ПИСМО НА ЛИДИЯ ШИШМАНОВА ДО МИХАИЛ АРНАУДОВ

Из предговора към първото издание на книгата "ИВАН ВАЗОВ СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ", ИВАН Д. ШИШМАНОВ, 1976

Писмо от Лидия Шишманова /жена на проф. Шишманов/  до Михаил Арнаудов

5 април, събота, 1930 г.

Любезни господин Арнаудов,

Вие ме питате, какво зная за генезиса и изобщо за труда на моя мъж върху Вазова? 

Тук ще се постарая да възпроизведа всичко, което моята памет още е запазила. . .

Известно е колко общителен и любезен беше с хората в обикновения живот мъж ми. Но истински, интимни приятели той, поне през последните 20 години, нямаше много. За такъво приятелство му липсваше и време, и потребност. Често, когато му предлагах да отидем някъде, той ми отговаряше: «Прекарах цял ден с Волтера — нямам желание да виждам други хора.» Даже многобройните посетители, които всеки ден дохаждаха в неговия кабинет (за какво ли не! Аз наричах тоя кабинет «безплатно бюро за литературни и житейски консултации!») — тия посетители не му бяха винаги приятни. Той охотно би написал на вратите си известното изречение: «Сеuх qui viernnent me voir me font honneur, ceux qui ne viennent pas me font plaisir».

Затова все по-тясното и по-тясно приятелство, което го свързваше с Вазова, беше толкова по-знаменателно.

Когато през 1920 г. той дойде при мене в Швейцария, гдето се лекувах подир бягството ни от Украйна, и то само няколко месеца преди юбилея на поета, мъж ми каза: «Аз съм председател на комитета по тези тържества. Като напуснах преди юбилея България — дадох ти с това най-голямо доказателство за привързаността си към тебе. . .»

Сам Вазов рядко идваше у дома ни. Известно е, че той не обичаше да прави визити по много причини. Вазов и Шишманов се срещаха у дома му или в Union-Club, или в някой ресторант, където обядваха заедно, когато аз не бях в София.

Как се породиха тия редовни срещи, резултат от които е този труд?

Помня следното:

Един ден, подир завръщането си отнякъде — ден, в който мъж ми нямаше лекции (в такъв случай той обикновено прекарваше затворен в своя кабинет), видях го, че се облича да излезе, към 4 часа. «Слава богу, отиваш най-после на разходка!» — казах му аз. «Не! Отивам на среща с Вазова. Решихме да имаме такива срещи един или два пъти в седмицата. Аз го изпитвам. Иска ми се да напиша нещо като «L’Enquete sur Vazov», както Dr. Toulouse направи за Зола, но в друга посока.»

И оттогава тия срещи се повтаряха доста редовно няколко години наред. Ние обичахме да се такинираме с моя мъж1 Така аз му казах веднаж: «Знам аз какво е това L‘Enquete! Вие там просто ланкате.» Тази «ланкета» разсмя моя мъж много и той охотно прие после това прозвище, като ми казваше просто: «Отивам на ланкета!» И аз се радвах, че тъй весело и охотно отиваше той у Вазова. Защото мислех, че все пак тая работа не беше тъй изтощителна, като неговото безкрайно, безконечно стоене през десетки години в задушния му кабинет. Впрочем той имаше почти свръхестествена издръжливост, не познаваше умора и главоболие от умствена работа, която все таки най-после изтощи неговия организъм.

Не вярвам тия срещи да са били тъй лесни и за Вазова. Защото Шишманов именно покрай другите свои качества като учен и писател притежаваше истински талант да изстисква хората като лимони. Нека си припомнят хората своите срещи с него! Той повече изпитваше, отколкото разказваше, и никогаж за себе си! За тая черта имам много спомени от неговия живот. Най-характерен е следният:

Живеехме в Цюрих. Мъж ми работеше над един труд за географическите имена на Балкански полуостров. Трябваха му преводи от турски език, който той само отчасти познаваше. Син ни посочи един студент турчин. Този охотно дойде у нас в пансиона, към 3 часа подир обяд. Аз тогава побързах да изляза от едничката ни стая. Оставих мъжа си седнал зад бюрото и студента — на стол посред стаята. Отидох в библиотеката, после се разходих край езерото и се върнах подир 3 часа. Отварям вратата — и виждам горкия турчин със замъглени, уплашени очи, седи на същия стол и се люлее от умора! Шишманов обаче седеше все тъй спокойно до писмената маса и прехвърляше бележка подир бележка, от хилядите, които бяха пред него.

«Какво си мислиш! — извиках аз. — Господинът се е уморил ужасно! Вие работите 3 часа непрекъснато.»

«Тъй ли? — каза спокойно Шишманов. — Извинете, аз не забелязах!» — обърна се той към турчина.

Турчинът скокна, поклони се и избяга, за да не се върне вече.

Сигурно и Вазова Шишманов изстискваше като лимон цели часове, но може би по-предпазливо!

