Иван Вазов - Сборник от спомени, материали и документи - Елисавета Консулова - Вазова

МОИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИВАН ВАЗОВ

от Е. Консулова-Вазова

След подробните и много по-пълни спомени за Иван Вазов, на­писани от неговите братя и сестри, едва ли онова, което аз ще кажа, има някакво особено значение. Но записвам го само, защото мисля, че от колкото повече страни се осветли един образ, толкова по-ясен става. А при това, моите впечатления, като впечатления на по-страничен човек, може би, ще допълнят още по-добре някои неща.

Вазовото семейство

Да си призная, с малко скрит страх влизах в това семейство, когато, двадесет и четиригодишна, станах негова снаха, като съпруга па най-малкия брат Борис. Казвам със страх, но то е било може би нещо като страхопочитание, защото името на Иван Вазов беше окръ­жено с ореол в представата на нас, ученичките в гимназията. Върху моя чин то бе издълбано (с риск да понеса наказание за повреда на училищните мебели), озарено с лъчи. Неговите стихове_: бяха по­стоянно в устата ни, а ако някоя от нас срещнеше на улицата него­вата висока стройна фигура, това внасяше за известно време въз­буда в целия клас и завист към щастливката.

Пловдив - древен и вечен!

България, град Пловдив - 8000 години история

Иван Вазов - Сборник от спомени, материали и документи - Александър Балабанов

КАТО ГЛЕДАМ ПОРТРЕТА МУ …

от Александър Балабанов

Преди петдесет години! Преди петдесет години! Деца от четвърти и пети клас бяхме. И все бяхме и в Народното събрание. Но днес там се чествува двадесет и пет годишната литературна дейност на Иван Вазов. Тържеството е чудно! Изброяват се заслугите и достойнствата на поета. Сам той, навел глава, мълчи.

Свършиха се речите и приветствията от цяла България. Изправи се висок и млад сам Иван Вазов. Ще отговаря. Държи в ръката си лист. Ще чете отговора си. Колко остро бяха насочени всички очи към него! Колко уши!

А Вазов все мълчи.

Иван Вазов - Сборник от спомени, материали и документи - Борис Вазов

СПОМЕНИ ЗА БРАТА МИ

от д-р Борис Вазов

В тия спомени често става дума за нашето семейство и за него­вите членове. Ето някои сведения.

Нашето семейство (на Минчо Иванов Вазов и Съба хаджи Нико­лова) броеше седем братя и две сестри, родени в следния ред: Иван (народният поет), Никола, Кирко, Ана, Георги, Михаил, Въла, Владимир и Борис. Преди мене имало едно момченце — Петърчо, починало в детска възраст; в „Спомени и документи“ погрешно е отбелязано, че то е било след мене.

Баща ни е бил убит от турците, на 52-годишна възраст, през юли 1877 година, когато e опожарен родният ни град Сопот; майка ни Съба хаджи Николова почина на 6. XI. 1912 година на 79-годишна възраст. Тя се е оженила на 15½ години и в продължение на 24 години e родила десет здрави деца, от които само едно е починало в детска възраст поради нараняване при едно падане. Брат ни Иван — народният поет — живя 71 години и 3 месеца; брат ни Никола — 65 години; Кирко — 86 години; Ана — 72 години; Георги — 73 години; Михаил — 24 години (убит като офицер в преврата на 9 август 1886); Въла — 80 години; Владимир — 77 години. Брат ни Михаил, младеж с артистически наклонности, с дух любопитен и смел, през 1883 година заминал за Франция. Останал без средства, той постъпва в чуждестранния легион и служи в Африка. Успял да се отърве от легиона, след дълги случки и страдания се завръща в България, чрез застъпничеството на брата ни Иван в навечерието на Съединението; постъпва войник в I соф. полк. Отличава се много във войната против Сърбия, бива награден със златен кръст и, за отличие, произведен офицер. Когато стана нужда да се илюстрира „Под игото“, брат ни Иван даде на художника Мрквичка портрета на брата ни Михаила, за да направи по него образа на Кралича (Огнянов), защото имал него предвид.

