ИВАН ВАЗОВ - СБОРНИК ОТ СПОМЕНИ, МАТЕРИАЛИ И ДОКУМЕНТИ - ЧАСТ 1

                     СПОМЕНИ ЗА БРАТА МИ

 от Д-Р БОРИС ВАЗОВ 

В тия спомени често става дума за нашето семейство и за него­вите членове. Ето някои сведения.

Нашето семейство (на Минчо Иванов Вазов и Съба хаджи Нико­лова) броеше седем братя и две сестри, родени в следния ред: Иван (народният поет), Никола, Кирко, Ана, Георги, Михаил, Въла, Владимир и Борис. Преди мене имало едно момченце — Петърчо, починало в детска възраст; в „Спомени и документи“ погрешно е отбелязано, че то е било след мене.

Баща ни е бил убит от турците, на 52-годишна възраст, през юли 1877 година, когато e опожарен родният ни град Сопот; майка ни Съба хаджи Николова почина на 6. XI. 1912 година на 79-годишна възраст. Тя се е оженила на 15½ години и в продължение на 24 години e родила десет здрави деца, от които само едно е починало в детска възраст поради нараняване при едно падане. Брат ни Иван — народният поет — живя 71 години и 3 месеца; брат ни Никола — 65 години; Кирко — 86 години; Ана — 72 години; Георги — 73 години; Михаил — 24 години (убит като офицер в преврата на 9 август 1886); Въла — 80 години; Владимир — 77 години. Брат ни Михаил, младеж с артистически наклонности, с дух любопитен и смел, през 1883 година заминал за Франция. Останал без средства, той постъпва в чуждестранния легион и служи в Африка. Успял да се отърве от легиона, след дълги случки и страдания се завръща в България, чрез застъпничеството на брата ни Иван в навечерието на Съединението; постъпва войник в I соф. полк. Отличава се много във войната против Сърбия, бива награден със златен кръст и, за отличие, произведен офицер. Когато стана нужда да се илюстрира „Под игото“, брат ни Иван даде на художника Мрквичка портрета на брата ни Михаила, за да направи по него образа на Кралича (Огнянов), защото имал него предвид.

От цялото семейство съм останал само аз.

Народният поет е роден на 27 юни 1850 година — двадесет и три години преди мене. Тази разлика не ми е давала възможност да зная много нещо от живота на брата си, спрямо когото аз съм бил винаги като дете. От друга страна, патриархалният бит на нашето семейство и вроденото чинопочитание не ми са позволявали да се намесвам в неговия живот. Не съм бил и винаги при него. По неволя, моите сведения и спомени са откъслечни и случайни. Нито по занятие, нито по призвание съм бил близко до брата си.

След изгарянето на Сопот (1877 година) нашето семейство беше разпръснато и материално разорено. Мама и невръстните членове на семейството (Въла, Владимир и аз) се завърнахме в изгорелия гра­дец, дето прекарахме 3 години. Брат ни Иван, който от 1880 година се настани в Пловдив, идваше през лятото да ни обиколи и да работи. Само през 1884 година отидохме от Стара Загора (дето бяхме две години при брата си Кирка, лекар там) в Пловдив при него. Тогава бях ученик в IV отделение. Стоях там до 1886 година, ко­гато брат ми емигрира. По-сетне бях заедно с него от 1889 до 1890 година, когато постъпих във военното училище. През 1896 година живях пак при него — в София, до края на 1899 година, когато се уволних и заминах да следвам в Париж. Бях отново при него от 1904 до 1906 година, когато се задомих. След това, до самата му кончина, съм имал възможност да бъда свидетел на неговия живот. Но аз не съм бил в състояние всичко да зная. Брат ми Георги си­гурно знаеше повече, както и брат ми Владимир, а така също и сестра ми Въла, която през последните години живя при него и се грижеше за него. Но те всички са покойници. Останал съм от се­мейството само аз. Ще се постарая да дам каквото зная за поета, при съзнанието, че това, което зная, не е изчерпателно. 

КЪМ ОБРАЗА НА ПОЕТА 

Има още много живи българи, които помнят образа на поета. Останалите фотографии доста ясно предават този образ, който има своята особеност и не може да бъде смесен с кой да е друг образ на виден деятел. При все това, нека дам някои подробности. Брат ми беше висок човек (най-висок в нашия род), навярно около 1.79 м. Окръжността на главата — 58. Тяло — правилно и стройно, прибрано, неразпуснато, без никакви естествени недостатъци. Нос — правилен, чело — високо, малко наклонено назад. На челото — отвесна гънка, силни надочни мускули. Гъсти, рунтави, големи вежди, под които поглеждаха сиви доверчиви очи. Мустаци — огромни, които оставяше свободно да растат, без да ги подстригва. Устните плътно затваряха устата, така че зъбите не се виждаха. Здрави зъби; до края на живота му предните зъби не бяха пopeдели. Подбрадък — доста широк, с лека гънка по средата. Лице — бяло. На младини неговата коса е била буйна и тъмнокестенява. Като млад е носил, по тогавашния емигрантски обичай, голяма брада. Такава е била външността му до преместването му от Берковица в Пловдив (1880 година). По-сетне, в София (1896), той премахва брадата. И отто­гава е запазил лицевата външност, която е най-известната на съвре­менниците. През последните си години поетът носеше постоянно очила, защото зрението му беше поотслабнало. Пръсти на ръцете — солидни, дълги, правилни, хубави, които просто говореха. За брата ми, без преувеличение, може да се каже, че беше хубав и представителен човек. Той не беше бохем. Нито в шапката му, нито във вратовръз­ката, нито в дрехите му не се забелязваше подчертаването на някоя тенденция на модернистка особеност. Той не беше и франт. Но държеше да бъде прилично и стегнато облечен, да бъде грижливо почистен, винаги с висока бяла колосана яка с прикривени краища и хубава вратовръзка. На ръката носеше семейния брилянтов пръстен, останал от чича ни Кирка (бащин брат). Тоя пръстен го носеше напоследък сестра ми Въла. Тя го предала, заедно с други вещи, останали у нея от брата ми, на по-раншния директор на Народната библиотека Райчо Райчев. Последният, поради бомбарди­ровките, запазил тия неща у себе си. Доколкото ми е известно, през 1946 година, г. Райчев е предал тоя пръстен в Министерството на народното просвещение. Този пръстен беше едничкото украшение, което брат ми носеше. През последните години носеше и броеница. Той се бръснеше почти всеки ден, но не сам, а отиваше при махлен­ския Фигаро на улица Гурко, който свиреше на мандолина и на китара и му разправяше новости из София. Бяхме го снабдили със самобръснач Жилет, но той никога не го опита. Ужасяваше се от но­востите. След юбилея му поставиха служебно телефон в кабинета, но той никой път не се докосна до него — да говори или да отго­вори. До края на живота си той ходеше прав, като свещ, не получи никаква гърбица. Неговите ръце не трепереха. Във врата си не беше много подвижен, така че, за да види какво става наоколо, той почти винаги се обръщаше с тялото (впрочем, това е черта на нашия род).

