„Licht, mehr Licht !“ - АСЕН ЗЛАТАРОВ В СЕВЛИЕВО

АТАНАС ГЪЛЪБОВ

В Севлиево Ас. Златаров е идвал два пъти. Той бе приятел на града и имаше почитатели из цялата тогавашна око­лия.

Спомням си, че траурното утро по случай три месеца от неговата смърт бяха посетили селяни, работници, дребни за­наятчии, учители, дошли от високите планински села, маха­ли и от всичките краища на далечните равнини. Скръбта и болката от загубата бяха обхванали цялото население. Сало­нът на читалище „Развитие“ (сега „Никола Вапцаров“) бе плътно изпълнен от мъже, жени от различни възрасти и мла­дежи. Мнозина стояха прави по балконите и коридорите, та дори и навън по тротоарите около сградата. И самата сце­на беше заета от почитатели.

Севлиево бе малък провинциален град, разположен до бързотечната Росица като очарователно украшение на огром­ния пръстен от сини планини, ограждащ чудната и равна като тепсия Севлиевска котловина. Населението и́ — честни и тру­долюбиви люде, се вълнуваше от великите идеи на социа­лизма, проникнал в този край още през 80-те години на ми­налия век, и непоколебимо вярваше в неговите победи.

Тук младежта бе жадна за знания, за духовна светлина. Изгаряше от копнежи за красота в живота, за простори. Въо­душевяваше се от успехите и постиженията на Великата ок­томврийска революция. Бунтуваше се срещу безпросветност­та и неправдите на буржоазията.

Градът бе откъснат от света. Липсваха му превозни и съобщителни средства. Два-три несигурни автомобила, ня­колко изхабени файтона и друсащи каруци донасяха от вре­ме на време новини и редки гости.

Пролетта на 1922 година. Слънцето смучеше земята — влажна и омекнала от стопените снегове. Лазурните чисти небеса, препълнени със златиста светлина, блестяха над на­чупените силуети на стария Балкан и се усмихваха на про­летния екстаз, от който се оплодяваха долините, полетата, градините, дворовете. Дърветата край реките току-що се съ­буждаха, набъбнали от земни сокове. Градът се отърсваше

Обява за беседа на професор доктор Асен Златаров в Севлиево през 1925 г.

 от тежките зимни пушеци и нагари. Разтваряха се широко врати и прозорци зa слънчева топлина и ведрина.

  В тези дни на пролетна радост се разнесе вест, че ще дойдат професори и ще четат лекции пред народния универ­ситет към читалището.

Застоялото дълбоко спокойствие на провинциалния живот се измести от трескаво вълнение, от нетърпеливо очакване на великото културно събитие.

Тихите улици закипяха, закънтяха от весела глъч. В очи­те на младежите заиграха пламъчета на въодушевление. Най-дълбоко се вълнуваха гимназистите. За пръв път щяхме да видим професори и да слушаме стройните мисли на уче­ните. Освен това на нас до тогава не ни беше позволено да членуваме в читалището и да посещаваме читалнята му. То бе предназначено само за възрастните, в чиито работи мла­дите не биваше да се месят.

Местата в читалищния салон се заеха отрано. Обзети от вътрешно напрежение в продължение на една седмица, слу­шателите поглъщаха всяка дума, всяка мисъл, а пред въз­будените им души израстваха една след друга надежди, раз­тваряха се непознати до тогава светове, изпълнени с чудесата на знанието.

Четоха лекции проф. Д. Михалчев, проф. Консулов.

Най-дълбоко, трайно, неотразимо впечатление оставиха лекциите на проф. Ас. Златаров. Те имаха прелестта на не­що ново, и ни омайваха с чара на музиката на думите. Той говореше с мек, кадифян, задушевен глас. Говореше с вълне­ние, с поетичен трепет и ни издигаше в светли и чисти прос­тори, пред които ни обземаше радостно благоговение.

Не помня проблемите, които разглеждаше, с които ни за­нимаваше. Спомням си, че в една от лекциите, вероятно е била „Слънцето и животът“, говори за слънцето и завърши с думите на Гьоте: „Licht, mehr Licht !“

"Втория път Ас. Златаров дойде по покана на дружеството на Българския учителски съюз през 1925 г.

Бяхме вече чели негови статии по научни, обществени и културни въпроси. Рецитирахме по вечеринки и утра страни­ци от неговите „Цветя за него“ и „Песен за нея“. Следяхме излезлите под негова редакция книги на „Натурфилософско четиво“. Известно беше името му на необикновен учен, чес­тен общественик, увлекателен сказчик. Станал беше знаме на прогресивната младеж.

С високо и широко чело, с много изразителни хубави очи, с бледо лице, върху което се отразяваше ту кадифеният бля­сък на замисления му поглед, ту сиянието на лъчезарна ус­мивка, той завладяваше аудиторията със силата и обаянието на словото, подобно на артист, притежаващ блестящ талант и достигнал върха на зряло майсторство.

Беше облечен в черен костюм, който добре му стоеше. На левия ревер на сакото светлееше едра златожълта теменуга, която сякаш и днес виждам пред очите си. Малко приведен, той заставаше на нисък подиум до самата публика, а не ви­соко на сцената. И така, отблизо, той ни пленяваше, обхва­нати от ням възторг.

Сега ни говореше със спокойна сигурност в гласа и в дви­женията, върху биологията на храненето. От обикновени факти той изграждаше научните си изследвания, които ни поднасяше красноречиво звучни, дълбоко убедителни, увли­чащи.

В аудиторията се носеше мелодичният шум на гласа му, а мислите му — ярки, чисти, светли, лумваха и ни изпълваха със сладостта на ново откритие.

Безспорно казаното от него не може да се запомни. Но споменът е неотразимо свеж, неувяхващ, запазил в себе си магията на носталгията към нещо скъпо, свидно, неповто­римо.

На следващия ден той изнесе „Трагедията на Яворов“ по случай 10 години от смъртта му.

Яворов бе най-обичният ни поет. Всеки дом имаше негова стихосбирка или драма. Учители и ученици декламираха не­гови творби, омаяни от силата на поетичните му образи, от дълбоко емоционалните преживявания. „Безсъници“, „Под сенките на облаците“, „В полите на Витоша“ бяха неизмен­ните книги от библиотеката на всеки гимназист и гимназист­ка. Бяхме изпълнени всеобхватно от чувството на преклоне­ние пред творчеството му. И невям чародеецът Златаров дой­де да влее масло в огъня.

Салонът беше препълнен, но потънал в осезаемо мълча­ние — не дишаше. Сказчикът сякаш сияеше в особен блясък, излъчващ обаянието на вдъхновения и безсмъртен български поет. Разказът му, пропит с безрезервно топло чувство и по­чит към поета, ни поразяваше и дълбоко трогваше. Стран­ната съдба на Яворов, трагичната нишка на неговото без­именно човешко страдание проникна дълбоко в сърцата ни. Изпълваше ги със състрадание и гняв едновременно към ло­шо устроения живот.

В тишината на вечерния здрач, който изпълваше притих­налия салон, Златаров израстваше по-обаятелен. Пламенни­те му слова добиваха по-голяма замайваща сила, вдъхваха неизмеримо голямо упование в живота. Те зовяха за нрав­ствено съвършенство, за борба в името на истината, доброто и красотата.

Така Яворов и Златаров станаха наши вдъхновители —  ръководно съзвездие в живота. Те се сляха в някакъв обоб­щен образ на величие, на подвиг, на съвършенство, на идеал.

След сказката Златаров бе обграден от приятели и почи­татели. Подаваха му ръка, сърдечно благодаряха, молеха за автограф.

По слабо умореното му светло лице с искрящи трескави очи се разливаше благосклонна усмивка и безкрайно сми­рение.

МАГЬОСНИКЪТ - ОТКЪС ОТ КНИГАТА НА ДИМИТЪР ДОБРЕВ "БРАЗДИ ВЪВ ВРЕМЕТО", 1973

МАГЬОСНИКЪТ

Оригинално заглавие „Проф. д-р Асен Златаров за провинцията“

1.

Топлият априлски ден беше някак изключително празничен. Русе като че ли се беше събудил от кротък сън. Слънцето заливаше с ослепителен блясък потъналия в млада зелени­на град. По Дунава се влачеше лека пролетна мъгла...

Този ден Русе примамваше със своя необикновено жив пролетен изглед.

Може би така ми се струваше, защото бях пропътувал с каруца шестнадесет километра от моето Щръклево до града и носех от кипналото поле буйния възторг на младостта и пролетта. Бодри чувства напираха в гърдите ми и искаше ми се да разкажа за красотата на събудилата се природа, за нейния мощен зов за живот.

