ЗA АСЕН ЗЛAТAРОВ - от Евдокия Асен Златарова, сп. "Химия и индустрия", 1946 г.

ЗA АСЕН ЗЛAТAРОВ

от Евдокия Асен Златарова

Есента на 1935 година щеше да има избор за редовен професор по биологична химия във физико-математическия факултет, за която катедра той дълго бе работил и за която сега се бе хабили­тирал. Извънреден професор той беше от 1924 г., преди което бе вече редовен доцент по биохимия във физико-матем. факултет и частен доцент по физиологична химия при катедрата по медицин­ска химия при медицинския факултет.

Тая есен, когато понякога му казвах: „Ето, скоро ще бъ­деш и редовен професор“, гънката на огорчение, която се бе очер­тала около устните му, ставаше по-дълбока, и той отговаряше: „Не си прави илюзии. Това може би няма да стане“.

ЗАВЕТЪТ НА АСЕН ЗЛАТАРОВ - 1937 г. (ПРЕДГОВОР)

                   

ЗАВЕТЪТ НА АСЕН ЗЛАТАРОВ 

ПРЕДГОВОР-СЛЕД НЕГОВАТА СМЪРТ 

22 декемврий 1936. В мрачния зимен ден се разнася като вихър из София страшната, невероятна вест: професор Златаров почина. Младият, всепризнатият духовен вожд на честната българска интелигенция ни напуща внезапно, за да отвори незарастваща кървава рана в нашите сърдца. От столицата вестта се пренася светкавично в провинцията, за да хвърли в траур цяла културна България. 

* 

В това време нежното бездиханно тяло на Златаров лежи необезпокоявано във Виенската университетска клиника, докато се узнае дали то ще бъде пренесено на родна земя или ще увеличи с още един мъртавците в гробищата на австрийската столица. Около него се суетят професори-колеги, болнични сестри и двама-трима българи. Между последните е и секретарят на българската легация г. Толчев, когото Златаров някога е венчавал. Той е дошъл да прибере и отнесе на госпожа Златарова некои вещи на покойника и специално двата плика с писма на Златаров, почиващи от две сед­мици в малкото куфарче-несесер до леглото му. Управата на болницата отначало отказва да предаде писмата: те трябва да бъдат отнесени на нотариуса, може би в тях е завещанието за имуще­ствата на покойника. Но пред възражението, че на писмата изрично е писано: „За госпожа Златарова“, болничната управа отстъпва, и след един час госпожа Златарова разкъсва пликовете, за да про­лее първите сълзи над тия две писма.

ЦВЕТЯ ЗА НЕГО - ПОСВЕЩЕНИЕ НА Д-Р КРЪСТИНА ХРИСТОВА

Здравей Кристиан,

Вчера, почти 2 часа между 16 и 18 часа преглеждах блога ти с материали за проф. Асен Златаров. Впечатлена съм от твоята посветеност да изучаваш живота и дейността му. Същевременно те поздравлявам за това, че извеждаш от прашните архиви толкова материали за Златаров, които чертаят образа му на учен, общественик и мислител - за показ на съвремието!
Пожелавам успех на инициативата ти за барелеф на сградата на Фармацевтичния факултет в София, в която той е работил като професор по химия. Убедена съм, че пред барелефа му ще има винаги цветя за него... 

17.01.2015 г. София        

     Кръстина Христова, д-р по фармация

В СТРАНАТА НА СЪВЕТИТЕ - ЧАСТ 4 /ПРОФ. АС.ЗЛАТАРОВ/

КОНГРЕСЪТ /втора част/

Част от докладите станаха и в прекрасните ла­боратории на Военно-медицинската Академия, където големият руски физиолог Проф. Орбели, чиято сдър­жана, мъжествена фигура и голям организаторски талант, е душата тука. Тука ставаха научните демонстрации на някои делегати. Присъствувах, ко­гато японският физиолог Проф. Като правеше своите демонстрации за доказване закона „всичко или нищо“ по отношение влакната на нервните фибри. Беше донесъл от Япония особни жаби — големи като костенурки и с техните нерви, отпрепарирани на живо, с помощта на своите петима асистенти, проф. Като обосноваваше своите схващания. Говореше на английски, разбира се — иначе кой би го разбрал! Въобще английският език заливаше конгресните за­седания. После идеше немският език, а французкият бе на трето място. Прави впечатление, че повечето руски доклади бяха казани на английски. Та тоя японец направи, наистина, голямо впечатление. А аз бях особено доволен, че чух и видях какво той до­казва, защото по отношение на тоя „закон за всичко или нищо“ имам отдавна своите възражения и ги казвам при лекциите си, а опитът на проф. Като ми даде още доводи за уязвяване на закона, който той обясняваше. Какво изразява тоя закон с такава чудновата редакция ? В общи думи ето какво съдържа той:

Много отправления на органи в организма на животното или човека почват под въздействието на известни раздразнения: електрически ток, химикали, хормони. Но за да почне отгласът, нуждно е да се приложи една определена минимална доза от раз­дразнителя: под нея — никакъв ефект. Но, въпреки очакването, ако приложим по-голяма доза от раз­дразнителя, не получаваме по-голям ефект в реак­цията, а същия както при прилагане на необходи­мата най-малка, минимална такава. Всичко или нищо. Напр., автономната сърцева нервна система, може да се възбуди и да накара да бие сърцето, щом я раздразним с електричен ток от определено напре­жение. Под това напрежение — няма реакция: сър­цето не бие. Но и ако раздразним сърцевите гангли с по-силен ток — няма да получим по-голям ефект, отколкото тоя, добит с най-слабия, необходим за възбуждане ток. Така е по отношение службата на някои ендокринни жлези (панкреас, тестикули) както и на някои химикали. А има органи и служби, които следват друг закон: известно количествено съотно­шение между дразнител и реакция. Школата на Вехтенски — Ухтонски приема за раздразнението на мускула градуалната теория, а кембриджската школа стои на противоположно гледище: мускулът или съвсем не отговаря на раздразнението („нищо“), или изеднаж отговаря с максимална реакция („всичко“), независимо от степента на раздразнението. И ето, че Проф. Като успява да разнищи на живо нервна фибра и да изпита, върху отделно влакно, или върху две и повече едновременно влакна, как става реак­цията върху мускул. Опитът е прост и ясен и япон­ският учен го направлява с движение на очи и слабо мръдване на едно ветрило, което помръдва в ръ­ката му: асистентът разбира какво трябва да се прави и присъствуващите следят опита. На дълга маса е поставен апарат, който поддържа разнище­ните влакна на нерва и скаченият с тях мускул на скъпоценната жаба. Пред мускула една малка скала с деления и реостат за пущане електрически ток с различна сила. Професорът мръдва очите си и ветрилото и асистентът пуща през влакното токове с различна сила. Стрелката, която е върху скалата и която е скачена с мускула, стои недвижна — никаква реакция. До тука е „нищо“. Но токът посте­пенно увеличава силата си и достига такава сила, при която мускулът се свива и стрелката отскача по скалата и то до най-високата й точка. Това е „всичко“ от закона. Силата на тока увеличават, но реакцията си остава със съща интензивност. Пока­зан е „законът за всичко или нищо”. Същият опит, обаче, направен при едновременно раздразнение на няколко нишки от нерва, дава друга последица: имаме градуално покачване на силата на реакцията с увеличаване силата на тока. И така: отделната нишка на нерва следва закона за всичко или нищо, а цялата нервна фибра — следва закона за градуалното раздразнение. Примирени са школата на Вехтенски — Ухтонски с тая на кембриджските физиолози.