Брат ми, както е известно, имаше едно характерно за него кимане с глава (тик). Това кимане не беше болезнено, то не беше придружено с изкривяване на чертите на лицето (гримаса) и не го загрозяваше. Откак помня брата си, той имаше това кимане. То беше по-скоро нещо като ритъм на чувство и мисъл и ставаше винаги, когато брат ми имаше нещо да каже или си мислеше нещо.

ЗДРАВЕ 

Брат ми беше здрав човек. Освен преходните заболявания от настинка, които посещават всекиго при промяна на времето, и при заболявания, за които говоря по-долу, той боледува няколко пъти; от тия заболявания само веднъж животът му беше в опасност. През 1893 година, мисля, той страдаше доста тежко от лоша пъпка на врата. Оперира го д-р Хаканов. От операцията останаха следи, които поетът грижливо прикриваше с косите си.

Когато се завърна от емигрантство (1889 година), той стра­даше от нервно разстройство и по съвета на лекаря всеки ден правеше студени душове в един навес на хотел „Вазов“ (по- сетне хотел „Люксембург“, на улица Алабин), дето временно живееше... Аз пълнех душа, който беше поставен доста високо, затова се качвах на една маса и оттам — на стол. Един ден паднах и едва ли не се пребих. Брат ми ме много съжали. И по-сетне той страдаше от особени болки, било в гърлото, било в ръката. Усещаше болки само в една точка, нямаше рана или подутост. Тия болки го най- много измъчваха, Често ходеше при лекари, но без полза. После болките минаваха и той продължаваше своята работа. До послед­ната година на живота си той често усещаше болка в гърлото и се оплакваше.    

Особено страдаше от очебол, когато трябваше да завърши „Под игото“. Тогава живеехме в една полусрутена къща на улица Витошка. Мама успя да нареди къщата и да създаде някои удоб­ства за брата ми, за да може той да се занимава. За жалост, страдаше от очебол и не можеше да пише, нито да чете. Челото му беше постоянно привързано с компрес.

Първата част от романа беше вече дадена под печат в „Сбор­ник за народни умотворения“, издаван от Министерството на народното просвещение. За да ускори завършването на романа, брат ми ме накара да пиша под негова диктовка (Библиотека „Иван Вазов“, № 114: Преди тридесет години — спомени за една моя книга). Дълго време той ми диктува. Тогава бях ученик в пети клас на гимназията и умеех да пиша доста правилно. Останало ми е впе­чатление за силната памет на брата ми, когато се касаеше да до­бави, поправи или съобрази нещо в текста, без да може да прочете той сам страниците. Той ми посочваше с голяма точност на кое място трябва да се нанесат поправките.

По онова време брат ми почти не излизаше от къщи, защото ръкописът трябваше да се даде скоро, и брат ми беше постоянно зает с довършването му. Във време на отдиха ме караше да му свиря на цигулка. В пловдивската гимназия, от която бях изключен поради бунта, аз бях получил първите уроци по цигулка от учи­теля по пение Байданов, но после сам продължих. Бях научил да свиря някои леки оперни парчета (от „Фауст“ на Гуно особено) и някои песни от Шуберт. Свирех грубичко, но — вярно. Брат ми оби­чаше да му свиря. Това го облекчаваше, а може би и подхранваше въображението му. Вечер пък ме караше да му прочитам от нача­лото до края в. „Дневник“, който беше пълен с новини. Понякога се опитвах да прескоча някоя новина, която ми се виждаше неинтересна, но брат ми усещаше това и ме караше да чета всичко под ред. Впоследствие, когато станах журналист и редактор, аз с бла­годарност си спомнях за това принудително четене, което беше първото ми запознаване с вестникарството.

Положението на нашето семейство беше тогава доста печално. Брат ми Георги беше емигрант в Русия. Той беше взел най-деятелно участие в детронирането на княз Александър Батенберг (1886 го­дина). Имахме един брат, Михаил, поручик от I полк, убит в пре­врата, единствената, може би, кръвна жертва, дадена тогава в пре­врата. Брат ми Кирко, лекар, също беше емигрант. Цялото семей­ство беше нарочено. В София беше останал само брат ми Никола (вторият брат), който се занимаваше с дребно строителство и вре­менно експлоатираше хотела след чичовата смърт; от чичо ни беше останала и една воденичка при с. Малашевци, около която се гри­жеше. Материалното ни положение беше съвършено незавидно. Спомням си, че между моите съученици от гимназията (бяхме дру­гари с Георги Данаилов, по-сетне професор и министър) аз бях единственият зле облечен, което ме стесняваше.

