ТАГОРЕ В БЪЛГАРИЯ - Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ

ТАГОРЕ У НАС

Помолиха ме да отида и да посрещна Рабиндранат Тагоре от името на Дома на изкуствата. И тая заран с приятели журналисти начело с Димо Казасов тръгнахме за Драгоман. На Драгоман по телефона измолихме да ни пуснат до Цариброд, на което сръбските власти любезно се съгласиха.

Минаваме границата. Все пак една тъжна нота се обади в душата ми : спомних ужасите и неправдите на войната... В Цариброд влазяме във вагона-салон, пратен от нашата дирекция на железниците да вземе бенгалския поет и мъдрец. Сварваме на закуска гостите-индуси: поета, син му с жена си и малко момиченце, друга индуска, жена на приятеля на Тагоре, и друг млад индус - калкутски професор по теоретична физика.

Тагоре, с високо чело, бели, преметнати назад коси, дълга брада и кротки очи - същински Саваот от някоя икона. Облечен с власеница, препасан с ремък. Другите двама индуси облечени по европейски. А жените в народни костюми: пъстра свила и оранжев шал. На челата им малко кръгло петно от теракота - символ на благочестието на омъжената жена и уважението, което и дължим.

Димо Казасов пръв приближава мъдреца и с няколко топли думи го поздравява с добре дошел на българска земя. Превежда на английски г. Бучков от дирекцията на печата. Представиха ни всички. Тагоре подава ръка усмихнат, с оная успокоена усмивка на мъдрост и обич, която веднага те завладява и те кара да вярваш на човека. Поднесохме му букет от бели хризантеми, а г-жа Стайнова (писателката Ана Каменова) поднася такъв на двете дами, с които заговорва на английски. С нас е г-н Маркъм, който почва разговор с Тагоре. Ние стоим и гледаме. Аз мисля за подвига, който престарелият поет върши: тръгнал из боледуваща Европа да носи своето слово и вяра и да учи затъналия в козни и корист свят на правда, човещина и общение с бога. Да учи нас, откърмените в културата на градовете  - "култура на тухли и вар", - на мъдростта на гората: религията на гората - тая, където се достига до единение ма душата със света. Ходи, следва го тълпи, младежта гълта неговата поезия и заучава мъдрите му слова и като че ли лъх на обнова оставят неговите стъпки.

Отделихме се в съседното купе, дето професорът-индус ни разказа целта на Тагоровата обиколка. Иска да хвърли мост между душата на Запада и Изтока, да събуди жива струя към  духовното разбирателство между народите: да се опознаят в човешкото, което крият, за да престанат омразите, недоверията, кървавите стълкновения. Бил е в Италия, Франция, Англия, Германия, Швеция, Чехия, Сърбия и ето го в България. Срещал се е с всички свободни и избрани умове на Европа: Бенедето Кроче, Ромен Ролан, Айнщайн, Дюамел, Георг Брандес,Фройд и неколцина още. Впечатленията му са отрадни: събужда се съзнание за нов морален ред и строй в народите. Той вярва в нова цивилизация, която ще изгрее над съсипните на стария свят.

Повежда се разговор по разни въпроси. Нашите журналисти задават въпроси и бележат, но право се обажда един от тях: "абе то много по-хубаво ще е той да ни задава въпроси, а ние да отговаряме. . ." Да, да, не се отнася до интервю с министър; не е за избори, дипломатични сплетни, свински концесии. Пред мисълта на Тагоре и духовния свят , който носи, делничните въпроси изчезват и се изправяме пред големите проблеми на духа. 

Приближаваме София. Още отдалече се вижда набита тълпа на перона: млади, стари, от всички партии и етикети са дошли да посрещнат един генерал на мисълта. Колко е хубаво, трогателно това! Човешкото не е загубено в душите ни. 

1926

Тагоре у нас. Репортаж от посрещането на Тагоре от делегация на българските писатели на югославско-българската граница, поместен във в.“Напред“, год. I, бр.243, 18.XI.1926, стр. I, на уводно място.

* * *

ПРИ РАБИНДРАНАТ ТАГОРЕ

Тагоре идва в София! Не е ли това действително така неве­роятно? Големият духовен вожд на триста милионна Индия, мъдрецът от приказните джънгли и свещения Ганг, тоя, който разкри в своите поеми съзерцателната, зряща душа на индуса, той идва в София.

Отидохме пратеници на Дома на изкуствата и печата да го посрещнем на границата. Ето ни на Пиротската гара. Влазяме в салона-вагон и се изправяме пред лицето на поета-мъдрец. Тъмните му очи се спряха в нашите очи и като че ли ни разбул­ваха душите. После той сведе поглед и се усмихна, усмихна се с оная усмивка, която издава обич към хората. Бяхме спечелени за мъдреца; почувствувахме неговата кротост и доброта и на­шите сърца му се отдадоха.

Представихме се и на неговите спътници: син му с жена си и секретаря му — калкутски професор по теоретична физика, също с жена си. Млади хора. Мъжете облечени по европейски, а поета — с народна носия: дълга мантия от груб копринен плат, която придава така много характер на осанката му. Же­ните са също в народна носия: пъстри свилени дрехи и шал на главата. На челата им личи малкият керемиденокафяв знак — кръгло малко петно — на задомената жена. Спомних Бимала от „Дом и свят“: тоя знак е израз на съпружеско благочестие и уважението, което дължим на задомената жена. Смуглите лица на жените и техните тъмнокафяви очи издаваха, че са дъщери на далечния юг, дето слънцето е щедро с лъчи и земята окитена със странни цветя. С Тагоре пътува и малката му седемгодишна внучка: приказно по хубост дете; сигурно ще вземе след ня­колко години премия за хубост, каквато е взела жената на Тагоровия секретар.

Нашият другар г. Бучков прочете на английски и му поднесе следния адрес, изслушан с дълбоко внимание от поета и неговите спътници:

         "Учителю,

В тези дни на страдания и вълнения, на необуздани страсти и безпокойни съвести, на слепота в борбата за истина, на безогледност в борбата за щастие - самото Ваше присъствие, където и да се появите по света, носи един нежен и успокояващ лъх върху бунтовните и горящи сърца на хората. 

Дано следователно, озарението на Вашето минаване из Балкана - страната на Хемуса от незапомнена древност - донесе повече просветление в умовете, повече доброта в душите и повече любов в сърцата на неговите различни населения за тяхна собствена полза и за полза на човечеството и нека също Вашето кратко пребивание сред българския народ вдъхне на последния по-възвишени чувства и твърда издръжливост в неговата несретност. 

Добре дошел, Учителю на Мъдростта на Възтока, Вестоносец на любовта, Светлината на Света!

Добре дошел, Любяща душо, Махатма на Човечеството, Отражение на Всемирната душа!

Добре дошел, Ти, Освежаващ лъх от възвисените Хималаи и Топло сърце от долините на Индия!

Добре дошел за всегда!"

