АСЕН ЗЛАТАРОВ - РОДИТЕЛИ И СИН - ПРОФ. Д-Р К. ГЪЛЪБОВ

АСЕН ЗЛАТАРОВ 

родители и син

от проф. д-р К. Гълъбов

Едно младо момче, току що пристигнало от родния си град Чирпан в Пловдив, постъпва на работа като прислужник в аптеката на д-р Чомаков. Аптечната обстановка му прави тайн­ствено впечатление, но най-тайнствено е впечатлението от латинските надписи върху порцеланените буркани, наредени един до друг въз лавиците. То се вглежда със страхопочитание в тях, без да ги разбира, без дори да може да ги прочете, интересува се живо за значението им, мъчи се да ги запомни и лекарят, който е ед­новременно и аптекар, се усмихва доволно — значи, попаднал е на подходящето лице, което ще може в скоро време да стане добър помощник. Минава седмица, друга, трета и лекарят се убеждава, че младото момче е способно, и решава да направи от него нещо повече от един аптекарски прислужник. Подтиква го да изучи френски език, като му дава една турска лира за частни уроци. Младото момче се залавя здраво за работа, учи думи, грама­тически правила, галицизми и с двадесет урока добива нужната основа, благодарение на която в скоро време усвоява напълно езика, било чрез четене на книги от библиотеката на лекаря, било чрез разговори с посетителите-чужденци.

Това способно момче е бащата на Асен Златаров — Христо.

След тригодишно престояване в аптеката на д-р Чомаков, младият Христо постъпва за една година на същата работа в аптеката на д-р Миркович в Сливен, а после си открива соб­ствена аптека в Хасково, която работи около три години. За своята аптека той получил като подарък порцеланени буркани от д-р Чомаков — и на тия буркани, събрани по-късно под една стълба, било писано да произвеждат същото тайнствено впечатление и върху Асен Златаров, като момче, да създават у него онази емо­ционална атмосфера, в която се зараждат рано интересите му към химията.

Като аптекар, младият Христо се сприятелява с двамата големи синове на Хаджи Иван Минчев — виден гражданин и търговец. Тия синове умират скоро от болест и бащата го приема като помощник в магазина си — възлага му длъжността „сандъкярин“ (ковчежник), сгодява го за дъщеря си и го изпраща да продава коприна в Италия. А когато по-малките синове на X. Иван Минчев подрастват и поради участието им в освободителното движение биват заточени в Диарбекир, Христо става съдружник на дядо си.

По характер бащата на Асен Златаров е бил човек флегматичен, но с будна мисъл. Бил е мълчалив, но когато е говорел, говорел е с ток на мисълта, една особеност, ко­ято намираме после и у сина. Ясно е, че Асен Златаров, най-големият български оратор, от чието слово са тръпнали хиляди слушатели, не е никой друг, освен този мълчаливец, освободен от своята флегматичност.

В Италия Христо успял да изучи и италиански език и, като се върнал, донесъл със себе си много книги, между които и съчиненията на Манцони. Там е живял в Триест, Венеция, а най-дълго в Милано и слушал лекции като „волнослушател“ по правото, което го интересувало толкоз, колкото и литерату­рата. Посетил и други градове и разказвал с увлечение за гроба на Ромео и Юлия във Верона.

Бащата на Асен Златаров е бил наистина един рядък българин, с широка образованост, която днес не току-тъй лесно ще намерите в средата на свършилите нашия или някой чужд университет. Проявява се като човек с будна обществена съвест, една черта, характерна и за Асен Златаров. Взима живо участие в църковните борби и, макар да е бил убеден, че пле­мето ни ще може да си извоюва едно по-сносно положение чрез образование и стопанско издигане, намесва се активно и в освободителното ни движение. Революционният комитет заседава често в къщата му, а Васил Левски е негов близък познайник, чиито тайни писма той крие в къщата си.

Не само образован, но и житейски опитен, той е бил ви­наги в състояние да даде мъдър съвет и затова са го нари­чали „Менторът“ — прозвище, с което го споменува и Ст. Заимов в „Миналото“.

Освобождението го заварва като заточеник в Ангора.

Като се завръща в България през време на руската окупа­ция, Христо Златаров става околийски началник, а после народен представител на Източна Румелия и допринася твърде много съд своите юридически познания за уредбата на младата държава. След Съединението председателствува в течение на дълги години Хас­ковския окръжен съд, докато един ден заговорва отново будната обществена съвест, която го опълчва срещу опартизанената полиция на Ст. Стамболов и му подсказва да предпочете свободната адвокатска професия пред обвързващата държавна служба.