Печатането на „Под игото“ в „Сборник за народни умотво­рения“ донесе на брата ми Иван известна охолност, защото му пла­щаха по 200 лева на кола, доста голям хонорар за онова време.

При все това изглежда, че брат ми е изпитвал материални мъчнотии. Аз бях свършил VI клас и преминавах в VII. Един ден той запита мама: „Какво да правим с Бориса, да го дадем някъде писар“. Разбрах, че тежа и, без да питам, постъпих във военното училище, като никога аз не открих причината, поради която постъ­пих в това училище.

 

ЖИВОТЪТ В ПЛОВДИВ 

Обстановката, при която поетът живееше и работеше в Пловдив, беше симпатична. Той си беше построил една двуетажна паянтова къщица срещу градската градина (Орта Мезар) — тогава средище на пловдивчани. Долу — две стаи и кухня, горе — една приемна стая, а срещу нея — кабинет и спалня. В кабинета имаше няколко картини, нарисувани от Константин Величков, между тях една скица на Хаджи Ахил (Хаджи Лилко), сопотският философ, със чибучката. Пред прозорците на кабинета се разстилаше приятната зеленина на градинските дървеса („Шумиш ти, стари бресто“), а през есента цялата градина се позлатяваше от пожълтелите листа. Гледката беше прекрасна. Ала не само разположението на къщата, но и хо­рата, които ни заобикаляха, бяха приятни.

На същата улица до нас живееше семейството на Нестор Абаджиев (между дворовете имаше комшулук), по-нататък — семей­ството на д-р Доганов. Към тия двама съседи брат ми питаеше голямо уважение. От другата страна беше къщата на Салабашев, а по- нататък — къщата на семейството Лилов и други — все познати хора. С Лилови бяхме далечни роднини (те бяха от Сопот), и бащите ни са били в търговски връзки. Интелигентно семейство, което беше живяло в Румъния. Ние се считахме морално задължени към това семейство, което ни беше прибрало временно след опожаряването на Сопот през 1877 година. Големият син, Иван Лилов, беше връст­ник на поета. Владееше перфектно френски език, беше говорлив и духовит. Той имаше още двама братя и три сестри, които се учеха в гимназията. При самите вратни на Лиловия двор имаше една малка двуетажна постройка, дето брат ми бе живял и работил известно време, преди да си построи къщата. Ние често отивахме у Лилови, и те — у нас. Събирахме се на един вид вечеринка, по пловдивски обичай, на кафе, сладко, леблебии и стафиди. Възраст­ните — около чашка винце. Докато те говореха политика — Иван Лилов беше страстен политикан — или си спомняха за живота в Румъния, ние другите пеехме и свирехме, като изреждахме всички известни тогава руски романси, и особено баладата „Воздушнй корабль“, преведена на руски от Лермонтов, която, по общо желание, изпявахме от началото до края, като не се озадачавахме пред по­грешното произношение на руските стихове. Устройваха се и някои общи забавителни игри (на пръстен и други). По някой път се играеше на карти. В нашето семейство никой не играеше на карти, но у Лилови това не можеше да се избегне, още повече, че Иван Лилов минаваше за голям познавач на картите. Брат ми, за развлечение, играеше с Иван Лилов на скамбил, — най-простата, файтонджийска игра, която беше научил при дружбата си с хъшовете в Румъния, За учудване на всички, брат ми винаги надвиваше Иван Лилов. „Иванчо, пак те надвих“ — казваше весело брат ми. Лилов се сърдеше, изругаваше картите и ги захвърляше.

Когато пристигнахме с мама от Стара Загора (1884), дето живяхме при брата си Кирко, лекар, ние се настанихме в новата къщица на брата ни Иван. Там заварихме едно момченце, Иванчо, сираче от Батак. („От Батак съм, чичо, знаеш ли Батак?“), което му прислужваше и ходеше на училище. Брат ми се отнасяше към това момченце като към свой по-малък брат и не правеше разлика между нас. Когато се завърна от Италия, той донесе нему и на мене по една хубава перодръжка. Спомням си една случка, която показва, че Иванчо разбираше, че живее при поет. В двора имаше кладенец. Кофата се откъсна и падна на дъното. Беше цяла история, докато я извадим. Брат ми се пошегува с нас и ни накара да напишем по едно стихотворение за кофата. Аз нищо не можах да съчиня, но Иванчо от Батак написа една ода: „Ой, кофо злочеста, защо падна ти тъй дълбоко?" Брат ми хареса тази ода, защото Иванчо си беше представил кофата като живо същество („кофо злочеста“).

Мама гледаше всичката къщна работа, нямаше слугиня. В Пловдив по това време живееше и маминият брат (по-стар) Георги хаджи Николов, който бил търговец в Румъния, а след Освобож­дението се завърнал в родината. Той даже беше напуснал семей­ството си, което не искало да дойде с него. Умен, образован човек. На времето, той бе разкрил на мама буквите, след което тя сама се научила да чете и пише. Знаеше румънски, руски — мисля, и старогръцки. Той постоянно дохождаше у дома с джобове, натъпкани с руски вестници и Neue freie Presse, и осветляваше всички по външ­ната политика, която най-много го занимаваше. Беше против Англия. Бачо Иван всеки ден се разговаряше с тоя паметлив, сладкодумен човек. Вуйчо Георги живееше на Сахат тепе, но всеки ден дохож­даше да услужва на мама, като снабдяваше къщата със всичко необходимо. Брат ни Георги, румелийски офицер, в това време следваше във Военно-инженерната академия в Русия.

