КАК БЕ ПРЕНЕСЕНО ТЯЛОТО НА АСЕН ЗЛАТАРОВ ОТ ВИЕНА - В. „ЗАРЯ“ ДЕКЕМВРИЙ 1936

  

ОБРАТНИЯТ ПЪТ НА ПРОФЕСОР АСЕН ЗЛАТАРОВ 

РЕПОРТАЖ НА ПРАТЕНИКА НА „ЗАРЯ“ ДО ГАРА ДРАГОМАН ЗА ПОСРЕЩАНЕ ТЛЕННИТЕ ОСТАНКИ НА ПРОФ. ЗЛАТАРОВ

(в-к „Заря“, бр.4597)

2400 километра — огромно разстояние! Дълъг път. Край Три уши, през Драгоман, Белград, оттатък Дунава, през унгарската Пуста — до Виена и обратно.

2400 километра са нищо пред волята, която иска, пред всенародното желание, пред обичта на хилядите.

Пари нямаше. Пари се намериха.

Героите се създадоха. Tе не са приказни, нито пък недостижими. Ето ги тук пред нас. Прости шофьори, с открити лица. В дебели шуби — същински сибирски мечки.

— О, нищо! Ние изпълнихме само своя човешки дълг. Ние стигнахме във Виена на връх Коледа.

Австрийците ни гледат учудено:

— Вас ист дас?

— Дас ист дас ауто!…

Те изглежда чакаха от нас специална блиндирана кола, а ние идехме с лек спортен автомобил. И се чудеха.

— Но, как може?

Ние решихме да им докажем, че българинът всичко мо­же, когато желае. Че той е готов на всички жертви, особено, когато се касае за един любим професор, за един народен трибун.

Това говори една от "сибирските мечки“, край ковчега на проф. Златаров в Драгоман.

ЗА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ — в. ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС, бр. 159, 12.VI.1932 г.

Пенчо Славейков

ПРОСТОСМЪРТНИТЕ ДА ЗАМЪЛЧАТ!

Oригинално заглавие:

„Преди и следъ смъртьта имъ“

Критиците, a заедно с тях и пуб­ликата, имат два вида отношения към българските писатели: докато са живи, корят ги, хулят ги, ругаят ги, отричат ги, а след като умрат, започват да ги хвалят, признават и въздигат. В първия случай писателите са нищо­жества, бездарни, във втория — великани, гении. Юбилеите, които понякога уреж­даме за някой жив писател, всъщност се правят главно заради уредниците, не толкова за юбилярите, около които раз­ни безименни искат да получат имена.

И Пенчо Славейков, докато беше жив, бе руган по всички линии. Хва­леше го само „Мисъл“, но това тя пра­веше главно, защото Славейков беше неин. Инък „Мисъл“ би постъпила със Славейкова тъкмо тъй, както постъпи по­-рано с Вазова и Величкова : да го от­рече, щом престане да се разбира с редактора й.

ЗА ЙОРДАН ЙОВКОВ В "СПОМЕНИ ВЕСЕЛИ И НЕВЕСЕЛИ ЗА БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ" - КОНСТАНТИН ГЪЛЪБОВ

ЙОРДАН ЙОВКОВ

Аз не бях близък с Йордан Йовков, макар да го познавах отдавна и да се виждах често с него. Живяхме в продължение на няколко години в една и съща кооперация, на ул. «Тракия» 25, разговаряли сме много пъти за какво ли не и все пак останахме чужди един на друг. Защото и този наш голям писател беше като Иван Вазов затворен човек, макар и не толкоз мълчалив. По тази причина нямам нито един спомен, който да отваря прозорец към: вътрешната стаичка на този писател — да ни разкрива интимния му живот. Но такива спомени не вярвам да имат и другите му познайници освен може би професор Спиридон Казанджиев, който беше най-близкият му приятел.

Докато Вазов разкриваше понякога нещо от вътрешния си живот, дори и пред млади хора, Йовков криеше съзнателно себе си. С Вазов съм разговарял по въпроси из психологията на неговото творчество, пред Йовков такива въпроси никога не съм смеел да слагам, защото чувствувах, че няма да му бъдат приятни. Колкото пъти съм го запитвал какво работи, всеки път съм получавал отговори от най-общо естество: «Пиша нов разказ» или «Поправям стари разкази.»

РАК НА ДУШИТЕ - вестник "Час", брой 17 от 30.12.1936 г.

Рак на душите

Даваме място на това вдъхновено надгробно слово, защото то дава вярна характеристика на покойния народен трибун. 