Като хасковски адвокат той бива избиран няколко пъти за народен представител. Умира, когато Асен Златаров бил ученик в трети клас, след което младото момче отива в Пловдив, гдето прекарва като ученик в гимназията само една година. Непринудена топлота, проявявана към всички, и към близки и към далечни — ето характерното в обноските на Асен Зла­таров към хората и, струва ми се, благодарение на която черта е спечелил сърцата на толкоз много хора, той дължи на майка си.

Майка си той обичаше много — тя него още повече и това се вижда, между другото, и от обстоятелството, че когато любимият й Асен, единственото и момче, свършва гимназията и отива да следва в Женева, тя го придружава до Швейцария и остава там цяла година. Не намира сили да се раздели от него. После се връща в България, придружена от сина си, през Ми­лано — Венеция — Триест, за да види хубавите места, които изпълвали въображението и, когато покойният и съпруг разказвал за тях.

Иван-Асен Златаров — това е пълното му име — е роден на 4 февруарий 1885 г. в Хасково. Но това не е същинската дата на раждането му, защото човек се ражда едва тогава, когато съзнанието му задържи някакво впечатление.

 С други думи, същинската дата на нашето раждане е денят на първия ни спомен.

А този пръв спомен в живота на Асен Златаров е споменът за една смърт. Смъртта на баба му увежда живота на неговото съзнание и сигурно този пръв спомен не ще да е бил без значение за неговите мистични наклонности. Като учен смърт­та го занимава често, било в статии, било в сказки, но говори за нея с мистичния трепет на човек, почувствувал страхотната и загадъчност: веднъж — при смъртта на баба му и втори път — при смъртта на баща му.

Аз си спомням много добре и как посрещна преди ня­колко години смъртта на майка си. Когато старата жена се мъчеше през последните дни на живота си, той ме срещаше често, повтаряше с бледно лице: „страшно! страшно!“ и говореше за смъртта със същия мистичен трепет — като за нещо, чието опознаване е опознаване на Бога. Но спомням си много добре и как след въздишката на примирението пред неизбежното в очите му светваше внезапно някакъв пламък — как започваше да роптае и да богоборчествува. „Има нещо унизително в смъртта, несъвместимо с достойнството на човека като единствен носител на разума измежду всички живи твари. Не е ли това една същинска гавра, да надариш човека с разум, но все пак да оставиш живота му зависим от състоянието на някакъв бъбрек или жлъчка, както е зависим той и при всяко говедо? Човекът би трябвало да бъде безсмъртен, защото там, гдето е разумът, не трябва да има смърт! Пита се, прочее, справедлив ли е Бог?“ Тия думи ми направиха дълбоко впечатление — те ми отвориха още един прозорец към душата на моя приятел и аз често съм мислил: дали неговият атеизъм на младини, който вдъхновяваше първите му сказки в Пловдив, не лежи въз същата тази плоскост на богоборчество — дали не иде и той като реакция срещу едно съкрушително прозрение в същността на Бога, което бива отреагирвано чрез отрицание на самия Бог ?

Щом Бог е несправедлив, няма Бог, защото Бог трябва да е справедлив, за да бъде Бог. Може би, това е логическият волтфас, чрез който едно изострено етическо съзнание, каквото Асен Златаров безспорно има, стига до атеизъм.

Не допущам моят умен приятел, надарен с проницателна мисъл, която проявява още на младини, да е стигнал до атеиз­ма под влияние на природонаучните му занимания, защото още тогава той сигурно е разбирал, че науката нито е в състояние да докаже, нито да обори съществуването на Бога.

Още като ученик в трети клас малкият Асен започнал да изучава с помощта на майка си руски език и се нахвърлил да чете лакомо романите, които съдържала бащината му би­блиотека. Прочел „Скитникът евреин“, „Парижките бедни“, „Мъртвите сибирски полета“ и други известни произведения, от които най-дълбоко впечатление му направил „Уго Фосколо“ на Якопо Ортис. След тия четива идва Виктор Юго с „Клетни­ците“, „Парижката Св. Богородица“, „Човекът, който се смее“. От българските писатели силно го увличал Вазов с „Под игото“, „Чичовци“ и „Епопея на забравените“, не по-малко и Кирил Христов с „Трепети“, които младият Асен знаел наизуст. Нека споменем тук, че Асен Златаров е надарен, като наследие от баща си, със силна и многостранна памет, която му позволява да запомня и до сега с еднаква леснота и стихове и имена, и научни факти, и житейски обстоятелства, и фа­були на художествени произведения. Когато говори, той си при­помня неща, четени преди десетки години, и цитира не само сти­хове, но и цели пасажи от научни трудове. Характерно за него­вата памет е също така, че колкото по-увлечено приказва, кол­кото по-голямо участие взема чувството му, толкова по-широк и сигурен е обхватът на припомнянето.