Братовата скромна къщица често биваше място на срещи. До­хождаха политически приятели: д-р Янкулов, Св. Миларов, д-р Хаканов, С. С. Бобчев, Наботков, Ив. Ст. Гешов и други. Величков отсъствуваше, беше в чужбина. Всички тия господа ми изглеждаха тогава много възрастни и даже стари, а те бяха връстници на бача Ивана (34—35 годишни). Гостите биваха винаги почерпвани от мама с вишнево сладко. Светослав Миларов беше много весел човек, той постоянно пееше. Такъв беше и нашият домашен лекар д-р Янкулов, който, като дойдеше да прегледа някой болен у дома, още от вратата започваше да тананика весели напеви. Къщата беше едно средище — и приятелско, и политическо. Един ден пред къщата се състоя даже митинг против правителството: от балкона се го­вориха пламенни речи за съединението; един от ораторите беше и Бобчев. Брат ми не говори.    

По онова време бяха надошли млади чехкини, които свиреха на арфа и пееха популярни чехски песнички. Брат ми не пропущаше случая, щом види, че минават арфистки по плочника на градината, да ме изпрати да ги извикам да влязат в къщи и посвирят.

Ако съобщавам тука тия дребности, то е само да се види, че. брат ми беше ограден с добри приятели и предани близки, което не е било без значение за неговата работа.

Обичах да декламирам. В IV отделение, на края на годината, учителят посочи мене да издекламирам пред родителите едно Ботево стихотворение. Когато бях в I клас, на едно училищно тържество в театър „Люксембург“, Никола Генадиев, тогава ученик от VII клас, декламира на руски „Песня про царя Ивана Васильевича, молодого опричника и удалого купца Калашникова“, от Лермонтов, а мене натовариха да издекламирам „Раковски“, от Вазов. Това радваше брата ми. Той особено беше доволен, че знаех наизуст почти всичките му стихотворения, поместени в излезлите до тогава сбирки, също и неговите преводи от чужди поети, поместени в христо­матията Вазов — Величков. По някой път той на шега проверяваше моята памет. Подсказваше ми само някой отделен стих, без да казва от кое стихотворение е, и ме оставяше да продължа наизуст стихо­творението до края, което аз вършех безпогрешно. Например, каз­ваше: „Рече и излезе“ (из „Левски“), и аз веднага продължавах: „Девет годин той скита се без сън, без покой“ и т.н. Или: „Стресни се, племе закъсняло“ (из „Линее нашто поколение“), и аз продължавах: „Живейш ли, мреш ли, ти не знайш“ и т.н. Или от „Сливница“: „Защо падна̀хте вий, деца бурливи?“ (из „Новото гро­бище на Сливница“), и аз казвах стихотворението до края. И други.

Когато брат ми работеше, той имаше обичай да произнася с висок глас написаните стихове, навярно, за да провери тяхната музикалност. Когато той буботеше стиховете, аз се изкачвах по стъл­бата, за да слушам, но нищо не можех да схвана, освен равномер­ните ритми.

Спомням си, с какво голямо почитание и внимание той се отнесе към своя някогашен учител — даскал Юрдан, когото бе поканил на обед. Предварително брат ни ни разправи кой е даскал Юрдан и че за него той е нещо повече от професор. Даскал Юрдан, вече стар човек, с побеляла глава и брада, дойде чистичко и спрет­нато облечен, носеше черен калпак със .червено дъно, на мода тогава. Разговорът беше изпълнен със спомени от училищното време в Сопот. В думите си старият даскал беше много внима­телен, очевидно той ги измерваше пред своя някогашен ученик, а сега виден общественик и поет.

Тогава градината Орта Мезар, дето се намираше кметството, а също на близко — конакът на управителя и други учреждения, беше център на Пловдив. По плочника на градината минаваха всички видни хора, приятели и противници, повечето от които познавах. Един ден, като обядвахме, по плочника минаваха неколцина, между които един възчерничък господин. Брат ми го посочи и ми каза: „Ето, този е Захари Стоянов!“ Отпосле узнах, че Захари е един върл отрицател на брата ми. Но когато брат ми го посочи, аз не забелязах никаква омраза или презрение.

По онова време (1884) брат ми четеше Les Misе́rables от Виктор Юго. Едно изящно френско издание, богато илюстровано. На обед, в трапезната стая, той ни разправяше с увлечение по нещо от съдържанието на романа. Особено ми се запечата в паметта, как владиката Биенвеню се отнесъл към освободения каторжник Жан Валжан, отпъждан от всички; как го приел в къщата си, нанахранил и приютил; как Жан Валжан откраднал сребърните свещ­ници, как полицията го заловила с откраднатите вещи и как вла­диката казва, че вещите не са крадени, а подарени. После, исто­рията на Козетка и на мошеника Тенардие, как Жан Валжан я спасява и настанява в манастира. Брат ми разправяше внушително тези истории. Отпосле, когато пораснах, аз прочетох няколко пъти романа, и на български, и на френски, и вкусих неговите хубости, но никога не се изличиха от паметта ми разказите, които брат ми беше дал из „Клетниците“.

Настроението на брата ни не беше винаги равно. Тъй например, защо той един ден, още преди да вкуси ястието на обед, взе па­ницата и изхвърли готвеното на двора, за голям ужас на мама? Доколкото си спомням, той после се извинил пред мама, че не ястието, а друга била причината.

След Съединението имахме радостта да видим „загубения брат“ (както казваше поетът) Михаил, който дойде като старши подо­фицер от I софийски полк. Предвид на опасността от война с Турция, в Пловдив бяха пристигнали северобългарски войски и някои от големите началници, като майор Гуджев (наш далечен роднина) и ротмистър Бендерев. Бендерев дойде да се запознае с брата ми и доста дълго стоя при него. Помня, как пламенно поддържаше Бен­дерев, за учудване на брата ми, че ние ще бием турците. Скоро фронтът се измени, войските заминаха за Сливница, дето Бендерев се отличи със същата вяра в победата. Брат ни Георги беше на­пуснал инженерната академия и се занимаваше с укрепяване на южната граница.