Улица „Александровска“ (сега „Девети септември“) бе­ше оживена. От всички странични улици нахлуваха усмихнати лица, които се отправяха към кино „Модерен театър“ (сега „Цанко Церковски“). Макар че беше празничен преди обед, минувачите крачеха бързо. По случай празника на на­родния учител Русенското околийско учителско дружество уреждаше на проф. д-р Асен Златаров сказка „Гибел­ни блаженства“. Както навсякъде в страната, така и тук ни­кой друг сказчик не е бил очакван с такъв трепет, никой не е бил посрещан с такава радост, както този майстор и магьосник на живото слово.

2.

Сказката не беше започнала, а салонът — пълен! На Златаровите сказки хората не се нижеха. Отиваха масово и на­пълваха салоните много преди определения час.

Така бе и този ден. Салонът се изпълни и прииждащите непрекъснато хора заставаха в преддверието. Скоро и то се запълни. Закъснелите се тълпяха на тротоара и платното на улицата. Всички търпеливо чакаха. Спря движението и на красивите русенски файтони. Но не по знак на шефовете на полицията. Не! Те не обичаха професор Златаров. Той беше трън в очите им. Очарованието идеше от салона. Магиче­ското очарование в салона преливаше на улицата!

Сказчикът зае мястото си. Залата гръмна. След това на­стъпи гробно мълчание, а над главите на слушателите се разнесе мекият, мелодичен глас, който вълнуваше.

Мина час и половина, а никой не мърдаше... Надигнах се на пръсти да видя магьосника на словото, който беше съ­брал толкова много хора в прекрасния празничен пролетен ден. Видях строен човек в черно палто, който се отличава­ше с тържествената си осанка. Като се вгледах при повтор­но повдигане, видях неговото високо светло чело да блести на електрическото осветление. На красивото му лице очите искряха, пълни с блясъка и силата на неговата голяма чо­вешка любов.

„Това е професор д-р Асен Златаров — помислих и стран­но чувство ме обзе. — Човекът, сказчикът, ученият, поетът от „Цветя за него“ и „Песен за, нея“. Ето го! — казах уж на себе си, а ето че няколко ръце ме смушкаха.

— Тихо — зашепнаха някои около мен.

Дълбоката и ясна мисъл, богатият поетичен и образен език бяха спечелили — не, а завладели, покорили слушате­лите. Макар че темата по начало да беше из областта на химията и биологията, професор Златаров така загребваше от живия живот, че науката се поглъщаше като вълшебна приказка.

Навсякъде в страната сказките му се превръщаха в истински празници на културата. С тях той задоволяваше и обик­новените хора, и хората с най-изтънчен вкус. Темите на сказ­ките му бяха конкретни. Общественикът откликваше в тях на жизнени, остри проблеми за човека. Бяха достъпни за всички и желани от всички. Особеният чар на гласа му, кра­сотата на неговия поетичен език омайваха с магическа си­ла... Ето и слушателите, застанали прави на тротоара и платното на улицата, също така поемаха неговото слово с притаено мълчание, с дълбоко внимание и жажда.

Сказката продължи два часа, но никой не чувствуваше умора, никой не се откъсна от мястото си. Никой не се по­кашля. Долавяше се само дишането на слушателите. И когато сказчикът завърши, замаяната публика няколко мину­ти продължи гробното си мълчание. Щом той понечи да се отдели от мястото си, салонът и улицата екнаха от бурни ръкопляскания. Толкова силно, толкова упоително беше въз­действието на чародейното слово на професор Златаров.

Времето течеше, а хората сякаш не мислеха да се изтег­лят. Тълпяха се на входа и отвън. Всички желаеха да стис­нат десницата на сказчика, да го поздравят, да кажат, че са му безкрайно благодарни.

Такова съкровено желание обладаваше и мен — опърле­ния от пролетния вятър селски младеж, който бе слязъл рано-рано от Саръбаир, откъм Щръклево, изпълнен с възтор­га на пролетния ден. Но да се пробие път през тълпата, сплъ­стена около професор Златаров, да се стигне до него — бе­ше невероятно трудно. Реших да чакам, докато излезе на улицата. За да разбера какво става в салона, отново се на­дигнах на пръсти. Видях, че към него се простират много ръ­це от всички страни. И той протягаше ръка наляво и надяс­но, на лицето му сияеше блага усмивка.

Макар и трудно, професор д-р Златаров се откъсна от насъбралите се познати и непознати негови почитатели и като излезе на улицата, тръгна, придружен от членовете на ръководството на околийското учителско дружество. Мина близо край мене, но аз продължавах да стоя стъписан. По­стоях още малко, а след това се оставих да бъда понесен от човешката река, която се разливаше нашироко по ули­цата.

Когато се почувствувах напълно освободен от людското множество, закрачих бързо. Не трябваше да изпусна в ни­какъв случай каруцата за село. Иначе трябваше да пътувам пешком по обяд цели шестнадесет километра... Не предпо­лагах, че толкова може да продължи сказката. А бяхме си уговорили с каруцаря среща за дванадесет часа...

3.

Вървях и мислех: колко щастлива бе хармонията между вът­решния мир на човека Златаров и неговия външен вид! За младите срещите с хора, така щедро одарени от природата като него, са вълнуващо събитие.                                                                                   

Обаянието на оратора и човека Златаров не ме освободи по целия път до село. Каруцата ме люшкаше и не чувах въ­просите на каруцаря. Той разбра, че нещо не съм в ред, и ме остави на мира. Мислех не само върху първите впечатления от човека, но и за това, което за пръв път чух от него.

Дотогава го познавах от книгите му, издадени от биб­лиотека „Натурфилософско четиво“. Познавах го като поет с псевдонима Аура. Но сега се убедих, че и в науката той оставаше поет. Дълбоката емоционалност, която бликаше от неговата вдъхновена реч, беше именно това, което действу­ваше като опиум върху всички, които го слушаха. Неговото голямо обаяние и силното очарование на словата му идваха от безграничната му обич към човека и живота... Тази негова любов произтичаше от вярата му в бъдещето на човека, кой­то може да преустрои живота, да го направи по-радостен,  по-щастлив, по-красив!

4.

След няколко месеца бях командирован в София. Използу­вах свободното си време и се отбих в книгоиздателство „Ака­ция“ на улица „Граф Игнатиев“ №24. Намерих директора Стилиян Кутинчев, който по произход беше от рода на щръклевските Кутинчевци и на прославения по време на Балкан­ската война генерал Кутинчев. Представих се твърде стесни­телно и едва смънках молбата си — ако може да ме запо­знае с професор д-р Златаров.

— Може това да е малко дръзко, но искрено желая да го помоля да сътрудничи на „Светлоструй“ — завърших аз.

— Много рядко се отбива тук — отговори Кутинчев. — Напишете му писмо. Той ще се отзове — и леко се усмих­на. — Професор д-р Златаров е най-редовен читател на „Светлоструй“, който се получава в издателството. Няма да от­каже...

Думите на Кутинчев ме накараха да преодолея стеснение­то си и написах писмо. И наистина проф. Златаров отговори много бързо. Неописуема беше радостта ми, когато в това писмо намерих и статия за „Светлоструй“. Публикувах я в брой четвърти, година четвърта — декември 1931 г. Тя носе­ше привлекателното заглавие „Пробуждане“. Цялата беше проникната от непоколебима вяра в човека:

„Ние сме пред нов хуманизъм: озарението на човешкия живот, в който човек ще намери себе си като бранник на истината, доброто и красивото, завладява милиони човешки умове, подклажда милиони човешки сърца, калява милиони човешки воли. Кой може да остане сляп и несмутен пред тоя възход на борещата се за своите права демокрация? Не е ли човешко, разумно и добро да се притече кой с каквото мо­же и подпомогне това осъзнаване, това пробуждане, което е в зората на нов ден за човечеството?“ (к. м.)

И по-надолу в статията си дава категоричен и убедителен отговор:

„Няма малки и големи в това дело (к. м.) — всеки е по­лезен, щом е узрял за делото на обществена служба и жерт­ви.“

След това приятелски вдъхва вяра в сърцата на всички:

„Приносът на всеки е камък към чудната сграда на обновеното човечество.“ (к. м.)

