АВТОБИОГРАФИЯТА НА ИВАН ВАЗОВ - сп.НИВА, БР.49

АВТОБИОГРАФИЯТА НА ИВАН ВАЗОВ *

„Родих се в Сопот на 1850 годи­на. Свърших трикласно училище там; следвах на 1867 година в чет­върти клас на Пловдивската гимна­зия. По-горе не отидох. Чрез постоянно и безсистемно четене на книги довърших — тъй да се каже — мое­то самообразование. Но в него оста­наха голeми празднини . . .

„Записах стихове — зачиракувах в поезията — от 18-та си го­дина. От 20 годишната ми възраст се зафана периода на моитe безко­нечни скитания из странство, имайки два неотлъчни другари: бедността и вдъхновението. Нуждата и съдбата ме развождаха цели 25 години из Ромъния, Турция, Русия, Гърция, Швейцария, Франция, Италия и пр. винаги сиромах, винаги богат със звучни рими и песни.

„От 1895 година, по-честит от Скитника Евреин — аз видях края на моите странствувания, познах вече мирен живот. Но пак не потасах: творческият демон постоянно ми нашепваше: „Работи!“       и аз работех и изливах съдържа­нието на моята душа в песен. Дадох всичко добро, което можах да дам на отечеството. Малко бе, но толкова имах.

„През моя дълъг писателски жи­вот имах и радости и страданния. Първите бяха къси, скоропреходни, вторите бяха по-големи: аз понесох неизчислими удари; изтърпях болежки от немилостиви бодове на честолюбието ми и на вярата ми. Но аз не клюмнах, все вървях напред, защото Стара-планина, под чиито борове се родих и чийто въздух дишах, предаде на духа ми твърдостта на своите скали . . .

„Но да не хуля Бога: 24 октомврий т. г. чрез най-величавия начин ме обезщети, той осветли с лучезно слънце облачното небе на моята късна есен ...

София, 3 ноемврий 1920 год.

Ив. Вазов

* Това е единствената автобиогра­фия, написана на времeто по молбата на главния редактор на сп. „Обще­ствена обнова“ (К. Сагаев), която за първи път сега се появява, тъй като редица обстоятелства попречиха на издаването на книгата: „История на българските изкуства“, където се проектира да се помести. Заета за сп. „Нива“ от специалната програма за Вазовото утро в Народния театър.

 

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР - ИЗ КНИГАТА НА ЙОРДАН ЧОЛАКОВ - АСЕН ЗЛАТАРОВ, 1960

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

През пролетта на 1922 г. в един от нашите малки провинциални градове най-напред с афиши, а после и с глашатая се съобщи, че в читалището ще говори д-р Асен Златаров, професор от Софийския университет, върху „Изкуството да се живее“. Някакво странно раздвиж­ване настъпи в града. Ние, ученици от реалката сме обхванати от непонятен трепет. Всеки от нас, който скрито беше чел изцяло или откъси от неговите поеми „Цветя за него“ и „Песен за нея“, който беше се мъчил да проумее истината в „Очерки по философия на биоло­гията“ — единствен екземпляр на читалището, слушаше с младежки унес обясненията на учителите по химия и естествена история за изключителните качества на този рядък гост на нашия град. А те говореха, че широките му познания на учен, неговата богата и образна реч, въл­нуващото му се сърце на поет и общественик са придавали на беседите му голямо очарование.

Развълнувани от обясненията на нашите преподаватели, обхванати от оная естествена любознателност на тогава­шните провинциални деца да видим жив поет и учен, при това професор, бързаме към първите редици в чита­лищния салон. Но за наша изненада малкият салон беше почти пълен. Часове преди сказката любознателни граж­дани и хора с културни интереси от близките села бяха вече заели местата в салона. Ние се промъкваме между групите от страничните редици и чуваме как един от по­сетителите разказва, че пътувал с влака 4 часа до съсед­ния окръжен град, за да се наслади на неповторимата радост от Златаровите беседи.

Настъпи определеният за сказката час. И ето на примитивно декорираната сцена се появи той. Смущаваща тишина. Погледът бързо обхваща едно огромно, вдлъб­нато по средата чело и под него окъпани в мека усмивка очи, от които струи и ум, и сърдечност, и галеща мекота. И бавно над залата се разнася тих, напевен, баритонов глас. Среден на ръст, слабо приведен, с нежно движение на ръцете си, с леко ритмично полюляване на цялото тяло, чудният майстор на словото превърна в миг всички в остър слух.

Има думи, които не се запомват — те са като музика, която прониква в душата ни, държи ни под своята могъ­ща власт, ние чувствуваме дълбоко развълнувани нейната прелест и се оставяме да бъдем носени от приказната й сила. При Златаров изречените думи имаха не само обая­нието на музиката, но и богатството на един интересен опит, дълбоките промишления на общественика и трога­телната загриженост за човека от едно велико сърце.

Може би по-голямата част от слушателите не раз­бра сложните термини на биохимията, физиологичните процеси на храненето и глада. Може би за първи път те чуваха в такава трактовка съчиненията на Байрон, Прюдом и Гьоте. И все пак хората стояха като опиянени от могъщия сноп светлина, която заля душите им. Мисъл след мисъл, новост след новост разкриваха пред погледа постиженията на човешкия дух, които възвишават. Из­тръгнати от света на сивата делничност, слушателите бяха пренесени в един по-възвишен свят на размисъл и вяра в живота. Всекидневните неща намираха ново тъл­кувание, животът придобиваше като че ли някакво ново очарование и етично съдържание. А всичко беше казано с такова изразно съвършенство, с такава естествена и не­принудена модулация на гласа, с такъв изискан жест и подкупваща мисълта и сърцето жизненост, че аудиторията би желала тази беседа да се превърне в непресекващ извор на радост от живота и упование в неговия смисъл и предназначение. Като пролетен вятър бяха неговите думи. Те хвърляха животворни кълнове в душите на хората, действуваха като духовни катализатори за укреп­ване на волята за подвиг и дело, за нравствено възвисяване, за смела и честна борба срещу тъмните сили на деня.

Кой беше всъщност този човек? Някакъв ли све­тъл потомък на нашите възрожденци, превърнал във върховна максима на съществуванието си вярната и честна служба на живота?

