КОНГРЕСЪТ /втора част/
Част от докладите станаха и в прекрасните
лаборатории на Военно-медицинската Академия, където големият руски физиолог
Проф. Орбели, чиято сдържана, мъжествена фигура и голям организаторски талант,
е душата тука. Тука ставаха научните демонстрации на някои делегати.
Присъствувах, когато японският физиолог Проф. Като правеше своите демонстрации
за доказване закона „всичко или нищо“ по отношение влакната на нервните фибри.
Беше донесъл от Япония особни жаби — големи като костенурки и с техните нерви,
отпрепарирани на живо, с помощта на своите петима асистенти, проф. Като
обосноваваше своите схващания. Говореше на английски, разбира се — иначе кой би го
разбрал! Въобще английският език заливаше конгресните заседания. После идеше
немският език, а французкият бе на трето място. Прави впечатление, че повечето
руски доклади бяха казани на английски. Та тоя японец направи, наистина, голямо
впечатление. А аз бях особено доволен, че чух и видях какво той доказва,
защото по отношение на тоя „закон за всичко или нищо“ имам отдавна своите възражения и
ги казвам при лекциите си, а опитът на проф. Като ми даде още доводи за
уязвяване на закона, който той обясняваше. Какво изразява тоя закон с такава
чудновата редакция ? В общи думи ето какво съдържа той:
Много отправления на органи в организма на
животното или човека почват под въздействието на известни раздразнения:
електрически ток, химикали, хормони. Но за да почне отгласът, нуждно е да се
приложи една определена минимална доза от раздразнителя: под нея — никакъв
ефект. Но, въпреки очакването, ако приложим по-голяма доза от раздразнителя,
не получаваме по-голям ефект в реакцията, а същия както при прилагане на
необходимата най-малка, минимална такава. Всичко или нищо. Напр., автономната
сърцева нервна система, може да се възбуди и да накара да бие сърцето, щом я
раздразним с електричен ток от определено напрежение. Под това напрежение —
няма реакция: сърцето не бие. Но и ако раздразним сърцевите гангли с по-силен
ток — няма да получим по-голям ефект, отколкото тоя, добит с най-слабия, необходим за възбуждане ток. Така
е по отношение службата на някои ендокринни жлези (панкреас, тестикули) както и
на някои химикали. А има органи и служби, които следват друг закон: известно
количествено съотношение между дразнител и реакция. Школата на Вехтенски —
Ухтонски приема за раздразнението на мускула градуалната теория, а
кембриджската школа стои на противоположно гледище: мускулът или съвсем не
отговаря на раздразнението („нищо“), или изеднаж отговаря с максимална реакция
(„всичко“), независимо от степента на раздразнението. И ето, че Проф. Като
успява да разнищи на живо нервна фибра и да изпита, върху отделно влакно,
или върху две и повече едновременно влакна, как става реакцията върху мускул.
Опитът е прост и ясен и японският учен го направлява с движение на очи и слабо
мръдване на едно ветрило, което помръдва в ръката му: асистентът разбира какво
трябва да се прави и присъствуващите следят опита. На дълга маса е поставен
апарат, който поддържа разнищените влакна на нерва и скаченият с тях мускул на
скъпоценната жаба. Пред мускула една малка скала с деления и реостат за пущане
електрически ток с различна сила. Професорът мръдва очите си и ветрилото и
асистентът пуща през влакното токове с различна сила. Стрелката, която е върху
скалата и която е скачена с мускула, стои недвижна — никаква реакция. До тука е
„нищо“. Но токът постепенно увеличава силата си и достига такава сила, при
която мускулът се свива и стрелката отскача по скалата и то до най-високата й
точка. Това е „всичко“ от закона. Силата на тока увеличават, но реакцията си
остава със съща интензивност. Показан е „законът за всичко или нищо”. Същият опит, обаче, направен при
едновременно раздразнение на няколко нишки от нерва, дава друга последица:
имаме градуално покачване на силата на реакцията с увеличаване силата на тока.
И така: отделната нишка на нерва следва закона за всичко или нищо, а цялата
нервна фибра — следва закона за градуалното раздразнение. Примирени са школата
на Вехтенски — Ухтонски с тая на кембриджските физиолози.
А сега, позволете, моето възражение.
