"F I N I S" - В ПАМЕТ НА ПЕЙО К. ЯВОРОВ

ВНИМАНИЕ! Материалът е неподходящ за непълнолетни и за хора с лабилна психика!

F I N I S

Яворов отдавна е сключил договор с „ужасния при­зрак“ — смъртта.

Още през 1905 година бе признал:

И в сънища нерядко

аз виждах тоя призрак: из тайния предел

на ада скелет идеш в нощ — черна                                   плащаница,

самата нощ, бих казал, наметната повихрил

над плахата веселена; — с размахната коса

по всички хоризонти, всемощна,                                        безпощадна,

на мълния подобна...

Но сега скелетът не е тъй страшен:

В лице смъртта погледнах: тя беше светлина

на пролетното утро, отвеки съчетана

с мъглата подранила на есенната вечер.

След като отлага няколко пъти договорния срок, поетът избира един четвъртък — 16 октомври. Денят е хладен. Подранила есен.

Само три дни преди туй — в понеделник вечерта — поетът е на гости у Боян Пенев.

Професорът, който след премиерата на „В полите на Витоша“ е стенографирал на 8 септември 1911 година: „У Яворова има твърде много безхарактерност, както и в неговия герой Христофоров — твърде много лицемерие, неискреност, поза, декламация“ — сега пи­ше в стенограмата си:

„Яворов бе у дома на вечеря заедно с брата си. Ве­черя добре; похвали се, че отдавна не е имал такъв ху­бав апетит. След като се нахрани, започна да му се вие свят. Той бе до такава степен слаб, че като взе­маше и най-малко количество храна, почваше да му се вие свят. Полегна на кушетката в моята стая и за­дряма. Подир малко идва Владимир Василев. Влезе и отива да се ръкува с Яворов, но този му подава ръ­ка, без да стане. Взема ръката и не я пуща. „Целуни бе, Владо ... Целуни ме по челото ... моля ти се ...“ Владимир, без дa се наведе, със свoя сопнат тон: „Аз баща си и майка си не съм целувал досега, че...“ Не довърши. В стаята бяхме само тримата. Яворов си отпочина, почувствува се отново бодър, седна на кушетката и почна да тананика някаква песен с думите й! Това ми се стори тъй странно и някак болно ми стана.

Дойдоха Сеня и Бела (братът и сестрата на Дора Габе). Отидохме в гостната стая. После дойде и Тодор Николов (естественик, близък приятел на Яворов), също и Спиро (Спиридон Казанджиев) по-късно. Аз рисувах карикатури и ги изложих. Всички се смяха. Дора седеше при Яворов и му обясняваше ка­кво рисувам и кой какво върши.

Играхме игра: един излезе, а всички останали каз­ват по негов адрес нещо; той се връща и се мъчи да познае кой какво е казал. Яворов игра и се смя заед­но с всички.

След това Тодор, Владимир и аз облякохме в моята стая смешни дрехи и се явихме в гостната. Всички се смяха много, смя се и Яворов. Той разпознаваше съвсем слабо силуетите ни. Освен това Дора му обяс­няваше кой как е облечен. Изобщо цялата вечер той бе много весел. Но в разгара на смеха каза: „Ние много се смеем, ама да не се случи нещо лошо... Пре­ди катастрофата онази нощ пак така се смяхме ...“ Дора му каза, че човек не трябва да мисли и очаква нищо лошо.. Яворов все повтаряше: „Ще се случи нещо.“ Стояхме до късно. Към един часа всички гости си отидоха.“        

Суеверните мислят, че когато много се смеят или ги сърби носът, непременно ще плачат, ако не се слу­чи нещо по-лошо. Какво е предугаждал Яворов? — Още преди месец е казал на Боян, че ще бъде аресту­ван и че ще прекара арест в някоя болница. Но до­бавил, че след това ще бъде оправдан. Тия дни обаче Софийският окръжен съд ще има заседание, за да го привлече под отговорност. Не е ли по-добре той да превари съдиите?

И наистина с дата 16 октомври съдът издава опре­деление, в края на което се казва:

„Софийският окръжен съд разгледа най-щателно и най-подробно представените допълнително от П. К. Яворов в Софийския апелативен съд като веществено доказателство (6) шест писма, писани от Лора Каравелова, и намира, какво тези писма са резултат на на­четеност и са едни поетически разсъждения за живота и смъртта, каквито много често се употребяват ме­жду интелигентните хора: тези писма нямат никакво значение за делото.“

А тъкмо на тия шест писма Яворов е разчитал най- много: от

тях всеки непредубеден съдник би разкрил тайната на Лориното самоубийство. Ако биха ги раз­глеждали внимателно и задълбочено, тримата съдии щяха да видят, че те са от голямо значение за делото! Но какво разбират тия трима лъжепсихолози от изпо­ведта на една жена, от нейните „поетически разсъж­дения за живота и смъртта“? Задръстените им с пара­графи мозъци никога не биха могли да надникнат дъл­боко в душата на когото и да било! Тъй като умът им не разсъждава „поетически“, те се отнасят към човешката съдба повърхностно и биха окачили на бесилката и най-невинния човек.