Дълги години неговият труд оставаше в малки, безбройни бележки, даже и подир смъртта на неговия скъп приятел. Тъй когато стана юбилеят на Вазова, големият немско-швейцарски вестник «Der Bund» покани моя мъж да напише една статия върху Вазова за литературното приложение. Но той отказа! Макар че и аз го молих много.

«Какво си мислиш! — извика той. — Аз не мога тук да импровизирам каквото да е! Всичките ми материали са в София»

Действително, Шишманов не беше човек на журналистическата импровизация. Неговата прекалена учено-писателска съвест го караше да проверява най-малкото нещо, което слагаше с перо на книгата. Това изобщо много ме огорчаваше и аз понякога му казвах: «Ти, за да напишеш, че «две и две е четири», трябва да го провериш в няколко специални съчинения!»

Няколко месеца след юбилея на Вазова дойде за Шишманов ужасната вест за смъртта му. Тогава вестник «Der Bund» възобнови своето предложение и този път Шишманов не отказа, седна и написа статията, която после излезе в Швейцария и в отделна брошура. Аз бях много доволна, защото тя се посрещна от чужденците като майсторска и беше най-доброто доказателство, че и без всякакви бележки и проверки Шишманов може да пише такива красноречиви статии на прекрасен немски език, който също възбуждаше възхищение у немците.

По-късно в София често аз твърдях: «Време е вече да издадеш твоя труд за Вазова!»

«Не — отрязваше моят мъж, — той не е още узрял. И при това всичко още не може да се каже!»

«Напиши го! Свърши го! — упорствувах аз. — Ние сме на края на нашия живот. (Аз усещах това, но бях, уви, уверена, че ще умра първа!) Време е за нас да екстериоризираме, а не да поглъщаме все нови и нови знания.»

Той отговаряше, смеейки се: «Да! Това е моя страст, да гълтам книги, както другите пиянствуват. Радвай се, че нямам други страсти!»

И за тая му страст има няколко анекдота от неговия живот. Например във Freiburg той получи разрешение да работи в унитерситетската библиотека, в специалната професорска стая. Той прекарваше там, може да се каже, почти цял ден. Понякогаш забравяше и да обядва! Преди заминаването ни за България главният директор му каза: «На Вашия стол аз ще туря плоча с надпис: «Тука седя проф. Шишманов непрекъснато цели 3 години!» Тази усидчивост даже за Германия беше нещо извънредно.

Само двете последни години от неговия живот аз го чувах как отговаря на посетителите: «Какво ли правя? Ликвидирам!» И той работеше непрекъснато!

Той беше разхвърлил бележките за Вазова на грамадната маса (тя беше на баща ми!) в малкия страничен кабинет и ги класираше, прехвърляше. Рядко влизах в работните му стаи. Той не обичаше да го безпокоят. И аз не можех да дишам в тия стаи, така препълнени с книги и натрупани с манускрипти, картини, статуи и всякакви спомени. А нему точно такава обстановка харесваше за работа!

Преди своето фатално заминаване за Норвегия той покри старателно тая голяма маса и написа на къс бяла хартия: «Да се не пипа!»

С какво ужасно чувство дигнах тая покривка — подир катастрофата и против заповедта. . . Усещах, като че вършех светотатство. За мое учудване, освен малките късове бележки намерих и четири отделни манускрипти, готови за печат, макар и непреписани. Над тях Шишманов беше работил безспирно и с нечовешко прилежание през последните месеци, защото често излизаше от кабинета си бледен, изтощен, с угаснал поглед.

На всичките ми молби, когато му казвах: «Ти си съкращаваш живота с тая бясна работа» — той отговаряше с шеги, щипаше си бузите, за да станат червени, и смеейки се, добавяше: «Е, сега ще се обръсна и ще изглеждам по-пълен!» И т. н.

Защото Шишманов имаше желязна воля и нищо на света не можеше да го отлони от начертания път в живота - тоя на неуморната работа!

С поздрав

Лидия Шишманова 

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

ИВАН ВАЗОВ В СПОМЕНИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ СИ - АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ

ЙОРДАН ЙОВКОВ - СПОМЕНИ ВЕСЕЛИ И НЕВЕСЕЛИ ЗА БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ - К. ГЪЛЪБОВ

ЙОРДАН ЙОВКОВ

Аз не бях близък с Йордан Йовков, макар да го познавах отдавна и да се виждах често с него. Живяхме в продължение на няколко години в една и съща кооперация, на ул.«Тракия» 25, разговаряли сме много пъти за какво ли не и все пак останахме чужди един на друг. Защото и този наш голям писател беше като Иван Вазов затворен човек, макар и не толкоз мълчалив. По тази причина нямам нито един спомен, който да отваря прозорец към: вътрешната стаичка на този писател — да ни разкрива интимния му живот. Но такива спомени не вярвам да имат и другите му познайници освен може би професор Спиридон Казанджиев, който беше най-близкият му приятел.

Докато Вазов разкриваше понякога нещо от вътрешния си живот, дори и пред млади хора, Йовков криеше съзнателно себе си. С Вазов съм разговарял по въпроси из психологията на неговото творчество, пред Йовков такива въпроси никога не съм смеел да слагам, защото чувствувах, че няма да му бъдат приятни. Колкото пъти съм го запитвал какво работи, всеки път съм получавал отговори от най-общо естество: «Пиша нов разказ» или «Поправям стари разкази.»

