ЕДИН ЧАС ПРИ ЯНА ЯЗОВА - ОТКЪСИ ОТ СТАТИИ В ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС

Посвещавам на Петьо Величков

Из "ЕДИН ЧАС ПРИ ЯНА ЯЗОВА"

Яна Язова е една от най-популярните поетеси у нас. В последните четири години, въпреки пречките от страна на някои безплодни литератори, тя се наложи като голяма поетеса с изключително дарование.

Въобще още с появата си, тя получи признанието на сериозната критика у нас и главно на интелигентното общество.

Точно на уречения час отидох при нея.

— Госпожице Язова, както ви е известно, аз идвам да ви интервюирам за нашите читатели, които са свидетели на вашите първи стъпки във вестника ни и те вярвам дълбоко да ценят вашия успех, който е плод и на тяхната подкрепа.

Поетесата се усмихна и без да чака да формулирам въпроса си започна:

— Какво да ви кажа. Първо, зная че ще започнете с моята биография. Тя е толкова кратка. Но все пак ще се постарая да задоволя любопитството ви.

Родена съм на 23 май, срещу празника Св. Св. Кирил и Методий, 1912 година в гр. Лом на Дунава. Много рано сме тръгнали за Видин, а после за Пловдив, където баща ми беше дълги години гимназиален учител. В София сме от пет години. Тук завърших гимназия и университет, слава Богу, завършвам сега.

— Помните ли кога точно сте написали първото си стихотворение?

— Първото нещо, което съм написала, беше за едно коте. Тогава бях на 7 годишна възраст и си служех само с главни букви. Обаче за първо мое сериозно стихотворение смятам стихотворението “За България”, написано пак по онова време.

—  Пазите ли тия ваши стихотворения?

— От тия стихотворения нищо не е останало, няма никаква следа. Но мога да ви кажа, че още като дете, още от 7 годишна възраст аз започнах да пиша, и до ден днешен аз продължавам все така с упорство.

— Ами кога за пръв път сте печатили?

— Едва, когато дойдох в I Софийска девическа гимназия, печатих в едно списание за ученици нещо за "Кръстопът". После като свърших осми клас исках да замина някъде в странство, за да следвам някоя висша наука. Но като гледах какво е положението, не знаех от къде да почна. Беше една мъгла в живота ми.

—  Бихте ли могли да ни кажете какво стана после с вас?

—  Бях слушала да се говори много за г. Ал. Балабанов , особено за

неговия верен поетически усет.

И след дълги колебания реших се да го помоля да прегледа и моитe стихове.

Това бeше преди повече от четири години.

— С какво отидохте при г. професорa?

— Когато отидох при него, аз имах пет тетрадки с по сто листа написани и от двете страни със стихове. И той се учуди, че толкоз много съм работила, че толкова млада съм могла да напиша толкова много стихове. И той ме накара да прочета нещо от последната тетрадка, за да види как пиша и какво пиша.

Поетесата замълча. Навярно споменът за близкото минало силно й подействува и аз зачаках, надвесен над моя бележник, без да я обезпокоявам с въпросите си.

— Тогава, спомням си много добре, той ми посочи на купища тетрадки, стихове, разкази и романи, пращани през всички години от всички краища на България, за да ги прегледа и ми каза: „ Виждаш ли тия работи от пода до тавана ? Всички пращат и аз на много съм помогнал, но и от много съм се разочаровал. Много видях, много вложих в тях. Ти ми прочети само няколко стихотворения и аз по тях ще видя дали има нещо у теб или не. Ако видя, че няма нищо у теб, ще ти кажа да се заловиш за някакъв друг занаят, да си гледаш занаята, че човек грънчар да е ама да знае какво прави. Едно гърне да направиш, но да е свястно.

Яна Язова въздъхна дълбоко, като че ли някаква тежест се стовари от нея и продължи:

— Това бяха първите думи, които съм чула от него. След това почти в безсъзнание от страх, аз му прочетох едно от моите последни стихотворения, което се казваше: „С я н к а". Отначало, той гледаше доста равнодушно, но когато стигнах до един ред, до този ред:

„Не се навеждай тъй, тъй чак дори до мен!  „Гласът ти е резлив, гласът ще ме разбуди“...

Той тогава, удари с ръка и каза: „Стига!"

И тоя ред, реши цялата моя съдба за по-нататък. След това той ми каза да поправя това стихотворение, да махна големите и гръмки фрази, които бяха в него за „Мрак", за „Ужас“ и да отида да го прегледа пак.

Поетесата се усмихна и продължи:

— Мнозина си мислят, че господин Балабанов е добър човек, че е много мек и много отстъпчив. Но той мен за това стихотворение 16 пъти ме е връщал. Това аз описах и в неговия юбилеен сборник. Той остро ми се караше, като ми казваше в гнева си, че съм се подигравала с поезията. Шестнадесет пъти аз се връщах с това стихотворение и го поправях и все не можех да разбера, какво той повече иска от мен, какво повече да направя. И най-после за 16 път, отивах с твърдото намерение и голямо отчаяние да му кажа, че от мен няма нищо да излезе. Тогава спомням си, беше зимен декемврийски ден, много мрачно време и още по-мрачно за мен. Тъкмо тогава аз слагах всякакъв край на моите надежди. И както вървях тогава отчаяна по пътя, зададе се по улицата едно погребение, много тържествено, богато, с венци. Гледам след колесницата върви една жена, сигурно съпругата на починалия, който беше убит. И като я погледнах не знам защо, нейното лице ми внуши, че тая жена е нещо виновна пред този убит човек и че се ужасно бои от неговата сянка, от спомена за него. Това ми се стори тъй, може би защото аз бях под влиянието на моето стихотворение „Сянка“, с което за 16 път отивах при г. Балабанов. И така на път, някъде в някаква сладкарница, аз седнах и за съвсем кратко време, преработих и написах моето стихотворение, което влезе като първо стихотворение в сбирката ми „Язове" със заглавие: „Вечната стража на моите пирове” и то излезе в 100 бр. на в. „Литературен глас". И когато излезе тоя брой на вестника, ние бяхме събрани в редакцията на Д. Б. Митов и г. Балабанов тогава ми каза: „Шестнадесет пъти ти поправя това стихотворение, ето сега ти казвам, много си изпати та мога да ти кажа, че и тия които ти написа по-рано, те биха правили чест за много от нас. Но аз те връщах, за да се научиш на труд, сама да работиш усилено и да знаеш, че в поезията никому хатър няма.