Съдебните преписки не свършват, но техният край се прозира вече. Вижда се и краят на отвратения от всичко поет. Прокурорският паркет взема едно реше­ние, окръжният съд — друго. Уж независими един от друг, те са в основата си свързани като скачените съ­дове. Нищо на тоя свят не става без причинна връзка! И в съдебните инстанции има логика, но тя не минава през сърцето.

Яворов не остава равнодушен и към обществената си дейност.

През туй лято се надвесват над Европа буреносни, облаци. След убийството на австрийския престолона­следник Австро-Унгария мобилизира. Събраната от го­дини омраза скоро ще залее народите в потоци кръв.

Яворов се интересува какво пишат вестниците. Слу­ша онова, което му чете Атанас, но и сам чува през прозореца новините, съобщавани от вестникопродав­ците:

„Превземането на Белград.“

„Германците минали френската граница.“

„Турция мобилизира!“

„Руският император предупреждава правителството на Радославов.“

Атанас купува вестници и следи с Яворов телегра­мите на някой си Дечев, че руският вестник „Новое время“ писал:

„Трагизмът на българската позиция е действително голям. Той се изрази най-релефно в неотдавнашното уверение на Радославов, че България в никой случай няма да воюва против Русия.“

Какъв е тук смисълът? Явно е, че става дума за отговорност пред историята. Какво трябва да се пра­ви? Патриотизмът на революционера отново пламва.

Да не беше сляп, Яворов отново би облякъл вой­водските дрехи и би минал с четата си Вардара . . .

Но какъв е този манифест? Той е подписан от Стам­болийски и Цанко Церковски, от Янко Сакъзов и Ни­кола Харлаков, от Найчо Цанов и д-р Фаденхехт. От­горе на всичко — и от тузовете Гешев и с-ие, а и от д-р Данев! До един на руска страна ...

И тъй — накъде? С Тройния съюз или с Тройното съглашение?

Забравил за миг личното си нещастие, Яворов мис­ли и се тревожи върху всичко това. Туй са обаче едничките мигове, които го отдалечават от съдбонос­ния ден. Но този ден най-после идва, защото решението му да умре надделява.

*

Четвъртък 16 октомври 1914 година. Атанас е раз­творил „Подир сенките на облаците“ и чете на глас стихотворенията. Наблизо е вторият екземпляр, дето Яворов сам пише поправките. И за да не сбърка редо­вете, братът поставя ръката му, където трябва.

Още недовършили, слепият се обажда равнодушно:

— Върви на лекции. Какъв си такъв студент!

— Не ми се ходи, бате: предпочитам да стоя в къ­щи. Нека да продължим поправките! Има време за университета. Пък и не ми се слуша старобългарско право. Професор Бобчев преподава онуй, което го има в книгите му.

— Иди! Иди! Трябва да отидеш на лекции! — пов­таря настоятелно Яворов. — Не забравяй да ми купиш хартия за писма. Искам да пиша на сестрите. Хайде, ставай! Ще закъснееш.

— Рано е още!

— Не е рано бе! Колко е часът?

— Четири и половина.

— Подир лекцията иди в гостилницата. Към шест часа и аз ще дойда. Там ще се срещнем.

За малкия брат думата на Яворов е закон. Освен това Пейо е днес много спокоен. Не е ходил на гроби­щата. Навярно и за Лора не мисли. Отдавна не е имал такова хубаво настроение.

И Атанас тръгва.

Останал сам, Яворов се заключва. Сякаш повече от всякога вижда: не се спъва в кръглата маса, нито се удря в печката и в умивалника. Напипва чашата за вода, напълня я от каната и сипва белия прах.

 Смъртоносен е! — шепне той. — Сигурно сред­ство, но за да бъде още по-сигурно.

Отваря желязната вратичка на кахлената печка, из­важда тежкия револвер, издухва пепелта и мислено благодари на Влайковия зет. Излъгал беше Илева, ка­кто преди малко Атанаса...

... „Мило братче! — сеща се за него Яворов. — Пратих те в университета, а оттам в гостилницата — да имам време... Ти се опита да останеш в къщи, навярно си предчувствувал нещо! Но дали и там, в аудиторията, няма да чуеш мислите ми? Те се предават на близките. Навярно и тате, и сестрите сега се безпокоят за ме­не. . . Братче мое, не плачи, когато ме завариш мър­тъв. Аз отивам при мама и при Лора. Хубаво ще ми бъде! Плаче ли се за един щастливец?“

Какво е нужно още?