Йовков обичаше да прекарва свободното си време в сладкарница «Роза», по-късно в «Цар Освободител» и през последните години от живота си във « Виенската сладкарница.» Седеше сам, с цигара в уста, обикновено незапалена — или я държеше между пръстите си. Но станеше ли да си върви, не забравяше да я прибере в кутията си. Правеше години наред опити да напусне тютюна и понеже не можеше, залъгваше се с незапалена цигара.

Виждал съм Йовков да седи в сладкарниците с най-различни хора — обикновено без да разговаря с тях. Не всяка компания му беше приятна. С хората от «Златорог» нямаше много общо, макар да беше сътрудник на това списание. На срещите, които златорожци си устройваха, не съм го виждал ни веднаж. Йовков беше човек самотен и не само самотен, но и недоверчив. Поради неговата недоверчивост можеше да развалиш настроението му дори с един крив поглед. И после започваше да страни от тебе. Веднаж го видях с карамфил на ревера и това много ме учуди, та се усмихнах. Седмица по-късно той не беше успял да забрави усмивката ми. Спря ме и рече:

—  Вие оня път се усмихнахте на карамфила ми, но нека ви обясня как стои работата. Втикнаха ми го на един обед и понеже реших да го занеса на жена си, не го свалих и на улицата.

Като че ли беше необходимо да ми дава тия обяснения.

Това беше по времето, когато членувах и аз в литературния кръг «Златорог».

Страхуваше се много от болести. Като забележеше, че някой подсмърча, веднага ставаше от масата, за да не хване хрема. Веднаж казах на Сирак Скитник:

— Сирак, гледай сега как ще накарам Йовков да си отиде още след като седне при нас.

Той седна, ръкува се, но аз рекох:

— Изглежда, че нещо ме гази. Болят ме всичките стави. Дано само не е инфлуенца, че, казват, била много лоша. Давала усложнения в бъбреците. Оня ден един познат почина.

И без много церемонии Йовков каза «довиждане» и се упъти към вратата.

Сиракът започна да се смее:

— Йордане, Йордане, чакай бе! Коста се шегува. Нищо му няма.

Но той си отиде, без дори да се обърне.

Откога се познавам с Йовков, не мога да кажа. Бях убеден, че запознанството ми е от 1918 г., когато излезе моята критика за разказите му в сп. «Общ подем», но по-късно той ми казваше, че ме познавал още преди Балканската война. Възможно е! Аз обаче съм го запомнил от пролетта на 1918 г. Тогава той служеше в редакцията на «Военни известия» и «Отечество» и носеше капитански пагони. Когато ми се обади по телефона в Кюстендил, за да ми благодари за критиката, трябваше да му викам: «Тъй вярно, господин капитан!» — защото ми бяха казали, че държи много на чинопочитанието. По-късно, като дойдох в София, аз се убедих в това. Видяхме се в сладкарница «Роза» на булевард «Дондуков» и «Търговска». Дойдоха и други писатели, измежду които и Христо Ясенов, който беше тогава подпоручик. Йовков изказа задоволството си от моята критика — не беше съгласен само с отделни преценки, особено с отрицателната преценка за разказа «Балкан». Той твърдеше, че има кучета по-умни и по-чувствителни дори от неговия граничарски пес. Все пак аз останах на гледището, което застъпвах в критиката си, — че Балкан е прекалено умен и прекалено чувствителен. Според мене до този плюс от кучешка интелигентност и емоционалност авторът е прибягнал, защото Балкан е един символичен образ. Иначе не би символизирал мъката на добруджанци след откъсването им от България. Но преносното значение на този образ е толкоз очебийно, че той се е превърнал в алегория. Христо Ясенов беше съгласен с мене.

—  С една реч — каза Христо подигравателно, — Балкан е добър добруджански патриот, но лош художествен образ.

Йовков почервеня от яд:

—  Подпоручик, какво е това държане?

Христо отговори още по-подигравателно:

—  Виноват, господин капитан! Да застана ли мирно?

Но Йовков грабна фуражката и ръкавиците си от стола и напусна бързо сладкарницата.

Съвсем спокойно, като че ли не е станало нищо, Христо рече:

—  Горе-долу това е мнението за Балкан и на бай Антон Страшимиров.

Но само няколко дни по-късно Ясенов и Йовков седяха пак заедно. Защото Йовков не беше злопаметен човек.

След това, докато бях в София, виждах Йовкова още два-три пъти в стола на «Военни известия», гдето се хранеха почти всички по-видни писатели, но вече в разговор не влязохме. Само се поздравявахме. Имах чувството, че след разговора ни за Балкан му бях станал неприятен.