Още тогава Златаров виждаше изгрева на новите дни. Сам той се стремеше с всичката сила на своето магическо слово и с вдъхновеното си дело да служи на човечеството, на прогреса, доброто и красотата, да изтъква многобройните противоречия и вражди на човечеството. Непрекъснато призоваваше световното движение за мир да се разраства, мечтаеше да се осъществи идеалът на хуманизма в меж­дународната солидарност на народите, идеал, който ни е завещан от най-светлите умове на човечеството като дра­гоценен дар.

5.

На следната пролет професор Златаров беше отново в Русе за цикъл сказки. Помолих книжаря Илия Добрев, добър приятел на професор Златаров, негов съидейник, да ме пред­стави. Той ми обеща с готовност да посредничи за запознанството ни. Може би ми направи тази чест заради поместена­та вече статия на професора във в. „Светлоструй“? Все едно... „Светлоструй“ беше отбелязал добре чествуването на четвъртвековната творческа дейност на човека, писате­ля, учения и общественика, на нашия любим Златаров, кой­то се вглеждаше в далечните световни загадки, в най-близ­ките тежнения на народната душа с цялата отговорност в областта на знанията и в изкуствата, който беше сред най-напредничавите народни културни дейци и беззаветно преда­ното към народните въжделения учителство. Навсякъде той беше носител на светла мисъл и възвишени човешки чувства като истински сърцевед! („Светлоструй“, бр. 5—6, г. IV — януари и февруари 1932 г.)

Помня как се колебах по пътя, как плахо се приближих към сладкарница „Тетевен“ на братя Равенски. И най-сетне влязох с голямо усилие и се изправих до масата, дето бяха седнали професор Златаров и Илия Добрев. Тогава ми се стори, че ми се вие свят.

— Господин Златаров, това е редакторът на „Светло­струй“. Стеснителен е като млада булка... — заговори Илия Добрев, който схвана голямото ми смущение. Стана и ме хвана за ръката. Това ме изведе от хаотичното състояние.

Професор Златаров разбра смущението ми. За да ликви­дира с неудобното положение, стана, протегна ръце и сърдеч­но ме прегърна.

Каква изненада! Разтопи се ледът, който беше обвил сър­цето ми. Разговора подхвана Илия Добрев — той заговори за трудностите по издаването на вестника в село, изказа по­желания за подобряване на списването му.

—   Нужни са сътрудници с по-известни имена, за да подо­брим вестника — заговорих тихо. И се обърнах към профе­сор Златаров: — Моля ви да ме подкрепите.

Той ме погледна топло. Сега неговите очи грееха, както тогава, когато го видях за пръв път на сцената в кино „Мо­дерен театър“. Усмивката му беше пълна с кротост, доброта и човешка любов. Тя напълно прилягаше на богатата оду­хотвореност на лицето и на високото му чело.

—За „Светлоструй“ — заговори той — няма да пожаля време. Когато потрябва моето сътрудничество, моля, пише­те. Трябва да кажа откровено — моето сътрудничество не ви е нужно толкова, за да осъществите вашите задачи. За това имате достатъчно сили, но само трябва да бъдат насочени... Имате моето честно обещание да помагам, когато трябва...

6.
Той удържа думата си. Само в петата годишнина на вестни­ка той участвува с пет уводни статии! Така един от люби­мите му вестници стана „Светлоструй“. Сътрудничеството си в него даваше „не по състрадание, а по убеждение, от же­лание да види примера на „Светлоструй“ образец за други­те — прави извод Недю Недев в книгата си „Асен Златаров“ (стр. 370).

Преуморен, той е на почивка в Зеленик край Орхание (се­га Ботевград) и въпреки необходимостта да възстанови си­лите си, разклатеното си здраве, което ще му позволи да из­пълнява своята тежка, отговорна работа на учен, професор, писател, сказчик, общественик — като получава писмото ми, пише статията „Да не униваме“ като програмна, уводна ста­тия за брой първи на петата годишнина. За да успокои не­търпеливия редактор, той пише отделно писмо:

„Орхане — Зеленик, 5. IX. 1932

Драги г-н Добрев,

Днес получих препратеното ми от София Ваше писмо. На­писах Ви статия. Дали се годи: не зная. Но тя изразява най-искрените ми чувства и ценене на „Светлоструй“.

Желая Ви успех. Делото Ви е наистина подвиг за наше­то време. Но нека мисълта, че семето, което хвърляте, изме­ства малко по малко плевела, Ви дава сила да вървите по избрания път.

Сърдечен поздрав Ас. Златаров"

За брой трети на същата годишнина ми изпрати статия­та „Нашето село“, в която „издига глас против тежката сел­ска неволя..., защищава идеите на демокрацията“. И както винаги, бърза да ме успокои, защото аз прекалявах с настойчивостта си, с тревожните сигнали да не закъснее ста­тията за броя, в който беше определено вече негово­то участие. Пише отворена картичка на 7 ноември 1932 година:

„София, 7 ноември 1932 г.

Драги г-н Добрев,

Бях болен, когато получих писмото Ви с молба за ста­тия. И още не съм добре, макар че си нося с примирение теж­ката работа в Университета (имам седмично 26 часа заня­тия — лекции и упражнения със студентите).

Пращам Ви една статия, писана преди известно време, забравена, но все още за болката и на днешния ден. Ако Ви отговаря — печатайте я!

С поздрав: Ас. Златаров“

Наистина статията бе още жива за болката на селяшката мъка. Той разкриваше нерадостната действителност с изклю­чителна поразителност и смелост:

„И тежката действителност притиска селото: черен, без­радостен труд, немотия, грозота. Живеят при условия, кои­то са пълно отрицание на хигиена и труд за радост. Затова детската смъртност по селата е така висока, затова чети­ридесетгодишните селянки и селяни изглеждат на хора към залез на силите.“

Следват статиите — новогодишно пожелание по случай „Хилядо деветстотин тридесет и трета“ (г. V, бр. 4), „Трябва пролет“ (г. V, бр. 9), 1933. За юбилейния брой „Пет години градеж“ — по случай петата годишнина на вестника — 1928— 1933 — той изпрати прекрасна статия - призив „Трябва дело“ към всички културни дейци за всеотдайна работа в провин­цията със следното писмо:

„Фактът, че „Светлоструй“ изживя своята петилетка, и то все по-закрепващ се, показва, че неговото съществуване е оправдано и наложително: неговият зов за свяст и просве­та, за светлина в живота е бил чут и е намерил отклик в умо­вете и съвестта, към които е отправен.

Но за да се закрепи един културен селски вестник, тряб­вало е голяма нужда от такъв, а трябва да има още и пре­дани и любещи делото на културата и човещината редакто­ри, които с цената на лични огорчения, щети, жертви да от­стояват и затвърждават правото на живот на тоя вестник. Това условие за „Светлоструй“ е също налице и аз поже­лавам, щото идващите пет години да са за него години на по-големи и все по-големи завоевания, за да можем при неговата десетгодишнина да го чествуваме като напълно обез­печен и утвърден за делото, което така скромно, но героично е започнал.

Ваш предан: професор д-р Асен Златаров"

В това писмо е изразена не само любовта и вярата на професор д-р Златаров към делото на „Светлоструй“, но ярко е подчертано неговото отношение към всички културни, дейци в провинцията, „защото в тоя живот нуждите и пове­лите са така разнообразни: едни целят високи домогвания, други изпълняват реднишки служби. Но едните и другите са важни за живота, защото той има нужда и от едните, и от другите“ („Трябва дело!“). И отправя сърдечен привет:

„.. .Да работим! Да работим фанатично, със страст и ув­лечение. Само така нашата дейност ще има плодове и ще носи дело, което дава на живота семена за разраст на сили.“ Асен Златаров имаше голямо сърце, което обичаше и мал­ките, и големите в провинцията: умееше да създава празни­ци на душата на едните и другите, да им показва пътя към красотата и правдата в живота, как да преобразяват този живот в провинцията. В статията „Трябва дело!“, поместена в бр. 4, год. VII — декември 1934 г., той сочи труда като най-важен фактор, способен да преобрази живота, да му прида­де по-дълбок смисъл и истинска човещина:

„За да устоите на живота, е нужна упорита и тиха рабо­та на скромния подвиг, който в ежедневието на човешките борби внася искрици светлина и буди към съвест, човещи­на, дълг и осъзнаване.

Това е циментът, без който би рухнала общата сграда на човешкото общежитие и човек би си останал „сладо­страстна и жестока горила“.