Поетесата говореше с чувство и аз унесен в говора й забравих да задавам въпроси. Слушах и записвах това, което казваше.

— Действително тоя ми пръв урок беше много горчив, почти жесток. И бе сигнал за моето бъдеще.

— След успеха на първата ви и на втората ви сбирка какво мислите?

— Мисля, че трябва да работя. И затова сега излезе третата моя сбирка "Кръстове". Имам готова и една драма или драматическа поема в стихове, в пет действия и две картини и се нарича „Силян Щъркът" [...]

Коста Георгиев

* * *

"TОВА Е КОШМАР!"

Из статията „Поезията на Александър Балабанов“, Яна Язова

И ето — зима. Вън вали едър сняг върху замръзналата, отдавнашна, снежна покривка на земята.

До забумтялата печка, някъде от далеч, чувам и си повтарям машинално малката песничка на Ал. Балабанов.

Що ме дрямка навалило,

Още слънце не се скрило?

Дали да легна в сън унесен?

Дали да запея песен?

Дали коня да разяхам?

Дали сабля да размахам?

Дали младост да подгоня ?

Или сълзи да зароня?...

Снегът ще се разтопи и ще дойде лято. Тогава ще излезем на зеленото по­ле и ще чуем как някъде, някое малко дете, научило в училището, пее чудно свежата, бурно надеждната и радостната песен на Ал. Балабанов:

„Охрид — син“

Това много популярно стихотворение се пее като народна песен. За него, както и сам авторът още при появяването му е съобщил, може да се каже, че е подражание, или както още при излизането му преди 28 години, един виден критик е казал за него:— май­сторски  побългарено.

Но то си е наше. То блести от свежестта на нашето Охридско езеро, блести с чистотата на белите, крайбрежни къщички, с любовта на невинните наши девой­ки, с лятото на нашата земя, с нашите лози, гори, с нашето вино, с нашия копнеж.

И изведнъж, бурна радост ме обвзема, че именно този, че от този същия Ал. Балабанов можах да узная нещо на този свят за поезията и за живота.

Не зная как да изразя тоя възторг, който ме обзе сега като си помислих това, като си спомних първите ми уроци при него. Как той с превързано око, от кое­то тече кръв, изкривен от страдание седи в една влажна и мрачна редакция, държи разтреперан и син от гняв мои­те стихове в ръка и крещи:

„Това е подигравка с мене и с пое­зията! Или ти мислиш, че аз съм престъпник, за да пусна такива стихове с толкова грешки! Аз нали ти казах всич­ко това да го поправиш! Да махнеш тия големи и пусти фрази Те са само за про­стаците ! На, на, гледай! . . .

Ние с нашия мил и добър редактор онемели се поглеждаме. Той ме гледа съ­страдателно, но не смее да проговори.

„Ето, гледай, за това стихотворение „Кошмар“, сто пъти те връщам да го поправиш. Какви са тия големи думи: „о, ужас“! и не знам какво си. Никакъв ужас не изпитвам като го чета, а съжа­ление.

Ако си голям поет, без да споменеш думата „Кошмар“ така предай своето преживяване, тъй кажи, ако искаш и с пет думи, че всеки, който прочете това стихотворение да изтръпне и да извика:

— Това е кошмар!

Така е за поезията! И чак тогава можеш да му сложиш заглавие „Кошмар“. Ето това е истинския поет. Това е силата на истинския поет“!

Тогава бях само на осемнайсет го­дини.

И ето излязоха тия мои първи стихове. Пак бяхме събрани в редакцията на нашия мил и добър редактор, Д. Б. Митов, едничкия свидетел на моите изпитания.

Беше пак зима, но не като тая. Тогава поне мислех, че вънка е лято. Стисках на гърдите си първия лист с моите сти­хотворения и не смеех да проговоря, за да не заплача.

От другата страна хванал болното си око, превързано със страшната черна пре­връзка, Ал. Балабанов поглеждаше с до­брата си усмивка на мене, знаеше какво ми е, и на него му беше така страшно радостно, и каза:

„Знаеш ли, сега ти казвам, много си изпати вече та мога да ти кажа: ония, първите стихове, които ми даваше, съвсем не бяха лоши. Много биха правили от тях капитал за цял живот.

Но аз исках ти да не пълзиш. Да видиш, че хатър в поезията никому не гледам и да се стягаш сериозно, като голям човек да работиш и без мене"...

И сега е зима. Трета зима от тогава. И хората казват, че е необикновено сту­дено. Но само при тоя един мой спомен, аз се забърквам... Сякаш вън пак е дошло лято. [...]

            Подготви: Кристиан Ковачев

АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ КАТО ОБЕКТ НА ХУМОРИСТИ И КАРИКАТУРИСТИ - АЛЕКСАНДЪР БОЖИНОВ

АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ КАТО ОБЕКТ НА ХУМОРИСТИ И КАРИКАТУРИСТИ

Мнозина не познават професор Балабанов лично, от виждане, но го знаят от рисунките на карикатуристите.

