БЪЛГАРИЯ, ГРАД ПЛОВДИВ – 8000 ГОДИНИ ИСТОРИЯ

 

ИЗ САНИТАРНОТО ДЕЛО ПРЕЗ ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА — д-р Асен Златаров, 1913 г.

Из санитарното дело по време на войната 

Д-р Асен Златаров

Две мнения няма в обществото: „лекарите са виновни и тежка отговорност носят те за смъртта, осакатяванията и страданията на хиляди доблестни български синове, които имаха нещастието да паднат в техни ръце“ — ето, това е зова, който се чува отвсякъде. И за нещастие тая тежка присъда има своето основание. И българският народ, който чрез подвига на своето дело, показа пред света колко ценности крие той в недрата си, не трябва да забравя, че тия ценности ще го изведат на бляскав край само тогава, когато със своята здрава ръка и честен ум, изреже гнилото в своя организъм и изнесе справедливата си присъда над тежко провинените пред него.

Да хвърля малко светлина върху санитарното дело през войната е целта на тия ми зигзаги, които ще послужат като основа на един по системен и по-обширен труд върху същия въпрос, когото смятам малко по-после да дам на българското общество.

Нека призная, че изпитвам известно смущение, когато пиша тия си кратки бележки и впечатления : аз зная, че ще разсърдя толкова мои добри приятели лекари, които, виновни или не, ще трябва да понесат общия укор върху тяхното съсловие, но тъкмо тука е мястото да кажа: Amicus Plato, sed magis amica veritas. (Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа, бел.ред.) 

ВЕЛИКАТА ПОБЕДА (РАДИОТО) - ПРОФ. Д- Р АСЕН ЗЛАТАРОВ

ВЕЛИКАТА ПОБЕДА

Проф. Д-р Ас. Златаров председател на съюза „Родно радио“.

Ако трябва да дадем едно по-висше определение на човека, трябва да го наречем победно същество. И на­истина, сред всички живи същества, само човекът крие в душата си тая никога нестихваща жажда за завла­дяване: да владее веществени блага, да владее ключа на радостите, на тай­ната на мировите въпроси. Върховно домогване в това завладяване е копнежът му, да покори времето, да по­кори пространството. На това му стремление сочат приказките, които човечеството е дало. В тия приказ­ки, където той се въплощава такъв, какъвто иска да се види един ден, ние имаме опотизиран образа на човека властелин над времето и пространството: магическата пръчка на неговата мощ там му позволява да прехвърля за миг морета и пла­нини, да се издига до висините на слънцето, да властвува над дните и нощите.

А романите на един Жул Верн, на един Фламарион, на един Уелс и толкова други още, не са ли отдушник на човека, на неговата неутоли­ма жажда да подчини времето и про­странството?

И ето, такава е великата същина на човека, че това, което той замечтае, става действителност. Пътят на човешката история, пътят на човешките вековни усилия, не е само войни и ужаси, а, преди всичко, път на разраст на сили и победни успехи: все повече и повече човек става господар на силите и тайните на Всемира, впряга ги в своята победна колесница, за да увеличи сбора на веществе­ните си и духовни блага, за да се из­дигне по-горе и по-горе в чувството и гордостта си на господар на жи­вота.

Приказките стават действител­ност!

Среди великите завоевания на чо­вешкия гений, които дадоха на човека неизмерима по цена мощ и вне­соха огромен разраст на силите му, са книгопечатането, телеграфът, киното и радиото.

Радиото е последната велика побе­да на човешкия гений. Неговите прак­тически възможности бидоха посоче­ни, макар в несъвършена форма, преди 25 години, когато Маркони успя да предаде през Ламанш, със своя телеграф без жици, три букви на една дума. И днес, четвърт век от това чудо, ние имаме такъв разраст на неговите постижения, че и най-смелата приказка почва да блед­нее пред действителността.

При създаването и усъвършенствуването на радиото, най-ясно полича ролята, която е изиграло научното тео­ретично и опитно изследване на фи­зиците: техните трудни, мъчно достъпни за разбиране от широката публика теоретични и експериментал­ни изследвания са праусловието и ръководния нерв на това велико културно завоевание. Имената, като тия на Хайнрих Херц, гениалния физик, едновременно теоретик и експерименталист, който на 1885 г. откри радиовълните — нова катего­рия трептения на етера, които днес наричаме „Херцови вълни“ — имената на Маркони, на граф Арко, на Вин, изнамервачът на кристалния детектор през 1905 г., на фон Либен, който въведе катодните радиолампи, на Майснер, Армстронг, стоят на първа линия в радио-откриванията и тяхното практическо използуване.

