ЧЕРНИЯТ ВЪЛШЕБНИК - СТЕФАН РОБЕВ / ГИЛОТИНИРАНЕТО НА ЛАВОАЗИЕ/

ЧЕРНИЯТ ВЪЛШЕБНИК, СТЕФАН РОБЕВ

      Народът не обичаше Лавоазие. Не че работниците и селяните във Франция имаха нещо лично против него, а защото те бяха против всички, които са свързани със събирането на непоносимо тежките кралски данъци. А бъдещият обновител на химията, трябва да си кажем направо, не беше със съвсем чиста биография в това отношение — той беше главен откупчик на данъците.

Каква беше данъчната система във Франция през XVIII век? Людовик XVI, тогавашният крал на Франция, повикваше негово превъзходителство финансовия министър и му казваше:

—  За нуждите на нашата кралска особа трябва да ни бъдат доставени двадесет милиона златни франка.

На поредния бал във Версайлския дворец негово превъзходителство финансовият министър се срещаше с негово благородие главния откупчик на данъците и казваше:

— Мадам Лавоазие е отново най-красивата дама на празненството. И когато поласканият главен откупчик на данъците усмихнат се покланяше, министърът прибавяше небрежно:

— Негово величество счита, че тази година не ще може да преотстъпи данъчните вземания за по-малко от тридесет милиона.

Отново поклони, шумолене на скъпи копринени дрехи, отново любезности.

След това главният откупчик на данъците свикваше своите областни представители и препродаваше своите права така, че исканата от него сума ставаше четиридесет милиона. В крайна сметка от данъкоплатците се събираше няколко пъти по-голяма сума, отколкото първоначалната. . .

В това накратко се състоеше ״нехимическата“ дейност на Лавоазие, поради която англичанинът Джеймс Уат не го наричаше другояче освен ״френският финансист“. В края на краищата тази дейност стана и повод за неговата трагична гибел през 1794 година след Великата френска революция.

Когато влезеше обаче в лабораторията си, Лавоазие се преобразяваше моментално. Изчезваше кралският придворен, изчезваше финансистът, оставаше само ученият, гениалният химик, който не се занимава с ограбването на бедните, а се бори само с тъмните сили на незнанието.

״Флогистонът е тесен за моите представи“ — обичаше да казва Лавоазие. Но той чувствуваше, че само думите са нещо много слабо, за да оправят обърканите сметки на тогавашната химия. И Лавоазие се залови за работа. Въведе в химията везните, и то така че те станаха постоянен инвентар на лабораторията. Оттогава хората започнаха да казват:  „Химиците цял живот теглят...“ Лавоазие откри и провъзгласи, че при горенето на металите теглото им се увеличава. (Този факт заедно със закона за запазване теглото на веществото при химичните реакции са открити по-рано от великия руски учен Михайло Ломоносов, но в Русия те не са получили нужното внимание). А накрая, отричайки съществуването на флогистона, той посочи и възвеличи кислорода, общоприетият днес покровител на горенето. Образуването на въглеродния двуокис — откритието на Ван-Хелмонт, намери своето естествено обяснение при горенето на въглерода. Лавоазие установи, че и при спиртната ферментация — тайнството, чрез което гроздовият сок се превръща във вино — отделящият се газ представлява също въглероден двуокис. Какво следствие можеше да се извлече от този факт?

„Жизнените процеси също представляват горене, но горене без пламък“ — възкликна Лавоазие. Това беше откритие, което изпревари своя век с много време.

Големите познания на Лавоазие, неговите научни успехи, богатството му и фактът, че имаше за съпруга една от най-красивите и умни жени на Париж — всички тези неща поотделно или заедно бяха причина мнозина да му завиждат. Както всеки голям учен Лавоазие не обръщаше внимание на клеветите и си гледаше работата. Но този, който така гениално умееше да предвижда и открива научните истини, се оказа неподготвен за най-голямото събитие на XVIII век —

Великата френска буржоазна революция.

На 24 декември 1793 година в специален декрет се споменаваше името на Антоан Лоран Лавоазие, петдесетгодишен, французин, женен, неосъждан. За какво се отнасяше този декрет? За награждаване на великия химик, на големия мислител? Не, в декрета Лавоазие беше обявен за враг на народа. Заедно с всички други откупчици на данъци той трябваше да бъде съден от революционен трибунал, който по това време имаше практиката да издава твърде еднообразни присъди — смърт чрез гилогиниране.

Вестта за арестуването на Лавоазие разтърси научната общественост повече, отколкото екзекутирането на Людвик XVI. Веднага след като научи новината, неговият бивш ученик и голям химик Клод Бертоле се втурна при своя колега Антоан Фуркроа, който по това време беше член на революционния Конвент и имаше значително влияние всред силните на деня във Франция. Та нали те — Лавоазие, Фуркроа и Бертоле, бяха работили години наред заедно, нали съвместно бяха писали ״Методите на химичната номенклатура“. При Фуркроа трябваше да се отиде най-напред.

—  Станала е трагична грешка. Лавоазие е арестуван!

Фуркроа не прояви никакво учудване. Лицето му имаше същия вкаменен израз, какъвто се забелязваше и у другите якобински активисти по време на масовите екзекуции. Трицветната лента на гърдите привличаше сякаш цялото му внимание в момента и той не погледна Бертоле.

—  Арестувани са всички откупчици на данъци — процеди през зъби той.

—  Слушайте, Фуркроа, по дяволите тези твърде ненужни и официални обяснения.

—  Гражданино Фуркроа — поправи го каменното лице.

—  Та какъв враг на народа е Лавоазие!

—  Това ще се докаже в съда.

—  Но в съда не винаги побеждават доказателствата.

Чак сега Фуркроа повдигна масивната си глава и впи студените си сиви очи в своя развълнуван събеседник.

—  Гражданино Бертоле — каза бавно той, — народът иска от вас да му служите, а не да защищавате неговите врагове. Думите ви относно революционния съд са достойни за най-сурово наказание.

