МАЙКАТА НА ПЕНЧО - СПОМЕН НА ЕКАТЕРИНА КАРАВЕЛОВА ЗА ИРИНА СЛАВЕЙКОВА

При първото ми посещение на Славейковия дом пред мен се изправи една ниска на ръст, пълна жена, много спретната, с кръгло лице, силно прошарени коси, ниско чело. Строги кафяви очи ме загледаха, от малките уста се отронваха къси изречения. Противно на дядо Славейков, който беше общителен, приказлив, тя не бе словоохотлива. Когато при първото ми отиване у Славейкови запитах мъжа си: „Каква е баба Славейкова“ — той отговори само: „Добра българка.“ Моите познайници от първото министерство бяха все възрастни жени — Радка Цанкова, Сарафова — майката на Михаил Сарафов, Софийка Сукнарова — жената на Никола Сукнаров — сръбкиня, и др.

„Добрата българка“ — жената на дядо Славейков, малцина познаваха, още по-малко си даваха труд да разберат какво се крие зад нейната затвореност и мълчание. Рядко съм срещала неуморно работлива жена като нея. Утрото бе посветено на готвене, че Славейкови начело с дядото обичаха да си похапват и си похапваха юнашки. По-вкусни гозби, приготвени от майка Ирина и моята собствена майка, нигде никога не съм яла в живота си. А била съм на богати трапези с най-изискани блюда, но нищо не ми се е угаждало като приготвеното от двете ми майки. Хеле баниците! В „Кървава песен“ Пенчовият старец Дивисил по образ, реч и мироглед поразително наумява дядо Славейкова, а баницата на гощавката в чест на войводата е копирана от изделията на майка Ирина… Че тя бе такава безподобна майсторица!

ПИСМА НА ЛОРА ДО ЯВОРОВ - ПАРИЖ 1912 г. - част 1

ПАРИЖ

ПРОЛЕТТА

1912

 

„Моето заминуване ми

струва големи усилия. И

те са последните, които съм

способна да направя, за да те

накарам да ме обичаш…“

Великден — неделя заран 

Сега получих картата ти. Изглежда, че ти имаше повече време, когато пишеше драмата и ко­гато аз бях в София и стоях с часове при тебе. Това е все пак чудно… Ако имаш тол­кова много пиеси да четеш, не можеш ли да ми пратиш няколко тук? В София трябваше да крия и затова rèsumè-тата бяха тъй глупави. Тук ще ги чета свободно и ще мога да изпратя по-свясно rèsumè. Ще ми направиш голямо удо­волствие с това.

Ти се оплакваш от времето в София и от това, че „човек просто не се вижда по ули­цата“. Значи няма кой да те гледа. Толкова по-добре, мой милий — това е пък за мое щастие. Бабаджанов донесе ли ти кучето и нели много прилича на Рачо?

Майка ми се е разчувствувала и ми пише една карта за детето. Глупаво е, че картата ми повлия и аз съжалих за писмото, което ѝ пратих преди няколко дена. Това значи човек да е слаб. Аз се мразя за това.

Ти ме гледаш!… С очи които не са спали, с очи които им се спи, после с очи, които заспиват. А от камината ме гледаш със свирепи и строги очи, които не прощават. Обичам ги най-много тях. И ако аз някога ти направа най-малкото зло — ти не трябва да ми го простиш, ако не искаш да престана да те обичам. Не тряб­ваше да ти пиша това — не е в моя полза…

Сега, заедно със съболезнованията ми за това, че никой не може да те види из улицата — една тиха цалувка на утешителка.

Твоята Лора

35

ЗА ЙОРДАН ЙОВКОВ В "СПОМЕНИ ВЕСЕЛИ И НЕВЕСЕЛИ ЗА БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ" - КОНСТАНТИН ГЪЛЪБОВ

ЙОРДАН ЙОВКОВ

Аз не бях близък с Йордан Йовков, макар да го познавах отдавна и да се виждах често с него. Живяхме в продължение на няколко години в една и съща кооперация, на ул. «Тракия» 25, разговаряли сме много пъти за какво ли не и все пак останахме чужди един на друг. Защото и този наш голям писател беше като Иван Вазов затворен човек, макар и не толкоз мълчалив. По тази причина нямам нито един спомен, който да отваря прозорец към: вътрешната стаичка на този писател — да ни разкрива интимния му живот. Но такива спомени не вярвам да имат и другите му познайници освен може би професор Спиридон Казанджиев, който беше най-близкият му приятел.