Нищо! …

Остава да отиде в Нищото, откъдето няма връща­не.

Враговете! Този път никой от тях няма да го уко­ри, както миналата година, че нарочно се е гръмнал в слепоочието, за да остане жив!

И сега ли прав да се убие? — Не! По-добре легнал: така ще бъде по-удобно. Кушетката, на която спи Ата­нас, е за предпочитане ... Може би ще я накървави? В такъв случай Атанас ще спи на кревата до трикрил­ния прозорец. Ще може по-лесно да вижда, когато чете лекциите.

Яворов е стъпил на чипровския килим с чаша в ед­ната ръка и с револвер в другата. Той не иска да обез­образи лицето си: някой му беше разправил, че един самоубиец се нажабурил с вода и тогава се гръмнал. В суха уста газовете разкъсват кожата . . . Мъртвецът трябва да бъде хубав! Поръчал беше — никаква ауто­псия!

„Непобутнат ме оставете, приятели! — се моли Яво­ров. — И непременно до Лориния гроб!“

Той съблича сакото и жилетката, слага ги върху облегалката на един от столовете до кушетката. На близо е масата, където бе оставил черните очила и ед­на отворена кутия с папироси.

Такааа . . . Ще си отпочине най-после!

Когато захапе дулото, гърмежът навярно ще бъде по-тих и тогава хазяйката ще помисли, че някое дете от улицата е счупило стъклото на прозореца с камък. Милата госпожа Манчева — като майка се е грижила за него години наред и какви турски кафета му е ва­рила!

По-рано тя го разпитваше за Лора. Веднъж й каза, че ще се ожени за нея, когато Витоша дойде в Со­фия . . . Какво излезе обаче? — Тъкмо обратното. Ви­тоша не се и помръдна, остана си там, където е; за­това пък кираджията на Манчева се запъти към Ви­тоша и се ожени за Каравеловата дъщеря! . . .

Спомени след спомени връхлитат на ята — светка­вично и бързо — и отвличат вниманието му! Ще умира, а се е отплеснал в странични работи . . .

Кой влиза при хазяйката? — Може би е някой от квартирантите й... Не ще ли го повикат да пият за­едно кафе? Преди туй госпожа Манчева бе го черпила вече. Между другото тя му каза, че модерната меди­цина вършела чудеса и можела да спаси очите му...

О, мила хазяйке, прочутите виенски лекари „чуде­са“ не направиха!

... Драги професори, модерната медицина е безпо­мощна! Моята машина лекува по-радикално от ваша­та! — повтаря той шегата си от писмото до доктор Ан­гелов. — Ще видите след малко!

Това „след малко“ е цяла вечност. Защото все има нещо недовършено! Мозъкът му работи като в треска: предвижда, съобразява, обмисля. Когато изпие отро­вата, ще сложи чашата върху стола. На масата бе ос­тавил записка — да се измие чашата, понеже е пил отрова от нея. На друг лист бе писал до следователя: да не му се прави аутопсия. Не забравя да поиска писмено — прошка от хазяйката и съквартирантите, задето им причинява неприятности... Какво са те ви­новни? Ще идва полиция, разпити — кой му е дал от­рова ... отде е взел револвер... защо не са предотвратили нещастието . . .

Никой не е виновен! — иска Яворов да изкрещи, но страхувайки се да не го чуят в другите стаи, или в туй време да пристигне Атанас, сяда на кушетката с лице към прозореца и веднага изпива отровата. Не горчи. Слага чашата на стола. Усеща как тя се хлъзга по се­далката. Да не падне — и хазяйката да чуе ?...

Устата му е още мокра. Значи, бузите няма да се разкъсат! Ляга и се отпуща. Туря дулото в устата. На­тиска спусъка.

Дясната ръка пада върху корема, изпуснала димя­щия автоматичен револвер. Пръстите са разтворени. Лявата ръка е виснала към стола с чашата. Никакви конвулсии. Лицето е спокойно. Очите и без това са за­творени. Като че ли е заспал.

Атанас е още в университета и непрестанно мисли за Пея. Едва дочаква края на лекцията, и хуква да го търси. Най-напред в гостилницата. Няма го. Тогава — в къщи! Убеден е, че се е случило нещо . . .

Запъхтян, обезумял от страх, той изкачва през ня­колко стъпала стълбата и натиска дръжката. Затворе­но. Почуква — никой не се обажда. Слаба надежда заблещуква - може би е у Владимир Василев, който живее наблизо — ъгъла „Цар Борис“ и „Гладстон“. Няма го. По-скоро у доктор Кръстев — на „Цар Аспа­рух“ 63. И той не е в къщи ...