Дълго продължи разговорът между двамата велики химици и след всяка дума те ставаха все по-малко и по-малко велики. Думите на Фуркроа накараха Бертоле да се замисли за службата и за семейството си, вместо за съдбата на Лавоазие. И той лесно се остави да бъде убеден, че не е прав. Накрая той започна да изброява като на погребение големите научни заслуги на Лавоазие, но Фуркроа го прекъсна:

—  Има и по-големи учени от него ... — каза той неопределено. Бертоле не се опита да действува пред други високопоставени лица. В края на краищата той беше спокоен, че все пак направи нещичко. Какво пък и Лавоазие си има вина — да не е ставал откупчик на данъци! И Бертоле си остана спокойно на закрито, докато бурята отмине.

От своя страна съпругата на Лавоазие, гордата Мария-Анна, несъзнателно беше станала причина за враждебността на мнозина от учените колеги към Лавоазие. Тя ги срещаше с вдигната глава и гледаше през тях, като че ли изобщо не съществуваха. Когато Бертоле веднаж почитателно й се поклони, красавицата само сви презрително аристократичната си уста, сякаш беше видяла някакво крайно недостойно създание.

Лавоазие, новият Прометей, човекът, който разкри същността на огъня и на горенето, беше все по-близо и по-близо до идващата безсмислена смърт. Химиците изпитваха към лошото, което дойде и към още по-лошото, което предстоеше, различни чувства — страх, злорадство, възмущение, но всички тези чувства родиха само едно — пълно бездействие. Френската химия се готвеше да посрещне своя най-голям траур с проявите на осъдително безразличие.

На 8 май 1794 година Лавоазие беше гилотиниран като враг на народа в името на революцията.

Наистина ли беше враг на народа Лавоазие? Нас ни делят около 176 години от неговата екзекуция, но историята доказва, че много по-малък срок е напълно достатъчен, за да може обективно, обосновано и ясно да се отговори твърдо с ״не“. Не може да бъде враг на народа човекът, който му даде блясъка на плодотворното и неповторено до днес научно дръзновение, човекът който е негова несменяема национална гордост. Но какво да се прави. Добре известно е, че историята не приема съболезнования, тя се движи в еднопосочната улица на времето и поправките нито са възможни, нито са мислими. Някои се опитват да припишат на Робеспиер жестоките думи ״Революцията не се нуждае от учени!“, но щателната проверка на историците доказа, че тези думи никога не са били изричани от великия якобинец. Просто Лавоазие се оказа твърде открояваща се фигура, твърде ясно поставен прицел, за да не бъде улучен от стрелите на безимената посредственост, която започва да вие при всяка проява на гения.

Не революцията, а безименната посредственост отсече жестоко от тялото на Франция главата на големия учен. Антоан Лоран Лавоазие направи много грешки като финансист и твърде много открития като химик.

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

ЛОРА ДО ЯВОРОВ

сряда, 22 май 1912 г., Париж

Мой приятелю,

Нима писмата ми бяха шеговити? Но кой е казал вече, че тъгата е по-уместна от смехът?... А ти все пак си ги игнорирал — писмата ми. Все едно, за нищо не отговаряш.

Един съвет. Когато занапред се обясняваш в любов — не казвай никога: Ти си мила . . . и аз не мога да не те обичам! Това прилича много повече на логическо заключение, отколкото на порив. А любовта е сигурно повече порив, отколкото логическо заключение.

Моята намеса в твоя живот ? В що се състои тя? Не те ли оставих сам, свободен? Не ти ли позволих да решаваш, да пререшаваш въпросът за нашето бъдаще — даже по начин, щото да ме изключиш съвършенно из животът си? За да бъда спокойна, пиша ти за последен път по този въпрос. Решавай! Откажи се от мене — тогава ще престана да ти пиша.

Повтарям ти за последен път — и м а м минало. Тежи ли ти то? — Откажи се от мене. Но откажи се от мене веднага — днес — и откажи се за винаги. Защото всеки ден неволно живота ти влиза в моя все повече и повече — аз започвам да ги не разграничавам — това е едно нещастие — което всеки ден ще бъде по-голямо.

За последен път — избирай!

И знай, че каквото решиш — то — единственно ще бъде. После още нещо. Аз не мога вече да бъда откровенна с тебе за всичко било до 1 септемврий. Ако ти ме питаш наново — аз ще взема да те лъжа, поне ще се опитам.

Всеки ден повече ме е страх да те не загуба. За да те запазя, ще употребя човешки средства — аз съм човек — а човешките средства са винаги малки и некрасиви.

Миналата вечер цитираха Херцен. Той казва нещо подобно: Всякой, който се обръща назад, прилича на жената на Лота, вкаменява се и остава там, гдето е. Това е вярно. Няма защо да вкаменеем над гроба на миналото. Решавай пак. И ако ти след това мое писмо ми пишеш, че ти си решил да пазиш ״старото положение״, аз ще взема да гледам на тебе, като на действително моя брат, моя приятел и моя мъж.

И тогава аз няма лесно да ти позволя да ме изхвърлиш из живота си.

Решавай!

Аз те обичам. Как да ти го докажа? Ето на — напиши ми, че искаш да взема кокаина, който имам и аз ще го взема без да се замисля, защото го искаш ти. Няма да оставя нито една дума, отгдето да се заключи, че си писал за това по-рано. Ще изгоря най-грижливо всичко твое.. . Друго какво? Обичам те и ако ти ме обичаш малко повече, някак си по-поривно и естественно, а не вследствие логически заключения — аз бих била, наистина, щастлива.

Реши днес! Мисли добре и пази се после!

Ти си суеверен и ако знаеш, че тъкмо сега става затъмнение и че луната покрива слънцето и настъпва някакъв си таинствен и бледен ден (12 1/2 по обед е сега) и ако видеше чудноватите сенки, които хвърлят листата пред прозореца ми. . . Слънцето и луната са тъй добре слети, тъй неразграничими. . . А сенките на листата са идеално тънка дантела хвърлена на пясъка. . . Какво значи това, мой суевернико? Довечера ще ти пиша още други разправии. Сега те цалувам горещо и дълго.