А сега, позволете, моето възражение.

Аз мисля, че закон за всичко или нищо — няма. Но имаме случаи, дето отликите между минимум, оптимум и максимум на реакция са така близки, че нямаме средство да ги разчленим. Това става при нервната отделна нишка. Но ако при отделната нишка тия отлики са практически неразделими, то като съ­берем много нишки — т. е., когато имаме вече цяло нервно влакно — ние добиваме възможност да направим отстоянията между минимум, оптимум и мак­симум вече ясни за долавяне и виждаме, че се про­явява една реакция на градуалност. Няма закон за всичко или нищо, а има само дименсии за измер­ване, които са извън мащаба на нашите измери­телни единици и ние сме безсилни да довидим ис­тинската закономерност на някои явления. И аз ми­сля, че ако се направят изследвания при vita minima с раздразнение на сърцето, било с електрични то­кове, било с някои специфични глюкозиди, ще се установи също закон за градуалност, или, и тука няма място законът за всичко или нищо. 

Колтуши: жилище и лаборатория на проф. Павлов

По научните институти на Ленинград. Разбира се, че най напред трябва да се види „Колтуши“ — градчето от физиологични лаборатории, построено в чест на Иван Петрович Павлов, където се изучава генетиката на висшата нервна деятелност. Колтуши е научно селище: притежава лаборатории, паркове за животни, свое доста голямо стопанство, жилища за научния и помощния персонал. Специфичността на изследователската работа е наложила да се об­заведат и построят специални постройки, дето се експериментира и дето се отглеждат кучета, май­муни, зайци, мишки, морски свинчета и други лабо­раторни животни. Тука са четирите звуконепроницаеми стаи, построени с последна дума на акустиката. Това са обширни помещения, снабдени със всички най-съвършенни апарати по физиология. И другите шест лабораторни помещения са със завиден научен комфорт. Операционната зала е образец на съвършенство. Жилищата за животните са също последна дума на животновъдството. Като гледа човек кух­нята, обедната, спалните, амбулаторията, родилния дом, възпитателните стаи и други приспособления за лабораторните животни, намира, че това трябва да е рая за тия нисши братя на човека, които така много са му съдействували за разрастта на науката. Възпитателните грижи, които с метода се полагат за тия животни, са педагогика, която в много „об­разцови“ училища би била далечен идеал. На тая научна обстановка се възлага разрешаването на един от най-сложните и важните проблеми: как се обра­зува и предава висшата дейност на мозъка и какво представлява човешката природа като цяло. В „Колтуши“ видяхме двете шимпанзета „Роза“ и „Джон“, които си имат не само спални, столова, а и игрище и парк за разходка. С тях е почнато възпитание и това, което те са придобили, наистина поразява. . .

Колтуши - жилище на маймуните

Жилищата за персонала са комфортно уредени: с вътрешен телефон, с общо парно отопление, с бани, с градини, с плац за спорт. На Павлов е от­реден отделен павильон.⁸

Бяхме в Колтуши около стотина души. На входната алея ни посрещна сам Павлов със своите сътруд­ници. Показа ни най-първо градината и поставените в нея бюстове — на Пастьора, на Дарвина, на Менделеева, на Клод Бернара, на Сеченова. А на почетно място бюста на Ленин. Има и друго: паметникът на незнайното куче. Това е идея на самия Павлов. Той живо ни разказва: „Не пропущат случай, особено в Англия, да ме очернят и какъв ли не ме наричат: „убийца“, „джелатин“, „престъпник“... Защото съм умъртвявал животни, най-вече кучета, за своите опити. Като че ли това го върша за празна забава! А не знаят с какво уважение и симпатия се отнасям към тия животни, без които моята физиология нищо не струва. И каква грижа вземам операциите им да бъ­дат безболезнени и оздравяването им пълно. Ще ви­дите, че най-много ме обичат оперираните от мене кучета: те скимтят от радост и весело въртят опашки щом ме видят. И затова реших да дигна тоя памет­ник на незнайното куче — моя най-верен сътруд­ник, та да видят, че не съм така безчовечен и да престанат да хулят!“ Говори Иван Петрович и се усмихва и кара всички ни да се смеем весело. Щаст­лив учен! Щастлива кариера! Кому държавата дру­гаде е построила цяло градче, за да прави свои изучвания!

Иван Петрович Павлов е природа нервна, динамична. Такъв е и на председателското място на кон­греса, такъв е и на официалните вечери, такъв е и тука в своето царство. Той остана верен в служба на своята родина: въпреки многото примамки от чуж­бина, особено в първите години след октомврийската революция, той не се изкуши и не напусна Съве­тите. И затова съветското правителство му е осо­бено благодарно: израз на тая благодарност е Колтуши — единственото по рода си научно селище.

Колтуши: паметникът на незнайното куче

В Колтуши имах и аз радостта да стисна ръ­ката на тоя голям човек и да чуя неговите ободри­телни думи: „От България? Браво, значи южно сла­вянство! Радвам се, много се радвам, че и вашата страна е взела участие в тоя голям международен празник на науката. Работете, страстно работете в името на науката и човека! Не забравяйте, че науката има велика социална мисия!“

Акад. Иван Петрович Павлов

Да, науката има велика мисия! И в нейния пантеон името на Иван Петрович Павлов ще остане за всякога на предно място. Неговите думи „работете, страстно работете в името на науката и човека!“ възкресиха в паметта ми един съкровен спомен от младенческите ми години, когато един от гениите на нравственост и величие, на мисъл и служба на живота, ми каза:„Allez dans la vie, croyez dans l'Humanité et travaillez“. Другаде аз съм разправил за тая моя среща и кръщавка за дело в живота! И сега, когато от Павлов чух тия думи, разбрах колко много великите хора имат нещо общо: техният култ към труда, истината, човека.

