МАГЬОСНИКЪТ - ОТКЪС ОТ КНИГАТА НА ДИМИТЪР ДОБРЕВ "БРАЗДИ ВЪВ ВРЕМЕТО", 1973

МАГЬОСНИКЪТ 

Оригинално заглавие „Проф. д-р Асен Златаров за провинцията“ 

1.

Топлият априлски ден беше някак изключително празничен. Русе като че ли се беше събудил от кротък сън. Слънцето заливаше с ослепителен блясък потъналия в млада зелени­на град. По Дунава се влачеше лека пролетна мъгла…

Този ден Русе примамваше със своя необикновено жив пролетен изглед.

Може би така ми се струваше, защото бях пропътувал с каруца шестнадесет километра от моето Щръклево до града и носех от кипналото поле буйния възторг на младостта и пролетта. Бодри чувства напираха в гърдите ми и искаше ми се да разкажа за красотата на събудилата се природа, за нейния мощен зов за живот.

Улица „Александровска“ (сега „Девети септември“) бе­ше оживена. От всички странични улици нахлуваха усмихнати лица, които се отправяха към кино „Модерен театър“ (сега „Цанко Церковски“). Макар че беше празничен преди обед, минувачите крачеха бързо. По случай празника на на­родния учител Русенското околийско учителско дружество уреждаше на проф. д-р Асен Златаров сказка „Гибел­ни блаженства“. Както навсякъде в страната, така и тук ни­кой друг сказчик не е бил очакван с такъв трепет, никой не е бил посрещан с такава радост, както този майстор и магьосник на живото слово. 

ПИСМА НА ЛОРА ДО ЯВОРОВ - ПАРИЖ 1912 г. - част 1

ПАРИЖ

ПРОЛЕТТА

1912

 

„Моето заминуване ми

струва големи усилия. И

те са последните, които съм

способна да направя, за да те

накарам да ме обичаш…“

Великден — неделя заран 

Сега получих картата ти. Изглежда, че ти имаше повече време, когато пишеше драмата и ко­гато аз бях в София и стоях с часове при тебе. Това е все пак чудно… Ако имаш тол­кова много пиеси да четеш, не можеш ли да ми пратиш няколко тук? В София трябваше да крия и затова rèsumè-тата бяха тъй глупави. Тук ще ги чета свободно и ще мога да изпратя по-свясно rèsumè. Ще ми направиш голямо удо­волствие с това.

Ти се оплакваш от времето в София и от това, че „човек просто не се вижда по ули­цата“. Значи няма кой да те гледа. Толкова по-добре, мой милий — това е пък за мое щастие. Бабаджанов донесе ли ти кучето и нели много прилича на Рачо?

Майка ми се е разчувствувала и ми пише една карта за детето. Глупаво е, че картата ми повлия и аз съжалих за писмото, което ѝ пратих преди няколко дена. Това значи човек да е слаб. Аз се мразя за това.

Ти ме гледаш!… С очи които не са спали, с очи които им се спи, после с очи, които заспиват. А от камината ме гледаш със свирепи и строги очи, които не прощават. Обичам ги най-много тях. И ако аз някога ти направа най-малкото зло — ти не трябва да ми го простиш, ако не искаш да престана да те обичам. Не тряб­ваше да ти пиша това — не е в моя полза…

Сега, заедно със съболезнованията ми за това, че никой не може да те види из улицата — една тиха цалувка на утешителка.

Твоята Лора

35

ИВАН ВАЗОВ - СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ, 1976 - ИВАН Д. ШИШМАНОВ

ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С ВАЗОВА (1885)[1]

От Ив. Д. Шишманов

Помня като днес. Хубав слънчев зимен ден. През нощта бе валял мек, пухкав сняг. Столицата като че бе наметнала разкошна хермелинова мантия, за да празнува победата при Пирот. Бях дошел от Женева със студентския легион и от ка­зармата, дето бяха ни прибрали, бях излязъл в своята фанта­стична доброволческа униформа да се поразходя към „ханчето на Моллова“ (сегашният Химически институт на Дирекцията за обществено здраве), последния етап, до който столичани се осмеляваха в ония блажени времена да прострат своите раз­ходки. Орловият мост не съществуваше, Перловската река, зиме замръзнала, течеше лете още нестеснявана от циментови стени. От Борисовата градина и помен нямаше. Никой не по­дозираше, че от скромната „пепиниера“ около къщичката на градинаря Неф ще се развие някога един разкошен парк.

ИВАН ВАЗОВ СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ, ИВАН Д. ШИШМАНОВ, 1976 г.

РОД, БАЩА И МАЙКA

Прадядо ми, Кирко, бил дошел от Македония, от Арнаутлука. На стари години се покалугерил в Сопотския манастир «Св. Спас», под името Козма.

Дядо ми (на баща ми баща му) се казвал Иван Вазът. Тъй го наричали, защото бил уж много красноречив: при посрещане на турски паши и аги (първенци), него туряли, да ги приветствува. Турски «вазидерим» ще рече: говоря красноречиво, беседвам. После в Сопот на подбив го наричали Айвазът. Тъй викаха понякога и баща ми, «Минчо Айвазът». Но сам баща ми се пишеше вече Минчо Вазов. В търговската си кореспонденция се подписваше: «братя Вазоолар». В бащиния ми род имало и някакъв свещеник, но какъв ми се е падал, не знам.