От цялото семейство съм останал само аз.

България, град Пловдив - 8000 години история

Пловдив - древен и вечен!

Спомен за Алеко Константинов, Лидия Шишманова, 1926 г.

        Авторът на Бай Ганя, близък роднина на моя мъж, беше се явил в първия ред на ония, които ме посрещ­наха на софийската гара, когато пристигнах тук преди 37 години, през един мрачен зимен ден. Това сърдечно адаптиране в България на всеки нов член на семейството е най-приятната и най-солидната база на фамилията. Скоро Алеко се научи да ми казва „леля“, макар че бeшe по-стар от мене.

Тази почетна титла аз дори я изисквах от него, защото ми позволяваше да взема към него понякога един тон отчасти гувернантски, да му проповядвам дори морал. Трябва да призная, че често сме се спречквали (но винаги другарски!), защото не бяхме винаги на същото мнение по големите и малките случаи в живота. Но нашите отноше­ния останаха сърдечни, ако и не много близки — Алеко вър­веше по своя път, ние по своя. Той ни посещаваше понякогаж, но винаги много капризно: ту идваше по-често, ту изчезваше в продължение на много месеци.

Тъй като неговия силует беше забележителен, много от работите, които се отнасят до него, са останали дъл­боко запечатани в паметта ми.

При Антон Страшимиров, в. Култура, 1937 г.

           Тежки години преживява нашата култура. Мнозина люде – творци на култура ни напуснаха в разцвет на творческа младост. Наистина нерадостен живот живеем… Не с усмивка и доволство за изпълнен дълг си отидоха те…

Така си отиде и дядо Антон – един от малцината, които обичаха творческата идейна младеж.

Колко скоро бе това, а колко голяма е мъката…

Вестта, че Асен Златаров е мъртъв още не беше проникнала навсякъде през студения декемврийски ден и ние се отправихме при него, големият приятел на „Ася“ – дядо Антон.

Посрещна ни горе, в Лозенец, в своята бяла къща. На очите му сълзи.

Не мога да се помиря с тази вест. Тя не се събира в съзнанието ми… Да плачем, млади момко! Не виждам поне за момент, кой от нас би могъл да го замени.

Няколко дни след това, когато издадохме „Златаров лист“, дядо Антон написа в него малка бележка. Останахме учудени, чакахме нещо повече.

–    Не мога повече – промълви дядо Антон. Не мога, тежи…

На един дъх - д-р Светозар Златаров за своя баща, 1995 г.

На един дъх...

Д-р Светозар Златаров за своя баща проф. д-р Асен Златаров

Какво остава от човека като си отиде? Аз имам много ярки спомени от ба­ща си. Той обичаше да ми разказва приказки, въпреки че беше много зает. Когато излезе книгата на Ран Босилек „Неродена мома“, той веднага я донесе вкъщи и макар че знаех да чета, ми прочете няколко приказки. Много хубаво четеше, ся­каш виждах това, което произнася.

Баща ми ходеше много чисто облечен и винаги с бяла риза. Тази бяла риза допълваше някак скръбна­та му, меланхолична ус­мивка. Ние, близките му, бяхме свикнали с неговия особен хумор, с неговата меланхоличност.

Спомням си го в лабо­раторията, която беше на ул. „Дунав“. Там студенти­те му правеха и упражне­ния. Изглежда му пречех, когато ходех при него, за­щото гледаше да ми даде някаква занимавка. Палеше едни тайнствени свещички, тъй наречения „фараонов огън“. Една „змия" излиза­ше сред пламъците. След туй оставаше само пепел. В лабораторията имаше много уреди и камина за от­ровни вещества. Много добре си спомням и надписа: „Студенти, пестете ре­активите, държавата е бед­на!“ Това от една страна бе­ше призив за икономии, а от друга може би предизви­кателство към тогавашно­то министерство на просве­тата, което не бе отпусна­ло достатъчно средства за обучение.