Plovdiv – Bulgaria

Спомен за Алеко Константинов, Лидия Шишманова, 1926 г.

        Авторът на Бай Ганя, близък роднина на моя мъж, беше се явил в първия ред на ония, които ме посрещ­наха на софийската гара, когато пристигнах тук преди 37 години, през един мрачен зимен ден. Това сърдечно адаптиране в България на всеки нов член на семейството е най-приятната и най-солидната база на фамилията. Скоро Алеко се научи да ми казва „леля“, макар че бeшe по-стар от мене.

Тази почетна титла аз дори я изисквах от него, защото ми позволяваше да взема към него понякога един тон отчасти гувернантски, да му проповядвам дори морал. Трябва да призная, че често сме се спречквали (но винаги другарски!), защото не бяхме винаги на същото мнение по големите и малките случаи в живота. Но нашите отноше­ния останаха сърдечни, ако и не много близки — Алеко вър­веше по своя път, ние по своя. Той ни посещаваше понякогаж, но винаги много капризно: ту идваше по-често, ту изчезваше в продължение на много месеци.

Тъй като неговия силует беше забележителен, много от работите, които се отнасят до него, са останали дъл­боко запечатани в паметта ми.

През нашата младост най-напред веселите събрания у нас, в които се предавахме на игри, изискващи находчивост и хумор. Бедният, млад учен Матов, тъй рано грабнат от съдбата, семейството на професор Георгов, Найчо Цанов, когато дохождаше в София (също братовчед на моя мъж) и други, — вземаха участие в тия забави. Това беше един турнир на шеги, един каскад от ху­мор (животът в тая блажена епоха имаше по-весели окраски!). В тия игри Алеко беше особено бляскав, и моят мъж е запазил някои откъслеци от неговите най-искристи случайни стихове. Той в тия случаи се веселеше сам най-непринудено. Смееше се с глас на своите и чужди шеги, разхождайки се по салона с цигарата в уста, и правеше много смешни коментарии за всичко и всички. Когато благоволяваше да приеме нашата покана, ние знаехме че вечеринката ще бъде от най-сполучливите. Присъствието на тогова, който сам се наричаше „Щастливец“, беше достатъчна гаранция.

„Щастливец“! Беше ли той до такава степен щастливец? Или по-скоро не търсеше ли той забрава, в своята страст, за забави, доволно редки у българите? (Той дори беше основал един другарски кръжец, който нямаше друга цел). Наистина Алеко беше кръгъл сирак. Една сестра, хубава и способна, беше покосена недавна от същата страшна болест, от която умряxa бащата и май­ката. Едничката останала сестра също почина от туберку­лоза. Тая опасност винаги застрашаваше самия Алеко. —  Стамболов тъкмо беше го изгонил от неговото място (съдия в Апелацията), и така беше го заставил да упраж­нява един занаят, в който много негови другари са се обогатили, но който сам Алеко мразеше. Той едва сполучваше да се прехранва като адвокат. Обаче аз подозирам, че той упражняваше тоя занаят както фамозния испански кундурджия, който приемайки една поръчка, питал жена си: „Има ли още пари в касата?“ — Още няколко гроша!“ отговаря му тя. Е, тогава, господине аз отказвам. Идете при моя събрат насреща!“..

И така изобщо животът на Алеко беше в началото на нашето познанство доста самотен и несигурен, каквото и да твърдеше той. Но скоро музата дойде да му бъде вярна другарка и да разхубави всичко със своето присъствие. И наистина в един албум от „Признания“ (Album de confidences), който съхраняваме, — в отговор на въпроса: „Кой беше най-щастливият момент във Вашия живот“, Алеко отговори: „Когато ми хрумна идеята да напиша Бай Ганя“. Тогава само животът му се украси и изпълни с ра­бота, която му донасяше радост.

И именно по повод на тия негови писания ние сме се спречквали най-често и доста живо, макар и другарски. Аз го намeрвах (да ми прости Господ!) понякогаж циничен. (Оттогава доста път сме извървели в това отноше­ние!) Аз се мъчех да му докажа, че това, което минава лесно на френски език, се търпи най-после на руски, но не върви по български (аз не можех да му обясня защо собствено!) — изглежда тежко, грубо. Алеко обаче никогаж не отстъпваше, нито една фраза, нито една дума. Една вечер, когато четеше у дома нещо от своите ръкописи, аз помня как се обърнах към един от неговите интимни другари, молейки го да ме поддържа. Той ми отго­вори: „Излишно е! Алеко никогаж не се съгласява да из­мени нито сричка.    “

Един ден, когато имахме такъв доста оживен спор, и то на ъгъла на една улица, аз намерих след една седмица „motto“ на един негов фейлетон следните фрази: —  „Да не ви знае човек, ще помисли според Вашите очерки, че сте кой знае какъв циник“.

— Merci! Madame. Дай Боже да сте искрено възмутена от цинизми. Но, ради Бога, защо не дойдохте онзи ден на събора в Желюша, та сега да си поприказваме.“

Това беше нашият последен спор, от тоя род. Всичко туй ми се вижда сега много детинско от моя страна...

Помня, че един ден, намервайки се в един магазин, видях през отворените врата, как една дама падна под един файтон и как конете я прескочиха. Аз почти паднах в несвяст и трябваше да ме заливат с вода. В тоя момент влезе Алеко в магазина и като ме видя в това плачевно състояние, попита за причината и се присмя, обаче доста меко, че съм пострадала повече от сгазената от файтона дама! Но той не се съгласи да ме остави, а ме при­дружи у дома. По път видяхме файтона на Стамболова, който бавно идеше насреща ни, със своята стража и страшния Гунчо при кочияша. Алеко се отвърна, докато аз разменявах поздрави с всемогъщия тогава министър, който хвърли на моя другар мрачен поглед.

Алеко през зъби каза няколко не дотам ласкателни думи по адрес на „тирана“: това беше един от редките случаи, когато го видях зъл и съвсем не в ролята на „щастливец“.

В ония години отивахме лятно време на „курорт“, най-често в село Владая. Алеко, който обожаваше приро­дата и който, както се знае, стана основател на нашия туризъм, когато още никой не мислеше за това, — дохождаше понякогаж при нас, и дори оставаше по няколко деня. Помня една хубава екскурзия, която направихме наедно до манастира Св. Крал. Алеко по пътя сипеше през всичкото време шеги, спомени, анекдоти, коментираше нашите впечат­ления и във всичко контрастираше с друг един писател, тогава съвсем млад, сега много известен, който вървеше с нас, мълчалив, мрачен, може би от младежка срамежливост. Алеко беше взел със себе си в тая разходка един свой ръкопис: това беше неговата бъдеща дисертация за „Правото на помилванията“, над която той работеше, за да стане доцент в университета.