Голямата и сложна теоретична об­ласт, от която се възползува радио­техниката, за да създава днешното радио, е областта на индуктивните електрични явления и на електроника­та — два дяла от физиката, които обновиха теоретичните ни схващания за природата на веществото и които мощно оплодиха нови отрасли на техниката.

Тук трябва да упоменем и цен­ното и необходимо участие за успеха на радиоделото и на промишленици, обладаващи капитали, организация и инициатива, имащи за свои ръководители специалисти учени, без чието дело разрастът на радиото би бил крайно бавен. За Европа челно място заемат тука промишлените пред­приятия на германската фирма Телефункен и холандската С. А. Филипс. Особено Филипс, която по могъщо научно ръководство, технични усъвършенствувания и финансови средства, е първа в света.

*

Днес радиото (телеграф и телефон без жици) има приложение за най-различни цели: журнализъм, про­паганда, образование, забава, са не­говия обсег. Радиото е истинско народно училище в културните страни. То е така навлязло в живота, така го е обогатил, разширил и заздравил, че днешният цивилизован свят е немислим без него. За по-малко от секунда време радиото раз­праща по цялата земя говор и музика, от където и да са излезли те. Помислете, какво чудо е това! Поми­слете, каква услуга и какви възможности прави на човека това радио! Днес с милиони и милиони хора са притежатели на радиоприемни апара­ти. В Съединените щати на всеки две семейства се пада притежание радио-апарат.

Приложението на радиото не се из­черпва само с предаване през хиляди километри на говор, песен и музика, но днес радио вълните и радиоапаратите имат мно­го по-широко използуване. Ето някои от тия придобития: предаване на образи чрез етера (телевизия), записва­не на звука върху грамофонни плочи, усилване на говор и грамофонното му възпроизвеждане, говорящ филм, изследване слабите токове (технични и научни уреди, които и за физиоло­гията имат голяма цена), изучаване действията на ултра-къси радиовълни върху животни, растения, микроби. Създават се чудодейни апарати: ра­дио-полицай и радио-куче — машини вардачи и сигналисти, радиопианото и пр. и пр.

Вмъкването на радиото в такъв широк мащаб в живота, донесе живителен тласък към опознаване на много повече хора (радиолюбителите) с редица физични факти и теории и спомага за издигане уровена и умствените интереси на голямо мно­зинство хора. Днес радиолюбители­те са предна културна армия на чове­чеството. Радиото донесе и нов, лесен способ за бързо справяне с онова, което става по света, то доне­се и приятни часове на песен и музика. Без радиото днес животът става немислим, както става немислим без книгопечатане.

И чудно ли е, че културните стра­ни се надпреварват в създаване на национални радиопредавателни станции ? Чрез тях те искат да се изявят пред света, чрез тях те носят просвета, благосъстояние, мо­рал за народите си. Има истинско трескаво състезание в тия културни народи за предимство в етера — загадъчната, пълна с тайни същина на радиопредаването.

Само ние в България, за срам пред очите на Европа, сме единствени останали без такава стан­ция. А у нас тя има да постига и вътрешно културни и външно народ­ностни задачи, задачи големи, които само управниците не виждат.

И за честта на племето ни, добре че се родиха двама-трима идеалисти, културни ратници и мъченици, които с вяра, с ентусиазъм, с прене­брегване личните си интереси, са се заели със свои сили да строят радио­предавателна станция и подарят на народа ни великото чудо и мощното завоевание на нашия век — радиото.

Тия ратници, чиито имена трябва да се знаят и които ще ги оставят като пример на идеализъм, граж­данска културна служба и подвиг в нашето време на тъпота и корист, са инж. Г. М. Георгиев, Н. Кулушки, М. Георгиев и Вълков.

И аз се ползувам от случая да направя един апел към българското гражданство: подкрепете усилията на тия хора, дайте вашия малък принос, малка материална жертва, за да може строящата се станция на съюза „Родно радио“ да зазвучи и пръсне по нашата обедняла, обезверена и героична в търпението си и мъката си родина, поука, нравствена укрепа, часове на радост. Помислете за това!

Сп. "Нива", год. III, бр. 5, 29.11.1930 г. , 3-4 стр.