Друго от чудесата на съветската наука е ор­ганизацията „Всесоюзний институт експериментальной медицини“ — ВИЕМ. Тоя институт е осно­ван на 1890 г. като чисто бактериологически инсти­тут, който скоро е бил разширен в седем отделения: 1) физиология (И. П. Павлов), 2) биологична химия (М. В. Ненцки), 3) обща микробиология (О. Н. Виноградски), 4) епизоотология* (К. Ж. Гелман), 5) патологична анатомия (Р. В. Усков), 6) сифилидология (Е. Ф. Сперк), 7) пастьорова станция (В. А. Крайушкин). Задачите му са били повече практически. След октомврийската революция институтът се ре­организира, постепенно разширява и днес той има мрежа почти из цялата страна и става един мощен фактор за развоя на биологичните науки, биохи­мията, а най-вече на медицината. Секциите на ин­ститута порастват на седемнадесет и в него са при­влечени едни от най-първите съветски учени: Л. Н. Федоров, И. П. Разенков, П. И. Митник, Л. С. Щерн, А. Д. Сперански, М. Т. Тушнов, Б. И. Збарский, М. П. Кончаловски, Р. А. Лурна, М. И. Певцнер, А. В. Вишневски, В. С. Левит, И. Г. Гелман, В. С. Холцман, П. С. Анокин, У. П. Фролов, Н. М. Шелованов, Г. М. Сорктин, А. Г. Иванов-Смоленски, А. В. Леонтиев, А, Р. Лурна, С. Г. Хелерщайн, Н. И. Пропер, М. В. Крол, Н. Н. Бурденко, Л. Г. Хленов, В. А. Гилнаровски, М. О. Гурвич, Б. И. Лаврентев, Г. Ф. Иванов, А. И. Абрикосови, А. Г. Шмидт, П. Ф. Здродовски, Е. Н. Павловски, В. И. Исаченко, Шлезингер, Н. Д. Зе- лински, В. В. Потемкин, П. П. Лазарев, Г. М. Франк, Д. Л. Рубинщайн, С. А. Брущайн, Н. В. Красовская, Л. Г. Леманов, И. Д. Страшун, П. М. Волков. Спе­циално ленинградската секция на ВИЕМ брои още имената на И. П. Павлов, Л. А. Орбели, С. М. Биков, Е. С. Лондон, В. В. Савич, Н. И. Никитин, Н. Н. Аничков, О. О. Нарток, И. В. Красногорски, Ж. М. Хейтер, А. Г. Гурвич, А. А. Заварикин, Г. Л. Френкел, Г. С. Календаров, Е, С. Бауер.

Освен главните секции на Ленинград и Москва и някои от по-големите градове на Съюза, ВИЕМ има и специално подтропична секция с директор П. В. Лебедински и професорите Ц. М. Биков, А. Д. Сперански и П. Т. Здродовски. Главен директор на целия институт е проф. Л. Н. Федоров.

Задачите на ВИЕМ е обширната област на ме­дицината — и теоретичната и приложната медицина.

ВИЕМ разполага с лаборатории, опитни станции, клиники, урежда експедиции, издава обширна научна книжнина. За да се види ръста и значението на тоя институт, давам следните няколко цифри:

Увеличение на персонала:

                                                      година                        брой

1931 . . . . . . . . . . . .                393

1932 . . . . . . . . . . . .                480

1933 . . . . . . . . . . . .              1100

1934 . . . . . . . . . . . .              1891

1935 . . . . . . . . . . . .              2200

Две хиляди и двеста научни работника и техни помощници! От тях 6 души са членове на Акаде­мията на Науките и 111 университетски професори. Бюджетът на ВИЕМ е растнал така:

1933  година . . . . . . . . . . . . 15,698,398

1934             ,,  . . . . . . . . . . . .  31,517,418

1935             ,,  . . . . . . . . . . . .  35,780,748

В Ленинград бяха показани някои от институ­тите, лабораториите и клиниките на ВИЕМ. Има на какво да се учудва човек: обзаведени с всичко, което трябва за една широкозамислена изследовател­ска работа, снабдени с разходен бюджет, на който и американските делегати почнаха да завиждат, с гъмжило от помощен асистентски и лаборантски персонал — това е, наистина, една Мекка за нау­ката. Аз дълго разглеждах химическия институт на ВИЕМ в Ленинград и когато излязох от там и спомних нашия, софийския университетски хими­чески институт — идеше ми да заплача с глас... Колко сме бедни, наистина, колко малко е сторено за нашата наука! И като спомних, че ние имаме учени, които по плодовитост не отстъпват на много от своите колеги от чужбина, но няма как да опло­дят за дело своите дарби, защото днес наука не се твори при примитивни лабораторни условия, на­истина болно ми се сви сърцето...

Водиха ни да видим и дворците на института по растениевъдство, където академикът Вавилов е направил чудеса. То не се описва: трябва цял том славословие! А в клона от тоя институт, помещаващ се в царициния дворец в „Детское село“, бе устроена за около петдесет души другарска вечеря, на която хазяинът Вавилов ни разказва духовито свои при­ключения из обширната одисея на богатия си живот. Та къде ли не е ходил: от арктичните области на север до южно-американските пампаси и централна Азия. Ходи и събира семена, живи корени, цели растения, за да образува сбирка от триста хиляди живи екземпляри. Триста хиляди! Представлявате ли си какво значи това ? И огромния тоя растителен материал се изпитва за култивиране, кръстосване и селекциониране по всички меридиани и географски ширини на Съветския Съюз!

Мариинский театр, Санкт-Петербург

Другарски срещи, извън големите официални приеми, бяха устройвани на много места: в „Дома на учените“, у проф. Павлова, в Академията на науките. Гостоприемството и сърдечната топлота на руските учени е равна само на гостоприемството и топлотата на руския народ. И всичко това без фракове и цилиндри, а просто, спретнато, другарски, с усмивка на уста и приятелски протегната ръка. Как да не се разнежиш при такава обста­новка. .. Спомних си студентските години в Женева, когато след занятията в университета, с ръце из­цапани от химикали, се събирахме в руските кръ­жоци на чай, песни и велеречие. Старото ми русофилство се указа ненакърнено и намирам, че не съм сбъркал, като съм се обрекъл със симпатия на тая страна, още от младенчески години. И тоя руски език, хубав и могъщ! А колко е хубав по­чувствувах в театъра. Защото и за театър остана време. Па и самите организатори ни дадоха в „Мариинския театър“ демонстрация на руското теа­трално, оперно и балетно изкуства. Там да видите как гърми от ръкоплескания и възторзи театрал­ната зала!