Но сега той я употребяваше, само за да акцентуира своите жестове, и от време на време я подхвърляше във въз­духа, за да изхарчи излишъка си от енергия. Помня дори, че употребявах тоя свитък като ветрило! Никакви грижи не затъмняваха тоя ден челото на „щастливеца“. Той го­вореше за своята бъдеща професура, за своите планове на писател и за своите пътувания. Той обожаваше пътуванието, както се знае. (В същата книга на „признания“ той беше отговорил на въпроса: „Коя миризма обичате най-много“ — „Миризмата на железниците и параходите!“) И той се тъкмеше да направи едно пътуване около света. Само толкоз! Бяхме решили, че ще заминем с него. На какво се надяваше той, за да осъществи своя проект? На някакво наследство ли, което ще падне от месечината? Или на го­лемия лоз от някоя лотария, от която даже нямаше билет. Не помня. Но ние говорихме за това пътешествие в компанията като за нещо сигурно и прекрасно. Аз желаех особено да отида в Цейлон. Реши се да направим една обиколка и в тая посока. Но немилостивата съдба покоси всичко това: планове за работа, мечти за пътешествие, за идни творения, които съзряваха в тоя мозък...

В монастира обядвахме в градината. Алеко обаче за­бележи един дебел провинциалист, негов познат. Той се доближи любезно до него и го попита, що прави тук и сам ли е? Дебелакът, седейки около чешмата, забави малко отговора си и най-после каза: „Ние сме тука, да прощавате, с фамилията си". Алеко се върна при нашата маса, като едвам сдържаше смеха си и ми обясни тая фраза:

„Да прощавате — фамилията ми!“ Това значи с жена си! Тоя господин беше закъснял с 30 год. В турско време не беше прилично да се говори публично за собстве­ната жена, и затова тя се означаваше с евфемизма „фа­милията ми“. Каква ориенталщина! Трябва да отидем в затънтените кьошета, за да намерим такива перли!“ И се смее, смее!...

Алеко беше личен мъж, славянски тип, със сини очи и руса коса, с подигравателна усмивка, подвижно лице. Тоя облик никак не беше банален. И той харесваше, внушаваше даже страсти. — Между друго на една моя прия­телка, която беше толкова дълбока натура, колкото Алеко изглеждаше лекомислен. Тя всичко взимаше много сериозно, даже един смътен проект за женитба между нея и Алеко, който беше възникнал в главата на един техен общ познат. А авторът на Бай Ганя не търпеше никакви вериги и стеснение. Това беше един дълъг и мъчителен роман, в който аз играех ролята на конфидентка. Тя страдаше. Дълбокото чувство (което не можеше да понесе един  неуспех у тая моя приятелка, пълна с хубави ка­чества, но не достатъчно млада, за да забравя лесно, — ме накара да се осмеля да попитам Алека за неговите намерения. Отговорът беше ясен и брутален: „Не, тя не е моя тип! ... и най-после, прибави той смеейки се, вие представлявате ли си мене женен?“

Аз откровено признах, че не. Отидох да занеса скръбната новина много предпазливо на измъчената, дълбока душа, която не се затвори, а страда до смъртта на тогова, който я беше ранил.

Последен спомен за Алека — като „Щастливец“ е една вечеринка, която той устрои за роднините у дома си, мисля на своя имен ден. Много смях и песни се изляха там (той обожаваше и музиката). Виждам го един момент в средата на голямата стая, с чаша вино в ръка, — викайки: „Не съм ли „щастливец“? Нямам ли прекрасни роднини и приятели? Животът не е ли хубав? О, наистина, аз съм Щастливец!“

Аз го наблюдавах от своето място и си казвах, както и друг път, че ако човек има нужда тъй гръмко да прокламира своето щастие, сигурно в някое кьоше на неговото сърце има червей, който го гризе и който той же­лае да задуши.

Тая нощ Алеко не искаше да ни пусне у дома. Ние се върнахме много късно.

Подир няколко деня аз се разболях тежко и цялата зима не видяхме повече Алека. Пролетта той дойде у нас един ден, повикан от една роднина, която тогава живееше у нас, за да й даде адвокатски съвет. Никогаж не съм виждала по-мрачен и по-обезсърчителен адвокат. Неизвестно беше какво мразеше той повече, делото ли, занаятът ли, или себе си, който трябваше да го упраж­нява. Казах си, че ако случайно ми трябва някога адвокат, сигурно няма да се обърна към Алека! Аз и не подозирах, че го виждам за последен път.

Един ден мъж ми се върна по-рано — бледен, разстроен. Той тъкмо беше чул, че Алеко бил убит при всякому известните обстоятелства. Опитахме се да се съмняваме, да се надяваме, че Алеко е, може би, само ранен. Но ужас­ната новина се потвърди скоро. Сърцето на Щастливеца беше престанало да бие.

 

ЛИДИЯ ШИШМАНОВА

 

            Споменът е публикуван в сп. „Българска мисъл“, кн.6/7, 1926 г. (Издание на Върховния читалищен съюз в България)

При Антон Страшимиров, в. Култура, 1937 г.

           Тежки години преживява нашата култура. Мнозина люде – творци на култура ни напуснаха в разцвет на творческа младост. Наистина нерадостен живот живеем… Не с усмивка и доволство за изпълнен дълг си отидоха те…

Така си отиде и дядо Антон – един от малцината, които обичаха творческата идейна младеж.

Колко скоро бе това, а колко голяма е мъката…

Вестта, че Асен Златаров е мъртъв още не беше проникнала навсякъде през студения декемврийски ден и ние се отправихме при него, големият приятел на „Ася“ – дядо Антон.

Посрещна ни горе, в Лозенец, в своята бяла къща. На очите му сълзи.

Не мога да се помиря с тази вест. Тя не се събира в съзнанието ми… Да плачем, млади момко! Не виждам поне за момент, кой от нас би могъл да го замени.

Няколко дни след това, когато издадохме „Златаров лист“, дядо Антон написа в него малка бележка. Останахме учудени, чакахме нещо повече.

–    Не мога повече – промълви дядо Антон. Не мога, тежи…

И какво ли бил могъл да каже, в тези часове старият писател за своя другар, който с такова откровение говорѝ в „Народния театър“ за него – писателя и гражданина, издигнал в най-черни дни зов за светлина?

Не мина много време. Пролетта съживи природата. Бялата къща на дядо Антон, горе в Лозенец се покри със зеленина. С настъпващата пролет, обаче, болестта му напредваше.

Посещавам го през хубав, слънчев ден. Беше седнал до работната си маса. Пролетта върнала бодростта му, въпреки усилващата се болка.

–   Обичам я тази идейна младеж, почна дядо Антон – в нея ми е вярата; ако почна списанието*) само млади ще събера около себе си. На, виж, постоянно ми пращат ръкописи и все младежи. Работи нашата младеж, а нямаме едно списание, което да събере младите. 

Сетне дълго говори за своята младост минала в идейни стъпки и творчество. С болка си спомняше за онези дни прекарани из бургаските села като народен учител, където е будил народната младеж.