ЧОВЕКЪТ АСЕН ЗЛАТАРОВ - ДИМИТЪР МИНКОВ

ЧОВѢКЪТЪ АСЕНЪ ЗЛАТАРОВЪ

Димитъръ Минковъ  

„ … Когато умра, на белия камък на гроба ми нека кротка другарска ръка напише: „Той знаеше цената на обичта“…

Ас. Златаров 

Трудно е да се пишат поменни слова за нашия обичан учител, колега и приятел. Защото всеугнетяваща скръб е вледила мозъка, уморила сърцето и вдървила ръката. Мисълта, че Асен Златаров не е вече между живите, е толкова противна и невъзможна, щото ти се струва, че ей сега ще го срещнеш някъде и той ще отправи към тебе замислена блага усмивка. Ние тъй свикнахме да бъде той наш духовен властелин и наш водител в науката, книжовността и обществено-културните тежнения, че още не можем да се помирим с неговата кончина.

Но истина е: Асен Златаров физически не е при нас. Многобройните некролози по улиците — бели личби за черна скръб — бележат неговата сетна земна диря.

Професор доктор Асен Златаров, умът и съвестта на България, въплотеният стремеж на челната част на бълг­арското племе към добро, истина и красота, склопи очи във Виена на 22 декемврий, 1936 г.

ИВАН ВАЗОВ – СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ – БОРИС ВАЗОВ

СПОМЕНИ ЗА БРАТА МИ

от д-р Борис Вазов

В тия спомени често става дума за нашето семейство и за него­вите членове. Ето някои сведения.

Нашето семейство (на Минчо Иванов Вазов и Съба хаджи Нико­лова) броеше седем братя и две сестри, родени в следния ред: Иван (народният поет), Никола, Кирко, Ана, Георги, Михаил, Въла, Владимир и Борис. Преди мене имало едно момченце — Петърчо, починало в детска възраст; в „Спомени и документи“ погрешно е отбелязано, че то е било след мене.

Баща ни е бил убит от турците, на 52-годишна възраст, през юли 1877 година, когато e опожарен родният ни град Сопот; майка ни Съба хаджи Николова почина на 6. XI. 1912 година на 79-годишна възраст. Тя се е оженила на 15½ години и в продължение на 24 години e родила десет здрави деца, от които само едно е починало в детска възраст поради нараняване при едно падане. Брат ни Иван — народният поет — живя 71 години и 3 месеца; брат ни Никола — 65 години; Кирко — 86 години; Ана — 72 години; Георги — 73 години; Михаил — 24 години (убит като офицер в преврата на 9 август 1886); Въла — 80 години; Владимир — 77 години. Брат ни Михаил, младеж с артистически наклонности, с дух любопитен и смел, през 1883 година заминал за Франция. Останал без средства, той постъпва в чуждестранния легион и служи в Африка. Успял да се отърве от легиона, след дълги случки и страдания се завръща в България, чрез застъпничеството на брата ни Иван в навечерието на Съединението; постъпва войник в I соф. полк. Отличава се много във войната против Сърбия, бива награден със златен кръст и, за отличие, произведен офицер. Когато стана нужда да се илюстрира „Под игото“, брат ни Иван даде на художника Мрквичка портрета на брата ни Михаила, за да направи по него образа на Кралича (Огнянов), защото имал него предвид.

От цялото семейство съм останал само аз.

ПИСМА НА ЛОРА ДО ЯВОРОВ - ПАРИЖ 1912 г. - част 1

ПАРИЖ

ПРОЛЕТТА

1912

 

„Моето заминуване ми

струва големи усилия. И

те са последните, които съм

способна да направя, за да те

накарам да ме обичаш…“

Великден — неделя заран 

Сега получих картата ти. Изглежда, че ти имаше повече време, когато пишеше драмата и ко­гато аз бях в София и стоях с часове при тебе. Това е все пак чудно… Ако имаш тол­кова много пиеси да четеш, не можеш ли да ми пратиш няколко тук? В София трябваше да крия и затова rèsumè-тата бяха тъй глупави. Тук ще ги чета свободно и ще мога да изпратя по-свясно rèsumè. Ще ми направиш голямо удо­волствие с това.

Ти се оплакваш от времето в София и от това, че „човек просто не се вижда по ули­цата“. Значи няма кой да те гледа. Толкова по-добре, мой милий — това е пък за мое щастие. Бабаджанов донесе ли ти кучето и нели много прилича на Рачо?

Майка ми се е разчувствувала и ми пише една карта за детето. Глупаво е, че картата ми повлия и аз съжалих за писмото, което ѝ пратих преди няколко дена. Това значи човек да е слаб. Аз се мразя за това.

