"F I N I S" - В ПАМЕТ НА ПЕЙО К. ЯВОРОВ

ВНИМАНИЕ! Материалът е неподходящ за непълнолетни и за хора с лабилна психика!

F I N I S

Яворов отдавна е сключил договор с „ужасния при­зрак“ — смъртта.

Още през 1905 година бе признал:

И в сънища нерядко

аз виждах тоя призрак: из тайния предел

на ада скелет идеш в нощ — черна                                   плащаница,

самата нощ, бих казал, наметната повихрил

над плахата веселена; — с размахната коса

по всички хоризонти, всемощна,                                        безпощадна,

на мълния подобна...

Но сега скелетът не е тъй страшен:

В лице смъртта погледнах: тя беше светлина

на пролетното утро, отвеки съчетана

с мъглата подранила на есенната вечер.

След като отлага няколко пъти договорния срок, поетът избира един четвъртък — 16 октомври. Денят е хладен. Подранила есен.

Само три дни преди туй — в понеделник вечерта — поетът е на гости у Боян Пенев.

Професорът, който след премиерата на „В полите на Витоша“ е стенографирал на 8 септември 1911 година: „У Яворова има твърде много безхарактерност, както и в неговия герой Христофоров — твърде много лицемерие, неискреност, поза, декламация“ — сега пи­ше в стенограмата си:

„Яворов бе у дома на вечеря заедно с брата си. Ве­черя добре; похвали се, че отдавна не е имал такъв ху­бав апетит. След като се нахрани, започна да му се вие свят. Той бе до такава степен слаб, че като взе­маше и най-малко количество храна, почваше да му се вие свят. Полегна на кушетката в моята стая и за­дряма. Подир малко идва Владимир Василев. Влезе и отива да се ръкува с Яворов, но този му подава ръ­ка, без да стане. Взема ръката и не я пуща. „Целуни бе, Владо ... Целуни ме по челото ... моля ти се ...“ Владимир, без дa се наведе, със свoя сопнат тон: „Аз баща си и майка си не съм целувал досега, че...“ Не довърши. В стаята бяхме само тримата. Яворов си отпочина, почувствува се отново бодър, седна на кушетката и почна да тананика някаква песен с думите й! Това ми се стори тъй странно и някак болно ми стана.

Дойдоха Сеня и Бела (братът и сестрата на Дора Габе). Отидохме в гостната стая. После дойде и Тодор Николов (естественик, близък приятел на Яворов), също и Спиро (Спиридон Казанджиев) по-късно. Аз рисувах карикатури и ги изложих. Всички се смяха. Дора седеше при Яворов и му обясняваше ка­кво рисувам и кой какво върши.

Играхме игра: един излезе, а всички останали каз­ват по негов адрес нещо; той се връща и се мъчи да познае кой какво е казал. Яворов игра и се смя заед­но с всички.

След това Тодор, Владимир и аз облякохме в моята стая смешни дрехи и се явихме в гостната. Всички се смяха много, смя се и Яворов. Той разпознаваше съвсем слабо силуетите ни. Освен това Дора му обяс­няваше кой как е облечен. Изобщо цялата вечер той бе много весел. Но в разгара на смеха каза: „Ние много се смеем, ама да не се случи нещо лошо... Пре­ди катастрофата онази нощ пак така се смяхме ...“ Дора му каза, че човек не трябва да мисли и очаква нищо лошо.. Яворов все повтаряше: „Ще се случи нещо.“ Стояхме до късно. Към един часа всички гости си отидоха.“        

Суеверните мислят, че когато много се смеят или ги сърби носът, непременно ще плачат, ако не се слу­чи нещо по-лошо. Какво е предугаждал Яворов? — Още преди месец е казал на Боян, че ще бъде аресту­ван и че ще прекара арест в някоя болница. Но до­бавил, че след това ще бъде оправдан. Тия дни обаче Софийският окръжен съд ще има заседание, за да го привлече под отговорност. Не е ли по-добре той да превари съдиите?

И наистина с дата 16 октомври съдът издава опре­деление, в края на което се казва:

„Софийският окръжен съд разгледа най-щателно и най-подробно представените допълнително от П. К. Яворов в Софийския апелативен съд като веществено доказателство (6) шест писма, писани от Лора Каравелова, и намира, какво тези писма са резултат на на­четеност и са едни поетически разсъждения за живота и смъртта, каквито много често се употребяват ме­жду интелигентните хора: тези писма нямат никакво значение за делото.“

А тъкмо на тия шест писма Яворов е разчитал най- много: от

тях всеки непредубеден съдник би разкрил тайната на Лориното самоубийство. Ако биха ги раз­глеждали внимателно и задълбочено, тримата съдии щяха да видят, че те са от голямо значение за делото! Но какво разбират тия трима лъжепсихолози от изпо­ведта на една жена, от нейните „поетически разсъж­дения за живота и смъртта“? Задръстените им с пара­графи мозъци никога не биха могли да надникнат дъл­боко в душата на когото и да било! Тъй като умът им не разсъждава „поетически“, те се отнасят към човешката съдба повърхностно и биха окачили на бесилката и най-невинния човек.

Съдебните преписки не свършват, но техният край се прозира вече. Вижда се и краят на отвратения от всичко поет. Прокурорският паркет взема едно реше­ние, окръжният съд — друго. Уж независими един от друг, те са в основата си свързани като скачените съ­дове. Нищо на тоя свят не става без причинна връзка! И в съдебните инстанции има логика, но тя не минава през сърцето.

Яворов не остава равнодушен и към обществената си дейност.

През туй лято се надвесват над Европа буреносни, облаци. След убийството на австрийския престолона­следник Австро-Унгария мобилизира. Събраната от го­дини омраза скоро ще залее народите в потоци кръв.