Тагоре говори бавно,тихо: разказва целта на своето пътуване. Той иска да сближи душата на Запада с Изтока. Иска да хвърли мост между нашата култура и тая на Индия: да примири ума със сърцето, да направи по-малка бездната между духа на геометризма и духа на усетливостта. Иска да извика човешкото в човека, за да се ускори нова, по-достойна за хората цивилизация. Защото иначе страшна беда дебне земята: може да рухне в пълна разруха всичкото духовно придобитие на човечеството. Мислите, които ни излага, са същите, които ни дава в своята мъдра и светла книга “Садхана“. Но как всичко това добива особена примамност, нашепвана от самия Тагоре. Неговата личност на апостол-жрец, пратеник божи, носи очаровка и струи живи вълни на духовна светлина.

Може поетът да е уморен, но неговата скромност не казва не - той се оставя да го фотографират, слага подпис на представени му книги и фотографии. Трогнат е от народното тържество на неговия прием в София: тоя изблик на обич към един поет е за него мерило, че нашият народ пази в сърцето си духовни заложби и че такъв народ може да очаква светла бъднина. Нашият селски бит му е близък до сърцето: Тагоре не обича културата на големите градове.

Даваме обед на поета. И забравят, че той следва законите на Ману, които не позволяват да убиваме животните, тия "по-низши наши братя", за да се храним с тяхната плът. Поиска само сладко. И бутилките вино, сложени пред него, останаха непокътнати. Но той се усмихва и с благост гледа на сътрапезниците си, които нямат неговата практика, и слуша, дълбоко вмислен, народните песни, които студентският хор му пее. Казва, че намира някакво сродство между тях и техните народни песни. 

Аз приближавам и моля да ми напише на бенгалски някакво мото, което искам да сложа при второто издание на неговата "Садхана". Той взема перото, вмисли се и написа :   

  

"Ти ми помогна да опозная непознати хора, 
и ме приюти като свой в чужди домове.
Приятелю! Ти приближи към мене далечни страни
и много чужденци направи мои братя"

Рабиндранат Тагоре

Тагоре си замина. Но неговият образ ще остане задълго запечатан в нашите души. София живя два дни на духовен празник: такова раздвижване във всички среди години не сме имали. Се малко поне сърцата ни са оплодени за нещо по-горно от делничните суети, омрази и злини. Когато народът възторжено приветствуваше по улиците, обсипания с хризантеми поет, никой не спираше поглед по стените, още зацапани с омразите на изборните апели. . .Мъдростта и красотата ни бяха гостени и ни накараха да си спомним, че сме човеци.

София, 19. XI. 1926 

Д-р Ас. Златаров

При Рабинданат Тагоре. Предговор (стр. 5-9) към книгата на Васил Ставрев – Рабиндранат Тагоре, книгоизд. „Акация“, София, 1927; поредица „Великани на човечеството“. 

ЗА ТОДОР ВЛАЙКОВ - ИЗ КНИГАТА НА ПЕТЪР ГОРЯНСКИ "ДНИ БЕЗ ЗАЛЕЗИ"

Т. Г. Влайков

Бях невръстен първоотделенец, когато случаят под­хвърли в ръцете ми стар буквар, леко пожълтял от слън­чевия пек на годините и малко пооръфан от острия зъб на немарата към книгата изобщо. Гласно засричах името на съставителя, напечатано с не особено едри букви върху мукавяната заглавна корица:

— Ве-се-лин. . .

След това повторих и потретих сричането.

Ярката звукопис на това име, ведрата радост, която излъчва смисълът му, така се врязаха в моята памет, че едва дочаках завръщането на баща ми и току от прага го здрависах с въпроса:

— Татко, кой е този Веселин?

И побързах да му втикна в ръката буквара.

Баща ми — дългогодишен учител и самият автор на методическо ръководство за първоначални учители, а след години и на учебници по български език, — види­мо доволен от първите културни интереси на своя къд­рокос палавник, широко се усмихна и не без гордост по­бърза да ми отговори:

— Тодор Генчов Влайков.

И навярно съобразил, че това толкова звучно, чисто българско име само по себе си още не казва нищо на мен — прощъпулник в необятния свят на знанието, до­бави:

— Този буквар е отворил очите за българска писмовност на безброй много деца. Неговият съставител, Тодор Генчов Влайков, е един от най-сладкодумните български разказвачи след народния поет Иван Вазов.

От него има много написани книги с разкази, които ще прочетеш, когато пораснеш.

И да направи още по-драгоценно името Веселин, мо­ят мъдър баща за първи път ми разкри една ревниво пазена дотогава семейна тайна. От почит към големия писател и учител на мало и голямо по българската земя той предложил на майка ми да кръстят на неговия лите­ратурен псевдоним по-малкото ми братче. А това още повече засили интереса, емоционалната ми привърза­ност към човека и писателя Тодор Генчов Влайков.

Години по-късно, вече гимназист в София, имах щас­тието да виждам често по улиците Тодор Влайков, тъй като живеехме в един и същи квартал — той на улица „Хан Аспарух“, аз на булевард „Витоша“. Неведнъж с вълнение съм следял отдалече бавния му поуморен вър­веж, когато се разхождаше или отиваше да слуша някаква сказка, концерт, да присъствува на събрание в Дома на изкуствата и печата, Съюза на българските пи­сатели, Българската академия на науките, Чиновничес­кото дружество, Съюза на популярните банки. А може би и на заседанията на Народното събрание в качест­вото си на депутат до 1931 година.

Случвало се е понякога да го заваря в някоя от вегетарианските гостилници, най-често на улица „Шести септември“, където идваше да се храни със съпругата си. Сервитьорите — бедни и най-често волнодумни студен­ти — се надпреварваха да го обслужват. Но не за това, че очакваха да получат някакви стотинки при уреждане на сметката, а с проявена сръчност и любезност да засвидетелствуват чувствата си на уважение към него­вата личност и дело.

И все пак в ония години за мен беше необяснимо как е възможно такъв виден писател, изтъкнат обществе­ник, при това и народен представител да се храни в окръжението на студенти, работници, дребни чиновници, ученици. И още нещо ми правеше силно впечатление: най-често Тодор Влайков си поръчваше за десерт грис халва. Но тъй като не можеше да изяде цялата порция, грижливо загъваше остатъка в книжната салфетка и го спастряше в джоба си.

По-късно, когато се запознах по-обстойно с биогра­фията на човека, писателя и общественика Тодор Влай­ков, за мен стана напълно ясно и храненето му във веге­тарианската гостилница, и прибирането на останалото парче грис халва. Като гимназист в София той през ця­лото време на следването си е живял при крайна оскъ­дица. По-сетне Тодор Влайков неведнъж с умиление ще си спомня за грубо скованото дъсчено сандъче, в което грижливо съхранявал, наред с праните, от домашно тъ­кан плат дрешки, ароматичната балканска чубрица и осолената още по Коледа фаша сланина — това неот­менно, всекидневно негово ядиво. . . Така че пословичната скромност, разумната пестеливост на човека от Балкана открай време бяха направили от Тодор Влай­ков заклет, изконен враг на парадното себеизтъкване, на суетното разточителство.