.. . Имам предвид някои от надеждните прояви на наша­та действителност, между които е и затвърдяването на „Свет­лоструй“ — селски вестник за култура, свяст и човещина, който геройски вече пет години стои на своя верен пост и лъчи обнадеждваща топлота и вяра в силите на нашия на­род.“

7.
Една след друга се редяха статиите на проф. д-р Асен Златаров, една след друга все по-бойки, по-горещи призиви към всички, които работят сред низините „с преданост, с неувях­ващ порив и с твърдото съзнание“.                                                                              

За своето активно и ценно сътрудничество в „Светлоструй“ той не желаеше да получи никаква награда. Идеали­змът му не познаваше граници. И когато в едно писмо се осмелих да заговоря да му платим, макар и минимално въз­награждение за този труд, той категорично отхвърли моето предложение. В писмото си той изрази не само своята реши­телност, но и до известна степен — ако може да се каже —  недоволство, че поставям въпрос за хонорар. Ето как в ня­колко реда израства пред читателя целият морален облик на проф. Златаров:

„София, 6 декември 1934 г.

Драги г. Добрев,

Една е причината за моята неакуратност: премногото ра­бота, която ме подтиска. Нищо друго. Аз имам за Вас и за делото Ви най-добри чувства и оценка, но не мога много да Ви бъда полезен. Не мога!

Поставяте въпрос за хонорар. Защо пишете за това? Аз не съм богат, но не със средства за моето сътрудничество в „Светлоструй“ ще си оправя положението. За мене дописничеството в „Светлоструй“ е дълг, служба... Бъдете здрав...

Ваш предан: Ас. Златаров"

В резултат на сътрудничеството на проф. Златаров вест­ник „Светлоструй“ спечели много приятели. Той не се отка­за от „Светлоструй“ до края на живота си. Никога, кога­то съм отправял молба за статия, той не ми отказваше, но и никога не забавяше изпращането на исканата статия по определена тема.

Спомням си с каква болка срещна съобщението ми, че русенският цензор зачеркна с червения си молив набрана­та вече възторжена статия — впечатления от Съветския съ­юз след посещението му през август 1935 г. Но неговата упо­ритост да запознае читателите на „Светлоструй“ с постиже­нията в Съветския съюз не беше сломена от мракобесничеството на един русенски цензор! Той изпрати нова статия. Уви! Съдбата и на втората статия беше като на първата! Цензорът я отхвърли въпреки обясненията ми, че професор Златаров е издал вече своята книга „В страната на съвети­те“ и че тези статии са от същата книга.

—  Не е правилно да ги спирате, нали са от издадена ве­че книга, прегледана от цензор в София — възразих.

—  Всеки отговаря за себе си. Софийският цензор отгова­ря за своите действия.

Потокът от клевети не разклати вярата на професор Зла­таров в Съветския съюз. Затова пожела да го посети, да по­сети страната, дето се раждаше новият социален строй, дето се създаваха нови понятия за човека. Виденото той сподели в книгата си „В страната на съветите“, като предупрежда­ваше своите сънародници да не вярват на клеветата срещу новия свят, тъй като тя иде от страха пред величието на истината. В ред сказки, които впоследствие бяха забранени, той осъди ненавистния империалистически свят, който се на­дигаше за нова война. Той осъди и предрече загиването на Хитлеровия „национализъм“.

А на „Светлоструй“ пак изпрати статия, но вече на тема „Летуване и храна“ (бр. 10, год. VII — юни 1935), в която бе подчертана грижата му за човека.

8.

Когато по-късно „присадихме „Светлоструй“ на софийска почва, професор Златаров вече се грижеше за разклатено­то си от коварна болест здраве. Не беше възможно да го по­сетя в неговия дом, да го срещна някъде. Наскоро замина за лечение във Виена. А после долетя вестта за неговата кончина.

... В студения двадесет и втори ден на декември 1936 година трудова София, прогресивната интелигенция, студентството и младежта, които обичаха искрено професор Злата­ров за неговата доблест, посрещнаха с дълбока скръб страш­ната вест. И народът устрои такова внушително погребение, което може да се сравнява само с погребението на Дядото...

Погребението на професор Златаров беше истинска манифестация в защита на мира, правдата, истината и свобо­дата. Това погребение доказа за лишен път, че бе ударил часът за единение, за сцепление на силите на народа, от една страна, а от друга — нуждата да се даде на народа свобода, отнета му с насилие... Но и този път полицията не пропусна да стигне до срамни изстъпления. В църквата не беше допуснато гражданството освен близките на покойника. И там, и на гробищата имаше много полицаи — формени и цивилни. Шествието се съпровождаше от кордон полицаи, а след напускането на гробищата всеки трябваше да се спа­сява, както може, от палките на полицаите...

9.

Роден и отрасъл в провинцията, професор Златаров обича­ше творците в провинцията. Той беше убеден, че те са не­изчерпаем извор на нови сили за обществен и културен по­дем на страната. В писмата си често споделяше радостта си от всяка творческа проява на провинцията, а когато трябва­ше да изнесе някъде сказка — за него беше истински праз­ник, защото, както признаваше в писмата си той: „Тогава аз мога да пия от бистрия извор на народния живот за обнов­ление на родината.“

На поканата да присъствува на учредителното събрание на Съюза на писателите в провинцията във Велико Търново той отговори:

„Писателите от провинцията се събудиха най-сетне: сти­га сън, стига мрак — пресъздавайте действителността, каквато е всъщност, дайте път на човека.“

И стана един от най-добрите приятели на делото на Съ­юза на писателите от провинцията. Във всяко свое писмо той не пропускаше да подчертае, че писателите от провин­цията трябва упорито да работят за освобождението на ду­ха от срамното робство. „Духът не е служител на никого — пише той. — Ние всички сме осъдени да носим, да защища­ваме светлината и да доближим до нея всички заблудени хора, а за това трябва да уважаваме истината, свободата без граници, без предразсъдъци.“ Той искаше: писателите в провинцията да възсъздават ярко живота, а това налага дълга — да се опознае народът, който страда, бори се, пада и отново се повдига.

„Дълг се налага — пише той — на всеки творец, който милее за по-добро човечество, когато се създават нови цен­ности — духовни и материални, — да помогне за обновява­нето на живота.“

10.
Съюзът на писателите в провинцията сподели своята дълбо­ка скръб — издаде некролог, изпрати съболезнователна те­леграма до опечаленото семейство. За да вземем участие в погребението, изпратих телеграма на Йордан Ковачев — председател на съюза, да дойде от Пловдив да поднесем ве­нец и той да произнесе слово на нашия любим приятел. Но Ковачев не дойде на погребението. По-късно разбрах, че по­лицаи го свалили от влака към Пазарджик и го задържа­ли. Телеграфически протестирал пред министъра на вътреш­ните работи И. Красновски, но безрезултатно.

Все затова не получих навреме исканата му статия за брой четвърти, година девета на „Светлоструй“, посветена на любимия човек и общественик, писател и именит учен професор Златаров.

11.

В израз на дълбока и сърдечна признателност за любовта на професор Златаров към делото на „Светлоструй“ изда­дох стенен календар с портрета на покойника, приложение на „Светлоструй“, бр. 4, г. IX. Календарът беше посрещнат с голям интерес от младежта. Пласираше се чрез ръчна про­дажба. След смъртта на професор Златаров всеки брой на вестника излизаше с каре в десния ъгъл — мото от негови мисли.

В брой четвърти, посветен на покойника, бяха поместе­ни материали за живота и делото му — статии: „Скръбта на провинцията“ — Стилиян Чилингиров, „Спомен за професор Асен Златаров“ — проф. Ем. Попдимитров, „Да продължим неговото дело“ — Крум Григоров, а така също и от Ив. Ченчев, Йордан Цонев и Д. Добрев, стихотворения за Златаров от П. Генов и М. Василев. В подлистници бяха публикувани откъси от книгите на проф. д-р Асен Златаров: „Диктатура и демокрация“, „Цветя за него“ и „Песен за нея“.

ТРИ ОРИСНИЦИ НАД ЛЮЛКАТА - СПОМЕНИ НА КИРИЛ КРЪСТЕВ

Откъс от книгата на Кирил КРЪСТЕВ - "Спомени за културния живот между двете световни войни", изд. Български писател, 1988 г.

АСЕН ЗЛАТАРОВ

Три орисници са стояли над люлката на малкия Иван-Асен, кръстен така в чест на битката при близката Кло­котница — музата на поезията, музата на науката и музата на ораторското красноречие — и са си оспорвали, или споделили генните му заложби — да се изразим с терминологията на бъдещата му професия.

Изглежда, че най-амбицирана е била орисницата на поезията, защото е хвърлила своя лиричен плащ и вър­ху другите му дарби. Асен Златаров беше роден поет, поет-учен и поет-оратор и от този купел се роди магия­та на общественото му обаяние и мисия.