Какво става по-нататък. Боян Пенев е описал подробно в стенографските си бележки, озаглавени „По­следни дни и смъртта на Яворов“, с дата 19 октомври 1914 година. Това са пресни спомени и затова правдо­подобни. Ето няколко извадки:

„В четвъртък вечерта у дома идва Атанас, малко смутен и пита — у дома ли е Яворов. Казвам му, че не е идвал. Той го дирил на много места, но не го на­мерил; стаята му заключена, чукал — никой не се оба­дил.

Пратих го да иде и у Паскалев. Той отиде, но след малко се връща: сетил се, че Паскалев е заминал за Самоков. Сетил се още да погледне и през ключалка­та. Видял, че ключът е там: значи, отвътре е заклю­чено ... Аз изтръпнах. Разбрах каква е работата. Атанас съобщил това и на Владимир Василев. Излизаме двама и тръгваме към Владови: срещаме го на улица­та. Той предлага да повикаме и Тодор Александров за да отворим вратата. Отиваме у Т. А. Прозорецът на стаята му е отворен. Мислим, че го няма в къщи. Влади предлага да го подирим другаде. Казвам, че ние и сами, без него, можем да отворим вратата. Оти­ваме в квартирата. Хазяйката и квартирантите изпла­шени. Чукаме силно на вратата. Никой не се обажда. Решаваме да влезем през съседната стая — двете стаи се сношават с врата. За щастие тази врата се оказва отключена. Махваме гардероба пред нея и Атанас хва­ща дръжката на вратата да отвори, но цял разтреперан, тя не се отвори. Хващам аз дръжката и натискам. Сетих се, че вратата не се отваря, защото там е кушетката от стаята на Яворов. Натискам по-силно, вратата се отвори и аз виждам насреща си страшното лице на Яворов.

...Беше лунна нощ. Лицето извърнато срещу про­зореца, осветено от лунната светлина . . . Зад мене бя­ха Атанас, Влади и един от квартирантите. „Тук е...— извиквам и чувствувам как гласът ми трепери. Оти­вам при Пея, бутам го: „Пейо! Пейо!...“ — и усещам, че тялото му е студено. Запалиха електрическата лампа и виждам Пея в това положение: легнал на кушет­ката, главата му наклонена наляво, очите затворени, дясното му ухо пълно със съсирена кръв. Дясната ръ­ка сложена върху корема, а до нея — един голям ре­волвер. Лицето не изразява никаква особена силна мъка. Познава се, че е умрял моментално. Никакви конвулсии не личат. Краката му никак не са изкри­вени. Лявата ръка малко отпусната надолу. До нея стол, а на стола сложена чаша: на дъното някакъв бял прах. На масата едно писмо затворено (за Атанас) и две записки: да се измие чашата, понеже е пил отрова от нея, молба до следователя да не му се прави аутоп­сия, иска прошка от хазяйката и съквартирантите, за­дето им причинява неприятности.“

На другия ден — в петъка — Дора Габе и хазяйка­та преобличат мъртвеца с донесените от Тодор Алек­сандров четнически дрехи, за да се изпълни Яворовият завет.

Другото желание на поета да не му се нрави ау­топсия — също трябва да се изпълни. Тая грижа пое­ма Владимир Василев. Следствените власти едва се съгласяват.

Но и друга пречка: духовните власти не позволяват да бъде погребан по християнски, понеже е самоуби­ец... Отново ходатайства, молби, настоявания!

 Малко ли отстъпки сме правили досега! — отго­варя един от свещениците.

 Но той е голям поет.

 Известно е.

Тодор Александров прибавя:

— И македонски революционер!

Свещеникът се уплашва от резкия му тон и от пла­менния му поглед. Отстъпва.

Какво остава още? Да: тялото трябва да бъде изло­жено в старинната църква „Свети Георги“ — да го ви­дят гражданите за последен път.

 Където бе изложена Лора ли? — отсича свеще­никът. — Не може

Тодор Александров отново пламва. Зъбите му скръцват.

—   Добре, добре! Само да пренощува. Нали утре ще  го

погребвате?

Хазяйката и квартирантите са доволни, че тялото на Яворов ще бъде дигнато.

Слава богу — всичко е наред. Боян, Тодор и Владо отиват вечерта на гробищата, за да издействуват мяс­то при гроба на Лора.

Чиновникът клати глава:

— Не може! Съседното място е запазено от госпо­жа Екатерина Каравелова. Поискайте нейното съгласие.

Тежка задача... Кой би могъл да помогне! Да: професор Шишманов. Ще го помолят да отидат заедно при Рачо Славейков, който е близък на Лорината майка.

Предварително знаят, че нищо няма да излезе, понеже неговото отношение към човека Яворов им е известно. Въпреки това обаче намират д-р Шишманов и се опитват да склонят Рачо Славейков — може би ще ходатайствува пред Екатерина Каравелова.