Една случайна, макар и кратковременна среща с То­дор Влайков е изцяло достатъчна да извае в нашата зри­телна и емоционална памет колоритния му образ за цял живот. След това щастието може да ни загърби и ние никога да не го видим повече. Но представата за не­говия образ, за неговата фигура неотменно ще ни сподиря като сянка, като будна съвест — така здраво тя се е вплела в тъканта на нашето въображение, такава дълбока, незаличима диря е оставила в най-свидните, в най-съкровените ни възпоминания.

Тодор Влайков и сега е жив пред очите ми, макар от моя пръв, непосредствен досег с него да са се изминали вече повече от четири десетилетия. Слаб, възкокалест, леко попрегърбен за годините си, той бавно и несигурно ситнеше по плочника, пред литературното кафене „Ро­ял“, на улица „Раковски“, където днес се помещава фоайето на Театъра на Българската народна армия.

Почти напълно ослепял от неизлечима болест, хва­нат подръка от своя предан зет Лило Илев — човекът, купил от оръжейния магазин на улица „Търговска“ пис­толет за П. К. Яворов, с който поетът за втори и после­ден път си тегли куршума, — в сребърната рамка на то­ва пролетно предпладне Тодор Влайков изглеждаше ня­как своеобразен, посвоему живописен. Нещо иноческо, нашенски богомилско имаше в неговата почти обезплътена осанка на аскет. И ако не беше връхната му дре­ха — зеленикава, гумирана отвътре мушама — и тъмната мека шапка, силно прищипната отпред, всичко ос­танало напомняше образ на доморасъл светия, слязъл направо от дървените щампи на нашите стародавни дебърски или самоковски майстори-зографи.

Бялата брадичка и мустаците, изсушената като пер­гамент кожа на по детски малкото му лице с цвят на стар бакър и особено тия безжизнени, изгаснали за ви­димия свят очи, но в замяна на това обърнали поглед дълбоко навътре, в духовната същина, създаваха впе­чатление за една традиционна и все пак своеобразна личност. Личност, която ярко противостои на шумната делнична гълчава. И на панаирджийската суета, която шареният столичен декор предлага за очите в тия ча­сове на деня.

Гледан от онова разстояние, което заличава подроб­ностите, или, по-точно казано, ги обобщава и уедрява, като ги пречиства и извисява до степен на символи, То­дор Влайков приличаше на стар дъб, улучен от небесен гръм в час на лятна буря. Синият огън на светкави­цата е обезлистил клоните, обгорил е кората, но се е оказал безсилен да изпепели стеблото. Той дори не го е овъглил, а само е оставил загара си по него и с това му е предал здравината и твърдостта на калена в жарава стомана. Червеят на времето е безсилен да прояде сър­цевината на такъв дъб.

Това метафорично превъплъщение, тази образна представа за Тодор Влайков се уплътняваха особено след като човек се вглеждаше в неговите ръце — тези незабравими старчески ръце с пръсти сухи и удължени като корени. Корени, готови отново да се върнат в кора­вата родна пръст, която единствена ги е отхранила с животворната си влага, затоплена от слънчевата грей­ка, и отдето небесната мълния ги е изтръгнала.

Доколкото си спомням, в онова сребърно софийско предпладне бях представен на Тодор Влайков от поета Владимир Русалиев с препоръката:

— Млад, начеващ писател!

Писател? Па макар и начеващ? По тялото ми запъл­зяха мравките на връхлетялото ме смущение. Да ме нарекат така! И то пред кого? Пред Т. Г. Влайков — един от малкото на брой наши класици. При това още живи! И то от истинските, а не от приятелски афиши­раните „първенци“ на българската художествена про­за, който по дарба и дело е заел вече достойно място в поредицата Каравелов, Вазов, Захари Стоянов. . .

Все пак успях да пропъдя мравките на смущението и на свой ред с треперещ глас обясних:

— Не, господин Влайков, моят приятел се шегува! Аз не съм още никакъв писател, дори и начеващ, а са­мо един от многобройните студенти по право.

Изглежда, че старият писател разбра смущението ми и с вродената си деликатност побърза да ме извади от него. Той поклати одобрително глава и изрече през гор­чива усмивка:

— Да, правната наука е нещо сериозно и полезно! Но злината е там, че трябва да я изучавате в една на­пълно обезправена действителност. В една доба на про­извол и беззаконие. . . На потисничество.

Беше току след 19 май 1934 година.

Разбира се, не случайно Тодор Влайков изрече горната колкото лаконична, толкова и правдива присъда над новосъздадения държавен порядък. За разлика от мнозина зрящи, този слепец с ясновидството на древен пророк беше прозрял истината. И още по-важното: има­ше смелостта да я изрече открито пред един непознат млад човек, какъвто в случая бях за него.

Но такъв си беше по природа, по характер дядо Влайков — винаги прям и навсякъде откровен.

Да, дядо Влайков!

В това нашенско, народно, чисто българско опреде­ление, с което го назоваваха всички — близки и поз­нати, далечни и неизвестни, — има вложена такава гальовна обич, толкова сърдечна топлота, на каквито от писателите приживе може би само народният поет Иван Вазов се е радвал. (всъщност, Вазов никак не се е радвал на това си прозвище, бел.ред.)

И като потвърждение:

Когато след няколко минути се разделихме и Т. Г. Влайков, подръка с грижовния си спътник, отново по­влече крак по слънчевия плочник, неволно станах сви­детел на една не често срещана изява в нашата дейст­вителност:

Повечето от минувачите, с които старият човек се пресрещаше или застигаше, почтително отлагаха шап­ки и внимателно се отдръпваха настрана, за да му сто­рят път. Разбира се, имаше и такива, които се блъска­ха в него. Но те, които изобщо разчитаха на лактите си в живота, поне в това сребърно софийско предпладне не бяха мнозина. . .

Откъде избликваше този неразмътен от първенющина и примитивизъм извор на почит и преклонение пред личността на Тодор Влайков, при това засвидетелствувани му приживе? И то доброволно?

На този традиционен въпрос отговорът може да бъ­де само един: от дълбоката нравствена чистота на на­родника Тодор Генчов Влайков. И от голямата жизне­на и художествена правда на сладкодумния разказвач Тодор Генчов Влайков. А те и двамата, ръка за ръка, винаги заедно и навсякъде еднакво искрени, честни идеалисти и добротворци в продължение на петдесет години упражняваха трайно въздействие върху духа, съзнанието и моралното възпитание на няколко поколе­ния българи. . .

Д. Б. Митов като мой „работодател" във вестник „Литературен глас" беше ме изцяло подчинил на своя навик — по цял ден да „кисна" и „отлежавам" с него в редакцията, която се помещаваше на тихата уличка „Парчевич" 39. С нетърпението на продавачи от улични сергии ние бяхме в непрекъснато очакване да ни навес­ти някой от близките сътрудници, като професор Петър Петков (Петър Осоговец), Веселин Ханчев, Стефан Ка­ракостов, Димитър Янакиев, Стефан Аврамов, Нели Доспевска и най-вече Кирил Христов. А дойдеше ли ня­кой от тях, Д. Б. Митов веднага поръчваше с тропане по стената (предварително уговорено) кафе от съсед­ната кафеджийница на услужливия Иванчо. И се занизваха ония литературни и политически разговори, в които господствуваха последните новини от чуждите ра­диостанции, все още незапечатани с червен восък. . .