Аз мисля, че закон за всичко или нищо —
няма. Но имаме случаи, дето отликите между минимум,
оптимум и максимум на реакция са така близки, че нямаме средство да ги разчленим. Това
става при нервната отделна нишка. Но ако при отделната нишка тия отлики са
практически неразделими, то като съберем много нишки — т. е., когато имаме
вече цяло нервно влакно — ние добиваме възможност да направим отстоянията между
минимум, оптимум и максимум вече ясни за долавяне и виждаме, че се проявява
една реакция на градуалност. Няма закон за всичко или нищо, а има само дименсии
за измерване, които са извън мащаба на нашите измерителни единици и ние сме
безсилни да довидим истинската закономерност на някои явления. И аз мисля, че
ако се направят изследвания при vita minima с раздразнение на сърцето, било с
електрични токове, било с някои специфични глюкозиди, ще се установи също
закон за градуалност, или, и тука няма място законът за всичко или нищо.
Колтуши: жилище и лаборатория на проф. Павлов
По научните институти на Ленинград.
Разбира се, че най напред трябва да се види „Колтуши“ — градчето от
физиологични лаборатории, построено в чест на Иван Петрович Павлов, където се
изучава генетиката на висшата нервна деятелност. Колтуши е научно селище:
притежава лаборатории, паркове за животни, свое доста голямо стопанство, жилища
за научния и помощния персонал. Специфичността на изследователската работа е
наложила да се обзаведат и построят специални постройки, дето се
експериментира и дето се отглеждат кучета, маймуни, зайци, мишки, морски
свинчета и други лабораторни животни. Тука са четирите звуконепроницаеми стаи,
построени с последна дума на акустиката. Това са обширни помещения, снабдени
със всички най-съвършенни апарати по физиология. И другите шест лабораторни
помещения са със завиден научен комфорт. Операционната зала е образец на съвършенство.
Жилищата за животните са също последна дума на животновъдството. Като гледа
човек кухнята, обедната, спалните, амбулаторията, родилния дом, възпитателните
стаи и други приспособления за лабораторните животни, намира, че това трябва да
е рая за тия нисши братя на човека, които така много са му съдействували за
разрастта на науката. Възпитателните грижи, които с метода се полагат за тия
животни, са педагогика, която в много „образцови“ училища би била далечен
идеал. На тая научна обстановка се възлага разрешаването на един от
най-сложните и важните проблеми: как се образува и предава висшата дейност на
мозъка и какво представлява човешката природа като цяло. В „Колтуши“ видяхме
двете шимпанзета „Роза“ и „Джон“, които си имат не само спални, столова, а и
игрище и парк за разходка. С тях е почнато възпитание и това, което те са
придобили, наистина поразява. . .
Колтуши - жилище на маймуните
Жилищата за персонала са комфортно
уредени: с вътрешен телефон, с общо парно отопление, с бани, с градини, с плац
за спорт. На Павлов е отреден отделен павильон.8
Бяхме в Колтуши около стотина души. На
входната алея ни посрещна сам Павлов със своите сътрудници. Показа ни
най-първо градината и поставените в нея бюстове — на Пастьора, на Дарвина, на
Менделеева, на Клод Бернара, на Сеченова. А на почетно място бюста на Ленин.
Има и друго: паметникът на незнайното куче. Това е идея на самия Павлов. Той
живо ни разказва: „Не пропущат случай, особено в Англия, да ме очернят и какъв
ли не ме наричат: „убийца“, „джелатин“, „престъпник“... Защото съм умъртвявал
животни, най-вече кучета, за своите опити. Като че ли това го върша за празна
забава! А не знаят с какво уважение и симпатия се отнасям към тия животни, без
които моята физиология нищо не струва. И каква грижа вземам операциите им да бъдат
безболезнени и оздравяването им пълно. Ще видите, че най-много ме обичат
оперираните от мене кучета: те скимтят от радост и весело въртят опашки щом ме
видят. И затова реших да дигна тоя паметник на незнайното куче — моя най-верен
сътрудник, та да видят, че не съм така безчовечен и да престанат да хулят!“
Говори Иван Петрович и се усмихва и кара всички ни да се смеем весело. Щастлив
учен! Щастлива кариера! Кому държавата другаде е построила цяло градче, за да
прави свои изучвания!