Ти ме гледаш!… С очи които не са спали, с очи които им се спи, после с очи, които заспиват. А от камината ме гледаш със свирепи и строги очи, които не прощават. Обичам ги най-много тях. И ако аз някога ти направа най-малкото зло — ти не трябва да ми го простиш, ако не искаш да престана да те обичам. Не тряб­ваше да ти пиша това — не е в моя полза…

Сега, заедно със съболезнованията ми за това, че никой не може да те види из улицата — една тиха цалувка на утешителка.

Твоята Лора

35

МАЙКАТА НА ПЕНЧО - СПОМЕН НА ЕКАТЕРИНА КАРАВЕЛОВА ЗА ИРИНА СЛАВЕЙКОВА

При първото ми посещение на Славейковия дом пред мен се изправи една ниска на ръст, пълна жена, много спретната, с кръгло лице, силно прошарени коси, ниско чело. Строги кафяви очи ме загледаха, от малките уста се отронваха къси изречения. Противно на дядо Славейков, който беше общителен, приказлив, тя не бе словоохотлива. Когато при първото ми отиване у Славейкови запитах мъжа си: „Каква е баба Славейкова“ — той отговори само: „Добра българка.“ Моите познайници от първото министерство бяха все възрастни жени — Радка Цанкова, Сарафова — майката на Михаил Сарафов, Софийка Сукнарова — жената на Никола Сукнаров — сръбкиня, и др.

„Добрата българка“ — жената на дядо Славейков, малцина познаваха, още по-малко си даваха труд да разберат какво се крие зад нейната затвореност и мълчание. Рядко съм срещала неуморно работлива жена като нея. Утрото бе посветено на готвене, че Славейкови начело с дядото обичаха да си похапват и си похапваха юнашки. По-вкусни гозби, приготвени от майка Ирина и моята собствена майка, нигде никога не съм яла в живота си. А била съм на богати трапези с най-изискани блюда, но нищо не ми се е угаждало като приготвеното от двете ми майки. Хеле баниците! В „Кървава песен“ Пенчовият старец Дивисил по образ, реч и мироглед поразително наумява дядо Славейкова, а баницата на гощавката в чест на войводата е копирана от изделията на майка Ирина… Че тя бе такава безподобна майсторица!

ПЛОВДИВ – ДРЕВЕН И ВЕЧЕН!

 

ИВАН ВАЗОВ - СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ - 1976 (ПИСМА)

 

Кореспонденцията между Иван Вазов и неговия скъп приятел — професор Иван Д. Шишманов, в дните и месеците около големия юбилей на поета (70 години от рождението му и 50 години творческа дейност), състоял се на 24 октомври 1920 г.

По онова време Шишманов не е в България и не присъства на тържеството. Кореспонденцията завършва с последните две писма на Иван Вазов до Шишманов — едното, получено в деня на смъртта на Вазов, а другото — след това. Писма — от 105 до 127.

105 

29 септемврий

Откогато получих твоята откритка (от 8 августа), аз нямам никакво писмо от тебе, макар че две ти пиша оттогава.

Какво значи това омълчаване? Аз не знам как да си го обясня, знаяйки твоята акуратност. Или пък не се предават писмата ми. Или пък друга лична причина имаш?

Пиши ми за бога, за да не си блъскам главата и се безпокоя от твоето странно необаждане.

Тука делото по юбилея отива доста добре, макар че силно се чувствува твоето отсъствие. Не ти пиша повече, защото очак­вам ти да ми отговориш.

Сегашното писмо ти испращам препоръчено.

Сърдечен поздрав до тебе и до г-жа Шишманова, също ви поздравлява и сестра ми. И Събка ти испраща своя привет.

Стискам ти горещо ръката.

Твой предан

И. Вазов

ИВАН ВАЗОВ - СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ, 1976 - ИВАН Д. ШИШМАНОВ

ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С ВАЗОВА (1885)[1]

От Ив. Д. Шишманов

Помня като днес. Хубав слънчев зимен ден. През нощта бе валял мек, пухкав сняг. Столицата като че бе наметнала разкошна хермелинова мантия, за да празнува победата при Пирот. Бях дошел от Женева със студентския легион и от ка­зармата, дето бяха ни прибрали, бях излязъл в своята фанта­стична доброволческа униформа да се поразходя към „ханчето на Моллова“ (сегашният Химически институт на Дирекцията за обществено здраве), последния етап, до който столичани се осмеляваха в ония блажени времена да прострат своите раз­ходки. Орловият мост не съществуваше, Перловската река, зиме замръзнала, течеше лете още нестеснявана от циментови стени. От Борисовата градина и помен нямаше. Никой не по­дозираше, че от скромната „пепиниера“ около къщичката на градинаря Неф ще се развие някога един разкошен парк.