С право старият литератор д-р Стоян Максимов си спомня за Страшимирова, който е изиграл най-голяма роля за културното пробуждане на тракийската младеж от Бургас и селата му.

Страшимиров не забрави своите другари. И впоследствие няколко пъти ги посети.

–  Ех, въздъхна дядо Антон, ти си млад, не знаеш какви дни живеехме… Вие никога няма да разберете какво значи свободен живот…

Виждам как се увлича дядо Антон. Гласът му става по-отсечен, по-строг. Само да оздравее, мисля си. 

Но не би…

Отиде си и той.

Най-много загубихме ние младите; в него виждаме загрижения баща, учител и ценен другар… който щеше да събере младите около „Подем“. Отиде си белобрадият старец.

Една година от този ден, когато с болка той се откъсна от родната земя и народ, така както се откъсна другият – Асен Златаров. Но младите помнят неговия завет и щом започнат „Подем“ на него ще го посветят и за него ще разкажат.

Ст. Каракостов

 

* Антон Страшимиров искаше да почне издаване на списание, което щеше да нарече „Подем“.

На един дъх - д-р Светозар Златаров за своя баща, 1995 г.

На един дъх...

Д-р Светозар Златаров за своя баща проф. д-р Асен Златаров

Какво остава от човека като си отиде? Аз имам много ярки спомени от баща си. Той обичаше да ми разказва приказки, въпреки че беше много зает. Когато излезе книгата на Ран Босилек „Неродена мома“, той веднага я донесе вкъщи и макар че знаех да чета, ми прочете няколко приказки. Много хубаво четеше, сякаш виждах това, което произнася.

Баща ми ходеше много чисто облечен и винаги с бяла риза. Тази бяла риза допълваше някак скръбната му, меланхолична усмивка. Ние, близките му, бяхме свикнали с неговия особен хумор, с неговата меланхоличност.

Спомням си го в лабораторията, която беше на ул. „Дунав“. Там студентите му правеха и упражнения. Изглежда му пречех, когато ходех при него, защото гледаше да ми даде някаква занимавка. Палеше едни тайнствени свещички, тъй наречения „фараонов огън“. Една „змия" излизаше сред пламъците. След туй оставаше само пепел. В лабораторията имаше много уреди и камина за отровни вещества. Много добре си спомням и надписа: „Студенти, пестете реактивите, държавата е бедна!“ Това от една страна беше призив за икономии, а от друга може би предизвикателство към тогавашното министерство на просветата, което не бе отпуснало достатъчно средства за обучение.

Спомням си го на катедрата в един от големите софийски салони, вероятно във Военния клуб. Салонът беше препълнен. Всички го слушаха с голямо внимание, а на мен ми се виждаха някакви светещи риби. Това беше беседата за тайните морета, в която той наистина говореше за светещи риби, които живеели в непрогледния мрак на морските дълбини.

Най-силно ми се е запечатал образът на баща ми на работното бюро. Сега то се съхранява в къщата-музей в Хасково. Тук-там е обгорено от поялника. Ha бюрото винаги цареше безпорядък. Имаше отворени книги, листчета. На това бюро той прекарваше повечето си време. Баща ми редовно работеше до един часа през нощта. Проф. Васил Златарски, които живееше срещу нас, казваше: „Няма още 1 часа, защото прозорецът на Златаров свети. Когато той пишеше вечер, всички лампи бяха запалени. Всичко бе тихо и много осветено. В стаята се чуваше само скърцането на перото му.

Баща ми работеше в едно особено напрежение, когато реалното време изгубваше стойността си. Можеше за кратко време да напише много неща. Това негово особено състояние и напрежение го правеше много работоспособен. Превключваше непрекъснато на различни теми. Работеше непрекъснато, без умора. Само така може да се обясни неговата голяма продуктивност. Изписал е десетки хиляди страници. Много от статиите си пишеше със скоростта на говоренето.

Понякога журналистите звъняха на вратата ни. Идваха да му искат статии. Той ги канеше в съседната стая, сядаше на бюрото и веднага пишеше статията. Още с неизсъхнало мастило я предаваше. Така пишеше - на един дъх. Даже нямаше време да постави запетайките. Пишеше с много голяма скорост - винаги на ръка, винаги с перо.

През последните 20-30 години ми се наложи да се занимавам с архивното наследство на баща ми. Неговият архив беше много неподреден, но сравнително запазен. В основата на научната и обществената дейност на баща ми стоеше максимата, че животът трябва да се издига към нещо по-горно, да има повече празници, че животът е най-голямото благо, на което трябва да се служи. Докрая той остана верен на тези свои разбирания.

В архивите на баща ми има много антифашистка публицистика, особено от периода, когато в Германия се надига фашизмът. Има и много материали за Съветския съюз. За 20-дневното си пребиваване в СССР той е събрал и донесъл почти един куфар материали. Тия дни намерих в една негова книга телефона и адреса на акад. Державин, с когото баща ми вероятно се е запознал при посещението си в СССР.

Обичаше и да снима. Имаше фотоапарат, имаше и камера. Обичаше техниката. В минути на отдих сглобяваше радиоапарати. Неговата почивка беше активна, не можеше да стои без да върши нещо. Вечно търсеше новото. Баща ми като че ли на един дъх изживя своя живот.

Записа Леко СЛАВОВ

Б. А. Записът е направен на 6 февруари 1985 г. в Дома на техниката - Димитровград.

Статията е публикувана във в.„Шипка“, бр.33(1767), год. VIII, на 16.02.1995 г.

 140 години от рождението 

на проф. Асен Златаров

ЖРЕБИЙ НА СЛАВА И СТРАДАНИЕ П. К. ЯВОРОВ - АСЕН ЗЛАТАРОВ

РОДИТЕЛИ И ДЕТСКИ ГОДИНИ

    Малкият тракийски град осъмна със събитие, което развърза езиците на всички. Жените, събрани пред портите, шумно разправяха за случката:

           — Черното Тоти откраднал бяла Гана.

    Гана бе лична мома, щерка на заможен род. Русите ѝ коси и бялото ѝ лице бяха опарили мнозина ергени. А черното Тоти е Тотьо Иванов Крачолов, буен и палав чирпански ерген, който лудо влюбен в гиздавата девойка, среща отпор в нейните родители и той я открадва, щом с добром не скланяли да му я дадат за жена. Но и момата не е била равнодушна към мургавия и буен ерген. Па и легендата около неговото име трябва да е блазнела сърцето ѝ. А легендата казва: Дядото на Тотьо е бил пришелец арабин. Идва в Чирпан и се заселва. Приема християнското име Стоян. Имал е много пари, които някакъв змей му подарил. Тоя бедуин с черни-въглен очи и сочни дебели устни се задомява за единствената дъщеря на чорбаджи Генчо — Стойка, чиито големи сини очи и блага усмивка са разпалили сърцето на мълчаливия и загадъчен син на Арабия. 

