Едвам я помня каква беше, когато бях още пет-шестгодишно дете. Смътно само си представям млада, двайсетгодишна жена, винаги обточена в басмяна рокля с ярки цветове, спретната, с приятно лице, макар и не красиво, с жив поглед и пъргави движения. В неделя и в празници си туряше на главата модния тогава фес с отсечен връх, препасан с копринено зелено чевре (мода, възприета от гръцките кокони в Пловдив), облачаше тъмноморав сукнен кожух с предници, обточени с лисичи кожи, с плитки лустрени обуща; на шията с две върви жълтици, под които висеше голям пиндар. Приказлива, със звучен, приятен глас. Нейното появяване или присъствие в къщата пръскаше атмосфера от радост и оживление. Някакви лучи идяха от благият ѝ поглед. И аз я обичах и вярвах, че никоя майка не е така хубава и добра, както моята.
Като сички сопотненки от по-заможните, от еснафските семейства, тя беше примерна домакиня: работлива, пестовна, пъргава, къщовница и вечно занята с домашните грижи. Когато наближаваше голям празник, тя сменяше басмяната ярко цветна рокля със сукман (аз мразех да я гледам в сукман) и зафащаше заедно със слугинята да чисти къщата. Требеше, раздигаше постелки и мендери, набиваше с бяла или синя глина стените към двора. Понеже децата идяха едно подир друго (аз бях първенецът) и грижите ѝ се увеличаваха, заедно с тях и енергията ѝ. Шиеше дрехите им от нов плат, или прекроени от стари дрехи — нейни и на баща ми, — кърпеше ни, всяка събота в скромното хамамче сваряваше вода и ни миеше главите. Когато зафанахме да ходим на училище, тя ни ушиваше торбички, за да носим в тях обядът си, обикновено хляб, маслини или пък сирене, и лук и сол и миродия. Това ставаше зимно време, за да не слазяме от училището, построено на висок хълм, край града, до което се отиваше по безконечни каменни стъпала, често поледенели. Ако някой от нас не идеше на училище, или се върнеше преди време, очакваха го викове и укори жестоки, като че е извършил престъпление! Един път чух майка си, че казваше на някоя жена: «Добре, че е дал бог училище, та барим колко-годе да си видя работата, а то като са тука децата, такъв врангълък дигат. . .»
А ние, когато нямаше училище, ставахме нетърпими с борбите си, с боевете си, с виковете си, с обръщането къщата наопаки. Тогава майка ми нямаше мир. Тя нямаше мир и при готвенето ястия на огъня. Пак борба, тичания, безпорядък. Напразно бяха нейните молби и заповеди да стоим мирни. Най-после тя прибягна до едно героическо средство, за да ни умири: поръча на циганите да ѝ направят една голяма маша (дилаф). И с това оръдие тя блъскаше през ръцете, по гърбовете, дето завърнеше. Тоя възпитателен дилаф ни пропъждаше и ние я оставяхме спокойна.
По-преди казах, че майка ми беше
равна по къщовничество със сички сопотненки: тя се отличаваше от тях — и смея
да кажа, от сичките — по ранното си умствено развитие и по любовта си към
книгите. Дори до женитбата си тя е била безграмотна — в Сопот нямало още
девическо училище. Първоначални познания от азбуката и по четене ѝ дал
по-старият ѝ брат Георги, който скоро обаче заминал на търговия във Влашко.
Майка ми обаче продължавала, и страстно, самообразованието си чрез четене
разните книги, които попадали в ръцете ѝ, и като мома, и като женена, помня, че
тя минуваше за най-учената. В празници събереше в дългата соба в бащината
си къща, съседната с бащината ми, около десетина и повече млади като нея жени,
сродници и приятелки, и им четеше бавно със звучния си глас, при общо
напрегнато внимание, «Памела оженена», «Синтипа философа», или «Александрията»
(тогава сички проливаха сълзи над смъртта на Александър Македонски и над
скръбта на коня му Буцефала), или пък «Хитростите на височайшаго Бертолда» (и
тогава сички премираха от смях). По-после тя се беше залюбила в «Телемаха»
(първия, Пиперовия превод). Седяща до прозореца в нашата къща, тя по цели
часове се углъбяваше в тоя прочет. Тя го четеше с глас и на мене, като ми
обясняваше непонятните думи. Нейната наивна доверчива душа зимаше за истински
факти и съществуването на Калипеса и нимфите ѝ в пещерата, и богинята Минерва,
и другите митологически лица във Фенелоновата книга. Аз споделях тая вяра дори
до петнайсетата си година, и горчиво беше разочарованието ми, когато узнах, че
сички тия поетични образи са измислица. . . Но книгите не падаха от ръцете ѝ,
въпреки нарасналите домашни грижи. Тя сега ми четеше Славейковата «Смесна
китка», като бе научила наизуст негови стихотворения, също и «Песните на
Осияна», печатана в същата книга. Чини ми се, че от майка си възприех и аз
страстната любов към книгата и изпитах първата непонятна прелест на поезията. .
.