При започване на войната със Сърбия поетът замина за София. След свършването ѝ той се завърна в Пловдив и издаде сбирката „Сливница“.

Съединението — една велика идея, придружена с партизански крайности. Брат ми беше потресен от тях. Един ден той ме извика (тогава бях в II клас) горе в кабинета си и ми прочете едно току що написано стихотворение от пет куплета с по пет стиха. Всеки ку­плет завършваше с думите: „Не, туй съединение не го разбирам!“ Той ме попита, как го намирам. Без да му дам, поради стеснение, някакъв подробен отговор, той заключи от държанието ми, че та­кова стихотворение е неуместно, скъса го и го хвърли в коша пред мене. Стихотворението не беше против съединението, а — против ста­налите преследвания. Скоро брат ми емигрира.

 

ВСЕКИДНЕВЕН ЖИВОТ 

В София, сутринта, след като се измиеше и закусеше (чай и кифла), поетът отиваше при мама, чиято стая беше на същия етаж, да я види. Напоследък тя често боледуваше и не беше дотам под­вижна. Разпитваше я за здравето. С течение на времето привърза­ността на поета към мама ставаше все по-силна. Почти винаги той я заварваше сутрин да чете свещени книги, а през деня — неговите творения. Тя го осветляваше, какво става в нашето семейство, на което тя си оставаше център, защото кореспондираше със всички.

Навярно, тя е българката, която, на нейната възраст, е написала най- много писма да насърчава и съветва.

Той е мислил да осигури старините на мама; във своето завеща­ние нарежда, че ако тя го преживее (тя почина на 6. XI. 1912), да се ползува от къщата му, било като живее в нея, било като я дава под наем, а предвидената подялба да стане само след_: нейната смърт. Поетът имаше култ към мама, той нееднократно я е възпял.

За брата ми беше истинско удоволствие, след работа, да слезе долу и да обядва в семейния кръг: мама, брат ни Никола, брат ни Владимир, зет ни Фетваджиев, сестра ни Въла и аз. Често имаше някой гост, роднина или пък д-р Шишманов. Поетът обикновено слизаше в трапезарията с каскет и наметнат със шал, тъй както е работил в кабинета си. Сядаше на главното място, до него мама, от другата страна брат ни Никола. На трапезата не се говореха неприятни работи, нито много вътрешна политика. Световните съби­тия и личности по-често биваха засягани, даже те бяха главната тема. Брат ни почти винаги шегобийствуваше. Доколкото помня, никога не е имало караница или взаимни оскърбления. Присъствие­то на мама пропъждаше всяка невежлива дума. След обеда и след вечерята поставяхме моя грамофон и всички с увлечение слушахме редицата художествени плочи. Брат ни Иван беше особено доволен. Той не беше музикален, не можеше да пее, макар на младини да е бил певец, нямаше развит слух, но разбираше и обичаше хубавата музика.

Какво ядеше и пиеше поетът? Мнозина са ме питали за това. Думата е за „добрите времена“, когато средствата и изобилието по­зволяваха. Брат ни, па и всички ние се хранехме с гостби, които на времето е готвила баба! Ана (майка на тате),; след това възприети от мама и после продължени от сестра ни Въла. Впрочем, това е кухнята, на всяко българско семейство : месо, печено агнешко, пре-пържени кюфтета, пържоли, лозови сърми и сърма от дроб (която брат ми на шега наричаше „сърма Вазов“, защото много често се явяваше на трапезата), тербели кюфтета (яхния), кълцано зеле, пър­жено с пържени сланинени парчета отгоре, луканки, суджуци, на­деници, които мама приготвяше в изобилие, (те висяха окачени в коридора към кухнята) и други подобни лакомства. Чорбите биваха винаги плътни, сочни, съдържателни и можеха да бъдат сами по себе си пълна храна. Постни гостби: бял фасул (поетът казваше, че е „празник“, когато се слагаше такъв фасул), армеева чорба със ситно надробено вътре кисело зеле, поляно изобилно с дървено масло и посипано разкошно със червен пипер (брат ми казваше, че ако импе­раторите и царете ядяха това, те нямаше никога да отварят войни), сърми с ориз, ориз с фасул, ориз със зеле и други. Винаги имаше българско сирене или кашкавал и някакво сладко, особено крем. Брат ми обичаше сърми с лозови листа (с месо), приготвяни сочни. Той често канеше проф. Шишманов, когато имаше та­кова ядене. Не мога да си спомня всичко готвено у нас, само едно мога да прибавя, че всичко беше препържено, препечено. Когато брат ни се връщаше от чужбина, дето никога не се застояваше, разправяше, че не можел да яде тамошните, ястия, нито да вкусва чуждите миризливи сиренета, връщал се колкото може по-скоро, за да намери храната, която обича.

Брат ни Никола (вторият брат) беше ястелит, разбираше от готвене и даваше наставления на бай Христо — готвача (сопотненец, приютен у нас) кое как да се сготви. Храната беше предимно месна. Мама гледаше гостбите да са по вкуса на бача Ивана.

На трапезата не се пушеше.

