ТВОЯТА ЛОРА - ОТКЪС ОТ ЛОРА ДО ЯВОРОВ, ГАНКА НАЙДЕНОВА

ТВОЯТА ЛОРА

Мой милий Пейo, ... да, с едно усилие написах името ти. Не привикнах отначало да го произнасям и сега — да го напиша — това ми се вижда, кой знае каква голяма интимност, която ти — многотърпеливия философ във вечна méditation — не заслужаваш много. A propos — получи ли le philosophe en méditation? Не е ли хубаво?

Сега да ти се похваля, че вчера получих едно писмо, — което ме доста зарадва. Мисля, че бях ти разказвала за една симпатична англичанка — професорка в Berlitz School в Лондон. Тя замина преди две години за Америка със Сара Бернар — като нейна секретарка и учителка по ан­глийски. Бях й писала в Лондон, тъй като предполагах, че се е върнала отдавна — отпуска й от училището не беше много дълъг. Препратили й писмото от Лондон и тя веднага ми пише да се видим. Тя останала още при Сара Бернар. Вчера от музея Люксембург — минах в rue d’Assas и намерих писмото й, стояло там два дена почти, тъй щото пропустнах даденото й rendez-vous. Но дава друго и за тази вечер в театр Rѐjane на пиесата L’aigrette. Ще отида довечера там, ако не телефонира, че е заета в последния момент. Тя е един много добър човек и доста умна, доволна съм да я намера.

Снощи имах намерение да си легна в 7½, даже не мислех да вечерям. Дойдоха Виола и Илия и трябваше да излезем. Ходихме после на кинемотографа в квартала тук, гдето една вечер бяхме с Райна и Арнаудов. Ти не беше тогава нели ? В спомена за тази вечер има една ужасна празнота. Да, ти не дойде, защото твоята руса приятелка те чакаше. В някоя цалувка ти беше й обещал да се върнеш рано.

Ей сега слугата мушна под вратата две писма — твоята карта и писмо от англичанката.

Ти, мило момче, си много добро. Беше ме вече страх, че си ми сърдит. Но ти разбери, че сигурно не бих била никак взискателна, а писмата с обещанията ти — съвсем не биха ми липсвали, ако те обичах по-малко. Благодаря ти много, че ми пращаш пиесата. Снощи Виола и Илия разиск­ваха старата пиеса и искаха непременно да знаят сюжета на новата. Като им казах само епохата на началото на пиесата, те решиха единодушно, че това била майка ни. После сюжета ги озадачи, но те казаха, че само да прочетат пиесата — ще разберат всичко. Те ще си бъхтат много бед­ните глави — още повече там се споменува Notre Dame — това е за тях достатъчна гаранция, че и аз съм вътре! Ще бъде много смешно уси­лието да решат ребуса.

Онзи ден Виола се върна от аптеката — Илия дойде да я търси и тогава ти изпратих онази карта. Те и двамата са вразумени и напоследък несправедливо е да се оплакваш от тях. Виола даже на синът си разправя за „чичо Яворовъ“. Тя се погрижи и за имената на нашите деца и намери, че синът трябва да се казва Яворъ, а дъщерята Топола. Сега вече можем да сме спокойни, нели?

Значи утре ще имам дълго писмо от тебе? Още по картата личи, че ти си много весел и това ме много зарадва. Сега няколко месеци — до нова пиеса — ти няма да си толкова мрачен и ще ме обичаш повече. Антрактите между пиесите ще са за мене това, което са за учениците ваканциите. Моята ваканция дойде и аз дишам най-после свободно. (Това не е ефекта на операцията — разбери, че аз съм взела тържествен тон — според случая...)

Да не забрава. Защо толкова пестиш хартията си и винаги гледаш да има само четири страници ? Аз се хващам на бас, че това е някаква мания. Тебе ти е жално, че пликовете ще останат сами. Ти имаш добро сърдце, вярно е, но все пак, мой милий, надделей чувствата си малко и ми пиши по­вече. В краен случай купи само хартия — ако и друга — и прибавяй от нея...?! Струва ми се, тук е единствения изблик на твоята пестеливост. А! Още нейде! Всяка нежност, която би ти дошла на ум (минавайки през сърдцето — надявам се) ти я пестиш за Олга (Герой от Яворовата драма „Когато гръмъ уда­ри“ (Б. Р.)  или за „си­нът“. Тебе ти е жално да я разпилееш в та­кава дребулия — писма! Тях никой, освен аз, не ще чете може би. Задоволството от всеобщо наслаждение ще липсва!? Но аз съм съгласна да ги напечатам даже, само пиши писмата си по- дълги ...

Моята майка не ми е писала още — пише на Виола, че чакала по-друго настроение за това. Но знаеш ли аз като се разсърда, какво ще направа ? Прочети Нервозния човек от Чехова — сега поне имаш време — и ще видиш колко бдителна е моята храброст. . .

Сега за англичанката Miss Ornsby. Тя ми пише, че ме чака довечера в 7 часа тъкмо пред опе­рата. Възможно е да е с нея жълтоокото момиче, която също запознах в Лондон и за която разказвах на тебе и А. в Wiler — а Вий ме гле­дахте — като че ли през мене искахте да го глътнете. Вий ходихте тогава...