Веднъж в едно общество ме запитаха; - защо карикатурите толкова много професор Балабанов.

— Как „толкова много“, попитах аз. Смятате, че твърде много безпричинно го карикатурим, или изобщо твърде много го карикатурим ?

Намирам, че твърде много и безпричин­но, отговори господинът, който ме питаше.

Аз трябваше да обясня на тоя господин, защо инък той би останал все с това впечатление, че карикатуристите без­причинно се хващат за фигурата на някого само и само да го изложат.

— Господине, казвам му аз: най-напред професор Балабанов е един голям наш общественик. Няма културен, па и политически въпрос, където той да не е един от първите, който да каже своята компетентна дума.

Няма културно движение, в което той да не участвува с всичката си енергия и възторг — да работи, да се грижи, да дей­ствува, да услужва.

Той посреща чужденците, които идват у нас да се запознаят с нашата страна, с нашия художествен и литературен напредък — той ги посреща, той ги развежда, той им обяснява, той ги запознава с нашия духовен елит, той ги изпраща. Неговото име е свързано с всичко което диша, мисли и се труди,  за да издигне България на оная висота, която й е нужна, за да бъде без стеснителност приета в семейството на културните страни.

Той не е едно случайно обществено или учено недоразумение. Не, той засега е една необходимост. И затова той е търсен и ценен. Затова и неговото име често се споменува.

Александър Балабанов, въпреки годините си, е в изобилие на пъргавина и жизнерадост; неговата фигура, малка и набита, неговия ход, дребен и бърз като че е на колелета, рошавата му коса, връх която колебливо се държи една висока смачкана шапка, знаменитата му чанта, пълна с научни лекции и различни други колекции —  всичко това, казано от горе до тук за тоя човек, не може да бъде избегнато нито от окото на карикатуриста, нито от хумориста. Защото сюжет за карикатура не може да бъде едно бледо събитие, нито една невзрачна личност — карикатурата търси винаги едно подчертано събитие, или една фрапираща  личност.

Ето защо Александър Балабанов е такава благородна фигура за карикатуриста.

За него може да се каже, че той в едно и също време е и личност и фигура и събитие.

Нагърбен с толкова изобилна университетска и обществена работа, естествено  човек не може да бъде с онова спокой­ствие, което други от неговия ранг, нечувствуващи се задължени да оправят хорските работи, притежават.

И за това нашия добър приятел и любимец често пъти забравя какво е намислил да върши, или накъде е тръгнал да върви или къде се намира и затова често изпада в затруднително положение.

Много пъти, когато продължително чака трамвая пред Военния клуб и най-после той пристига, проф. Балабанов се качва в него, но си събува галошите пред трамвая, вън, на паважа и тогава се качва.

Понякога върви по улицата, пред него върви дама, мисли я че е жена му, настига я, хваща я под ръка, започва да й гово­ри, но тя смутена се изплъзва из ръцете му.

Когато двете му деца бяха малки и па­лави, той ги водеше лятно време във Варна, но когато се разхождаше в морската гра­дина с тях, вързваше ги с едно тънко въженце за кръста и ги водеше, да не ги загуби.

Често, едно време, в локалите му сме­няваха шапката. На една сламена шапка вътре веднаж беше написано:

„Тая шапка е на проф. Алекс. Балаба­нов, който я намери, или размени, да я за­несе в дома му, ул. Цибра, 7“.

Аз няма да разправям много още ра­боти за тоя оригинален наш приятел, професор, поет и пр. и пр. — това отбелязвам, да допълня онова, което казах — една обществена личност, напълно закръглена, за да не бъде пропустната нито в един момент от погледа на карика­туристите и хумористите.

За мене е било винаги едно голямо удо­волствие, когато съм взимал молив да го рисувам — един вдъхновителен и благодарен сюжет!

А л. Божинов

НИКОЛА РАКИТИН - ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС, БРОЙ 234 /В СТАТИИ И СНИМКИ/

IN MEMORIAM

Тъжно ли ви е за смъртта на Ракитин, господа български граждани? Наистина ли ви е тъжно?

Добре! Това показва, че още имате сърца. И добре стана, че показвате този факт. Защото до сега той твърде слабо си личеше.

Собствено, защо, господа българ­ски граждани, вие показвате, че има­те сърчица, само когато умре някой голям българин ? От глупост ли правите това, или от лекомислие?

Ракитин беше жив и здрав, пишеше своите вдъхновени песни, радваше се, като дете на българската земя, на вития Вит, на цъфналите вишни и на своите хубави рожби. Радваше се и на вас, господа българ­ски граждани. И ви обичаше. Беше нежен и сърдечен към вас.

А вие тогава не показвахте сърчицата си. Криехте ги дълбоко, да не би да изгорят от неговия слънчев поглед. Или се бояхте, че той ще ви каже: „Гледайте, колко мънички сърца?! Кръв ли има в тях, или нищо?

Ако бихте показали тогава сърцата си, Ракитин щеше да бъде жив. Защото трепетите на вашите сърца, щяха да заглушат кикота на една злоба, която плете шантажи и убива големите хора ; защото този трепет като вълна щеше да залее безочието, безсрамието, подлостта и низкото тъпоумие; защото, ако сърцата ви отделяха само по една капка кръв, река би потекла. Кър­вава река би потекла, господа бъл­гарски граждани, и в нея навеки би се удавило всяко сквернословие, от­правено към човека, който си слу­жеше с най-сладките български слова.

Сега ви е тъжно. Наистина много ви е тъжно. Сензацията ви потресе. Ударът беше така неочакван, че вие загубихте душевното си равно­весие, заклатихте се от замайване и когато се озърнахте, за да потър­сите престъпниците, измъчили и обругали Ракитин, видяхте собствените си сенки.