             На старини Стойка разправяла, че една седмица след женитбата съпругът ѝ я помолва да иде у баща си да поиска колата, за да отиде на воденица да смели брашно. На другия ден се връща с колата, но вместо брашно стоварва голям казан със злато и сребро, които бил изровил от Атакларската кория. Вероятно това са парите, които е донесъл в Чирпан и на първо време е укрил.

            Голям богаташ, Стоян Крачолов е бил човек с добро сърце и е правел големи благодеяния: помага на сиромаси, дарява волове на бедни земеделци, прави чешми, изкопава кладенци. Внук на тоя пришелец е Тоти, който открадва своята изгора, белоликата Гана, която се е славила като гласовита певица и милозлива към унижените и онеправданите.Тям срещу 1 януари 1877 г. се ражда първа рожба — син, когото кръщават Пейо.

         Така в загубения малък градец, чието богатство са лозята, се ражда най-големият лирик на България - прямият наследник на Ботевия гений — Пейо Крачолов, който прие лъжеиме (псевдоним) Яворов.

            Какво може да предложи един еснафски градец на едно малко, затворено момче, което дори са смятали за глухонямо, защото едва на третата си година проговорва? Майчините скути са най-приятното убежище. А нейните разкази за турските зулуми и комитските подвизи са най- примамливият свят. Игрите на децата не особено го привличат. Той не умее да се закача, а и юмруците му са слаби, за да отвръща на своите палави другари, за които боят е важно занимание. В училище малкият Пейо е примерен: и по уроци, и по поведение. Вече в трето отделение той проявява увлечение към поезията: чете стихове и заучва за декламиране стихотворения. Привлича го най-вече Ботев. От това време са и първите му опити да мине за автор на стихове. Сам той по един повод разказва историята на своите първи поетични опити от това детско време: „Първият опит за стихове беше плагиат. Имаше един вагабонтин в Чирпан — „Павликянът“. Много пакости беше направил. Скарал се веднъж с някого и забожда камата в гърдите му. Оня като хукнал към града с камата в гърди, която държи в ръката си... Като се качва по стъпалата на кафенето да влезе вътре, бутнали вратата насреща му и той пада назад върху сметта. Дотогава камата пречела на кръвта да тече и той се държал; сега изважда камата и пада. Стекъл се цял град да гледа, отивам и аз...“ Било тъкмо по обяд, когато се връща в къщи, и техните обядвали. Той, унесен и възбуден, подскачал и декламирал:

                                            Жив е той, жив е, там на боклука, 

                                            на една страна кама захвърлил,

                                            на друга страна зъбът му стърчи.

            

         И декламирайки, се втурва в стаята и пада право на сложената паралия. „Седнах в яхнията и ядох пердаха. Тогава бях в трето отделение.

         И вторият му поетически опит е пак плагиат, но подбудите са от друго естество.

         В първи клас той се влюбва в едно момиче и му пише писмо, написано с червено мастило, преписано от писмовник. Поставя го в червен плик и го адресира с французки букви. В плика поставя и едно любовно стихотворение, преписано от „Гусла“ на Вазов. Но писмото попада в ръцете на баща му. Вечерта баща му го подканя с табакерата да си направи цигара: „Направи си, нали ще те женим... Не те е срам!“ — спомня си Яворов: „Та доста ругатни ядох за тая любов, в която и поезия вкарах, макар и крадена.

          Още в долните класове Пейо Крачолов чете много. Той се увлича по „Записките на Захари Стоянов, чете биографията на Гарибалди и мечтае за подвизи и слава. Майка му е неговият най-близък човек. За тия години дълго след тях големият поет спомня с умиление и болка:

                                        Пред погледа възкръсват, минуват като живи

                                        ред образи и скъпи, и близки на душата:

                                        ту стар баща, унесен в мечтания щастливи, 

                                        ласкаещ мила рожба; ту майката благата, 

                                        загледана в хлапака; ту братя и сестрици,

                                        ту весела дружина от палави връстници,

                                        рой птички повилнели в игрите, смеховете,

                                        ту русокоса дружка ... и две очи засмени,

                                        и две странички нежни — божурчета червени,

                                        на млада, ранна пролет най-любавото цвете ...

             Завършил трети клас на непълното училище в Чирпан, родителите изпращат Пейо да учи в пловдивската гимназия. Пловдив е бил по това време на голяма висота: и стопанска, и културна. Неговата гимназия е първа в царството по уредба, изисквания и здрави традиции. А Народната библиотека е пълна с ценни книги, най-вече на руски език, и тук Пейо прекарва голяма част от свободното си време: гълта руските и българските автори. А когато се прибере дома, почва да пише стихове, разкази, драми. Или събрани в някоя ученическа стая, младежи са на събрание: спорят за религия, за философия, а най-вече по обществени въпроси. Идеалистично време, когато младежта бе обладана от народнически дух и с безкористието на сърца, пленени от социалната правда, мечтаеха да видят обществото преобразувано, отношенията на хората други: да няма роби и експлоатирани, да бъде трудът освободен и господар на живота!... Тука, в тия другарски прения, са корените на онова социално чувство, което така ярко багри едни от най-хубавите песни на Яворова. Тука, в тия младежки кръжоци, се заговори за селско и пролетарско движение и се оформи българският социализъм. Негов следовник се явява и Пейо Крачолов.

          Но младият социалреформатор не е догматик — фанатизиран буквоед, — а гледа със свобода и широта на живота. Затова съдбата на брата поробеник [...] му е близка до сърцето и той не само в проповед, а и на дело ще покаже своето съучастие в народното освободително дело.

              Пейо завършва V клас на гимназията и спира: бащата не е могъл да отделя по 50 лева месечно при оскъдните си средства, за да поддържа сина си в друг град...

      Надъханият с идеи, увлечен в народничество младеж постъпва ученик телеграфист в чирпанската телеграфо-пощенска станция. Той продължава усилено да чете големите руски писатели и книги по социализма. Основава местна социалистическа група от 30—40 души, където ведно с работници има и класни учителки. „Тогава бях много сериозен — спомня си Яворов. — Дълга коса — като река, ей така; огнено червена връзка, развяваща се; вдигната яка; а по едно време турих и сини очила...“

ПЪРВИ ПЕЧАТНИ ТВОРБИ

         Пълните със стихове и проза тетрадки, изписани в Пловдив, крият само неудържимия нагон за поезия у неосъзналия се още поет. Тия творби обаче са тромави и не виждат бял свят. Първото напечатано произведение е свързано с увлечението на младия идейник по Македония. Това е стихотворението „Напред!“, което той дава на своя другар, заминал за въстанието, и което после бива обнародвано във в. „Глас македонски“ (год. II, бр. 36, 17 август 1895 г.). Това стихотворение почва със следното четиристишие:

                                                        Уви! кой може да търпи да 

                                                        гледа със скръстени ръце, 

                                                        когато има във гърди 

                                                        човешки чувства и сърце?