Да, заслужава да се замислиш. Аз вече два пъти днес споменавам А. И ако помнех поне една дума от това, което той ми каза тук — в същия хотел — щях да повярвам, че става опасно. Същата стая беше заета. Аз щях да си спомна, може би. Щях да си спомна как гасях лампата и стоях дълго-дълго на прозореца, за да вида дали ще минеш от някъде да те вида отдалеч — да те вида да си отиваш... А долу в сладкар­ницата бедния Анастасов ядеше сигурно сладки след сладки — за да види как ти ще дойдеш. Той, ако и никога да не го оставих да ми го каже, знаех, че в Лондон и тук имаше ня­каква слабост към мене и по алюзиите му разбрах, че той мисли нашите отношения за много по-близки, отколкото бяха (защото ти не ме оби­чаше — не забравяй).

В туй време пък в София се разправяло, че А. осъмвал при мене. (Това ми каза ти, нели ?) Доста сложно, нели?

Кажи кога ще те вида ? Ти, ако не искаш да ме гледаш, вземи си черните очила — но аз искам да те вида и да те гледам! Кога ще се печата пиесата ? Защо не я печаташ вед­нага, та през лятото да нямаш право да си много замислен ? А ако пак си позволиш да се замислюваш, ще ти изхапа устните до кръв. То­ва ще те отучи…  Защо да те цалувам днес, когато устните ми са все пак тъжни и сами. По-тъжни от твоите пликове, които хартията ти би напустнала и за които ти е толкова дълбоко жал...

Моята рокля за твоята пиеса още не е готова. Бързам да я имам в къщи — ще я гледам и ще ми се струва, че след малко ти идеш и отиваме заедно на първото представление на „Под стария дъб“.(Първото заглавие на „Когато гръмъ удари“ е било „Под стария дъб“ (Б. P.). Ще бъде ли това и ще отидем ли заедно?

Твоята Лора

петъкъ зарань 10 часа

Мой милий Пейо, писмото ти ме събуди.

Два вечера под ред да стоя до късно — от това се бях отвикнала и днес се чувствувам много уморена. Трябваше да отида при док­тора, но той беше ми назначил девет часът сутринта — сега е вече девет — и аз отложих за утре.

Снощи се намерихме с Miss Ornsby пред операта. С нея дойде не желтооката, а една черно­ока французойка. После отидохме в театра Réjane в ложата на самата Réjane. Сара Бернар й по­искала една ложа за своите приятелки уж, a Ré­jane отстъпила ложата си. Тя има същото място на софийската директорска ложа, само че е грамадна. Пиша ти това като куриоз. Да не помислиш, че ме обхвана внезапно манията на величи­ята. Още повече, че аз не мога да се примира с идеята, че такива велики артистки могат да са толкова грозни. Пиесата не е лоша — съвсем не е лоша в сравнение с повечето французки пиеси. До преди две години аз следях редовно новите френски пиеси... Една стара аристократка казва в L’aigrette — говорейки за децата и внуците си: il faut fleurir leurs routes, pour qu’ils fleurissent nos tombes ... а нашитe родители — в повечето случаи — сa много по готови да украсят нашият гроб, от­колкото нашият път... Пиесата свършва приблизително с това: on ne connait jamais la femme qu’on aime — puisque …c’est infini! Това казва Réjane на приятеля си, комуто помага да се освободи от предразсъдъците си на аристократ и да не се самоубива — а да живее и работи заради него самият и заради нея. Все пак Réjane можеше да е малко пo-хубава ...

Да не забрава. Ще те моля да вземеш двете малки фотографии на картините, за които вече писах. Обещавам ти най-тържествено, че нищо, абсолютно нищо няма да изпрата вече. Но за тия фотографии ще ми бъде жал. Много просто, като се върна, ако не сме заедно, ще ги подарим ня­кому. Но сега ги вземи. А друг път ако ти се случи да пишеш на тая тема, не пиши тъй: „много“ ми е приятно да ми пишеш за нашия брак и „страшно“ ми е неприятно да ми напомваш — за нашето отженство... Не намерих думата... защо „много“ и после „страшно“ ? Страшното на първо място би фрапирало повече, ако и да не е много уместно прилагателно. Това съвсем не е важно. Най-доброто е, че ти изглеждаш весел, а най-лошото е, че аз не мога да те вида.

„Имаме много време за чакание най-удобния момент“ да се видим. Това „доста“ колко дни съдържа? Но нищо! Ти си сега — днес — за пръв път — винаги моя. Винаги — значи от сутрин до вечер и от вечер до сутрин! — Надявам се да си знаял това, като си ми го писал. Аз ще ти го припомна, но главното е ти да го не забравяш. Но аз те обичам достатъчно, за да ти вярвам напълно. Помни това, само това. То стига.

Нима аз приличам на умряла муха ? (Понеже ти намираш, че приличам на теменугата в пис­мото). Но щом си я цалунал и ти — прощавам ти хиляди пъти сравнението.