Твоята Лора

Всичките сенки бяха релиефни и нюансирани - някаква въздушна скулптура. Интересно, нели? Цалувам те пак и довечера пак.

Твоята Лора

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

БУРНИ ВРЕМЕНА - ЕКАТЕРИНА КАРАВЕЛОВА

Откъс от книгата  "КАТО АНТИЧНА ТРАГЕДИЯ - съдбата на Екатерина Каравелова"

Заставен да напусне България, Батенберг назначава за регенти Каравелов, Стамболов и Муткуров. Но Стамболов не е склонен да дели властта с други. В страната се възцарява атмосфера на страх, подозрение, терор. Един ден в дома на Петко Каравелов идва Илия Икономов направо от участъка. Той разкопчава ризата си — тялото му е окървавено и посиняло от ударите с пясъчните торби. Мълвата за насилията се оказва вярна. На 1 ноември 1886 г. Петко Каравелов си дава оставката като регент — той не иска да носи отговорност за престъпленията, на които не може да сложи край.

„Днес идеал, утре — изверг! Надали другаде с такава бързина се менят настроенията и чувствата на симпатии и антипатии, както в нашето отечество,гдето забравата на доброто и злото еднакво цъфти.“

Горчиви думи, изречени от Екатерина Каравелова. 

Горчиви, защото са лично изстрадани...

След 1887 г. Петко Каравелов остава в отечеството си „да измита праховете на софийските участъци, да чезне в техните зимници и най-после в 1891 г. да влезе в Черната джамия за пет години“. Неговата жена, вече с две деца на ръце, трябва да се грижи за прехраната на семейството и да се бори за освобождаването на своя съпруг...

Когато Петко Каравелов и негови другари са арестувани по време на русенския бунт през 1887 г., Екатерина Каравелова обикаля европейските дипломатически агенти с настойчива молба да се застъпят за затворниците. Бившият военен министър Никифоров е успял да изпрати записка, че е извършен побой над тях, че живи от затвора няма да излязат. Намесата на дипломатите ги спасява, но омразата на стамболовистите срещу Екатерина Каравелова още повече нараства. Веднага след убийството на Хр. Белчев през 1891 г. Петко Каравелов е арестуван отново.

„Тая нощ на три пъти идваха да правят обиск — спомня си Екатерина Каравелова. — Най-напред преди 12 часа дойде един пристав, за него се знаеше, че за да се хареса и угоди на Стамболова и Радославова, бе стрелял в руския паметник по пътя за Княжево; помощник-пристав, няколко стражари и Минко Радославов, градоначалникът, който бе ням зрител при обиска. Поискаха бохча и безразборно всички книжа от масите, от писалищната маса хвърлиха в нея, някои приставът туряше в папката си. Когато го запитах защо ги отделя на такова почетно място, той с видимо задоволство отговори: „Защото са по-пресни.“ Подир два часа се завърнаха и разпиляха всички книги от етажерките. На разсъмване дойдоха да правят обиск в нашата спалня горе. Същото тършуване и разхвърляне. На другия ден друга комисия от нови лица дойде да прави обиск в салона.“

При обиска намират и една фотография, на която личат Стамболов, Олимпи Панов и Никифоров.

Екатерина Каравелова не сдържа гнева си:

— Тези двамата той погуби, но и неговият край не ще е от бога!

Занизват се тежки дни, изпълнени със зловещи слухове за чудовищни мъчения и изтезания в участъците. Една тайно изнесена бележка от затвора ги потвърждава. Тогава Екатерина Каравелова решава да се обърне към дипломатическите представители в София да се застъпят за арестуваните и да настояват час по-скоро да се насрочи процес.

 „Намислено — направено. Написах частни писма до всички представители на великите сили от мое име и още едно общо заявление, подписано от седем жени, по-меко, по-сдържано от моето писмо. На първо място личат имената — моето, на Милица Орошакова, Ана Георгиева — жената на Тома Георгиев — обесен отпосле, на майката на Стоян Джуджев и още на други три майки и жени, които бяха чули за изтезанията в затвора. Не се удостоихме с отговор.“ На 30 ноември 1891 г. Екатерина Каравелова е поставена под домашен арест. „Останалите отвън редки приятели плахо поглеждаха към нашата чумава къща, като минаваха предпазливо по отсрещния тротоар, край Градската градина. Само Иван Славейков, Пенчо Славейков и Илия Киселов минаваха покрай оградата ни, за да зърнат поне децата на двора.“

Екатерина Каравелова и сега намира начин да вбесява стражарите, които ден и нощ се сменят на пост в къщата. Тя пее на децата весели и шеговити песни, сякаш е празник в дома й.

„В критичните минути на живота ми ме обхваща безкрайно безразличие, когато съм сама, и безумно веселие, когато се намирам пред очите на тези, които не обичам или презирам“ — изповядва Екатерина Каравелова.

А положението й е отчайващо. Тя трябва да мисли за всекидневния насъщен хляб и затова е принудена да продаде всичко по-ценно, което има в къщи. Оставя само 2—3 вещи на Петко Каравелов, които пази като реликви. Въпреки всички рискове единствен Пенчо Славейков дръзва да посещава „чумавата къща“ и да помага с каквото може. Връчват й обвинителния акт, от който тя разбира, че е подведена под отговорност за предателство. А това означава, че я очаква най-тежка присъда. Но тя съумява да запази спокойствие и двете й дъщери не разбират какво нещастие е надвиснало сега и над майка им.

 „Те със своята детска наивност нищо не проумяваха от всичко, което ставаше с мен. На обеда всички бяхме весели, само дядо Славейков от време на време изплакваше, като нежно милваше своята кръщелница и любимка Лора. Доколкото Виола като малка бе жива и бъбрива, дотолкова Лора бе сдържана и мълчалива и нерядко, когато „кака Виола“ прекалеше със своите песни и приказки, тя й думаше тихичко: „Стига бе, како, че мама главата ще я заболи.“

На 10 февруари 1892 г. Екатерина Каравелова е изправена пред съда. Прокурорът Цукев гръмогласно я обвинява, че искала чуждо вмешателство, както едно време подир баташките кланета, че със своите измислици целяла ни повече, ни по-малко „да повдигне Европа срещу България...“.