Яворов се интересува какво пишат вестниците. Слу­ша онова, което му чете Атанас, но и сам чува през прозореца новините, съобщавани от вестникопродав­ците:

„Превземането на Белград.“

„Германците минали френската граница.“

„Турция мобилизира!“

„Руският император предупреждава правителството на Радославов.“

Атанас купува вестници и следи с Яворов телегра­мите на някой си Дечев, че руският вестник „Новое время“ писал:

„Трагизмът на българската позиция е действително голям. Той се изрази най-релефно в неотдавнашното уверение на Радославов, че България в никой случай няма да воюва против Русия.“

Какъв е тук смисълът? Явно е, че става дума за отговорност пред историята. Какво трябва да се пра­ви? Патриотизмът на революционера отново пламва.

Да не беше сляп, Яворов отново би облякъл вой­водските дрехи и би минал с четата си Вардара . . .

Но какъв е този манифест? Той е подписан от Стам­болийски и Цанко Церковски, от Янко Сакъзов и Ни­кола Харлаков, от Найчо Цанов и д-р Фаденхехт. От­горе на всичко — и от тузовете Гешев и с-ие, а и от д-р Данев! До един на руска страна ...

И тъй — накъде? С Тройния съюз или с Тройното съглашение?

Забравил за миг личното си нещастие, Яворов мис­ли и се тревожи върху всичко това. Туй са обаче едничките мигове, които го отдалечават от съдбонос­ния ден. Но този ден най-после идва, защото решението му да умре надделява.

*

Четвъртък 16 октомври 1914 година. Атанас е раз­творил „Подир сенките на облаците“ и чете на глас стихотворенията. Наблизо е вторият екземпляр, дето Яворов сам пише поправките. И за да не сбърка редо­вете, братът поставя ръката му, където трябва.

Още недовършили, слепият се обажда равнодушно:

— Върви на лекции. Какъв си такъв студент!

— Не ми се ходи, бате: предпочитам да стоя в къ­щи. Нека да продължим поправките! Има време за университета. Пък и не ми се слуша старобългарско право. Професор Бобчев преподава онуй, което го има в книгите му.

— Иди! Иди! Трябва да отидеш на лекции! — пов­таря настоятелно Яворов. — Не забравяй да ми купиш хартия за писма. Искам да пиша на сестрите. Хайде, ставай! Ще закъснееш.

— Рано е още!

— Не е рано бе! Колко е часът?

— Четири и половина.

— Подир лекцията иди в гостилницата. Към шест часа и аз ще дойда. Там ще се срещнем.

За малкия брат думата на Яворов е закон. Освен това Пейо е днес много спокоен. Не е ходил на гроби­щата. Навярно и за Лора не мисли. Отдавна не е имал такова хубаво настроение.

И Атанас тръгва.

Останал сам, Яворов се заключва. Сякаш повече от всякога вижда: не се спъва в кръглата маса, нито се удря в печката и в умивалника. Напипва чашата за вода, напълня я от каната и сипва белия прах.

 Смъртоносен е! — шепне той. — Сигурно сред­ство, но за да бъде още по-сигурно.

Отваря желязната вратичка на кахлената печка, из­важда тежкия револвер, издухва пепелта и мислено благодари на Влайковия зет. Излъгал беше Илева, ка­кто преди малко Атанаса...

... „Мило братче! — сеща се за него Яворов. — Пратих те в университета, а оттам в гостилницата — да имам време... Ти се опита да останеш в къщи, навярно си предчувствувал нещо! Но дали и там, в аудиторията, няма да чуеш мислите ми? Те се предават на близките. Навярно и тате, и сестрите сега се безпокоят за ме­не. . . Братче мое, не плачи, когато ме завариш мър­тъв. Аз отивам при мама и при Лора. Хубаво ще ми бъде! Плаче ли се за един щастливец?“

Какво е нужно още?

Нищо! …

Остава да отиде в Нищото, откъдето няма връща­не.

Враговете! Този път никой от тях няма да го уко­ри, както миналата година, че нарочно се е гръмнал в слепоочието, за да остане жив!

И сега ли прав да се убие? — Не! По-добре легнал: така ще бъде по-удобно. Кушетката, на която спи Ата­нас, е за предпочитане ... Може би ще я накървави? В такъв случай Атанас ще спи на кревата до трикрил­ния прозорец. Ще може по-лесно да вижда, когато чете лекциите.

Яворов е стъпил на чипровския килим с чаша в ед­ната ръка и с револвер в другата. Той не иска да обез­образи лицето си: някой му беше разправил, че един самоубиец се нажабурил с вода и тогава се гръмнал. В суха уста газовете разкъсват кожата . . . Мъртвецът трябва да бъде хубав! Поръчал беше — никаква ауто­псия!

„Непобутнат ме оставете, приятели! — се моли Яво­ров. — И непременно до Лориния гроб!“

Той съблича сакото и жилетката, слага ги върху облегалката на един от столовете до кушетката. На близо е масата, където бе оставил черните очила и ед­на отворена кутия с папироси.

Такааа . . . Ще си отпочине най-после!

Когато захапе дулото, гърмежът навярно ще бъде по-тих и тогава хазяйката ще помисли, че някое дете от улицата е счупило стъклото на прозореца с камък. Милата госпожа Манчева — като майка се е грижила за него години наред и какви турски кафета му е ва­рила!

По-рано тя го разпитваше за Лора. Веднъж й каза, че ще се ожени за нея, когато Витоша дойде в Со­фия . . . Какво излезе обаче? — Тъкмо обратното. Ви­тоша не се и помръдна, остана си там, където е; за­това пък кираджията на Манчева се запъти към Ви­тоша и се ожени за Каравеловата дъщеря! . . .

Спомени след спомени връхлитат на ята — светка­вично и бързо — и отвличат вниманието му! Ще умира, а се е отплеснал в странични работи . . .

Кой влиза при хазяйката? — Може би е някой от квартирантите й... Не ще ли го повикат да пият за­едно кафе? Преди туй госпожа Манчева бе го черпила вече. Между другото тя му каза, че модерната меди­цина вършела чудеса и можела да спаси очите му...

О, мила хазяйке, прочутите виенски лекари „чуде­са“ не направиха!