Кой ще рецензира пиесата ти ? И тази, която ми пратиш, за мене ли е или ще трябва да ти я върна. Ако е за мене — благодаря много. След като я прочета — ще дам да я подвържат — за да се не мачка.

Взех втор лист — но надали ще напиша много. Боли ме наново главата и една доста непри­ятна невралгия във всичките зъби... Следствие на историята с носът. Бих искала много да остана днес цял ден сама, но Виола ми каза, че ще дойде и аз не можах да й откажа. А когато не ми е добре, аз обичам да съм сама. Ще гледам да остане продължението на историята с но­сът след Великден; доктора няма да е доволен — но рязаното го чувствувам още свежо и малко ме е грижа за доктора. Нели не можем да се видим до май? Има време значи.

На майка си не ще пиша нищо, струва ми се. Тя би трябвало да се вразуми сама. Пращам на Петко и Тони карти и туй то. Щом дойдох й писах едно доста добро писмо. Тя не ми отговори. Затова няма и да й пиша вече догдето съм тук.

Сега ще си легна пак — главата ми тежи. Ще стана и ще се облека в 12 за обяд.

Цалувам те и искам да те вида. Снощи на връщание от театра ми беше много — много сту­дено. Колко би ме стоплила ръката ти — в моята.

Цалувам те и те чакам.

Твоята Лора

СПИСАНИЕ "ПРИРОДА И НАУКА" ДЕКЕМВРИ 1936 г

ПРИРОДAиНАУКА, год. VII. Кн. 5—6

† Aсѣнь Златаровъ

Когато говорим за него, титлите сa излишни. Познаваме редица професори, общопризнати в науката у нас и в чужбина, но Златаров е един, той заема съвсем особено място в на­шата действителност. Така е, защото в Златаров природата беше съчетала един букет от качества, които го правеха, наистина, да се откройва над всички.

В него духовните интереси бяха необикно­вено разнообразни. По специалност Златаров беше химик, но по научна култура беше и биолог. Отвлечените проблеми на съвременната ма­тематическа физика, която закръглява светогледа на днешния учен, увличаха Златарова, и заради тях нахълтваше понякога в математиката. Но върху неговите духовни интереси тежеше неговият дух на общественик, затова с особна любов се впустна той в проблемите във връзка с храненето и то на масите, на народа. Въвеждането и на едно ново културно растение у нас, на соята, ние дължим пак на пропагандата на Златаров.

Това чувство на общественост именно на­кара Златаров да даде много, необикновено много, за популярната, общодостъп-ната наука. Наред с редицата отделни книги, той остави цял низ номера от своята библиотека „Натурофилософско четиво“. От основаването пък на „Природа и наука“ той стана неин съредактор и в продълже­ние на седем години нашите читатели изпитваха на­сладата да четат неговите увлекателни научни ста­тии. Даже когато замина да се лекува в чуж­бина той остави няколко статии с бележката. „Дано не ги печатите с кръстче пред името ми“. Уви! Едната излезе само 3 деня преди неговата смърт, а другата излиза с кръстче в тази книга!..

Това, което особено допринесе, щото името на Златаров да бъде днес общопознато във всеки град, във всяка паланка, това, което кара всички искрено да скърбят и да пазят за него спомен, свързан едновременно с чувство на почит и на признателност, това е неговият дух на увлечен просветител на народа, надарен с непостигната дарба на живото слово. В това отноше­ние, без преувеличение, можем да кажем, че Златаров у нас няма равен на себе си. Когато излизаше на трибуната, неговото слово се просто лееше. Човек чувствуваше наслада от самото това магическо слово, като че ли слушаше някаква музика. Да, словото на Златаров беше като музика! Това слово го направи любимец на всички, залите, дето той говореше бяха винаги препълнени.

В своите беседи Златаров разкриваше ця­лата своя душа, а тя бе не само душа на човек на науката, но една широка душа на човек с разностранни духовни интереси и дарби. Имаше усета на художника, перото на писателя, а всичко искаше да сглоби с проницателността на фило­софа. Много беше вложила природата в неговата душа и затова в много области можеше да твори.

Всички тези дарби на Асѣнь Златаровъ бяха съчетани със силното чувство на общественика, което го караше всички свои сили да мобилизира в служба на обществото. Там именно се крие тайната на тази необикновена обич, с която му отплащаше нашият народ. Всички чувствуваха духовната връзка, преданността на Златарова към народа и неусетно всички му отговаряха с преданост и признателност.

Такъв бе Асѣнь Златаровъ за всички и за­това всички го чувствуваме като най-ценна рожба на нашия народ, като общонародна културна ценност. Неговата обич към народа, неговият дух на общественост, обаче, не можеха да не оформят в него едно определено отношение към големите обществено-политически въпроси, към политическите течения. Така и трябваше да бъде: свободата на политическата мисъл е свещено право на всеки гражданин, още повече на чо­век, който стои високо над другите. Това същото право на свобода на мисълта може да ни кара да не се съгласяваме с някои политически разбирания на покойника, но всички сме съгласни, че и тук той служеше с всичката чистота на своята красива душа. Желанието на известни тече­ния да включат името на Златарова в тесните свои политически рамки, опитите да използуват неговото име за своя пропаганда, само биха уронили ореола, с който трябва да бъде обкръжено името на големия покойник в съзнанието на всеки българин. Който искрено скъпи името на Асѣнь Златаровъ, няма да си позволява това.