Но през този ден — пети юли 1941 година, съвсем неочаквано в редакцията първа влезе съпругата на Ки­рил Христов — госпожа Ноеми Молнарова и след като предаде с пестеливи, но учтиви думи затворен плик на Д. Б. Митов, с лек поклон към двама ни излезе от ре­дакцията. Няма какво да се каже — чехкиня.

Д. Б. Митов веднага прочете писмото, гърлено се из­смя в шепата си и ми го подаде с думите:

— Хайде, от мене да мине! Писмото е лично, но по­неже в него Майстора пише и за тебе, разрешавам ти да го прочетеш.

И аз с нетърпение зачетох писмото, написано с ти­пичния за Кирил Христов едър калиграфичен почерк, в което съобщаваше:

Драги Димитре,

От вчера имам чудесен лекар — Дим. Сара­фов, — който бил не само голям хирург, но и уролог и половина. Аз не знаех това, макар че сме приятели от много години. Чух го онзи ден случайно и веднага пратих да му известят, че съм болен. Дойде тутакси, изследва ме основ­но и болестта още днес тръгна на добре. По та­зи причина не стана нужда да викам нашия за­ралия и твой роднина Танева.

Когато последен път идвах в редакцията, бях тъй много улисан с безобразната си болест, че не се сетих да поздравя Петя, загдето поне него от нашата група не е ритнала Академията. Ако не знае кой е определял наградите, кажи му: Влайков и Арнаудов. За Влайкова имам една много отдавнашна епиграма, всъщност част от стихотворение по Ботйов макам:

Защо не съм и аз поет

като. . . Тошо;

в славна крепост от читанки крил

се бих в туй време лошо.

Но за Арнаудова нямам. Ще му простя този път само за Петя, комуто те моля да кажеш, че искам да го видя. Нека бъде така добър, да се отбие за малко. Пък и ти толкова много ли се боиш от стълбите на моята кула, или още не се е свършило с пакетите? Чаках те две вечери: бе­ше казал на жена ми, че ще дойдеш. Има да ти разправям нещо за Куюмджиев, комуто тия дни писах дълго писмо.

   Приятелски поздрав

5. VII. 1941 г.                                              Кирил Христов

— Е, какво ще кажеш? — вечно любопитният бай Димитър побърза да узнае мнението ми за характера на писмото.

— Много любезно от страна на Майстора, че се е до­сетил да ме поздрави с отсъдената ми награда от Ака­демията на науките и ме осведомява кои са я опреде­лили. Не мога само да проумея защо трябва да цитира епиграмата си, която не само незаслужено уязвява благородния Тодор Влайков, но и като художествено про­изведение не струва. Мисля, че Кирил Христов се е от­казал отдавна от някои свои епиграми, които са много под равнището на неговите възможности на такъв голям поет. Но от писмото виждам, че продължава да държи за тях. А колкото до професор Михаил Арнаудов, на ко­гото все пак е неизплатен длъжник в литературата и живота, просто недоумявам, тъй като зная морални­те му. . .

Д. Б. Митов побърза да ме прекъсне:

— Всичко, което казваш, може би е така. Не споря. Но те съветвам да внимаваш да не чуе Майстора, че виж си е вдигнал симпатиите от тебе. Сякаш не познаваш характера му. Неговият дослук е на коляното! — прия­телски ме предупреди Д. Б. Митов и се възползува от случая да ме посъветва и за друго: — Ти трябва да на­мериш начин да благодариш и на двамата академици за проявената им към теб висока оценка!

Аз запрелистих телефонния указател, за да си запи­ша номерата на техните домашни телефони, та при сго­да да им благодаря. Бай Димитър отгатна моите наме­рения с чувството си на винаги досетлив човек:

— Ти, какво? Да не искаш да изкажеш по телефона благодарността си?

— Да, това смятам да направя!

— По-добре да беше имал селяшки страх от теле­фона, както духовито се изразява професор Александър Балабанов. Защото иначе, какъвто е случаят, ще сгре­шиш! Ти не си равен на тях, за да им се обаждаш по телефона. И то по такъв изключителен повод. Не става така, както си я намислил! Ще намериш начин да ги срещнеш лично и лице в лице да им благодариш. Не съм очаквал от тебе такава несъобразителност. Все те смя­там за деликатен човек, пък то... Та с нашето момче Весю Ханчев все аз ли ще ви уча на благоприличие? — уж на шега ме скастри Д. Б. Митов, но думите му жи­леха като коприва по голо. Той, въпреки привидната си безцеремонност, когато беше необходимо, разбираше от официални, протоколни отношения. И как няма да разбира, когато му беше приятно да го смятат за френски възпитаник?

Но в дадения случай имаше и нещо по-важно: Тодор Влайков, пък и професор Михаил Арнаудов бяха едни от най-изтъкнатите сътрудници на издавания от него „Литературен глас“, към които Д. Б. Митов проявяваше подчертано уважение. Та нали те служеха за визитни картички на вестника му? По горното съображение той искаше да внуши и на най-близките си сътрудници същото отношение. Но поне лично аз не се нуждаех от подобна насоченост. Защото и Тодор Влайков, и професор Михаил Арнаудов за мене отдавна бяха забележителни явления в нашата духовност. Първият като писател народник, а вторият като учен-изследовател.

Мълчаливо се съгласих с отправената ми от Д. Б. Митов приятелска препоръка. А колкото до оценката му за моята несъобразителност, не влязох в спор. И то не за друго, а защото осъзнах, че и този път беше прав. . .

След няколко дена, без да предупредя по телефона, към който въпреки всичко не изпитвах „селяшки страх“, направо отидох в дома на Г. Г. Влайков — една двукатна къща с мансарда на улица „Хан Аспарух“ 65, в отсечката между улица „Раковски“ и улица „6-ти септември“. Но старият писател беше излязъл на разходка.

Дъщерята на Т. Г. Влайков — Радка Илева-Влайкова, която ми обясни това на входната врата, след като получи в дар за баща си наградената стихотворна сбирка „Песен в ливадите“, любезно ме покани да вляза вътре и го почакам.

—   Татко няма да се забави — предупреди ме тя.     

С удоволствие се възползувах от милото внимание, ръководен между другото и от скритото желание да видя със собствени очи обстановката, сред която живее и твори Тодор Влайков. Пък и да поема с пълни гърди глътки от неговия чист, добротворен въздух.

Кабинетът на писателя, в който бях въведен, беше ъглова стая с двукрилен прозорец към улицата и друг, който гледаше в съседния двор. Там, в дъното на този двор, се жълтееше двукатната къща на д-р Кръстю Кръстев — нашумелият критик-естет и философ, редактор на най-авторитетното у нас някогашно списание „Мисъл“, на което заедно с Пенчо Славейков, Кирил Христов, Антон Страшимиров, Иван Ст. Андрейчин в първите години на излизането му и Т. Г. Влайков също е бил съредактор.