Откъде идваше обаянието на тази личност, в чието благородство, пламенност и чистота се съчетаваха спо­койствието на мъдростта с темперамента на трибуна ? Кой беше този удивително изискан естет и гневен изобличител, от чиято реч много гузни съвести бяха улучени и пред чието голямо и разточително сърце народът стоеше опиянен?

            Из книгата на инж. Йордан Чолаков – „АСЕН ЗЛАТАРОВ“, изд. „Народна просвета“, 1960

Подготви: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРСКИ ХИМИЦИ - ПРОФ. ЗАХАРИ КАРАОГЛАНОВ

проф. ЗАХАРИ КАРАОГЛАНОВ

ЗАХАРИ КАРАОГЛАНОВ

(1878 – 1943) 

Всяка сутрин в точно определено време — толкова точно, че можем да сравняваме часовниците си, проф. Захари Караогланов — титулярът на Катедрата по аналитична химия в Софий­ския университет, пристига в Химическия институт с бавна, отмерена и пълна с достойнство походка. Очите му, закрити зад очила с големи черни рамки, гледат остро и съсредоточено. Цялата му фигура, ниска и набита, излъчваща спокойствие и сериозност, вдъхва респект и уважение. Той не бърза, не се суети, но и не се бави и не изостава. Всичко у него е предва­рително точно установено, пресметнато, известно, сигурно. Вре­мето му — всичките часове на дните и нощите — е разчетено и разпределено, работата му е планирана, почивката му е даде­на. Той е човек на системния и програмен живот.

Захари Величков Караогланов е роден на 24 юни 1878 г. в гр. Шумен в обедняващ, но буден, любознателен и родолюбив занаятчийски род. Отрано малкият Захари опознава нуждата и привиква на труд. Отначало помага на баща си в занаята, а после като ученик преподава уроци на по-слаби ученици и по този начин припечелва нещо за преживяване. Около него в семейството му съществува атмосфера на нежност и внимание, което се създава от трите му сестри, между които той е един, гален и обичан брат. Той израства тих, скромен и внимателен, с коректни жестове и вежливи обноски.

БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРСКИ ХИМИЦИ - ПРОФ. ПЕНЧО РАЙКОВ

ПЕНЧО РАЙКОВ

(1864-1940)

С името на Пенчо Райков е свързан полувековен период от развитието на химията в България след Освобождението. Той е един от създателите и уредниците на Химическия институт при Висшето училище в София, преобразувано по-късно в университет, откъдето пламва искрата на българската химическа наука и академична дейност. В продължение на 50 години П. Райков непрекъснато служи на химията в България с научна, преподавателска и приложна дейност. На него принадлежи първият български оригинален научен труд по химия. Неговата катедра при Висшето училище и след това при университета участвува дейно в създаването на първите български химически кадри. Затова Първият редовен конгрес на бившия Съюз на българските химици през 1925 г. избира и провъзгласява П. Н. Райков за почетен член на съюза като един от най-заслужилите на химическото дело в България химици.

Пенчо Николов Райков е роден на 6 декември 1864 г. в будното балканско градче Трявна в семейството на виден и заможен търговец. Като 11-годишно дете той изживява страшните перипетии на Дряновското въстание, след жестокото потушаване на което озверените османски пълчища се отправят към Трявна, заплашвайки я с огън и меч. В тези дни на тежки народни изпитания, когато малцината местни турци започват да точат ятаганите си, а изплашените до смърт тревненци се готвят за бягство в Балкана, малкият Пенчо с неколцина свои другарчета въодушевено лее куршуми и скрит зад прозорците на бащината си къща, храбро очаква в решителната нощ османските орди с кабзалия пушка в ръка…Тези ранни преживявания пораждат в душата на бъдещия химик горещи чувства на любов към свободата и родината, които той запазва през целия си плодотворен живот на учен, човек и гражданин.

Първоначално и прогимназиално образование Райков получава в родния си град, като пише с пръст върху пясък в чиния, а после с паче перо, потопено в мастило от черни черници. Баща му Никола Райков, човек практичен и пресметлив, гледа добрата си търговия и смята, че синът му е вече достатъчно образован, щом знае азбуката и сметалото, за да навлезе в търговията. Но майка му Тота Екимова, умна и будна българка, има по-високи амбиции. Тя иска да види сина си истински изучен и скланя бащата да го изпрати в Русия. Райков учи в реалната гимназия на гр. Николаев, която завършва с отличие през 1883 г., и се завръща в България. В Русия той получава предимно хуманитарно образование, а сам чувствува влечение към естествените науки и още същата година се отправя за Лайпциг, Германия, чийто университет се слави с традициите на стар и уреден германски университет. В Лайпциг Райков записва първо медицина, но след един семестър, чувствителен към гледката на трупове, се прехвърля в специалността химия, която най-много го привлича и на която се отдава за цял живот. Заедно с това той посещава и лекциите на прочутия философ Вундт, които оказват по-късно благотворно влияние върху неговата преподавателска дейност.

Наред с учението П. Райков взема живо участие и в обществения живот на студентската младеж в Лайпциг. Той е член и деятел на Славянското академично дружество, основано през 1878 г., което по-късно се разделя на народностни секции и една от тях се превръща в „Българско академическо дружество“.

През 1885 г. П. Райков, както и мнозина други ентусиазирани български младежи, прекъсва временно студентските си занимания, за да вземе участие в Сръбско-българската война като доброволец в студентския легион. Бързото приключване на войната обаче не дава възможност на легиона да участвува във военните действия, но той показва готовността, себеотрицанието и патриотизма на българската следосвобожденска младеж, която възмъжава под влияние на най-добрите възрожденски традиции на нашия народ.

След войната П. Райков продължава да следва в Лайпциг, където завършва курса на обучението си и през 1888 г. полага с успех докторски изпит. Веднага след това той се завръща в родината и се отдава на неуморна и народополезна творческа работа като химик, професор и общественик.

Райков учи химия при едни от светилата на тази наука по онова време —Колбе и Вислиценус. При Херман Колбе (1818-1884) Райков слуша лекции само през 1883 г. — една година преди неговата смърт. Колбе — талантливият и прославен ученик на Берцелиус, е последният противник на структурната теория. Той, самотен между химиците на своето време, продължава да си служи с дуалистични формули, които изразяват строежа на органичните съединения чрез двойка радикали. Тези чудновати и много често абсурдни формули, трудни за разчитане и разбиране, правят от органичната химия един особено мъчен за усвояване предмет. Колбе се присмива на структурната теория и счита структурната формула на бензола, предложена от Кекуле (1865) и доказана от неговия ученик Байер (1886), само „една фантастична постройка“. Той нарича „теорията на атомното свързване“ на Кекуле чиста фантасмагория, а сам приписва на бензола съвсем странна структурна формула, като го приема за триацетилен.

