ЧОВЕКЪТ АСЕН ЗЛАТАРОВ - ДИМИТЪР МИНКОВ

ЧОВѢКЪТЪ АСЕНЪ ЗЛАТАРОВЪ

Димитъръ Минковъ  

„ … Когато умра, на белия камък на гроба ми нека кротка другарска ръка напише: „Той знаеше цената на обичта“…

Ас. Златаров 

Трудно е да се пишат поменни слова за нашия обичан учител, колега и приятел. Защото всеугнетяваща скръб е вледила мозъка, уморила сърцето и вдървила ръката. Мисълта, че Асен Златаров не е вече между живите, е толкова противна и невъзможна, щото ти се струва, че ей сега ще го срещнеш някъде и той ще отправи към тебе замислена блага усмивка. Ние тъй свикнахме да бъде той наш духовен властелин и наш водител в науката, книжовността и обществено-културните тежнения, че още не можем да се помирим с неговата кончина.

Но истина е: Асен Златаров физически не е при нас. Многобройните некролози по улиците — бели личби за черна скръб — бележат неговата сетна земна диря.

Професор доктор Асен Златаров, умът и съвестта на България, въплотеният стремеж на челната част на бълг­арското племе към добро, истина и красота, склопи очи във Виена на 22 декемврий, 1936 г.

ИВАН ВАЗОВ – СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ – БОРИС ВАЗОВ

СПОМЕНИ ЗА БРАТА МИ

от д-р Борис Вазов

В тия спомени често става дума за нашето семейство и за него­вите членове. Ето някои сведения.

Нашето семейство (на Минчо Иванов Вазов и Съба хаджи Нико­лова) броеше седем братя и две сестри, родени в следния ред: Иван (народният поет), Никола, Кирко, Ана, Георги, Михаил, Въла, Владимир и Борис. Преди мене имало едно момченце — Петърчо, починало в детска възраст; в „Спомени и документи“ погрешно е отбелязано, че то е било след мене.

Баща ни е бил убит от турците, на 52-годишна възраст, през юли 1877 година, когато e опожарен родният ни град Сопот; майка ни Съба хаджи Николова почина на 6. XI. 1912 година на 79-годишна възраст. Тя се е оженила на 15½ години и в продължение на 24 години e родила десет здрави деца, от които само едно е починало в детска възраст поради нараняване при едно падане. Брат ни Иван — народният поет — живя 71 години и 3 месеца; брат ни Никола — 65 години; Кирко — 86 години; Ана — 72 години; Георги — 73 години; Михаил — 24 години (убит като офицер в преврата на 9 август 1886); Въла — 80 години; Владимир — 77 години. Брат ни Михаил, младеж с артистически наклонности, с дух любопитен и смел, през 1883 година заминал за Франция. Останал без средства, той постъпва в чуждестранния легион и служи в Африка. Успял да се отърве от легиона, след дълги случки и страдания се завръща в България, чрез застъпничеството на брата ни Иван в навечерието на Съединението; постъпва войник в I соф. полк. Отличава се много във войната против Сърбия, бива награден със златен кръст и, за отличие, произведен офицер. Когато стана нужда да се илюстрира „Под игото“, брат ни Иван даде на художника Мрквичка портрета на брата ни Михаила, за да направи по него образа на Кралича (Огнянов), защото имал него предвид.

От цялото семейство съм останал само аз.

ПИСМА НА ЛОРА ДО ЯВОРОВ - ПАРИЖ 1912 г. - част 1

ПАРИЖ

ПРОЛЕТТА

1912

 

„Моето заминуване ми

струва големи усилия. И

те са последните, които съм

способна да направя, за да те

накарам да ме обичаш…“

Великден — неделя заран 

Сега получих картата ти. Изглежда, че ти имаше повече време, когато пишеше драмата и ко­гато аз бях в София и стоях с часове при тебе. Това е все пак чудно… Ако имаш тол­кова много пиеси да четеш, не можеш ли да ми пратиш няколко тук? В София трябваше да крия и затова rèsumè-тата бяха тъй глупави. Тук ще ги чета свободно и ще мога да изпратя по-свясно rèsumè. Ще ми направиш голямо удо­волствие с това.