Свърши войната. Виждах Йовкова често, приказвахме, дори се шегувахме, но, както казах, близки не станахме. Аз отдавам това на моята преценка за Балкан. Наистина Йовков беше много даровит писател, но като човек нямаше силата на духа да стъпя на чувствата си, да преодолява неразположението си. Беше затворен в себе си, неспособен на динамичен живот, на преображения, на преминаване от един полюс към друг. По начало с такива хора мъчно се дружи. Те искат другите да бъдат по техния вкус. Пък другите са такива, каквито са, и затова отношенията им с тях стигат скоро до разрив.

Отношенията ми с Йовков стигнаха до разрив, след като написах своята рецензия за неговата повест «Жетварят», напечатана в сп. «Огнище» през 1920 г. Имахме доста остра разправия с него в сладкарница «Цар Освободител» в присъствието на покойния критик Васил Пундев във връзка с иконата «от рука Недкова» и някои недостатъци в езика на повестта. Пундев поддържаше Йовкова.

Йовков замина на другата година в Букурещ, гдето беше на служба в българската легация, и аз го видях отново доста години по-късно. Като се видяхме пак, той като че ли се поколеба да ми подаде ръка.

Влязохме в «Цар Освободител». Той си заръча кафе и рече:

—  Преработил съм «Жетварят» за второ издание, но от вашата рецензия не си взех никаква бележка.

—  Толкоз по-зле за вас, по-точно за повестта ви. Тя е интересна повест и би могла да стане най-хубавата ви работа, ако я преработите в духа на моята рецензия.

Той се засмя:

—  Това е вече тон на професор. Откакто станахте професор, започнахте да пишете много самоуверено.

— Погрешно впечатление! Така пишех и преди да стана професор. Доказателство за това са критиките ми за вашите разкази и «Жетварят». Критикът трябва да бъде самоуверен. Иначе няма защо да пише.

Йовков отново се засмя:

—  Ще повторя думите ви:« Писателят трябва да бъде самоуверен, иначе няма защо да пише.»

— Ами тогава защо се сърдите на критиците, като ви критикуват? Останете си при своята самоувереност!

—  Ще повторя и тия ви думи: «Ами защо се сърдите на писателите, като не обръщат внимание на критиката ви? Останете си при своята самоувереност.»

След това Йовков запита живо, даже много живо, което беше необичайно за него:

—  Какво си въобразявате вие критиците? Че без вас не можем? Критиката не играе абсолютно никаква роля в творчеството на писателя. Тежко ни, ако чакахме критикът да ни научи как трябва да пишем. Критикът има чисто интелектуално отношение към художественото произведение — отношението на писателя към него е, напротив, емоционално. Творчеството е видение, ако щете, дори съновидение. Как може критикът да напътва едно видение? То се ражда от много интимни душевни състояния, в които критикът е абсолютно неспособен да се вживее.

—  Браво, господин Йовков, аз съм напълно съгласен с тия хубави мисли и вие, тъй да се рече, ритате срещу отворена врата. Какво си въобразяват наистина критиците? Те не са в състояние да поучават писатели. Критикът пише за читателите, защото читателят не се задоволява само да изживява художественото произведение, но иска и да го разбира. А в това отношение му помага критикът, защото той е, който интелектуализира постигането на красивото. Новият човек страда от интелектуалистичен глад и затова критиката е една необходимост за него. Тя е мост между чувството и интелекта. Моля ви, прочетете моята студия «Критиката като творчество» в сп. «Златорог».

—  Чел съм я. В нея застъпвате възгледи, с които аз не съм съгласен.

—  С какво не сте съгласни, господин Йовков?

—  Не съм съгласен, че критиката е творчество.

—  Е, хубава работа! Ами какво е тогава? Научно занимание ли?

—  Научно занимание! И затова не е творчество.

—  Сега пък аз ще кажа: Какво си въобразявате вие писателите: че само това, което върши писателят, е творчество? Имате много здраве! И критиката е творчество, защото черпи сили главно из идеята за съвършената красота — из нещо, което е безконечно. Изглежда, че много бегло сте чели моята студия в «Златорог» и не сте обърнали внимание на стихотворната изповед на немския критик Вили Хандл. Ще цитирам само едно място:

                                   О kuhne, niegestillte Lust zu fassen,

                                   Was grenzenlos ins Grenzenlose bricht,

                                   Aus meinem Chaos fremde Form zu heben Und 

                                   alle Schonheit zwiefach durchzuleben.

—  Преведете ми го! Аз не зная немски.

—  «О, смела, никога неудовлетворена жажда да разбираш това, което е безконечно, да извеждаш из своя хаос чужди форми и да изживяваш двукратно всяка красота!»

Йовков се замисли.

—  Това, което цитирахте от Вили Хандл, е наистина хубаво и дълбоко. Ще прочета отново студията ви и ще размисля основно. Ако се убедя, ще дойда сам да ви кажа: Гълъбов, вие сте прав!

Минаваха години. Аз го виждах често и понякога го запитвах дали е размислил вече по въпроса за критиката. Всеки път той се усмихваше и отговаряше:

—  Още не!

—  Но как предполагате; като размислите, ще ми кажете ли: Гълъбов, вие сте прав?

—  Съмнявам се.

Йовков умря като мой длъжник: не дойде да ми каже нито «да», нито «не».

