ПИСМО НА ЛИДИЯ ШИШМАНОВА ДО МИХАИЛ АРНАУДОВ

Из предговора към първото издание на книгата "ИВАН ВАЗОВ СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ", ИВАН Д. ШИШМАНОВ, 1976

Писмо от Лидия Шишманова /жена на проф. Шишманов/  до Михаил Арнаудов

5 април, събота, 1930 г.

Любезни господин Арнаудов,

Вие ме питате, какво зная за генезиса и изобщо за труда на моя мъж върху Вазова? 

Тук ще се постарая да възпроизведа всичко, което моята памет още е запазила. . .

Известно е колко общителен и любезен беше с хората в обикновения живот мъж ми. Но истински, интимни приятели той, поне през последните 20 години, нямаше много. За такъво приятелство му липсваше и време, и потребност. Често, когато му предлагах да отидем някъде, той ми отговаряше: «Прекарах цял ден с Волтера — нямам желание да виждам други хора.» Даже многобройните посетители, които всеки ден дохаждаха в неговия кабинет (за какво ли не! Аз наричах тоя кабинет «безплатно бюро за литературни и житейски консултации!») — тия посетители не му бяха винаги приятни. Той охотно би написал на вратите си известното изречение: «Сеuх qui viernnent me voir me font honneur, ceux qui ne viennent pas me font plaisir».

Затова все по-тясното и по-тясно приятелство, което го свързваше с Вазова, беше толкова по-знаменателно.

Когато през 1920 г. той дойде при мене в Швейцария, гдето се лекувах подир бягството ни от Украйна, и то само няколко месеца преди юбилея на поета, мъж ми каза: «Аз съм председател на комитета по тези тържества. Като напуснах преди юбилея България — дадох ти с това най-голямо доказателство за привързаността си към тебе. . .»

Сам Вазов рядко идваше у дома ни. Известно е, че той не обичаше да прави визити по много причини. Вазов и Шишманов се срещаха у дома му или в Union-Club, или в някой ресторант, където обядваха заедно, когато аз не бях в София.

Как се породиха тия редовни срещи, резултат от които е този труд?

Помня следното:

Един ден, подир завръщането си отнякъде — ден, в който мъж ми нямаше лекции (в такъв случай той обикновено прекарваше затворен в своя кабинет), видях го, че се облича да излезе, към 4 часа. «Слава богу, отиваш най-после на разходка!» — казах му аз. «Не! Отивам на среща с Вазова. Решихме да имаме такива срещи един или два пъти в седмицата. Аз го изпитвам. Иска ми се да напиша нещо като «L’Enquete sur Vazov», както Dr. Toulouse направи за Зола, но в друга посока.»

И оттогава тия срещи се повтаряха доста редовно няколко години наред. Ние обичахме да се такинираме с моя мъж1 Така аз му казах веднаж: «Знам аз какво е това L‘Enquete! Вие там просто ланкате.» Тази «ланкета» разсмя моя мъж много и той охотно прие после това прозвище, като ми казваше просто: «Отивам на ланкета!» И аз се радвах, че тъй весело и охотно отиваше той у Вазова. Защото мислех, че все пак тая работа не беше тъй изтощителна, като неговото безкрайно, безконечно стоене през десетки години в задушния му кабинет. Впрочем той имаше почти свръхестествена издръжливост, не познаваше умора и главоболие от умствена работа, която все таки най-после изтощи неговия организъм.

Не вярвам тия срещи да са били тъй лесни и за Вазова. Защото Шишманов именно покрай другите свои качества като учен и писател притежаваше истински талант да изстисква хората като лимони. Нека си припомнят хората своите срещи с него! Той повече изпитваше, отколкото разказваше, и никогаж за себе си! За тая черта имам много спомени от неговия живот. Най-характерен е следният:

Живеехме в Цюрих. Мъж ми работеше над един труд за географическите имена на Балкански полуостров. Трябваха му преводи от турски език, който той само отчасти познаваше. Син ни посочи един студент турчин. Този охотно дойде у нас в пансиона, към 3 часа подир обяд. Аз тогава побързах да изляза от едничката ни стая. Оставих мъжа си седнал зад бюрото и студента — на стол посред стаята. Отидох в библиотеката, после се разходих край езерото и се върнах подир 3 часа. Отварям вратата — и виждам горкия турчин със замъглени, уплашени очи, седи на същия стол и се люлее от умора! Шишманов обаче седеше все тъй спокойно до писмената маса и прехвърляше бележка подир бележка, от хилядите, които бяха пред него.