Пенчовият брат почва да говори възбудено, гневно:

— И дума не може да става! Уверен съм, че мадам Каравелова няма да позволи. Пък и моето дълбоко убеждение е, че Яворов е убиец... Той е застрелял Лора, понеже искала да иде в Париж, като е викала и него... Господа, представете си, човек, който иска да се самоубие, ще има свой собствен револвер, а не да взема револвера от джеба на друг... Яворов е уби­ецът — това е моето най-дълбоко убеждение!

Тримата не се и опитват да разубедят озлобения сътрудник на вестник „Пряпорец“. Отиват си уверени, че на другия ден ще увещаят надзирателя на гроби­щата.

Боян и Владо пристигат по-рано в гробищната канцелария. Отново молби. Този път чиновникът се трогва и на свой риск отстъпва съседното място до гро­ба на Лора. Може би някога е учил наизуст стихотво­ренията на Яворов... Нека поетът бъде погребан до онази, която го е обичала толкова много. Екатерина Каравелова ще протестира, но тя не е откупила съ­седното място и няма право да го задържа ...

Най-после и това е уредено! Остава да пренесат тя­лото на Яворов в „Свети Георги“... Има да се пращат покани, телеграми, да се пишат надгробни слова ...

Трупът на поета е още в къщи. Двама поклонници на Яворовия талант — Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов, които през 1910 година стъкмиха „Българ­ската антология“ и отредиха широко място на негова­та поезия — тръгват към „Витошка“ № 34. Те са потресени от страшната новина и плахо се приближават до входа.

С дата 17. X. 1914 г. Дебелянов е написал спомена си, печатан през 1933 година в „Яворов лист“:

„Сякаш стражарят, поставен пред пътната врата, разбира мрачната тържественост на безмълвната теж­ка разлъка. Той ни пропуща мълком и ние възлизаме по каменните стълби тихо, сякаш се боим да не събу­дим някого. Посреща ни в коридора някогашният мой учител г. Ганев и ни показва стаята, в която Яворов доброволно се е успокоил.

— Искате да видите Пея, нали?

От тия думи вее толкова умиление, че ние неволно отвръщаме с плахи усмивки, в които има повече го­рест, отколкото би имало в несдържаните ридания.

В стаята е тихо и здрачно. Нищо не дава повод да се помисли, че последната минута е била страшна, без­умна. Той лежи в своя кивот така спокоен, тъй ху­бав в смъртта, че тягостното чувство на някакъв не­леп страх, което беше стиснало сърцето ни при влиза­не, неусетно се разлетява.

Една свещ гори над главата му и под трепетите на нейната светлина лицето му сякаш още живее и уст­ните му шепнат тихи думи . . .

Мълком, както сме дошли и стояли при него, ние из­лизаме и за дълго из шумната и светла улица все още го виждаме прострян в здрачната стая с четническите си дрехи, в тихо очакване да го отнесат там, дето злословията ще трябва да мълчат и дето тишината ще освети неговата невинност, несъмнена като страдания­та му.“

В своята книга „Затрупана София“ Кирил Христов пише:

„Съобщават ми от Министерството на просветата, че Яворов току-що се застрелял втори път. Като пред­седател на Българския писателски съюз аз отидох ту­такси у дома на улица „Витоша“ № 26, кръстопътя на улица „Солун“. Качвам се по една външна каменна стълба, на мястото на която сега е кафеджийният ма­газин „Арабия“; в първата стая наляво, до самата стъл­ба, с прозорец към улицата лежи, вече стъкмен, само­убилият се поет. Не бях разменил и няколко думи с мои колеги, които заварих там, иде Кръстев, отправя се към мене, подава ми ръка, задържа я дълго и каз­ва така, като че нищо не е нарушило приятелството ни: — Иди приготви надгробно слово. То трябва да бъ­де от тебе. Сторих го.“

Ковчегът с тялото на Яворов е пренесен в „Све­ти Крал“. До него са изправени братът, сестрите и зетят на покойния. Църквата е препълнена. Повече млади хора. От университета са: професорите Милетич, Шишманов, Михалчев, Младенов. Боян Пенев се готви да чете речта си, но преди това пита председателя на Македоно-одринската организация Матов:

 — Защо не присъствуват братствата със знамена­та си?

Това е невъзможно по политически съображения.

— Яворов заслужава да бъде погребан с развети знамена!

— Политиката . . . политиката ... — не се доизказва Матов.

Вестникът „Дневник“ пише на другия ден:

„Света Неделя“ не побира множеството, препълнен е целият тротоар от двете страни на южния вход. Го­сподин Боян Пенев, доцент в университета, държа прочувствена реч, в която описа в кратки черти живота на поета-революционер, както и неговата творческа дейност в областта на поезията. Артистът от Народния театър г. Вл. Николов издекламира част от Яворовото стихотворение „Нощ“.