*

            *      *

Ленинградският съвет и организационният ко­митет на конгреса дадоха прием на делегатите в „Детское село“ в двореца на Екатерина. „Детское село“ е бившето „Царское село“. Автомобилите, които ни заведоха до там, бяха, из целия асфалти­ран път, възторжено приветствувани от шпалир и групи деца. Това са летуващи деца в лагери и ко­лонии. С голи ръце, загорели от слънцето лица, с хиляди и хиляди деца махат кърпички, хвърлят цветя, викат ура и здраствуйте. Кипи млад, буен живот. Това са утрешните граждани на вели­ката страна, чиито гости сме ние. А деца дал Гос­под в тая страна: раждаемост 50 на хиляда за го­дина: над три милиона нови граждани никнат всяка година. Казваше ми един московски професор: „Откъснаха Литва, Естония, Финландия, но ние всяка година хвърляме за живот нови хора, колкото има поданици в тия отделени провинции: на ви една Литва, на ви една Естония!“ А в това време раж­даемостта в стара Европа се пада и пада. Знаете ли какво значи това за след половин век? Тука е едно от големите плашила за тия, които никога не са гледали с добро око — ни царска Русия, ни Съвет­ския съюз! Кипи, кипи славянският океан! А някога Хердер, а в наши дни Шпенглер, не посочиха ли къде е изгрева на новата цивилизация, след залеза на Запада? В залез на Запада не вярвам, но вярвам, че великият славянски океан ще донесе нови жиз­нени сили за всички: мисията на славянството още не е осъзната за възгордените в цененето си на изпреднали стари народи. Но иде изгрева на новата цивилизация и двадесетият век ще бъде на тия, които носят очакваното утре, а не на тия, които са захласнати в блясъка на своето днешно или вчерашно.

Детское село: Екатерининият дворец

Екатерининският дворец е една от гордостите на царска Русия. Тука, най-вече, са се разигравали ония задкулисни игри на автократите, роби на дворцо­вите ласкателства и интриги, от които е зависяла участта на милионите поданици на „батюшка цар“. Внушителната фасада, с нейните колони и архитек­турни украси, тържественото стълбище, многоброй­ните зали, особено тройната зала, изпълнени с хиляди предмети, които будят исторични спомени на съби­тия и лица, които са се отеквали с велики после­дици за безкрайната Рус, правят екатерининския дво­рец предмет на любопитство, интрига и размисъл. Тука, в огромната тронна зала, така величествена, където само императорите, техните придворни, амбасадьорите и най-горната аристокрация са могли да имат достъп, сега са събрани на трапеза учени от цял свят, в „костюмы обычные“, както бе указано и в поканите. Шумът в залата е порядъчен: учените се показаха доста недисциплинирани, па и „антретата“ придружени с водка им поразвързаха езиците и повисиха гласа, та когато дойде ред до речите — нищо не се чува. 

Детское село: Тронната зала на двореца

А след вечерята, разположени по балконите и външните тремове и галерии на двореца, това развеселено множество слуша няколкото орке­стри, които канят за танци, и гледа фантастичното осветление в парка, където ракети и разни други пиротехнични хрумвания са усеяли околните по­стройки и градината с пламъци и светлини. Дочувам под балкона, дето съм се разположил, весел смях и закачки. Надвесвам се да видя какво става и виж­дам забавна картина: в бели блузи и бели хасени барети, готвачите и готвачките, които бяха ни при­готвили вечерята, са на излезли да видят осветлението в парка и заразени от джаза, който обилно пилее призиви за танц, валсуват ли, валсуват... Предста­влявате ли си подобна картина за възможна, дори мислима, когато са ставали тука дворцовите приеми ? Има нещо ново под слънцето!

*

*      *

А разходката, която се устрои за конгресистите до Петерхов, бе една феерия. Петерхов е Версай за Петербург. Тука царете са искали да направят една резиденция, която да съперничи на това, което французките крале са създали във Версай.

Водопадите на Петерхоф

Петерхов е на самия Фински залив. Обширният парк е усеян с фонтани и статуи. Фонтани най-причудливи. Големият фонтан Сампсон, фонтан Ева, фонтан Адам, фонтан Нептун, римски фонтан, фон­тан слънце, италянски фонтан, фонта гъба, фонтан пирамида, фонтан каскадите, алея на фонтаните.

А беседки, тераси, градини, колонади, алеи, скамейки, кътове за мечта, любов и престъпления — всичко, което едно щедро разточителство и причудлив ка­приз са могли да измислят в това съчетание на вода, бронз и камък, е дадено. И още: „монплезир“ за царя, „монплезир“ за царицата. Тия монплезири са артистични постройки, дето се е приютявала нега, сласт, ревности и разгула. Терасата пред единия от тия монплезири дава свободен изглед на залива.

Петерхоф: фонтани и езеро

Големите клонести дървеса забулят слънцето и оп­рени на оградата на тая тераса, можете да бродите с поглед носталгичната шир на изюмрудените води. А после, бавно да се изкачите по триумфалните каменни стълби, подделени с тераси и обградени с позлатените статуи на митологичните богове и бо­гини и водите на водопади и фонтани и да влезете в големия дворец. Сега дворецът, в чест на конгресистите е осветлен с четиринадесет хиляди во­съчни лампади, както е бил някога осветляван, при големи тържества и приеми. Такова осветляване е рядкост: за първи път след революцията то е на­правено в чест на епопеята на челюскинци и народ­ните тържества за тия герои и сега, втори път — за физиолозите-конгресисти. А когато слънцето за­лезе, почна осветлението на големите водопади и фонтани: прожекторите хвърлят ту ослепително бяла, ту топазова, ту рубинова, синя или зелена светлина и водите фосфоресцират в живи тонове, а позлатата на статуите взема чудновати метални отражения. Всички статуи са наскоро позлатявани и блестят като че ли сега са излени.