Иван Петрович Павлов е природа нервна,
динамична. Такъв е и на председателското място на конгреса, такъв е и на
официалните вечери, такъв е и тука в своето царство. Той остана верен в служба
на своята родина: въпреки многото примамки от чужбина, особено в първите
години след октомврийската революция, той не се изкуши и не напусна Съветите.
И затова съветското правителство му е особено благодарно: израз на тая
благодарност е Колтуши — единственото по рода си научно селище.
Колтуши: паметникът на незнайното куче
В Колтуши имах и аз радостта да стисна ръката
на тоя голям човек и да чуя неговите ободрителни думи: „От България? Браво,
значи южно славянство! Радвам се, много се радвам, че и вашата страна е взела
участие в тоя голям международен празник на науката. Работете, страстно
работете в името на науката и човека! Не забравяйте, че науката има велика
социална мисия!“
Акад. Иван Петрович Павлов
Да, науката има велика мисия! И в нейния
пантеон името на Иван Петрович Павлов ще остане за всякога на предно място.
Неговите думи „работете, страстно работете в името на науката и човека!“ възкресиха
в паметта ми един съкровен спомен от младенческите ми години, когато един от
гениите на нравственост и величие, на мисъл и служба на живота, ми каза:„Allez dans la vie, croyez dans l'Humanité et travaillez“. Другаде аз съм разправил за тая моя среща и кръщавка за дело
в живота! И сега, когато от Павлов чух тия думи, разбрах колко много великите
хора имат нещо общо: техният култ към труда, истината, човека.
Друго от чудесата на съветската наука е организацията
„Всесоюзний институт експериментальной медицини“ — ВИЕМ. Тоя институт е основан
на 1890 г. като чисто бактериологически институт, който скоро е бил разширен в
седем отделения: 1) физиология (И. П. Павлов), 2) биологична химия (М. В.
Ненцки), 3) обща микробиология (О. Н. Виноградски), 4) епизоотология* (К. Ж.
Гелман), 5) патологична анатомия (Р. В. Усков), 6) сифилидология (Е. Ф. Сперк),
7) пастьорова станция (В. А. Крайушкин). Задачите му са били повече
практически. След октомврийската революция институтът се реорганизира,
постепенно разширява и днес той има мрежа почти из цялата страна и става един
мощен фактор за развоя на биологичните науки, биохимията, а най-вече на
медицината. Секциите на института порастват на седемнадесет и в него са привлечени
едни от най-първите съветски учени: Л. Н. Федоров, И. П. Разенков, П. И.
Митник, Л. С. Щерн, А. Д. Сперански, М. Т. Тушнов, Б. И. Збарский, М. П.
Кончаловски, Р. А. Лурна, М. И. Певцнер, А. В. Вишневски, В. С. Левит, И. Г.
Гелман, В. С. Холцман, П. С. Анокин, У. П. Фролов, Н. М. Шелованов, Г. М.
Сорктин, А. Г. Иванов-Смоленски, А. В. Леонтиев, А, Р. Лурна, С. Г. Хелерщайн,
Н. И. Пропер, М. В. Крол, Н. Н. Бурденко, Л. Г. Хленов, В. А. Гилнаровски, М.
О. Гурвич, Б. И. Лаврентев, Г. Ф. Иванов, А. И. Абрикосови, А. Г. Шмидт, П. Ф.
Здродовски, Е. Н. Павловски, В. И. Исаченко, Шлезингер, Н. Д. Зе- лински, В. В.
Потемкин, П. П. Лазарев, Г. М. Франк, Д. Л. Рубинщайн, С. А. Брущайн, Н. В.
Красовская, Л. Г. Леманов, И. Д. Страшун, П. М. Волков. Специално ленинградската
секция на ВИЕМ брои още имената на И. П. Павлов, Л. А. Орбели, С. М. Биков, Е.
С. Лондон, В. В. Савич, Н. И. Никитин, Н. Н. Аничков, О. О. Нарток, И. В.
Красногорски, Ж. М. Хейтер, А. Г. Гурвич, А. А. Заварикин, Г. Л. Френкел, Г. С.
Календаров, Е, С. Бауер.
