848

Като се връща в Ловеч, Славейков намира, че на негово място е назначен друг учител. Това обстоятелство го принуждава да замине за Плевен, гдето пристига срещу Петдедесетница. В църквата той чел и пял на български, а не на църковнославянски и това много харесало на плевенци, та лесно се условил за учител. Но сега попада в капана на друг гръцки владика — както изглежда, добре уведомен за враждебното отношение на Неофит Търновски и секретаря му Костаки към него. Този гръцки владика на име Агапий решава да прогони Славейков от Плевен. Той свиква по-видните граждани в митрополията, изсипва куп хули срещу новия учител и понеже с хулите си не можал да спечели плевенци, обърнал се за съдействие към турската власт да го улови и затвори. Но за щастие турската власт (неизвестно по какви причини) уведомила Славейков за това и той намерил за по-разумно да напусне Плевен и да отиде във Враца.

Като пристигнал във Враца, младият учител отишъл на църква и заварил една учителка, приятелка на същия владика Агапий, да държи слово. След като тя свършила, Славейков държал друго слово върху същия текст от Софроний, върху който говорила тя, и понеже словото му било много живо, врачани го задържали за учител във Враца. Добре, но владиката Агапий научава това и се вдига от Плевен, та във Враца да заключи лично училището и да прогони Славейков и от този град, след като по негово нареждане бива арестуван. Но гражданите успели да го освободят. ״Е, сега каква ще я правим, даскале?“ — питали го врачани. ״Няма нищо — отвърнал им Славейков. — Ами питахте ли барем владиката защо е заключил училището". ״Питахме го зер. Каза, че училището той го бил правил и той ще съди.“ ״Ами митрополията кой я е правил?“ ״Кой ще я прави? Ний сме я правили.“ ״Кога е тъй, идете пък вий, та ударете един по-голям катинар на вратата на митрополията.“

Това Славейков казал уж на шега, но харесало на врачанци и действително го направили. Агапий се видял в чудо и разрешил да се отвори отново училището, но заедно с това решил и непременно да изгони даскала. За тази цел той започнал да си служи с какви ли не низки и непростими средства, та Славейков се видял принуден да напусне и Враца, за да спаси живота си. Врачанци му платили за всичкото време, за което бил условен, като обещали да го върнат отново в града си, след като прогонят Агапий.

Учител в Берковица: 1848

Благодарение на препоръките, които му дали някои по-будни врачанци, Славейков успява да стане учител в Берковица. Но сега пък се залавя да му пакости по друг начин софийският владика Паисий. Като дошъл в Берковица, Пайсий му рекъл: ״За тебе тук не е. Сега правя ново здание за училище в София и като го изкарам, ще те викам там за учител.“ И му предложил 300 гроша като обезщетение. Петко Славейков не е бил само даровит, но и умен човек с прозорлива мисъл и сигурно си е казал: ״Ами като ме искаш в София, какво пречи да стоя тук учител, пък като изкараш зданието, тогава да дойда при теб?״ И ако все пак се съгласява да напусне Берковица, то е сигурно опасението, че след толкова много преследвания владиците могат да прибягнат най-сетне и до крайното средство — да го убият по някакъв коварен начин. Затова, след като взел парите и учителствувал около седмица време, изпълнил желанието на владиката.

На път за Видин и Търново: 1848

Като се видял с малко пари, нещо необикновено за него, Петко Славейков решил, че с тях ще може да се учи поне година време в чужбина. Дали по онова време това е било възможно с 300 гроша, не знаем, важното за нас е, че той го е считал за възможно и се упътва с други пътници към Видин, за да отиде оттам по Дунав в Сърбия или Австрия. Но по пътя затам, между Берковица и Видин, като минавали по един стар мост на Цибра, един бик насреща им подплашва конете и те, пътници и коне, цамбурват с каруцата в реката. Реката, доста бързотечна, грабва дисагите на младия поет и ги понася надолу заедно с писателските му и фолклорни ръкописи. Наистина дисагите били настигнати, но единият дисаг бил вече се разсипал и половината от ръкописите се изгубили.

Още след като пристигнали във Видин, който град бил пълен с емигранти, избягали от отечеството си поради войната, Петко получил писмо от мащехата си Тодора, която идвала чак в Плевен да го дири с молба да се завърне час по-скоро в Търново, гдето големият му брат искал да разпродаде наследството от починалия им баща Рачо и да остави и него, и сестрите си, и нея без нищо.

Петко потеглил за Търново по сухо, но в Лом се качил на каик, за да излезе на Никопол и да стигне по-скоро през Плевен. Но тук го сполетява друго, още по-голямо нещастие от онова на моста на Цибра. Като излиза от каика, дъската, която ги свързвала със скелята, се гаврътва и той с дисагите си през рамо потъва в дълбочините на Дунава. Добре, че знаял да плува, та се спасил, дисагите обаче се откачили от рамото му и били отнесени безвъзвратно от реката. Тогава той бил доволен, че е спасил живота си, уверен, че ръкописите си ще може да възстанови — разчитайки на добрата си памет. Това обаче не успял — възстановил само малка част от тях, така че песните, стихотворенията и хилядите пословици, в това число и повторно записаните, станали плячка на Великата река.

Тия приключения с дисагите на Славейков биха били много весели, ако с тях не бяха изчезнали толкова значителни ръкописи на големия българин — но това, че яхнал едно турско магаре на път за Плевен, Славейков е с единия си крак бос, защото Дунав му грабва и едната калевра, е много весело, безусловно весело. Я си го представете това като картина, драги читателю! Картината би била по-весела и от известната рисунка с младия Шилер въз магарето, защото Шилер не е обут с калеврите на нашия поет, нито е с единия си крак бос. . .

Следва продължение