Три години от смъртта на
проф. д-р Асен Златаров
Когато пролетното
слънце на един априлски ден през 1933 г., пробуждаше коравия чернозем на
Добруджа за нов живот и южняка брулеше загорялото лице на отруден орач, през синорите
на родната ни земя, премина скъп, желан на всички ни гост.
Две светли,
сини очи погалиха с погледа си ширните поля, догониха в висинето чучулига. Той
чу родна майчина песен, невинен смях на деца, тежки правдиви слова на бащи —
орачи...
През синорите
на нашите разорани ниви дойде, тогава, между нас един от малцината избраници на
племето ни: нейният духовен вожд, воин на правдата, защитник на истината, творец
на прекрасна родна реч и жрец на науката — проф. Асен Златаров.
Като същински
роден брат той встъпи между нас и със
слова, прости, като самата истина, дишащи безгранична обич, съчувствие и
човечност, той завладя сърдцата ни. Уви малцина бяха тия, крито можаха да посетят
трите му научни сказки.
И те бяха щастливи да съзерцаят скромната му фигура и образ; да се опият от музиката на неговия нежен, кристално чист и звучен български език, да прозрат познанието чрез научната истина, — „да пият с жадни уста от извора на неговата мъдрост и поезия“.