... Драги професори, модерната медицина е безпо­мощна! Моята машина лекува по-радикално от ваша­та! — повтаря той шегата си от писмото до доктор Ан­гелов. — Ще видите след малко!

Това „след малко“ е цяла вечност. Защото все има нещо недовършено! Мозъкът му работи като в треска: предвижда, съобразява, обмисля. Когато изпие отро­вата, ще сложи чашата върху стола. На масата бе ос­тавил записка — да се измие чашата, понеже е пил отрова от нея. На друг лист бе писал до следователя: да не му се прави аутопсия. Не забравя да поиска писмено — прошка от хазяйката и съквартирантите, задето им причинява неприятности... Какво са те ви­новни? Ще идва полиция, разпити — кой му е дал от­рова ... отде е взел револвер... защо не са предотвратили нещастието . . .

Никой не е виновен! — иска Яворов да изкрещи, но страхувайки се да не го чуят в другите стаи, или в туй време да пристигне Атанас, сяда на кушетката с лице към прозореца и веднага изпива отровата. Не горчи. Слага чашата на стола. Усеща как тя се хлъзга по се­далката. Да не падне — и хазяйката да чуе ?...

Устата му е още мокра. Значи, бузите няма да се разкъсат! Ляга и се отпуща. Туря дулото в устата. На­тиска спусъка.

Дясната ръка пада върху корема, изпуснала димя­щия автоматичен револвер. Пръстите са разтворени. Лявата ръка е виснала към стола с чашата. Никакви конвулсии. Лицето е спокойно. Очите и без това са за­творени. Като че ли е заспал.

Атанас е още в университета и непрестанно мисли за Пея. Едва дочаква края на лекцията, и хуква да го търси. Най-напред в гостилницата. Няма го. Тогава — в къщи! Убеден е, че се е случило нещо . . .

Запъхтян, обезумял от страх, той изкачва през ня­колко стъпала стълбата и натиска дръжката. Затворе­но. Почуква — никой не се обажда. Слаба надежда заблещуква - може би е у Владимир Василев, който живее наблизо — ъгъла „Цар Борис“ и „Гладстон“. Няма го. По-скоро у доктор Кръстев — на „Цар Аспа­рух“ 63. И той не е в къщи ...

Какво става по-нататък. Боян Пенев е описал подробно в стенографските си бележки, озаглавени „По­следни дни и смъртта на Яворов“, с дата 19 октомври 1914 година. Това са пресни спомени и затова правдо­подобни. Ето няколко извадки:

„В четвъртък вечерта у дома идва Атанас, малко смутен и пита — у дома ли е Яворов. Казвам му, че не е идвал. Той го дирил на много места, но не го на­мерил; стаята му заключена, чукал — никой не се оба­дил.

Пратих го да иде и у Паскалев. Той отиде, но след малко се връща: сетил се, че Паскалев е заминал за Самоков. Сетил се още да погледне и през ключалка­та. Видял, че ключът е там: значи, отвътре е заклю­чено ... Аз изтръпнах. Разбрах каква е работата. Атанас съобщил това и на Владимир Василев. Излизаме двама и тръгваме към Владови: срещаме го на улица­та. Той предлага да повикаме и Тодор Александров за да отворим вратата. Отиваме у Т. А. Прозорецът на стаята му е отворен. Мислим, че го няма в къщи. Влади предлага да го подирим другаде. Казвам, че ние и сами, без него, можем да отворим вратата. Оти­ваме в квартирата. Хазяйката и квартирантите изпла­шени. Чукаме силно на вратата. Никой не се обажда. Решаваме да влезем през съседната стая — двете стаи се сношават с врата. За щастие тази врата се оказва отключена. Махваме гардероба пред нея и Атанас хва­ща дръжката на вратата да отвори, но цял разтреперан, тя не се отвори. Хващам аз дръжката и натискам. Сетих се, че вратата не се отваря, защото там е кушетката от стаята на Яворов. Натискам по-силно, вратата се отвори и аз виждам насреща си страшното лице на Яворов.

...Беше лунна нощ. Лицето извърнато срещу про­зореца, осветено от лунната светлина . . . Зад мене бя­ха Атанас, Влади и един от квартирантите. „Тук е...— извиквам и чувствувам как гласът ми трепери. Оти­вам при Пея, бутам го: „Пейо! Пейо!...“ — и усещам, че тялото му е студено. Запалиха електрическата лампа и виждам Пея в това положение: легнал на кушет­ката, главата му наклонена наляво, очите затворени, дясното му ухо пълно със съсирена кръв. Дясната ръ­ка сложена върху корема, а до нея — един голям ре­волвер. Лицето не изразява никаква особена силна мъка. Познава се, че е умрял моментално. Никакви конвулсии не личат. Краката му никак не са изкри­вени. Лявата ръка малко отпусната надолу. До нея стол, а на стола сложена чаша: на дъното някакъв бял прах. На масата едно писмо затворено (за Атанас) и две записки: да се измие чашата, понеже е пил отрова от нея, молба до следователя да не му се прави аутоп­сия, иска прошка от хазяйката и съквартирантите, за­дето им причинява неприятности.“

На другия ден — в петъка — Дора Габе и хазяйка­та преобличат мъртвеца с донесените от Тодор Алек­сандров четнически дрехи, за да се изпълни Яворовият завет.

Другото желание на поета да не му се нрави ау­топсия — също трябва да се изпълни. Тая грижа пое­ма Владимир Василев. Следствените власти едва се съгласяват.

Но и друга пречка: духовните власти не позволяват да бъде погребан по християнски, понеже е самоуби­ец... Отново ходатайства, молби, настоявания!

 Малко ли отстъпки сме правили досега! — отго­варя един от свещениците.

 Но той е голям поет.

 Известно е.

Тодор Александров прибавя:

— И македонски революционер!

Свещеникът се уплашва от резкия му тон и от пла­менния му поглед. Отстъпва.

Какво остава още? Да: тялото трябва да бъде изло­жено в старинната църква „Свети Георги“ — да го ви­дят гражданите за последен път.

