2. Борба с владици - 1 част
Ученик в Търново, Трявна и Свищов: 1833 - 1843
На
училище Рачо Казанджията изпраща момчето си Петко още когато е било 5-годишно
дете. Учители му били даскал Димитър и Стойно Абаджията. Тогава учениците
изучавали буквите на дървени панакиди, после учили по един църковнославянски
буквар, часослов, псалтир, светче, апостол и като стигвали по този начин до ״дъното на науката“ (както се казвало тогава)кълвали наизуст целия часослов и други църковни текстове. Обучението в килийното училище било толкова едностранчиво, че малкият Петко знаел да превежда всичките изучавани църковни книги от църковно-славянски на новобългарски,
но не бил в състояние да напише дори името си; а по аритметика не знаел нито
едно от четирите действия. Обаче и за тия скромни знания ял много бой от
даскалите си, както въобще учениците отпреди Освобождението.
Колко
бой, братко мой, колко аз съм трахкал! Лук съм ял, чук въртял
— тъй съм станал даскал...
В
1835 г. Петко изучавал славянска граматика по един учебник от Мразович при
даскал Петко Габровеца, чието училище се намирало в Габровския хан. А през 1837
г. учил кратко време в Трявна. През 1840 г. той постъпил в гръцкото училище,
което посещавал около година и половина, и благодарение на Ланкастерската
метода, която била въведена в това училище, научил да пише и смята. Но по
същото време младото българско поколение в Търново било вече надъхано с
антигръцките настроения на нашето въз
раждане,
та някои малки българчета му крали два пъти учебниците, за да не се погърчи.
Това именно го заставило да напусне гръцкото училище.
По
собствен почин Петко прочел веднъж в църквата ״Св. Спас“ молитвата ״Св. Боже״ на български вместо на гръцки и псалтът Хаджи Стат Тенчев (очевидно
фанатизиран гъркоман) го хванал за ухото и като му ударил една плесница по
врата, го изхвърлил от църквата с думите: ״Хайде върви на Балкана, тук не се чете на български!“ От тия думи се вижда, че по онова време опозицията на българите срещу
църковния гърцизъм се е схващала вече като политическо бунтарство; затова
гъркоманът сочи на малкия Пет- ко Балкана, планината на комитите.
През
1842 г. Петко Славейков преживява религиозна криза, причината на която се крие
в четенето на разни църковни легенди, а също и в посещението на манастирите
около Търново заедно с религиозната си мащеха Тодора. Под влияние главно на
житието ״Св. Алексей“, което му бил купил баща му, той решил да стане калугер в манастира ״Св. Гора“. Скрил се за целта в Присовския манастир, но баща му го открил и върнал в Търново. И за да не стои без
занимание, дал му Паисиевата история да я прочете и препише. ״Тя — пише по-нататък Славейков в спомените си, — разсея калугерската мъгла, която беше ме обзела, и възроди в мене друг мерак. Досега аз мислех едностранчиво само как да спася душата си, а след
прочитането на тая история аз си зададох за цел как да спася народа си, т. е.
как ла му вдъхна патриотизъм.“
В
началото на 1842 г. баща му го праща в едно частно турско училище, за да научи
по-добре турски, който тогава бил официалният език на държавата. Но тук младият
Петко се уплашил да не го потурчат, защото му дали да изучава ״мусафа“ (молебната книга), та през есента на
1842 г. заедно с приятеля си Драганов заминава за Свищов да учи в прочутото училище, основано от Неофит Бозвелията, привърженика на
антигръцкото движение, и Емануил Васкидович, привърженика на елинизма. Но
Бозвелията не бил вече учител — бил в затвора.
За
голямо разочарование на Петко учителят Костаки Тео- доров се заловил да
преподава на учениците си църковно- славянска граматика. Поради това
разочарование, но още повече поради липса на средства за живеене той напуснал
Свищов още през 1843 1. Тук обаче от
голяма полза за него били книгите, които му давал да чете Емануил
Васкидович. Благодарение на тях той можал да изучи добре новогръцки, който
играел тогава едва ли не ролята на втори официален език в Турция, особено в
Цариград, гдето са живяли много гърци. Той изучава този език толкоз добре, че
по-късно редактира или дори пише сам статии на него в своя в-к ״Македония“.