Екатерина Каравелова се готви да възрази нещо, възмутена от тези клевети, но нейният защитник Константин Стоилов с поглед й припомня, че е обещала да мълчи, да не говори нищо за жертвите и палачите, ако иска да бъде спасена...

А Стамболов бил наредил да се осъди на смърт — за това разказал на русенския митрополит съдебният заседател Калпакчиев, който, като не бил уверен, че подсъдимата е виновна, дошъл да се посъветва с владиката. Дядо Григорий му казал да гласува по съвест, а не както е заповядал Стамболов. И това спасява Екатерина Каравелова от сигурна смърт...

Но смъртна присъда продължава да заплашва Петко Каравелов. След като в ръцете на Стамболов попада дневникът на Светослав Миларов, обвинението е скалъпено и процесът е насрочен.

Екатерина Каравелова много пъти се обръща с молба към Константин Стоилов да поеме защитата и на Петко Каравелов, но той отказва от страх пред Стамоолов. Диктаторът не можел да му прости, че е защищавал „предлтелката“ на предишния процес. За защитник на Петко Каравелов става Алеко Константинов.

Екатерина Каравелова си спомня: „Процесът вървеше. Всеки ден ние жените, роднините присъствувахме и следяхме с болезнено внимание за разпитите, защитата и едвам сдържахме вълнението си, когато Стайнов умишлено се стараеше да заплете подсъдимите. . . Петко беше спокоен, макар да разбираше по състава на съда, че съдбата му е предрешена, че той и Трайко Китанчев ще бъдат осъдени на няколко години затвор. Безпокоеше се само за Тома Георгиев, който бил сторил глупост, написал за себе си (разни измислици, защото го били лишили от тютюн. Признал, че бил в заговора с Карагюлева само и само да му дадат папироси..

Особен интерес представляват твърденията на Екатерина Каравелова как е бил подготвен процесът:

„Миларов си отиде заради дневника си. Ами Тома? Преместен в градоначалството, на два-три пъти бил посещаван от Стамболов. Той знаеше, че Тома играе на карти и поради това бе продал къщата си, и му предложил да каже само: „Каравелов знае за заговора“, и ще получи богато възнаграждение. Първия път сложил пред него торбичка с 50 000 лева, втория път увеличил наградата до 100 000 лева и най-после — до 150—200 хиляди. Тома Георгиев устоял пред изкушението, не замърсил съвестта си и затова плати с живота си. Но на което не склони Тома Георгиев, изпълни Спас Лепавцов. За неговото лъжливо донесение Петко бе осъден на 5 години.

За да може да преживява, Екатерина Каравелова отново се преселва в Русе и само от време на време идва в София на свиждане с Петко Каравелов.

След падането на Стамболов другите затворници от процеса са освободени, но Петко Каравелов не го извеждат от Черната джамия, за да не обърка сметките на новите управници. . .

Екатерина Каравелова се връща пак към учителската професия. „Изкарах първите месеци с най-голямо усърдие, защото съм учителка по призвание —обичам ученичките и те ме въодушевляват и с тях се чувствувам винаги млада. Гледам си работата и слухтя кога Петка ще освободят. Искаха от него да подаде заявление, да пише писмо до министъра, до княза. Със същото и към мен се обръщаха през лятото — и аз да моля за милост. Възмутих се! Милост се иска за престъпници, а Петко невинен лежеше в затвора.“

Петко Каравелов е освободен. Години по-късно той отново е министър-председател, макар и за кратко. Сега Екатерина Каравелова има възможност да опознае отблизо и новия владетел — княз Фердинанд. Отношенията им са неприязнени.

На един прием в двореца между тях се води следният разговор:

— Госпожа Каравелова, когато Ви представиха в двореца, понеже бях слушал за Вас, че сте корава славянка-българка, Ви заговорих на български. Вие ми отговорихте на немски, за да ми покажете Вашата омраза.

— Не Ви мразя, не Ви и обичам, защото не Ви познавам. Стамболовият режим сгради между Вас и народа една Китайска стена. Тя трябва да бъде съборена, народът да Ви опознае и обикне.

— Та нима ми е нужна обичта на народа? Аз съм дъб, в който се разбиват бурите.

— Ваше Царско Височество, Вие забравяте, че съм учителка по литература и словесност. Това Ваше невярно твърдение се разбива с баснята на Крилова: разразила се голяма буря, вековечният дъб бил изтръгнат с корените от земята, а малката тръстика се превивала на вси страни и на сутринта стояла непокътната и права, а якият дъб грохнал на земята.

— Не, не, аз съм скала, която устоява срещу всички вихри — високомерно продължава Фердинанд.

— Не съм геоложка — възразява му Екатерина Каравелова, — но зная, че няма скала, която след време да не се пропука и пукнатината се уголемява от снега и дъждовете, докато един прекрасен ден рухне.

— Вие сте ужасна!

— Не, не съм, виждам, че искате да ме изненадате и объркате, като говорите неща, на които не вярвате.

Фердинанд се засмива, подава й ръка за сбогуване с думите, че се надява да станат приятели.

Приятели те не стават. 

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

ПЕТКО КАРАВЕЛОВ - БИБЛИОТЕКА НАШИТЕ ВОДАЧИ

ПЕТКО КАРАВЕЛОВ

ПЕТКО КАРАВЕЛОВ

НАШИТЕ ВОДАЧИ

Редактор: ПЕТКО ПЕЕВ

Година III, Книга 10

ВОДАЧ

          В един психологически очерк от 1934 година известният наш писател Антон Страшимиров бе писал:

          „От освобождението до днес у нас се издига само един исторически образ, който психологично не се поддава на измерване и смело може да се характеризира като феномен. Това е Петко Каравелов“.

И ние виждаме този феномен след дълго отсъствие от родината си да се връща отчужден, неизвестен, почти непознат. А при това той се връща в един исторически момент, когато топовете от Освободителната война още не са заглъхнали, когато се късат последните вериги на едно тежко робство и когато трябва да се изгражда една съвсем нова държава.