Освен главните секции на Ленинград и
Москва и някои от по-големите градове на Съюза, ВИЕМ има и специално
подтропична секция с директор П. В. Лебедински и професорите Ц. М. Биков, А. Д.
Сперански и П. Т. Здродовски. Главен директор на целия институт е проф. Л. Н.
Федоров.
Задачите на ВИЕМ е обширната област на медицината
— и теоретичната и приложната медицина.
ВИЕМ разполага с лаборатории, опитни
станции, клиники, урежда експедиции, издава обширна научна книжнина. За да се
види ръста и значението на тоя институт, давам следните няколко цифри:
Увеличение на персонала:
година брой
1931 . . . . . . . . . . . . 393
1932 . . . . . . . . . . . . 480
1933 . . . . . . . . . . . . 1100
1934 . . . . . . . . . . . . 1891
1935 . . . . . . . . . . . . 2200
Две хиляди и двеста научни работника и
техни помощници! От тях 6 души са членове на Академията на Науките и 111
университетски професори. Бюджетът на ВИЕМ е растнал така:
1933 година . . . . . . . . . . . . 15,698,398
1934
,, . . . . . . . . . . . . 31,517,418
1935 ,,
. . . . . . . . . . . . 35,780,748
В Ленинград бяха показани някои от институтите,
лабораториите и клиниките на ВИЕМ. Има на какво да се учудва човек: обзаведени
с всичко, което трябва за една широкозамислена изследователска работа,
снабдени с разходен бюджет, на който и американските делегати почнаха да
завиждат, с гъмжило от помощен асистентски и лаборантски персонал — това е,
наистина, една Мекка за науката. Аз дълго разглеждах химическия институт на
ВИЕМ в Ленинград и когато излязох от там и спомних нашия, софийския
университетски химически институт — идеше ми да заплача с глас... Колко сме
бедни, наистина, колко малко е сторено за нашата наука! И като спомних, че ние
имаме учени, които по плодовитост не отстъпват на много от своите колеги от
чужбина, но няма как да оплодят за дело своите дарби, защото днес наука не се
твори при примитивни лабораторни условия, наистина болно ми се сви сърцето...
Водиха ни да видим и дворците на института
по растениевъдство, където академикът Вавилов е направил чудеса. То не се
описва: трябва цял том славословие! А в клона от тоя институт, помещаващ се в
царициния дворец в „Детское село“, бе устроена за около петдесет души другарска
вечеря, на която хазяинът Вавилов ни разказва духовито свои приключения из
обширната одисея на богатия си живот. Та къде ли не е ходил: от арктичните
области на север до южно-американските пампаси и централна Азия. Ходи и събира
семена, живи корени, цели растения, за да образува сбирка от триста хиляди живи
екземпляри. Триста хиляди! Представлявате ли си какво значи това ? И огромния
тоя растителен материал се изпитва за култивиране, кръстосване и селекциониране
по всички меридиани и географски ширини на Съветския Съюз!
Мариинский театр, Санкт-Петербург
Другарски срещи, извън големите официални
приеми, бяха устройвани на много места: в „Дома на учените“, у проф. Павлова, в
Академията на науките. Гостоприемството и сърдечната топлота на руските учени е
равна само на гостоприемството и топлотата на руския народ. И всичко това без
фракове и цилиндри, а просто, спретнато, другарски, с усмивка на уста и
приятелски протегната ръка. Как да не се разнежиш при такава обстановка. ..
Спомних си студентските години в Женева, когато след занятията в университета,
с ръце изцапани от химикали, се събирахме в руските кръжоци на чай, песни и
велеречие. Старото ми русофилство се указа ненакърнено и намирам, че не съм
сбъркал, като съм се обрекъл със симпатия на тая страна, още от младенчески
години. И тоя руски език, хубав и могъщ! А колко е хубав почувствувах в
театъра. Защото и за театър остана време. Па и самите организатори ни дадоха в
„Мариинския театър“ демонстрация на руското театрално, оперно и балетно
изкуства. Там да видите как гърми от ръкоплескания и възторзи театралната
зала!
*
* *
Ленинградският съвет и организационният комитет
на конгреса дадоха прием на делегатите в „Детское село“ в двореца на Екатерина.