Целият български народ е запазил скъп спомен за тази своя най-ценна рожба.

Асѣнь Златаровъ беше и ще си остане скъпа културна ценност на целия български народ!

Да бъде вечно неговото име!

Редакцията на "Природа и наука“

Името на покойника пишем тъй, както упорито продължаваше да го пише той, въпреки официалния правопис.

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

ЮБИЛЕЕН ВЕСТНИК 

110 години от рождението на проф.Асен Златаров

"...Сега, след многогодишно бездействие и недостатъчна грижовност, най-сетне се запълва голямата празнота. В навечерието на 90-годишнината от рождението на Асен Златаров бе открита експо­зиция с пет раздела, които с материали и снимки (много от тях непубликувани) запознават многобройните туристи и почитатели на големия учен общественик с     неговото детство, юношество, научна и обществена дейност. Постоянната изложба е уредена в бившето Кирково училище, което по своята архитектура е твърде близко до родната къща на Асен Златаров, от която за съжаление има запазена само една снимка и то съвсем бледа – на фасадата на къщата. На терена, на който е съществувала тя, закупена и разрушена от други хора впоследствие, сега има огромен жилищен комплекс с магазин и закусвалня. Поради невъзможност да бъде възстановена на същото място, тъй като и няма точни сведения за нейната вътрешна уредба и големина, съвсем правилно е избрано бившето Кирково училище като най-подходящо място за постоянна изложба. Тя бе уредена с неоценимата помощ на неговия син Светозар Златаров, който с голяма отзивчивост предостави на музея всички лични документи и материали на своя баща.

Така хасковлии, които имат назовани училище, улица и са издигнали скромен паметник пред своя театър в памет на най-именития си син, сега макар и с малко закъснение, изразяват признателността си към този голям и така обаятелен учен, оратор и общественик.“

Д. Д.

в. „Труд“. N33, 15 февр.1975 г.

УСВОЯВА СЕ НОВА

ВЪЗРОЖДЕНСКА КЪЩА

Историческият музей-Хасково реши да премести експозицията "Проф. Асен Златаров - живот и дело" в току-що реставрираната къща на чорбаджи Димитрак до Шишмановата къща. Целта е да се съсредоточат на едно място няколко експозиции с оглед на по-функционалната им експ­лоатация и още обособяването на един музеен център около църквата "Света Богородица". Това е съвсем естествено, защото тази част на старо Хасково е била крепостта на българщината в епохата на Възраждането, тук са съсредоточени и сравнително малкото запазени възрожденски къщи в града ни. Наблизо се е намирала и родната къща на Асен Златаров, която е пострадала от земетресението през 1928 год.

Комплексът от три музейни експозиции, заедно с църквите "Св. Бого­родица", "Св. Архангел Михаил" и "Св. Кирил и Методий" ще бъде един културен център със съвременно звучене и онази атмосфера на възраждащи се традиции, които надяваме се да привличат все повече посетители от града и гости. 

Г. Г. - директор на Исторически музей - Хасково

в. Шипка, N 101, 28 май 1992 г.

И КОЩУНСТВО, И СТРАХ ОТ ПАМЕТТА НА ПРОФЕСОРА

"...Този човек, Светозар Златаров, лека му пръст, почина скоропостижно на 5 юни вечерта от инфаркт. Скромен, но достоен син на баща си, той направи много и помогна много на Историческия музей. Св. Златаров желаеше не от грандоманщина, а от синовен и граждански дълг да се знае, че в Хасково, родното място на Асен Златаров, свято се тачи паметта му. Той продължи традицията на онези вече забравени хора-ентусиасти, които през 30-те и 40-те години организираха обществен комитет "Асен Златаров", откриваха подписки за паметник на професора в Хасково, издадоха три последователни Златарови листа, настояваха да се наиме­нуват на негово име улица и училище. За първата и втората музейна експозиция (която трябваше да бъде постоянна, както през 1985 г. беше казано в присъствието на видни български интелектуалци и роднини на Ас. Златаров!!!) той предаде лични вещи и книги от голямата библиотека на баща си. Съдействува, поне отчасти да се изпълни в Хасково националната програма за 100-годишнината, подкрепена и от ЮНЕСКО."

Г.К. В. Шипка ”, N 114, 16 юни 1992 г.

КОЙ Е ПО-ГОЛЯМ

ОТ АСЕН ЗЛАТАРОВ?

"...A към темата ни върна едно съобщение на Радио Хасково в понеделник за свикване на събрание „в клуба на СДС, бившата експозиция Асен Златаров“.