Не се сърдете, господа български граждани. Нали сме демократична страна ? Кой друг, освен демоса, е виновен за съществуващите щу­ротии ?

И точно за това ви е тъжно.

Ще дойде лято, ще тръгне демоса на екскурзии, туризъм, рибарство и слънчеви бани. Влаковете ще гъмжат от демос - патриотичен и възторжен — който ще се възхища­ва от цветята и тревите, от зе­мята и слънцето и ще пее „мила родино“.

А останалите по гранита капки кръв ще викат към небесата: „Бащице Хемус, не си ли обиден ? Раз­търси своята каменна снага и смажи мравките!“

Не се плашете, господа български граждани. Вървете спокойни на ту­ризъм, спорт и рибарство. И не мислете за тунел № 3.

Ракитин беше най-добрия човек на нашата грешна земя, и неговата кръв не може да вика за възмездие.

Нали точно за това ви е много тъжно ?

София, 2 май 1934.

Змей Горянин

* * *

За поета на слънцето

— Госпожо, кой ще ви посреща в Плевен сега! — изписка Лили Ракитин, най-голямата дъщеря на незабравимия покойник . . .

Да, кой ще ме посреща, кой ще ни посреща сега !

Това могат да помислят всички, които са ходили в Плевен. Първият човек, когото виждахме ние на гарата и през студените зимни дни, и пролет, и есен, беше Ракитин. Със светнало лице, със слънчева усмивка, с весел поглед, с широки крачки той идеше към вагона, простираше голямата си десница, грабваше ръцете ни и извикваше, тъй както би извикал всеки от ония, снажни като него и като него с широки души балканджии.

—  Е, добре дошли, добре дошли ! Живи бяхме пак да се видим!

После той ни отвеждаше в своя скромен дом и пак тъй широко се провик­ваше на жена си:

—  Майко, добър ти ден ! Водя ти гостите !

Имаше ли с какво да се гостят тия гости, по-нататък Ракитин не се грижеше. Той беше като врабците, за които пише в последното си стихотворение, че и да няма кой да ги храни, когато поетът умре, те ще дойдат на гроба му да клъвнат от коливото (обредно, варено жито, бел.ред.)

Ракитин често идваше у нас в Со­фия, по цели часове се разговаряхме на лю­бими теми — народа, обичаите му, думите му. Благодарение на своята общителност той беше цяла съкровищница от впечатле­ния, събирани направо от селата, малките градове, пътниците по трена.

В разстояние на три години три пъти посетих Плевен и то главно заради Раки­тин. Първият път той беше учител, спокоен, жизнерадостен, щастлив. Вторият път той беше директор на музеите, ентусиазиран, пълен с идеи задоволен морално. Разведе ме навсякъде, дори преспах на „горна земя“, както той наричаше парка.

— Тук всред природата ще настаня­ваме от сега нататък всички писатели, които посетят за сказки Плевен. Нека си отидат доволни, че пак да дойдат. Имаме нужда от тях.

Каква чиста мечта трептеше в погледа му, когато, като ми показваше паметниците, каза:

— Ще опиша всичко това в една популярна книга, да знае народа, какви велики дела са ставали тук.

Третият път той не беше нито учител, нито директор на музея; той беше читалищен деец, благодарен, доволен, примирен.

— Добре, че ме наредиха да обикалям читалищата из България. Тамам за мен работа !

Заведе ме в Пордим (град близо до Плевен, бел. ред.) на околийска читалищна конференция. Говори там простичко и сърдечно, тъй както той си говореше. Пред светлия му поглед се рисуваше обичната родина, осеяна с хиляди чита­лища — слънца на просвета.

На последния читалищен конгрес той беше вече клюмнал.

— Бай Ракитин, ще дойдеш и в на­шето село, нали? — се надпреварваха да го поканят делегатите тъкмо един ден преди смъртта му.

И той обещаваше, обещаваше наляво и надясно, както Вазовият епитроп, когато отговаря на дечицата: „Ще ви дойда, ще ви дойда, дядовото, скоро ще дойда на гости на школото. . . и няма да си ида вече . . .“

Широката му усмивка бързо застиваше на лицето. Но, ние неговите приятели, си мислехме, че балканският дъб ще прео­долее обидата, която му бяха нанесли напоследък. Нали животът беше най-голямата радост на този слънчев поет!

Колко жестоко сме се лъгали!

Калина Малина

ПРОФЕСОР АСЕН ЗЛАТАРОВ И РАДИОТО - Елисавета Кицова

ГОДИШНИК НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ Tом 73, кн. 1

ФАКУЛТЕТ ПО ЖУРНАЛИСТИКА 1979

ПРОФЕСОР АСЕН ЗЛАТАРОВ И РАДИОТО

Елисавета Кицова

Името на проф. Асен Златаров — учения с енциклопедични знания в областта на химията, биологията, физиката, медицината, философията, фи­лологията и литературата, е оставило трайни следи в съзнанието на няколко поколения. Неговата обаятелна личност съчетава качествата на бележит учен и общественик, педагог и публицист, интелектуалец, хуманист и демократ.

„Той беше един от ония, които принадлежат и служат не само на своето време, но и на бъдещето. . . Наука, изкуство и обществен живот бяха трите царства, из които неговият неспокоен, вечно търсещ дух непрестанно бро­деше“ — пише проф. Андрей Стоянов във възпоменателния лист за А. Зла­таров, издаден на 22 декември 1945 г.

         А акад. А. И. Хаджиолов подчертава, че „от 1915 г. няма по-значително събитие от коя и да е област на нашия живот, по която Златаров да не е взел становище в научен труд, брошура, сказка, реч или статия в списания и ве­стници“. (Народна просвета, април 1965, бр.4, с.74-84.).