А долу, на няколко площадки, свирят военни музики и събраният народ играе руски танци. Петерхоф е чудо и болшевиките старателно го пазят и поддържат. Сега той е национален парк и музей и в дни на отдих тука се стича с хиляди народ.¹⁰

Конгресът завърши в Москва. Четири специални влака пренесоха конгресистите в столицата на Съ­ветите. В Москва стана само едно общо тържест­вено събрание на целия конгрес, в голямата зала на консерваторията. Тука професорите Лапик и Ухтомски прочетоха своите доклади. Избра се междуна­роден комитет на физиолозите, реши се, че следва­щият конгрес, по покана на Швейцария, ще бъде в Цюрих и накрая председателят проф. Павлов, след като благодари с топли думи за съучастието на всички в работата на „тоя миров конгрес, от който човечеството очаква разраст на повече блага за доброчестина“, високо, енергично завърши: „Конгрес закрит !“

*

*       *

Кой предполагаше, че няколко месеца след това Иван Петрович Павлов не ще бъде между живите? Стар бе, наистина — малък низ ли са осемдесет и шест години? Но гледайки тая жива, пълна с бод­рост и мисъл глава на Павлова и неговите нервни, буйни жестове, никой не подозираше, че една атака на грип ще го свлече в гроба.

Когато е ставало откриването на Колтуши, пред официалните правителствени пратеници, проф. Павлов, изказвайки възхищението си за това, което е сторено тука, е добавил: „Чудесно, всичко е пре­красно, но ще има ли време да се отблагодаря и отплатя на правителството за грижите и вниманието, което ми е отделило?“ Минеш ли чертата на „поло­вината от жизнений си ход“ — всички изненади са възможни... Защо се старее! Наистина, има и бодра старост — понякога — каквато бе тая на Иван Петрович Павлов, но се пак, се пак. . . А колкото до чувството на отговорност у Павлова, което личи в думите му: „ще мога ли да се отплатя“ — то в случая е безпредметно. Защото своята „отплата“ той бе отдавна сторил: делото му не от вчера е из­расло като обелиск, който сочи пътя на завоевания и възход и Колтуши е само паметник на благодарност пред гения на тоя, който не се побоя от сложната загадка на това, което наричаме живот, а впрегна силите на своето рядко дарование, за да победи не една тайна и изтръгне не една само научна победа. Пътят му беше път на завоевател!

Погребението на проф. Павлов, както бе пре­дадено по радиото, е такова, каквото никой импе­ратор не е имал: по траурна тържесвеност, по церемониял, по самоволен израз на преклонения пред паметта му от управници и народ — това е съби­тие, което мери култа на мисълта и духовния ръст на страната, чийто предан и верен син беше по­койника.

Вечна му слава!

В СТРАНАТА НА СЪВЕТИТЕ - ЧАСТ 3 /ПРОФ. АС.ЗЛАТАРОВ/

КОНГРЕСЪТ

Четиристотин автомобили отведоха конгресистите до Етнографския музей на ул. „Инжинерна“, дето, в мраморната зала на музея, стана на 8 август вечерта опознаването — първата другарска среща — на дошлите за XV международен конгрес по физиология. Над входната врата на музея стои голям надпис на руски и на английски: „Поздрав на делегатите за XV международен конгрес по физиология“.

Мраморната зала на музея е цяла облицована с мрамори с най-разнообразни цветове и шарки, с каквито е богат Урал и другите съветски мраморни кариери. Тука са събрани сега две хиляди души и оркестърът от 60 изпълнители, звучи, гали, унася. Руските мелодии ту игриви, ту напевно сантимен­тални, карат да заиграват сърцата и кой може да устои да не танцува! Валс и фокс-трот се сменят и развеселеното конгресно всенародие танцува ли, танцува... В страната на народните комисари сега е голямо увлечението по танца и модерните танци, които, в първата ера на революционния фанатизъм, бяха обявени за буржуазна разюзданост, сега им е дадена индулгенция и шествуват из всички среди.

Но при тая опознавателна среща не само се танцуваше, а и богато се похапваше. Защото танцът е работа, а знае се тезата: „трябва да яде — който работи!“ И още: разглеждането на музея не е проста забава. Защото, тук, в тоя музей, могат да се видят в техния бит многобройните народи, които

Eтнографският музей

населяват една шеста от земята и не само пеят интернационала, а носят свои традиции, свой нацио­нален дух и своя национална култура. И това се вижда: музеят е подреден с всичкото обилие на етнографските материали, които могат да обрисуват вещественият и духовният облик на човешкото гъм­жило на Съветите. Посочена е, най-вече, разликата в социалния бит преди и след революцията. А пла­кати, тезиси, лозунги, цитати — умело въвеждат в системата на конструктивния социализъм. Защото музеят е не само за забава, а преследва и задача на едно възпитание в духа на съветската идеология.

На следното утро, в двореца Урицки, стана тържественото откриване на конгреса. Дворецът Урицки е красота! В голяма зала, дето стават засе­данията на Ленсовета, насядаха две хиляди души. Пред всекиго телефонна слушалка и малка бележка, как се скачва щепселът на слушалката, за да се слуша по избор: на руски, или на френски, или на немски, или на английски, или говора на самия оратор. Чудна система! За пръв път на конгрес това удобство, да може всеки слушател да чува на език, който разбира, какво се говори на трибуната.

Дворецът Урицки (Таврический дворец, рус.)

Председателското място на трибуната, при въз­торжени ръкоплескания, се заема от академика про­фесор Иван Петрович Павлов. В президиума са чле­новете на международния комитет на физиолозите и представителите на съветското правителство, се­кретаря на ЦИК СССР, и председателя на правител­ствения комитет по съдействие на конгреса, заведующ отдела за науката при ЦК ВКП (б) и пред­седателя на ленинградския съвет.

Откриването на конгреса

Откриването. Осемдесет и шест годишният па­триарх на съвременната физиология — Проф. Пав­лов, с енергична стойка и жив глас, след стихването на овациите, които му се направиха, каза: „Обявявам XV международен конгрес на физиолозите за открит!“

Мраморната зала на етнографския музей

Буря от ръкоплескания огласява залата. Проф Павлов произнесе кратка реч, в която между другото каза: „Настоящият конгрес на физиолозите, петнадесети под ред, за пръв път се събира у нас. Това е в реда на нещата. Нашата фи­зиология е още млада. Тя още работи, за да до­живее века на своя разцвет едва през второто по­коление на руските физиолози. За родоначалник на нашата физиология ние трябва да считаме С е ч е н о в, който за пръв път започна да чете лекции като специалист, а не по чужди книги, и създаде първата школа наши физиолози. Сеченов е инициа­торът за физиологична работа в една голяма част от земното кълбо. Ето защо ние счетохме за необ­ходимо да подарим на конгресистите неговите съчи­нения и по един медал с неговия образ. След това Проф. Павлов се спира на ползите, които тоя меж­дународен конгрес ще даде: „Първо. Ние, физиолозите, както това се е заявявало много пъти вече между нас, и се е практикувало на миналите кон­греси, ще вземем окончателно решение по така наречените програмни въпроси, т. е. въпросите, които в дадения момент представляват особен жив инте­рес... Като втора точка с грамадна важност аз съзирам именно: специалното влияние на така събра­ните научни деятели върху младите поколения, върху начинаващите учени. Силата на това влияние аз знам по себе си, от своите млади години, от влиянието на нашите по-раншни естествоизпитатели и лекари. Нашето правителство дава извънредно много сред­ства за науката и привлича маса младежи към научна работа. И върху тези именно младежи работата на нашия световен конгрес ще има огромно импулсиращо въздействие. Накрай, третата точка. Ние сме от различни народности, обаче сега сме обхванати от голям интерес към нашата научна работа. Ние сега сме дори другари, даже в много случаи с явно дружелюбни чувства, ние работим, очевидно е, за пълното и окончателно обединение на човечеството. Но ще се разрази войната — и много от нас ще станат враждебни един на друг именно на научна плоскост, както това е бивало не еднаж.