Когато живеехме заедно в кооперацията на ул. «Тракия» 25, той в партера, аз на втория етаж, ние се виждахме в продължение на около седем години едва ли не всеки ден. Но рядко влизахме в разговор. Тогава той пишеше много и струва ми се, че му беше неприятно да го пита човек за творческите му видения, които продължаваха да го изпълнят и на улицата. Виждах го понякога у полковник Величко Величков, който живееше в същата кооперация, в апартамента до моя. Полковникът му даваше сведения за разни боеве през Първата световна война и той си взимаше бележки, за да ги използува в свои разкази. По улиците го виждах сам, в редки случаи— с единственото му дете Елка.

Понеже моят син Явор — тогава още ученик в отделенията — беше излял веднаж вода върху Елка от балкона ни, Йовков дойде горе да се оплаче:

—  Кажете му други път да не прави такива глупости, но моля да не го биете.

Йовков обичаше много дъщеря си и веднаж — беше по-късно — ми каза:

—  Ако един ден Елка следва по литература, ще я запиша все пак при вас — не при другиго!

Какво означаваше това «все пак», не го запитах.

Освен на входа на кооперацията виждахме се понякога и в избата, гдето са мазетата на различните апартаменти. Тия случайни свиждания ставаха през зимата, когато отивахме сутрин да изнесем въглища на жените си или да нацепим малко дърва за подпалки. Мъждукаше една много слаба електрическа крушка, та в дрезгавината приличахме на призраци. Веднаж той се обади от своето мазе:

—  Гълъбов, и тая нощ беше много студено.

—  Да, студено беше и въпреки това прозорецът ви светеше до късно. Значи, останахте да работите и в тоя студ.

—  Не, аз нощем не работя. Станал бях случайно. Но вие се върнахте, както винаги, след полунощ. Познах ви по стъпките. Снегът скърцаше под краката ви. И както винаги, блъснахте вътрешната врата така, че разтърсихте цялата кооперация. Извинявайте, но не може ли да я затваряте по-тихо? Ние сме близо до нея и много ни безпокои.

—  Бива, господин Йовков! Отсега нататък ще я затварям тихо. Извинете!

— Аз не обичам да тиранизирам хората с такива забележки, но не съм добре с нервите си. Влезте в положението ми. Моля ви.

— Няма защо да ме молите. Това е мое задължение: да не безпокоя хората.

Друг път, пак в избата и пак след една много студена нощ, той ми рече: — Тая нощ ме събудихте. Спряхте с файтона под прозорците ми на ул. «Янтра», приказвахте, сбогувахте се и после пак се върнахте и пак приказвахте. Единият беше Александър Балабанов, познах го по гласа — ами другите двама кои бяха?

—  Двама перущенци. Не ги познавате. Балабанов обича да се вози на файтон. Той ни качи: «Хайде, вика, да ви черпя един файтон. Живеем в един квартал.»

Трети път Йовков ми разви накратко — в същата изба — възгледите си за българския селянин. Това бяха действително възгледи много интересни. Те се движеха около ония концепции, които лежат в основата на неговия разказ «Земляци»:

—  Нашият селянин се намира в много съкровена връзка със земята. Той е наистина християнин, но не е голям приятел на църквата. Още е езичник, доколкото живее с разни суеверия. Но тия езически суеверия: вили, самовили и други, са почти изчезнали. Има ги може би само тук-там из планините. Живо е само пантеистичното му отношение към земята, за което бяхте писали в своята първа критика за разказите ми в сп. «Общ подем». Наистина за българския селянин нивата и гората са свети.

Когато по-късно излезе моята «Психология на българина», приказвахме често за тия и ония особености на българина и той ме упрекваше, че съм имал повече око за упадъчните страни в психологията на днешния българин, и то повече за гражданина и интелигенцията, отколкото за селянина и неукия българин.

—  Уж сте селянин, а селянина сте забравили. Нито дума за него, за любовта му към земята, за пантеизма му.

Йовков беше прав.

Тогава той дружеше, току-речи, само с проф. Спиридон Казанджиев, с когото човек можеше да го види едва ли не всеки ден около обед във «Виенската сладкарница» на бул. «Руски». Тогава той не беше добре със здравето си — и меланхолията тъмнееше постоянно в погледа му. Веднаж му дадох да прочете едно писмо на студентка от провинцията, в което ми обясняваше защо не била в състояние да се подготви за изпита си при мене. Писмото завършваше така: «Понеже годеникът ми е казал, че няма да се ожени за жена без диплома, моля, препоръчайте ми манастир, в който да стана калугерка.» Мислех, че това глупаво писмо ще го развесели, защото въпросната студентка шмекеруваше, но Йовков взе работата много трагично:

— Внимавайте, господин Гълъбов, много внимавайте! Такива чувствителни момичета извършват понякога самоубийство. Аз влизам напълно в душата на това момиче и ако е възможно, пишете му една тройка.

— Залагам главата си, господин Йовков, че няма да извърши никакво самоубийство.

Той ме погледна меланхолно:

— Дори да не извърши, не трогва ли ви положението й на годеница, която ще бъде изоставена, ако не получи диплома?