"Не съм в течение", заяви говорителят на кметството г-н Д. Беливанов - зам.-кмет. Но след като говори по телефона с кмета, добави: "Кметът е издал заповед в края на юли или началото на август, с която предоставя Кирковото училище за ползване от СДС с договор.“

Това е всичко, което успяхме да научим. От разговори с общински съветници ни стана ясно, че и те не знаят за подобна заповед нищо. Може би кметът има законно право за една такава заповед. Но тя по безспорен начин показва, че хасковското СДС все пак е по-голямо от Асен Златаров."

З.Д.

в. „Шипка“, N237, 4 декември 1992 г.

ОЩЕ ЕДИН ГЛАС ЗА ПАМЕТНОСТТА

"...Безспорно специалистите от Историческия музей - Хасково имат пълното право на избор в коя сграда какво да експонират. Но ми се стру­ва, че при конкретния случай не са достатъчно убедителни привежда­ните доводи експозицията да наме­ри място в бъдещия музеен център около църквата "Св. Богородица". Използват се далечни и косвено-формални аргументи - къщата (от ко­ято няма и помен), в която се е родил Асен Златаров, е била в този район.

По силата на тази елементарна логика, след години бъдещите музейни специалисти могат да решат експозицията да се премести в село Въгларово. И ще имат основателен довод – големият род на Златарови е имал в селото чифлик, който малкият Асен е посещавал. Звучи убедително, но не и основателно!“

Д.Ч.

в.“Шипка“, N111, 11 юни 1992 г.,

ЗА КАКВО ОЩЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ИЗПОЛЗВАНО ИМЕТО НА ПРОФ. Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ

"...Не, погром не се готви над тази или която и да било друга експозиция и постоянна изложба, защото това не е по специалността на музейните рабо­тници, готви се промяна на част от експонатите, т.е. едни ще заменим с други. Пълна промяна на изложбата на този етап не се предвижда, тъй като липсват материални средства за това. С пълна сигурност мога да заявя, че ще отпадне единият от акцентите на изложбата - (книгата "В страната на Съветите", както и материалите, свързани с партизанския отряд, носещ името на Асен Златаров, ще бъдат сменени някои от текстовете, но това няма да промени особено нейния общ облик. Друго, което със сигурност мога да кажа е, че изложбата ще бъде преместена от сградата, наречена "Кирково училище", тъй като ние, като специалисти, считаме че къщата на чорбаджи Димитрак е по-подходяща и като архитектура, и като местоположение с оглед обособяването на музеен център в тази част на града.“

К.У. – уредник в Историческия музей – Хасково

в.“Шипка“, N105, 3 юни 1992 г.

УВАЖАЕМИ СЪГРАЖДАНИНО

Д-P AC. ЗЛАТАРOB!

В тоя момент, когато страната ни изживява един културен празник - чествуването на Вашата 25-годишна обществена и научна дейност - хасковското гражданство изживява двоен такъв, защото Ви има най-близко до сърце­то си.

Израснал сред него и благодарение неуморен труд, Вие се издигнахте до висотата на най-вдъхновения ратник за духовното ни превъзмогване, станал най-любимия и сладкодумен трибун, изразител на правдата и истината, пламенен човеколюбец, у когото пламти стремежа към величие, красота и хармония в света - за нас Вие сте двойно по-силен и двойно по-велик.

Издигнал се до висотата на голям учен, Вие станахте най-добрия и активен популяризатор на научната мисъл, изхождайки от убеждението, че науката трябва да служи на живота.

Нежен, лиричен поет, в чиято душа звъни музата на един Алфред де Мюсе, на един Алберт Самен и един Сюли Прюдом и трептят лъчите на слънцето и ласките на зефира, Вие захвърлихте звучната си лира и станахте неукротим борец за граждански права и свободи - защото знаете, че е срамно и позорно да се пее тогаз, когато Рим гори: когато народът страда.

Kamo съгражданин Вие разбрахте болката и надеждите на своя народ, обикнахте го, дадохте му своите знания и усилия, окрилихте сломения му дух, обнадеждихте покру­сеното му сърце и му посочихте път, по който ще постигне материалното си и духовно благополучие.

И ако Вашите идеи намират днес горещ прием сред народа, станали знаме на всички ония, които жадуват народното благоденствие, то бъдете уверени, че ние, които Ви чувствуваме тъй близко до сърцето си, ще вървим неуклонно по Вашите стъпки и ще градим делото за повече човечност, мир и правда в света.

Baм като човек носител на възвишени и благородни идеали, който сте дошли да се самораздадете като Исуса и да възвестите Месия на българското духовно освобождение - изгрева на свободата, сегашните и идни поколения ще изградят паметник на признателност в душите си, когото нито времето ще прояде, нито злобата ще разруши!

Като наш съгражданин - в тоя тържествен случай - ние хасковци cмe щастливи да Ви поздравим с 25-годишната обществена, културна и научна дейност като Ви изказваме своята преданост и признателност и Ви пожелаваме дълъг живот и неугасими духовни сили, тъй необходuмu и ценни за изграждането делото на българската култура и свобода.

Бъдете все така светлеещ фар в житейското море, непресъхващ извор на мир, любов и красота!