Проф. Павлов държи реч

Ние не ще можем да се съберем заедно всички, както сега. Даже взаимната ни оценка ще стане друга. Аз мога да разбера величието на една война за освобожде­ние. Обаче, успоредно с това, не мога да отрека, че войната по същество е животински начин на разрешаване жизнените трудности, способ недостоен за човешкия ум с неговите неизмерими способности. Днес се забелязва почти в световен мащаб жела­нието и стремлението да се избегне войната. И аз съм щастлив, че правителството на моята могъща родина първо в света провъзгласи: „ни педя чужда земя“. И ние, разбира се, сме длъжни да почувст­вуваме и спомогнем за това. А като борци за исти­ната, ние сме длъжни да прибавим, че в междуна­родните отношения строго трябва да се съблюдава справедливостта. А това е и най-главната реална трудност“. Проф. Павлов благодари от името на съветските физиолози и на правителството, което със своята помощ и участие дава възможност да се посрещнат достойно скъпите гости. Той пред­ложи, със ставане на крака, да се почете паметта на загиналите през годината видни физиолози Шефер и Мак Леод. Оркестър засвирва траурния марш на Шопена. Всички са смълчани и углъбени в размисъл.

След приветствената реч на проф. Павлов, че­сто прекъсвана от ръкоплескания, поднасят поздра­вите на правителството и на ленинградския съвет официалните делегати Акулов и Кодацки. Те изявя­ват високата почит, която храни съветската дър­жава към науката, защото само чрез науката ще се достигне до изцелението от мрака на невежеството и предразсъдъците и ще се внесе прираст на блага, които ще направят човека охолен и свободен.

Walter Bradford Canon
1871 - 1945

За тоя първи ден на конгреса е отредена и речта на знаменития американски физиолог проф. Валтер Кенон, водач на 210 делегати на Съеди­нените С. А. Щати. Макар носяща сурово научно озаглавление — „Химични пътища на нервните пре­давания“ — речта на проф. Кенон извика бурно оживление, защото той предшествува своя научен доклад с няколко общи мисли и призиви, които дълбоко засягаха сърцата на голямата аудитория. Проф. Кенон каза:

„Колко дълбоко и неочаквано се промени света през последните няколко години! Национализмът се усили рязко и взе вид на трес­кави форми. Правителствата, които се основаваха на здравите традиции, изчезнаха като сянка и от­стъпиха мястото си на нови форми и нови фактори. Всемирната стопанска депресия доведе до големи намаления на поддръжката на научните работи: на­ближава пареза, застрашава пълен паралич, пълен застой на научния напредък. Много учени със све­товна известност са сменени и принудени да тър­пят лишения. Някои университети бяха затворени, други загубиха своята идеална обществена роля: да служат за убежище на учените, да защищават истината, да приветствуват и ценят новите мисли... 

Учените, които постоянно са заети с изследовател­ска работа, се появиха сравнително неотдавна в историята на човечеството: в биологията дори по-късно, отколкото във физическите науки... 

Но, макар и нашите предшественици да стъпиха на исто­ричната сцена по-късно, отколкото физиците и хи­миците, едва ли ще се намери някога изследовател на история на цивилизацията, който да твърди, че ние не сме изиграли достойна роля в поразителните постижения, които дадоха на съвременното чове­чество такива удобства и такава безпечност, за които нашите предци не са могли и да мечтаят... 

Нашите постижения не се явяват като изключителна заслуга само на някои учени от една страна, или на представители само на една расова група. Те са последица на прямодушна обмяна на достиженията, както в областта на методиката, така и на последиците. Точно така стоят пред нас още нерешените проблеми, непобиращи се в тесните национални рамки: това са широките общочовешки проблеми и за тяхното разрешаване е необходима свобода на изследването и обмяна на мненията, нестеснявани от националните граници. В качеството ни на изследователи ние сме склонни да бъдем индивидуалисти и се държим далече от суетата на събитията, като се отдаваме изцяло на увличащите ни интереси. Твърде малко ние размишляваме за назначението на нашата деятелност и нейната историческа връзка с това, което е направено в миналото и за тая обща цел, която ни свързва всички нас, от каквато страна и към каквато раса да принадлежим, за тая жизненоважна роля, която изпълняваме за полза и благо­получие на човечеството... 

За нашето обществено значение свидетелствуват фактите: ние сме борци и пионери на бъдещата цивилизация. Смутовете и неувереността, които царят във всички цивилизо­вани страни, доведоха до това, че нашата служба на човечеството е лъжливо разбрана и недооценена. 

Международното събрание на физиолозите се явява най-добрия случай да се обърне внимание за опас­ностите грозящи нашата действителност. Затова аз ще се спра накратко не само на обстоятелствата, неблагоприятно отражаващи се за изпълнението на нашата специфична социална функция, но така също на ония условия, които са необходими за най-доб­рото изпълнение на тия функции. Неблагоприятен момент, и при това момент твърде важен, се явява чувството на безпокойство и неувереност. Ние знаем, че за успешността на изследването често е нужно изпълнение на дълъг и последователен план. Ако такъв план грубо се прекъсва от политическите изменения, а особено ако той става играчка на по­литическите кипения, изследователят се подхвърля на влиянието на противоречиви подбуди и се ли­шава от възможността да се отдаде изцяло на своята наука. Интересът към науката тогава угасва. В тия части на земята, където кипят политически разпри, деятелността на учения изследовател става почти невъзможна, вследствие отрицателното влия­ние на политическите авантюристи и окръжаващите ги клики.