Колбе има отрицателно отношение и към стереохимичната хипотеза на Вант Хоф, която се явява по-нататъшно развитие на структурната теория.

Отчаян от сложните формули на Колбе, младият Райков решава да напусне химията, но тъкмо тогава Колбе умира. Наследник на Колбе по катедра, но не и по идеи става Йоханес Вислиценус (1835—1902), убеден привърженик на структурната теория и на нейното по-нататъшно развитие — стереохимичната хипотеза. Ясните, модерни и прогресивни възгледи на Вислиценус, неговите точни и увлекателни лекции завинаги спечелват Райков за органичната химия.

Под влияние на своя учител Вислиценус сам П. Райков избира за докторската си работа тема из областта на геометричната изомерия, за обяснението на която Вислиценус използува тетраедричния модел на Вант Хоф за въглеродния атом. Още като студент Райков намира, че алфа-метилканелената киселина, наречена от него неправилно фенилкротонова, съществува в две различни кристални форми с различна точка на топене. В дисертационната си работа Райков търси двата геометрични изомера на алфа-метилканелената киселина, предвидени от теорията на учителя му, но вместо два открива три, единия от които приема за структурен изомер. По-късно други автори доказват, че третата форма представлява всъщност кристална модификация.

Когато Райков завършва висшето си образование и се завръща в родината си, химията в България е още в зародиш.

Младата скороосвободена от османското робство държава чувствува остра нужда от интелигентни сили във всички области на обществения, стопанския и културния живот. При такива благоприятни социални условия способните и действени личности бързо намират своето място в обществото, бързо напредват и завоюват най-високи постове. Така и младият и способен доктор по химическите науки, носител на две култури — руска и немска, за кратко време след завръщането си в родната страна възлиза до най-високите стъпала на една блестяща кариера. Първата година става учител в педагогическото училище в Казанлък, където директор е д-р Кръстев, другар на Райков от славните студентски години в Лайпциг. На втората година се премества за учител в I Софийска мъжка гимназия и едновременно с това е назначен за извънреден преподавател по химия в новооткрития физико-математически отдел при Висшето училище. В 1892 г. Райков е повишен в редовен преподавател в училището, а две години по-късно той е назначен за редовен професор и титуляр на Катедрата по органична химия. На този пост Райков остава до 1935 г., когато излиза в пенсия поради пределна възраст.

През преподавателската катедра на проф. Райков минават всички български химици, завършили в Софийския университет до 40-те години. Мнозина от тях по-късно се издигат на важни постове в държавния апарат и в университета. По този начин в продължение близо на половин век химията навлиза постепенно във всички отрасли на българския културен живот под косвеното влияние на П. Н. Райков. Сам Райков подчертава, че цената на неговото дело е в това, „гдето е могъл да допринесе за създаване на добри химици в страната си“.

Като преподавател П. Райков се налага с авторитет, защото още от самото начало на дейността си той не само преподава, но и разработва научни проблеми. Неговите ученици си спомнят с възторг за него, за неговото педагогическо майсторство. „Лекциите на проф. Райков, които съм слушал и аз — пише проф. Д. Иванов,— бяха издържани във всяко отношение. Те бяха образец на яснота и методичност. Формулите, които пишеше на дъската, винаги структурни, бяха симетрични, красиви, изпъстрени, ако е нужно, и от цветни тебешири. Демонстрационните опити бяха ефектни. В тях той винаги влагаше нещо свое, като ги опростяваше до крайна мяра, за да могат да бъдат извършени и при най-неизгодни лабораторни условия. Студентите гледаха и слушаха с наслада и задоволство, без да усетят как минават двата часа (неговите лекции бяха двучасови). След лекциите проф. Райков поканваше студентите да приближат катедрата, за да разгледат отблизо изложените препарати. Той влизаше в разговор с тях, задаваха се взаимно въпроси и по този начин се създаваха непринудени отношения между професор и студенти“.

За да добият студентите представа за епохата преди утвърждаването на структурната теория в органичната химия, П. Райков с охота показва през време на лекциите си учебника на Херман Колбе с неговите причудливи, сложни и трудни за разбиране химични формули.

Не само лекциите, но и практическите упражнения на проф. П. Райков са образцови. „Интересно е да се отбележи обстоятелството — пише неговата дъщеря и асистентка Теодора Райкова-Ковачева, — което баща ми често изтъкваше, че в противовес на строгите научни методи при лекциите в Лайпцигския университет упражненията в лабораторията са се водили твърде свободно, при слаб надзор от страна на асистентите и затова не са били изключени и нещастни случаи.“ Даже сам Райков веднаж е пострадал тежко от изгаряне при спукване на една колба с лесно запалима течност. Затова по-късно като професор в Софийския университет той поставя практическите упражнения на студентите в лабораторията на строги начала и в това отношение изпреварва Лайпцигския университет. „Сравнявайки лабораторните занимания в Лайпцигския университет оттогава със сегашните упражнения в нашия университет — продължава Теодора Райкова, — баща ми често изтъкваше голямата разлика помежду им. С това той искаше да подчертае, че нещо повече е направено у нас от онова, което е било в прочутия германски университет.“

В лабораторията „той беше в стихията си — пише Захари Караогланов, един от първите студенти на Райков. — Лабораторията се превръщаше в храм, в който всеки студент следваше пътя, който му се сочеше от проф. Райков. . . Там се даваше на разположение голяма химическа библиотека, много книги и списания, което немалко помагаше за постигане на благородните амбиции на проф. Райков. Той особено държеше на добрата подготовка на практическите занятия и не позволяваше да се мине упражнение, без да се извлече от него максимум полза.“

Райков проявява особена дарба за конструиране на апарати и подобряване на методите за работа в химическата лаборатория. Още като студент в Лайпциг Райков показва дарба на изобретател с първите си нови конструкции и творчески усъвършенствувания на лабораторни пособия, апарати и методи. По-късно, когато е вече учител в I Софийска мъжка гимназия и същевременно преподавател във Висшето училище, неговата новаторска дарба намира благоприятна почва за развитие и се разгръща в едно забележително изобретателство, чиито обилни плодове и днес не са загубили своята практическа стойност и полезност.