В един разказ („Бъдни вечер в столицата“) поетът е описал с големи подробности коледните гостби в нашата къща. Разказът пре­дава буквално какво е ставало в нашето семейство. Баба Цвята е майка ни. Драгой е самият поет. Младият офицер Боримир, за когото там става дума, е моята скромност (тогава подпоручик от арти­лерията в Пловдив). А историята, разправяна от баба Цвята, е дей­ствителна случка из живота на баща ни, очакван да се завърне за Коледа от пътуване. И случката с побеснялото куче — Мавруди— е дей­ствителна. Поетът е предал всичко с големи подробности. Брат ми беше извънредно паметлив човек. Макар да не е това тука моя за­дачa, ползувам се от случая да кажа, че почти цялото творчество на брата ми е свързано с наблюдения из действителния живот.

Брат ми обичаше да хапне, радваше се на доброто ядене, но никога не преяждаше. Когато беше доволен, а това беше често, той вдигаше благодарствено ръце нагоре. Почти винаги пръв напущаше трапезата, за да се прибере горе във своите стаи, да си почине или да продължи работата си. Много рядко изказваше някакво жела­ние какво да се готви. Мама знаеше неговия вкус и гледаше да му се угоди.

Той беше домосед и обичаше да се храни в къщи, а не — в гостилница. Не отсъствуваше никога от обед и вечеря, когато се готвеше в къщи.          

Поетът беше умерен и в пиенето. Никой път не съм го видял пиян или развеселен от пиене. Преди обеда той вземаше една или две чашки мастика с вода.. През време на яденето изпиваше една или две малки чаши червено вино със сода. Това беше всичко. Когато обикаляше града, той влизаше понякога в някоя кръчма, повече за да види обществото там, отколкото да пие. Сядаше сам на една маса и си заръчваше чашка мастика. Но това беше рядко. Па и не­говото влизане в кръчма създаваше едно очевидно стеснение у хо­рата, които той не познаваше, но които го знаеха. Отбиваше се по­някога в бозаджийница.

Брат ми нямаше приятели за ядене и пиене, та да се събира с тях отвреме-навреме на гуляй. Но не отказваше на любезна по­кана. Нямаше интимни приятели, в обществото на които да даде волност на езика си. От когато го зная, не помня той да е произ­несъл някоя разпусната дума, или дума на интимни отношения. Впрочем, такова нещо не беше възможно в нашето семейство. Когато биваше много ядосан, той произнасяше една кратка псувня на френски.        

Поетът не беше картоиграч, не играеше на табла, на шах. Той не губеше времето си. Само така може да се разбере, как е можал да напише толкова много творения.

/следва продължение/

Пловдив, България - 8000 години история

Plovdiv Ancient and Eternal

Спомен за Алеко Константинов, Лидия Шишманова, 1926 г.

        Авторът на Бай Ганя, близък роднина на моя мъж, беше се явил в първия ред на ония, които ме посрещ­наха на софийската гара, когато пристигнах тук преди 37 години, през един мрачен зимен ден. Това сърдечно адаптиране в България на всеки нов член на семейството е най-приятната и най-солидната база на фамилията. Скоро Алеко се научи да ми казва „леля“, макар че бeшe по-стар от мене.

Тази почетна титла аз дори я изисквах от него, защото ми позволяваше да взема към него понякога един тон отчасти гувернантски, да му проповядвам дори морал. Трябва да призная, че често сме се спречквали (но винаги другарски!), защото не бяхме винаги на същото мнение по големите и малките случаи в живота. Но нашите отноше­ния останаха сърдечни, ако и не много близки — Алеко вър­веше по своя път, ние по своя. Той ни посещаваше понякогаж, но винаги много капризно: ту идваше по-често, ту изчезваше в продължение на много месеци.

Тъй като неговия силует беше забележителен, много от работите, които се отнасят до него, са останали дъл­боко запечатани в паметта ми.

През нашата младост най-напред веселите събрания у нас, в които се предавахме на игри, изискващи находчивост и хумор. Бедният, млад учен Матов, тъй рано грабнат от съдбата, семейството на професор Георгов, Найчо Цанов, когато дохождаше в София (също братовчед на моя мъж) и други, — вземаха участие в тия забави. Това беше един турнир на шеги, един каскад от ху­мор (животът в тая блажена епоха имаше по-весели окраски!). В тия игри Алеко беше особено бляскав, и моят мъж е запазил някои откъслеци от неговите най-искристи случайни стихове. Той в тия случаи се веселеше сам най-непринудено. Смееше се с глас на своите и чужди шеги, разхождайки се по салона с цигарата в уста, и правеше много смешни коментарии за всичко и всички. Когато благоволяваше да приеме нашата покана, ние знаехме че вечеринката ще бъде от най-сполучливите. Присъствието на тогова, който сам се наричаше „Щастливец“, беше достатъчна гаранция.

„Щастливец“! Беше ли той до такава степен щастливец? Или по-скоро не търсеше ли той забрава, в своята страст, за забави, доволно редки у българите? (Той дори беше основал един другарски кръжец, който нямаше друга цел). Наистина Алеко беше кръгъл сирак. Една сестра, хубава и способна, беше покосена недавна от същата страшна болест, от която умряxa бащата и май­ката. Едничката останала сестра също почина от туберку­лоза. Тая опасност винаги застрашаваше самия Алеко. —  Стамболов тъкмо беше го изгонил от неговото място (съдия в Апелацията), и така беше го заставил да упраж­нява един занаят, в който много негови другари са се обогатили, но който сам Алеко мразеше. Той едва сполучваше да се прехранва като адвокат. Обаче аз подозирам, че той упражняваше тоя занаят както фамозния испански кундурджия, който приемайки една поръчка, питал жена си: „Има ли още пари в касата?“ — Още няколко гроша!“ отговаря му тя. Е, тогава, господине аз отказвам. Идете при моя събрат насреща!“..