            И след още десет четиристишия завършва със следното:

                                                       О, триж свещено е дело 

                                                       за чест и волност да умрем!

                                                       Нек викнем с роба наедно:

                                                      „ах, долу турският ярем“!

         Второ печатно произведение „Пред тъмничний зид“ излиза на 1896 г. в сп. „Ден“, редактирано от Янко Сакъзов, което вече почва да издава удара на белязан поет.

             Когато пощата донася на младия поет книжките, които съдържат и творби, под които стои авторското име Пейо Г. Крачолов, а когато, особено вечерта, приятелската група шумно възвести събитието, как да не се облее с радост сърцето и да не изгрее амбицията да се наложиш като писател? Но часът за славата още не е ударил: младият, едва осемнадесетгодишен телеграфист има да изпита уроците на делничната обстановка в дълбоката провинция. На 1896 г. полага изпит за телеграфист и получава назначение в Сливен. След година го виждаме началник на телеграфо-пощенска станция в гара Стралджа. Тук той усърдно чете Хайне и Надсона. От Хайне добива кръщавка в критично отнасяне към установените ценности, а благородният и човечен стих на Надсона го спечелва за знаменосец на всички отрудени и страдащи. И ето в това глухо селце голямото сърце на поета загорява в изблик на творчество, подкладено от бунта при гледка на една социална и политическа картина на неволя: при една от своите вечерни разходки него ден на зимата на 1897 г. той забелязва до хамбара на гарата струпана от гнили траверси и дъски барака, в която се очертават силуети на измъчени, покрити в дрипи арменци-бежанци, които, принудени от злата участ, стават хамали. Групата пее, но така, „както през сълзи се пей“. Картината поразява поета и вечерта той написва незабравимата елегия „Арменци“, която разкрива пътя на славата за загубения в дълбоката провинция поет.

           Като в озарение тука, в тая глуха гара, за перото на поета се разкрива нов свят на една поетична техника от образи и стил, които веднага го издигат до висота, до която малцина преди него бяха се възземали. Творчески кипеж, бесен напор на багра реч, нови съзвучия, капризен размер и ударност, които поразяват. Всичко това той откри в сърцето си и го изнесе на бял свят! Тука той написва „Луди млади“, „На един песимист“. Праща ги за печат в сп.„Дело“, но не ги напечатват. Праща ги на сливенското списание „Живот“ но и тук ги постига същата участ. Тогава социалистът поет решава да прати тия стихове на сп.„Мисъл“. И чак десет месеца, след като биват напечатани, той узнава случайно за това. Изписва си книжките и ги прочита с най-голямо удоволствие и в редакцията почват да пристигат за печатане все по-хубави и по-завършени стихове.

           По това време преместват Пейо Крачолов в Анхиало. Тук той води самотен живот и в града му дават прозвището „Сянката“. Но скалистият бряг, надвиснал над морето, познава творческата треска на поета. Тук той идва на размисъл и съзерцание и тук той на 1899 г. нахвърля първите строфи на „Калиопа“ — любовната история на една гъркиня от града, —  поема, която му спечели приятелството на критика д-р Кръстев, редактора на сп. „Мисъл“. В една отворена пощенска карта д-р Кръстев изказва възторга на хората около „Мисъл“ при прочитане на поемата и това е било за младия поет първата ласка, която завеки го припечелва за делото на поезията. Също като Достоевеки, който от две топли думи на Белински предопредели своя път!

          От края на 1899 и през 1900 г. се почва редовното сътрудничество на анхиалския поет в „Мисъл“. Тогава излазят „Арменци“ и част от стиховете на сбирката „Стихотворения“. Часът за славата на поета удари. Дойде и неговото второ — литературното му — кръщение: когато кръжецът около „Мисъл“ повиква от Анхиало своя сътрудник, те му съобщават, че Пенчо Славейков решил да му даде лъжеиме (псевдоним) Яворов. Така почнаха да се печатат в „Мисъл“ стихове с подпис П. К.  Яворов.

           Д-р Кръстев и Пенчо Славейков ходатайствуват и Яворов бива преместен на 1900 г. за началник на IV телеграфо-пощенски клон в София. Той става член в групата на писателите около Кръстев — Славейков. София прие с възторг мургавия, приведен и стеснителен поет, чиито стихове се чакаха с нетърпение и будеха най-голям интерес.

ПЪРВА КНИГА

       На 1901 г. варненски книгоиздател издава „Стихотворения“, първа книга на Яворов, съдържаща 34 песни, повечето печатани вече в списания. Сбирката се посрещна с небивал успех: за три месеца тя се изчерпи.

           Критиката я признава за знамение. Всички виждат в нея белега на едно голямо дарование. Антон Страшимиров пише: „Имаме една сбирка лирични стихотворения, в които кипи преди всичко душа на певеца, на художника, на ясновидеца... Рядко начинаващ писател е могъл да открие пред читателя своята човешка душа тъй ясно и категорично.“

           Първата книга донесе признание за поета. Донесе му слава. Но тя му донесе и първото дълбоко огорчение — първото саморазяждане. Защото неговите първи покровители — кръжецът на д-р Кръстев прие с големи резерви, дори с явно неодобрение появата на тая сбирка. Д-р Кръстев мълча цяла година и след това проговори, за да каже: „Нещо преди година един малко известен поет, поместил дотогава двадесетина „нещица“ в едно трето- или петостепенно наше литературно списание, бе помислил, че е дошел часът да събере наедно всичките творения на своята муза-скъперница и да ги представи във вид на книга пред жадния за поезия и емоции български четец. Така, когато „синът на долините“ потегли за дълъг път — а попрището на поета е най-дългият път, — той чувствува неодолима потребност да се озърне да види изминатия цът. И като взема своите пъхтящи гърди за признак на вече извършен велик подвиг, той сеща как тръпки на умиление полазват по неговите морни стави и как тия стави се свиват неволно за сладка отмора. Но на нашия поет се случи едно странно нещо: омайни песнопения се донесоха до неговия слух и склони глава той унесен и... заспа. Там спи и до ден днешен и слуша през сън омайните песнопения, но схванати стави не се помръдват и обезкрилен перперка всуе духът в долни низини, безсилен да облети висините...“ Тънки и вярно отмерени стрели, които приятели му хвърлиха, за да го ужилят: искаха да го изместят от въззетия път и да му посочат нови хоризонти. Защото на тия му приятели социалната поезия на Яворов не им допадаше и техният чист естетизъм искаше да наложи на поета друг канон.

           Стрелите улучиха вярно. Защото в душата на поета се бе вече разтворила рана на неразрешими противоречия, защото загадката на въпроси, „на които никой век не отговори“, беше се възправила пред неговия дух и болно бе почнала да го терзае. А други приятели той нямаше. Тия, които трябваше най-радушно да го приемат, не го довидяха в цената му и не му протегнаха здрава десница.