Когато се изправих пред източния прозорец, загледан в съседната втора историческа къща на тази тиха, ма­кар и средищна улица, Радка Илева-Влайкова като да улови с непогрешимата си женска интуиция обекта на погледа ми и побърза да обясни:

— Отсрещното широко разклонено дърво, което хвърля кръгла сянка, е дрян. По възраст може би до­гонва първото си столетие. Някога под неговите гъсти клони имаше скована дървена масичка, заобиколена с плетени столове, на които често сядаха при хубаво вре­ме Пенчо Славейков, Пею Яворов и Петко Тодоров. Когато се здрачаваше, милата съпруга на д-р Кръстев, госпожа Радка, ще изнесе запален газов фенер, ще го окачи на дряна и в неговия кръг от светлина домакинът и гостите му до късно ще останат на приятелски разго­вор. Аз по това време бях невръстно момиче, но карти­ната и днес оживява пред очите ми с цялата интимност на сърдечната приятелска дружба. Д-р Кръстев понякога търсеше участието и на татко в тия току-речи все­кидневни литературни разговори.

— Тошо, я стига си писал, ами ела да чуеш какво са написали и другите — проточил глава през дъсчената ограда, ще подвикне д-р Кръстев на татко.

— Ей сега идвам! — веднага ще отвърне баща ми и само след няколко минути ще закръгли с присъствие­то си състава на приятелската седянка.

И като ми посочи малкия капандурен прозорец на покрива на д-р Кръстевата къща, дъщерята на Тодор Влайков някак дяволито подметна:

— А ей в онази схлупена таванска стаичка поетът Кирил Христов живя няколко месеца, за да се укрие от последиците на една от поредните си, но не много редна любовна авантюра. . .

 Няма как — жената си е всякога жена.

Откъсвам поглед от околната външна обстановка и внимателно оглеждам кабинета на дядо Влайков. Той беше скромно обзаведен: жълтокафява кахлена печка; няколко тапицирани стола, вече доста повехнали и поизтъркани; кушетка, покрита с дебело, домашно тъкано средногорско одеяло; най-обикновено дървено писалищно бюро с книги и вестници по него; три библиотеч­ни шкафа в тъмен червеновинен цвят грижливо съхраняваха зад стъклените витрини подвързани в черно книги.

На западната стена в скромни дървени остъклени рамки бяха окачени увеличените портрети на Тодор Влайковите родители — бащата в типично средногорско кожухче, а майката забрадена с черна памучна кърпа. И макар по облеклото си двамата да представляваха най-обикновени хорица от простолюдието в подбалканския край, лицата им излъчваха меката светлина на онова духовно благородство, характерно за людете с чиста, потопена в религиозен унес душа.

На стената, зад писалищното бюро, току над стола, бяха окачени портретите на Лев Николаевич Толстой и Фьодор Достоевски; под тях, в стройна хоризонтална редица, се открояваха снимките на Любен Каравелов, Петкo Рачов Славейков и Иван Вазов; а най-отдолу, в обща продълговата рамка, бяха наредени един до друг портретите на изтъкнатите сътрудници па списанията „Мисъл“ и „Демократически преглед“: д-р Кръстю Кръстев, Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодо­ров, Алеко Константинов, Михалаки Георгиев и Кон­стантин Величков.

В трите библиотечни шкафа бяха грижливо подреде­ни съчиненията на големите руски писатели и мислите­ли Пушкин, Лермонтов, Гогол, Достоевски, Толстой, Добролюбов, Чернишевски, Писарев, Н. К. Михайлов, Белински, Тургенев, Херцен, Марко Вовчок, а редом с тях западноевропейските класици: Шекспир, Гьоте, Шилер, Байрон. . . Така в библиотечните шкафове на Тодор Влайков чрез произведенията на тия изтъкнати руски и европейски писатели беше на дело осъществен нашу­мелият в наше време принцип „за мирно съвместно съ­ществуване“. . .

На източната стена беше окачена стара, опушена от годините икона, в основата на която, върху дървена поличка, мъждукаше запаленото фитилче на стъклено, чер­веникаво кандилце. Едно алено великденско яйце и кит­ка вече изсъхнал балкански здравец допълваха наивната в примитивния си стил религиозна композиция от форми и багри. Този домашен иконостас предразполага­ше към унес и съзерцание.

Докато проучвах обстановката в кабинета, вратата леко се отвори и в нейната рамка с цвят на потъмняла слонова кост се открои високата възкокалеста фигура на застарелия писател, леко поруменял след традиционната си следобедна разходка. Дъщеря му побърза твър­де обстоятелствено да го предупреди кой съм и защо съм дошъл.

Дядо Влайков разтегли тънките обезкръвени устни в дружелюбна усмивка, запремига с възпалените кле­пачи, останали почти без ресници, и ми протегна десни­ца за поздрав, меко изговаряйки думите, в които се до­лавяше типичната пирдопска интонация:

— Та ние с вас, ако паметта не ме мами, май се поз­наваме отколе. За мене е радост, дето сте си сторили труда да ме почетете с посещението си. Бързам да ви кажа, че когато уважаемият професор Михаил Арнау­дов предложи на комисията при Академията да отли­чим с награда вашата стихотворна сбирка, аз не се про­тивих, но сметнах за свое обезателство преди това да у попрегледам. С услада сторих това. Но да бяхте по­седнали.

След като се настанихме — той на стола зад писалищното бюро, а аз току до него, — дядо Влайков за­почна да ме разпитва къде работя, имам ли си челяд, от­къде съм роден. Когато му казах, че съм от Ямбол и че родителите ми са бивши народни учители, лицето му още повече се оживи. Побърза да обясни:

— Познавам вашия град като гняздо на будни, непо­корни люде. От там беше и Страшимир Кринчев, когото вие не може да познавате, защото сте много млад. Пък Междусъюзническата война не пощади и него. А мно­го кадърен и честен момък беше. Той постъпи на рабо­та при мене като коректор на списание „Демократиче­ски преглед“ и редовно ми сътрудничеше с разкази, пътеописателства, критики, бележки. Преди да замине за фронта, като прост редник, остави ми разказа си „Чер­ният щърк“ с думите:

„Запазете го и го напечатайте, ако го одобрите, след като мине войната. Може би той ще бъде последният мой труд. . .“

— Аз се постарах да разсея туй негово злокобно предчувствие, на което той горчиво се усмихна, махна с ръка и мълчаливо си излезе. През една отпуска нами­на към къщи да се видим. Брадясал, понапълнял, а в приказките му ни помен от предишното тягостно наст­роение. За зла участ в последните дни на войната бил е тежко ранен и почина от раните си в болницата в Дуп­ница (сега Станке Димитров, б. м.), където е загробен. Когато до мен достигна тази прескръбна вест, веднага поместих в „Демократически преглед“ разказа му „Чер­ният щърк“, който наистина се оказа негов последен ли­тературен труд. . .