Сред многобройните въпроси, които са предмет на статиите на видния български учен, е и появата и развитието на радиото — едно от най-значи­телните събития в живота на човешкото общество. И съвсем естествен е жи­вият отклик и желанието на хуманиста Златаров да съдействува за неговото популяризиране и утвърждаване у нас. Проф. Асен Златаров проявява под­чертан интерес към тези въпроси и със завидна последователност публикува статии с научен и научно-популярен характер в българския периодичен печат през 30-те и 40-те години, чиято тема е радиото и неговите проблеми. Прогресивните разбирания на учения и общественика му позволяват да оцени появата на радиото като „четвъртото велико придобитие на човечеството след книгопечатането, телеграфа, киното“. (Слово, 26.VII.1929)

В рубриката „Научна седмица“ ежедневникът за стопанска политика и културен живот „Слово“ помества статията на д-р А. Златаров „Чудесата па радиото“, препечатана от сп. „Природа“. С нея авторът цели да запознае българския читател с този все още възприеман като чудо през 30-те години научен факт, да изясни ролята на радиото като ефективно средство за масова информация и мощен фактор за въздействие върху обществеността. Златаров пише: „В романите на Жул Верна, на Фламариона, на Уелса се разказваха истории за съобщаване на хората през далечни разстояния с помощта на вълни, препращани през етера. . . Днес това е факт, радиото дойде да открие една нова, пълна с ценни придобивки за човечеството област. . . Днес теле­графът без жици и радиото (телефония без жици) имат приложение за раз­лични цели: журнализъм, пропаганда, образование, забава. Милиони хора днес са притежатели на радиоприемници... Приложението на радиото не се изчерпва само в предаване и приемане през хиляди километри на говор, пе­сен и музика, което е вече само по себе си крайно ценно, но днес радиовъл­ните и радиоапаратите имат разширено използуване... Радиото донесе и нов, лесен способ за бързо справяне с онова, което става по света, то донесе и приятни часове на песен и музика. Всичко това показва каква роля има да изиграе в народите тая, наистина магична придобивка за човека, овлаждащ тайните сили на природата и впрягащ ги в колесницата на своя победен ход.“ (Слово, 14.VI.1929)

На този проблем е посветена и статията „Великата победа“, публикувана в седмичното илюстровано списание за култура, художествена литература и наука „Нива“. В нея проф. А. Златаров изтъква: „Радиото е последната ве­лика победа на човешкия гений. Неговите практически възможности бидоха посочени, макар и в несъвършена форма, преди 25 години, когато Маркони успя да предаде през Ламанша със своя телеграф без жици три букви на една дума. . . Радиото е истинско народно училище в културните страни. То е така навлязло в живота, така го е обогатило, разширило и заздравило, че днешният цивилизован свят е немислим без него. . .“ (Нива, г. III, 1930,  бр. 5, с. 3)

Колосалната издръжливост, духовната мощ и балзаковската трудоспо­собност на българския Ломоносов, както го нарича проф. Й. Чолаков в ста­тията си „Асен Златаров — научен и обществен образ“ (Научен работник, 1965, кн. I), му позволява за около 25 години да напише 660 научни труда, монографии, студии, учебници, литературни творби, есета и статии, без да се откъсва от научна, преподавателска и обществена дейност. Част от него­вите произведения са отпечатани в 107 вестника. Проф. Златаров сътрудничи в 14 чуждестранни и 37 български списания. Той е член на редколегията на месечното научно-популярно списание „Природа и Наука“, което започва да излиза през септември 1930 г. При проследяване течението на това издание констатираме последователното преследване на поставената цел: популя­ризиране на радиото в България. Така в статията „Радиовълните“ А. Злата­ров пише: „Живеем във века на чудесата на радиото: през стотици и хиляди километри можем да предаваме без жици, без всяка веществена връзка не само говор, музика, но и образи.“ (Природа и наука, 1930-1931, кн. 7, с. 105) Тук Златаров изяснява някои основни по­нятия в радиотехниката като етер, честота и скорост на разпространение на вълната, видове дължина на вълната и пр.

А в кн. 8—9 на същото издание той продължава започнатия курс. В статията „Радиостанции“ авторът обяснява други основни понятия (модулация, антена) и запознава с принципите за осъществяване на радиопредаването и на радиоприемането. Златаров посочва и ролята, която играят някои инду­стриални предприятия и фирми, като немската „Телефункен“ и холандската „Филипс“, за развитието на радиотехниката. Статията е илюстрирана със схеми от автора.

Все в този ред трябва да споменем и статията на проф. Златаров „Мощта на ултракъсите вълни“ (Пак там, г. III, 1930, кн. III). Предмет на неговото внимание са същността и въздействието им върху организма. Като се спира на приложението на ултракъсите вълни, бележитият учен стига до идеята за междупланетни радио­съобщения.

Учен с широка ерудиция в много области на човешкото знание, А. Златаров сътрудничи и при издаването на библиотека „Натурфилософско че­тиво“. Той е автор на няколко статии в споменатата поредица. Така в кн. 55 през 1932 г. е отпечатана статията „Космичните лъчи и животът. Мирът на трептенията“. Тук ученият отново изяснява същността на радиото, като подчертава, че тя е все още недостатъчно описана като научен факт, и про­дължава: „Но не само за интелектуалното ни ободряване и въоръжаване запознаването с тия електрони има цена — тяхното изучаване водѝ и води една от най-грандиозните придобивки на човечеството — областта на ра­диопредаването и радиоприемането.“ В същата статия Златаров развива и мисълта: „Завоеванията на човешкия гений в областта на радиото са от не­измерима културна стойност и вещаят нова ера за човечеството. И не е чудно, че днес почти всеки говори за радио, за дълги и къси вълни, за радио-лампи и антени. Но малцина знаят същината на това, което се приказва, още по- малцина знаят от какви гениални научни открития на теоретици и експериментатори-физици се създаде и ръководи усъвършенствуването на теле­графа и телефона без жици и телевизията (гледане на картини, предавани по радиовълните), колцина знаят например как се образуват тия радиовълни?“

Бележитият учен повдига и въпроса за създаване на телевизия у нас още преди близо 47 години, когато националното радиоразпръскване едва се фор­мира, а за телевизия въобще не става дума. „Не е далеч времето, когато по къщите си наред с радиото ще имаме и малък екран, на който ще виждаме и чуваме какво става по големите опери, театри, ще присъствуваме на живота на градове и села от близки и далечни страни“ — предрича Асен Златаров в „Натурфилософско четиво“.