Лабораторните опити по химия в програмата на нашите средни училища се въвеждат късно — едва през 1903 г. Дотогава онагледяването на уроците по химия е рядко явление и се състои в елементарни демонстрации в клас, извършвани при това само в малък брой училища по почин на отделни учители. Показването на някои прости пособия за годишния изпит по химия в Сливенската мъжка гимназия през 1873 г. става сензация, описана в страниците на тогавашния периодичен печат като забележителна педагогическа новост.

Първите училищни лабораторни пособия били вносни и скъпи, доставяли се трудно и затова били редки и оскъдни. Всичко това се явявало пречка за използуването на лабораторните опити като източник на знания и средство за онагледяване и затвърдяване на уроците по химия в нашите средни училища непосредствено след Освобождението. Тъкмо в тази историческа обстановка конструкторската дарба на младия доктор по химия П. Н. Райков намира простор за проява и развитие. Сам учител, той помага на своите колеги — учители по химия, с редица улеснения за самоделно създаване на уреди и методи за целите на обучението по химия с лабораторни опити в клас. Тази новаторска дейност намира подкрепа и от страна на тогавашното Министерство на народното просвещение, което публикува в страниците на своя официален орган „Училищен преглед“ редица апарати и методи на Райков и по този начин те стават достояние на широк кръг учители.

Творческата дейност на Райков за развитие на химическата лабораторна техника получава подтик и съдействие също и от страна на д-р Краузе — редактор на немския Chemiker Zeitung (Химически вестник), който редовно предоставял място в колоните на списанието за публикуване на изобретателските постижения на българския химик, с който установява тесни и дружески връзки за цял живот.

Проф. П. Н. Райков обогатява инвентара на химическата лаборатория с повече от 50 нови и оригинални апарата, публикувани главно на немски език. Те се отличават с простота и остроумна конструкция, лека манипулация и широка приложимост за преподавателски и научноизследователски цели. Особена популярност и разпространение получава пневматичната вана на Райков, която е едно от най-забележителните му конструкторски решения. Заслужава да се отбележи също неговият термометър с удължена скала, защитен в Германия с имперски патент през 1895 г. Това е изобщо първото изобретение на българин-химик, получило правна защита. Особен интерес и полезен принос в техниката представлява конструираният от Райков приемник за непрекъснато събиране на дестилационни фракции под налягане, произвеждан на времето си от германски фирми. Забележителни усъвършенствувания Райков внася също в устройството на Киповия апарат, на някои бюрети, при които са избягнати кранчетата и перлите, около които се натрупва сух остатък от разтвореното вещество при излитане на разтворителя. Без тези усъвършенствувания, както е известно, работата с обикновените бюрети се затруднява.

Много от апаратите на Райков са влезли в ръководствата по химия и физика. Някои от тях са поместени например в първия том на прочутия Наръчник за лабораторна техника по неорганична химия от Щелер, също в първия том на Препедевтиката по физика и химия на Гризбах, във Фармацевтичната химия на Едуард Шмид и др.

Специално трябва да бъде отбелязан творческият принос на проф. Райков в методиката на химическата лаборатория. Оригиналните и лесно изпълними начини за заваряване, пробиване, рязане и огъване на стъкло, създадени от него, са технически операции, без които не може да се осъществи апаратурната подготовка на нито един опит по химия в клас. А остроумните улеснения на Райков за замяна на специалните и скъпи стъклени кранчета в учебния кабинет по химия с прости коркови или гумени тапи и стъклени тръбички, както и простите начини за отвеждане и събиране на газ за демонстративни цели в клас са и днес ценно достояние на нашите училищни лабораторни упражнения по химия, макар че времето отдавна е заличило името на Райков върху тяхното авторство.

Поучен от злополуките в студентските химически лаборатории на Лайпцигския университет, където грижите за безопасността на работата са били твърде малки, Райков създава добре познатия на неговите ученици метод за безопасност при лабораторните опити, състоящ се просто в това, че под всяка апаратура, с която студентът работи, се поставя дълбока тава. При евентуално счупване на апарата в нея ще се събира съдържанието на апаратурата, без да се разпилява.

Научната дейност на проф. Райков започва още от студентската скамейка с неговите занимания за усъвършенствуването на лабораторните апарати, прибори и методи, продължава като професор изследвания в областта на аналитичната и неорганичната химия и се утвърждава специално в органичната химия. Встъпването на Райков в научното поприще съвпада с бързото развитие на производителните сили на младата българска държава, когато се чувствува остра нужда от просветени и компетентни дейци. Затова и неговите изследвания имат изобщо подчертана практическа насоченост. Той създава първите норми за нашето розово масло, работи върху откриването и идентифицирането на важни вносни по това време химикали, лекарствени вещества и суровини, изследва питейни води и пр. Заедно с това Райков дава и няколко теоретически трудове, в които разглежда въпроса за асимилацията на въглеродния двуокис в листата на растенията, структурата на водородния прекис и механизма на редукция на ароматните нитросъединения до амини с желязо в солнокисела среда като изключително важен проблем в синтетичната органична промишленост.

Проф. Райков е автор на първия български оригинален изследователски труд по химия. В този начален труд на българското научно химическо творчество Райков си поставя за цел да подобри обемното определяне на сребро и халогени. Трудът е публикуван през 1894 г. След това редица чужди учени публикуват също такъв метод, без да споменат името и приоритета на Райков. Премълчаването на Райков в западната и американската химическа литература като автор на метода може да бъде обяснено с характера на неговата публикация, която представлява едно предварително съобщение, неподкрепено с опитна част и публикувано в неаналитичното списание на д-р Краузе, където остава незабелязано от специалистите.

Но авторството на Райков върху въпросния метод не се споменава и в българската химическа литература, макар че колегите му били много добре запознати с неговия забележителен национален принос.

