ПОДВИГЪТ НА ПЪРВИТЕ - проф. д-р Асен Златаров, 1926

 ПОДВИГЪТ НА ПЪРВИТЕ

Проф. Асен Златаров

    Във времена като нашите, когато нравственото разложение се раз­стила широко, когато себичността и жестокосърдечието се домогват да бъдат несмущаваните властелини на живота, смутената душа на тия, ко­ито се още вярват в човека, се обръща към миналото да потърси укрепа за своята вяра и упование на своето жизнеутвърждение. И примерите на граждан-ственост, на преданост, на жажда за по-горно, на идеализъм на тия, които са били наши деди, ни вдъхва упование да не отричаме жи­вота и да вярваме в едно по-светло утре.

         Поровете книжовното дело на българина от петдесетте-шестдесетте години на миналия век, и ще усетите жива струя на ободрение да залива сърцето ви!

     Аз не мога без умиление и светла грейка да разлистям изцапаните и пожълтели страници на преводните книги от това време! Защото виждам в делото на преводачи като П. Кисимов, С. Радулов, Аверкий Петрович — дякона, Запрянов и неколцината още, същински подвиг: техният труд е благоговейна служба пред народа и страстна жажда за неговото просвет­ление и умствено издигане!

        С тромавия език на нашите прабаби, дето не се оглежда изтънчена размисъл и нюансирана багра, тия скромни труженици преводачи движат тежкия валяк на езиковото отъпкване и очупване, за да приготвят въз­хода до речта на Яворов, Николай Райнов, Лилиев. Чуйте: „Не е само да преведеш на български една книга, а да я направиш на български. Тогива, ако от нея друга полза не излези, то поне тая, сир. обработванието и изтънчението на езика“ — пише в предговора на „Варвара Убрих“ П. Кисимов (1873). И каква е мъката да предаваш на български сан­тименталната и тъжовна история на Крайовската калугерица — героиня на повестта, когато вместо романи се превежда и казва романси, а вместо читатели — четници. Но преводачът се заема с този подвиг, защото, той сам го пише, работата на книжновност е „обща длъжност на сякой отечестволюбец“.

        И те са разбирали, тия будители на народната душа, чиито имена днес никой не споменава, че за оформяването на българина ще му са нужни и наука, и мъдрост, и поезия: „Време е вече да раздереми дебелата за­веса, която ни е затуляла светлостта на просвещението за толкова сто­летия и направила нашите предеди, па и нас самите непознати на светат; ако негде познати, но за укаюване или поношение...“ Така почва своя предговор на преведената от него „Цвят милости“ Аверкий Петрович (1848). А Кисимов пише: „За нас са потребни и философическите и сичките други научни книги на Eвроп. народи, но никога не са излишни и романсите както и нето пиесите и трагедиите.“ За хората от тази епоха на събуждането на българското племе вече е ясно, че за на­рода трябва култура, трябва заемката от духовните ценности на изпреднала ни Европа: това е насъщна нужда, като хляба и свободата за тоя народ, за който те така всеотдайно са работили. Защото "...наший на­род ще живее на този свят с другите народи наедно и ще върви, тъй както е останал надиря, по пътя, когото и те са изминали“.

      На своето дело тия ратници на народното събуждане, са гледали като на обществена повинност: служба народу. В душата им е грeeл лъчът на идеализъм и те, макар да не са разполагали със свободни изказни сред­ства, са имали ясна идея и обистрено чувство за ролята, която техният по­чин ще изиграе. И погледите им са се обръщали към младежта — прием­ница на тяхното усилие — и за нея те имат най-топли думи: „Мила Бъл­гарска юносте, ти си длъжна и на лягане, и на ставане със се сърце да бла­годариш Преблагому и милостивому Богу, защото побуди някои родо­любци, те ти соградиха школи и поставиха учители, които започнаха да ти предават нещо от небесната премудрост. О! каква ли радост осеща сега сърцето на нашето бедно Българско юношество, като гледа тия святи жертвования, които са жертвоват за доброто му? Но какви ли и жертвователите, като гледат, че са основали паметник, който ще да засведочава, че не са живели напразно, но за превъзходна похвала, която ще чувству­ват не само в животът си, но и после, защото и самите им кости ще се радоват, когато заменуват потомците покрай гробовете им и ги показоват и думат: тука лежи един от ония, които са се старали за нашата утеха, за нашата безбедност и за нашето изображение...“ Така пише дяконът Аверки Петрович на 1848 г. По-чист и трогателен патос от тоя малко се среща!

  Тия предани, скромни труженици, които със събраните грошове на ученолюбиви и родолюбиви спомоществуватели едва са смогвали да за­платят печатането на преведените от тях книги, са имали благодарността на събуждащето се за царството на духа българско племе. Как жадно се е четяло всичко това! Това четиво е развързвало оковите на спъваните чув­ства и мисли и е подготвяло разраста на сили, които днес, така богато виждаме около себе си.

      Аз спомням как моята осемдесет годишна майка, която с тре­пет разправяше наивната история на „Цветоносното панерче“.

     Само крити­ците са от време на време огорчавали тия труженици. Не затова, както пише Кисимов, защото „критиката е общи господар на сякой предмет, лош или добър, и общи умодавател и уценител на сякое нещо“, а защото ... обично е на нашите критици да са занимават не толкова с предметите, колкото с личностите, не толкова за книгата, колкото за списователя или преводителя й“. В това отношение слабо сме напреднали: и днес това същото може да се каже.

     Като загледаме и се вмислим в толкото добродетели на събудените от епохата на Възраждането ни, дето жаждата за просвета и безкористната общественост вървят редом, ние черпим вяра, че тия семена не ще заглъх­нат в разложението, което сега е обхванало значителна част от интели­генцията ни и се е просмукало дори до самия народ. Имаме вече белези, че сепване е настъпило. Трябва само то да се разрасне, като му се съдействува от всички страни, от тия, чиято воля за добро и обич към родината носи запазените стойности, които са вдъхновявали за подвиг нашите бу­дители — малки и големи, се едно — подвигът на първите.

1926