Значението на радиото за живота на обществото е в центъра и на статията „Културната роля на радиото“. Човекът с будна обществена съвест и поли­тическа съзнателност подчертава, че „радиото е оръдие на просветата, сеяч на духовни обществени блага, то може да занесе и в най-затънтените колиби знание, поука, практически съвети“. Асен Златаров дава израз както на своя философски мироглед, така и на гражданската си позиция: „Цената на ра­диото е не там, че гениални физици и техници го създадоха, а в това, че то внесе в културния развой на човечеството нови богати притоци, които го приближават към един по-човешки, по-хубав живот. И още нещо: една дълбоко присъща на човешкото в човека черта е да се чувствува той солидарен с цялото човечество.“ (Радиовести, 1929,  бр. VII, с. 1.)

Хуманистът и „войнствуващият идеалист“, както нарича Г. Бакалов проф. Златаров, не може да се примири с пренебрежителното отношение на буржоазното правителство към най-мощното средство за пропагандиране на националната култура в страната и в чужбина. „... И тъкмо заради това ние виждаме, че културните страни се надпреварват в откриване на свои радиоразпръсквателни станции. В тия страни знаят що значи културна политика и последиците от нея. А ние? В това отношение ние сме наравно с дивите народи... Не е ли срамота!“ (Радиовести, 1929,  бр. VII, с. 1.). Богато надареният Златаров не е само абстрактен учен и мислител, но и талантлив експериментатор. Неговите научни постиже­ния и открития в областта на химията, биохимията, броматологията и ензимологията са изградени върху основата на богатия му експериментален опит. Големият учен и обществен деец, пламенният пропагандатор на радиоделото е и страстен радиотехник. В спомените си, намерили място в юбилейния сбор­ник „В дар на Асен Златаров“, отпечатан през 1932 г. по случай четвъртвековния му творчески юбилей, неговата съпруга Евдокия Златарова потвърждава този факт. „От три-четири години той усърдно, със страст, се занимава с ра­диото. Той не е от ония радиолюбители, които завъртват само ролките и сядат да слушат. Той развъртва бурмички, оправя всички телчета, тъкми ги, прибавя и отнема от апарата разни части и го опитва. И това прави всеки ден с набожно увлечение.“

Ценно доказателство са и собственоръчно написаните от Златаров ре­дове за увлечението му от радиотехниката. Повод за откриването на това сви­детелство ни даде разказът на Елин Пелин „Най-новата болест“, публикуван в споменатия юбилеен сборник, във вестник „Литературен глас“, бр. 145 от 6. Ш. 1932 г. и в кн. 4—5 на сп. „Светлина“ от същата година. Повод за изда­ването на специалния 145 брой на седмичника за литература, изкуство и обще­ствени въпроси е юбилеят на д-р А. Златаров. По-късно разказът „Най-новата болест“ е включен в 4 т. от събраните съчинения на писателя Е. Пелин в 10 тома (С., 1958).

Като описва „мъките“ на заразения от „най-новата болест“ — радио­любителство — с много хумор, авторът „предписва“ на „болния“: „...

Асен Златаров — само той ще му помогне. Той го упъти, той го насърчи, той ще му помогне. . . Асен Златаров е боледувал от същата болест, но е вече в особен период на рядко и щастливо оздравяване. Боледуването му обаче не е минало безплодно: опитът от преживяното, науката му, знанията му са безценни. Той почва, щом го запитат, да чертае, да разправя, да убеж­дава, да съображава. . . От тия болни е нашият учител по радиото Асен Зла­таров.“

Когато в хода на изследването бяха прегледани някои документи от лич­ния архив на Златаров, вниманието ни беше привлечено от ръкописа на спо­менатия Елинпелинов разказ. Вероятно писателят е бил близък с проф. Зла­таров и след написването на разказа е поискал мнението му. Констатирахме, че А. Златаров собственоръчно е нанесъл някои корекции в ръкописа и изцяло е дописал последната част на работата (9-а страница от ръкописа на Е. Пе­лин), в края на която между другото става дума и за него. (ЦДИА, ф. 865, оп. 1, а. е. 388.)

Активен радетел за изграждането, утвърждаването и развитието на българското радио, Златаров открива едно от първите пробни предавания на български език в София през април 1930 г. с кратко слово и рецитация на Дебеляновото стихотворение „Аз искам да те помня все така“. Това науча­ваме от разказа на дългогодишния пощенски служител Павел Панчев, който завежда проф. Златаров на пробното предаване и присъствува на открива­нето му.