Затрепери ли гласът му, възгори ли погледът му, неговата медотечива реч изнизва като зърна от развързана броеница стихове и афоризми, имена на ра­стения, на кристали, на плодове и напитки, химически формули и химически заключения, философски построения на най-различни ми­слители, спомени за произшествия от далечни години.

Достатъчно е да удариш по някоя съкровена струна на душата му, за да зазвучи цялото му многострунно същество и да останеш удивен от тая рядка памет, която му се притичва веднага на помощ. Тя броди неуморно из всичките области на целокупното човешко знание: факти из литературната история, из биологията, из химията, из археологията, из астрономията, из политическата история, из медицината, из психологията се склаждат ту в тези, ту в онези фигури на един мисловен калейдоскоп, който успява да свърже в красиво и ново единство елементите на това толкоз хетерогенно научно знание, което ни дава право да наречем Златаров една жива енциклопедия.

Важно е обстоятелството, че той си спомня тъкмо това, което му е необходимо в момента, понеже паметта му бива обслужвана от една не само подвижна, но и напълно логична асоциация. Преди много години във времето на един разговор по философски въп­роси аз се пошегувах, като му казах, че неговите знания приличат на кошница с череши — потеглиш ли една, след нея се повличат и други. Той се усмихна, но струва ми се, че схвана сравнението ми като подигравка. Всъщност, обаче, с това срав­нение аз исках да изтъкна толкоз ценния асоциативен характер на неговата памет.

Безспорно, Асен Златаров е богато надарен човек, към когото природата е била по-щедра, отколкото към други и — нека пипнем Венера по носа — както бива обикновено при та­кива даровити хора, имаме работа с една доста еротична натура. Влюбва се за първи път още като ученик от трето отделение, — за втори път като ученик от четвърти клас, за да споменем само две от неговите увлечения. През време на второто си увлечение чете, разбира се, „Страданията на младия Вертер“, въздиша насаме и си поплаква, но когато срещне на улицата своята тъмнокоса изгора, изчервява се от срам и се препъва по грапавите пловдивски калдаръми. С хубавата пловдивска девойка той дори нямал щастието да се запознае и види по-отблизо лицето й. После, като отива в София, където свършва гимназия, погледът й тежал още дълго време въз душата му.

През 1910 г. Асен Златаров се оженва, след продължи­телно любовно увлечение, за Евдокия Николова Атанасова, дъщеря на запасния подполковник Никола Д. Атанасов, родом от Болград, Бесарабия.

На своята съпруга той написва преди да се ожени около 600 писма само в продължение на две години. Тя е една от най-интелигентните българки, с научни и литературни интереси, в резултат на които се явяват преводите й от френски на Анатол Франс: „На белия камък“, Леви Брюл : „Жан Жорес“, Емил Куе : „Чрез самовнушение към здраве“ и др. Двата сина на Асен Златаров, големият Асен на 18 години и малкият Светозар на 6 години, са радост в дома му.

Първите писателски опитвания на Асен Златаров са раз­кази на социални теми. Те са от времето, когато той е бил ученик от шести клас и, както ми е разказвал сам, рисувал чо­вешкото страдание.

Останали са ненапечатани, а ръкописите му са изчезнали. Горе-долу такава е участта и на първите му стихотворения. Тях той написва в 1904 г. и наистина напечатва на другата година в Хасково със заглавие:       „Според настроенията“ и подзаглавие: „Книга само за моите приятели“.

Но веднага се разкайва, не пуска в продажба нито един екземпляр, а дадените на някои приятели екземпляри прибира обратно.

И за тия стихотворения, разбира се най-вече любовни, зная от самия им автор, който ми е казвал, че били много слаби.

Като свършил гимназия, искал да следва медицина, но зет му бил против това негово желание поради слабата му физическа конструкция.