Ако майка ми беше вече доста начетена и с доста развит литературен вкус, тя остаяше много назад в писането, на което сама се бе научила, и се бунтуваше против всяко правописание в писмата си и началните букви в началото на фразата или на собствените имена ги пишеше с малки букви. В това простително невежество си остана и докрай. Но пак далек надминуваше баща ми, самоук също, който и докрай продължаваше да пише търговските си писма с черковни букви и без никаква следа от какво-годе правописание.
Обичаше със страстна любов и природата майка ми. Най-щастлива се усещаше, когато излазяхме семейно на разходка, в хубавите околности на Сопот, в полите на Стара планина, при сопотския манастир «Св. Спас» или в «Сарая» на зелените ливади под ореховите широки сенки. Очите ѝ бягаха по върховете на планината и дълго се спираха очаровани в околните красоти. Тая нейна любов към картините на природата се засили по-после и тя казваше на жените и на мъжете, които ни бяха другари, сочейки към красотите: «Гледайте, гледайте.» Майка ми беше поет по душа при лицезрението на природата, такава си остана и докрай. Тя често ми разказваше, че България е най-хубавата земя на земята (а тя не беше виждала никоя друга земя) и затова, казваше тя, сичките царства искат да я превземат! И аз ѝ вярвах тогава.
Майка ми не обичаше само да чете песни, тя и пееше. Имаше прекрасен сопран, беше отлична песнопойка, за такава минуваше и при другите жени. При весели събрания от съседи и роднини тя непременно беше канена да пее, и тя пееше с охота, и с въодушевление. Малко бяха тогава песните: «Престанете, невинни окол мене птичета» (Зафиров), «И гледайте, братя мили, що се вее там на брега» (Друмев), «Българио, мила майко, ще ли още ти да спиш?» Или пък любовните от Петка Славейков: особено тях баща ми с наслаждение слушаше. Доста, грубичката еротика в тие песни се слушаше и гълташе без скандализиране, тя не засягаше сърцата, а само мелодиите пленяваха.
Отношенията между майка ми и баща
ми бяха винаги сериозни. Никакъв, даже най-малък израз на нежно чувство пред
децата. В къщи никога не се чуваше реч за любов. Произнасянето на тая дума се
считаше неприлично и само развратен човек можеше да си позволи да я изрече.
Един непонятен свян владееше синца ни. Тоя свян се присади в душата ми за дълги
години по-после. Той се отрази и на лириката ми, когато зафанах да я пиша. Когато
исках да пиша за любов, винаги усещах стеснение, при мисълта, че като се
напечатат песните ми, майка ми ще ги чете (от баща си се не боях, защото той не
четеше такива непотребни работи). И аз само прикрито пишех за любовните си
чувства. В 1880 г., бидейки председател на окръжния съд в Берковица, аз обаче
пратих Хр. Данову за напечатване лиричната ми сбирка «Майска китка». В нея
имаше няколко еротични стихотворения, между тях и едно, посветено на някоя си
Рафие, мома туркиня от шантан в Русе, дето служех, преди да дойда в Берковица.
След няколко време получих от майка си едно сърдито писмо. Тя чела «Майска китка»
и ми казваше: «Как не беше те срам да пишеш за тие проклети читакини!» Аз
разбрах, че тя се беше помирила с другите еротични песни, но за тая, за
туркинята, само се възмущаваше. Нали турците преди две години бяха изгорили
къщата ни и убили баща ми в Балкана?
В турско време аз се затварях от баща си в една стаичка и пишах стихове. Пишах повечето ноще. Работях някаква драма в стихове: «Светослав Тихо». Майка ми, при отсъствието ми, влазяше в скривалището ми и четеше каквото съм писал. Беше ѝ се харесало. След вечеря отивах пак, скришно, да работя в стаичката, но често свещта догаряше и аз остаях в тъмнината. За това майка ми преглеждаше отрано имам ли свещ, и ако нямах, поставяше ми едно фенерче на масичката.
Аз страдам от неизлечим мързел за писане писма. Майка ми, напротив, водеше вечно кореспонденция с пръснатите си по разни страни синове и дъщери (Сопот, Петроград, Бухара, Алжир, Одеса, Пловдив, София). Тя считаше за приятен дълг, пишейки на някой син или дъщеря, да предаде в писмото си какво ѝ пишат другите. Така, чрез нея, бяхме винаги осведомени един за друг. Тя беше един вид Agence Havas на нашето пръснато семейство. Истина е, че почти всички ние бяхме неизправни и на пет нейни писма отвръщахме с едно. Но тя беше неуморима. Кореспонденцията ѝ доставяше вътрешно удоволствие или разтуха сред многобройните домашни грижи. И винаги в писмата ѝ, напоени с тъга, не липсваха съвети, ободрения и практически смисъл, едно преобладающе нейно свойство. Тя даже понякога строго съдеше. Методична и точна по навик, тя в едно тефтерче, като в изходящ журнал, бележеше датите и съдържанието вкратце на писмата си, а получените писма съхраняваше грижливо. Тая добродетел на редовност никой от нас не можа да усвои. Тая нейна кореспонденция престана само когато сички ние се прибрахме около нея в София.