—  Не, защото се съмнявам, че е годеница.

Проверих после и се установи, че действително не е сгодена. Но на Йовков не успях да кажа това, понеже беше заминал вече на лечение в Хисара и наскоро почина.

Йовков умря от рак в стомаха. 

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ - КОНСТАНТИН ГЪЛЪБОВ, 1970 (Глава Втора - Борба с владици) - 3 част

ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ

2. Борба с владици - 3 част

Отново в Плевен: 1848 

Като пристигнал в Плевен, приятелите му дошли да го видят в къщата, в която бил отседнал, а един от тях, някой си Маринчо, побързал да го калеса на сватба. Но, уви, за пристигането му в Плевен се научил в същото това време и поп Танас, владишкият наместник, когото при първото си идване в Плевен младият поет бил подиграл доста остро:

Поп Танасе, кое прасе ума ти опасе.

Като чул за идването на Славейков, поп Танас рекъл: ״Сега ще го науча аз него кое прасе моя ум опасе“ и посредством конака изпратил сеймени да го уловят и затворят. Сеймените наистина го подирват в къщата, в която бил отседнал, но като се научили там, че е отишъл на сватба у Маринчо, тръгнали по дирята му.

В това време и приятелите му не дремали. Те успяват да предупредят Славейков, само миг преди сеймените да потропат на Маринчовата порта. И пак весело произшествие! Понеже нямало време да избяга навън, младият поет бил увит в една рогозка и поставен така в едно кюше. Сеймените, ахмаци до един, търсили навред из къщата, но не се досетили да развият рогозката и си отишли — сигурно след като са били почерпани с ракия. Тогава приятелите развили рогозката и отвели развития поет в друга къща, а през нощта му намерили един кон и той успял още преди разсъмване да избяга от Плевен за Търново.

Но сега вече не с един обут и един бос крак, защото младият поет бил обут вече в нови калеври, за които се погрижил един от приятелите му.

Ученик в Елена: 1849

След като уредил домашните си работи в Търново, Славейков решил да замине за Елена, за да продължи там незакръгленото си образование в прочутата ״Даскалоливня“ на Никола Михайловски, който бил следвал в Московския университет и привлякъл доста ученици и от Търново. Със себе си Петко взел и своето сатирично стихотворение ״Огледало“, случайно избавено от водите на Дунав, защото ръкописът се намирал в джобовете му. Тази сатира, насочена срещу Владиците, той прочел на съучениците си. Един от тях на име Павел Грамадов, заедно с известния после д-р Бонев, откраднал ръкописа му и го занесъл в Търново, когато разпускали учениците за гроздобер. Като минали през Капинския манастир, те го прочели на игумена Паисий от Церова кория.

Поради това, че в ״Огледало“ се подигравали много остро гръцките владици, то се разчуло в Търново и околните села. Добре, но за него чува и търновският владика Неофит и това отново накарало него и секретаря му Костаки да продължат преследването си на омразното даскалче.

В същото време се разглеждал и въпросът за въвеждането на Иларион Макариополски в митрополитски чин и това обстоятелство бива използувано от Неофит пред братята на Иларион да прогонят ученика Славейков от ״Даскалоливнята“. Един от тия братя е Никола Михайловски, бащата на поета Стоян Михайловски. Наистина Никола Михайловски се отнасял много дружелюбно и съчувствено към Петко, но все пак един ден го повиква при себе си и със сълзи на очи му съобщава за намесата на Неофит срещу него, като го помолва да не става причина да влиза в стълкновение с Иларион и останалите си братя, да напусне сам "Даскалоливнята“. Прочее на Славейков не остава друго, освен да напусне Елена. Това било към края на 1849 г.

Когато Никола Михайловски заплакал, поронил сълзи, и Петко. И сигурно младият поет не е съжалявал само за това, че с напускането на Елена не може да закръгли образованието си, но и за връзката, която губи с руската литература. Защото най-вече Никола Михайловски е човекът, който го насочва към нея и му дава да чете произведенията на великите руски писатели.

Учител в Трявна: 1849—1853

Петко Славейков става учител още в края на 1849 г. Но скоро, след като бил вече назначен, от Враца пристигнали двамата негови приятели Васил Кръстеняка и Димитър Бошняка да му предложат обещаното учителско място в града им. Врачанци били се заклели да се отърват по какъвто и да е начин от владиката Агапий и да доведат Славейков във Враца. Отървали се от него с куршума на един турчин, който го застрелял и казал, че в тъмното му се видял като бясно куче. Славейков имал голямо желание да удовлетвори молбата им, но не било възможно, защото бил прибрал вече при себе си в Трявна мащехата и двете си сестри от Търново.

 В Трявна Славейков учителствувал три години наред — напук на владиката Неофит Търновски. Разбира се, и сега този владика правил опити да го прогони от Трявна, но не успял, защото поп Йовчо и Никифор Даскалов, най-влиятелните хора в Трявна, закриляли своя любим учител.