Докторът по химия и физика Асен Златаров се чув­ствуваше по призвание поет и до късно имаше литера­турни амбиции. „На младини — казва, — в епохата на сантименталния Сецесион, 1905, издадох една сбирка с много слаби стихове — „Според настроението“, — която после изкупих от всички книжарници. По време на националната драма — войната в 1915 — в хор с цялата фаланга поети символисти пацифистът Асен Златаров също издава малка сбирка „Те трябва да победят“, в която говори и за победа на хуманистичните и миролю­биви сили. Неговата зодия обаче е интимната поезия и веднага след войната, в 1918 и 1919, той издаде под лъ­чезарния псевдоним „Аура“ две съкровени литературни везби — поеми и проза, посветени на Вечната Жена и Вечния Мъж — „Песен за Нея“ и „Цветя за Него“, — кои­то ние, тогава гимназиални ученици, с възторг препис­вахме в албумите за спомен на съученичките ни. Тия му творби сега се премълчават от литературните исто­рици, но на времето те, с „Книга на загадките“ на Ни­колай Райнов и „Гитанджали“ от Рабиндранат Тагор, бяха съкровените поетични евангелия за възвишените души. Известният вече учен и преподавател в универ­ситета продължи в литературата с романа си „В града на Любовта“ (1927), гдето разглеждаше мистерията на междучовешките чувства и от професионалното си психофизиологично разбиране.

Но стъгдата и стихията, където Асен Златаров изяви себе си като един от най-съкровените български учени и интелигенти, след и редом с проф. Иван Шишманов, беше — освен лабораторно-изследователската му рабо­та по науката за храненето (броматология) — уни­верситетската му аудитория по неорганична и органична химия, свободният му курс по натурфилософия и сто­тиците сказки, които изнесе из цялата страна. Оттам произлизат и моите връзки с него — от множеството сказки, които държа от началото на 20-години в родния ми град Ямбол, после като негов студент в университета, от всекавечерна компания в тогавашния софийски „Парнас“ — сладкарница „Цар Освободител“, — като съкомпаньон в литературните групи „Изток“ и „Стрелец“, от новогодишни и празнични събирания в неговия дом. За­това мисля, че мога да прибавя някои жизнени щрихи и живи спомени за неговата личност.

Впрочем той беше, който ме отби от специалността философия, която следвах, и ме насочи в природозна­нието, като се мотивираше: „Философията без конкрет­ните науки за материята, енергията, човека и вселената е празна софистика.“ Той беше прав за всяко научно образование и аз съм му благодарен, че ме насочи към енциклопедичност и към точна методология по-късно и в изкуствознанието.

Сам по себе си и сам за себе си Асен Златаров, с многостранната си надареност, с изключителната си лична култура, енциклопедична образованост, дълбоко ху­манистичен строй, идейни и граждански позиции и по­ведение, с мисионерския си пламък, готовност и отзив­чивост, с езиковия си талант, лично обаяние и присъс­твие — беше може би най-всеобщо съкровената българ­ска следосвобожденска интелигентска личност. Разби­ра се, тя имаше свои обществени съставящи елементи от възрожденската инерция, от епохата на личен духовен подвиг и изява, от строители като Пенчо Славейков, Иван Шишманов, Алеко Константинов, Антон Страшимиров, Георги Бакалов, Пейо Яворов, Боян Пенев, Ни­колай Райнов. Едноплановите му колеги и специа­листи се глумяха с Асен-Златаровата поливалентност и енциклопедичност, с поетиката на неговата научна ми­съл и слово. Те не знаеха, че най-големият физик на епохата Луи дьо Бройл (Brogly) беше заявил във встъпителната си лекция: „Не е истински учен оня, кой­то е лишен от творческа интуиция и творчески дар“ и че „интелектуалното познание е една от най-висшите форми и състояния на човешката емоционалност“. Не им бе известно, че книгите на великия първоучител на Златаров — Клод Бернар — се издаваха на френски с надпис на обвивката: „Малцина знаят, че бащата на физиологията Клод Бернар беше един от най-добрите френски писатели.“ Аз лично, в историческа приемстве­ност, виждам Асен Златаров като един елегантен на­следник (думата „елегантен“ тогава много се употре­бяваше в научните теории и хипотези) — приемник на великия ни възрожденски енциклопедист д-р Петър Берон, това чудо на българския ум. Само че докато сту­деният котленец Берон, автор на гигантската „Славян­ска философия“ и „Всенаука“ (Панепистема), не можа да влезе в топла връзка със своята нация поради пуб­ликуването им на европейски езици и поради собстве­ния му изкуствено съчинен научен език — освен с епо­халния си народен „Рибен буквар“, — южнякът Асен Зла­таров с топлото си слово и орфична мелодика влезе в съзвучие с ума и сърцето на целия ни народ и епоха.

И двамата рожба на позитивистичния 19 век, се стре­мяха към синтезите на натурфилософията. Това бе епо­хата на научно-философските обобщения. Ернст Хекел написа „Световните загадки“, Асен Златаров стигна до Енгелсовата „Диалектика на природата“, но четеше го­лям курс „Натурфилософия“ и издаде обширна Натурфилософска библиотека, в която даде ценно четиво на публиката. Той отваряше прозорци без сектантски увле­чения. Сам изложи „Айнщайновата теория на Относи­телността“, но даде място и на интуитивизма на Бергсон, на психоанализата на Фройд, на сензационния Шпенглеров „Залез на западната култура“, с намек за изгрев на славянската; на учението на Де Фриз за скоковите мутации в еволюцията. В курса по натурфило­софия казваше: „Препоръчвам ви да четете капиталния труд на моя приятел проф. Димитър Михалчев „Форма и отношение“, но се пазете от шампионската диалекти­ка в него, която е външна и формална.“

Лекциите и сказките бяха стихията на Асен Златаров. В тях той свещенодействуваше с изрядно, но най-предано към слушателите увлечение, отдаваше себе си, винаги с вроден нравствен акцент и леко емоционално припламване, но не и без самочувствие за стойността на своите знания и въздействие. Когато след лекция понякога го придружавах до кабинета му, казваше: „Толкова време вече преподавам и изнасям сказки и винаги се вълнувам наново като ученик, когато изляза пред публиката, като пред изпит.“ Същото е изповядал и пред педагога Тодор Самодумов, който му се оплак­вал от собственото си смущение пред сказки: „О, дра­ги! Тъкмо на раната ме пипна! Преди да изляза, изпит­вам страшно, мъчително преживяване. Да знаеш колко ми струва всяко публично излизане, колко вълнения ми причинява и гнети ... И се мъча да го изкупя с по-го­ляма подготовка“ (цитирано по Здравко Митовски,. 1985). А за публиката беше най-големият и леснодумен оратор.

Кабинетът на Златаров в университета имаше личната привилегия и атмосфера да бъде нареден интимно с кресла, книги, картини, една скулптура-маска на приятеля му Николай Райнов от Иван Рамаданов на стената. Понеже ми се стори, че е посмъртна маска на трагичния поет Пейо Яворов, казваше за него: „Идваше тук с тояжката, полуослепял и разбит след смъртта на Лора и своето несполучливо самоубийство и от общест­веното мнение, и като съзираше шишенцата с химикали жално се молеше: „Братко Асене, моля те, дай ми неща да довърша този разбит и безсмислен живот.“

Искам да кажа нещо за виталния шедьовър на Асен Златаров — за неговото пленително красноречие, еднак­во на лекции и сказки, което изтичаше с така спонтанна режисура от устата и пръстите му, въпреки или тък­мо поради признанието му за вътрешно вълнение. Как­во имаше в този човек? Освен с хуманистична и културна отдайност и контактност Константин Гълъбов се мъче­ше да обясни „свишето“ в него с някаква вътрешна заслушаност в неведоми тайни, с трепета на една душевна струна, чиито резонанси се предаваха на слушателите.                          

Вроденото му благородство, романтичното му, леко асиметрично лице с хубаво чело и меки коси, модрите му очи с топло проникващ човешки поглед, малките мустачки, които носеше отначало и поприкриваха лека­та пластична неправилност на горната устна, приятното му „глисандо“ на звука „р“ — сякаш в устата му се въртеше невидимо „Демостеновото ораторско камъче“, — напевната му родопска интонация, леките ръчни жесто­ве — всичко създаваше непреодолимо обаяние на не­говата словесна реч.