 Където бе изложена Лора ли? — отсича свеще­никът. — Не може

Тодор Александров отново пламва. Зъбите му скръцват.

—   Добре, добре! Само да пренощува. Нали утре ще  го

погребвате?

Хазяйката и квартирантите са доволни, че тялото на Яворов ще бъде дигнато.

Слава богу — всичко е наред. Боян, Тодор и Владо отиват вечерта на гробищата, за да издействуват мяс­то при гроба на Лора.

Чиновникът клати глава:

— Не може! Съседното място е запазено от госпо­жа Екатерина Каравелова. Поискайте нейното съгласие.

Тежка задача... Кой би могъл да помогне! Да: професор Шишманов. Ще го помолят да отидат заедно при Рачо Славейков, който е близък на Лорината майка.

Предварително знаят, че нищо няма да излезе, понеже неговото отношение към човека Яворов им е известно. Въпреки това обаче намират д-р Шишманов и се опитват да склонят Рачо Славейков — може би ще ходатайствува пред Екатерина Каравелова.

Пенчовият брат почва да говори възбудено, гневно:

— И дума не може да става! Уверен съм, че мадам Каравелова няма да позволи. Пък и моето дълбоко убеждение е, че Яворов е убиец... Той е застрелял Лора, понеже искала да иде в Париж, като е викала и него... Господа, представете си, човек, който иска да се самоубие, ще има свой собствен револвер, а не да взема револвера от джеба на друг... Яворов е уби­ецът — това е моето най-дълбоко убеждение!

Тримата не се и опитват да разубедят озлобения сътрудник на вестник „Пряпорец“. Отиват си уверени, че на другия ден ще увещаят надзирателя на гроби­щата.

Боян и Владо пристигат по-рано в гробищната канцелария. Отново молби. Този път чиновникът се трогва и на свой риск отстъпва съседното място до гро­ба на Лора. Може би някога е учил наизуст стихотво­ренията на Яворов... Нека поетът бъде погребан до онази, която го е обичала толкова много. Екатерина Каравелова ще протестира, но тя не е откупила съ­седното място и няма право да го задържа ...

Най-после и това е уредено! Остава да пренесат тя­лото на Яворов в „Свети Георги“... Има да се пращат покани, телеграми, да се пишат надгробни слова ...

Трупът на поета е още в къщи. Двама поклонници на Яворовия талант — Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов, които през 1910 година стъкмиха „Българ­ската антология“ и отредиха широко място на негова­та поезия — тръгват към „Витошка“ № 34. Те са потресени от страшната новина и плахо се приближават до входа.

С дата 17. X. 1914 г. Дебелянов е написал спомена си, печатан през 1933 година в „Яворов лист“:

„Сякаш стражарят, поставен пред пътната врата, разбира мрачната тържественост на безмълвната теж­ка разлъка. Той ни пропуща мълком и ние възлизаме по каменните стълби тихо, сякаш се боим да не събу­дим някого. Посреща ни в коридора някогашният мой учител г. Ганев и ни показва стаята, в която Яворов доброволно се е успокоил.

— Искате да видите Пея, нали?

От тия думи вее толкова умиление, че ние неволно отвръщаме с плахи усмивки, в които има повече го­рест, отколкото би имало в несдържаните ридания.

В стаята е тихо и здрачно. Нищо не дава повод да се помисли, че последната минута е била страшна, без­умна. Той лежи в своя кивот така спокоен, тъй ху­бав в смъртта, че тягостното чувство на някакъв не­леп страх, което беше стиснало сърцето ни при влиза­не, неусетно се разлетява.

Една свещ гори над главата му и под трепетите на нейната светлина лицето му сякаш още живее и уст­ните му шепнат тихи думи . . .

Мълком, както сме дошли и стояли при него, ние из­лизаме и за дълго из шумната и светла улица все още го виждаме прострян в здрачната стая с четническите си дрехи, в тихо очакване да го отнесат там, дето злословията ще трябва да мълчат и дето тишината ще освети неговата невинност, несъмнена като страдания­та му.“

В своята книга „Затрупана София“ Кирил Христов пише:

„Съобщават ми от Министерството на просветата, че Яворов току-що се застрелял втори път. Като пред­седател на Българския писателски съюз аз отидох ту­такси у дома на улица „Витоша“ № 26, кръстопътя на улица „Солун“. Качвам се по една външна каменна стълба, на мястото на която сега е кафеджийният ма­газин „Арабия“; в първата стая наляво, до самата стъл­ба, с прозорец към улицата лежи, вече стъкмен, само­убилият се поет. Не бях разменил и няколко думи с мои колеги, които заварих там, иде Кръстев, отправя се към мене, подава ми ръка, задържа я дълго и каз­ва така, като че нищо не е нарушило приятелството ни: — Иди приготви надгробно слово. То трябва да бъ­де от тебе. Сторих го.“

Ковчегът с тялото на Яворов е пренесен в „Све­ти Крал“. До него са изправени братът, сестрите и зетят на покойния. Църквата е препълнена. Повече млади хора. От университета са: професорите Милетич, Шишманов, Михалчев, Младенов. Боян Пенев се готви да чете речта си, но преди това пита председателя на Македоно-одринската организация Матов:

 — Защо не присъствуват братствата със знамена­та си?

Това е невъзможно по политически съображения.

— Яворов заслужава да бъде погребан с развети знамена!

— Политиката . . . политиката ... — не се доизказва Матов.

Вестникът „Дневник“ пише на другия ден:

„Света Неделя“ не побира множеството, препълнен е целият тротоар от двете страни на южния вход. Го­сподин Боян Пенев, доцент в университета, държа прочувствена реч, в която описа в кратки черти живота на поета-революционер, както и неговата творческа дейност в областта на поезията. Артистът от Народния театър г. Вл. Николов издекламира част от Яворовото стихотворение „Нощ“.