Виждам, че сте уморени, вие близки и далечни приятели на Ас. Златаров. Уморила ви е тъгата на тази трагична Златарова седмица. Няколко дни вече ние вървим из улиците с наведени глави. Хиляди хора са плакали, за да изплачат своята непо­бедима скръб. Хиляди българи са тук и чакат вън, за да съпроводят Златаров до вечното му жи­лище.

Но само затова ли? Само да го съпроводят и после да го забравят ли?

Нима всички ние сме тука само за да създадем блясък и шум около едно погребение?

Аз не мисля така. Уверен съм, не мислите така и вие.

Този човешки мравуняк, който пъл­ни улиците на столицата, чувствува две неща: чувствува кого губи и че няма — тогова мъртвия — кой да го замести.

Кой беше той? Не е ли излишен въпросът! Знаят го всички, познават го всички. Най-популярният човек на българката наука, изкуство, на българската

възраждаща се общественост. И най-обичаният, и най човечният.

БЪЛГАРИЯ, ГРАД ПЛОВДИВ – 8000 ГОДИНИ ИСТОРИЯ

 

ИЗ САНИТАРНОТО ДЕЛО ПРЕЗ ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА — Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ, 1913 г.

Из санитарното дело по време на войната 

Д-р Асен Златаров

Две мнения няма в обществото: „лекарите са виновни и тежка отговорност носят те за смъртта, осакатяванията и страданията на хиляди доблестни български синове, които имаха нещастието да паднат в техни ръце“ — ето, това е зова, който се чува отвсякъде. И за нещастие тая тежка присъда има своето основание. И българският народ, който чрез подвига на своето дело, показа пред света колко ценности крие той в недрата си, не трябва да забравя, че тия ценности ще го изведат на бляскав край само тогава, когато със своята здрава ръка и честен ум, изреже гнилото в своя организъм и изнесе справедливата си присъда над тежко провинените пред него.

Да хвърля малко светлина върху санитарното дело през войната е целта на тия ми зигзаги, които ще послужат като основа на един по системен и по-обширен труд върху същия въпрос, когото смятам малко по-после да дам на българското общество.

Нека призная, че изпитвам известно смущение, когато пиша тия си кратки бележки и впечатления : аз зная, че ще разсърдя толкова мои добри приятели лекари, които, виновни или не, ще трябва да понесат общия укор върху тяхното съсловие, но тъкмо тука е мястото да кажа: Amicus Plato, sed magis amica veritas. (Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа, бел.ред.) 

ВЕЛИКАТА ПОБЕДА (РАДИОТО) - ПРОФ. Д- Р АСЕН ЗЛАТАРОВ

ВЕЛИКАТА ПОБЕДА

Проф. Д-р Ас. Златаров председател на съюза „Родно радио“.

Ако трябва да дадем едно по-висше определение на човека, трябва да го наречем победно същество. И на­истина, сред всички живи същества, само човекът крие в душата си тая никога нестихваща жажда за завла­дяване: да владее веществени блага, да владее ключа на радостите, на тай­ната на мировите въпроси. Върховно домогване в това завладяване е копнежът му, да покори времето, да по­кори пространството. На това му стремление сочат приказките, които човечеството е дало. В тия приказ­ки, където той се въплощава такъв, какъвто иска да се види един ден, ние имаме опотизиран образа на човека властелин над времето и пространството: магическата пръчка на неговата мощ там му позволява да прехвърля за миг морета и пла­нини, да се издига до висините на слънцето, да властвува над дните и нощите.

А романите на един Жул Верн, на един Фламарион, на един Уелс и толкова други още, не са ли отдушник на човека, на неговата неутоли­ма жажда да подчини времето и про­странството?

И ето, такава е великата същина на човека, че това, което той замечтае, става действителност. Пътят на човешката история, пътят на човешките вековни усилия, не е само войни и ужаси, а, преди всичко, път на разраст на сили и победни успехи: все повече и повече човек става господар на силите и тайните на Всемира, впряга ги в своята победна колесница, за да увеличи сбора на веществе­ните си и духовни блага, за да се из­дигне по-горе и по-горе в чувството и гордостта си на господар на жи­вота.

Приказките стават действител­ност!

ЧОВЕКЪТ АСЕН ЗЛАТАРОВ - ДИМИТЪР МИНКОВ

ЧОВѢКЪТЪ АСЕНЪ ЗЛАТАРОВЪ

Димитъръ Минковъ  

„ … Когато умра, на белия камък на гроба ми нека кротка другарска ръка напише: „Той знаеше цената на обичта“…

Ас. Златаров 

Трудно е да се пишат поменни слова за нашия обичан учител, колега и приятел. Защото всеугнетяваща скръб е вледила мозъка, уморила сърцето и вдървила ръката. Мисълта, че Асен Златаров не е вече между живите, е толкова противна и невъзможна, щото ти се струва, че ей сега ще го срещнеш някъде и той ще отправи към тебе замислена блага усмивка. Ние тъй свикнахме да бъде той наш духовен властелин и наш водител в науката, книжовността и обществено-културните тежнения, че още не можем да се помирим с неговата кончина.