В София, може да се каже, че животът ѝ беше най-пълен, ако не най-щастлив. Тя се радваше, че е обиколена от челядта си, тя се гордееше, че ние изобщо се радвахме на добро обществено положение и на почет и от хората. Пречеше ѝ само честото боледуване. През такива тъжни часове, не можайки лично да следи домашните интереси и задължена да пази стаята или да почива, тя намираше единствено развлечение в четене книги, и най-много четеше моите. И само тях — о свещен майчин егоизъм — намираше хубави. «Под игото» го беше прочела много пъти и намираше особена наслада да отгатва кои действителни лица от Сопот се крияха под измислените имена. Четеше усърдно и стихотворенията ми в «Пряпорец и гусла», «Тъгите на България» и «Избавление», оставили в душата ѝ най-дълбоки впечатления. Много тя знаеше цели наизуст, а на някои беше намерила и глас и ги пееше, когато беше самотна. Бледното ѝ лице се осветляваше от лучите на щастие, когато гости ѝ говореха пофални думи за мене. По желанието на княгиня Мария-Луиза тя ѝ се представи в двореца. Каза ми, че поискала да цалуне ръка на княгинята, но тя не дала и цалунала ръката на майка ми... Празнуването на моя 25-годишен юбилей беше най-светлия ден в живота ѝ.
На 1897 г. станах министър в Стоиловия кабинет. Майка ми се радваше, естествено. Но положението ѝ стана малко мъчно. Постоянно просители и просителки идяха да я молят за ходатайство пред мене. Милостива, както беше, тя обещаваше, тя ме молеше. Разумява се, аз не можах да удовлетворя сичките ѝ ходатайства. Тя страдаше от това и се чудеше как да отпрати хората с празни ръце.
Дълбоко религиозна и благочестива, тя не пропущаше случай, когато бе здрава, да ходи на църква. Кога не можеше, тя четеше евангелието, светчето (пред лягане) и томът с проповеди от Софрония(?). Или седнала на ниския си мендер, до прозореца, с папка на коляното, тя пишеше своя дневник, собствено страданията си след разорението на Сопот през Руско-турската война. Тя казваше: «Когато свърша това, четете да видите какво е тегло теглила майка ви. . .» От устните ѝ разкази аз знаях това, но ни тогава, ни по-после нямах куража да прочета дневника ѝ. Това сторих еднаж преди година през март месец. (Чете ми го и д-р Иван Шишманов, в свой препис, дешифрирал с доста мъка нечетливите ѝ слова и лишени от пунктуация фрази.)
Балканската война я завари много
зле болна. Тя вече боледуваше от две-три години кога по-тежко, кога по-леко.
Но многото грижи през живота ѝ и осемдесетгодишната ѝ възраст сломиха
най-после нейния издръжлив организъм. (Тя бе преживяла баща, майка, братя и
сестра — целия си род.) Когато двамата ми братя, офицерите Владимир и Борис,
дойдоха да се простят с нея, отивайки на бойните полета, тя със сълзи па очите
ги благослови и им каза: «Ех, отечество е това. Идете!. . .» После залепи
очите си на прозореца и жадно ги изпраща с погледи, додето се изгубиха на
улицата. Това последньо сътресение може би ускори кончината ѝ. Един час пред да
умре, аз бях при леглото ѝ. Тя беше страшно изтощена, но в пълно съзнание.
Направи усилие да говори и със задавен, глух глас ми каза: «Досега сте живели в
братска любов, живейте тъй и занапред, синко!» Това бяха последните ѝ думи,
които чух ...
След половина час падах плачущ на
колене пред нея и цалувах студената ѝ ръка...
Това беше на 6 ноемврий 1912 г.
Когато бях дете още, майка ми,
помня, често ми говореше, за България.
— България е най-хубавата земя на
света, за това всичките народи ни завиждат.
Тия думи се втълпиха тогава в ума
ми.
Отде знаеше тя това? Тя не беше
видяла България, тя знаеше от България само родния ни градец Сопот, нито беше
чела някаква книга с описанието на България, защото тогава нямаше такава. Но тя
ни твърдеше това с такава увереност!
И аз ѝ повярвах.
И в моята крехка детска душа отрано се вкорени убеждението, че България, моето отечество, е най-хубавата земя на света. Кои «сички народи ѝ завиждаха», как ѝ «завиждаха» — това не знаех и не се питах. Доста ми беше да зная онова, което знаях. И аз се гордеях, че имаме такава хубава земя, че съм роден в най-хубавата земя, и като се гордеях с нея, аз я и обикнах. Аз бих я обичал и грозна да беше, обичал я бих за страданията ѝ вековни, за миналото ѝ славно и тъжно, обичал я бих за надеждите ѝ и за вярата ѝ в светло бъдеще и за борбите, чрез които то щеше да се постигне. Но аз тогава бях малък и сичко това ми беше неизвестно, та и непонятно. Хубостта обаче, понятие неотвлечено, беше достъпна за моите детски възприятия. А там, дето е красота, наблизо стои и съчувствие, обич.
Из книгата на Иван Д. Шишманов - "ИВАН ВАЗОВ - СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ", 1976