«Какво си мислиш! — извиках аз. — Господинът се е уморил ужасно! Вие работите 3 часа непрекъснато.»

«Тъй ли? — каза спокойно Шишманов. — Извинете, аз не забелязах!» — обърна се той към турчина.

Турчинът скокна, поклони се и избяга, за да не се върне вече.

Сигурно и Вазова Шишманов изстискваше като лимон цели часове, но може би по-предпазливо!

Дълги години неговият труд оставаше в малки, безбройни бележки, даже и подир смъртта на неговия скъп приятел. Тъй когато стана юбилеят на Вазова, големият немско-швейцарски вестник «Der Bund» покани моя мъж да напише една статия върху Вазова за литературното приложение. Но той отказа! Макар че и аз го молих много.

«Какво си мислиш! — извика той. — Аз не мога тук да импровизирам каквото да е! Всичките ми материали са в София»

Действително, Шишманов не беше човек на журналистическата импровизация. Неговата прекалена учено-писателска съвест го караше да проверява най-малкото нещо, което слагаше с перо на книгата. Това изобщо много ме огорчаваше и аз понякога му казвах: «Ти, за да напишеш, че «две и две е четири», трябва да го провериш в няколко специални съчинения!»

Няколко месеца след юбилея на Вазова дойде за Шишманов ужасната вест за смъртта му. Тогава вестник «Der Bund» възобнови своето предложение и този път Шишманов не отказа, седна и написа статията, която после излезе в Швейцария и в отделна брошура. Аз бях много доволна, защото тя се посрещна от чужденците като майсторска и беше най-доброто доказателство, че и без всякакви бележки и проверки Шишманов може да пише такива красноречиви статии на прекрасен немски език, който също възбуждаше възхищение у немците.

По-късно в София често аз твърдях: «Време е вече да издадеш твоя труд за Вазова!»

«Не — отрязваше моят мъж, — той не е още узрял. И при това всичко още не може да се каже!»

«Напиши го! Свърши го! — упорствувах аз. — Ние сме на края на нашия живот. (Аз усещах това, но бях, уви, уверена, че ще умра първа!) Време е за нас да екстериоризираме, а не да поглъщаме все нови и нови знания.»

Той отговаряше, смеейки се: «Да! Това е моя страст, да гълтам книги, както другите пиянствуват. Радвай се, че нямам други страсти!»

И за тая му страст има няколко анекдота от неговия живот. Например във Freiburg той получи разрешение да работи в унитерситетската библиотека, в специалната професорска стая. Той прекарваше там, може да се каже, почти цял ден. Понякогаш забравяше и да обядва! Преди заминаването ни за България главният директор му каза: «На Вашия стол аз ще туря плоча с надпис: «Тука седя проф. Шишманов непрекъснато цели 3 години!» Тази усидчивост даже за Германия беше нещо извънредно.

Само двете последни години от неговия живот аз го чувах как отговаря на посетителите: «Какво ли правя? Ликвидирам!» И той работеше непрекъснато!

Той беше разхвърлил бележките за Вазова на грамадната маса (тя беше на баща ми!) в малкия страничен кабинет и ги класираше, прехвърляше. Рядко влизах в работните му стаи. Той не обичаше да го безпокоят. И аз не можех да дишам в тия стаи, така препълнени с книги и натрупани с манускрипти, картини, статуи и всякакви спомени. А нему точно такава обстановка харесваше за работа!

Преди своето фатално заминаване за Норвегия той покри старателно тая голяма маса и написа на къс бяла хартия: «Да се не пипа!»

С какво ужасно чувство дигнах тая покривка — подир катастрофата и против заповедта. . . Усещах, като че вършех светотатство. За мое учудване, освен малките късове бележки намерих и четири отделни манускрипти, готови за печат, макар и непреписани. Над тях Шишманов беше работил безспирно и с нечовешко прилежание през последните месеци, защото често излизаше от кабинета си бледен, изтощен, с угаснал поглед.

На всичките ми молби, когато му казвах: «Ти си съкращаваш живота с тая бясна работа» — той отговаряше с шеги, щипаше си бузите, за да станат червени, и смеейки се, добавяше: «Е, сега ще се обръсна и ще изглеждам по-пълен!» И т. н.

Защото Шишманов имаше желязна воля и нищо на света не можеше да го отлони от начертания път в живота - тоя на неуморната работа!