През учебната 1900—1901 и 1917— 1918 г. проф. П. Н. Райков става декан на Физико-математическия факултет, а през учебната 1908—1909 г. той е ректор на Университета. Ректорската си реч посвещава на Далтоновата теория, която разглежда в нейното историческо развитие, като завършва с гордата увереност в бъдещото могъщество на химията „когато за богатството и материалното благоденствие на един народ ще се съди вече не по обширността и по природните богатства на земята, която владее, а по размерите и по степента на съзнанието, с което култивира химията“.

Вън от университетските си занимания Райков проявява постоянен интерес към редица обществени и културни начинания. Той е член на Немското химическо дружество в Берлин, приет по предложение на проф. д-р Н. Добрев и Р. Беренд. Той е един от основателите на Българското химическо дружество в София и негов пръв председател. Райков полага големи грижи за преуспяването на дружеството и е провъзгласен през 1925 г. за почетен председател на новооснования Съюз на българските химици, в който се преобразува Българското химическо дружество с неговите поделения. Райков е член на Българската академия на науките и председател на нейния природо-медицински клон преди Девети септември. Като делегат на университета и други институции Райков посещава редица международни конгреси и конференции по химия, на които изнася и свои научни постижения.

В историята на Софийския университет името на Райков е свързано с откриването на Медицинския факултет като член и по-късно председател на комисията по откриването на факултета. От 1919 до 1922 г. той води обучението по органична и неорганична химия в същия факултет.

Проф. П. Н. Райков умира на 24 юни 1940 г. в София, като оставя след себе си светлата диря на един от най-известните представители на зараждащата се след Освобождението българска химическа наука.

Из книгата на Мирослав Парушев: „Бележити български химици“, изд. Народна просвета, 1980 г.

Портретът на проф. Пенчо Райков в статията генериран с изкуствен интелект по негова фотография.

В ПАМЕТ НА АКАД. ДИМИТЪР ИВАНОВ - БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРСКИ ХИМИЦИ - МИРОСЛАВ ПАРУШЕВ

АКАД. ДИМИТЪР ИВАНОВ

ДИМИТЪР ИВАНОВ

(1894-1975)

В своите оставени в ръкопис автобиографични „Спомени“ Ди­митър Иванов пише, че като ученик не е имал научни предпо­читания, а е готвил уроците си еднакво безпристрастно, без да се увлича „по някой предмет повече от друг“.

Към химията се ориентира по една благосклонна случай­ност, която дава щастлива и радостна насока на живота му.

Димитър Иванов Попов е роден на 13 октомври 1894 г. в с. Макоцево, Софийско, в семейството на учител, който в съща­та година става свещеник.

Средно образование получава в реалния отдел на I софий­ска мъжка гимназия. В последния клас учителят му по химия е Иван Площаков, педагог, общественик, издател, през 1923 г. столичен кмет. Понеже обществените задължения на Площа­ков не му позволявали да отделя достатъчно време за учили­щето, той определял успеха на учениците по тетрадките им за практически упражнения, които тогава-още „не съществу­ваха никъде другаде“. — „Моята тетрадка беше в ужасно по­ложение — спомня си по-късно Иванов. — Тетрадка за 5 сто­тинки, всичко написано лошо, с молив и след това залято от съдържимото на епруветките по опита. Казах си, че вероятно ще получа оценка единица, което ще бъде несправедливо, защото все пак зная нещо по химия. Когато тетрадките след известно време бяха донесени в клас, учителят каза, че са лошо написани, с изключение на една. Той повдигна моя парцал от купа, разтвори го и почна да  чете: реакцията се извършва между цинк и солна киселина, значи образува се хлоридът на цинка, отделя се газ, който е горлив и продуктът на горенето е вода (тя се кондензира върху студено стъкло). Всичко това става по следните уравнения, като и епруветката е нарисувана. Само този ученик получава отличен.“

Като завършва гимназия, Иванов търси път в живота, но не чувствува "никакво влечение към нещо”. Тогава напосоки записва математика в Софийския университет. Тази наука обаче му се струва суха и непривлекателна. По същото време Министерството на просвещението обявява конкурсна стипендия по химия в чужбина, за която той научава съвсем случайно от една обява пред министерството на пл. „Славейков“ в София. Веднага захвърля математиката, чиито лекции е посещавал само 15 дни, подарява сборника си със задачи на една колежка, която тайно обича, и я учудва с ненадейния подарък. После се прибира в бащиния си дом — „голяма къща, доби­тък, двор, стопанство", и потъва в усилена подготовка за конкурса.

Стипендията е основана от Стефан Берон от Котел за котленци. Но ако такива не се явят или пропаднат в състезанието, тя може да бъде присъдена и на кандидат от друго място на страната. Иванов има вече за конкурент една девойка от Котел. Веднага в ума му се прокрадва пресметливата мисъл да  я отстрани от пътя си, като й предложи женитба. Но когато я вижда, изоставя този план. „Казах — споделя той в своите „Спомени“, - че ще видим какво ще покаже сабята при съревнованието,  а колкото за женитбата тя не ми харесва.“

За щастие Иванов спечелва конкурса и решава да замине за Франция. Избира град Лион, защото е „чел някъде, че в този град е развита текстилната индустрия, която, разбира се, изисква багрила, а те са важни органични вещества“. В Лион се записва студент във факултета на  науките, но там химията се изучавала само няколко лекции и упражнения седмич­но и недоволен от това, той се премества в Института по индустриална химия при Търговско-индустриалната камара в същия град, където са имали всеки ден по 5—6 часа лаборатор­ни упражнения. Там в края на годината полага изпит. Мобилизацията през 1915 г. и последвалото влизане на България в Първата световна война прекъсват следването на Иванов. Той се завръща в  страната      и взема участие във войната като подпоручик от пионерските части.

След войната той се записва студент по химия в Софийския университет и след две години се дипломира. По предложение на проф. Караогланов става асистент по аналитична химия, макар че не е имал никаква склонност към аналитичната химия.

Скоро френското правителство отпуска чрез ректората на Софийския университет девет едногодишни стипендии във френ­ски университети, Иванов получава стипендия по химия.

Преди да замине, той се оженва, „защото — пише той в своите „Спомени“ — имаше опасност да намеря във Франция някоя католичка или еврейка, което много ще разтревожи баща ми свещеник“. Церемонията става в бащината му къща. На сватбената трапеза са поканени и присъствуват професори­те Захари Караогланов и П. Н. Райков и всичките му състуденти. До късно се играят весели сватбарски хора.