„Детское село“ е бившето „Царское село“. Автомобилите, които ни заведоха до
там, бяха, из целия асфалтиран път, възторжено приветствувани от шпалир и
групи деца. Това са летуващи деца в лагери и колонии. С голи ръце, загорели от
слънцето лица, с хиляди и хиляди деца махат кърпички, хвърлят цветя, викат ура
и здраствуйте. Кипи млад, буен живот.
Това са утрешните граждани на великата страна, чиито гости сме ние. А деца дал
Господ в тая страна: раждаемост 50 на хиляда за година: над три милиона нови
граждани никнат всяка година. Казваше ми един московски професор: „Откъснаха
Литва, Естония, Финландия, но ние всяка година хвърляме за живот нови хора,
колкото има поданици в тия отделени провинции: на ви една Литва, на ви една
Естония!“ А в това време раждаемостта в стара Европа се пада и пада. Знаете ли
какво значи това за след половин век? Тука е едно от големите плашила за тия,
които никога не са гледали с добро око — ни царска Русия, ни Съветския съюз!
Кипи, кипи славянският океан! А някога Хердер, а в наши дни Шпенглер, не
посочиха ли къде е изгрева на новата цивилизация, след залеза на Запада? В
залез на Запада не вярвам, но вярвам, че великият славянски океан ще донесе
нови жизнени сили за всички: мисията на славянството още не е осъзната за
възгордените в цененето си на изпреднали стари народи. Но иде изгрева на новата
цивилизация и двадесетият век ще бъде на тия, които носят очакваното утре, а не на тия, които са захласнати в
блясъка на своето днешно или вчерашно.
.jpg)
Детское село: Екатерининият дворец
Екатерининският дворец е една от
гордостите на царска Русия. Тука, най-вече, са се разигравали ония задкулисни
игри на автократите, роби на дворцовите ласкателства и интриги, от които е
зависяла участта на милионите поданици на „батюшка цар“. Внушителната фасада, с
нейните колони и архитектурни украси, тържественото стълбище, многобройните
зали, особено тройната зала, изпълнени с хиляди предмети, които будят исторични
спомени на събития и лица, които са се отеквали с велики последици за
безкрайната Рус, правят екатерининския дворец предмет на любопитство, интрига
и размисъл. Тука, в огромната тронна зала, така величествена, където само императорите,
техните придворни, амбасадьорите и най-горната аристокрация са могли да имат
достъп, сега са събрани на трапеза учени от цял свят, в „костюмы обычные“,
както бе указано и в поканите. Шумът в залата е порядъчен: учените се показаха
доста недисциплинирани, па и „антретата“ придружени с водка им поразвързаха
езиците и повисиха гласа, та когато дойде ред до речите — нищо не се чува.
Детское село: Тронната зала на двореца
А
след вечерята, разположени по балконите и външните тремове и галерии на
двореца, това развеселено множество слуша няколкото оркестри, които канят за
танци, и гледа фантастичното осветление в парка, където ракети и разни други
пиротехнични хрумвания са усеяли околните постройки и градината с пламъци и
светлини. Дочувам под балкона, дето съм се разположил, весел смях и закачки.
Надвесвам се да видя какво става и виждам забавна картина: в бели блузи и бели
хасени барети, готвачите и готвачките, които бяха ни приготвили вечерята, са
на излезли да видят осветлението в парка и заразени от джаза, който обилно
пилее призиви за танц, валсуват ли, валсуват... Представлявате ли си подобна
картина за възможна, дори мислима, когато са ставали тука дворцовите приеми ?
Има нещо ново под слънцето!
*
*
*
А разходката, която се устрои за конгресистите
до Петерхов, бе една феерия. Петерхов е Версай за Петербург. Тука царете са
искали да направят една резиденция, която да съперничи на това, което
французките крале са създали във Версай.
Водопадите на Петерхоф
Петерхов е на самия Фински залив.
Обширният парк е усеян с фонтани и статуи. Фонтани най-причудливи. Големият
фонтан Сампсон, фонтан Ева, фонтан Адам, фонтан Нептун, римски фонтан, фонтан
слънце, италянски фонтан, фонта гъба, фонтан пирамида, фонтан каскадите, алея
на фонтаните.