Тук П. Р. Славейков развил голяма дейност като учител: не се задоволявал само с преподавателската си работа (по геометрия, аритметика, обща и българска история, рисуване, пеене и гимнастика), но уреждал за учениците и техните близки театрални представления, които се давали през време на годишните изпити. За тия изпити, произвеждани в началото на лятото, той съчинявал и песни, които се пеели и декламирали от учениците.

Славейков напуска Трявна през 1853 г. и поради затрудненото си материално положение става секретар на плевенския владика Доротей, защото му обещал да го пази от Неофит, който го подгонил отново, след като писал срещу него в ״Цариградски вестник“. И наистина Доротей доста се борил срещу Неофит, но Славейков видял, че от този зъл човек може да пострада и самият Доротей, та сам се отказал от секретарството и се върнал в Трявна. Но очевидно тогава Славейков не е познавал добре Доротей. Този българин от Копривщица е бил голям гъркофил и турски доносчик. През 1853 г. Петко Славейков се оженва за Ирина, дъщеря на предприемчивия и заможен Иванчо Райков от Трявна. Макар да бил скъперник, още след като Ирина и Петко се задомили, бай Иванчо подарил на дъщеря си къщата, в която се раждат после всичките й деца: Иван, Донка, Рачо, Райко, Христо, Пенчо, Пенка и други две деца, починали съвсем малки. (Изглежда, че Славейков трябва да е имал любовни връзки и да е бил сгоден за Ирина още преди 1853 г., защото писмото му до Цветан Недев, в което пише, че я ограмотявал, е от 17 август 1852 г.)

Като главен учител в Трявна Петко Славейков получавал годишна заплата от 4000 гроша (немалко пари в онова време на голяма евтиния), но едва свързвал двата края. За това свидетелствува например обстоятелството, че когато се оженил, взел назаем един чифт чорапи от съседите си. Материалното му положение се влошило още повече, след като започнал да издава със собствени средства ״Смесна китка“, абонатите на която не плащали редовно абонамента си.

В Цариград: 1854

За първи път Петко Славейков отива в Цариград през 1854 г., за да действува пред по-висшите турски власти за изгонването на гръцкия владика Неофит от Търново. Докато досега Славейков е преследваният, а Неофит преследващият, сега ролите се сменят. Но младият даскал се убеждава твърде скоро, че за целта са необходими връзки с високопоставени лица, а той ги няма. По тази причина Славейков се връща обратно в Трявна, без да свърши нищо. Това било през август 1854 г.

"Като минувах Сливенския Балкан — пише Славейков в спомените си, — бяхме слезли да вървим през гъстата гора и както водех коня си безгрижно, внезапно пред мене изскочиха двама турци, които почти опряха пушките си в гърдите ми и извикаха: Дур! Давранма! Други двама на известно разстояние също стояха на пусия с насочени пушки. У нас нямаше нищо, с което да се браним, та разбойниците лесно ни навързаха и отведоха далеч настрана; като ни заведоха близо до една стърмна урва, която се спускаше далеч надолу в един бездънен дол, разтовариха конете ни, обраха всичко, което имахме, и ни оставиха почти голи; мислех, че с туй ще се отървем, но имало и по-лошо. Един от разбойниците се залови най-напред за мене и като ме подкара над самата урва, улови ме за буйната ми коса и ме завали на земята, като издигна ножа си над главата ми. Моята долна устна се пукна и черна кръв потече от нея. Отчаяните молби, които отправих към едного от по-старите разбойници, да пощади живота ми заради едва едногодишния ми пръв син, подействуваха; той кимна на другаря си да ме остави и като ни поръчаха да не смеем да мръднем от местата си за известно време, изчезнаха, а ние след определеното време поехме късно пътя си към Елена, дето стигнахме голи и боси през нощта.“ [...]

В Цариград: 1857

През 1857 г. Славейков отива пак в Цариград и пак със същата цел: да действува за прогонването на владиката Неофит от Търново. Тоя път обаче той е упълномощен пратеник на търновската епархия заедно с други пълномощници на същата епархия: дядо Пеньо от Дряново, Евтимов от Габрово, Аврам Чорбаджи от Беброво и Георги Кабакчиев от Търново. Но макар да било уговорено да се пази в тайна целта на тяхното отиване в Цариград, Неофит узнава за заминаването им и успява да изпрати и той една делегация, която да го защищава там. В контраделегацията влизат: Цо- ньо Райков от Трявна, хаджи Теодор от Лясковец, Никола Живков от Елена и Бакърджиоглу Стефан от Беброво. Но в Търново толкоз много ненавиждали Неофит, че никой не се съгласил да влезе в състава на контраделегацията.

В Цариград двете делегации се срещнали случайно у никомиджийския владика и там се спречкали. Най-горещ защитник на Неофит се показал Цоньо Райков от Трявна, роднина на Славейков, и така върло нападал своя съгражданин, че той започнал да плаче. Но въпреки сълзите си младият поет дал израз на негодуванието си срещу Неофит от неговата противобългарско поведение, като описал и личните си страдания, причинени от него. Тогава контраделегацията млъкнала, защото не намирала какво да възрази.