За сиромашията, в която живял
баща му като ученик в Свищов, Рачо Славейков пише: ״Той бил краен сиромах и принуден да яде само хляб и лук, като събирал оня лук, с който учениците, а най-много Драган Цанков, също ученик на Васкидович, го
замеряли.“
Учител
в Търново, Килифарево и Бяла: 1843—1845
Учителската
си дейност Петко Р. Славейков започва в Търново още в 1843 г., когато бил на 16
години. Тук Славейков учителствува в училището на Долна махала. Задържа се
обаче в това училище само два-три месеца, защото написва една сатира срещу
двамата гръцки владици — Папарет (предишния) и Неофит (новия). Написана много
сполучливо в духа и размера на народните песни, тя започва така:
Прославило
се Търново със славни гръцки владици,
най си се много прослави със Панарета делия,
делия,
делибашия, лудия гръцки владика.
Като гидия ходеше, враня си коня яздеше,
окачен топуз носеше, селата обикаляше,
сякак народадереше, и грешни пари береше...
Поповете си яздеше, груби им думи думаше:
Де
гиди старци-магарци!
А
кметовете псуваше, псуваше и ги биеше,
калпаците
им хвърляше и толуми им думаше.
А
йощ се повеч прославинаше Велико Търново
със
Неофита мъдрия, мъдрия и лукавия...
Това сатирично стихотворение,
което се е преписвало и разпространявало от ръка на ръка, се появило по едно
време, когато борбата между българските патриоти и гръцките владици била във
възход. Песента се посрещнала от българското население в Търново, и то от
най-долните слоеве, с възторг. Те били повечето пришълци от селата, но имало
между тях и неколцина възрастни ученици, поборници на българщината, носители на
антигръцкия дух, който им бил вдъхнал Неофит Бозвелията. От тия ученици Петко
Славейков бил най-малкият.
Един негов съученик от гръцкото
училище в Търново, син на доктор гъркоман, успява да открадне собствения му
ръкопис и го предава на владиката Неофит, по-точно на митрополитския секретар
Костаки, за когото се припявало също в продължението на тази песен. Ядосан
силно, секретарят праща една вечер владишкия ясакчия (телохранител) да докара
младия Петко в митрополията и започва да го псува и на народност, и на
родители. Още повече той се ядосал, когато Петко Славейков, вместо да изслуша
покорно тия псувни, му отвърнал със същите (според Рачо Славейков). По заповед
на разярения Костаки младият поет бил затворен в една стая, гдето владиците си
затваряли кокошките, що им носели изобилно от околните села (разбира се,
безплатно). До този кокошарник живеел клисарят на митрополлтската църква дядо
Кольо. След час, час и половина той дошъл при Славейков да го пита вечерял ли е
и като му казал, че не е, донесъл му малко хлебец и маслинки. После му донесъл
и вода за пиене в един оклоцан пръстен съд и една угарка от свещ. Като я
запалил, рекъл: ״Вечеряй скоро, дорде не е догоряла свещта.״ А на излизане му казал троснато: ״Да би мирно седяло, не би чудо видяло!4"
״Какво претеглих — пише след това Славейков в спомените си — през онази дълга нощ от бълхи и кокошинци, един господ знае, ако знаеше господ
за теглилата на слабите от силните и за ония пакости, що могат да им направят бълхите
и кокошите гадинки!“ Положението на затворения било нетърпимо, но още
по-мъчително било за него унижението, което изпитал от страна на митрополитския
секретар Костаки, който бълвал нелепости по адрес на българския
народ.
Много пъти отпосле, като си спомнял за този печален случай, Славейков заплаквал
от яд.