От катедралата тялото на поета бе дигнато и носе­но от македонските революционери чак до гробищата. Шествието пълнеше булевард „Мария Луиза“. Забе­лязват се министърът на народната просвета г. Пешев, професорското тяло, множество студентки и студенти и други почитатели на Яворов.

Шествието за гробищата бе грамадно. Улица „Ма­рия Луиза“ бе буквално задръстена; трамваите и фай­тоните не можеха да циркулират.

На гроба на Яворов, който бе погребан до Лора Каравелова, г. Кирил Христов произнесе надгробна реч …

Мълчание.

Обкиченият с цветя ковчег е още върху влажната пръст. До него са изправени Яворовите роднини и приятели.

Лицето на Пея се чернее между белите хризанте­ми — лице на мъченик, страдалчески образ на ориенталец с дебели устни и орлов нос. Веждите са напълно сключени в последен размисъл върху човешката суета.

Ще държи ли някой друг надгробно слово? Попо­вете се озъртат, приготвени за последните молитви и песнопения.

И ето, че към гроба се отправя един мъж с небългарска физиономия.

Познат е само на професорите. Това е полякът Гжегожевски, филолог ориенталист, дошъл в България с научна цел.

Говори с много чувство, свързвайки съдбата на Ма­кедония с участта на Полша. На края се провиква на родния си език:

— Пред гроба на поета Яворов, борец за свобода­та на Македония, аз казвам, че неговата смърт е го­ляма загуба както за България, тъй за поробения пол­ски народ!

Боян Пенев е близък с Гжегожевски и след речта му отива при него.

Двамата се отдръпват: свещениците минават пред тях и се изправят до ковчега:

„Весечнааая памят . . .“

Писъци особено когато гробарите пущат с въжета ковчега.

Един от поповете хвърля буца пръст. Зловещ удар по капака. Изправените до гроба изпращачи протягат ръце за нови буци.

Затрополява отрязаната с лопати влажна земя. Гърми и заглъхва под пръстта ковчегът.

Натрупана е отгоре останалата земя.

Забиват най-после кръст — от скъпите: с резби и украшения, с металически релеф на Исуса, закован на кръста. Под нозете му — овал на плочка с надпис:

„Род. 1877 г.

ПЕЙО К. ЯВОРОВ

Поч. 16. X. 1914 г.“

Из книгата на Михаил Кремен "Романът на Яворов", 1972

Taзи година се навършват 100 години от смъртта на гениалния поет-революционер. В негова памет!

ФАТАЛНАТА ЖЕНА - ЛОРА, ИЗ КНИГАТА НА МИХАИЛ КРЕМЕН "РОМАНЪТ НА ЯВОРОВ", 1972

ЛОРА КАРАВЕЛОВА-ЯВОРОВА

„ФАТАЛНАТА ЖЕНА”

Когато започнах книгата си за Яворов, предстоеше ми да разпитам и Симеон Радев — един от неговите съвременници, които отблизо познават македонското движение и революционната дейност на поета, — уве­рен, че ще чуя интересни неща за него не само като че­тник, нo и като личност, погледната с очите на човек, който е имал досег с Каравеловото семейство.

Преди да го посетя, случайно го срещнах до пресеч­ката на „Граф Игнатиев“ и „Денкоглу“.

 Щом ме видя, Радев бързо се отправи към мен и интимно ме придръпна до близката вестникарска буд­ка. Това ме изненада и поласка: в миналото редакторът на списание „Художник“ никога не бе показвал, че се интересува от мен.

Защо ли ме спря? Не допущах, че е за книгата ми: тогава малцина знаеха, че я пиша.

Първите думи на Радев бяха:

— Какво е мнението ви за убийството на Лора?

Щом чух „убийството“, веднага схванах, че и той — като всички — смята Яворов за убиец на жена си.

За мен беше много любопитно как Радев ще се обос­нове. Може би той ще ми съобщи нови данни за тра­гедията на улица „Раковски“ — вън от ония, които се писаха и говореха години наред след смъртта на поета. И затова наострих уши, зарадван от неочакваната сре­ща.

Разговорът на крака бе дълъг — може би повече от час. Уличната врява, шумът от трамваите и автомоби­лите, тропотът на каруците по паважа — всичкият този гмеж на големия град не ни попречи да се пренесем в далечното минало, особено в ония събития, чиито преки свидетели ние бяхме.

През цялото време Радев стоеше близко до мен и говореше почти в лицето ми — навярно по навик.

Остарял вече, но още младенчески бодър, прочутият мой събеседник, когото мнозина не знам защо наричаха Юда, говореше словоохотливо, като че ли сме стари приятели. А бяхме само познати, вървели — всеки от­делно — по свой собствен път. Но ето — случайността ни събира, за да открием и двамата, че десетилетията, които ни делят от Яворовото време, сякаш са ни сближили поради общите спомени около съдбата на Яворов и Лора.

Откакто го зная, Радев малко се бе изменил: все та­зи осанка на европеец, винаги изискано облечен, макар сега в поизтъркан английски костюм, все тия очила вър­ху големия нос, тия подстригани мустаци, това малко попрегърбено теснорамо тяло и този характерен акцент на македонския му говор, минал през българските учи­лища в Турция и оцветен от многоезичието на чужде­странните училища и университети.

За Радев винаги съм имал високо мнение, получено от прекрасните му статии из вестниците, но най-вече от съчиненията му — „Строителите на съвременна Бълга­рия“ и „Д-р Кръстев като литературен критик“.