От катедралата тялото на поета бе дигнато и носе­но от македонските революционери чак до гробищата. Шествието пълнеше булевард „Мария Луиза“. Забе­лязват се министърът на народната просвета г. Пешев, професорското тяло, множество студентки и студенти и други почитатели на Яворов.

Шествието за гробищата бе грамадно. Улица „Ма­рия Луиза“ бе буквално задръстена; трамваите и фай­тоните не можеха да циркулират.

На гроба на Яворов, който бе погребан до Лора Каравелова, г. Кирил Христов произнесе надгробна реч …

Мълчание.

Обкиченият с цветя ковчег е още върху влажната пръст. До него са изправени Яворовите роднини и приятели.

Лицето на Пея се чернее между белите хризанте­ми — лице на мъченик, страдалчески образ на ориенталец с дебели устни и орлов нос. Веждите са напълно сключени в последен размисъл върху човешката суета.

Ще държи ли някой друг надгробно слово? Попо­вете се озъртат, приготвени за последните молитви и песнопения.

И ето, че към гроба се отправя един мъж с небългарска физиономия.

Познат е само на професорите. Това е полякът Гжегожевски, филолог ориенталист, дошъл в България с научна цел.

Говори с много чувство, свързвайки съдбата на Ма­кедония с участта на Полша. На края се провиква на родния си език:

— Пред гроба на поета Яворов, борец за свобода­та на Македония, аз казвам, че неговата смърт е го­ляма загуба както за България, тъй за поробения пол­ски народ!

Боян Пенев е близък с Гжегожевски и след речта му отива при него.

Двамата се отдръпват: свещениците минават пред тях и се изправят до ковчега:

„Весечнааая памят . . .“

Писъци особено когато гробарите пущат с въжета ковчега.

Един от поповете хвърля буца пръст. Зловещ удар по капака. Изправените до гроба изпращачи протягат ръце за нови буци.

Затрополява отрязаната с лопати влажна земя. Гърми и заглъхва под пръстта ковчегът.

Натрупана е отгоре останалата земя.

Забиват най-после кръст — от скъпите: с резби и украшения, с металически релеф на Исуса, закован на кръста. Под нозете му — овал на плочка с надпис:

„Род. 1877 г.

ПЕЙО К. ЯВОРОВ

Поч. 16. X. 1914 г.“

Из книгата на Михаил Кремен "Романът на Яворов", 1972

Taзи година се навършват 100 години от смъртта на гениалния поет-революционер. В негова памет!

ИСКАМЕ ВЪЗМЕЗДИЕ! СТАТИЯ НА АСЕН ЗЛАТАРОВ ПО ПОВОД ТРАГИЧНАТА СМЪРТ НА ПИСАТЕЛЯ НИКОЛА РАКИТИН

ИСКАМЕ ВЪЗМЕЗДИЕ!

Никога българският чернозем, напоен с толкова много сълзи и кърви, не е приемал по-достоен свой син от Никола Василев Ракитин. Защото тоя вдъхновен певец беше син на селото и му остана верен: той пя за черните угари и тучните ниви,пя за многото неволя и малкото радости на влюбения в земята си и всякога отруден селянин, пя за Балкана и Черно море, за Вит и Дунавската ширина и пя с призванието на поет и сърцето на дете.

Ракитин бе истински поет: поет не само в песните, но и в живота си. Тоя кротък човек беше одарен само с доброта и той имаше за хората благата усмивка и приятелски протегнатата ръка на едно рядко величие у нас: величието на безкористната и честна служба в делото на духа и народното труженичество. Скромен, без всяко позьорство, той не мечтаеше за много почести, за шумен живот, за охолства и синекури, а привързан към провинцията, верен на своите приятели, всякога вдъхновен, черпеше укрепа във виденията на красота и правда, които можеше да съзре навсякъде, и везеше своята поезия с трогателната вяра, че служи на своята земя и своя народ. И когато користта, сплетнята, дребнавото честолюбие и хитрият кариеризъм посегнаха към него и му отнеха тая вяра в красо­тата и в цената на делото, което върши, Ракитин изгуби устои и се олюля . . .

За нас, които познаваме Ракитин не само като поет, а и като човек, беше чудовищна мълвата, която хлевоусто се понесе, че видни лица, поставени да бдят за честината и доброчестината на тая изстрадала от правди страна, са дръзнали да припишат Ракитину деяния на родоoтстъпничество и корист! Кой зъл дух можа да измисли това идиотско обвинение! Трябва наистина да си загубил всяко чувство за истина и отговор­ност, за да можеш така глупашки или така ехидно да хвърлиш срещу един Ракитин такива тежки обвинения!