Но истина е: Асен Златаров физически не е при нас. Многобройните некролози по улиците — бели личби за черна скръб — бележат неговата сетна земна диря.

Професор доктор Асен Златаров, умът и съвестта на България, въплотеният стремеж на челната част на бълг­арското племе към добро, истина и красота, склопи очи във Виена на 22 декемврий, 1936 г.

СПОМЕНИ НА Д-Р БОРИС ВАЗОВ ЗА ИВАН ВАЗОВ — СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ (1949)

СПОМЕНИ ЗА БРАТА МИ

от д-р Борис Вазов

В тия спомени често става дума за нашето семейство и за него­вите членове. Ето някои сведения.

Нашето семейство (на Минчо Иванов Вазов и Съба хаджи Нико­лова) броеше седем братя и две сестри, родени в следния ред: Иван (народният поет), Никола, Кирко, Ана, Георги, Михаил, Въла, Владимир и Борис. Преди мене имало едно момченце — Петърчо, починало в детска възраст; в „Спомени и документи“ погрешно е отбелязано, че то е било след мене.

Баща ни е бил убит от турците, на 52-годишна възраст, през юли 1877 година, когато e опожарен родният ни град Сопот; майка ни Съба хаджи Николова почина на 6. XI. 1912 година на 79-годишна възраст. Тя се е оженила на 15½ години и в продължение на 24 години e родила десет здрави деца, от които само едно е починало в детска възраст поради нараняване при едно падане. Брат ни Иван — народният поет — живя 71 години и 3 месеца; брат ни Никола — 65 години; Кирко — 86 години; Ана — 72 години; Георги — 73 години; Михаил — 24 години (убит като офицер в преврата на 9 август 1886); Въла — 80 години; Владимир — 77 години. Брат ни Михаил, младеж с артистически наклонности, с дух любопитен и смел, през 1883 година заминал за Франция. Останал без средства, той постъпва в чуждестранния легион и служи в Африка. Успял да се отърве от легиона, след дълги случки и страдания се завръща в България, чрез застъпничеството на брата ни Иван в навечерието на Съединението; постъпва войник в I соф. полк. Отличава се много във войната против Сърбия, бива награден със златен кръст и, за отличие, произведен офицер. Когато стана нужда да се илюстрира „Под игото“, брат ни Иван даде на художника Мрквичка портрета на брата ни Михаила, за да направи по него образа на Кралича (Огнянов), защото имал него предвид.

От цялото семейство съм останал само аз.

ПИСМА НА ЛОРА ДО ЯВОРОВ - ПАРИЖ 1912 г. - част 1

ПАРИЖ

ПРОЛЕТТА

1912

 

„Моето заминуване ми

струва големи усилия. И

те са последните, които съм

способна да направя, за да те

накарам да ме обичаш…“

Великден — неделя заран 

Сега получих картата ти. Изглежда, че ти имаше повече време, когато пишеше драмата и ко­гато аз бях в София и стоях с часове при тебе. Това е все пак чудно… Ако имаш тол­кова много пиеси да четеш, не можеш ли да ми пратиш няколко тук? В София трябваше да крия и затова rèsumè-тата бяха тъй глупави. Тук ще ги чета свободно и ще мога да изпратя по-свясно rèsumè. Ще ми направиш голямо удо­волствие с това.

Ти се оплакваш от времето в София и от това, че „човек просто не се вижда по ули­цата“. Значи няма кой да те гледа. Толкова по-добре, мой милий — това е пък за мое щастие. Бабаджанов донесе ли ти кучето и нели много прилича на Рачо?

Майка ми се е разчувствувала и ми пише една карта за детето. Глупаво е, че картата ми повлия и аз съжалих за писмото, което ѝ пратих преди няколко дена. Това значи човек да е слаб. Аз се мразя за това.

Ти ме гледаш!… С очи които не са спали, с очи които им се спи, после с очи, които заспиват. А от камината ме гледаш със свирепи и строги очи, които не прощават. Обичам ги най-много тях. И ако аз някога ти направа най-малкото зло — ти не трябва да ми го простиш, ако не искаш да престана да те обичам. Не тряб­ваше да ти пиша това — не е в моя полза…

Сега, заедно със съболезнованията ми за това, че никой не може да те види из улицата — една тиха цалувка на утешителка.

Твоята Лора

35