Ти се оплакваш от времето в София и от това, че „човек просто не се вижда по ули­цата“. Значи няма кой да те гледа. Толкова по-добре, мой милий — това е пък за мое щастие. Бабаджанов донесе ли ти кучето и нели много прилича на Рачо?

Майка ми се е разчувствувала и ми пише една карта за детето. Глупаво е, че картата ми повлия и аз съжалих за писмото, което ѝ пратих преди няколко дена. Това значи човек да е слаб. Аз се мразя за това.

Ти ме гледаш!… С очи които не са спали, с очи които им се спи, после с очи, които заспиват. А от камината ме гледаш със свирепи и строги очи, които не прощават. Обичам ги най-много тях. И ако аз някога ти направа най-малкото зло — ти не трябва да ми го простиш, ако не искаш да престана да те обичам. Не тряб­ваше да ти пиша това — не е в моя полза…

Сега, заедно със съболезнованията ми за това, че никой не може да те види из улицата — една тиха цалувка на утешителка.

Твоята Лора

35

МАЙКАТА НА ПЕНЧО - СПОМЕН НА ЕКАТЕРИНА КАРАВЕЛОВА ЗА ИРИНА СЛАВЕЙКОВА

При първото ми посещение на Славейковия дом пред мен се изправи една ниска на ръст, пълна жена, много спретната, с кръгло лице, силно прошарени коси, ниско чело. Строги кафяви очи ме загледаха, от малките уста се отронваха къси изречения. Противно на дядо Славейков, който беше общителен, приказлив, тя не бе словоохотлива. Когато при първото ми отиване у Славейкови запитах мъжа си: „Каква е баба Славейкова“ — той отговори само: „Добра българка.“ Моите познайници от първото министерство бяха все възрастни жени — Радка Цанкова, Сарафова — майката на Михаил Сарафов, Софийка Сукнарова — жената на Никола Сукнаров — сръбкиня, и др.

„Добрата българка“ — жената на дядо Славейков, малцина познаваха, още по-малко си даваха труд да разберат какво се крие зад нейната затвореност и мълчание. Рядко съм срещала неуморно работлива жена като нея. Утрото бе посветено на готвене, че Славейкови начело с дядото обичаха да си похапват и си похапваха юнашки. По-вкусни гозби, приготвени от майка Ирина и моята собствена майка, нигде никога не съм яла в живота си. А била съм на богати трапези с най-изискани блюда, но нищо не ми се е угаждало като приготвеното от двете ми майки. Хеле баниците! В „Кървава песен“ Пенчовият старец Дивисил по образ, реч и мироглед поразително наумява дядо Славейкова, а баницата на гощавката в чест на войводата е копирана от изделията на майка Ирина… Че тя бе такава безподобна майсторица!

ПЛОВДИВ – ДРЕВЕН И ВЕЧЕН!

 

ИВАН ВАЗОВ - СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ - 1976 (ПИСМА)

 

Кореспонденцията между Иван Вазов и неговия скъп приятел — професор Иван Д. Шишманов, в дните и месеците около големия юбилей на поета (70 години от рождението му и 50 години творческа дейност), състоял се на 24 октомври 1920 г.

По онова време Шишманов не е в България и не присъства на тържеството. Кореспонденцията завършва с последните две писма на Иван Вазов до Шишманов — едното, получено в деня на смъртта на Вазов, а другото — след това. Писма — от 105 до 127.

105 

29 септемврий

Откогато получих твоята откритка (от 8 августа), аз нямам никакво писмо от тебе, макар че две ти пиша оттогава.

Какво значи това омълчаване? Аз не знам как да си го обясня, знаяйки твоята акуратност. Или пък не се предават писмата ми. Или пък друга лична причина имаш?

Пиши ми за бога, за да не си блъскам главата и се безпокоя от твоето странно необаждане.

Тука делото по юбилея отива доста добре, макар че силно се чувствува твоето отсъствие. Не ти пиша повече, защото очак­вам ти да ми отговориш.

Сегашното писмо ти испращам препоръчено.

Сърдечен поздрав до тебе и до г-жа Шишманова, също ви поздравлява и сестра ми. И Събка ти испраща своя привет.

Стискам ти горещо ръката.