На
сутринта младият учител бил освободен от кокошарника и изпъден от учителското
му място. После той си спомнял често думите на дядо Кольо: ״Да би мирно седяло, не би чудо видяло.“
Според
Рачо Славейков тази изразителна поговорка на- правила силно впечатление на баща
му и му дала първа подтик да събира народни пословици. Отпосле това станало за
него страст, която не го напуснала до края на живота му. Плод на тази страст са
издадените през 1890 и 1897 г. два тома пословици под наслов ״Български притчи“, в предговора на които намираме доста автобиографични данни за живота на Славейков.
След
нощуването при бълхите и кокошинците на владишките кокошки започват
странствуванията и патилата на П Р. Славейков като учител.
Най-напред
той отива в близкото село Килифарево, гдето учителствувал около година и три
месеца и записал около 250 поговорки.
Но
тук неговото служебно положение било много унизи- телно. Когато селските
чорбаджии (неграмотници до един) се събирали в стаята му да разглеждат
общинските въпроси, той трябвало да стои вън и да влиза при тях само когато го
повикат да им пали лулите или да им напише някое писмо. Независимо от това тия
простаци го оставяли и да гладува. При постъпване на работа те му обещавали, че
ще го хранят с кокошки, а после му давали само комат клисав хляб или въобще
нищо не му давали, та си лягал гладен.
През
пролетта на 1845 г. отмъстителният Неофит и Костаки успели да го прогонят и от
Килифарево, та той тръгнал пеш по търновските села да си дири ново учителско
място. Но навсякъде, гдето се настанявал като учител, оставал само ден до
пладне — докато Неофит и Костаки го надушвали като ловджийски псета и
подгонвали отново. Така той се застоял три-четири седмици в Дебелец, две в Кованлъка,
месец в Церова кория, една седмица в Лясковец и след като ловджийските псета го
прогонвали и оттам, удря го на ново пешеходство от село в село, та стига чак в
Бяла, гдето учителствувал около три месеца в една църковна стаичка, покрита със
слама.
Но
ловджийските псета го надушили и тук и пращат свой човек да го арестува и
откара в Търново под предлог,
че
давал вули за женитба, което не отговаряло на истината.
В
Търново той успял да се оправдае и се върнал обратно в Бяла, но докато събере
учениците си и продължи учебните си занятия, Ферад бей, заповедникът на
градчето, го арестува в сламената му стаичка, оковава го във вериги и го праща
в затвора. Някакъв влиятелен баща на негов ученик успял да го освободи от
затвора, нагостил го у дома си, но след това му казал, че условието за
освобождаването било да не замръква в Бяла.
Нужно ли е да отбелязваме, че Ферад бей е изпълнявал заповед на
Неофит и Костаки?
Учител в Пиперово, Свищов и Михалци: 1846
Тук Славейков прекъсва мемоарния си разказ и пита: ״Ти да си, читателю, покоряваш ли се или не? Аз се покорих. Още през деня, без пара, без пул, с една платняна торбичка на рамо — в която нямаше освен малко селски хляб и сол, две глави червен лук, две гръцки книжки за прочит и една тетрадка със записки на събраните ми думи — потеглих за Пиперово и Караманово. С мрака стигнах в Пиперово и попитах за даскал, ако има там, или за поп. Някои добри хорица ме заведоха до къщата на попа, синът на когото бил даскал в селото, но сега, лете, не събирал момчетата. Като влязох в двора, кучетата скочиха върху ми и показаха гостоприемството, което ме очакваше. Мина се време, доде се отбраня сам от кучетата и през двора да дода до къщните врата. Застаряла една жена, в кирливи и опърпани дрехи, се подаде на вратата да ми каже, че даскалът бил на село, а дядо поп си бил легнал и позаспал. Да не продължавам, отказаха ми гостоприемството и аз бях принуден през настаналата вече нощ да ходя по опустелите от хора улици в селото, преследван на всяка стъпка от селски псета. Повече от час се скитах, доде намеря де да пренощувам. Най-после установих се накрай селото, в един бордей, който беше нещо като дюкян или кръчма, но вътре нямаше освен две-три бъчевки и возилници, ни стол, ни възглавница някаква, нито пък лавица някаква за сядане.“
Тоя нощен епизод, с тоя мрак и тия враждебни кучета придобива
символично значение, само че докато селските псета са враждебно настроени към
закъснелите пътници, псетата в живота на Славейков, разните гръцки владици и
български чорбаджии, са враждебно настроени към подранилите пътници, вещаещи
изгрева на националното ни Възраждане.