За хасковското гражданство:

КМЕТ: (п)

ЧИТАЛИЩЕ "ЗАРЯ": (п)

ГРАДСКИ ТЕАТЪР: (п)

ЗА ГИМ. УЧИТЕЛИ: (п)

ЗА ОСН. УЧИТЕЛИ: (п)

ЖЕНСКО К.П.Д-во "РАЗВИТИЕ": (п)

ВЪЗДЪРЖ. ЛОЖА "СВЕТЛИНА": (п)

НЕУТР.ВЪЗД. Д-во "ВЪЗРАЖДАНЕ": (п)

ВЕГЕТАРИАНСКА ГРУПА: (п)

РОДНА ПЕСЕН: (п)

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

НА ГРОБА НА ПРОФ. АСЕН ЗЛАТАРОВ - инж. ЙОРДАН ЧОЛАКОВ

НА ГРОБА НА ПРОФ. АСЕН ЗЛАТАРОВ

инж. Йордан Чолаков

Слово, произнесено на 20. VII 1947 г. на гроба на проф. д-р Ас. Златаров при посещението, което направиха делегатите и гостите на ХХI-ия редовен конгрес на Съюза на българските химици и инженер-химици.

Мъдри учителю,

Денят 22 декември, 1936 г. бе студен и жесток, когато от Виена пристигна вестта, че твоето благородно сърце е мъртво. Ледени тръпки минаха през душата на целия ни народ. Пет дни и нощи улиците все по-дълбоко тъмнееха от некролози, а водачите на прогресивния ни живот, мимо злите съсъци на цензури и бич, из­даваха скръбни листове и подготвяха тъжния ти прием в родината.

Пет дълги дни и нощи, сред бури и препятствия, ти пътуваше към своя роден дом, който трябваше да приюти в тръпния си черно­зем изстиналото ти тяло.

На 27 декември ние те посрещнахме. Тъжна бе тая среща не само защото денят бе сух и леден, а защото ти се връщаше в черен саркофаг — ти, певецът на вечната радост. Би ли се намерил човек, който би изразил огромното развълнувано море от скръб, завладяло твоите посрещачи?

Минута след минута, час след час, траурното шествие, което ескортираше в смразяваща тържественост пътуващата катафалка, все по-мощно растеше и все повече злоба събуждаше във враго­вете на светлината.

Нощ бе паднала в царството на мъртвите, когато спряхме тук. Вечният ти дом бе вече готов — зловещо зееше тъмната му паст. Ние те спуснахме в него, бледи от скръб и с влажни от искрена болка сърца. Но, ето, сред стихналия мрак, при глухия ропот на черната пръст, из далечината се подема химна на безсмъртните. И сред горчивата скръб по теб пламва и огънят на вярата, че ти не си мъртъв. И колкото по-стихийно се разгаряше песента, толкова повече зрееше чувството за безсмъртния ти дух и всепобедната мощ на правдата.

Обнадеждени, ние се разделихме с теб. Ти остана сам. Кротко гледаха мъдрите ти очи от портрета.

Минаха дни, минаха години. Малцина от нас идваха на гроба ти. Грижливата ръка на твоята Дуня и близките ти, някои от твоите безкрайно сърдечни приятели, спираха по-често при теб, за да поправят външните рушения на гроба и да го поддържат в онази тиха, но скромна изящност, която ти тъй много обичаше.

Бяхме ли те наистина забравили, защото не спирахме на ведра утеха при теб? - Не! Твоят безсмъртен дух, разгънат в хиляди борчески редове, бойко и огнено написани, ни следваше по стръмните пътеки на живота.

А тежки дни дойдоха за света. Твоите предвиждания за „мо­гъщите подпалвачи — врагове № 1 на човечеството“ се сбъднаха. Някаква тъмна и свирепа фигура впи ненаситния си поглед в челата на народите и замахна с кървавата си коса.

Много кръв и много сълзи видяха народите, често душите ни тревожно търсеха утеха. И всякога, когато спираха пред извора на твоите мисли, те се окъпваха в искряща увереност, че кошмарната буря ще си отиде най-после и слънчева ръка ще избърше стра­данията.

И в нашия малък съюз не всичко вървеше както трябва. След твоята смърт, поощрявани от надигащата се черна вълна на гнет, в нашите редове дойдоха тъмни хора и се опитаха да свият гнездо. За известно време те дори успяха. Но мъдрият ти пръст скоро посочи правилния път. Подета бе борба и тя завърши по­бедоносно.

Победен бе кръвожадния звяр. А в нашата мила родина, която ти тъй безкрайно много обичаше, израстна една огнена дата — 9 септември, 1944 година. Ново летоброене за нашия поли­тически и културно-обществен живот настъпи. От вълнуващата широката ти душа страна на съветите се спуснаха топлите води на славянското море и днес народът ни твори, воден от един светъл свой син.

Смени се обликът и на нашия Съюз. Скоро той ще обедини всички химици и инженер-химици в една единна и мощна органи­зация. Конкретни задачи получава всеки наш колега в общото строителство на страната. Определя му се мястото в един гранди­озен строеж — велик и неповторим.

Ние правим и някъде грешки. Увличаме се или пропущаме някои моменти. Тогава кротката ти усмивка ни окуражава, а предупредителният ти зов ни учи на отмереност и правилен път.