Д-р Светозар Златаров — по-малкият син на А. Златаров  посочва, че видният български учен е един от първите радиотехници у нас. Той е пред­седател на Съюза „Родно радио“, учреден през 1930 г., с основна задача по­строяването на национален предавател. (Наука и техника за младежта, 1975, кн. 315, с. 23)

Необходимостта от създаване на българска радиостанция и национална радиопрограма е взета присърце от привържениците на радиоделото в Бъл­гария. Между тях е и проф. Златаров. И когато започва кампания за реализиране на тази идея и за набиране на средства за постройка на предавателна станция, Златаров е в центъра на тази инициатива. Този факт потвърждава Атанас Илиев, който изтъква безспорната заслуга на бележития учен за прео­доляване неразбирането и нежеланието на тогавашните управници (Литературна мисъл, 1972, кн. II, с. 166.), отбе­лязва значението на Златаровия призив в сп. „Нива“ за създаването на национално радио в България. Патриот и демократ, Златаров прави горчивата констатация: „Само ние в България, за срам пред очите на Европа, сме един­ствени останали без такава (национална радиопредавателна станция). А у нас тя има да постига вътрешно-културни и външно-народностни задачи, задачи големи, които само управниците не виждат.“ (Нива, 1930, бр. 5, с. 3.)

Възрожденец по чувство, учен по съвест и поет по душа, Златаров посочва имената на Г. М. Георгиев, Н. Колушки, Г. Вълков и М. Георгиев като идеа­листи, културни ратници и мъченици, които „са се заели със свои сили да строят радиопредавателна станция и подарят на народа ни великото чудо и мощното завоевание на нашия век радиото“ (Пак там.)

В края на статията авторът използува възможността да стимулира патриотичното чувство на българите: „Подкрепете усилията на тия хора, дайте вашия малък принос, малка материална жертва, за да може строящата се станция на съюза „Родно радио“ да зазвучи и пръсне по нашата обедняла, обезверена и героична в търпението и мъката си родина поука, нравствена укрепа и часове на радост.“ (Нива, 1930, бр. 5, с. 3.)

Демократ по възгледи, А. Златаров отстоява идеята за демократизация на радиото. Той поставя въпроса за съдържанието на радиото, както и проблема за качествата на радиоработниците, разглежда тези качества в пряка връзка с качеството на програмите на радиото. Проф. Златаров, който е типичен пример за безкористна обществена служба, изтъква: „ ... Ще трябва нашето радио да се повери в ръцете на културна организация, която не гони с него користни домогвания... За да бъде радиото у нас наистина народно сред­ство за образование и възпитание, то трябва да бъде достъпно: съвсем малки такси трябва да се събират от радиопритежателите, трябва да се уреждат смислени радиопрограми, за които хора културни и издигнати да промишляват.“ (Радиовести, 1929, бр.13, с. 1)

1929 е годината, когато по целия свят се формират националните радиосистеми и въпросът за собствеността над тях и за финансирането им е актуа­лен както в Европа, така и в Америка, и в Япония. Асен Златаров заема ста­новището: „Радиото у нас не бива да бъде средство за доходи на дружествата, още по-малко на частни лица. Това би било престъпление с културните при­добития и народните интереси. Нека поне тук се покажем, че радеем нещо хубаво, полезно, без задната мисъл за гешефт и ограбване.“ (Пак там.)

Освен организаторската и пропагандаторската дейност, която свързва името на един от най-ярките представители на българската интелигенция с изграждането и укрепването на националното радио, проф. Златаров уча­ствува с всеотдайност, която е характерна за неговата честна и пламенна на­тура, и в първите радиопрограми. В своите спомени Ат. Илиев подчертава: „Той (Златаров — б. а.) изнесе първата радиобеседа в една къща на ул. „Бенковски“ при съвсем примитивни условия... Радиобеседите, които се прибавиха към обикновените сказки, обаче не бяха достатъчни на Златаров, за да задоволи стремежа си към колективизъм.“ (Литературна мисъл, 1972, кн. Щ, с. 166.)

Проф. А. Златаров, който е олицетворение на културната съвест на бъл­гарския народ, е един от основоположниците на народния университет. Той пренася своите покоряващи аудиторията лекции от залите в радиостудиото. И вероятно пламенният оратор и страстен пропагандатор, чието слово е воювало в пресата със своята сила и убедителност, е печелел не по-малко при­върженици на радиоделото в България със своето непосредствено участие в радиопрограмите.

За съжаление запазените извори на сведения за тази негова дейност са много малко или може би очакват откривателя си. Дано да е така. Защото остава надеждата. И съзнанието за неизпълнен дълг към светлата личност на обаятелния човек, учен и общественик, чиято съдба е тясно свързана с първите стъпки в развитието на българското радио.

 Подготви: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

ПОКЛОН ПРЕД НЕГОВАТА ПАМЕТ - Д-Р М.ЛЕЩОВА-ТРЪНКА

Специален брой на в. "Литературен глас",  брой 335 от 29.XII.1936 г., 

в 10 страници, посветен на Асен Златаров, редактор Д.Б. Митов

ПОКЛОН ПРЕД НЕГОВАТА ПАМЕТ

Трети път тази година вземам перото, да изкажа през сълзи болката си за скъпи приятели, с които смъртта безпощадно ни разделя. С близките на професор Златаров оплакват го и другари, съ­мишленици, колеги, студенти, чита­тели, слушатели и всички, чиято душа е била докосвана от него­вото увлекателно слово и неговата човечност. И дълго ще го оплак­ваме, достигналия съвършенството на личността, благодарение на свои­те дарби, труд и сърдце.

Оплакват го и тези, които го критикуваха, защото въпреки завистта, подлостта и просто­тията си, разбират, че умря един голям българин, за днешното вре­ме — най-големият, най-неуморимият, най-преданият. Дано поне сега почувствуват величината на Златарова, те, които не можеха да я измерят с късите си умствени аршини. Дано я почувствуват чрез тръпките на цяла културна България и чрез дълбоката печал, наситила нашата атмосфера при грозната вест за кончината му. Защото и други професори починаха наскоро, Бог да ги прости, заслужили с нещо на науката и страната, но те се пре­селиха във вечността без да повдигнат вълни от всенародна скръб. 