Освен кръчмарина дядо Драган в бордея нямало никой друг. Старият
кръчмар бил любопитен и приказлив. Славейковите отговори на неговите въпроси му
дали повод да заприказва за гърците и патриарха им в Цариград, гдето бил живял
някога като войниган, и да разправя за вероломството на гърците, за
предателството на духовния им глава и какво правили, за да изтребят всичките
български книжовници и да затрият българската книга. ״Това предание — пише Славейков по този повод — съм слушал и аз изпосле и от някои безкнижни българи, чел го бях и в историята на отца Паисия, но трябва да
кажа, далеко не тъй, както му го разказваше пиперовският кръчмар дядо Драган.
Той разказваше чудеса хитрини и лукавщини на гръцките калугери за премахването
на българската книжевност; разказваше и за силно трагически безчеловечия,
направени от турците при избиването на българските учени. Легендарните му
проповедки за гоненията на българските калугери по манастирите, за личбите и
чудосиите, станали за спазването на българските слова, бяха тъй занимателни,
щото, ако и доволно начитан за онова време, още и уморен, както бях, аз стоях,
та го слушах зяпнал в устата му, както казват нашите.“
В Свищов, гдето Славейков отива от Пиперово, щастието като че ли
иска да му се усмихне, но, уви, и тук му изневерява. Представя му се случай да
стане учител в горно-махаленското училище, трябвало обаче да бъдат осуетени
някои интрижки на свищовските чорбаджии, които искали да назначат на
овакантеното място свой роднина. И тъкмо в това време в Свищов се изтърсват
търновският владика Неофит и секретарят му Костаки и надеждите му пропадат,
нещо повече: вместо да бъде назначен учител, той бива хвърлен в свищовската
тъмница.
Пуснат на свобода след известно време, Петко Славейков отива да си
дири учителско място в с.Михалци, гдето имал майчини роднини. Но сега някакъв
български чорбаджия му попречил да бъде назначен. Зад чорбаджията стоял като
коварен двигател селският поп, който искал да настани за учител своя син. Името
на попа е Костадин Московецо. За да замаже очите на Славейковите роднини,
чорбаджията попитал Славейков колко ще им вземе за година, ако остане през
идната зима да им учи децата. ״Хиляда гроша — отговорил Славейков — и да ме храните.״ Че много искаш — отвърнал чорбаджията. — Ний за цяло лято — прибавило едно от чорбаджийските мекерета — плащаме на гуйдарю да ни пасе
гуедата и па ни му давами повик от двестя грошое, ем дя-й то да си гуйдар, а
дяй да си даскал: гуйдарю цял ден оди да са пиче по слънциту, тича подир
гуедта, дъждо го иди поняуга, а ти жа седиш у килията на сянка, няма дъж, няма
вятър. . .“ "Колко жа ни земиш ти нам за зимъс, а то лятос куго жа учиш?“
— повторил чорбаджията. Славейков бил готов да пристане колкото му дадат, но
хитрият поп рекъл: ״Трябва да се скаже на владиката, да се спраши, да видим как он жа каже.״ Като чул това, младият учител изгубил веднага всяка надежда за оставане в с.Михалци и на по-другия ден се простил с роднините си и се завърнал в Търново — след шестмесечно скитане с празни надежди и. . . празни джобове.
Случаят с този хитър поп е типичен за онова време. Повтаря се
често, например в Перущица през 1850 г. при уславянето на младия Христо Г.
Данов: пречи му един също такъв хитър поп, който гледа да осуети спазаряването,
за да може да настани за учител сина си (Хр. Г. Данов, Спомени от тригодишното
му учителство в Перущица, 1850—1853, В биографичния му очерк, Пловдив, 1905).