За Франция заминава семейно. Отправя се за Нанси и в края на годината получава диплом за инженер-химик. За ща­стие стипендията му се отпуска и за втората година, през която работи и защищава докторат при проф. Вавон.

След завръщането си в България отново става асистент по аналитична химия и същевременно работи по въпросите из областта на органичната химия. В началото на 1926 г. се ха­билитира за редовен доцент по органична химия. Рецензенти на трудовете му са Асен Златаров и П. Н. Райков, които се изказват благоприятно за кандидата. Проф. Райков намира, че благодарение на своята широка и солидна подготовка като химик, инженер-химик и доктор по химия, Иванов умее „пра­вил но да подбира и успешно да разработва научни въпроси из областта на химията“.

От своя страна рецензентът Асен Златаров също отбелязва, че в представените от Иванов трудове „е кондензирано изло­жение на обилен експериментален материал, в който е пласи­рано голямо усърдие и търпение, илюстриран е с много циф­рови таблици и данни, от които авторът умело се ползува, за да вади заключения и тълкува хода на химичните процеси“. Златаров подчертава, че за тези успехи на Иванов му е помог­нало „доброто химично школуване“. Златаров преценява кан­дидата „като солидно подготвен за научна работа, комуто, като се дадат условия, за да прояви своя опит и идеи, ще може да даде още по-ценен принос за органичната химия“.

На 24 април 1926 г. редовният доцент д-р Димитър Ива­нов прочита встъпителната си лекция на тема „Катализа и приложението ù в органичната химия.“

През учебната 1926—1927 г. Иванов работи при Виктор Гриняр — откривателя на органомагнезиевите съединения, в Ли­он (Франция) като стипендиант на Рокфелеровата фондация. „Стипендиантите на фондацията — пише Иванов в своите „Спомени“ — можеха да работят където пожелаят и върху каквито въпроси желаят. Аз бях работил върху органомагнезиевите реактиви, без да съм виждал някога техния открива­тел проф. Виктор Гриняр. Когато бях първия път в Лион, той бе професор в Нанси; когато бях втори път във Франция, оти­дох в Нанси, а той се бе вече преместил в Лион. Проф. Гриняр ми бе писал в София по повод на една моя публикация върху синтези с органомагнезиеви съединения, като я възхва­ляваше.“ По повод това внимание на бележития френски учен Иванов решава да използува стипендията за специализация при него. „Без колебание се обърнах с молба към проф. Гриняр в Лион да ме приеме в своите лаборатории, като му при­помних за писмото, което ми бе отправил преди години — зая­вява Иванов пред Френското химическо дружество през 1971 г. по случай 100-годишнината от рождението на В. Гриняр. — Проф. ми отговори веднага, като даваше съгласието си.“ При Гриняр изследванията на Д. Иванов са из областта на органомагнезиевите съединения, техния строеж и синтези с тях, които по-нататък стават централна тема на неговото научно твор­чество.

През 1929 г. Д. Иванов е повишен в извънреден професор при Катедрата по органична химия при физико-математическия факултет. За рецензенти са избрани отново проф. П. Н. Райков и проф. Асен Златаров, които отново се отзовават благоприятно за качеството на кандидата като учен химик-органик. Специално Асен Златаров посочва, че научните работи на Д. Иванов „показват неговото трудолюбие и похватност за експериментална и научна работа“. Златаров подчертава по-нататък, че Иванов „владее добре своята материя, запознат е основно с въпросите, които разработва и може да си поставя научни въпроси, за разработването на които са необходими както теоретични идеи, така също и експериментална сръч­ност“. В заключение на рецензията си Златаров обръща вни­мание върху очертаващата се едностранчивост в научната ра­бота на Иванов, която по-късно сурово ще осъди, но сега ду­мите му звучат само като доброжелателно напътствие: „Поз­волявам си — пише Златаров — да изкажа само едно поже­лание. Като се имат предвид добрите условия, които има г. д-р Иванов за своята школовка и специализация, желателно би било да прояви по-голям размах в своята научна деятел­ност, като навлезе и в други области на органичната химия, извън групата на органомагнезиевите съединения. С това той би проявил по-голяма самостоятелност и самобитност, като се еманципира от навеите, които носи от своя учител Гриняр. Подготовката на г. д-р Иванов му позволява да стори това.

Като извънреден професор Иванов продължава да работи главно върху органомагнезиевите реактиви на своя учител Гри­няр. Като пречупва творчески опита и знанията на френската школа в тази област, той разработва нова група органомагнезиеви съединения, влезли по-късно в науката под името „Реактиви на Иванов“ а реакцията с тях — „Реакция на Иванов“.

Прототип на този нов клас съединения се явява натриевият хлоромагнезиев фенилацетат, С₆Н₅СН(МgХ) СОONa, получен от Ал. Спасов (1930). В своите „Спомени“ Иванов изрично подчертава, че „първият полифункционален органомагнезиев реактив“ е създаден от Ал. Спасов и него. Тогава оба­че Спасов се готви за доцент и търси собствена тематика, ка­то предоставя на учителя си Иванов да продължи разработ­ването на новооткритите съединения, които съдържат наред с магнезилната група и някаква друга функционална група, по­ради което са наречени полифункционални.

Тук е уместно да се припомни един исторически паралел със случая Барбие, който стига до откриването на органомагнезиевите съединения, но предоставя разработването им на Гриняр, станал с право техен откривател пред историята на химия­та.

На 1 октомври 1935 г. титулярят на Катедрата по органична химия в Софийския университет проф. П. Н. Райков из­лиза в пенсия поради пределна възраст. Още през май съща­та година е обявен конкурс за подлежащата на освобождаване катедра. На конкурса се явяват двама кандидати — Д. Ива­нов и Ас. Златаров. Конкурсът протича много драматично и запълва една от най-интересните страници в историята на хи­мията в Софийския университет.

В едно от поредните заседания на Факултетния съвет Асен Златаров е избран с 16 гласа за временен ръководител на катедрата до приключване на конкурса, докато Иванов полу­чава само 6 гласа. Този предварителен резултат дава вече едно недвусмислено указание за съотношението на силите във факултетния съвет при бъдещата борба за титулярството на катедрата.