А беседки, тераси, градини, колонади,
алеи, скамейки, кътове за мечта, любов и престъпления — всичко, което едно
щедро разточителство и причудлив каприз са могли да измислят в това съчетание
на вода, бронз и камък, е дадено. И още: „монплезир“ за царя, „монплезир“ за
царицата. Тия монплезири са артистични постройки, дето се е приютявала нега,
сласт, ревности и разгула. Терасата пред единия от тия монплезири дава свободен
изглед на залива.
Петерхоф: фонтани и езеро
Големите клонести дървеса забулят слънцето
и опрени на оградата на тая тераса, можете да бродите с поглед носталгичната
шир на изюмрудените води. А после, бавно да се изкачите по триумфалните каменни
стълби, подделени с тераси и обградени с позлатените статуи на митологичните
богове и богини и водите на водопади и фонтани и да влезете в големия дворец.
Сега дворецът, в чест на конгресистите е осветлен с четиринадесет хиляди восъчни
лампади, както е бил някога осветляван, при големи тържества и приеми. Такова
осветляване е рядкост: за първи път след революцията то е направено в чест на
епопеята на челюскинци и народните тържества за тия герои и сега, втори път —
за физиолозите-конгресисти. А когато слънцето залезе, почна осветлението на
големите водопади и фонтани: прожекторите хвърлят ту ослепително бяла, ту
топазова, ту рубинова, синя или зелена светлина и водите фосфоресцират в живи
тонове, а позлатата на статуите взема чудновати метални отражения. Всички
статуи са наскоро позлатявани и блестят като че ли сега са излени.
А долу, на няколко площадки, свирят военни
музики и събраният народ играе руски танци. Петерхоф е чудо и болшевиките
старателно го пазят и поддържат. Сега той е национален парк и музей и в дни на
отдих тука се стича с хиляди народ.10
Конгресът завърши в Москва. Четири
специални влака пренесоха конгресистите в столицата на Съветите. В Москва
стана само едно общо тържествено събрание на целия конгрес, в голямата зала на
консерваторията. Тука професорите Лапик и Ухтомски прочетоха своите доклади.
Избра се международен комитет на физиолозите, реши се, че следващият конгрес,
по покана на Швейцария, ще бъде в Цюрих и накрая председателят проф. Павлов,
след като благодари с топли думи за съучастието на всички в работата на „тоя
миров конгрес, от който човечеството очаква разраст на повече блага за доброчестина“,
високо, енергично завърши: „Конгрес закрит !“
*
*
*
Кой предполагаше, че няколко месеца след
това Иван Петрович Павлов не ще бъде между живите? Стар бе, наистина — малък
низ ли са осемдесет и шест години? Но гледайки тая жива, пълна с бодрост и
мисъл глава на Павлова и неговите нервни, буйни жестове, никой не подозираше,
че една атака на грип ще го свлече в гроба.
Когато е ставало откриването на Колтуши,
пред официалните правителствени пратеници, проф. Павлов, изказвайки
възхищението си за това, което е сторено тука, е добавил: „Чудесно, всичко е
прекрасно, но ще има ли време да се отблагодаря и отплатя на правителството за
грижите и вниманието, което ми е отделило?“ Минеш ли чертата на „половината от
жизнений си ход“ — всички изненади са възможни... Защо се старее! Наистина, има
и бодра старост — понякога — каквато бе тая на Иван Петрович Павлов, но се пак,
се пак. . . А колкото до чувството на отговорност у Павлова, което личи в
думите му: „ще мога ли да се отплатя“ — то в случая е безпредметно. Защото
своята „отплата“ той бе отдавна сторил: делото му не от вчера е израсло като
обелиск, който сочи пътя на завоевания и възход и Колтуши е само паметник на
благодарност пред гения на тоя, който не се побоя от сложната загадка на това,
което наричаме живот, а впрегна силите на своето рядко дарование, за да победи
не една тайна и изтръгне не една само научна победа. Пътят му беше път на
завоевател!
Погребението на проф. Павлов, както бе предадено
по радиото, е такова, каквото никой император не е имал: по траурна
тържесвеност, по церемониял, по самоволен израз на преклонения пред паметта му
от управници и народ — това е събитие, което мери култа на мисълта и духовния
ръст на страната, чийто предан и верен син беше покойника.
Вечна му слава!