Казанджия в Търново: 1846
Поради тия и други неуспехи и патила Славейков решава да зареже даскалъка и да залови бащиния си занаят — казанджийството. Това е през 1846 г. Отначало баща му не е съгласен, като казвал: ״Сега барем сахат да не беше окачал и котниени ръкави да не беше надявал, то пак щеше да е къде-годе, иди-прииди. . . Започни от даскалък, от кебарлък, окачи сахат, стъкми се хе, баро-баджо, като че си някой чокойски син... , а че свърши с казанджилък: прокопсия до коляно. С какви очи ще излезеш пред хората и какво ще кажат те? Какъв е тоз живот да ти се подгигилят този оттук, онзи оттам, а ти да гледаш и да мигаш на лапавица, като мишка в трици.“ Това образно и духовито приказване свидетелствува несъмнено за поетични заложби.
Баща му имал голямо желание да го настани при някой от
тревненските зографи да научи занаята им, но му искали по 500 гроша годишно за
храна, и то в продължение на три години — а той имал голямо семейство и не
могъл да се реши на такива разноски. И, види се, за утеха на самия себе си
казвал: ״От един даскалък на други. Не е толкоз лошо, то се ядва, ама нали пари няма, какво ще сторим да го настаним?“ Тодора, мащехата, отвръщала: ״А бе той хубаво си беше намерил занаята и настанил се беше най-добре в манастира, ама ти го не остави тогаз.“ ״Хм! Калугер, пърцоняк!“ — отвръщал баща му и разговорът на тази тема свършвал с това. Но и самият Петко не искал вече да става калугер, защото, както казва самият той в спомените си, започнал да гледа
на калугерите не като на ״отци, а като на тунеядци, харамоядци“. Особено противно му било, че ходят да просят.
И така, за да не тежи на бащината си кесия, младият Славейков
започва да работи при баща си, след като по-големият му брат, човек опак и
завистлив, му натяква веднъж, че го храни. ״Пиши си ти, дращи на гаргите очите, стой тука на топло, пък аз да мръзна на дюгеня, да извъртам чука, да си горя очите и да те храня.“ От тия думи честолюбивият Петко така се обидил, че се
разплакал. Мащехата му, която го обичала много, се намесила в негова полза, но
все пак, след като брат му си излязъл, рекла: ״А бре, Петко, какво мислиш ти, хич излязва ли се на глава да стоиш все тъй? Ами утречка, недай боже, да се гътне баща ти да умре,
каквото е залошал, ти какво ще правиш? Кой ще те храни? Ами нали и ний на вас
гледаме и от вас чакаме да видим нещо добринка?“ От тия думи на Петко свят му
се завило и станал да излезе навън. Но мащехата му го повикала: "He си
оставяй книгите тъй, децата ще ги скъсат!“ Петко отвърнал: ״Да ги скъсат, да ги правят каквото щат, пусти и книги! Защо ми са, като няма от тях прокопсия?“ — и напуснал бащиния си дом.
. . .И все пак, след като прави нови безуспешни опити да си намери
работа, той се връща и заявява на баща си, че ще работи при него. Добрият му
баща отговаря: ״Добре, синко! Работа ще се намери и за тебе!“
Като имал намерение да изучи бащиния си занаят, той прилежно се
заловил за него: духал малките мехове, носил с бъкела вода от пътната чешма,
започнал наскоро да духа и големите мехове и пр. и в продължение на шест месеца
направил такива успехи в занаята, че се надявал след година време да получава
500 гроша възнаграждение.
Петко напуснал казанджийството, защото се скарал с един от калфите
на име Туманоглу. Веднъж Петко започнал да духа с един от меховете, но този
калфа, доста пиян, запокитва един голям копан към главата на Петко, без да го
удари. Петко му казва: ״Като ще биеш хората, недей пи толкова!“ Разярен от тия думи, калфата се спуска да го бие. Но Петко го съборил на
земята и го набил здравата. Калфата се разохкал и след като Петко престанал да
го бие, извикал заптията Мандаджиоглу, от когото всички се страхували.