Буйният поток на спомените непрекъснато отнасяше стария писател към миналото — далечно и по-близко. От него слушателят може да научи съществени подроб­ности за много неща, свързани с литературата, полити­ката. Пък и с личностите и делата на видни наши писа­тели, общественици. По-дълго той се задържа върху детството си в Пирдоп и най-вече върху събитията око­ло Освободителната война, за които разказа любопитни подробности. И то главно свързани с първите му впе­чатления от „братята руси“, които обрисува като „доб­родушни, любвеобилни люде“.

Неусетно навън здрачът се сгъсти. Под благовидния предлог, че вече ме очакват у дома, и след като бла­годарих още веднъж за оказаното ми внимание, станах да си вървя.

Когато дъщеря му ме изпращаше до изходната вра­та, чух зад гърба си приглушения глас на стария писа­тел:

— Пък гостувайте ни и други път. Само че за по-дъл­го, та да се опознаем по-добре и да си поприкажем. . .

Макар да обещах, че ще го посетя, аз не намерих време и сгода да изпълня поетото задължение, за която моя немара цял живот ще съжалявам. Та тази покана беше една от онези неповторими възможности в живо­та на човека, която, ако не се осъществи, остава така­ва празнина в душите ни, че с нищо никога не може ве­че да се запълни. И все пак съдбата отсъди така, че след време се сраснах с домашната атмосфера на То­дор Влайков по силата на един негов благороден завет.

На края ще си позволя свободата да извадя на об­ществен показ още едно лично, интимно мое преживя­ване, което, макар и да няма пряк, непосредствен досег с дядо Влайков, е съществена съставка в богатата ха­рактеристика на тази изключително нравствена личност. Личност, създала и оставила след себе си трайни тра­диции на човеколюбие и добротворство. Става дума за следното:

Неблагоприятните жилищни условия, при които бях принуден по едно време да живея със семейството си, станали достояние на дъщерята на дядо Влайков. И ко­гато в началото на шестдесетте години най-горният етаж в къщата се освобождава от наемателите, тя ми из­вести, че желае да я посетя.

Когато отидох в познатата къща, госпожа Радка Илева-Влайкова, вече застаряваща, но бодра и дейна, все така любезно ме прие в дома си, както първия път, и направо ми каза:

— Ще ви доверя, че по устно изразено желание на татко в нашата къща трябва да живеят само писатели. Цели шестнадесет години прекара на най-горния етаж като наемател видният писател Константин Константи­нов със сестра си — художничката Донка Константино­ва. След като той се сдоби със собствено жилище на съ­седната улица „Хан Крум“, в етажа се настани писателят Вичо Иванов. Сега той се пренася в собствен апар­тамент и аз реших за трети път да зачета волята на татко, като ви предлагам да закупите опразнения ман­сарден етаж.

В момента имах всичко на всичко в джоба си само пет лева и насън дори не можех да мечтая, че някога ще се сдобия със собствено жилище. И то в центъра на столицата. При това в дома на дядо Влайков, когото толкова много почитах и ценях. Затова нямаше какво друго да направя, освен да превъзмогна стеснението от моята беднота и направо да кажа:

— Но, госпожа Влайкова, в момента аз нямам ма­териалната възможност да ви заплатя имота, който има­те добрината да ми предложите. Благодаря ви за проя­веното милосърдие, но трябва да ви откажа, защото. . .

Благородната и деликатна дъщеря на Тодор Генчов Влайков не ме остави да се доизкажа, като прекъсна обяснението ми с думите:

 Много добре ми е ясно вашето положение. И точно затова искам да ви приютя завинаги под стряхата на татко. На първо време ще гледате да заемете от братята си парите, необходими за изповядване на продажбата пред нотариуса. Пък когато имате възможност, тогава ще ми изплащате на части определената в договора сума. Съгласен ли сте с това мое предложение?

— Да. . . — едва успях да измънкам. Една едра буца заседна в гърлото ми и заприщи пътя на останалите думи . . .

Така се заселих като съсобственик в дома на дядо Влайков, който и след блажената си смърт на праведник продължаваше да живее в благородните дела на своята дъщеря и на внук си, достойно кръстен на неговото име . . .

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

С ОГЪНЯ НА ПРОМЕТЕЙ - СВЕТОЗАР ЗЛАТАРОВ

Дали е имало такова времe?

— Знаеш ли какво е тенджера „супап“?

Тъй пита старческият, накъсан, пресипнал и тъничък глас на д-р Михаил Минчев.

— Такива тенджери сега ги на­ричат „под налягане“. Неправилно, както и тогава. Вие, младите, мислите, че светът едва сега за­почва... Та бащата на Асен донесе тенджера „супап“ от първото Пловдивско „изложение“. Донесе и легенди за чудесиите на техни­ката...

Старческият глас иде отдолу, откъм леглото. Странно звучи гласът на човек, който доскоро е стърчал над нас...

Нагласям магнетофона и се мъ­ча да запиша разказа му. Ала старецът говори дълго: лентата се свършва. Д-р Минчев не може да спре. Помътнелите от възраст­та очи ясно виждат миналото. Той говори за невероятната някогашна Стамболова България... За страшни порядки. Бащите им за нещо се борели, за нещо ги го­нели и арестували...

Миналото се влива в немощния глас, съживява го, подмладява го.

— С Асен правихме „изложе­ние” в един стар сандък от пиано. Асен, никакъв Асен... казвахме му Иванчо. Майката искала да го кръстят на дядо му, а бащата искал старо българско име. И ста­нал Иван-Асен, та всички да са доволни. Как ясно го виждам. Иванчо!...

Две момчета ужасно много же­лаят да удивят света, или поне децата от махалата. Приказен, чародеен е този сандък, който може всеки миг да се превърне в зандан, в кораб, в замък. Нервните и ловки ръце на момчетата под­реждат в него като в паноптикум предмети за украшение, фруктие­ри, които още тогава са старин­ни, лампи с шарени абажури...

— Става дума, млади човече, за газови лампи, защото сме в друга епоха: Хаскуу все още не беше се удивлявало на грамофона!

Не забравят и шишетата с ня­когашни форми — тогава на стъклото, като са го надували, са му вдъхвали и душа... Ножиците блестят на слънцето върху цвет­ните лехи, изрязват картинки от списания и книги. Една от книгите е „Свършекът на света" от Фламарион: смъртта, закрепена с габърче на стената, зловещо раз­махва прилепски крила и държи в ръката си череп. Два чувала за­криват сцената и й придават циркаджийско-театрален вид.

Ала нещо липсва, нещо не до­стига, за да бъде пълно впечат­лението от „изложението“. Дали да се сложи и тенджерата „супап“, или някакви ордени и медали, из­мъкнати от чекмеджето на се­мейните светини?

Разбира се! Липсва химията! Великата наука-обновител, която можела да прави дори изкуствен тор! Която може да изпълни с лек газ най-съвършеното човешко творение — летателния балон!

Асен изтичва и донася някое и друго шише от ония флакони и буркани, които някога са били ин­вентар на бащината му аптека, а сега тъгуват под стълбата. Скоро след другите експонати през замъглените от прах стъкла заблестяват кристалчетата на отровите...