Всяка надвечер, след университетската работа, той слизаше поуморен, със свойствената си полупечална ус­мивка в сладкарница „Цар Освободител“ и обикновено сядаше на шумната от реплики, истории и вицове маса на групата „Стрелец“ — Коста Гълъбов, Чавдар Мутафов, Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Фани Попо­ва, Димитър Ненов и моя милост. Присядаше кротко и донасяше някоя научна новина или откритие, които акордираха компанията в по-възвишена тоналност. Бе­ше хрисим от благородство и човеколюбив, но когато трябваше, заклеймяваше остро неправдите и грешките в личните и особено в обществените дела.                   

Съществуваше мнение, че Асен Златаров не четеше, а говореше импровизирано сказките си. Така пишат Атанас Далчев в „Бележките“ си и Димитър Пантелеев в „Спомените“ си — които впрочем никога не съм виж­дал на сказките му. Константин Гълъбов цитира едно негово писмо от 1926: „Не признавам писани лекции;обичам хрумванията, импровизацията, дори лиричните отстъпления по време на лекцията.“ Съпругата му Евдокия също отбелязва, че Златаров не си пишел лекции­те, а си приготвял схеми, които подчертавал с цветни моливи. И още: „Не можеше да откаже и приемаше поканите за сказки.“ А после: „Колко щеше да бъде ху­баво, ако утре нямах сказка. Това ме потиска.“ „На за­ранта обаче става рано и като прилежен ученик сяда ла пише“ (Здравко Митовски, 1985).                    

Трябва обаче да се уговорим, че повечето Златарови сказки бяха рано подготвени, писани на ръка или ма­шина или даже напечатани, и той ги интерпретираше. Слушал съм всичките му сказки — целия пакет от хуманистично свързани беседи върху „Изкуството да се живее“, „Тайните на храненето“, „Хормони и витамини“, „Слънцето и Животът“, „Измамни блаженства“, „Тай­ните на морето—като биосреда и източник“, „Айнщайн и световните тайни“, „Поезията на Николай Лилиев“. Вярно е, че той говореше като наизуст, с лирични отклонения и импровизации, вдъхновено и артистично, контактно с публиката и с някаква напевна унесеност, отклонява­ше се от катедрата, за да сгъсти хипнотично с думи и жест една истина или да рецитира някой френски пое­тичен откъс, например за морето от Емил Верхарен, първо на френски, после в превод:

Море! Море!

То е блянът и тръпката,

които оживяват челото ми,

Гордост, която опиянява главата ми!

Струва ми се обаче, че Златаров винаги имаше някакъв текст пред себе си. Той притежаваше фено­менална памет, може би вече бе усвоил сказките си наизуст, но от наблюдения и опит зная, че без ръково­ден или схематичен текст изобщо не излиза словесно организирано майсторство. Ще изненадам може би с някои лични наблюдения — особено за курса по натур-философия. Той го държеше в голямата аудитория на ул. „Дунав“ пред всички специалности и външни слу­шатели. Нямаше празно място, където да се седне или да се стои прав. Аз, като привилегирован, понякога ся­дах вляво от него, зад катедрата, на една малка стълбичка. И тогава ми направи поразяващо впечатление подготвената режисура на неговите беседи, написани върху големи синкави листа. Текстовете бяха нашарени отгоре с цветни моливи с динамични линии, чупки, стрелки за „кресчендо и декресчендо“, за повишение и каденци на интонацията и ораторския патос. Тогава разбрах, че и ораторското изкуство иска своята похватна обработка, не само с вродения дар и с „Демостеновото камъче“. И накрая — вярно е, че той никога не „четеше“ текста, а като опитен диригент само по­глеждаше партитурата и твореше свободно върху нея. Случи се, че още на първия ден на курса по химия през 1925 г. в лабораторията до кабинета му се самоотрови един хубав, меланхоличен и странен младеж. Пред сму­тената аудитория Златаров вместо встъпителни думи не импровизира, а прочете едно бързо написано слово за самоубийството, осъждайки го изобщо като неизвинимо посегателство срещу най-висшето благо и дълг — човешкия живот — и специално говори за неоправдано­то лично и социално отчаяние у младежта.

Общо може да се каже, че у нас действително не е имало по-сладкодумен и обаятелен лектор и сказчик от Асен Златаров. Не беше толкова важен и най-главен „механизмът“ на ораторската му реч. Най-много ме удивляваха не само енциклопедичните му знания и ин­телигентността му, колкото оня нравствен поток и ху­манистични позиции, които той без всякаква скучна поучителност вземаше спонтанно във всички случаи и области на гражданско възпитание на младежта, сту­дентите, обществото — за величието на човека, за живо­та като най-висша стойност, за издигането и усъвършенствуването на човека, за справедлив обществен строй, за всеобщото добруване, за свобода и демокрация, за труда, за моралните закони, за културата на отноше­нията, за нравствен и обществен подвиг, за реагиране срещу тъмните обществени сили, против насилието и войната, за дисциплината, за красотата, за истинските духовни радости, за измамните блаженства (алкохола и опиатите), за равноправието на жената. Във всички тези жизнени и човешки координати Асен Златаров умееше да говори с лекота и даже когато мислите му клоняха към „общия тон“, нещо им придаваше стой­ност на афоризми и откровения и в неговата реч, ад­ресирана еднакво към интелигентния и обикновения слушател, всяка максима звучеше с философска, етич­на и поетична брилянтност.

Освен тези общи хуманистични проблеми като учен Асен Златаров изследваше конкретно физиологична и биохимична материя, целяща да внесе правилна система в „изкуството да се живее“ — специално за целия бъл­гарски народ. Той написа множество научни и популяр­ни публикации, изнесе много сказки по тази материя. Златаров разви на широк фронт хуманистична насоче­ност на своите научни изследвания — в утилитарна, практична и полезна служба на народния живот. Това беше уникално за времето явление и поприще. Той се подготвя за него след специализацията си през 1909 г.в Мюнхен по химия на хранителните продукти. Оттам изнася лозунга на своята биохимична дейност: „Нау­ката за храненето е основа на живота.“ Още в 1911 г. публикува статия „Храна и хранене“ (сп. „Съвременна хигиена“). В 1912 г. като доброволец в Балканската война става инспектор по хигиена на I и II армия. Въ­вежда у нас в научно обращение понятията биохимия и ензими-стимуланти на жизнените процеси. В 1916 и 1921 г. прави изследвания върху хранителните качества на българските сирена и кашкавал, с оглед на изнася­нето им. В 1918 г. направи паметна пропаганда на соя­та (японски боб), която отекна в домашните и общест­вените кухни. С изследването см върху пълноценните хранителни качества на сланутъка (нахут, леблебия) обясни как пустинниците като св. Иван Рилски са мог­ли да прекарват само с неговата консумация. В 1919 г. е един от създателите на фармацевтично дружество у нас, което подема производството на наши лекарствени средства. В 1921 г. публикува „Основи на науката за храненето“, В 1924 и 1932 г. сам и в сътрудничество прави изследвания върху храненето на българското на­селение и открива непълноти и явления на глад в не­го. В 1928 г. издава книжката „Хормони и витамини“, в която говори за познатите осем витамина. В капи­талния си труд „Броматология“ (Наука за храненето) прибавя и витамините В (1—6). Толкова е убеден в зна­чението на науката за правилното хранене, че предла­га да се въведе като учебен предмет в гимназиите. Ос­вен това открива Реакция на Златаров за установя­ване на азотна киселина (нитрати) в питейната вода.

Пръв изследва ролята на органичните киселини (лимо­нова, оксалова) при храненето и в организма. Особено работи върху ензимохимията на тежките метали, спе­циално за цинка и кадмия — във връзка с рака, — като открива, че цинкът спира растежа на раковите клетки. Извлича 12 багрилни вещества от инсулина в подстомашната жлеза. Особено място отделя на „гибелните блаженства“, най-вече на алкохолизма у нас. Всичко това го прави главен деятел по въпросите на националното хранене и здравеопазване. Такава жизнена насо­ченост имаше и в популярните му сказки върху „Проб­лема на щастието“, „Изкуството да се живее“, „Слънцето живот“, „Що е живот и защо е смъртта“, „Из тайните на морето“. Казваше ми писателят Николай Ношков, че ня­кога в началото слушал от Златаров сказка „Грехът ви ще ви намери“, но такава не се появи вече в неговия репертоар.