Дошел тоя свиреп пазач с тоягата си, но Петко се справил и с него: дръпва му
тоягата, събаря го на земята и докато стане, успява да избяга, от дюкяна и
напуска Търново. След едно тридневно пешеходство, той пристига без пет пари в
Севлиево. (Тази случка Рачо Славейков описва по-иначе).
По-късно Петко Славейков говори за своето шестмесечно
казанджийство с чувство на гордост, особено в предговора на ״Епизода“: очевидно, защото това казанджийство има за него стойност на непосредствен допир с трудовата действителност на простия народ, толкоз необходим за един
писател-реалист, какъвто е Славейков в художественото си творчество.
Учител в Севлиево и Ловеч : 1846 — 1848
Наскоро след пристигането си в Севлиево Славейков се уславя за
учител. Тогава там се строи нова училищна сграда. След построяването й той имал
честта да преподава пръв в нея, като въвежда прочутата на времето си ״взаимнообучителна метода“ на английския педагог Джозеф Ланкастер. Тя се състои в това, че по-напредналите ученици помагат на учителя при обучаването на по-малките. У нас пръв въвежда тази метода Неофит Рилски още през 1835 г. в Габрово. Въвежда
се след това и в други наши градове, например в Копривщица през 1837 г. и в
Перущица през 1850г. от Христо Г. Данов. Преподаването по ланкастерската метода
подробно ни е описал Яким Груев, връстник на Петко Славейков.
Дали П. Р. Славейков се е придържал строго о ланкастерската
метода, или като Христо Г. Данов в Перущица е направил някои преобразования, не
се знае. (Данов съкратил таблиците почти наполовина, съкратил и заповедите, с
които се губело много време и главно премахнал затвора за наказание, защото бил
не само отличен учител, но и отличен възпитател. Възможно е тия преобразования
да е направил и Славейков.)
Но в Севлиево Славейков не могъл да понася тиранията на местния
чорбаджия Хаджи Стоян, който дал наистина средствата за постройката на новото
училище, но си присвоил правото да се бърка в училищните работи, дори в личния
живот на учителите. Това вмешателство стигнало дотам, че Хаджи Стоян забранил
на Славейков да излиза в делнични дни от училището, защото в негово отсъствие
учениците щели да го съборят с лудориите си. Същият чорбаджия задържал и
писмата на Славейков. Не било редно според него един нищо и никакъв даскал да
получава по 10—12 писма в седмицата, когато той, богатият Хаджи Стоян, с
окоьдфгдгло 600 000 гроша състояние, получавал само по две писма в годината.
Независимо от това епитропите не изплащали редовно заплатите на
учителите.
Поради тези тежки условия и една любовна история, на която ще се
спрем по-нататък, Славейков се вижда принуден да напусне Севлиево през
септември 1847 г. и да стане учител в Ловеч.
Според Рачо Славейков в Севлиево баща му навярно е прочел първите
сериозни книги, взети от Габрово: Плутарховите животоописания, съчиненията на
Доситей Обрадович, ,,Илиада“ на Омир и др. В Ловеч, гдето се застоява година и
половина, Славейков започва да пише и на говоримия български език (след като
дотогава си служи само с традиционния църковнославянски обагрен книжовен език
на онова време). Пак в Севлиево той написва първите си любовни песни, а така
също и сатирата на гръцките владици ״Огледало“, ״Крумиада“ и ״Самуилка“, в които възпява подвизите на тия български царе. Последните две съчинения, заедн0 със 100 любовни и други стихотворения, озаглавени ״Цветосъбрание“, той изпраща за напечатване в Букурещ, но там пропадат.
От Ловеч Славейков изпраща в ״Цариградски вестник“ и дописки и някои свои стихотворения.
״Там у мене се породи желание, което бях почувствувал след разказа на дядо Драгана в Пиперово, да стана списател и да се занимавам с книжнината — и
в Ловеч започва същински моята литературна деятелност.“
В началото на своята дейност като стихотворец той се намира под
влиянието на народната ни песен, но също така и под влиянието на някои
новогръцки и сръбски поети. Светослава Славейкова обръща внимание и на Добри
Чинтулов, чиито патриотични песни също го въодушевяват.
Следва продължение
Следва продължение