Вратите на двора се отварят, за да пуснат любопитни момчен­ца и пъстрополи момиченца. Из­ложение, изложение! Всичко има там. Двамата приятели се опия­няват от блесналите погледи на публиката.

На Иван-Асен бурканите оказ­ват трайно въздействие: съдено им е да го заинтригуват със съ­държанието си. Дори баща му до­нася лабораторийка от Пловдив. О, там има всичко, в този неве­роятно голям град! Той разнася шишета из къщи, из града и най-неочаквано към славата му на „из­ложител“ се прибавя и друга сен­зация: едва не запалва училището при непредпазлива работа с фос­фор!

Тогава сякаш го „откриват”. За­белязват, че пее хубаво, че реци­тира пламенно, че без някой да го е поканил, занимава по-малките ученици, а в същото време дружи с учителите. Разправят, че по це­ли дни се губи с „Нямото” от село Въгларево и дълго „разговарят” с него из гората. Един ден славата му нараства още повече! Момче­то уловило с ръка жива пепелянка по време на една разходка на ученичетата, заведени много далече, накрай света, чак в гората Кенана, на четири километра от градче­то... И с това свое рицарско ге­ройство (след като вдигнал пепелянката, разгледал я, после я пуснал да си отиде в храстите) той направил неизразимо впечат­ление на ученичките и най-вече на синеоката Дуня...

Какви ли не чудеса са ставали някога в страшните митологични времена...

Старецът се е изправил. Очите му са осветени от невероятното минало.

Рицарският период

По някогашното му бюро и до­сега стоят забити пирончета, прикрепящи порцеланови изола­тори. Някога в това бюро се съ­бираха жици, които, оплели шкаф­чета и маси, пълзяха из съседните стаи. Жиците стигаха до покрива и до зимника на старата къща. Това бяха кръвоносните съдове на радиото. В самото „радио” се влизаше. Радиото — това беше целият кабинет, с цялата мебе­лировка. Понякога в стар шкаф или на тавана се сблъскваме с час­ти от онова време. Тежки, не­удобни, но с претенции за опре­делен стил. Всяка от тези части сама прилича на радио и е по-го­ляма от който и да е днешен транзисторен приемник. Човек се чуди: толкова ли свободно време, свободно място или излишни ма­териали е имало някога? Толкова ли много енергия са имали тога­вашните радиотехници? Не са ли ги изнурявали огромните части? Как се вдигали големите тран­сформатори, кондензатори, съпротивления и бобини? А лампи­те? Преди време показах такива лампи на две радиолюбителчета от долните класове, които през свободното си време конструи­рат разни микромодули. Те съзер­цаваха Филипсовия патент, сякаш бе изтърван праисторически ма­мут. Не искаха да ми повярват, че това е радиолампа, а не някакъв рекламен модел за витрина. Не­угледни, ненужно големи части! В онова време такива вещи дори не са били стандартни. Всяка част носи следи от бележки с молив. Предупреждения от производи­телите, данни, записани от тех­ниците, ръкописни указания за не­обходимите волтажи. Например: „Петре, анодно най-малко 600 волта.” Та 600 волта прав ток е смъртно опасен!

Край бюрото на съседната ма­сичка се мъдрееше огромен саморъчно направен селенов токоиз­правител. Металните плочи са заковани направо на дъската. Масичка-изправител. Заели мястото на захвърлена в ъгъла енциклопе­дия, на рафта за книги бяха кондензаторите (правени от шоко­ладов станиол и восъчна хартия). Това е времето, когато е още срамно да си купиш готова бобина или трансформатор. Трябва да си имаш приспособление, трябва сам да си ги навиваш. А това значи, че трябва и да си ги изчисляваш... А това пък значи, че стените на стаята освен с части и провод­ници са покрити и с листове със сметки.

Примитивно и занаятчийско, но затова пък частите познават своя създател. Радиото е в такава душевна връзка със създателя си, че изпълнява само неговите на­реждания. Нещо повече: щом той отиде да оправи някаква несигур­на връзка в съседната стая, то заплаква като дете със собстве­ното си индивидуално и непов­торимо писукане... А глезиш ли го, милваш ли го понякога, приема далечен, чист, слабичък, но не­двусмислен човешки глас.

И подобно съзаклятници в ла­биринта от жици-паяжини се съ­бират посветени хора. Хора, кои­то не се страхуват, че ще ги уха­пят мастодонтите и птеродактилите. Хора, които не се стра­хуват от мнението на другите. Хора, които вярват в мощта на нещо още несигурно, нещо от бъ­дещето. Те произнасят неразби­раеми пароли: гитер, вариометър, ват и дори миниват. И замислят нещо чутовно, невероятно. Да се основе първият български пре­давател, който да се чува в цяла София! Защото за срам пред цяла Европа само нашата страна няма предавател! Тъй в съзаклятието се ражда съюзът „Родно радио" и първият предавател — дело на шепа ентусиасти.

Понякога алхимикът работи с поялника си на бюрото (то още носи следи от изгаряния). Вдигат се нишадърени димни завеси, из­гаря колофон, достатъчен за цял оркестър, лее се калаена река. Трябва да се открие къде е повре­дата... Трябва всичко да се разпои и отново да се запои...

Алхимикът споява, разглобява. И нека в съседната стая, стая — усилвателно стъпало („Пазете се от високите напрежения!”) се трупат писма от целия свят, ко­ректури на научни трудове по биохимия, броматология, стиму­лация и какво ли не... Нека почака дружеството на химиците, до­мът на изкуството и печата, чи­талища и организации... тази нощ Алхимикът запоява! Или може би държи писалката и твори балада за радиото. Сред жиците и за­мръзналите капки калай нервно се изписва манифестът на родното радио или статията „Великата победа”. Той приканва гражданите да се възмутят от инертността на управниците и да дадат своята дан за построяване на БЪЛГАР­СКО РАДИО!

Ех, и на мене както на стария д-р Минчев ми се струва, че едно време имаше рицари...

Политика в аудиторията

Студент журналист е отбеля­зал в прогресивния вестник:

„На пристигналата полиция професорът забрани да влезе в залата, като заяви, че няма нужда от нея. След това за пръв път в историята на нашия университет професор председателствува съ­брание на стачкуващи студенти.“ В знак на протест срещу един професор-кръволок той отказва да чете лекции. Той не разреша­ваше да се чува полицейска свирка в аудиториите, но съвсем не смя­таше, че политиката трябва да бъде изгонена от университета. И в най-сухите проблеми на хи­мията звучаха социални призиви.

Една лекция за въглехидратите, мастите или белтъците се превръщаше в гневно разобличаваме на социалния строй, където има преситени и гладни. „Няма наука за науката!“ Понякога се промък­ваха и по-остри думи „От буд­ката на стражаря до министер­ския кабинет, навсякъде трябва да бъде написано: „Слуга на народа... Само с това съзнание се стига до величие.“

За подобни изказвания го бяха нарекли „червения професор“. Не­удобно прозвище във времената, когато по площадите на Германия горяха книгите на поетите. То­гава маршируваха дисциплинира­ните редици на хитлеристите. Асен Златаров пишеше и гневни статии срещу този „поход на варварите“ и в изстъплението на фашизираните тълпи виждаше „плодовете на учителите им“.