Твой предан

И. Вазов

ИВАН ВАЗОВ - СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ, 1976 - ИВАН Д. ШИШМАНОВ

ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С ВАЗОВА (1885)[1]

От Ив. Д. Шишманов

Помня като днес. Хубав слънчев зимен ден. През нощта бе валял мек, пухкав сняг. Столицата като че бе наметнала разкошна хермелинова мантия, за да празнува победата при Пирот. Бях дошел от Женева със студентския легион и от ка­зармата, дето бяха ни прибрали, бях излязъл в своята фанта­стична доброволческа униформа да се поразходя към „ханчето на Моллова“ (сегашният Химически институт на Дирекцията за обществено здраве), последния етап, до който столичани се осмеляваха в ония блажени времена да прострат своите раз­ходки. Орловият мост не съществуваше, Перловската река, зиме замръзнала, течеше лете още нестеснявана от циментови стени. От Борисовата градина и помен нямаше. Никой не по­дозираше, че от скромната „пепиниера“ около къщичката на градинаря Неф ще се развие някога един разкошен парк.

ИВАН ВАЗОВ СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ, ИВАН Д. ШИШМАНОВ, 1976 г.

РОД, БАЩА И МАЙКA

Прадядо ми, Кирко, бил дошел от Македония, от Арнаутлука. На стари години се покалугерил в Сопотския манастир «Св. Спас», под името Козма.

Дядо ми (на баща ми баща му) се казвал Иван Вазът. Тъй го наричали, защото бил уж много красноречив: при посрещане на турски паши и аги (първенци), него туряли, да ги приветствува. Турски «вазидерим» ще рече: говоря красноречиво, беседвам. После в Сопот на подбив го наричали Айвазът. Тъй викаха понякога и баща ми, «Минчо Айвазът». Но сам баща ми се пишеше вече Минчо Вазов. В търговската си кореспонденция се подписваше: «братя Вазоолар». В бащиния ми род имало и някакъв свещеник, но какъв ми се е падал, не знам.

Дядо ми, Иван Вазът, бил средна ръка търговец. Него не помня, защото умрял много млад, на 30-годишна възраст, от «тежка болест» (тифус) в Сопот и оставил млада жена, моята баба Ана, която управлявала търговията и имотите му и отхранила двата си сина, Минчо (по-стария) и Кирко. Дъщери нямала.

ИВАН ВАЗОВ – СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ – ВЪЛА ВАЗОВА–ФЕТВАДЖИЕВА

 СПОМЕНИ

от Въла Вазова - Фетваджиева

Нашата добра сестра Въла, която живя при народния поет от 1918 година до кончината му, е написала своите спомени след смъртта на брата ни. Събка Фетваджиева-Грънчарова, дъщеря на сестра ни, беше тъй любезна да предаде спомените на майка си, за да ги из­ползувам. Намерих за най-добре да ги предам буквално, след като премахнах повторенията и ги малко систематизирах. Спомените са от последните години на брата ни, през които сестра ни е била най-близка негова сътрудница.

Б. В а з о в 

ДО ЕЛИСЕЙНА

Беше решено да се прави на бачо петдесетгодишен юбилей. С това той изгуби и спокойствието си.

След като прие депутацията, начело с министъра на просветата и дарението на правителството от 100,000 лева, бачо бързаше да излезе от София. Захвана и да го наболява гърлото.

В Елисейна ни дадоха от фабриката много хубава къща да живеем, обаче гърлото вече силно болеше бачо, и той нямаше ни­какво спокойствие. Всичкото време упрекваше господин Иван Шишманов, че той бил най-голямата причина да му се прави този юбилей. „Ох, колко си бях спокоен, преди да се започне този юбилей“ — ми казваше почти всеки ден бачо. — „Сега ще трябва да се срещам по принуждение с разни хора, да говоря. Защо ми е нужен мене юбилей, аз не търся слава, аз съм скромен човек. Ах, този Шишманов, направи ми най-голямото зло!“ Утешавах го, както можех, като му казвах, че той е човек, който не принад­лежи на себе си, а на народа, на славата си. Казваше ми: — „Лесно е да го казваш. И аз съм човек, и аз искам спокойствие, мене всичко ме вълнува“.

ПЛОВДИВ – ДРЕВЕН И ВЕЧЕН!