И така изобщо животът на Алеко беше в началото на нашето познанство доста самотен и несигурен, каквото и да твърдеше той. Но скоро музата дойде да му бъде вярна другарка и да разхубави всичко със своето присъствие. И наистина в един албум от „Признания“ (Album de confidences), който съхраняваме, — в отговор на въпроса: „Кой беше най-щастливият момент във Вашия живот“, Алеко отговори: „Когато ми хрумна идеята да напиша Бай Ганя“. Тогава само животът му се украси и изпълни с ра­бота, която му донасяше радост.

И именно по повод на тия негови писания ние сме се спречквали най-често и доста живо, макар и другарски. Аз го намeрвах (да ми прости Господ!) понякогаж циничен. (Оттогава доста път сме извървели в това отноше­ние!) Аз се мъчех да му докажа, че това, което минава лесно на френски език, се търпи най-после на руски, но не върви по български (аз не можех да му обясня защо собствено!) — изглежда тежко, грубо. Алеко обаче никогаж не отстъпваше, нито една фраза, нито една дума. Една вечер, когато четеше у дома нещо от своите ръкописи, аз помня как се обърнах към един от неговите интимни другари, молейки го да ме поддържа. Той ми отго­вори: „Излишно е! Алеко никогаж не се съгласява да из­мени нито сричка.    “

Един ден, когато имахме такъв доста оживен спор, и то на ъгъла на една улица, аз намерих след една седмица „motto“ на един негов фейлетон следните фрази: —  „Да не ви знае човек, ще помисли според Вашите очерки, че сте кой знае какъв циник“.

— Merci! Madame. Дай Боже да сте искрено възмутена от цинизми. Но, ради Бога, защо не дойдохте онзи ден на събора в Желюша, та сега да си поприказваме.“

Това беше нашият последен спор, от тоя род. Всичко туй ми се вижда сега много детинско от моя страна...

Помня, че един ден, намервайки се в един магазин, видях през отворените врата, как една дама падна под един файтон и как конете я прескочиха. Аз почти паднах в несвяст и трябваше да ме заливат с вода. В тоя момент влезе Алеко в магазина и като ме видя в това плачевно състояние, попита за причината и се присмя, обаче доста меко, че съм пострадала повече от сгазената от файтона дама! Но той не се съгласи да ме остави, а ме при­дружи у дома. По път видяхме файтона на Стамболова, който бавно идеше насреща ни, със своята стража и страшния Гунчо при кочияша. Алеко се отвърна, докато аз разменявах поздрави с всемогъщия тогава министър, който хвърли на моя другар мрачен поглед.

Алеко през зъби каза няколко не дотам ласкателни думи по адрес на „тирана“: това беше един от редките случаи, когато го видях зъл и съвсем не в ролята на „щастливец“.

В ония години отивахме лятно време на „курорт“, най-често в село Владая. Алеко, който обожаваше приро­дата и който, както се знае, стана основател на нашия туризъм, когато още никой не мислеше за това, — дохождаше понякогаж при нас, и дори оставаше по няколко деня. Помня една хубава екскурзия, която направихме наедно до манастира Св. Крал. Алеко по пътя сипеше през всичкото време шеги, спомени, анекдоти, коментираше нашите впечат­ления и във всичко контрастираше с друг един писател, тогава съвсем млад, сега много известен, който вървеше с нас, мълчалив, мрачен, може би от младежка срамежливост. Алеко беше взел със себе си в тая разходка един свой ръкопис: това беше неговата бъдеща дисертация за „Правото на помилванията“, над която той работеше, за да стане доцент в университета.

Но сега той я употребяваше, само за да акцентуира своите жестове, и от време на време я подхвърляше във въз­духа, за да изхарчи излишъка си от енергия. Помня дори, че употребявах тоя свитък като ветрило! Никакви грижи не затъмняваха тоя ден челото на „щастливеца“. Той го­вореше за своята бъдеща професура, за своите планове на писател и за своите пътувания. Той обожаваше пътуванието, както се знае. (В същата книга на „признания“ той беше отговорил на въпроса: „Коя миризма обичате най-много“ — „Миризмата на железниците и параходите!“) И той се тъкмеше да направи едно пътуване около света. Само толкоз! Бяхме решили, че ще заминем с него. На какво се надяваше той, за да осъществи своя проект? На някакво наследство ли, което ще падне от месечината? Или на го­лемия лоз от някоя лотария, от която даже нямаше билет. Не помня. Но ние говорихме за това пътешествие в компанията като за нещо сигурно и прекрасно. Аз желаех особено да отида в Цейлон. Реши се да направим една обиколка и в тая посока. Но немилостивата съдба покоси всичко това: планове за работа, мечти за пътешествие, за идни творения, които съзряваха в тоя мозък...

В монастира обядвахме в градината. Алеко обаче за­бележи един дебел провинциалист, негов познат. Той се доближи любезно до него и го попита, що прави тук и сам ли е? Дебелакът, седейки около чешмата, забави малко отговора си и най-после каза: „Ние сме тука, да прощавате, с фамилията си". Алеко се върна при нашата маса, като едвам сдържаше смеха си и ми обясни тая фраза:

„Да прощавате — фамилията ми!“ Това значи с жена си! Тоя господин беше закъснял с 30 год. В турско време не беше прилично да се говори публично за собстве­ната жена, и затова тя се означаваше с евфемизма „фа­милията ми“. Каква ориенталщина! Трябва да отидем в затънтените кьошета, за да намерим такива перли!“ И се смее, смее!...