Други на негово място би погледнал с пренебрежителна усмивка на подобни подозрения, защото ще знае, че тяхната абсурдност само ще увре­ди на авторите им. Но Ракитин бе дете: той постъпи като поет и от тая сплетня отрови своята вяра във всичко хубаво, което му е давало смелост да работи и да твори, и той падна духом, преломи своите нравствени сили за живот и изгуби равновесие. Той се почувствува обграден от могъщи зли сили, срещу които неговото доверчиво и чисто сърце бе неспособно и слабо да води борба. Защото той не познаваше хулата, заканата, злоезичието, мъстта. Неговата доброта стана негова казън. И свърши със себе си, почувствувал се безпомощен и слаб.

Голяма е нашата скръб. Голяма, защото загубихме един високо даровит човек, който крепеше и даваше човешки облик на нацията и земята ни. Голяма е нашата скръб, защото Ракитин завърши по такъв страшен начин със себе си и остави върху името на България една голяма рана, която не ще престане да струи кръв и да носи болка! Голяма е тая скръб, защото още еднъж блесна с жестока свирепост една грозна наша действителност: как добрите, честните, даровитите у нас са изложени на удари и гинат безпомощни, оклеветени и подгонени ... И затова, за да стихне от малко поне нашата болка, за да може трагедията, която Ракитин по­несе и която не е първа у нас, да послужи като едно сепване, като едно прояснение в замъгления поглед на тия, които трябва да бдят, защото държат в ръцете си кормилото на народните съдбини, ние искаме пълна, незабавна анкета на всичко това, което доведе Ракитин до неговото страшно решение. За честта на България, за честта на тия, които творят бъл­гарската духовна култура, това трябва да стане! Защото, ако всичко това се размине само ей-така, с няколко вестникарски статии и едно официално комюнике, което нищо не говори, а само прави още по-мрачна нашата общественост, ние загубваме всяка вяра в правда и истина за тая злочеста България! Не бива да има ненаказани за сторени зли дела, користни за­мисли и оглушала съвест, каквото място и да заемат в обществената йерархия: иначе ще дадем пример, че стига да принадлежиш към дадено съсловие, което си е присвоило правото да не бъде за нищо критикувано, и тогава всички деяния ти са позволени. Ако това е така, аз моля и мене да запишат при белязаните за родоотстъпничество и предателство, защото само така съвестта ми и болката ми, които крещят в смут и огорчение, щом спомня изцъклените очи на Ракитина (ах, как благо, как кротко той гле­даше . . .), ще намерят отмалко поне успокоение!

1934

Искаме възмездие! Тази статия, посветена на трагичната смърт на писателя Н. В. Ракитин, е поместена във в. „Литературен глас“, г. VI, бр. 234, 13. V. 1934 (стр. 2), целият „В памет на Ник. В. Ракитин“. Н. В. Ракитин, обвинен от някои тогавашни военни, че като директор на къщите-музеи в Плевен се е поставил в служба на чужда държава, на 2. V. 1934, пътувайки с влака Плевен—София, се хвърля от него в един от тунелите и загива. Статията на Златаров е избягнала ударите на цензу­рата, тъй като излиза няколко дни преди военнофашисткия преврат на 19 май 1934,. веднага след който бе въведен „контрол върху печата“. На престъплението срещу дълбокочовечния поет е посветена и статията на Златаров „Неговата трагедия“, поместена във в. „Дума на българските писатели“, бр. 3, от 9. XII. 1934. Ракитин се самоубива почти точно една година, след като е бил чествуван в Плевен (на 30. IV. 1933) 25-годишният му писателски юбилей. Златаров се е откликнал на това събитие със статията „Един от малцината“. Статията „Искаме възмездие“ даваме по екземпляра в архива на Златаров, в който са отбелязани редица поправки с ръката на автора.

Асен Златаров, Избрани произведения, 1975

Подготви: Кристиан Ковачев

ИЗ ЕДИН ЖИВОТ - МЕМОАРИ, ДНЕВНИЦИ, ПИСМА - ИВАН МЕШЕКОВ

"ИЗ ЕДИН ЖИВОТ..."