Двата тома от „Строителите“ бях чел няколко пъти, и то не като история, а като роман из политическия жи­вот на България през размирните години на Батенберг и Стамболов. А студията за д-р Кръстев, печатана през 1907 година като издание на сп. „Художник“, ми бе раз­крила друга страна в Симеон Радевото творчество: един дързък, новоизникнал литературен критик се бори са­моуверено срещу стария, узаконен, стъпил върху грани­тен пиедестал критик-гръмовержец. Радев безцеремонно бе смъкнал долу гръмовержеца, унищожавайки леген­дата за неговата безпогрешност, за владичеството му над българската литература. В тия изящно остроумни, елегантно хапливи, напоени с отровна сладост нападки, преливащи като пяна от шампанско, в което хвърчат искрите на безброй имена от класическата и съвремен­ната литература, читателите откриваха голям полемичен дар у неподозирания критик, но неволно слагаха на вез­ните личността на двамата писатели, не забравяйки, от една страна, симпатиите на д-р Кръстев към студен­тите, когато се бореха с професорите за академическа свобода и с полицията на стамболовистите след освирк­ването на Фердинанд, а, от друга — припомняйки си Радевите уводни статии във „Вечерна поща“, с които не одобряваше демонстрацията на студентите при откри­ване на Народния театър. Той бе нарекъл освиркване­то „див, срамен, чудовищен скандал“.

Въпреки това Симеон Радев всякога ми е внушавал респект: учудвала ме е неговата голяма култура и все­странна осведоменост, богатото разнообразие на духов­ните му интереси — били те литературни, художествени и философски, или пък из областта на историята, со­циологията и дипломацията, — радвал съм се на любов­та му към родината, а особено съм ценял неговия та­лант на стилист. Не познавах само дарбата му на велеречив събеседник — с изненадващите хрумвания и улучените преценки при една изумителна и дори страшна памет.

Облегнат на будката, гледах, от една страна, да за­помня всичко, което ми съобщава, за да го запиша още същата вечер в бележника си, от друга — премервах силата на словото му, следях оригиналността на мисли­те и гъвкавостта на логиката му. За моя пълен възторг пречеше само едно: виждах, че Радев е премного дово­лен от себе си.

Но как няма да бъде доволен, когато присъдите му на личности и събития са толкова ценни — единстве­ни! — и тъй интересни.

В тая изпревара на остроумие и блясък — сякаш многоцветни огньове на словесен фойерверк, — в този калейдоскоп от пъстри багри виждаш богатата съкро­вищница на даровит човек, когото шегобийци, негови от­рицатели, наричат човека с магьосническата шапка, т. е. фокусник. Но и да си фокусник, не е малко нещо! Има ли писател насреща си, магьосникът вади от шапката имена и цитати от всемирната литература, говори ли с хората на изобразителното изкуство, изрежда им без­брой живописци и ваятели, чиито картини и статуи е изучавал в музеите и по изложбите в странство. А ко­гато беседва с общественик, темите му са още по-неизчерпаеми. Подготвеността на тоя специалист по меж­дународните, особено по балканските въпроси му придава тежестта на компетентен историк и дипломат. И навярно за това по време на тежките преговори за мир след войните и катастрофите, той е бивал винаги търсеният и необходимият съветник, без да става нуж­да да се отварят папките на чиновниците от външното министерство.

Още при тая среща се уверих, че Симеон Радев е наистина — да си послужа с неговия израз — un homme d'esprit — един човек с блестяща мисъл, духовитата реч на когото те зашеметява, а при по-дълъг разговор — те смачква с бремето на красотата си и с товара на ценно­то си съдържание. Чувствуваш се като удавен в тоя бездънен вир от гъсто като сироп сладкодумие.

Когато в началото Радев ме попита дали смятам Яворов за убиец на Лора, аз се противопоставих. Той не очакваше това. И зареди доводите си — те бяха до­водите на всички Яворови противници.

За мен няма две мнения кой уби Лора! — отсече Симеон Радев. — Яворов бе харамия по кръв, по съдба. И тъкмо тази харамийска кръв го тикна в македонско­то движение, макар тук Ботевият пример да е играл не­малка роля. Аз смятам Яворовото отиване в Македония повече като амбиция за подвиг, отколкото като спонта­нен, вътрешен порив на неговата природа.¹

Мнението на Симеон Радев за Яворов не само като човек и революционер, но и като поет не е високо. Пред поета Атанас Дал­чев той е казал: „Аз не мога да приема, че в България има литера­турна критика, докато Яворов минава за голям поет“ (виж „Лите­ратурен фронт“, бр. 22 от 24 март 1945 г., статията на Атанас Дал­чев: „Върху поезията на Яворов“).

Разбира се, тук се намесват социализмът, народничеството, някогаш­ните настроения у интелигенцията да се жертвува за ед­но велико дело — недоволството от живота вън и от жи­вота вътре в себе си, — пък и личната участ, характе­рът, произходът... Чели ли сте Михалчевата статия „Расизмът като философско-научна теория“? — Там е казано, доколкото си спомням: „Едни уверяват, че Яво­ров е смес на средиземноморска и малоазийска раса, а други — че той е почти чистокръвен циганин по вид, по бялото на окото, по темперамент... За мен е ясно, че Лора не се е самоубила! — завърши Радев.

— Но вие не вземате под внимание множество уста­новени факти — отвърнах аз. — Вие не сте чели, изгле­жда, цялото следствие, нито изказванията на видни юри­сти, например тия на д-р Меворах, не сте следили жи­вота на Яворов и Лора отблизо. За самоубийство гово­рят не само веществените доказателства — загарът по роклята отпред при лявата гърда, заседналото куршумче при корсажа отзад, намерените при аутопсията счу­пени костички, отнесени от куршума към гърба, свитият за стрелба десен показалец на Лора, но и показанията на свидетелите, между които бях и аз, както и — което е много важно — психическите мотиви за постъпките на Лора и Яворов, без да се гледа искреността на него­вата предсмъртна изповед. Той се кълне в името на майка си, в името на Македония! Кое е най-вероятно­то: да се застреля ли, или да бъде застреляна една пренебрегната и измъчена жена? Кой прибягва до оръ­жието — оня, който обича, или тоя, комуто ревността е потъмнила ума? Кое чувство е по-силно: досадата или отчаянието — нехайството или патологическата болез­неност? Не, г-н Радев! За мен също няма две мнения. Вижте — друг е въпросът дали Яворов не е нейният мо­рален убиец. Но тогава се слага и другият въпрос: не е ли Лора виновна за Яворовата смърт?