Достатъчно беше обаче този непознат тридесет и шест годишен мъж да се появи в училището св. Никола, а после и в Учредителното народно събрание в Търново, за да стане той не само известен, но и да се издигне до положението на централна личност, да бъде слушан от всички с отворена уста и да бъде чувствуван като водач.

Израстнал тъй бързо в очите на своите съмишленици, тоя феномен трябва действително да е притежавал качества, които го издигаха високо над околната среда. Това бързо израстване обаче пробуди и властната му натура. Своенравен, сприхав, той не бе склонен да търпи чужди мнения. От друга страна чувствуващ своето превързходство над околните, неговата самонадеяност преминаваше понякога позволената граница. А всичко това го правеше често да се проявява като фактически диктатор и затуй цялото това положение, Симеон Радев характеризира, като „диктатура на ентуaсиазма“.

Петко Каравелов не беше оратор. Неговата фраза не е плавна, отмерена, напротив — тя е дори често избухлива, отсечена, а все пак завладява слушателите. Като се има предвид и обаянието, което бе спечелил със своя бистър и проницателен ум, със своите богати познания и с придобитото вече име на учен, той действително нямаше съперник.

Достатъчно беше да се появи някъде, за да бъде веднага заобиколен. Неговите съмишленици, особено по-младите, го считаха за необикновен човек, боготвореха го, подражаваха му — поне в туй, което можеха. Мнозина дори си пускаха дълга, като неговата коса, други се опитваха да подражават на неговите маниери.

С всички тия свои качества Каравелов не можеше да остане незабелязан дори и в съвсем непозната и чужда нему среда. Когато бе суспендирана конституцията и Петко Каравелов бе принуден да избяга в Източна Румелия, той се настани в Пловдив. Но и там, макар и в изгнание, той не можеше да остане спокоен. Скоро със своята дейност той обърна внимание върху себе си, хората заговориха за него и той бе избран за кмет на Пловдив.

Това бързо издигане обаче във висините на обществената йерархия причинява често замайване на главата дори и в несуетни и положителни хора. Това замайване, тоя шемет стават понякога причина за изпускане „юздите на самокритиката, за увлечения, за подхлъзвания, които водят обикновено към катастрофа. Изглежда, атмосферата в тия висини съдържа някаква упойка, която указва по-голямо или по-малко влияние върху всеки смъртен човек, пък бил той и много издигнат. В някои случаи обаче, особено при хора с по-слаба култура, с недостатъчно политическо и обществено възпитание, със слабо чувство за отговорност, за да не говорим за безхарактерните, безволни и суетни хора, тая упойка действува особено силно и предразполага тия хора към самозабрава, те изгубват чувството на мярка, изгубват способността си да се контролират и тогава те се плъзват неудържимо към своята гибел.

Злото, неизразимото зло, обаче идва тогава, когато подхлъзналите се към своята гибел високо издигнали се хора, увлекат и цели общества, цели народи към непоправими бедствия. Катастрофата при такива случаи е неизразима.

Разбира се, Петко Каравелов е далеч, твърде далеч, от такива крайности, нито е предизвикал народни катастрофи, но все пак трябва да признаем, че неговото бързо издигане до положението на неоспорван водач, пробуди дремящи заложби у властната му природа и той се прояви като фактически диктатор, макар и това да бе наречено от Симеон Радев като диктатура на ентусиазма. Каквито и да бъдат обаче наименованията, каквито и да бъдат нюансите, диктатурата по своята същина носи в себе си всички отрицателни страни от гледището на демократичното начало. Една от неизбежните последици от това състояние е склонността към увлечения.

А за току-що освободените българи, които нямаха още нито политическо възпитание, нито опит в политическите борби, не беше трудно да изпаднат в по-големи или по-малки увлечения.

Трябва при това да се отбележи, че при всички тия увлечения подбудите изхождаха само от добри желания към народа, в защита на неговите свободи или в осигуряване неговите бъднини. В политиката обаче добрите желания никога не са достатъчни. И при най-големите злини на народите и при най-големите разрушения, които са причинявали, когато по-късно те бъдат разровени и изследвани, винаги на дъното ще се намери по някакво добро желание. Жертва на такива добри желания стават обикновено тия народи, които са недорасли в политическо отношение.

Увлеченията понякога съпътствуват дори и водачите на стари народи, увлечения не липсваха и в хората от либералната партия на младата българска държава, един от първенците на която бе и Петко Каравелов.

Тъй при защита на народните правдини, когато се посягаше на българската конституция и когато се водеха често вътрешни борби, либералните водачи, с още неукрепнало чувство за национално достойнство, в увлечението при своята борба за народни правдини изпаднаха в друга крайност. Самите те, искрени защитници на народната независимост, потърсиха вмешателството на чуждите дипломатически агенти в нашите вътрешни борби. Един народ или водач с достатъчно развито чувство за национално достойнство никога не би изпаднал в унизителното положение да вика чужденци, да търси чужда намеса, да иска помощ от чужбина за разрешаване на чисто вътрешни работи.

Тогава нашите либерални водачи получиха наистина заслужен урок, незаслужено беше само излагането на България. Когато либералните водачи се обърнаха към Гамбета, Манчини и Гладстон, за да протестират пред тия чужденци срещу някои наши вътрешни порядки, двамата от тях дори не отговориха или по-право отговориха с пренебрежително мълчание. Само Гладстон отговори и то с едно частно писмо, че той като министър-председател не може да води преписка с водача на опозицията в една чужда страна.

Това деликатно подсещане обаче не е било достатъчно за хора със слабо политическо възпитание и с недостатъчно чувство за национално достойнство. Такива хора, склонни повече от всички други към увлечения, трудно могат на време да се опомнят. И нашите либерали се опитаха да отправят друг подобен протест, но вече чрез чуждите дипломатически агенти в София. Тези недорасли политици обаче получиха още по-осезателен урок. Английският дипломат отговори:

— Тъй като дипломатическите агенти в София са акредитирани при Особата на княза, аз не мисля, че те биха могли в действителност да приемат един протест, отправен против Негово Височество.