Той и близките му настоявали да следва право, към което не чувствувал никакво влечение. Записва се тогава студент по химия в Софийския университет, като посе­щава и лекциите по философия при професорите К. Кръстев, Ив. А. Георгов и П. Нойков. Почти излишно е да споменаваме, че той е най-усърден студент по химия, след като ни е известен интересът му към тази наука, създаден у него още ко­гато играе с порцеланените буркани под стълбата и прави хи­мически опити с фосфор. Нека отбележим само, че със същото усърдие той изучава и философия и то с такова усърдие и любов, че пожелава да се подложи на изпит по естетика, за да провери знанията си при д-р К. Кръстев.

Известният литературен критик го изпитва и остава удивен, защото голобрадото момче знае толкоз много: и за изолационната теория на Кант, Йонас Коон и Мюнстерберг, и за илюзионизма на Зибек, и за Фолкелт, и за Липс — и за кого ли не ?

След едногодишно следване в Софийския университет Асен Златаров отива да продължи образованието си по химия в Женева, но тук, макар да взема усърдно участие в лабо­раторните занятия, не е редовен посетител на лекциите по специалността си, защото литературните лекции на Бернард Бувие и тия по политическа икономия на Мило го привличат повече.

На една от тия лекции той се трогнал толкоз силно, че започнал да плаче и студентите обърнали глава да го гледат. Това било, когато професорът говорел за нравственото величие на Паскаля, който е останал и до днес един от най-любимите философски автори на Асен Златаров.

В Женева той има възможност да слуша за първи път натурфилософски лекции при зоолога Емил Юнг, като изучава и биохимия и ботаника при Шода.

Като студент Асен Златаров се чувствува раздвоен : влече го природонаучната работа, но го влече едновременно и литературната дейност. Но, въпреки намерението си да свърши и по литература, той живее главно с желанието да се прояви като естествоизпитател. Едва когато става учител в Пловдив­ската мъжка гимназия, а на другата година специализира в Мюн­хенския университет, прави опити да подтисне тежненията си към активна литературна дейност като писател и критик; запазва и до ден днешен, обаче, нуждата от литературно занимание и писателска дейност. Особено общуването му с творчеството на Емил Зола закрепя в него съзнанието, че писателската дейност се мири с научната, без едната да похабява другата. Допирните точки на единението между тези две хетерогенни области той смята, че могат да му дадат по-общите философски занимания и от там силният му интерес към философията на естествознанието и философията на изкуството, както и към философията изобщо. Скоро обаче вижда, че научните му занимания в лабо­раторията обсебят не само времето му, но и душата му, като изместят писателя на по-заден план и в него назрява съзна­нието, че трябва да се посвети на едната или на другата дей­ност. Везните натежават в полза на учения.

Но и след това Асен Златаров продължава да се зани­мава с писателска дейност. През световната война той написва двете си поетични работи „Песен за нея“ и „Цветя за него“, които после напечатва с псевдоним Аура. Написва ги, за да се освободи от чувството на гнет, което изпитва като чиновник в Дирекцията за стопански грижи, поставен в непосредствено съприкосновение с най-сухата проза на живота. В основите им лежат реални преживелици.

Асен Златаров е дълги години асистент по химия в Софийския университет, после доцент, а сега професор. Преди няколко години той прекара един семестър в Париж и се за­върна от там обогатен с впечатления, из които изниква романът му „В града на любовта“.

Но нека привършим бележките си. Асен Златаров е не само една твърде даровита, но и твърде интересна личност, каквато нямаме друга и каквато надали скоро ще имаме.

Интересното е тъкмо в тази двустранност на творческите прояви, тая Янусова глава, която гледа с едното си лице към естествените науки, а с другото към изкуството и философията. Той е българският Карл Емил Шлайх. Кой друг българин бихте могли да възправите до Асен Златаров с увереността, че съчетава в себе си учения с писателя, общественика с оратора, и което е още по-важно, интелектуалната с нравствената висота? След Пенчо Славейков и Ив. Д. Шишманов той е третото олицетворение на културната съвест у българина. И за да буди тая съвест у другите, той изброди всички кътища на нашата родина, като държа в продължение на двадесет и три години над хиляда сказки по най-различни научни, литературни и обществени въпроси, — беше подвижният университет на младото българско поколение, което му дължи извънредно много. И тази негова заслуга бъдещето ще знае да цени не по-малко от заслугите му като учен и писател.

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