ПЛОВДИВ - РЕСТОРАНТ "УНИКО"

 

ПОСЛЕДНИТЕ ЧАСОВЕ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ - ОТ ВИЧО ИВАНОВ - "ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС", бр. 365, 1937 г.

Последните часове на ЙОРДАН ЙОВКОВ 

В ПАМЕТ НА ГОЛЕМИЯ БЪЛГАРИН

Мъчно, наистина би могъл да си представи човек смъртта на Йордан Йовков — един от малцината големи представители на българската литература ! И дано чувството, което ме накара да предам впечатленията си за последните часове на тоя велик самотник в живота, не бъде изтълкувано зле…

Понеделник — Йордан Йовков го приемат в тукашната католическа болница. За пренасянето му от Хисаря се погрижил, както трябва — директора на театъра, г. П. К. Стойчев. Постъпил с подутост на цялата коремна област. Лекарите — Д-р Т. Груев, Д-р Атанасов и Д-р Паскалев непрекъснато са полагали грижи да облекчат страданията на болния. Въпреки всичко атаките не преставали! Четвъртък през нощта, на единайсет часа те предприемат една малка операция: на дясната страна, над хълбока правят малък разрез с местна упойка — да освободят пищеварителната система от напора на газовете. Тогава господа лекарите разбират, че Йордан Йовков, освен от злъчка — страда и от рак, проявен отпреди година.

— Това откритие, — разправяше д-р Груев, — ни изненада! Когато правех разреза, аз напипах буца, по-голяма от юмрук. Останахме до два часа през нощта за да видим, как ще се чувствува Йовков. Нищо не му съобщихме за нашата изненада, а и той говори в пълно съзнание. Докато правех операцията, д-р Атанасов му задаваше въпроси на ромънски; Йовков отговаряше също на ромънски. Всички, обаче знаяхме, че от тази нощ нататък Йовков и ний сме изправени пред големи изненади…

ТАЙНАТА НА ЕДНО ОБАЯНИЕ - Л. ВЪЛЧАНОВ (1970 г.)

 

ТАЙНАТА НА ЕДНО ОБАЯНИЕ

През 1915 година, току-що завършил гимназия, прочетох първия труд на д-р Асен Златаров  - книгата „Очерци по философия на биологията“. Впечатлението ми от съдържанието, а също и от езика и стила беше много силно и обаянието от прочита ме владя дълго време.

Година след края на Първа световна война, вече хасковски жител, знаех вече, че Златаров е хасковец и често прочитах във вестници и списания негови статии, също поемите му в проза и други. Те затвърдиха впечатленията ми за него. По това време 1920-1021 г., читалище „Заря“ се пробуждаше от летаргията през войната и отново „прохождаше“. От края на 1021 г. до 1923 г. бях негов секретар. Развиваше се добра дейност: уреждане на библиотеката, читалня, театър и прочее. Създаде се също и „народен университет“, като се поканваха за лектори изтъкнати люде на културното ни поле. Изредиха се със свои сказки: проф. Кацаров, педагог, д-р Ал. Недялков- социолог, Антон Страшимиров, Гео Милев, д-р Харалампи Нейчев, водач на въздържателите, и други. Сказките се посещаваха добре, вълнуваха гражданството, оставяйки трайни следи в съзнанието му. Най-дълбока обаче бе браздата, оставена от съгражданина ни д-р Асен Златаров (тогава още не бе професор). Поканен бе и той и се отзова да дойде при първа възможност. И ето, една зимна вечер на 1922 г. управата на читалището посрещна скъпия гост, който пристигна от гара Раковски с файтон. Пред нас стоеше възслаб човек, тих, почти свенлив, който бавно говореше, с мек и топъл поглед, а над очите — високо чело и пригладена кестенява коса. Разговорът продължи малко, Златаров бе уморен от пътуването и затова го придружихме до хотела.

СТАРИНЕН ПЛОВДИВ - Къща „Недкович“

КАК БЕ ПРЕНЕСЕНО ТЯЛОТО НА АСЕН ЗЛАТАРОВ ОТ ВИЕНА - В. „ЗАРЯ“ ДЕКЕМВРИЙ 1936

  

ОБРАТНИЯТ ПЪТ НА ПРОФЕСОР АСЕН ЗЛАТАРОВ 

РЕПОРТАЖ НА ПРАТЕНИКА НА „ЗАРЯ“ ДО ГАРА ДРАГОМАН ЗА ПОСРЕЩАНЕ ТЛЕННИТЕ ОСТАНКИ НА ПРОФ. ЗЛАТАРОВ

(в-к „Заря“, бр.4597)

2400 километра — огромно разстояние! Дълъг път. Край Три уши, през Драгоман, Белград, оттатък Дунава, през унгарската Пуста — до Виена и обратно.

2400 километра са нищо пред волята, която иска, пред всенародното желание, пред обичта на хилядите.

Пари нямаше. Пари се намериха.

Героите се създадоха. Tе не са приказни, нито пък недостижими. Ето ги тук пред нас. Прости шофьори, с открити лица. В дебели шуби — същински сибирски мечки.

— О, нищо! Ние изпълнихме само своя човешки дълг. Ние стигнахме във Виена на връх Коледа.

Австрийците ни гледат учудено:

— Вас ист дас?

— Дас ист дас ауто!…

Те изглежда чакаха от нас специална блиндирана кола, а ние идехме с лек спортен автомобил. И се чудеха.

— Но, как може?

Ние решихме да им докажем, че българинът всичко мо­же, когато желае. Че той е готов на всички жертви, особено, когато се касае за един любим професор, за един народен трибун.