Такива водачи са склонни към увлечения, и когато са на власт, и когато са в опозиция. Но докато в положението си на опозиционери те се проявяват като особено ревностни защитници на свободите и на законите и искат права повече от позволеното, когато са на власт, изпадат в друга крайност. Тогава те не се смущават да касират опозиционните депутати, не търпят чуждо мнение, не мислят, че свободата е за всички, а не само за тях, за управляващите.

Това различно отношение към правата и свободите на народа от едни и същи хора в зависимост от туй дали са на власт или в опозиция може да се практикува само от хора политически недозрели. А тъкмо такива хора лесно се подават на най-зловредната демагогия.

В един момент, когато независимо от чисто стопанските нужди се налагаше и от политически причини, Каравелов като министър-председател реши да откупи железопътната линия Русе—Варна, която тогава принадлежеше на една чужда компания. След преговори правителството внесе законопроект, с който се искаше за тази линия да се заплатят четиридесет и четири и половина милиона лева. Нищо по-добро от това не можеше да се иска, щом стопанските и политически интереси на България са налагали да се откупи тая линия.Изненадата дойде не от самото желание да се извърши това откупване, но от нещо друго.

Петко Каравелов бе забравил, че само преди две години, когато бе в опозиция, и когато трябваше да атакува тогавашното правителство, бе писал във в. Търновска конституция, че същата тази линия Русе—Варна не струва повече от осемнадесет милиона лева. Но ако той бе забравил това, неговите политически противници не бяха го забравили.

И тъкмо в най-решителния момент неговите бивши ученици с право го запитаха в Народното събрание да им отговори — кога именно е говорил истината: преди две години, когато е оценявал линията само за 18 милиона или сега, когато искаше да се платят 44 и половина милиона лева?

Настава смущение, а понесената мълва за подкупи, за комисионни, разпали още повече възбуждението.

Заседанието бе открито в два часа тридесет и пет минути след пладне. В тоя летен ден седми юли 1886 година заседанието в Народното събрание бе истински подвиг за депутатите. Но колкото и горещ да бе тоя ден, колкото душна и непоносима да бе нажежената летна жега, това не бе нищо в сравнение с ефекта от внезапното възбуждение, което се разпалваше с невероятна бързина и сила. Тъкмо това възбуждение предизвика едри капки пот по челата на депутатите, направи да заклокочи вещо в тях и всеки миг можеше да се случи нещо, което никой не е мислил и което никога не е ставало.

На министерската маса бе заел своето място Петко Каравелов. Блед, с блуждаещ поглед, за пръв път чувствуващ несигурна почвата под краката си, той приличаше на моряк сред бурно море, изпуснал за миг кормилото от ръце си. Беше очевидно, че неговият личен авторитет бе вече недостатъчен, за да обуздава, да се налага. И все пак тоя някогашен диктатор на ентусиазъма не можеше да понесе това състояние. Той събира всичките си сили, изправи се и поиска да говори.

Изглежда, възбуждението бе стигнало крайния си предел, а напрежението в наелектризираната атмосфера бе достигнало до там, че най-малкият повод можеше да предизвика експлозия. И наистина, едва Петко Каравелов бе заговорил, когато избухна като бомба оглушителният вик:

— Долу! Долу!

Горчивина изпълни душата; на тоя някогашен диктатор на ентусиазъма, но тия викове вместо да го смутят, да го провалят окончателно, подействуваха върху него тъкмо в обратна посока. Той почувствува как отново израства над околната среда и надживял личните си огорчения, забравил напълно себе си, в него се надигаше само държавникът. Тогава овладян от борческия си дух той отново се изправи сред развълнуваното море от страсти, отново израства като недосегаем гигант. И при незатихналите още гакове на опозицията, той предложи заседанието да се превърне в тайно.

Атмосферата обаче бе все още така неспокойна, че предложението му не бе ясно чуто отвсички, а бе се намесила във виковете и публиката.

Тогава той отново издигна мощния си глас ясно и отсечено:

— Няма да позволя никому да ми вика долу!

А малко след това добави:

— Ако казваме, че публиката ни прави главоболие, то ние пък ще направим лошо впечатление, ако не продължим разискванията.

И чувствуващ вече своето надмощие над развилнялите страсти, забравил всичко лично, уверен в силата на своята честна мисъл, и изпълнен само от чувството на достойнство като държавник, той предлага:

— За достолепието на самото Събрание е да продължи работата.

И работата продължи. А два дни по-късно законопроекта бе приет.

Тъй някогашният парламентарен лъв, пред чиято воля се прекланяше цялото събрание, за когото бяха достатъчни само няколко слова или само един жест, за да овладее и приятели, и опозиция, сега трябваше да изживее една голяма криза.

Това бе толкова скъпа дан на някогашна демагогия. И той, който се ползуваше с обаянието на всички, комуто се опитваха да подражават, когото тъй много уважаваха; той, който бе и остана до края на живота си толкова безукоризнено честен, сега трябваше да долавя слухове за подкупи, за комисионни...

Едва ли има по-тежко възмездие от това, което Петко Каравелов изживя за своята демагогия.

Петко Каравелов бе дал обаче насоката и всички предложения, с които се искаха известни ограничения за българския народ, биваха веднага отхвърляни. Обаянието, което той бе спечелил, бе толкова голямо, че то ставаше дори опасно, защото именно това обаяние го изтъкваше и потикваше да се проявява и като- същински диктатор в Събранието. Но тая диктатура той никога не използува за себе си или за каквито и да е лични желания. Станал носител на демократичното начало и на българския дух. Каравелов бе в стихията си.

Подкрепян от своите по-възрастни другари и известни вече борци още от църковните борби Петко Славейков и Драган Цанков, той макар и по-млад, но по-учен от тях, зае централно място сред либералното течение. Затова и всички предварителни съвещания ставаха у Петко Каравелов.