Скъпи учителю,

Ние сме на третия си свободен конгрес след 9. септември и на 21-ия си редовен конгрес. Помниш ли дните, когато се създаваше съюзът и първият ни конгрес? През годините на страдания и при свободните сега години на възход ние не скъсахме със светлите начала на първия учредителен ден. Тези здрави корени, които някога ни учеше да слушаме все по дълбоко в родната пръст днес все по-жилаво скопчват интелигента с народа и все по-сигурно сочат циментиращото начало, хвърлено от теб.

Спи спокойно, съкровена рожбо на любимия ти народ, ве­ковете не ще покрият с праха на преходната слава твоето име, защото то е като радия: разлива огромни вълни на топлота и безпределна енергия, а полуразпадът му трае с хиляди години. Спи спокойно, защото светът бодро крачи към градината на радостите,  въпреки тъмните козни и гибелни игри. Спи спокойно!

ПРОСТИ НИ, ПРОФЕСОРЕ! ЙОРДАН НАНЧЕВ

Статията е поместена в Юбилеен вестник, издание на Литературния музей и дружеството на писателите, Хасково, 16.02.1995 г., по случай 110 години от рождението на проф. д-р Асен Златаров

В ръцете ми са твоите фотографии, твоите книги, писма... Мисля за тебе и ми се ще да си тук, в твоя град. В твоето днешно Хасково или в онова, което не чу и не видя първите ти стихотворни изповеди. Онова старо Хасково - вече понатруфено от "френктерзиите", но и още по старому достолепно. Тогава, в началото на тоя век, то живееше само с чаршийските си мераци и с празничните си софри, отрупани с мазен гювеч и безцветно чаушово вино.

Виждам те сякаш в деня, в който градските първенци "почетоха" първата ти сказка. Да, едва ли тогава някой разбра нещо от нея - можеха ли тези доскорошни роби, докопали вече "алъшвериша" на свободата, ала не посегнали още към плодовете на духа й, да проумеят твоите думи, вълнението ти, вярата, с която им проповядваше! Те не разбраха светлото ти слово, но и ти не можа да ги разбереш тогава, нали? Затова гласът ти ставаше все по-неуверен и тих сред ироничния шепот и нетърпели­вото скърцане на столовете: Добре, че в сумрачната одая на някогашното читалище „Заря“ се беше сгу­шила и милата Дуня. Ти срещна очите й, които светеха и забрави всичко останало.

След още четвърт век ти си пак на същото място. На сцената на читалището, основано от твоя баща и от дядо ти. Taм, където и до днес витаят сенките на твоите близки. Ти вече не си оня крехък студент от Женева, ти си професор. Позна­ват те всички. Обичат те. Ти си Аура, автор на две тръпни поеми за любовта, на един роман за Париж... Ти си учен, познат на Европа. Твоите слова са упованието на просветена България. Новите управници на Хасково те приветстват. С възторг?! Твоят град те поздравява. Твоят град е щастлив, че те има. А ти беше ли щастлив тогава, професоре?

Само няколко години след юбилея ти се върна още веднъж в твоето Хасково. Беше малко след злокобната вест от оная фатална клиника във Виена. Не ти, в оня тъмен декемврийски ден твоят портрет мълчаливо поведе много хасковци, които плачеха. От площадчето между двете църкви, къде­то беше някогашният ти дом, по улица "Цар Освободител", покрай градския театър... Твоят град беше в траур. Ти къде беше тогава, професоре?

Прелиствам пак твоите книги, старите вест­ници и списания, твоите писма, снимки... И се питам беше ли в Хасково преди десет години, когато уж от сърце се изрекоха толкова славословия в твое име. И къде си сега, не те ли прогонихме? Ще останеш ли с нас, с твоите съграждани ? Ние би трябвало да те обичаме. Защото ти изградихме бюстове и баре­лефи, защото се кичим с името ти и даже спорим къде да е твоят музей...

Безмълвни са твоите устни, уви. Ти ни гледаш с любов оттам, закъдето сме тръгнали всички. И ни жалиш навярно. Ти не си нито в този, нито в онзи музей. Какво е музеят пред висините на твоята вечност!

Прости ни, професоре! Все още сме живи...

Йордан НАНЧЕВ

ЛОРА ДО ЯВОРОВ - ГАНКА НАЙДЕНОВА /ПРЕДГОВОР/

НЕЙНИТE ПИСМА

Предговор

        На 30 ноемврий 1913 година сутринта из Со­фия се разнася вестта за трагичната случка у дома на поета П. К. Яворов. Лора — простреляна, мъртва. Самият поет — тежко ранен с един куршум в главата. На масата е намерена бележка, написана от Яворова: „Лора се самозастреля в момент на силно раздразнение от ревност. Аз я последвам“. Обществото настръхва. И двете жертви на трагедията са добре познати на всички. Лора — по своята хубост и жизнерадост, които не рядко са встъпвали в разрез със строгите изисквания на общественото мнение. Яворов — големият поет и революционер. Първият повръхностен преглед на лекарите подхранва едно по­дозрение: „Раната на гърдите е по-широка, откол­кото на гърба. В такъв случай трябва да се предполага убийство“. Вестникарски сензации вед­нага разнасят мълвата — „Лора убита от Яворов“. Нито официалната експертиза на лекарите, която опровергава първото повръхностно впечатле­ние, нито категоричното заключение на следователя г. Ив. Божилов, че в случая се касае за само­убийство, не са в състояние вече да спрат тази мълва.