           Така в душата на Яворов се отвори рана и той се оттегли, за да я лекува, за да търси изход от самотата,която всред слава и признание се подкраде в сърцето му и го покори. Мълчание, което изпепели радостите му, за да израснат трагични откровения и безумни прозрения. Яворов бе вече загатнал:

                                                Дохожда час уречен за човека

                                                И страшен глас, съдийски глас тогава

                                                обажда се: Ти взе, но заплати ли?

ЛЮБОВ И САМОТА

          През това време министър на просветата е културният българин проф. Ив. Шишманов. Той назначава Яворова за учител в една софийска прогимназия и го командирова в Народната библиотека. Тука работи и Пенчо Славейков. Съвместната работа ги сближава още повече и силната личност на П. Славейков оказва известно влияние върху Яворова, който поема нов път: тоя на индивидуализма.

              Но загубил вярата в своето по-първо верую, тласнат към самовглъбени размисли за живота и смъртта, Яворов остава без кумири, без вяра, без надежди.

            — Аз преживях моята криза..., това срастване с мисълта за смърт, това висене над гроба (или нещо подобно), то правеше да преживея една вътрешна криза, от която излязох със съвсем друга душа, отколкото оная, която изявих през работата си в първия период.

         И сред пристъпите на потискаща самота, на безумни саморазяждания, на извънсветовни набези и черни предчувствия Яворов среща жената, от която очаква ония два бегли погледа, които ще му разкрият наново раната на любовта. Тя е 16—17-годишна девойка: модра теменуга, която, обградена от чорбаджийските разбирания на богатия род, чиято щерка е тя, става мечта, вдъхновителка и наказание за поета. Взаимното увлечение на влюбените среща отпор и създава още по-разпалено чувство между Яворов и неговата любима. И в горнилото на любовта се разгорява наново поетичната стихия, която обагря с нови образи, чудни антитези, страстни пориви, мъчителни тревоги, горчиви прозрения и черни предчувствия най-хубавото от поезията, която Яворов ни даде.

           Тая любов на поета трае от 1903 до следата на 1910 г.: годината, в която малката, нежна, тежко заболяла девойка склопя завинаги своите хубави очи, за които Яворов написа едно от най-хубавите си стихотворения. Тя умира в един санаториум в Северна Франция, а погребението ѝ става в Париж. Тука е и Яворов. Сломен от безнадеждие, близък до самоубийство, той следва катафалката и душата му ридае:

         „Ти ме зовеше. Ти говореше на душата ми. И ти беше в душата ми, ти приказваше на душата ми. И душата ми гледаше... Тя беше и вече я няма. Тя мина през живота, както минава сянка... Мина, вие я знаете... Тя беше едно дете, защото бе връстна на децата, които гледате около себе си — една девица, защото бе любима, и една жена, защото любеше... Да, онова дете с двете хубави очи, пълни с толкова меланхолия, с толкова предчувствие на една съдба, по-страшна от всичко със своята неизбежност...И на тия две хубави очи аз изпях една песен. И на нейната малка ръка аз бях турил един пръстен. И нашите уста се бяха слели в една целувка, която беше една клетва. Тогава тя нямаше още шестнайсет години... И тя радваше очите ми и опияняваше душата ми... Твоите големи хубави очи — те не ме гледат. Аз целувам твоите малки ръце от снежнобял восък и те не се подвижват... Бялата лилия е паднала под косата на неумолимия косач...“

           Тая безтелесна, пълна с мистерията на смъртта любов — чиста и неземна, оплоди Яворова за „Безсъници“ — лириката, която преобрази българската поезия.

            Крушението на идеалите, в които е вярвал, безизходността на една неземна любов, която търпи ударите на предразсъдъци и еснафщина и завършва сред червени карамфили, сложени върху ръцете на бездиханното тяло на скъпата избраница — всичко това, съчетано с наследената склонност към халюцинации, болно саморазяждане и неотстъпна тревога пред „загадките, които никой век не разреши“, направи Яворов мъченик на самотата, от която нищо — ни приятели, ни дело, нито поезия можаха да го спасят. Поезията му е живо отражение на тоя негов жребий, макар че след „Безсъници“ той написа и няколко дивни къса на превъплъщения в „Цариците на нощта“, където българската везана реч е дадена в съвършенство и дето поетът прави опит да мине към един своеобразен епос. Така също някои откъси в сбирката „Подир сенките на облаците“, тия напр. „В часът на синята мъгла“ или химнът на слънцето — са мигове на просветление и сепване към царството на радостта.

            В пиесите „В полите на Витоша“ и „Когато гръм удари — как ехото заглъхва“ са драматично възпроизведени интимни преживелици на поета. Те са чуден материал за тълкуване странната и изплетена от противоречия съдба на тоя вдъхновен мургав тракиец, който мина земята ни като метеор — изпепелил сърцето си в пламъка на мъката.

                Яворов дойде като дар на съдбата в орницата на нашата поезия и я оплоди за буйна жетва. С тоя стих, който за първи път преля границите на установения канон и ту капризно, ту гневно, ту кокетно се гъне, извива, носи и звучи, той опресни и върна на словото ни неговата първична стойност, като го съживи от мъртвилото на катадневното обръщение, очисти го от праха на пазарището. Думите у него добиха пак живот, върнаха душата си. И с тоя стих, дето има от най-пронизващия звън на челичената струна до лекото ектене на хорала, Яворов се изправи срещу бездните на душата и сложи пръст в раните на сърцето си. Неговият взор се устреми върху болните и неразрешени загадки на човешката участ —  кошмарите на нощта, парливите тръпки на греха, жаждата на вечно събудената плът, копнежа по святост, борбата между духа и материята и тая вечна самота: самота в славата, самота в страданието, самота в жертвата, самота в любовта! ...

                                        Аз страдам. И в самозабвението на труда, 

                                        и в саморазяждането на покоя — 

                                        на битието в зноя,

                                        на извънсветовни блянове в студа, — 

                                        кога летя, когато падам, 

                                        аз страдам.

                                        И търся. И в страдание живот се изхаби,

                                        да търся — все страданието може би.

ПОД МЛАТА НА СЪДБАТА

               Славата следеше Яворова. Следеше го и завистта. И той се заключи в себе си, за да дълбае в болно саморазяждане душата си. Общественото му положение също беше станало друго: не вече залутан в провинцията телеграфист, а художествен секретар на Народния театър, драматург, комуто тълпата бурно ръкопляска. Погледите на жените го задиряха и в стаята му имаше всякога цветя — дар от покорени от името му сърца. И в тая атмосфера на един живот, преситен с дебнения и изненади, той срещна жената, която приключи живота им — и на нея, и на него — с една трагедия.