Докато Вазов разкриваше понякога нещо от вътрешния си живот, дори и пред млади хора, Йовков криеше съзнателно себе си. С Вазов съм разговарял по въпроси из психологията на неговото творчество, пред Йовков такива въпроси никога не съм смеел да слагам, защото чувствувах, че няма да му бъдат приятни. Колкото пъти съм го запитвал какво работи, всеки път съм получавал отговори от най-общо естество: «Пиша нов разказ» или «Поправям стари разкази.»

ПЛОВДИВ – ДРЕВЕН И ВЕЧЕН!

 

ИВАН ВАЗОВ - СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ - 1976 (ПИСМА)

 

Кореспонденцията между Иван Вазов и неговия скъп приятел — професор Иван Д. Шишманов, в дните и месеците около големия юбилей на поета (70 години от рождението му и 50 години творческа дейност), състоял се на 24 октомври 1920 г.

По онова време Шишманов не е в България и не присъства на тържеството. Кореспонденцията завършва с последните две писма на Иван Вазов до Шишманов — едното, получено в деня на смъртта на Вазов, а другото — след това. Писма — от 105 до 127.

105 

29 септемврий

Откогато получих твоята откритка (от 8 августа), аз нямам никакво писмо от тебе, макар че две ти пиша оттогава.

Какво значи това омълчаване? Аз не знам как да си го обясня, знаяйки твоята акуратност. Или пък не се предават писмата ми. Или пък друга лична причина имаш?

Пиши ми за бога, за да не си блъскам главата и се безпокоя от твоето странно необаждане.

Тука делото по юбилея отива доста добре, макар че силно се чувствува твоето отсъствие. Не ти пиша повече, защото очак­вам ти да ми отговориш.

Сегашното писмо ти испращам препоръчено.

Сърдечен поздрав до тебе и до г-жа Шишманова, също ви поздравлява и сестра ми. И Събка ти испраща своя привет.

Стискам ти горещо ръката.

Твой предан

И. Вазов

ИВАН ВАЗОВ В СПОМЕНИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ СИ, 1966 - СТИЛИЯН ЧИЛИНГИРОВ (ОТКЪСИ) - 2/2

Като последна точка от подаръците, поднесени на Вазова по случай петдесет-годишния му юбилей, фигурира под №69 и един телефон — дар от държавата. Инсталиран в кабинета му, телефонният апарат беше сложен на една висока поставка в ъгъла, образуван от библиотечния шкаф и рамката на вратата за гостната стая.

Но аз никога не чух Вазов да ми се обади по него. Не ми се удаде ни веднъж и сам да вляза във връзка. А, в това време усилено работих с подредбата на материалите около юбилея и с описание на това паметно за нашата сива действителност тържество.

Но аз никога не чух Вазов да ми се обади по него. Не ми се удаде ни веднъж и сам да вляза във връзка. А, в това време усилено работих с подредбата на материалите около юбилея и с описание на това паметно за нашата сива действителност тържество.

ИВАН ВАЗОВ В СПОМЕНИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ СИ, 1966 - СТИЛИЯН ЧИЛИНГИРОВ (ОТКЪСИ) - 1/2

Действителното ни запознаване стана по-късно и по неволя се свързва с едно истинско събитие у нас. Това беше подир падането на Одрин. Десетина деня след 13 март 1913 година, деня на неговата капитулация, намиращите се в София народни представители пожелаха да посетят превзетия с върховен героизъм град, по редутите на който паднаха почти половината от жертвите, дадени през Балканската война, с изключение на жертвите, отнесени от холерата.

Впрочем холерата върлуваше и сега и нейните пристъпи не бяха по-слаби в града на историческата българска победа. Но холерата вече не ни плашеше. Знаехме, че тя върлува изключително между простолюдието на града, и ние с него нямахме работа. Войската ни тука беше запазена и незасегната от нейните ужаси. Все пак и тя не беше много сигурна. Но и да не беше така — малко ли е то да видиш един подвиг, макар и след като е отминал, и сред хилядите стонове мълком да се надсмееш на именития немски генерал, после турски паша, Фон дер Голц, който беше казал, че трябват три години, за да падне одринската крепост, и то под напора не на друг, а на пруския войник. Само на пруския. За другите войници, от които и да бъдат армии, одринската крепост е непревзимаема. И ето че тя падна едва ли не в три деня под героичния напън на българския войник. Можеше ли да не се чувствуваш в областта на фантазията? И биваше ли тая фантастична реалност да не се преживее?