КАТО АНТИЧНА ТРАГЕДИЯ - СЪДБАТА НА ЕКАТЕРИНА КАРАВЕЛОВА И НЕЙНОТО СЕМЕЙСТВО

Из "КАТО АНТИЧНА ТРАГЕДИЯ Съдбата на Екатерина Каравелова и нейното семейство в писма, дневници, фотографии". Представила Фани Дренкова, изд. Наука и изкуство, София, 1984

Тетрадка от Русия

30 ноемврий 1913 г.

Към 2 часа след пладне се получиха тие две дапеши:

1. Лора днес почина внезапно. Чакам разпорежданието ти. Иван (бел.ред. Иван Дренков)

2. Лора застрелилась. Мужь тоже, но жив. Петко не был там. Славейков. 
(бел. ред. Петко - син на Лора и внук на Ек. Каравелова)

Към полунощ донесоха тая. Петко е бил при Дена в момента и не знае нищо. Матеева.

Бедно, метежно, безпокойно дете, намери ли в тоя ужасен край успокоение!

Чувствувам се разбита. Не зная за кого плаче сърцето ми: за Лора, която изчезна преди време в разцвета на младостта си, или за оная, която и каквато тя можеше да бъде. Бедно, бедно дете.

30 ноемврий [1913 г.]

В руския вестник „Речь“ вече съобщили за станалия ужас в София: „Поэт Яворов убил свою жену (урожд[енную] Каравелову) и пытался застрелиться сам.“

Идваха да изкажат съболезнования: Шляхтина, Рудановский.

*

Писмо на Рачо Славейков до Ек. Каравелова

София, 2 декемврий [1]913 г_.

Днес се извърши погребението на Лора. Вчера след обяд тя бе пренесена от Александровската болница, гдето я аутопсираха, в черквата „Св. Георги“ и от то­гава до днес часа по два сума хора се извърви да я гледа. А тя струваше да се види, защото лицето и́ бе спокойно, а чертите, както и лицето и́ бяха особено хубави. Струва ми се, че Лора никога не е била тъй хубава, както вчера в гроба, обсипана с рози и други цветя от глава до крака. Погребението бе повече от прилично. Светът, особено женски, бе извънредно мно­го. Никога други път, а аз съм доста присъствувал на погребения, не е била такава „давка“ (бел.ред. навалица, блъсканица) като днес, а шпалирът от двете страни на пътя бе до самата джа­мия. Много народ съпроводи процесията чак до гро­бищата. Времето бе хубаво. От твоя страна аз поло­жих венец със следующия надпис: „На злочестата Ло­ра, от скърбящата майка“. От Виола се получи тоже телеграма за венец, но много късно. Венци имаше ня­колко, от които един от Ляпчева.

Петко водиха два пъти при Лора, като му казаха че майка му отива при дядо Господа и че ще се вър­не оттам. Първия път вчера той я целуна и се питаше защо тя била студена; но втори път, днес, не рачил да я целуне и инстинктивно странял от нея. Дена, тая непоправима бъбрица, вероятно му е дърдорила нещо, защото той днес вече разправял, че „чичо Пейо турил куршум в револвера и гръмнал, та ударил май­ка му в гърдите“.

Вчера и днес през време на погребението Петко бе у Джакели; сама Джакелица дошла днес да го вземе.

Иван взе най-деятелно участие в погребението и си доста поплака, без да обръща внимание на любо­питните погледи.

Вчера докторите бяха казали почти категорически, че Лора е убита, и то изотзад; днес вече и вероятно под влияние на македонствующите те кръшнали на­зад.

Пращам ти извадки от вестниците; ако искаш чети ги, ако не, изгори ги; те са по-отбрани, т. е. по-близо до истината. Въобще симпатиите на печата и на об­ществото са на страната на Лора. Аз чух такива съ­жаления за нейната смърт и такива проклятия по адрес на оня злодеец, които ме просто учудиха. Об­щото убеждение е, че тя е убита, и това открито го говорят. Според моето дълбоко убеждение тя е уби­та и е убита в препирнята по отиванието в Париж. Той не е скривал от нея, че по-скоро ще я убие, отколко­то да допусне тя да го остави. А нейното отивание в Париж той е счел именно за преддверие на това оставяние. Лора в последно време се е оплаквала, че я е страх от него.

Нямам нужда да ти казвам, че аз съм убит духом от това събитие, защото аз обичам децата ти, а Лора загина без време в „погони за счастьем“ (бел.ред. в гонитба, преследване на щастието). А това пусто щастие го няма на тоя свят.

Много здраве на всички, които ме познават.

С най-искрен привет

Р. Славейков