Вече през есента на 1911 г. цяла София говори за предстоящата женитба на Лора Каравелова с Яворова. Сам Яворов пред близки приятели не скрива, че е влюбен, и това го прави разсеян, чудак и сам той не знае какво прави. През тоя театрален сезон се изнася с успех от сцената на Народния театър Яворовата пиеса „В полите на Витоша“. Лора му бе пратила в къщи букет от бели хризантеми и в него пликче със скъп брилянтен пръстен.

            Коя бе Лора? Това чедо на Петко Каравелов бе дарено с рядка хубост. Нейната интелигентност и свободният ѝ капризен характер се бяха очертали още на гимназиалната скамейка. Мъжете я сподиряха с погледи и мълвата я обкръжаваше с легенди. Тя бива рано задомена, но бракът излиза неподходящ: нейният съпруг е от съвсем друг свят — той с нищо не може да задоволи гордата амбиция и суетните желания за слава и романтизъм на едно умно, хубаво и разглезено от съдбата и живота момиче. Бракът се разтрогва. При Лора остава детенцето ѝ — Петко. Тя живее в София, в провинцията, в чужбина свободния живот на жена, която жадно търси къде да спре буйния изблик на своите чувства и амбиции. И среща Яворова. Тя го среща и в Париж, където той болно изживява спомена на своята любов, и там Лора нескрито проявява интерес към него. Яворов е обаче още безразличен към нея. Но година след това той вече е решил да свърже съдбата си с нейната.

            Какъв бе животът на двамата? У Лора имаше нещо дръзко и потайно — една смес от сила и сласт се чупеше в стройната ѝ фигура и искреше в тоя полудевичи, полумомчешки профил. А Яворов бе една затворена природа, неподатлива на изповед и непосредна откровеност. Той живееше в свой свят, ограждаше се от любопитния поглед на тия, които искаха да надникнат в по-интимните движения на душата му, и често създаваше измислици за себе си и за други и като че ли сам почваше да им вярва. И от тия две така обособени индивидуалности (личности) Лора бе, която по-силно обичаше: тя бе победената в любовта. И почнаха кошмарите на ревност и накърнено самолюбие да я навестяват: мисълта, че тя не изпълва изцяло живота на Яворова, я потискаше. Тогава пристъпите на безумие я обладаваха и тя говореше за смърт.

          Нейната любов е едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта: друго удовлетворение тя не можеше да намери.

         И това удовлетворение дойде: през нощта на 29 ноември 1913 г. Яворов оставя на масата си следната бележка: „Лора се самозастреля в момент на силно раздразнение от ревност. Аз я последвам.“

           Причините за тая трагична развръзка? — Дива ревност.

           Проф. Арнаудов ето как синтетично възпроизвежда станалото:

           На 29 ноември Яворов и Лора са били поканени след вечеря у семейството на д-р М. Тихов. Били са там и други гости, между които младият писател Михаил Кремен и жена му, Дора К-ва. Както са седели около масата, Лора става по едно време и посяга към книгите на една етажерка. У Яворов проблясва мисълта, че тя е може би докачена. Основания за това той, по изповед пред съдебния следовател (веднага след самоубийството на Лора), е нямал, „но понеже всички наши недоразумения бяха на почва на ревността, и то спрямо една от присъствуващите тази вечер дами (Д. К-ва), защото неведнъж по-рано сме се обяснявали на тази тема, аз помислих, че Лора затова именно стана от мястото си ...“ Яворов става, успокоява я или ѝ се скарва с няколко думи и тя сяда пак при гостите. Настроението е подобрено, разговори и игри продължават. И едва кога се връщат двамата дома си, избухва помежду им свада. Тя го кори, че „фиксира чуждите жени“, той ѝ възразява и се оттегля да спи в кабинета си. Разсъблечен и легнал вече, той чува в тъмнината, че вратата се отваря; и той се надява, че Лора иде за обяснение и примирение, както е било други път. Но Лора се приближава до дрехите на стола му, после завърта копчето на електрическата лампа и Яворов я вижда ужасен, че тя държи в ръка револвера, измъкнат от панталона му. „Пълен ли е?“ — запитва го тя. Той отговаря „не“, после, за да не направи тя някоя грешка, казва и „да“. Нови обяснения помежду им: той я пита с какъв жест или поглед, или другояче е дал повод да го обвинява тя във флирт нея вечер; той иска да отстрани подозренията и. „Тя мълчеше и не отговаряше. Цялата тая сцена се разигра много бърже ... Отведнъж тя направи едно движение с ръката си към гърдите и едно глухо изгърмяване се чу.“ Той скача, прегръща я да не падне, слага я на канапето; ужасен, изтичва да събуди слугинята и хазяите. После, без да се помни, я разгърдва — и когато вижда кръвта и установява смъртта, той отива до масата, загубен, забравен, написва записката, намерена после там, и се гръмва. Така Яворов обяснява пред следователя, при първи разпит, когато сам той е по чудо спасен, с поразено зрение, понеже куршумът не пробива черепа му, а пропълзява под костта.

          Случката, вместо да извика съучастие, развързва злите езици: Яворов стана прицелна точка на обиди и клевети. Думата „убиец“ достигна до слуха му. Па и прокурорът на съда въпреки категоричното заключение на следователя, който заключава, че в случая имаме самоубийство, повдигна дело срещу Яворова. Върху оневолената глава на ослепелия поет се струпа всичката жестокост на съдбата: мизерия, хула и бягство от него на близките му по-преди. Това го страшно потисна. А образът на Лора се възправи пред него, зовящ го към край на това жалко съществувание. Той спомва нейния лик, нейния глас, нейните думи:

            — Прости ме, мили мой, за всичко. Вижда бог, че единственото скъпо в живота ми си ти.

            И Яворов написва няколко писма до близки. Той пише на сестра си: „Аз бих свършил отдавна, но желанието ми да напиша книга-некролог за нея и за себе си и да дочакам края на безкрайното дело ме все още задържаше. Аз реших да умра вече. Вярвам тоя път смъртта да не ми измени... Аз се радвам на външните причини, които ме карат да побързам: липсата на средства за съществувание и пристрастния съд, който си позволява да отиде до фалшификация на данните.“

         А писмото до другата, по-малка сестра, завършва със следните прости и трогателни думи: „Много съм измъчен и няма защо да се бавя. Между другото, което Атанас (брат му — бел. на А.3.) ще ви обясни, няма защо да чакам да изпадна да стана просяк или да отида в лудницата. Тате, твоят син, сестро, твоят брат умира невинен и запазва своето достойнство на човек и поет, бъдете твърди като мен. Защо да се плаче? Нищо няма да се върне. Целувам ви горещо и умирам. Целувам ви още еднаж Вашия Пейо.“

            И на 29 октомври 1914 г. Яворов изпива отрова и след това пронизва слепите си очи. Тоя път смъртта не го измами ...