МАГЬОСНИКЪТ - ОТКЪС ОТ КНИГАТА НА ДИМИТЪР ДОБРЕВ "БРАЗДИ ВЪВ ВРЕМЕТО", 1973

МАГЬОСНИКЪТ 

Оригинално заглавие „Проф. д-р Асен Златаров за провинцията“ 

1.

Топлият априлски ден беше някак изключително празничен. Русе като че ли се беше събудил от кротък сън. Слънцето заливаше с ослепителен блясък потъналия в млада зелени­на град. По Дунава се влачеше лека пролетна мъгла…

Този ден Русе примамваше със своя необикновено жив пролетен изглед.

Може би така ми се струваше, защото бях пропътувал с каруца шестнадесет километра от моето Щръклево до града и носех от кипналото поле буйния възторг на младостта и пролетта. Бодри чувства напираха в гърдите ми и искаше ми се да разкажа за красотата на събудилата се природа, за нейния мощен зов за живот.

Улица „Александровска“ (сега „Девети септември“) бе­ше оживена. От всички странични улици нахлуваха усмихнати лица, които се отправяха към кино „Модерен театър“ (сега „Цанко Церковски“). Макар че беше празничен преди обед, минувачите крачеха бързо. По случай празника на на­родния учител Русенското околийско учителско дружество уреждаше на проф. д-р Асен Златаров сказка „Гибел­ни блаженства“. Както навсякъде в страната, така и тук ни­кой друг сказчик не е бил очакван с такъв трепет, никой не е бил посрещан с такава радост, както този майстор и магьосник на живото слово. 

ИВАН ВАЗОВ - СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ, 1976 - ИВАН Д. ШИШМАНОВ

ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С ВАЗОВА (1885)[1]

От Ив. Д. Шишманов

Помня като днес. Хубав слънчев зимен ден. През нощта бе валял мек, пухкав сняг. Столицата като че бе наметнала разкошна хермелинова мантия, за да празнува победата при Пирот. Бях дошел от Женева със студентския легион и от ка­зармата, дето бяха ни прибрали, бях излязъл в своята фанта­стична доброволческа униформа да се поразходя към „ханчето на Моллова“ (сегашният Химически институт на Дирекцията за обществено здраве), последния етап, до който столичани се осмеляваха в ония блажени времена да прострат своите раз­ходки. Орловият мост не съществуваше, Перловската река, зиме замръзнала, течеше лете още нестеснявана от циментови стени. От Борисовата градина и помен нямаше. Никой не по­дозираше, че от скромната „пепиниера“ около къщичката на градинаря Неф ще се развие някога един разкошен парк.

ИВАН ВАЗОВ СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ, ИВАН Д. ШИШМАНОВ, 1976 г.

РОД, БАЩА И МАЙКA

Прадядо ми, Кирко, бил дошел от Македония, от Арнаутлука. На стари години се покалугерил в Сопотския манастир «Св. Спас», под името Козма.

Дядо ми (на баща ми баща му) се казвал Иван Вазът. Тъй го наричали, защото бил уж много красноречив: при посрещане на турски паши и аги (първенци), него туряли, да ги приветствува. Турски «вазидерим» ще рече: говоря красноречиво, беседвам. После в Сопот на подбив го наричали Айвазът. Тъй викаха понякога и баща ми, «Минчо Айвазът». Но сам баща ми се пишеше вече Минчо Вазов. В търговската си кореспонденция се подписваше: «братя Вазоолар». В бащиния ми род имало и някакъв свещеник, но какъв ми се е падал, не знам.

Дядо ми, Иван Вазът, бил средна ръка търговец. Него не помня, защото умрял много млад, на 30-годишна възраст, от «тежка болест» (тифус) в Сопот и оставил млада жена, моята баба Ана, която управлявала търговията и имотите му и отхранила двата си сина, Минчо (по-стария) и Кирко. Дъщери нямала.