— Всъщност — отвърна Симеон Радев — за мен ня­ма значение кой кого е убил: в любовта и в ревността куршумът води към развръзка, а не към престъпление.

— Но не трябва да се подкрепя една заблуда — про­дължих защитата си на Яворов.

— Всеки да си мисли каквото ще! Пък и нека това остане една неразрешена загадка, една легенда. Знаете ли, че кръвта, която се проля около Лора Каравелова, ми бе предсказана?

— Кога?

— Ще ви разкажа. В предсказания не вярвам, но то­ва наистина се случи...

За да предам точно разказа на Симеон Радев — по­неже той изрично ми подчерта, че не иска да бъде про­менено онова, което ми е съобщил, — посетих го на 26 юни 1952 година и го помолих да ми продиктува случката.

Ето какво съм записал:

„През лятото на 1910 година бях в Париж, където правех издирвания в библиотеката за втория том па „Строителите“. Живеех в един пансион на Rue des Ecoles, дето публиката беше международна. Вечернo време, след ядене, се събирахме всички наедно. Еднаж дойде една гостенка, вдовица на бивш френски генерален консул в Москва. Гостите, които я познавали от по-рано, я подканиха да предскаже бъдещето на някои от нас, както била правела друг път. Тя каза: „На другите съм гледала, сега ще гледам на новодошлия.“ И посочи мен.

Аз никой път не съм отивал при гадатели и въобще не искам да ми се гадае бъдещето. От учтивост обаче не можех да откажа.

Жената нареди картите. Най-напред ми каза: „Вие днес сте получили писмо от една стара жена — не е бо­гата, но е на високо място.“

Това ми направи впечатление: действително, тъкмо тоя ден сутринта бях получил писмо от дворцовата дама Петрова-Чомакова, която — доколкото си спомням — ми пишеше за някаква наскоро излязла книга.

След това гледачката ми каза: „След няколко дена ще минете през море. Пазете се от първата ваша поз­ната, която ще срещнете в града, дето ще отидете: тя е фатална жена — виждам кръв около нея.“

Това не ми направи никакво впечатление: аз не мис­лех скоро да напущам Париж и смятах невероятно „предсказанието“ — да минавам през море!

Но случи се обаче така, че след три дни заминах за Лондон да подиря нещо в Бритиш музеум.

На следния ден след пристигането ми се упътих за българската легация. Тъкмо пред вратата срещнах Ло­ра Каравелова. След като се поздравихме, попитах:

— Вие ли сте фаталната жена?

Тя се изсмя учудена и каза:

— Фатална? Кому? На всеки случай не за вас.

Тогава аз и разказах предсказанието на жената на френския консул. Това не я смути. Видя и се дори забавно.

Стоях в Лондон около месец. Ходихме с Лора Кара­велова много пъти на разходка. Посетихме веднаж една японска изложба и тя изказа някои интересни мнения за японското изкуство и японската природа. Тя четеше много върху изкуството, посещаваше музеите, говоре­ше върху прарафаелитите. Лора беше оставила всякакво кокетство — не се опитваше да ме привлече. У нея имаше желание само да дружим, да се разговаряме, но това ходене заедно не ни сближи повече, отколкото бях­ме дотогаз. Тя обичаше да разсъждава за живота, а мен такива теми не ме привличат. Но я слушах, защото понякога имаше интересни хрумвания.

Един път ме попита:

— Знаете ли какво бих мечтала да бъда? Да съм прочута артистка, да слушам на сцената ръкопляскания­та на публиката или да бъда жена на някой богат чо­век, който да сложи пред краката ми богатствата на света, или да се омъжа за човек знаменит и силен, кой­то да ме владее.

След като напуснах Лондон (аз се върнах направо в България), Лора ми прати едно малко есе, озаглавено „„Фаталната жена“, подписано с псевдонима Камен — навярно по името на Петър Нейков (Петър - Камен). Есето дадох да се напечата някъде, но не помня къде и въобще дали из­лезе. Виждам и сега подписа „Камен“. Спомням си, че есето почваше с разсъждения за „Прекрасната Елена“ и с бележка, че фаталните жени са руси, а не чернооки, както се мисли въобще. Фейлетонът бе написан хумористично: тя се смееше на обикновената представа, че фа­талните жени са с големи, черни, пламенни очи — въоб­ще се смееше на това суеверие. Фаталната жена спо­ред нея можела да бъде нежна, тиха, с невинен поглед, даже и със сини очи и руси коси. Светлокосите жени можели да бъдат много пъти по-опасни, понеже мъжът не се пазел от тях.“

Това ми диктува Симеон Радев. Преписах го, без да променя нито буква, изпълнявайки обещанието си.

Но нима за моята художествено-психологическа за­дача не бива да използувам онова, което ми разправи той тогава вън от диктовката, а и по-рано — при вест­никарската будка? Всичко е тъй ценно и тъй характер­но и толкова би допринесло да се изтълкуват правилно бъдещите отношения между Яворов и Лора!

Затуй ще извърша един писателски грях, като из­ползувам онова, което съм записал и запомнил. То е в духа и на тримата: на Симеон Радев, на Каравеловата дъщеря и на поета, за когото тя е мислила през време на разговора.

Прочее ето как си представям сценката при входа на българската легация в Лондон: пред елегантно обле­чения Симеон Радев е Лора — също в елегантен ан­глийски костюм. Лъчите на лондонското слънце играят по бледоматовата кожа на лицето и шията й и по пре­мрежено свитите й клепачи, над които се извиват в две красиви дъги веждите със спуснат до тях бретон. В благородната фигура на българската леди има нещо изящно-семпло и детски миловидно. Тази наивна естественост и подкупваща свежест — естествеността и све­жестта на жена, която и в зрялата възраст си остава дете, — тая привидно заблуждаваща достъпност, изра­зена в чистосърдечието и всеотдайността на погледа, в простотата и в предизвикателността на държането и в непринудеността на разговора, тая вродена изтънче­ност и ненатрапваща се гордост — всичко й придава ня­какъв ненадминат чар и обаянието на една необикно­вена жена.