В България фашизмът също се готвеше за настъпление. Появи се самозваният водач на български­те хитлеристи из студентските среди. Из целия град на яркоцветни големи афиши бе написано име­то му: „Ще говори Кунчев.“ Бъл­гарският кандидат-фюрер се гот­веше да обяви на младежта своя­та програма, да фанатизира студентството.

Ала случи се тъй, че посред­ственият студент-медик имаше изпит при Асен Златаров. А да се явиш на изпит при Асен Златаров не беше лесно. Трябваше смелост и солидни знания. Естествено дейният хитлерист не беше се задълбочил много-много в химия­та... На изпита той се черви, по­ти се и мълчи. По лицето на про­фесора, което ставаше сурово и тъжно, когато срещаше невеже­ството, се появи усмивка. Очите му иронично се свиха:

— Хайде, Кунчев. Говорете за алкалоидите... говорете. Из целия град афишите крещят, че ще го­ворите. Та вие заблуждавате ва­шите последователи.

Присъствуващите се разсмяха. Скоро тази реплика се разнесе из целия град като анекдот. Българ­ският Хитлер стана смешен, пре­ди да се роди.

Дългият път арс елоквенцие

През една пролет в началото на века трябваше да говори за първи път пред нарочно събрана публика в социалистическия клуб на Хас­ково.

Изкачи се самоуверено на мал­ката сцена, примитивно украсена. Очите на всички бяха обърнати в една точка — към него, като па­раболи на слънчеви огледала. Те концентрираха очакването на цял салон хора. Внезапно го обзе сла­бост. Окашля се, произнесе пър­вото изречение, то прозвуча не­умело и неловко над все още неутихналата публика.

—   Нашата тема, която имаме днес, е „Игра и свободно твор­чество“.

Почувствува неправилността на израза. Неловката фраза про­звуча неубедително и кухо, сърце­то му се сви още повече. Риску­ваше да се обърка. Почувствува желание да обърне гръб и да из­бяга. Но се сети, че се е подготвил за такъв миг на объркване. Беше научил наизуст цялата беседа... И започна да я декламира.

Думите заизлизаха стройни, за­учени, подредени и неизразителни. Те се плъзгаха над слушателите, не ги засягаха, потъваха немощни някъде насреща. Погледите започ­ваха да се отместват от лекто­ра, главите да се наклонят една към друга. Шумоленето и шушненето показваха, че лекторът не е господар на аудиторията. Гла­сът на негов близък приятел не успя да го сепне иззад картоне­ните кулиси:

— По-бавно, по-полека!

Ала на него му са струваше, че не говори достатъчно добре и достатъчно гладко. Ускори темпо­то. Думите са лееха като многократно репетирана скоропоговорка. Лекцията трябваше да трае час, но свърши за виртуозното време от петнадесет ми­нути. Успя да издекламира всичко. Слушателите разбраха, че е чел много, че се е старал много, но какво искаше да им внуши и дори какви бяха основните му мисли, това им убягна. Поръкопляскаха от приличие, със снизходителна усмивка.

Преживя всичко като тежък не­успех. Едва след година набра сили да се усмихва на неприятното възпоминание.

— Горките слушатели!

Много години трябваше да се труди над себе си, за да се изгради като увлекателен лектор, като оратор с почти хипнотично въз­действие. Хиляди листчета в кни­жата му говорят за тежък труд, разказват, че „дарбата“ не е дошла даром. Стотиците речи и сказки, произнесени из цяла Бъл­гария, си имат конспекти и бележ­ки. Там личат следи от допълне­ния, от многократно четене и подчертаване със син и червен молив.

Той вече има самочувствие на учен и популяризатор. Следните редове са писани за положеното на хартия слово, но те важат и за изречените думи.

„Популяризаторът-учен трябва да обладава дара да предаде на проблемите, които излага, оная тръпка на примамливост, усмив­ката на истината, чара на разкри­тата тайна, които ще направят неговото изложение не само едно полезно сведение, а и една ценна преживелица за читателя, която да събужда любов към науката и преклонение към делото на ми­сълта.“

Той вече не заучава предвари­телно нито сказките, нито ре­чите, които произнася. За пет минути се умълчава и на листче надрасква груба схема, опорни точки. Вече притежава славата на блестящ импровизатор. Извест­на е неговата реч в Народния теа­тър при чествуването на Антон Страшимиров, сказките след връ­щането му от Съветския съюз. Наистина остава нещо едва ли не нелогично. Той, знаещият, изпит­ва смущения пред хората, които са се събрали да се поучат от него. Минутите преди излизането пред слушателите всеки път са мъчи­телни: „изстива ми сърцето“, „студени ръце“, „пулсът, биещ до пръсване“. Та от кого може да се страхува или стеснява човекът, когото наричаха „най-културния представител на племето“? А той целият трепери, слаб и не­сигурен е гласът му в началните изречения. Но тука е част от ма­гията; слабостта постепенно се превръща в сила, а напрежението преминава, предава се на слуша­телите. Сега той вече говори, а те зъзнат и се обливат в пот. Той ги е подчинил.

1934 година. Мадрид. Един от най-луксозните хотели на света е приютил 1500 делегати и гости на конгреса на химиците в още младата Испанска република. Под блесналите кристални полилеи всичко пламти от багрите на зна­мената на народите. Тук-таме и българско знаменце. Пред гости­те в огромния салон танцува и пее Аргентинита, славата на Ис­пания. Тоалети, ленти и ордени се въртят около министъра на просветата. Из залата се опитват да вдигнат тостове, да говорят. Става немец, швейцарски профе­сор, холандски учен, китайски хи­мик, красноречив французин-академик и какви ли не бляскави хо­ра... Но масите са тъй отрупани със скъпи вина и лакомства, му­зиката е тъй приятен фон за раз­говорите, че никой не обръща вни­мание на ораторите. Те казват по няколко думи. Най-близкостоящите вяло ръкопляскат...

Асен Златаров е в лошо на­строение. Тъкмо днес в автобуса един виенски професор не можа да си спомни на коя европейска държава София е столица. Оби­дата за нашата страна е тъй го­ляма, че той изпитва желание да говори. Обзема го такава страст, бяс: „Сърцето ми така заби, че дори вените на ръката ми щяха да се пръснат. Трябваше на всяка цена да се освободя от разяжда­нето на това желание, или да из­бягам от вечерта, иначе ще ме заглушат ударите на сърцето ми... И се реших.“

Надига се от стола си. След първите думи като по чудо огромната

зала стихва. Говори на френски. Произнася реч за голя­мата цивилизаторска и миролю­бива роля на науката, за това, че човек не е само хищник, а носи огъня и волята на Прометей, че науката има велика социална ми­сия.

След последните думи гръм от ръкопляскания избухва и отвсякъде започват да питат:

— От коя страна сте, госпо­дине? Коя е вашата родина?

д-р СВЕТОЗАР ЗЛАТАРОВ

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