В автобиографичните си „Спомени“ Д. Иванов уверява, че на времето постъпва в Катедрата по органична химия поради напредналата възраст на титуляра проф. Райков с намерение да стане негов заместник. Действително в 1926 г., когато Ива­нов идва в катедрата като редовен доцент, проф. Райков е ве­че на 62 години и му предстои в недалечно бъдеще пенсиони­ране. Цели осем години, докато Райков навърши 70-годишна пределна възраст, Иванов живее със скритата надеж­да, че е негов предопределен заместник. Затова сега Иванов подема енергични мерки за своята защита. Опрян на една под­брана група членове на Факултетния съвет, той се обръща към трима чуждестранни учени-химици за мнението им върху ка­чествата на двамата кандидати в конкурса, като изпраща и трудовете им. Очевидно Иванов разчита с чужда помощ да повлияе на Факултетния съвет да измени становището си, кое­то ясно се очертава при избора на Златаров за временен уредник на освободената катедра. Но той остава разочарован: конкурсът спечелва Асен Златаров.

На 11 декември 1935 г. Академичният съвет потвърждава избора на Факултетния съвет с абсолютно болшинство: от 25 присъствували за Златаров гласували 25 с „да“.

Златаров печели конкурса, но борбата между двамата кан­дидати продължава, като излиза вече вън от сферата на Фа­култетния съвет.

Още при обявяването на решението на Факултетния съвет в полза на Златаров един професор от групата на Иванов ос­тава на особено мнение, което депозира писмено. Всички дово­ди на това особено мнение са внушени от отговора на чужден­ците. Авторът му изказва съжаление, че Факултетният съвет не е пожелал да се запознае с мненията на чужденците и е при­ключил конкурса, без да се съобрази с тях. Всъщност Факул­тетният съвет само спазва едно свое решение, съгласно което при конкурси и повишения да изслушва само докладите на официалните рецензенти, но не и мнения на външни лица. Вмешателството на външни лица в компетенцията на съвета фактически означава посегателство върху неговия суверени­тет.

Това ограничително решение Факултетният съвет приема при несъгласието на двама от своите членове, които активно поддържат сега кандидатурата на Иванов.

Единият от тях изтъква, че „в науката няма чужди и на­ши, а има компетентни и некомпетентни“. Поради краткия живот на нашия университет и ограничения брой на неговите преподаватели в повечето случаи не сме разполагали със спе­циалисти, които биха могли да преценят компетентно научните качества на кандидатите. Затова според него „повелителен дълг е на съвета, за да не спъва с излишни решения правилното развитие на едничкия ни университет, в такива велики моменти в неговия живот“ — като избор или повишаване — „да се обръща направо или чрез своите членове за осветление до компетентни лица независимо от това, дали те са наши, или чужди“. Ако искаме да живеем с живота на голямата наука, трябва да не говорим още за българска наука, а с благо­дарност да изслушваме мнението на строителите на науката, когато те благоволяват да ни удостоят със своето компетентно мнение.“ По този ясен и откровен начин единият професор вменил „в повелителен дълг“ на Факултетния съвет пренебре­жително недоверие към родната наука и благодарствено нископоклонничество пред чуждата наука.

В своето възражение вторият професор защищава същата антинационална позиция, макар и с други доводи. Според не­го, като не допуска външна намеса, „факултетният съвет се излага на риска да бъде упрекнат в желание да се огради от критиката на външни авторитетни лица, когато се разглежда научната дейност на неговите членове“. Като прибягва до услугите на „външни авторитетни лица“, вторият професор фактически отрича авторитета и компетентността на Факултетния съвет да преценява сам научната дейност на своите членове.

Особената позиция на двамата професори се определя от  техните общи интереси и задкулисните борби, които постоянно смущават и разяждат вътрешния живот на факултета.

Макар недопуснати и нечетени във Факултетния съвет, отго­ворите на чужденците химици-органици не остават тайна за членовете на съвета. По-голямата част от неговите членове оба­че не пожелават да се съобразят с тяхното съдържание и гласу­ват за кандидатурата на Асен Златаров, като защищават дос­тойнството, самостоятелността и зрелостта на родната наука.

След приключването на конкурса Д. Иванов превежда на български отговорите на чужденците и във вид на малка брошурка ги изпраща на различни лица.

В отговор на това открито предизвикателство през януари на следната година Ас. Златаров също съставя и разпраща друга брошура, озаглавена „Към въпроса за титулярството на катедрата по органична химия“, в която публикува списъ­ка на трудовете, които е представил за конкурса и заключи­телната част от докладите на рецензентите. В кратък предго­вор Златаров пояснява, че с тази брошура той се отплаща на приятели и познати за добрите чувства, които са му изявили, когато „Напоследък някои пострадали в неоправданите им ам­бициозни домогвания и кариеристични сметки“ са поискали го уязвят.

Брошурите на Иванов и на Златаров прозвучават като два последни изстрела, с които съперниците в конкурса приключ­ват битката за титулярството на Катедрата по органична хи­мия. Тази битка е само един напрегнат епизод от постоянната и остра борба за надмощие между двете основни групи във физико-математическия факултет на университета — групата на „старите“ и групата на „младите“. Завоювали позиции като първи строители на факултета, „старите“ ревниво бранят стар­шинството си срещу напора на „младите“, които проникват с неизбежността на всяка нова смяна. Останалите междинни чле­нове на Факултетния съвет се колебаят според случая ту към едната, ту към другата група, като по този начин съдействуват за успеха или поражението им в борбата.

Асен Златаров изхожда от средата на „старите“ и заслу­жено спечелва конкурса с предимствата на една обаятелна личност с многостранни научни и обществени интереси, с ви­сока култура, с огромен авторитет и широка популярност сред всички слоеве на българското общество. Напротив, Д.Ива­нов се опира на малка група „млади“ и на косвената помощ на авторитетни чужденци-органици. Но тъкмо тази чужда помощ накърнява националното достойнство на голямата част от членовете на Факултетния съвет и с това допринася всъщност само за поражението на нейните организатори и техния кан­дидат.

Асен Златаров обаче остава за много кратко време титу­ляр на извоюваната с толкова ожесточена борба катедра по органична химия. На 22 декември 1936 г. той почива, без да има възможност да чете лекции като редовен професор. Отно­во катедрата се овакантява. На обявения нов конкурс Д. Ива­нов се явява единственият кандидат и спечелва конкурса. Той става редовен професор и титуляр на Катедрата по органична химия във Физико-математическия факултет на университета, на който пост остава до 1962 г., когато излиза в пенсия пора­ди пределна възраст.