И дългите години, прекарани в Москва над книгите на най-големите мислители, държавници и философи, сега даваха своите плодове. Сега той нямаше нищо общо с онзи Каравелов от Москва, който само четеше и промишляваше. В дните на Учредителното народно събрание той се яви като съвсем друг човек, като човек на делото, на практическото творчество и строителство или както именитият наш писател Антон Страшимиров казва — като гениален практик.

Петко Каравелов не обича дългите речи. Неговото слово е кратко, дори много кратко. Няколко думи само са достатъчни за него, за да изрази мисълта си, дори за да се мотивира. Понякога, Петко Каравелов притежаваше великолепно този дар да си служи с такива прояви, които бе развил в цяло изкуство за полезно въздействие. Ще се спрем само на два случая от неговия живот и то не толкова, за да илюстрираме мисълта си, колкото да допълним онзи жив портрет за тоя голям наш водач и държавник, който всички трябва да отпечатаме в сърцето си.

Когато Петко Каравелов попадна в Пловдив като изгнаник, скоро за него се понесоха легенди. А когато стана учител, после и кмет на града, хиляди граждани любопитствуваха да видят тоя особен човек, за когото се говореше вече толкова много. Те знаеха, че той е бил в Москва цели двадесет години, че там е изучавал големи науки и когато е започнала Освободителната война, се е завърнал в България. Но те знаеха също, че тоя учен мъж не е можал да се разбере със своя княз, че е повел голяма борба с него и че е предпочел да избегне в изгнание, отколкото да се съгласи с потъпкването на народните свободи. И още много и много се говореше за него.

Потиквани от своето любопитство, а може би и от нещо друго, мнозина искаха да видят тоя странен човек, още повече, че той беше вече кмет на града, кмет на румелийската столица.

Петко Каравелов не отказваше никому, не връщаше никого. Но приемайки всички свои посетители от града и от селата, той искаше да им даде и един поучителен урок.

При тия „приеми“, кметът на румелийската столица се явяваше пред своите посетители, облечен винаги в своите дрехи от обикновен, груб, български шаек. И вместо в студен и неприветлив кабинет или в тържествени зали, тоя оригинален кмет предпочиташе да приема своите посетители в своята малка градинка, често пъти с лопата в ръка.

Някои негови политически противници не закъсняваха да го обвинят, че всичко това не било нищо друго, освен демагогия. В същност и това е пак от рода на демагогията, но само, че то не беше за подстрекаване народа или за лично използуване създаваните настроения, а само за благородно въздействие. И наистина, там, в градинката, облечен с прост шаек и с лопата в ръка той хвърляше невидим мост между учени и прости, между управляващи и управлявани. Тогава душата се отпускаше и кметът, техният кмет, израстваше още повече в техните очи.

Ето и друг един случай. Петко Каравелов е министър на финансите. Един ден научава, че сметките на земеделското училище в Садово не били нещо в ред. На следния ден във второкласния вагон на влака за Пловдив се е разположил мъж, облечен в обикновено облекло от сив български шаек. Той гледа някъде през прозореца и изглежда толкова замислен, че когато минаваше кондукторът, трябваше два пъти да му извика, за да му провери билета.

Слънцето отдавна беше изгряло, когато човекът в сивия български шаек слезе на малката гара Садово и веднага се запътва към земеделското училище. Там обаче слугата го спира и не го пуща да влезе, защото хората вътре още спели.

Смирено посетителят се оттегля и чака вън. От време на време той поглежда часовника си, но търпеливо чака, макар че времето за започване работата отдавна е минало. Най-сетне той дочаква благоволението, когато слугата му извиква сопнато:

— Хайде, директорът те чака.

Посетителят влиза, но директорът нещо пише и без да му обърне, внимание, без да вдигне дори очи, пита небрежно:

— Какво има?

Човекът, облечен с дрехи, ушити от сив български шаек, свалил своята лека широкопола шапка, заговорил:

— Аз съм Петко Каравелов, министър на финан. . .

Посетителят не бе изговорил още последната си дума, когато директорът изпусна писалката, стана и смутено почна нещо да се извинява.

Каравелов му каза защо се е запътил чак от София, а после... после стана това, което трябваше да стане.

Не става дума за директора и всички около него. Те си получиха това, което трябваше да получат. Думата е за това, което стана не в Садово, а за това, което се зашепна по всички канцеларии на цялата държава и за хилядите държавни служители, които дори и на сън започнаха да виждат министра с дългата коса и с рошавата брада да се изправя пред тях на ревизия.

Може и това да е демагогия, но ако всички министри, във всички времена все тъй „демагогствуват“, България може от това само да спечели, а българският народ би се избавил от много директори и много служители като тия от училището в Садово.

Подготвил за печат Кристиан Ковачев

СЪТВОРЕНИЕТО, Стефан Робев

СТЕФАН РОБЕВ

Човек може да се опре само на онова, което му се съпротивлява.

Блез Паскал

За обществото е много трудно да предскаже кой измежду рояка надарени и недотам надарени младежи ще се окаже по-сетне онзи исполин, който ще остави светла диря в науката и ще накара столетията да заговорят за него. Обществото обаче може без всякакви рискове да определи пред-варителните условия, на които обеща-ващият би трябвало да отговаря. Не го ли стори, то само ограничава ползата, която дарованията се готвят да му поднесат. Еварист Галоа, гениален математик, записва епохалните си математически открития в нощта, преди да бъде убит на дуел през 1832 г., а той е на двадесет и една година! Несъмнено е имал право и да не ги опише, човек преди смъртта си има да мисли и за други неща, особено когато никой нищо не чака от него.

А обществото спокойно е проспало своя дълг. Проспало го е с незаинтересованост, която може дори да бъде наречена почтена. Кой е могъл да знае, че този революционер е голям учен, та да му назначи настойници! А и нали законът забранява дуелите.

С Галоа си отива цяла вселена в математиката, отива си безвъзвратно, след като само за малко е показала блясъка си. Какви са загубите? Неизвестни и сигурно точно затова по-големи от предполагаемите. Бихме могли да гадаем по онова, което би станало, ако Айнщайн беше ни напуснал, оставяйки ни ״само״ работите си върху фотоелектричния ефект, или ако Ръдърфорд преставаше да твори веднага след откриването на алфа-частиците.