            Една трагична участ порази с млата на страдание и гибел един от най-големите духовни синове на българското племе, един, който показа обаянието на българското слово и разкри в образи и поетични видения нещо от тайните на душата — кошмарните и нощи, когато самотата се бори с неотстъпната идея за смъртта. С него замина и неговата избраница-другарка. Съвременниците не проумяха и не оцениха тая трагична участ. Но бъдните дни поемат имената на Яворов и Лора, за да ги сплетат в една легенда, като ги очистят от пръските на злоезичие, завист и глупост, които приживе заобикаляха поета и тая, която стана негова съдба.

1931

            Брошурата „Жребий на слава и страдание. П.К. Яворов“ излиза като номер (№32) от Библиотека „Велики българи. Животописни разкази“, редактори Ник. Никитов и Теодоси Атанасов, изд. „Ново училище“, 1936, под заглавие „П. К. Яворов“. Дава се по запазения ръкопис. 

УЧИЛИЩА В БЪЛГАРИЯ, НОСЕЩИ ИМЕТО НА ПРОФ. Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ

Човешката памет е "несигурна пътека".  Дори важни факти от историята могат да бъдат заличени, ако не полагаме усилия да ги опазим. Какво остава за хората, които бавно, но сигурно биват забравяни, независимо от приноса им към обществото. Но сякаш най-жива е колективната памет, когато именуваме на достойните - улици, учебни заведения, паркове, площади и каквото още се сетим.

Името на Асен Златаров носят 25 училища в цялата страна. Гордо носи името на своя патрон Бургаският държавен университет.  Двадесет са действащите читалища с името "Асен Златаров". Над 60 улици, в градове и села, също са наречени на него. 

Oтправям апел към всички учебни заведения в страната, носещи името на Асен Златаров, да контактуват помежду си и активно да си сътрудничат.

Населено място	Наименование на учебното заведение	Адрес	Интернет страница
с. Боянци	ОУ "Проф. д-р Асен Златаров", с. Боянци	с. Боянци, обл. Пловдив, общ. Асеновград, ул. Рила №2, 4246	ouboqnci.com
гр. Хасково	ЕГ "Проф. д-р Асен Златаров" - гр. Хасково	гр. Хасково, ул. Тимок №97, 6300	eghaskovo.org
гр. София	14 СУ "Проф. д-р А. Златаров" – гр. София	гр. София, ж.к."Банишора", ул. Ген. Чернаев №8, 1233	14su.bg
гр. София	ПГЕБ "Проф. д-р Асен Златаров"	гр. София, кв.Карпузица, ул. Средорек №3, 1619	pgeb-bg.com
гр. Ботевград	ППМГ "Акад. проф. д-р Асен Златаров" – гр. Ботевград	гр. Ботевград, бул. България №18, 2140	ppmg-botevgrad.bg
гр. Плевен	ПГЕХТ "Проф. Асен Златаров" - гр. Плевен	гр. Плевен, ул. Цар Самуил №2, 5800	pgeht.net
гр. Димитровград	ПГ "Проф. д-р Асен Златаров" - гр. Димитровград	гр. Димитровград, ул. Димитър Благоев №84, 6400	pgazdg.com
гр. Бургас	ПГТ "Проф. д-р Асен Златаров“ – гр. Бургас	гр. Бургас, бул. Стефан Стамболов №53, 8001	pgtbs.com
гр. Пловдив	ПГТ "Проф. д-р Асен Златаров" – Пловдив	гр. Пловдив, ул. Богомил №73, 4000	pgt-zlatarov-plovdiv.com
гр. Смолян	ОУ "Професор доктор Асен Златаров"	гр. Смолян, ул. Тунджа №7, 4701	2ou-smolyan.com
гр. Кърджали	ПГТ "Проф. д-р Асен Златаров" - гр. Кърджали	гр. Кърджали, кв. Веселчане, 6602	pgt-kj.com
гр. Годеч	СУ "Проф. д-р Асен Златаров" – гр. Годеч	гр. Годеч, ул. Акад. Игнат Емануилов №1, 2240	suzlatarovgodech.com
гр. Нови Пазар	ПГХТД "Проф. д-р Асен Златаров" – гр. Нови пазар	гр. Нови Пазар, ул. Цар Асен №38, 9900	pghtd-az.com
гр. Първомай	СУ "Асен Златаров" - гр. Първомай	гр. Първомай, ул. Кочо Честименски №20, 4270	sou-zlatarov.org
гр. Варна	ПГТ "Проф. д-р Асен Златаров" - гр.Варна	гр. Варна, ул. Найден Геров №1, 9002	pgtvarna.com
с. Славейково	ОУ "Асен Златаров" - с.Славейково	с. Славейково, обл.Варна, общ. Провадия, 9247	ou-asenzlatarov.com
с. Гиген	СУ "Асен Златаров" – с. Гиген	с. Гиген, обл. Плевен, ул. Асен Златаров №10, 5970	su-gigen.com
гр. Шабла	СУ "Асен Златаров", гр. Шабла	гр. Шабла, обл.Добрич, ул. Добруджа №2, 9680	su-asenzlatarov.com
гр. Шумен	ПГОХХТ "Проф. д-р Асен Златаров" – гр. Шумен	гр. Шумен, кв.Тракия, ул. Дедеагач №7а, 9704	pgohht-zlatarov.com
с. Минерални бани	СУ "Проф. д-р Асен Златаров" - с. Минерални бани	с. Минерални бани, обл. Хасково ул. Калето №5, 6343	sou-minbani.com
гр. Петрич	ПГИТ "Проф. д-р Асен Златаров" – гр. Петрич	гр. Петрич, ул. Отец Паисий №2, 2850	pgit-petrich.com
гр. Велико Търново	ПЕГ "Проф. д-р Асен Златаров" - гр. Велико Търново	гр. Велико Търново, ул. Славянска №2, 5000	ezikovavt.com
гр. Горна Оряховица	ПГХТ "Проф. д-р Асен Златаров" - гр. Горна Оряховица.	гр. Горна Оряховица, ул. Св. Княз Борис I №74, 5100	pght-go.com
гр. Видин	ПГ "Асен Златаров" - гр. Видин	гр. Видин, Южна промишлена зона, 3700	pgaz.org
с. Черногорово	ОУ "Асен Златаров" – с. Черногорово	с. Черногорово, обл. Пазарджик, ул. Шеста №6, 4455	ou-chernogorovo.com

Легенда: ОУ - Основно училище, СУ - Средно училище, ЕГ - Езикова гимназия, ПЕГ - Профилирана езикова гимназия, ППМГ - Профилирана природо-математическа гимназия, ПГ - Професионална гимназия, ПГТ - Професионална гимназия по туризъм, ПГЕБ - Професионална гимназия по екология и биотехнологии, ПГИТ - Професионална гимназия по икономика и туризъм, ПГХТД - Професионална гимназия по химични технологии и дизайн, ПГХТ - Професионална гимназия по хранителни технологии, ПГОХХТ - Професионална гимназия по облекло, хранене и химични технологии, ПГЕХТ - Професионална гимназия по електрониха и химични технологии