Като редовен професор Д. Иванов работи известно време върху така наречените дипнопинакони. Голям брой предста­вители на тази интересна група органически съединения са по­лучени от белгийския учен академик Морис Делакр, който отда­ва много от годините на своя живот за тяхното изучаване. Но разкриването на техния строеж и механизъм на образуване се отдава на Д. Иванов и сътрудниците му. Днес в световно из­вестният Наръчник по органичните съединения на Ф. Ф. Балщайн формулите на Делакр са заместени с предложените от Д. Иванов и сътрудниците му формули.

От 1944 г, до 1948 г. в научноизследователската дейност на проф. Д. Иванов настъпва период на застой, предизвикан от станалите революционни преобразувания в страната. Народната власт на Отечествения фронт подлага на критична пре­ценка обществено-политическата дейност на проф. Иванов във Физико-математическия факултет, в Софийското химическо дружество и в Съюза на българските химици.

Във факултета проф. Иванов се числи към групата на ре­акционните професори и не скрива антипатиите си към про­гресивните студенти. Той е един от професорите, които вземат участие в разправата на университетската управа с ръководи­телите на студентските вълнения в университета през март 1939 г. срещу окупацията на Чехословашкия от хитлерофашисткия вермахт.

В Софийското химическо дружество, както и в Съюза на българските химици проф. Д. Иванов е противник на демокра­тичната група, водена от проф. Ас. Златаров и комунистите Васил Огнянов, Мара Стефанова и други. През съюзната 1933—1934 г. той влиза в Управителния съвет на съюза и ста­ва редактор на съюзното списание „Химия и индустрия“. Този факт е тревожен знак за надигането на антидемократичните сили в съюза, което за щастие се оказва твърде кратко поради дълбоките прогресивни традиции в Съюза на българските химици. Но заедно с това като съюзен член проф. Д. Иванов оставя и една светла диря в историята на съюза със своята забележителна борба в защита на университетските химици, които правителството на Народния блок лиши в края на 1933 г, от правото да бъдат технически ръководители в хими­чески предприятия. Като защищава твърдо и убедително пра­вата на университетските химици, проф. Д.Иванов защищава националната кауза и престижа на Софийския университет, където получава първото си висше образование и професурата си.

Веднага след 9. IX. 1944 г. Отечественофронтовският учреж­денски комитет на Софийския университет отстранява проф. Д. Иванов, но скоро след това той е отново върнат в универ­ситета, където продължава и разширява изследванията си върху полифункционалните реактиви, като създава нова група органолитиеви съединения. Обширните и системни изследвания на проф. Д. Иванов върху органомагнезиевите и органолитиевите съединения не само довеждат до създаване на нова интересна група на полифункционални реактиви, но стават и отправна точка за нови и все по-значителни изследвания на на­ши и чуждестранни автори в областта на органометалните съе­динения и с това отреждат на българската органична химия достойно място в общата съкровищница на световната наука.

По начало проф. Д. Иванов винаги е отделял науката от практиката и не е търсил практическо приложение на науч­ните резултати от своите изследвания. „За науката са важни основните (фундаменталните) науки, от които природните са математика, физика, химия и биология, а инженерните, меди­цинските и др. са съчетания от тях“ — пише той в своите „Спо­мени“. След 9. IX. 1944 г. обаче проф. Иванов се съобразява с новата обществено-политическа обстановка и с присъщата му практичност бързо се включва в задачата на тогавашния Вър­ховен стопански съвет за издирване на отечествени ресурси. През годините на Двегодишния народостопански план (1948 — 1949) проф. Д. Иванов се насочва към изследване на българ­ските етерични масла и естествените ароматни продукти. В производствената лаборатория в Казанлък той работи с активното съдействие на група сътрудници през месеца па розо­варенето, като определя края на розоварителния процес с по­мощта на оригинално апаратче, което сам създава. През 1951 г. той поема ръководството на научноизследователска група към Химическия институт на Българската академия на науките за оказване на научна и методическа помощ на нашето етерично­маслено производство. Поставя се началото на системни химични и технологични изследвания на етеричните масла с модерни методи първоначално в Института по органична химия при българската академия на науките и Химическия факултет на Софийския университет, а по-късно и в редица други научни институти и развойни места. В резултат на тези изследвания се откриват значителен брой нови компоненти и микрокомпоненти на българското розово масло, правят се редица подобрения в производствения процес и се създават нови производства, а специалната научна литература се обогатява с повече от сто оригинални български научни съобщения върху химичния със­тав на нашите естествени ароматични продукти.

През 1965 г. България става домакин на Втория между­народен конгрес по етерични масла, председателствуван от проф Д. Иванов. Конгресът показа нарасналия междунаро­ден престиж на българската наука и утвърдения принос на Д. Иванов в областта на нашите естествени ароматични про­дукти.

През 1948 г. проф. Д. Иванов е избран втори по ред за член-кореспондент по химия в Българската академия на науки­те, а през 1961 г. — за академик. Той завежда секция „Орга­ничен синтез“ при Института по органична химия към БАН от нейното основаване до 1972 г.

Повече от 35 години Димитър Иванов преподава в универ­ситета на много поколения български химици и е ръководител на значителен брой сътрудници в Университета и в Академията, които той с умение подбира. Мнозина от тях по-късно стават сами академици, член-кореспонденти, професори, доценти и старши научни сътрудници.

Проф. Д. Иванов е автор на университетски учебник по органична химия, претърпял седем издания и останал насто­лен наръчник за работа и след завършването на университе­та.

Проф. Д. Иванов почива на 25 октомври 1975 г. в София, отличен с високи и правителствени награди за многостранна и ползотворна дейност в полето на родната химия. Научната му дейност е оценена и в чужбина — той е лауреат на Френска­та академия на науките (1932 г.), член на Френското химичес­ко дружество (1924) и на Немското химическо дружество в ГДР (1958 г.).

         Из книгата на Мирослав Парушев: „Бележити български химици“, изд. Народна просвета, 1980 г.

Препратки:

http://ochemist.losttribesource.org/chr-ivanov-chemistry-2012.pdf

http://www.orgchm.bas.bg/downloads/D_Ivanov_chestwane_120.pdf