Много пъти съм искала да на­пиша нещо за професор Злата­ров, не за тези, които го обичаха — а за ония, които го критикуваха, за да им кажа, колко малко проумяваха те неговата всестранна култу­ра и неговият благороден борче­ски дух. Да им кажа, че даровитите хора като него, винаги са се проявявали в няколко области. Химикът Бертело, математиците Араго и Пенлеве, финансиста и со­циолога Нити, не бяха ли учени и същевременно държавници ?

И ако в най-културните страни не е наложително за учените да вземат пряко участие в управле­нието на своята държава и могат да бъдат спокойни за бъдещето й, тъй като обществениците им са обикновено високо просветени хора, у нас това участие е необ­ходимо, защото често пъти сме ръководени от недорасли и ограни­чени политици, на чиито знания и вещина не се прави проверка, а в случай на катастрофа, отговорностите не всякога падат само на техните глави.

Примерите, които изложих по-горе ги имаме и ние, дори би трябвало по често да ги срещаме.

Писателите Вазов и Величков, историкът Иречек не бяха ли по­викани като министри за доброто на народното дело? Професор Венелин Ганев не е ли капацитет по своята специалност и не е ли едновременно фин познавач на музикалното изкуство?

Ако ученият чувствува, че може да допринесе нещо на страната си, дълг му е да действува в това направление, защото ползата за на­рода ще бъде по-голяма и по-пряка, отколкото неговите малки открития, като изключим епохалните откри­тия, които са рядкост и случай­ност. Методите на изследването, спътници на науката, развиват най-тънкото чувство на наблюдение в учения, което може да бъде ценно използувано и в живота.

Критикуваха Златарова и като учен и като професор, и тия, които го критикуваха не бяха ни по-учени от него, ни по-плодовити в публикации, ни по-добри препо­даватели, напротив. А той, особено като преподавател, беше неоце­ними и незаменим. Неговите лек­ции не бяха сухи изложения, а при­ятни научни беседи, дълбоко обо­сновани и обширно осведомени за най-новото и за всичко, което е в допир с научната му дисциплина. При това, изящното му слово ги правеше лесно усвоими и интересни до наслада.

*

Ботаникът  Боние (Gaston Bonnier, бел.ред.) не беше нито Лине, нито Ламарк, нито Пастьор, въпреки безбройните си ценни тру­дове, но той  беше незабравим, любим професор с одухотворе­ните си лекции, които се слушаха с удоволствие и възторг цели десетилетия в Сорбоната и увли­чаха цели поколения, прекланящи се не само пред знанията му, но и пред огромната му култура. Асен Златаров на беше ли същото за нас и няма ли да остане като епо­ха в нашия университет и общественост ?

Науката привързва за винаги своите поклонници, но на някои от тях, тя не може да скъса връзките с живота, с хората, с действителността, не може да изчер­пи всичката им енергия и да задоволи всичките им стремежи. Това е съществено за Златарова, ето  защо, въпреки голямата си любов към науката, въпреки беззаветността, с която й служеше, той пишеше, говореше, ходеше между народа, за да задоволи друго едно чувство, чувството на социалност, много развито и разпалено у един алтруист и хуманист като него.

Не зная, скъпи покойнико, дали  можах с тези редове да защитя  светлия ти образ, но аз зная  друго, което приживе и ти знаеше. . . че съм била винаги между  тези, които те ценят, почитат и смятат за истински представител на борците от нашето възраждане — родолюбив, человеколюбив, готов на жертви за благото на нашата малка хубава татковина.

И когато преди години, твоите обожатели ти устроиха юбилей на  твоето ценно творчество и благородно дело, и аз, една от тях далеч в чужбина, желаех от сърце да се присъединя към всички, които ти подписаха малки и големи, но искрени изрази на по­читание.

И намислих и свърших нещо, за което никога не съм мислила дали се прави така или не. Нами­слих първа да подсетя французи­те, чиято култура ти бе възприел, проникнал, обикнал и разпространявал и за които писа през 1915 г.: „Ils doivent vaincre“ (Тe трябва да победят), да те възнаградят с най-голямото си отличие. И успях с по една дума дa привлека застъпничеството на най-видните французи — министри, сенатори, депутати, писатели, и журналисти, толкова беше голям и искрен възторга ми, когато говорех за тебе. Нямаше и месец от постъпката им, аз бях вече в София, когато пръв министър Боре ме осведоми телеграфически, че си награден с ордена на почетния легион. С каква радост побързах да ти известя на свой ред в Орхание за честта, която ти се правеше от стра­на на Председателя на Французката Република и да те сюрпризирам. Спомням си, как мъжът ми, с когото споделих желанието си, намираше, че то не е по силите ми. А аз бях уверена, че и най-наивната постъпка ще успее, ко­гато се отнася до Асен Златаров, до този, който дава много не само на България, но и на човечество, със своя необятен идеализъм.

Златаров, разумният, измерваше стъпките си по Христовите стъпки без да търси с това успехи, облаги и кариеризъм, а само облекче­ние на жадната си за добрини ду­ша, Златаров имаше мярка.

Драгий професоре, ти, който ми говори веднаж почти разплакан, когато ми разправяше за някои не­правди у нас, днес само с ед­но се утешаваме, че всички те оплакват и като слана ни попари твоята ранна смърт.

Виждаш ли как цяла София е облепена с твоите некролози, как са разтревожени студенти и граж­дани, как е потресен целият ни народ от голямата загуба. . . и ако виждаш, почивай поне сега в мир до веки веков!

Д-р М. Лещова-Трънка

---

в."Литературен глас", бр.335, от 29.XII.1936, стр.