Алеко беше личен мъж, славянски тип, със сини очи и руса коса, с подигравателна усмивка, подвижно лице. Тоя облик никак не беше банален. И той харесваше, внушаваше даже страсти. — Между друго на една моя прия­телка, която беше толкова дълбока натура, колкото Алеко изглеждаше лекомислен. Тя всичко взимаше много сериозно, даже един смътен проект за женитба между нея и Алеко, който беше възникнал в главата на един техен общ познат. А авторът на Бай Ганя не търпеше никакви вериги и стеснение. Това беше един дълъг и мъчителен роман, в който аз играех ролята на конфидентка. Тя страдаше. Дълбокото чувство (което не можеше да понесе един  неуспех у тая моя приятелка, пълна с хубави ка­чества, но не достатъчно млада, за да забравя лесно, — ме накара да се осмеля да попитам Алека за неговите намерения. Отговорът беше ясен и брутален: „Не, тя не е моя тип! ... и най-после, прибави той смеейки се, вие представлявате ли си мене женен?“

Аз откровено признах, че не. Отидох да занеса скръбната новина много предпазливо на измъчената, дълбока душа, която не се затвори, а страда до смъртта на тогова, който я беше ранил.

Последен спомен за Алека — като „Щастливец“ е една вечеринка, която той устрои за роднините у дома си, мисля на своя имен ден. Много смях и песни се изляха там (той обожаваше и музиката). Виждам го един момент в средата на голямата стая, с чаша вино в ръка, — викайки: „Не съм ли „щастливец“? Нямам ли прекрасни роднини и приятели? Животът не е ли хубав? О, наистина, аз съм Щастливец!“

Аз го наблюдавах от своето място и си казвах, както и друг път, че ако човек има нужда тъй гръмко да прокламира своето щастие, сигурно в някое кьоше на неговото сърце има червей, който го гризе и който той же­лае да задуши.

Тая нощ Алеко не искаше да ни пусне у дома. Ние се върнахме много късно.

Подир няколко деня аз се разболях тежко и цялата зима не видяхме повече Алека. Пролетта той дойде у нас един ден, повикан от една роднина, която тогава живееше у нас, за да й даде адвокатски съвет. Никогаж не съм виждала по-мрачен и по-обезсърчителен адвокат. Неизвестно беше какво мразеше той повече, делото ли, занаятът ли, или себе си, който трябваше да го упраж­нява. Казах си, че ако случайно ми трябва някога адвокат, сигурно няма да се обърна към Алека! Аз и не подозирах, че го виждам за последен път.

Един ден мъж ми се върна по-рано — бледен, разстроен. Той тъкмо беше чул, че Алеко бил убит при всякому известните обстоятелства. Опитахме се да се съмняваме, да се надяваме, че Алеко е, може би, само ранен. Но ужас­ната новина се потвърди скоро. Сърцето на Щастливеца беше престанало да бие.

 

ЛИДИЯ ШИШМАНОВА

 

            Споменът е публикуван в сп. „Българска мисъл“, кн.6/7, 1926 г. (Издание на Върховния читалищен съюз в България)

При Антон Страшимиров, в. Култура, 1937 г.

           Тежки години преживява нашата култура. Мнозина люде – творци на култура ни напуснаха в разцвет на творческа младост. Наистина нерадостен живот живеем… Не с усмивка и доволство за изпълнен дълг си отидоха те…

Така си отиде и дядо Антон – един от малцината, които обичаха творческата идейна младеж.

Колко скоро бе това, а колко голяма е мъката…

Вестта, че Асен Златаров е мъртъв още не беше проникнала навсякъде през студения декемврийски ден и ние се отправихме при него, големият приятел на „Ася“ – дядо Антон.

Посрещна ни горе, в Лозенец, в своята бяла къща. На очите му сълзи.

Не мога да се помиря с тази вест. Тя не се събира в съзнанието ми… Да плачем, млади момко! Не виждам поне за момент, кой от нас би могъл да го замени.

Няколко дни след това, когато издадохме „Златаров лист“, дядо Антон написа в него малка бележка. Останахме учудени, чакахме нещо повече.

–    Не мога повече – промълви дядо Антон. Не мога, тежи…

И какво ли бил могъл да каже, в тези часове старият писател за своя другар, който с такова откровение говорѝ в „Народния театър“ за него – писателя и гражданина, издигнал в най-черни дни зов за светлина?

Не мина много време. Пролетта съживи природата. Бялата къща на дядо Антон, горе в Лозенец се покри със зеленина. С настъпващата пролет, обаче, болестта му напредваше.

Посещавам го през хубав, слънчев ден. Беше седнал до работната си маса. Пролетта върнала бодростта му, въпреки усилващата се болка.

–   Обичам я тази идейна младеж, почна дядо Антон – в нея ми е вярата; ако почна списанието*) само млади ще събера около себе си. На, виж, постоянно ми пращат ръкописи и все младежи. Работи нашата младеж, а нямаме едно списание, което да събере младите. 

Сетне дълго говори за своята младост минала в идейни стъпки и творчество. С болка си спомняше за онези дни прекарани из бургаските села като народен учител, където е будил народната младеж.

С право старият литератор д-р Стоян Максимов си спомня за Страшимирова, който е изиграл най-голяма роля за културното пробуждане на тракийската младеж от Бургас и селата му.

Страшимиров не забрави своите другари. И впоследствие няколко пъти ги посети.

–  Ех, въздъхна дядо Антон, ти си млад, не знаеш какви дни живеехме… Вие никога няма да разберете какво значи свободен живот…

Виждам как се увлича дядо Антон. Гласът му става по-отсечен, по-строг. Само да оздравее, мисля си. 

Но не би…

Отиде си и той.

Най-много загубихме ние младите; в него виждаме загрижения баща, учител и ценен другар… който щеше да събере младите около „Подем“. Отиде си белобрадият старец.

Една година от този ден, когато с болка той се откъсна от родната земя и народ, така както се откъсна другият – Асен Златаров. Но младите помнят неговия завет и щом започнат „Подем“ на него ще го посветят и за него ще разкажат.

Ст. Каракостов

 

* Антон Страшимиров искаше да почне издаване на списание, което щеше да нарече „Подем“.