Особено майсторски беше построена лекцията му за алкохолизма. Отначало разглежда „положителните“ моменти в приемането на алкохол. Най-общото поло­жение е, че от дълбоки времена и повсеместно човечест­вото е употребявало алкохолно-ферментирали напитки, приготвяни по най-различни начини от органични ма­териали. Второ положение е, че алкохолът в някои слу­чаи проявява термично до стимулиращо въздействие — при премръзване, изтощение, понякога подпомага хра­носмилането, повишава решителността и настроението, създава погрешно вдъхновение на поетите и худож­ниците. Срещу това обаче стоят отрицателните му въз­действия: алкохолът не е биологично полезна храна, той не е градивно вещество и се изхвърля от организма. Следователно той може да е термогенен, но не е биотермогенен, не е конструктивно полезен за обмяната на веществата, която е основният механизъм на живота. От своя страна той силно намалява окислителната спо­собност на кръвта, защото унищожава голям брой ери­троцити (червени кръвни телца), преносители на кис­лорода. Навлизащ в клетките, алкохолът разтваря липоидите, фините маслени вещества в клетъчните обвив­ки, през които става полезната обмяна на веществата. Това разстройва обменните повърхнини на нервните клетки, нарушава редовните клетъчни функции и човек изпада в полусъзнание до безсъзнание, което по­нижава основното човешко качество — умстве­ната дейност. Системната употреба на алкохол довежда до понижена работоспособност и дисциплина, до слабо­умие, ненормалност, лудост, епилептичност, чернодроб­ни и туберкулозни заболявания, язва, рак, инфаркт, обременена наследственост, израждане, спиране на спо­собността за размножаване, ранна смърт.

Като общественик Асен Златаров беше на първо място във всички благородни и прогресивни инициати­ви. В 1907 г. от Женева се присъединява писмено към протеста срещу личния режим на княз Фердинанд. През 1915 г. приподписва писменото предупреждение на сто писатели, професори и общественици към цар Ферди­нанд за включването ни в Европейската война. Основа­тел на Дома на изкуствата и печата, през 20-те години издава „Социализмът и проблемите на изкуството“ (1929). Особено интензивна е обществената му дейност през 30-те години. Произнася огнено слово против фа­шизма на юбилейното чествуване на Антон Страшимиров в Народния театър през 1931 г. През 1932 г. участ­вува в основаването на Съюз на приятелите на Съвет­ския съюз, на Общоградския комитет за мир, в Съюза на трудово-борческите писатели, в задругата „Пре­дел“, във въздържателното движение, в коопера­тивното движение, издава книга „Идеали на младото поколение“. В 1933 е в Комитета за борба с терора в Германия. Печата протестна статия „Искаме възмез­дие“ — против обвинителите на поета Н. В. Ракитин („Литературен глас“, 1934). В 1936 г. издава книгата „Диктатура или демокрация“; приподписва писмо на общественици до министъра на правосъдието за поли­тическа амнистия; на смъртно легло оставя писмо-завет към младежта: любов към труда, любов към исти­ната, любов към народа, обич към България.

Въпреки че имаше топли отношения към студентите, които напътствуваше бащински, на изпити проф. Златаров проявяваше строгост към незнанието, което приема­ше като некоректност и обида към голямата му всеотдайност като преподавател. Помня, на един изпит в го­лямата Медицинска аудитория, при незадоволителните отговори на един студент, който имаше кураж да се яви почти неподготвен, професорът си отдръпна топлия тон и понеже от въздушното течение един прозорец се отвори и затвори шумно, каза: „Колега, какви са тези спиритически явления, те не предвещават нищо добро за вас.“ Той изпитваше и в кабинета си, за да предраз­положи студентите към по-интимна атмосфера. Акад. Кирил Братанов в спомен за него в сп. „Научен живот“, орган на Съюза на научните работници в България (1985, кн. 1), признава, че се явил на изпит-колоквиум неподготвен в материята за основните закони на химия­та. Професорът го смъмрил и без да му пише полагае­мата се двойка, го върнал за повторен изпит след една седмица и отново го изпитал за тия закони, които той научил добре.

Не беше тайна, че Асен Златаров беше особен очаровател на жените, които поначало имат вкус към ин­телигентност и възвишеност. С Константин Гълъбов ре­дактирахме големия сборник „В дар на Асен Златаров“ (1932), после научавам, че редактор бил и Атанас Или­ев, но материалите минаваха първо през нас двамата.

Получи се едно сантиментално стихотворение от Димитрана Иванова от Бургас, председателка на Съюза на жените, с писмо-молба „да бъде поместено на предна самостоятелна страница, с винетки от синчец или маргаритки“. На това Гълъбов възкликна: „Как не, како Димитрано!“ и стихотворението май че отиде в коша.

Когато завърших университета, назначиха ме директор на малката Никополска гимназия. Среща ме Златаров и казва шеговито: „Е, хайде честито, господин директо­ре! Човек най-напред го правят директор, после ректор, но накрая не бива да забравя, че остава само Тор.“ (Добре, че не се качих на втората степен, за да избягна третата!). Срещаме се отново същата година и ме пи­та: „Как е?“ Отговарям, че всичко е добре, само дето намирам младежта много празна откъм интереси и идеа­ли. Апострофира ме: „Е, Кръстев, не остарявай така бър­зо. Всяко поколение смята, че е било по-възвишено от предишното, без да вижда, че новото също има своите коп­нежи и може би високи идеали.“ Не знаех, че тъкмо тази година—1932 — е издал своята книга „Идеали на младото поколение“, която може да се нарече „Скрижали на младото поколение“, а две-три години преди това „Со­циализмът и проблемите на изкуството“.

Асен Златаров, сам син на възрожденски револю­ционер, адвоката Христо Златаров, завършил в Ита­лия — беше член от 1906 на лявото крило на Работни­ческата социалдемократическа партия, както повечето тогавашни учители и адвокати. Веднъж ме заведе в тех­ния клуб на бул. „Ал. Стамболийски“ на сказка на лидеря Янко Сакъзов — „Социализмът и съвременността". Беше след големите събития 1923—1925. Асен Златаров откри събранието с няколко ласкави думи за „нашия учител Янко Сакъзов“. Янко Сакъзов не беше кой да е — ех, малко ревизионист и опортюнист като всеки со­циалдемократ, — но на връщане аз, понеже смятах Асен Златаров за социалист от културния ранг на един Жан Жорес, Ромен Ролан, Анатол Франс, Анри Барбюс, не можах да се сдържа и казах: „Професор Златаров, извинете, но как можете вие, виден учен и идеал за прогресивната младеж и интелигенция, да казвате „на­шия учител Янко Сакъзов?“ „Е, партийната дис­циплина задължава“, отговори той и с това въпросът се изчерпа. Обяснявам си, че партийното членство като со­циалдемократ даваше по-голяма свобода на Асен Зла­таров като ярък обществен трибун, какъвто беше, от­колкото официално преследвания комунизъм. И наисти­на, макар той да беше под наблюдение на полицията и секретните служби на буржоазната власт, голямата му обществена популярност и очарование не им позволя­ваха да посегнат на него. Чувах само някои буржоазни среди да казват: „Абе направете го министър на народното просвещение — да вземе сам да се компрометира и да му изчезне този ореол!“

Асен Златаров стана безспорен обществено-полити­чески кумир след ходенето си в Съветския съюз през 1935 на Конгреса на биохимиците и собствено след ис­крената и честна книга „В страната на Съветите“, коя­то издаде през следващата година. Тя стана настолно евангелие на прогресивните среди у нас поради искре­ната си възторжена информация и безусловната честност на информатора. Тя се търсеше и преписваше като Паисиевата „История славянобългарска“, идвали са да я вземат и от мен. Академик Ташо Ташев предава някъ­де, че по случай излизането на книгата др. Георги Ди­митров бил казал: „Това, което направи Асен Злата­ров с книгите и делото си, не можа да направи цялата наша партия.“ А известно е, че в резултат на това посеще­ние левият социалдемократ Асен Златаров все по-ясно и дейно мина на ленински позиции. Още като се върна оттам, Асен Златаров влезе в сладкарница „Цар Осво­бодител“ на нашата маса на есистите и пред стек­лите се и от други маси дълго разказва въодушевено за новия съветски живот, за огромното строителство, стопански и научни инициативи и подем, за богатите перспективи на съветската страна. Когато късно си тръгнахме, съпроводих го, тъй като живеехме в една посока. Още под впечатление на разказа му запитах го с интимно любопитство: „Професор Златаров, разказах­те ни смайващи неща. Кажете ми, как е реалният дел­ничен живот вън от този темп на възход?“ „Вижте какво ми отговори, — всичко, което разказах, е вярно, страната преуспява и ще преуспее. Работи се с невиждана мащабност, темп и стил, които засега са чужди на нашия живот и на които трудно бихме могли да издържим. Тук например, когато не съм разположен, пиша нещо или имам емоционално настроение — без да питам ня­кого, мога да лепна едно листче „Днес професорът ня­ма да чете“ и, да речем, да шушна из гората. Там, братче, има неумолим наряд, иска се отчетна работа, за да получиш трудовото си възнаграждение. Няма го нашето „долче фар ниенте“, сладкото безделие и мързел. Всич­ко е шибнато в работа и отговорност.“ (Какво ли би казал в днешното полуработно време, споделяно с ре­шаване на кръстословици, телефонни разговори, пиене на кафе, прескачане до пазара и надомна работа в научните и други институти?)