Симеон Радев си спомня за гледачката и първите му думи, казани с укор — като че самата Лора е виновна в нещо, — са:

— Вие сте фаталната жена!

— Аз? Фатална? Защо? Може би фатална, но не за вас!

— Не, разбира се! — отговаря Радев. — Аз не съм вашият тип.

— Нито пък аз вашият — засмива се Лора. — Защо тогава да съм фатална?

— Защо ли? Ще видите.

И той подробно й разправя за гледачката.

При думите „виждам кръв около нея“ Лора става весела и шеговито забелязва:

— Вярно. Тежко му, който се залови с мен.

— Защо се шегувате? Може някой наистина да се убие за вас.

— Не го вземайте сериозно — съвсем спокойно от­връща Лора.

— Може някой истински да пострада — настоява Симеон Радев.

— Защо не? Досега мнозина си изпатиха.

— Но това са безкръвни трагедии.

Лора се смее:

—    Отде знаете какво може да се случи занапред?

И след като помълчава малко:

— Оставете. И аз не вярвам в предсказанията. Вяр­вам в онова, което човек сам си нареди.

— Вие окончателно ли напуснахте семейното си ог­нище? — отмества разговора Симеон Радев.

— Това не е тайна: огнище без огън.

— Мисля, че вие сте прекалено взискателна.

— Напротив! Търся най-обикновеното — любовта.

Лора се мъчи да даде на думите си лек, шегобиен тон, но не може да скрие онова, което лежи дълбоко в душата й и което издават очите й — една потайна скръб, хвърлила върху тях неуловима сянка.

Тази необяснима печал е позната на Симеон Радев още през девическите й години, когато тя, току-що из­хвръкнала от френския католически пансион, бе въведе­на от майка й в обществото на мъжете. Той неведнъж е отварял дума в разговор с приятели за тая загадъчна тъга в очите на по-малката Каравелова дъщеря, ко­гато се е опитвал да изтълкува нейната натура.

Лора се сбогува. Радев я изпровожда по тротоара. Спряла се за миг, тя продължава мисълта си за лю­бовта — малко театрално, но съвсем искрено, сякаш иска да му се довери:

— Не получа ли онова, което чакам, ще се отдам на изкуството: ще пиша ... ще рисувам ... ще свиря... А как бих искала да стана артистка — да усетя на сце­ната възторга на публиката!...

— Всичко това е литература — отвръща Радев. — Най-естествената кариера за вас е — все пак — женит­бата. Обикновената женитба.

— Не обикновената, а необикновената — се шегува Лора.

И като се замисля, премълчавайки онова, което би искала да добави, тя отново си взема сбогом.

— Ще се видим пак. Вие за дълго ли сте тука?

— Може би за месец. Зависи от работата ми в Бритиш музеум.

— Тогава — довиждане!

Лора тръгва с характерната своя походка: по тротоа­ра отчетливо потракват ниските й токове, стъпките й са широки, момчешки. Леко поприведената й фигура сякаш плува, грациозно носена от дългите бедра. Тя скоро по­тъва в пъстрото гъмжило.

„Това е наистина необикновена жена — си мисли Радев, изпровождайки я с очи. — Не е моят тип и не бих могъл да се влюбя в нея, но тя има нещо, с което силно привлича: може да даде интелектуалното приятел­ство — the intellectual companionship, както казват ан­гличаните. С нея може наистина да се другарува...”

Лора вече е изчезнала в навалицата и Радев бавно тръгва към легацията.

Споменатият от Симеон Радев фейлетон на Лора — „Фаталната жена“ — ме много заинтригува. Попитах в кой вестник го е дал.

 — Не помня — каза той. — Може би е „Воля“ или „Българска независимост“. Идете в Народната библио­тека и преровете старите годишнини на тия вестници.

Когато му се оплаках, че никъде не намерих подлистника, той отговори:

— А може и съвсем да не е печатан. На всеки слу­чай Лора бе написала есе с такова заглавие.

Радев не е държал на тоя фейлетон: литературните опити на „писателката“, изглежда, не са имали за него особена стойност. Той е ценял у тяхната авторка не дилетантката в изкуството („ще пиша ... ще рисувам ... ще свиря“), а майсторката на живота и интересната съ­беседница.

И затова, когато видя, че се тревожа за изчезналия подлистник със сензационното заглавие, той поиска да ме утеши чрез своето снизходително мнение за незна­чителните — според него — литературни качества на Лориното творчество. Той не знаеше от какво точно се интересувах аз, не знаеше, че тъкмо образът на „фаталната жена“, тъй както Лора го е виждала в себе си и го е обрисувала във фейлетона, би могъл да ми по­служи като ключ за разгатване на много нейни и Яво­рови постъпки.

Дали в тоя подлистник не е подсказана бъдещата им трагедия? Дали Лора не бе обяснила съдбата си с мрачното предсказание на гледачката и дали не бе раз­крила там черти от своя загадъчен образ?

Симеон Радев казва, че Лора се смеела на обикно­вената представа за фаталната жена и твърдяла, че не чернооките, а русите били опасни. Не е ли предчувствувала тя, че ще ревнува Яворов от „русата францу­зойка“, за която пише в писмата си до него? Или пък — за да опровергае мнението си за черноооките и да по­твърди онова за жените с „нежен, тих и невинен из­глед“ — да е имала пред вид ревността си към моми­чето с двете хубави очи?

Според Радев фейлетонът бил написан в хумори­стичен тон. Какво ли се е криело под този хумор? Не е ли това хуморът пред бесилото — der Galgenhumor, както казват немците, — еднакъв като Яворовия в пред­смъртните му писма до двамата софийски лекари?

На всеки случай в изгубения подлистник на Лора с подписа „Камен“ човек би могъл да види истинския об­раз на „фаталните жени“.

Из книгата на Михаил Кремен „Романът на Яворов“, част 1, 1972