Такива правителства, дето съществува такова положение, се явяват паразити: те сами не съдействуват на напредъка на науката и само се ползуват от ония облаги, които са достигнати, бла­годарение на напредъка в другите страни. Друг от­рицателен момент се явяват ограниченията, които се поставят пред физиолозите от социални учреж­дения и враждебни интереси. Беше време, когато научната дейност се намираше всецяло под гнета на църковния контрол, притезяващ за авторитет във всички области. В наше време в много страни се стремят да ограничат свободата на физиологичните изследвания, посредством въвеждането на ограни­чителни закони...

Само в добре организираните държави биологията и медицината (в пределите на хуманно отнасяне със животните) имат такава сво­бода от вмешателство на невежи, каквато я имат физиците и химиците. В много страни, след светов­ната война, а особено във връзка с финансовата депресия през последните години, която обхваща целия свят, се дойде до ограничаване подкрепата за научни изследвания. В Съединените Щати цялата помощ се равнява едва на половин процент от об­щия федерален бюджет. Тоя разход е по-малък и от кое да е друго държавно перо ...

Социалният организъм като че ли не иска да вземе пример от природата, която се е научила в момент на необходимост да намалява снабдяването на по-маловажните части на организма, но на органа на разума никога не намалява това снабдяване!...

Аз взех за пример условията в моята собствена страна, защото я зная и защото примерът там за вредоносното влияние за челни политически направления е ярка илюстрация за моята мисъл. Чувството на неувере­ност дотолкова се усили, че стана трудно да се съсредоточи вниманието върху научните проблеми. Освен това, много опитни научни работници бяха принудени да се заловят за друга работа, за която те нямат необходимата квалификация и не могат да използуват специалната си подготовка ... 

Това е една късогледа политика... За щастие, не във всички страни се проявява такова невнимание. В Англия, Япония и Италия правителствата поставят на разположение на науката огромни средства, а в Съветския Съюз, където социалното значение на науката се особно високо цени, сумите, отпущани за научно изследователска работа, са много по-големи от всички други страни. Тези мероприятия са израз на благоразумие и проницателност и трябва да послужат за пример на другите държави. Зако­нът за надживяване на най-приспособените, запазва своята сила“.

Проф. Кенон се спира и на условията, които благоприятствуват за придобиването на нови зна­ния и открития. Те са, според него: свобода на из­следването. Не могат на учения да му се дават чужди на интересите му задачи. Друго условие е: да не се иска от учения задължение в срок да представи доказателства за своите изследователски достиже­ния. „Ако бихме знали, казва проф. Кенон, как и къде да намерим това, което търсим, научната дея­телност би била лека“. Защото има неочаквани затруднения и пречки, има се нужда от спиране, за да се обмисли положението. И трето условие е: взаимна среща на учените, за да сравняват и обсъж­дат своите придобития.

След своя темпераментен и интересен увод, проф. Кенон изложи проблемата за нервните импулси, като такава от химично естество. Той разгледа връз­ката между възбуждащите и задържащите моменти при нервните токове, съпровождани с появата и из­чезването на определени химични тела от групата на ацетил-холина. Тежка наука. Нови пътища. Неочаквани факти. Това можа да ни покаже главата на американ­ските физиолози със своя научен доклад, при първото пленарно, тържествено заседание на конгреса.

Виборският дом на културата

Конгресните дни. Хиляда и шестотин делегати. Четиристотин и петдесет научни доклади по физио­логия, биохимия и фармакология. За тая колосална работа трябват, на първо място, удобни помещения. С такива Ленинград разполага, но особено пригоден се указа „Виборския дом на културата“. Това е ра­ботнически дом за просвета, открит на 7 ноемврий 1927 г., в деня на десетгодишнината на октом­врийската революция и представлява комбинат, къ­дето има театрална зала с 2000 места, концертна зала с 500 места, лекционна зала с 250 места, кино зала с 250 места и десятки аудитории за различни учебни занимания. През тоя „Дом на културата“ минават ежегодно два милиона хора; тука се четат 60 различни курса за 6000 курсисти, където се по­лучава по-горна квалификация, като лаборанти химици, профработници и др. Тука се помещават клу­бове на разни работнически организации, на чужденците-специалисти, на работниците — изобретатели, на военните работници; има уредена обширна зала за физическа култура, детски клуб, консултационен център, шахматна стая, стая за билярд, библиотека с 60,000 свитъци книги, кафене с джаз. Бюджетът е четири милиона рубли годишно. За да се справи човек в това огромно здание, трябва няколко дни да му проучва плана и уредбата. Аз се забърках по тремовете му, а трябваше да намеря стаята на проф. Феодоров, енергичният секретар на организа­ционния комитет на конгреса и се не мога да по­падна на нея. Виждам в един ъгъл гардероб и пред него прислужник. Питам го къде е тая стая. А той дига кротки, сини очи и виновато-усмихнат отговаря: „Не знаю, мильщ человек, я здес новенький!“ Как да не го обикнеш тоя детски по душа, чистосърде­чен руски народ!

Виборски дом на културата: театрална зала

В това средище на култура за народа, се до­кладваха по-голямата част от делегатските съобще­ния. Във всяка зала автоматична електрическа сиг­нализация уведомява в различните секции кой до­клад се чете. По тоя начин, всеки, който се инте­ресува от даден доклад, може да следи дошъл ли е ред за неговото четене, за да присъствува. А в две стаи е отделението за машинопис, дето всеки делегат може да помоли да му се препише, или преведе на руски, френски, немски или английски научното му съобщение за доклад, или друга някоя научна работа. А долу е пощенската станция и те­лефонната, където можеш да поискаш разговор не само за в града, а и зад граница.

Да давам отчет какво се е докладвало в сек­циите на конгреса, значи да пиша резюме на цялата днешна физиология и биохимия. А това не е лека работа, па и не е за рамките на тая книга. Мога да кажа само, че общото впечатление бе, че научният конгресен материал е не само крайно разнообразен, но и извънредно важен. И затова докладите се сле­дяха и дебатираха със жив интерес не само от деле­гатите, а и от голямата бройка студенти, които пъл­неха залите. Има нещо изключително в тоя страстен порив към наука в съветската академична младеж:

Виборски дом на културата: занималня

такива студенти да имаш — е радост и велико нрав­ствено ободрение. Да, не липсваше публика за на­учни доклади и не приличаше на друг един конгрес, пак международен, в друга една страна, дето пред­седателите на секциите с труд събираха по пет слушатели, за да могат да се четат определените доклади... И с право чехословашкият вестник „На­родни освобозени“ нарича тоя конгрес „величайше мирово събитие в областта на науката“. И не само защото на конгреса бяха световни именитости, като Кенон, Баркроф, Хил, Ляпик, Абдерхалден, Йордан, Франк, Барджер, но и защото и съветските физиолози показаха на гостите големи свои успехи, тоя между­народен форум на учените доби особен блясък. Съветската физиология има за показ и гордост не само своя старейшина — академика Иван Петрович Па­влов, който сам е цяла епоха, но и цяла редица други свои учени, които будят възторг и печелят всеобщо внимание. Ето мнението на чуждестранните физиолози за съветските техни колеги:

Проф. Джозеф Баркроф (САЩ): „Ори­гиналността на научната работа, провеждана в СССР, и нейният дух, са извънредно велики. Аз съм приятно поразен, като не говоря вече за работите на проф. Павлов, с когото по-рано се познавах, от обширните трудове на съветските физиолози. До сега аз мислех, че школата на проф. Павлов е единствена в стра­ната и бях с много високо мнение за нея. Но аз не подозирах, че съществуват и други линии на работи в областта на физиологията, напр., приложението й в икономиката, земеделието и пр. Поразително е в СССР достойнството, с което се държат граж­даните на великата страна. Аз напущам Ленинград с дълбока любов към тоя град и неговото население и искам да се върна в СССР след пет години, за да видя още по-блестящия разцвет на науката.“

Проф. Йордан (Холандия): „Съветската фи­зиология вече заема най-важно място в мировата наука. Без знанието на руски език не може днес да бъдеш учен-физиолог.“ Затова проф. Йордан изу­чава руски език.

Проф. Ляпик (Франция): „Ний много добре знаем и високо ценим работите на съветските фи­зиолози, които придобиха грамаден размах, благода­рение изключителното съдействие за науката от страна на Съветското правителство. Съветските фи­зиолози имат възможност да осъществят своите опити. Вниманието, което се отделя в Съветския съюз към развитието на физиологията, несъмнено ще създава нови, многочислени кадри от млади учени. У нас, във Франция, размахът на работата, за съжаление, е значително по-слаб“.

Проф. Шен-Джоржи (Унгария): „Всичко, което видях в Ленинград, ми произведе дълбоко впечатление. И аз вярвам, че след няколко години Съветският съюз ще стане най-важния център на научната мисъл. За последните 15 години аз ра­ботих в най-различни страни — в Холандия, Англия, Америка, Германия, нееднократно посещавах Фран­ция и Скандинавските страни и след всичко това мога да кажа уверено, че никъде културата, науката и учените не се уважават така високо, както в СССР, че развитието на културата и науката в Европа заглъхват в това време, когато в СССР тяхното развитие върви прогресивно. На улиците и пло­щадите в града, в градинките, аз видях множество радостни деца, а нищо не е в състояние така ярко да отрази благополучието на страната, както усмив­ката на детските лица“.

Проф. Фоа (Италия): „Страната е обхваната от мощен порив на строителство. За последните 10 години е сторено изключително много. Сега се прави още повече, защото в тоя разрастващ се строеж е въвлечено всичкото население. То работи страстно, повидимому за това, защото работи за себе си... Възхищение възбуждат лабораториите на акад. Пав­лов. След завръщане в моята родина, аз ще поддържам своите научни връзки с младите съветски учени... Вашите физиолози има какво да предадат на своите иностранци колеги, из богатия опит на съветската физиология“.

Проф. Кемал Дженаб (Турция): „Поразява в СССР това, че тука всички работят. Това го няма ни в една страна на света... Съжалявам, че не съм вече млад, иначе всяка ваканция бих идвал в СССР, за да се уча от руските физиолози“.

Проф. Барджер (Англия): „Нам се удава случай да хвърлим поглед в бъдещето. Ние видяхме лабораториите на нашите руски колеги. Ний изпи­тахме радостта от срещата ни с тях. Ний почувствувахме духа на млад възторг и оптимизм, които преобладават във великата руска наука и които, оче­видно, преобладават в голямата част на цяла Русия“.

Проф.Като(Япония): „Аз придавам огромно значение на международния физиологически конгрес, събран в Съветския съюз. Щастлив съм, че заедно с моите асистенти за втори път идвам в СССР... Виждам сега големия подем на вашата страна. Ясно е, че цялото население е предоволно от условията на живота: всички са добре облечени и радостни. Ние, японските учени, внимателно следим за огром­ните успехи на съветската физиология. Аз съм добре запознат с трудовете на големия миров учен, ака­демика И. П. Павлов и неговата школа. Зная и ви­соко ценя работите на академиците Орбели и Ухтомски, на професора Беритова и другите видни съветски физиолози. Произведе ми огромно впе­чатление сърдечната доброта и вниманието, което ни се указа през цялото минаване през СССР и прибиваването ни в Ленинград. Убеден съм, че такова внимание аз не бих срещнал в никоя друга страна и затова съм сърдечно признателен“.

Друга особеност, която имаха конгресните дни в Ленинград, е, че цялото население взема радостно участие в конгресната работа: конгресистите, чиито сини значки ги издаваха, бяха навсякъде сърдечно приемани, развеждани. Децата дори, и те говореха за конгреса: в една група деца, едно момиченце, като ни видя трима делегати, весело ни посочи и каза на своите другарчета: „Вчера по радиото и аз чух Иван Петрович как говори за конгреса на уче­ните!“ Работничеството също изяви своето почита­ние и възторг пред конгресистите. В в. „Кировец” (бр. 126 (1126) от 13 август 1935), орган на ра­ботниците от кировските заводи (бивши путиловски заводи) са дадени няколко статии за конгреса: „Рабочее спасибо труженикам науки“, „Мы чтим и ува­жаем людей науки“. „Наши сердца наполнены радостью“, „Конгресъ лучших физиологов мира“, „Вот они — наши учение“ — ето заглавията на тия ста­тии в тоя работнически вестник.⁷)

Тая атмосфера на общо съучастие в научния празник на физиолозите, придаваше украска на едно всенародно тържество и не вярвам да е имало чуж­денец делегат, който да не отнесе чувства на приятелство към руските учени и руския народ. А имаше делегати, които идваха от страни, където се смята, че съветската система е техен антипод. Аз имах възможност да разговарям с мнозина от тях, и те не скриваха своето добро чувство към виденото и изживяното в Страната на съветите. „От всичко трябва да се учим, казваше ми един италиански професор-делегат: — не бива да затваряме очи пред действителността. А има какво да се научи тука и без да бъдем сторонници на съветската държавна идеология, защото всяка страна си има своя исторична съдба, можем не малко нещо да вземем за пример и за нази си. Напр., тая щедрост към науч­ните институти и това голямо уважение към науч­ните работници. А също и преданността към строи­телство на работници и интелигенция — ето една проява, която трябва да накара всеки дълбоко да се замисли“.