АСЕН ЗЛАТАРОВ

В една от редките срещи и разходки с Антон Страшимиров по „Цар Освободител“ до Борисовата градина той се разкри пред мене като съперник на Асен Златаров: кой  от двамата е изнесъл по-много публични сказки в градовете и селата на България. С Антон ме запозна неговият млад съ­трудник от „Ведрина“ Илийчо Волен, като ме заведе у дома на Страшимиров. Значи, срещата, за която е дума, е била към 1929 -1930 г. Антон ме уверяваше, че единствен му съперничи Асен Златаров по броя не само на публичните сказ­ки, но и по масовото посещение на сказките, по броя на гра­довете и селата, гдето ги е изнасял. Антон Страшимиров, както му бе навикът, на всяка крачка се поспирваше и страстно убеждаваше събеседника си — в случая мен, — че няма в България общественик (оратор), включително и Асен Златаров, който да се сравни с него, с Антон, камо ли да го надминава по изнесените публични сказки. Не помня точно цифрата — към три-четири хиляди сказки в над две хиляди села, от градовете всички до един, а в някои по десет-двадесет сказки. Постепенно в разговора си Антон се разпали на тая тема: съперничеството му с Асен Златаров, тоя тъй любим популярен сказчик, че неочаквано ги видях двамата сравнени в едно симпатично съперничество като първи, единствени писатели-общественици с най-голяма популярност всред на­шето общество, прониквали и до най-затънтеното селско читалище у нас. Това ревниво оспорване на бай Антон, че има в България само един — Асен Златаров, — който бил „пре­тендирал“, че го надминавал по сказките, ме изненада и по­рази. Тогава и двамата ги видях и почувствувах (без никога да кажа на Асен за това) като единствени достойни съперници, популяризатори на знания, на обществено-политическа, културна и научна мисъл чрез живото слово.

Няма сега да преценявам тая им всепризната дейност от­към ораторска дарба, откъм обществено полезната и научната страна на знанията, откъм прогресивната мисъл и идеите за времето си чрез масовата просвета. Нито бих желал да сведа тия две крупни личности на оратори-сказчици към други по-млади техни следовници, станали по това време банални, особено на темите „Яворов и Лора“, „Поезията и любовта на Димчо Дебелянов“, на всякакви интригуващи теми (за брака и любовта и пр.), без с това да искам да подценя сказките на някои други. Сега няма значение и философско-научната критика на Тодор Павлов, която той все по това време правеше в книгите си върху „натурфилософската“ насока в трудовете на Асен Златаров — с нищо тая остра кри­тика, както и несериозните подмятания на „Златорог“ не на­маляваха интереса към Асен Златаров като сказчик, учен и писател. Неговото обаяние на най-деен общественик-писател „социалист“ растеше и в столицата, и в провинцията.

За обаятелната личност, щедро подпомагаща, отзивчива до себеотрицание, като писател, който никога не издигна преграда дори пред непознат, готов да подаде ръка на по-малкия свой брат, говори случаят с неговия „Предговор“, на­печатан в моята студия: „Яворов, поет богоборец“, 1931 г. Без да сме запознати, само като е следил литературните ми прояви в левите списания, в прогресивните литературни вестници като начеващ литературен критик, току-що доброволно напуснал сп. „Златорог“ — още в първата ни лична среща го помолих да прочете ръкописа ми „Яворов поет богоборец“. Той веднага се съгласи, взе ръкописа и подир три-четири дни ми го върна заедно с писмо — предговор към студията. Това писмо пазя като скъпа реликва от тоя мой литературен брат (не „събрат“), който сам преценил от как­во се нуждае студията ми — от неговата гореща препоръка пред читателя. Студията напечатах като свое издание. Кол­кото тя и да бе зле набрана в печатницата „Бр.Миладинови“ и още по-зле коригирана, но благодарение на неговия пред­говор тя получи в печата най-много отзиви и рецензии от другите ми книги (над 40). Като му поднасях екземпляра на студията с надпис и благодарност, той вече я прелиствал на някоя будка, изложена за продажба, и ме запита: „Проме­няли ли сте текста на ръкописа, който прочетох?“ Обясних му, че съм прибавил в началото статия „Критикът като артист“, защото тя е от принципиално значение, за мене като автор, за да се разгранича от социологическата критика на­пример на Г. Бакалов и други. Може би са го смутили раз­сипаните букви на цяла страница (още в рамката върху машината) и неопитното мое коригиране, но нищо не ми каза. Поздрави ме и ми пожела успех.

Колкото и да желаех лично литературно общуване, за което нямаше вече пречка, аз отбягвах да му отнемем вре­мето в кабинета и дори на масата в сладкарница „Цар Осво­бодител“ — от стеснение, че още не съм заслужил неговата приятелска близост на виден професор и учен. […]

Докато бях в средата на сътрудниците на „Златорог“ (1926—1928), преди да се сближим с Асен Златаров, се възму­щавах от отрицателното отношение на редакцията и повечето сътрудници към „Песни за нея“ и „Цветя за него“, към обществено-културната, политическата и научната му дейност. И още в „Трудово-спътническата литература“ (в „Естетическата насока в „Златорог“) аз според силите си защитих Златаров наред с други големи прогресивни писатели, отричани и под­ценявани от „Златорог“.

А на погребението му един между голямото множество поклонници в траурното шествие, които проливаха сълзи, бях и аз...

Като честна неподкупна писателска личност аз го сравня­вам само с Йордан Йовков.

Подготви: КРИСТИАН КОВАЧЕВ