След като били изслушани и от турска страна, двете делегации се завърнали в България — останал в Цариград само Славейков, защото Христо Тъпчилещов му обещал да го настани като учител в цариградското българско училище. Макар турците да са се карали на делегацията, в която влизал Славейков, недълго след заминаването й решението на правителството било в нейна полза. Неофит бил прогонен от Търново и след това не видял вече нито Търново, нито България.

Като се научил за решението на правителството, Славейков бил извън себе си от радост, защото победата, нека я наречем неговата победа над жестокия подлец, била пълна. Спомнил си тогава Славейков, че когато преди години Неофит го освободил от кокошарника, в който прекарал описаната вече нощ, срещнал случайно Неофит. Това нищожно човече се усмихнало злорадо и го поздравило подигравателно: ״Хе, даскале, урала!“ Затова сега, като узнал, че Неофит бил напуснал вече Търново и се намирал на път за Цариград, Славейков го чакал няколко дни наред на Едрине капия и когато пристигнал, поклонил му се и му рекъл подигравателно: ״Хош гелдин, деспот ефенди!“, след което низвергнатият владика го изгледал накриво и отминал начумерен нататък.

По препоръка на Христо Тъпчилещов Славейков става главен учител в цариградското българско училище, но не се задържа дълго в него и се завръща обратно в Трявна.

Като чете човек автобиографичните бележки на Славейков, изпитва истинско възхищение от борческата воля на този изключителен българин, каквато наблюдаваме при един Раковски, Л. Каравелов, Левски, Ботев, Бенковски и други българи от онова величаво време — волята да бъдем и пребъдем като свободни българи от нине и до века. Казвам ״воля“, а не ״съзнание“, защото и други наши възрожденци са имали ״съзнанието“, че трябва да бъдем и пребъдем, но не са имали волята на изброените възрожденци, която ги е правила твърди като стомана и готови за саможертва в името на едно по-висше историческо битие.

Активната воля е, която обуславя заедно с други фактори историческото развитие — а не пасивното ״съзнание“, което са имали интелигенти като проф. Марин Дринов и др. 

Учител в Трявна, Търново, Ески Джумая и Варна: 

1857 - 1864

Следва нова учителска дейност в Трявна, Търново, Ески Джумая и за много кратко време във Варна.

В Ески Джумая къщата на П. Р. Славейков е била нападната от разбойници. Рачо Славейков описва така това нападение, по-точно опит за нападение и убийство. ״Разбойниците, трима турци, разчитали, че баща ми ще излезе да прибере шопара и тогава да го претрепат. Но майка ми, която беше много будна жена, долавя хорските стъпки и тракането около кочината, досеща се, че работата не ще да е чиста, и като изгаси свещта, не пусна баща ми да излезе навън. Но той, боейки се да не подпалят къщата, отвори вратата и с пицов в ръка отиде под чардака към малката вратичка и там варди, докато разбойниците си отидоха. След тоя случай, макар новото училище да не бе още готово, ние се преместихме да живеем там.“

Рачо Славейков е убеден, че тримата разбойници са били изпратени от гръцка страна да убият баща му. Изглежда, че и Петко Славейков трябва да е подозирал това, та още след този опит за нападение решава да напусне Ески Джумая.

От Ески Джумая Славейков редактира хумористично-сатиричния в. ״Гайда“, печатан в Цариград, и във връзка с него отива още няколко пъти в турската столица. Благодарение на тия посещения той разбира добре, че до пълен разраст неговите заложби на общественик и писател могат да стигнат в Цариград. Тъй като борбата срещу гръцкото духовенство, която води българският народ в провинцията, може да разчита на успех само ако се води и в столицата, при непосредствена близост до централната турска власт, той решава да се пресели за постоянно или поне за по-продължително време в Цариград. Възможност да осъществи това решение му дават двамата английски мисионери Елиас Ригс и д-р Алберт Лонг, които му възлагат да преведе Новия завет на новобългарски за издаване от ״Библейското общество“ в Цариград.

С този превод, отпечатан през 1871 г., той е смятал, че ще се допринесе извънредно много за националното ни единство. Това е напълно вярно, защото, първо: като бъде установен един книжовен новобългарски език, общ за всички български учители, писатели, журналисти, учени и др., няма да се намесва постоянно един или друг диалект и да подронва националното единство на българския народ, както е било подронвано то при немците дори след създаването на лутеровския общ книжовен език; второ, като бъде установен този общ книжовен новобългарски език, той ще измести напълно църковно-славянския език в писмената практика на грамотните българи, а отчасти и в църквата, та народът ще разбира в какво бива поучаван от свещениците и ще се чувствува като неразривно национално единство и в религиозно отношение и няма да гъркоманствува.

Разбира се, Славейков спомага много за създаването на новобългарския книжовен език, не само чрез своя превод на Новия завет, но и въобще чрез езикотворческата си дейност като писател, преводач и журналист.

Със своя превод на Новия завет Славейков подрязва крилете и на католическата пропаганда в България, особено силна по онова време: с тоя превод той засилва съзнанието на народа ни за принадлежността му към източното православие и българската църква. [...]