Това говори една от "сибирските мечки“, край ковчега на проф. Златаров в Драгоман.

ЗА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ — в. ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС, бр. 159, 12.VI.1932 г.

Пенчо Славейков

ПРОСТОСМЪРТНИТЕ ДА ЗАМЪЛЧАТ!

Oригинално заглавие:

„Преди и следъ смъртьта имъ“

Критиците, a заедно с тях и пуб­ликата, имат два вида отношения към българските писатели: докато са живи, корят ги, хулят ги, ругаят ги, отричат ги, а след като умрат, започват да ги хвалят, признават и въздигат. В първия случай писателите са нищо­жества, бездарни, във втория — великани, гении. Юбилеите, които понякога уреж­даме за някой жив писател, всъщност се правят главно заради уредниците, не толкова за юбилярите, около които раз­ни безименни искат да получат имена.

И Пенчо Славейков, докато беше жив, бе руган по всички линии. Хва­леше го само „Мисъл“, но това тя пра­веше главно, защото Славейков беше неин. Инък „Мисъл“ би постъпила със Славейкова тъкмо тъй, както постъпи по­-рано с Вазова и Величкова : да го от­рече, щом престане да се разбира с редактора й.

РАК НА ДУШИТЕ - вестник "Час", брой 17 от 30.12.1936 г.

Рак на душите

Даваме място на това вдъхновено надгробно слово, защото то дава вярна характеристика на покойния народен трибун. 

Виждам, че сте уморени, вие близки и далечни приятели на Ас. Златаров. Уморила ви е тъгата на тази трагична Златарова седмица. Няколко дни вече ние вървим из улиците с наведени глави. Хиляди хора са плакали, за да изплачат своята непо­бедима скръб. Хиляди българи са тук и чакат вън, за да съпроводят Златаров до вечното му жи­лище.

Но само затова ли? Само да го съпроводят и после да го забравят ли?

Нима всички ние сме тука само за да създадем блясък и шум около едно погребение?

Аз не мисля така. Уверен съм, не мислите така и вие.

Този човешки мравуняк, който пъл­ни улиците на столицата, чувствува две неща: чувствува кого губи и че няма — тогова мъртвия — кой да го замести.

Кой беше той? Не е ли излишен въпросът! Знаят го всички, познават го всички. Най-популярният човек на българката наука, изкуство, на българската

възраждаща се общественост. И най-обичаният, и най човечният.

БЪЛГАРИЯ, ГРАД ПЛОВДИВ – 8000 ГОДИНИ ИСТОРИЯ

 

ИЗ САНИТАРНОТО ДЕЛО ПРЕЗ ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА — Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ, 1913 г.

Из санитарното дело по време на войната 

Д-р Асен Златаров

Две мнения няма в обществото: „лекарите са виновни и тежка отговорност носят те за смъртта, осакатяванията и страданията на хиляди доблестни български синове, които имаха нещастието да паднат в техни ръце“ — ето, това е зова, който се чува отвсякъде. И за нещастие тая тежка присъда има своето основание. И българският народ, който чрез подвига на своето дело, показа пред света колко ценности крие той в недрата си, не трябва да забравя, че тия ценности ще го изведат на бляскав край само тогава, когато със своята здрава ръка и честен ум, изреже гнилото в своя организъм и изнесе справедливата си присъда над тежко провинените пред него.

Да хвърля малко светлина върху санитарното дело през войната е целта на тия ми зигзаги, които ще послужат като основа на един по системен и по-обширен труд върху същия въпрос, когото смятам малко по-после да дам на българското общество.

Нека призная, че изпитвам известно смущение, когато пиша тия си кратки бележки и впечатления : аз зная, че ще разсърдя толкова мои добри приятели лекари, които, виновни или не, ще трябва да понесат общия укор върху тяхното съсловие, но тъкмо тука е мястото да кажа: Amicus Plato, sed magis amica veritas. (Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа, бел.ред.) 

ВЕЛИКАТА ПОБЕДА (РАДИОТО) - ПРОФ. Д- Р АСЕН ЗЛАТАРОВ

ВЕЛИКАТА ПОБЕДА

Проф. Д-р Ас. Златаров председател на съюза „Родно радио“.

Ако трябва да дадем едно по-висше определение на човека, трябва да го наречем победно същество. И на­истина, сред всички живи същества, само човекът крие в душата си тая никога нестихваща жажда за завла­дяване: да владее веществени блага, да владее ключа на радостите, на тай­ната на мировите въпроси. Върховно домогване в това завладяване е копнежът му, да покори времето, да по­кори пространството. На това му стремление сочат приказките, които човечеството е дало. В тия приказ­ки, където той се въплощава такъв, какъвто иска да се види един ден, ние имаме опотизиран образа на човека властелин над времето и пространството: магическата пръчка на неговата мощ там му позволява да прехвърля за миг морета и пла­нини, да се издига до висините на слънцето, да властвува над дните и нощите.

А романите на един Жул Верн, на един Фламарион, на един Уелс и толкова други още, не са ли отдушник на човека, на неговата неутоли­ма жажда да подчини времето и про­странството?

И ето, такава е великата същина на човека, че това, което той замечтае, става действителност. Пътят на човешката история, пътят на човешките вековни усилия, не е само войни и ужаси, а, преди всичко, път на разраст на сили и победни успехи: все повече и повече човек става господар на силите и тайните на Всемира, впряга ги в своята победна колесница, за да увеличи сбора на веществе­ните си и духовни блага, за да се из­дигне по-горе и по-горе в чувството и гордостта си на господар на жи­вота.

Приказките стават действител­ност!