Всяка загуба в науката е непоправима. А откъде идват главните загуби? Младият Мозли, след като доразви периодичния закон на Менделеев, го убиват на война. Във войните са загинали значителен брой крупни учени. Тръгнем ли по тяхната кървава диря, ще стигнем чак до Архимед, когото съсича един римски легионер след падането на Сиракуза. Убитите на война учени обаче все пак притежават признати изяви и именно те ги правят известни. Още по-голяма загуба представляват онези одарени представители на обществото, които изобщо не са получили възможност да се изявят. Ако се окаже, че в гимназиите на една страна се отглеждат блестящи умове, които после не се разискрят в университетските аудитории и лаборатории, това означава, че системата за подбор на студентите трябва внимателно да се огледа. Има схващания, че талантът затова е талант, че където и да го посееш, той ще поникне. Може би е така във външната търговия и публицистиката, но за природните науки това обобщение ни се струва опасно. Много сложни са техните фортификации и съоръжения, за да могат да се обхванат от младия талант ей така, направо. Нужна е предварителна подготовка, а в някои случаи се изискват и редица технически съоръжения. Ако Александър фон Хумболт не беше изпратил Либих на деветнадесетгодишна възраст при Гей Люсак, никак не е сигурно, че Либих щеше да извърши онова, с което го знаем сега. В този смисъл може да се твърди, че ״детската смъртност на талантите“ в науката е по-трудна за овладяване от детската смъртност на талантите в поезията, да кажем.

Израстването на твореца в науката, бавно или бързо, винаги е труден процес, който има своите звездни мигове, но има и своите кризи. Най-важното естествено е откриването на таланта — не е достатъчно талантливият да знае, че е талантлив, това последното го притежават и неталантливите. Важно е изграденият специалист, учителят, да усети, че младежът, който стои пред него или работи до него в лабораторията, притежава искрата на откривателското дръзновение. При някои исторически примери блясъкът на таланта е толкова силен, че той стряска дори учителите си. Учителят на Гаус, още когато Гаус е юноша, заявява категорично: ״Той няма какво да научи повече при мен, той ме превъзхожда!“ Такива случаи, разбира се, са рядкост, един път за ученика, втори път за учителя — трудно се изричат подобни думи, когато трябва да зазвучат не на сцената, а в действителност.

Помисли ли си човек за подбора на младите научни работници, без да иска, си спомня изпитите за шофьори. Всъщност колко му е на един автомобил: кормило и три педала, стотици милиони хора по земята умеят да го управляват. Погледнете обаче протоколите на изпитните комисии и ще се уверите, че процентът на онези, които от пръв път получават шофьорски книжки, никак не е висок. А защо да не е 99 или 100%? Защото, ще кажат от шофьорската изпитна комисия, ако пуснем недобре подготвения водач да се влее в движението по улиците и шосетата, той ще бъде опасен за обществото. И си е точно така.

Прехвърлим ли поглед от автомобилното поле върху дисертационното поле, където се раздават „шофьорските книжки“  за пътищата на науката,  не може да не се постреснем от завидно високияпроцент на успеваемост. Деветдесет процента са нищо, тук се гонят, че се и достигат, стоте процента! Когато пред нашенски научен съвет един наивник споменава, че от десетината младежи, с които се е случвало да работи през дългата си научно-изследователска работа, само един е притежавал данни за задълбочено научно творчество, всички настръхват от възмущение.

Значи с кадрите не е работено правилно!

А какво ли е имал предвид древният арабски мъдрец с думите:

— От една стомна може да изтече, само онова, което се съдържа в нея . . .

Подборът на хората по времето, преди да започнат работа, е важен и у нас съществуват форми, чрез които се обръща внимание на това. Подборът обаче е не по-малко важен и в хода на самата работа. Често казваме за някой голям учен:

— Той създаде школа.

Това просто изречение е дълбок кладенец, от който могат да се извадят доста поуки. Научната школа в крайна сметка представлява привличане на кадърните. Последното неизменно означава обаче и отблъскване на некадърните. Тази втора част често се забравя, забутва се из кюшетата на научната политика, замъглява се с речи и речовитост и на практика некадърникът в науката е неуязвим. Ако приемем, че е така, тогава трагедията никак не е далеч. Защото съгласим ли се с несменяемостта на некадърника, ние мълчаливо одобряваме най-катастрофалния метод за кадрово израстване в науката — йерархията на трудовия стаж, или все едно старшинство по прослужени години. Научните институти при това положение могат да се превърнат в своеобразен ״анти-рог на изобилието“, в който само се влиза, а се излиза или поради пенсия, или поради скоропостижност. В такъв случай вместо научна общност възниква странна група от индивиди, които, неможейки да се самоосъществяват чрез научни постижения и измъчвани от комплекси, продължават упорито да се вкопчват в щатната бройка, до която са достигнали. Тяхната осъзната непригодност за научна работа изглежда е страшно мъчителна, защото тя не може да бъде преодоляна нито с посещения на футболни мачове, нито с командировки в чужбина, нито дори със спортен риболов.

Какво да се прави?

Добре ще е системно да се ратува и да се разяснява, че на излизането от научния институт по непригодност трябва да се гледа като на нещо, ако не повече, то поне така естествено, както е влизането по непригодност. Щом едното се счита за търпимо, защо и другото да не стане търпимо, още повече, че законът го подкрепя напълно с всички свои клаузи и параграфи, а е и приятно човек да го има за гражданска позиция. Важна сила в това отношение е и творческата обстановка в научноизследователската общност; създаде ли се такава обстановка, нещата почват да се нареждат от само себе си, а и хората започват да се нареждат според онова, което дават, а не по онова, което вземат от науката. Уйлям Перкин, откривателят на първото синтетично багрило, мовеина, който прекарва известно време като асистент в прочутата лаборатория на Адолф Байер, пише по подобен повод:

״В лабораторията непрекъснато витаеше убеждението, че никой нищо не струва и няма да струва, ако не се занимава с научноизследователска работа.“

Хубава и ясна мисъл, само дето е трудно осъществима.

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