Дядо ми, Иван Вазът, бил средна ръка търговец. Него не помня, защото умрял много млад, на 30-годишна възраст, от «тежка болест» (тифус) в Сопот и оставил млада жена, моята баба Ана, която управлявала търговията и имотите му и отхранила двата си сина, Минчо (по-стария) и Кирко. Дъщери нямала.

ИВАН ВАЗОВ – СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ – ВЪЛА ВАЗОВА–ФЕТВАДЖИЕВА

 СПОМЕНИ

от Въла Вазова - Фетваджиева

Нашата добра сестра Въла, която живя при народния поет от 1918 година до кончината му, е написала своите спомени след смъртта на брата ни. Събка Фетваджиева-Грънчарова, дъщеря на сестра ни, беше тъй любезна да предаде спомените на майка си, за да ги из­ползувам. Намерих за най-добре да ги предам буквално, след като премахнах повторенията и ги малко систематизирах. Спомените са от последните години на брата ни, през които сестра ни е била най-близка негова сътрудница.

Б. В а з о в 

ДО ЕЛИСЕЙНА

Беше решено да се прави на бачо петдесетгодишен юбилей. С това той изгуби и спокойствието си.

След като прие депутацията, начело с министъра на просветата и дарението на правителството от 100,000 лева, бачо бързаше да излезе от София. Захвана и да го наболява гърлото.

В Елисейна ни дадоха от фабриката много хубава къща да живеем, обаче гърлото вече силно болеше бачо, и той нямаше ни­какво спокойствие. Всичкото време упрекваше господин Иван Шишманов, че той бил най-голямата причина да му се прави този юбилей. „Ох, колко си бях спокоен, преди да се започне този юбилей“ — ми казваше почти всеки ден бачо. — „Сега ще трябва да се срещам по принуждение с разни хора, да говоря. Защо ми е нужен мене юбилей, аз не търся слава, аз съм скромен човек. Ах, този Шишманов, направи ми най-голямото зло!“ Утешавах го, както можех, като му казвах, че той е човек, който не принад­лежи на себе си, а на народа, на славата си. Казваше ми: — „Лесно е да го казваш. И аз съм човек, и аз искам спокойствие, мене всичко ме вълнува“.

ПЛОВДИВ – ДРЕВЕН И ВЕЧЕН!

ИВАН ВАЗОВ – СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ – ЕЛИН ПЕЛИН

 ВАЗОВ ОТДАЛЕЧЕ

ОТ Елин Пелин

Първа среща

Името на Вазов бе ми известно още от ранните детски години, като ученик в село. Негови работи четяхме в училището и в големите песнопойки, които по онова време заместваха литератур­ните антологии и които ни запознаваха с Ботев, Вазов, Любен Каравелов и други. От тия песнопойки бях научил „Не плачи, майко“, от Ботев, „Тих бял Дунав се вълнува“, от Вазов, „Хубава си, моя горо“, от Любен Каравелов. Ботев и Любен Каравелов не бяха вече живи, но Вазов живееше и моето детско въображение го виждаше като чуден, хубав, далечен и непостижим великан. Когато дойдох в София да се уча и постъпих в първи клас на гимназията (тогава още ня­маше прогимназия), веднъж чух, че някой от другарите викаше ви­соко: „Тая заран пак срещнах Вазов с кученцето“. Знаех вече на­изуст някои Вазови стихотворения, и някакво особено вълнение ме хвана, като чух, че тоя непостижим далечен човек живее в същия град, където съм и аз. Любопитството и желанието да го видя по­раснаха още повече у мене. Столицата беше още малък, стар град. Улиците бяха прашни, кални, непавирани. Но за мене той беше нов, чуден, особен, и аз често скитах по улиците, да разглеждам къщите, хората, дюкенчетата, войниците, въртележките и странните бараки на цирка, където ежечасно се чуваше страшният рев на лъв.

ИВАН ВАЗОВ – СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ – ЕЛИСАВЕТА КОНСУЛОВА-ВАЗОВА

МОИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИВАН ВАЗОВ

от Е. Консулова-Вазова

След подробните и много по-пълни спомени за Иван Вазов, на­писани от неговите братя и сестри, едва ли онова, което аз ще кажа, има някакво особено значение. Но записвам го само, защото мисля, че от колкото повече страни се осветли един образ, толкова по-ясен става. А при това, моите впечатления, като впечатления на по-страничен човек, може би, ще допълнят още по-добре някои неща.

Вазовото семейство

Да си призная, с малко скрит страх влизах в това семейство, когато, двадесет и четиригодишна, станах негова снаха, като съпруга па най-малкия брат Борис. Казвам със страх, но то е било може би нещо като страхопочитание, защото името на Иван Вазов беше окръ­жено с ореол в представата на нас, ученичките в гимназията. Върху моя чин то бе издълбано (с риск да понеса наказание за повреда на училищните мебели), озарено с лъчи. Неговите стихове бяха по­стоянно в устата ни, а ако някоя от нас срещнеше на улицата него­вата висока стройна фигура, това внасяше за известно време въз­буда в целия клас и завист към щастливката.

ПЛОВДИВ – ДРЕВЕН И ВЕЧЕН!

БЪЛГАРИЯ, ГРАД ПЛОВДИВ – 8000 ГОДИНИ ИСТОРИЯ