Докладът по биохимия „Кадмий и окислителните ен­зими“, свързан с неговите изследвания върху рака, кой­то изнесъл на конгреса, се посрещнал с голям интерес и му поискали копие за отпечатване. Независимо от това Златаров бил гледан със симпатия не само защото го­ворел отлично руски, но и навън заявил: „Я ваш, марк­сист, левий.“ Един английски делегат, като чул, се при­съединил и казал: „Я тоже левий.“

Златаров предал още там копие от доклада. Тогава всичко се пишеше още на ръка, само Александър Балабанов имаше пишеща машина и на нея пишеше и краткословните си пощенски картички. „Аз, казва Асен Златаров, какъвто съм си работлив, седнах една вечер в хотела и преписах доклада.“ Той пишеше с хубаво закръглени, отделени букви, което според графологията е от белезите за гениалност. „Предадох го, учудиха се.“ След някой ден в хотелската му стая нахлула една едра пощаджийка. „Есть для вас приказ.“ „Какъв приказ?“, почти се обезпокоих. Приказът се оказал нареждане-запис за фантастичен тогава хонорар за доклада и пре­писа — мисля 70 000 стари рубли, които му били вед­нага броени. Трябвало обаче да ги „изяде“ там. „Няма­ше какво особено да си купи освен прекрасни украси с аметисти и турмалини за жена си“, с каквито „самоцвети“ и злато са богати съветската земя и пазари.

Асен Златаров носеше една лека интелигентска ме­ланхолия, като всяка богата и сложна личност, но знаеше да живее и да бъде светски човек, обичаше краси­вото. Без предразсъдъци, лекомислие и суета участвува в жури с художници и с Александър Балабанов през 1928 г. за избор на „Мис България“ в Градското кази­но, като се спряха на по-народния тип на врачанката Люба Йоцова и за подгласничка по-префинената со­фиянка Нора Трифонова.

Златаров знаеше да доставя изискана радост на гос­тите си. Нямаше нищо по-приятно от приемите в дома му за имен ден и за посрещане на Нова година. Бил кръстен Иван-Асен (имаше даже запазени визитни кар­тички „Иван А. Златаров“), но задържал само Асен, защото го тълкуваше по етимологичните похвати на Ра­ковски, че А—сен означавало „без сянка, чист, непоро­чен“. Не можа да се установи обаче как си бе взел мно­гозначителния писателски псевдоним „Аура“ — сияние около човека, дали от съзнание за духовната см същина, или от окултния термин, или пък като латински превод на презимето му — Aurum— Злато, Златаров.

В приятния му дом на ул. „Чепино“ (днес „Проф. Асен Златаров“) приемният салон се ограждаше от дълга коридорна библиотека във форма на буква „Г“, натъпкана с ценни и редки издания от всички области на културата, на всички езици, с отделна по-ниска библиотечка за неговите публикации. На видно място в библиотеката се мъдреше четлива бележка „Книги не се заемат абсолютно никому“. Казваше; „Който иска да чете, е добре дошъл, ще то храня и поя, но книга оттук не се изнася.“ Toвa трябва да е по-късен режим за библиотеката му, абсолютно необходим и оправдан поради обичайното приятелско невръщане на книги, за­щото Константин Гълъбов в спомените си (1959) пише: „Асен Златаров имаше пари и купуваше много книги, които не криеше от приятелите си, както правят други, ами ги раздаваше за прочит. От него вземаше често книги и Димчо Дебелянов, та го сварях понякога у дома му.“ Златаров притежаваше и някои ценни картини от ранното творчество на художника и критик Сирак Скит­ник: „Бяла нощ в Петроград“, „Църковен двор“, „Град­ски ъгъл“, „Зимен пейзаж от Градската градина в София“.

Между забавленията у него беше разглеждането на скъпи илюстровани списания, които донасяше от Париж и другаде. Помня, че с особено чувство разгърна албум с цветни фотоснимки на прочутата негърска певица Жозефина Бекер, облечена само с минижуп от банани, как играе степ върху голямо кръгло и дебело огледало, и из­каза възхищение от нея. Тогава даже скромният Георги Томалевски, есеист, си затананика нейната песничка (тя идва в България); J‘ai deux amours —mon pays et Paris“ (Имам две любови — моята страна и Париж).

Асен Златаров беше се сдружил много с. архитекта, машинен инженер и писател Чавдар Мутафов, с когото си бяха изработили от подръчни материали радиоапа­рати. Златаров имаше и кинопрожекционен апарат. Той постави и началото на „Родно радио“ в едно помеще­ние на ул. „Бенковска“ до „Московска“. Домашната му кухня беше изрядна, поддържана от съпругата му Дуня — Евдокия Николова Атанасова. Голяма част от сервираните закуски бяха от хубави консерви. Сам Златаров каза веднъж, като че се извиняваше: „При моите изследвания върху витамините направих кон­кретно изследване на консервите, произвеждани у нас, и в статия по този въпрос споменах, че при продукция­та на известната тогава фирма „Тевекилиев“ най-вече са запазени витамините. Оттогава не мога да се отърва, всяка година ми изпраща един сандък разнообразни консерви от плодове и зеленчуци. Направих му бележ­ка, но той продължава.“ Златаров сам си беше изгот­вил цилиндричен съд за сладолед, който зиме и лете поднасяше на гостите.

На новогодишните вечери като председател на До­ма на изкуствата и печата на ул. „Раковски“ — „Граф. Игнатов“ отиваше с файтон да прочете приветствието слово и се връщаше да го повтори пред домашните си гости. Пианистът Димитър Ненов изнасяше тържест­вен концерт, танцуваше се, пиеше се шампанско. Ако някой филистерски го попиташе: „Чакай бе, Асене, ти нали проповядваш против алкохола, а се чукаш със звънливите чаши?“, имаше готов отговор: „Аз всякога и сега казвам, че алкохолът не е храна — полезно усвоя­ваща се храна, — но никога не съм казвал, че не е. питие!

Останалото за Асен Златаров се знае. Намирам, че най-хубавите и интересни спомени за него са от проф. Константин Гълъбов („Спомени, весели и невесели, за българските писатели“, 1981) и на Петър Горянски в „Дни без залези“ (1981). Всички малко забравяме, че Асен Златаров беше преди всичко и писател. Той проя­ви и завидни литературнокритични качества в много­бройни отзиви в тази област. Между тях се открояват цикълът му очерци „Героите (великите хора) на живота“, в която поредица включва: Достоевски, Толстой, Юго, Зола, Жан Жорес, Паскал, Гьоте, Хайне, Дарвин, Карл Маркс, Жан-Жак Русо, Ернст Хекел, Мечников, Кюри, Анри Барбюс, Тагор, Ромен Ролан, Максим Горки, Анатол Франс, Алберт Айнщайн, Ва­сил Левски, Христо Ботев. Високи чувства изпитваше и към Пейо Яворов и Николай Лилиев, за които изнася­ше сказки. Към тези „герои на живота“ без съмнение принадлежи и той. В юбилейния му сборник „В дар на Асен Златаров“ (1932) аз го бях обявил за една от първите „лястовици на българското следвоенно духовно и културно възраждане и европеизиране“ — за кое­то той допринесе много. Обаче напредващите полити­чески събития, неговото собствено израстване и принос след контакта му с великия Съветски съюз, ранната му парадоксална смърт на 22 декември 1936 г. от коварната болест на века — рака, — срещу която той се боре­ше научно и която бе поразила особено златните му гласни струни, небивалото му стихийно народно погре­бение на 26 декември 1936, клетвената песен от хиляди гърла на гроба му „Жив е той, жив е!“ показаха, че Асен Златаров бе станал едно сияйно ботевско име и знаме на нашата младеж и на българския народ.

В ПАМЕТ НА ПЪРВИТЕ!