С поздрав

Лидия Шишманова 

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

ИВАН ВАЗОВ В СПОМЕНИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ СИ - АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ

ЖИТЕЙСКИ МИГОВЕ - СВЕТОЗАР ЗЛАТАРОВ

сп. "Наука и техника за младежта" бр.1, 1985 г

    През 1985 година нашата общественост отбелязва 100-годишнината от рождението на Асен Златаров (1885—1936). Програмата ״Асен Златаров״ обединява усилията на националния комплекс “Художествено творчество, културна дейност и средства за масова информация״. Министерството на народната просвета, БАН, Окръжния комитет на БКП в Хасково, масови и обществени организации, академични и културни институти, висши училища, за да представи разностранната дейност на Асен Златаров и да популяризира неговото духовно наследство. Списание ״НТ за младежта״ ще помести в две последователни книжки материали, посветени на научните приноси на Асен Златаров.

ЖИТЕЙСКИ МИГОВЕ

Какво остава от личността, след като човекът си отиде завинаги? Обикновено отговарят: делата. Да, но къде се запазва най-дълго живият образ? Естествено у онези, които са познавали човека отблизо.

Ала и този образ също е осъден на избледняване, той отмира с времето. Разбира се, бих могъл да споделя спомени за моя баща, детски спомени на 10-11  годишно момче, те биха заинтересували ограничен кръг хора...

Бих могъл да разкажа за топлината на ръката му върху коляното ми, когато ми четеше приказки. Той обичаше да прави това дълго след като се бях научил да чета. Спомням си по-скоро хладината, която усещах, когато тази ръка се вдигнеше. И сега виждам бялата му риза и горчивата му, бих казал тъжна усмивка, която не слизаше от лицето му, дори когато заковаваше изолатори за антени по стените на вилата в Зелин или по работната си маса, на която обичаше да работи с поялник в ръка сред ръкописите. Спомням си и радиоапарата, който работеше само в негово присъствие — при тогавашната „реактивна настройка“ той беше част от „трептящия кръг". Бих могъл да разкажа как с часове поливаше фиданките, които нямаше да види като големи дървета, сега вечно заплашени от хора, които искат „в градината да е подредено и почистено...“. Беше ги насадил нагъсто. Казваше: ״Ще оживее онова, което е за тази земя и за този климат." Спомням си го загърнат в старо пардесю, заслушан в тишината при залез, а кученцето Майкел го гледаше в очите. И сега присвивам очи от ослепителната нощна светлина в кабинета, когато работеше. Всички крушки бяха разточително запалени, бялата му риза за­слепяваше, въздухът миришеше на озон. Във всички предмети беше спотаена някаква радостна и уморителна възбуда. Той тогава живееше в своята стихия, не беше подвластен на реалното време...

Но аз зная, че съвременниците, читателите сега се интересуват от съществените и доказани факти, а не от детски спомени. Превъзмогнал отдавна комплексите на сина, които произтичат от близостта с един известен човек, аз самият стоя удивен тъкмо пред планината от документи, които разкриват богатата му и сложна личност.

Планина наричам архива — стотиците папки и хилядите листове хартия, които през 1962 година, съзнавайки, че те не са само ״семейна собственост״, подарих на Централния държавен исторически архив. Двадесет години грижливи сътрудници разчитаха, подреждаха, класираха този архив, за да се отпечати през 1983 година ״Инвентарен опис I" на фонд 865 при Главното управление на архивите при Министерския съвет. Междувременно се събраха други планини от документи и нови извори из други фондове.

Струва ми се че там, в документираното е запазен много живо образът на Асен Златаров в своето развитие и неповторимост.

Документите убедително говорят, че неговото възпитание е почнало далеч преди 4/16 февруари 1885 — рождената му дата. В архива се пази снимката на голямо семейство, по случай завръщането от заточение на бащата (хаджи Иванчо Минчев), двамата му синове и двамата зетьове. Само жените са посрещнали освободителните руски войски. Един от зетьовете е Христо Cm. Златаров, чиито писма също се пазят в Държавния архив — писма от Италия и Франция, писма до Виена, Удине, Тревизо, Хасково и Пловдив на български, гръцки, италиански и френски език... Пазят се спомените и дневника на Теофана Златарова (майката на Асен Златаров), в който тя разказва за далечното си детство, за идването на Левски в Хасково, за основаването на читалището, за женското дружество, за покушението срещу хаджи Ставри — гръкоманина, за заточването на братята й, на Заимов и Берковски, на баща й и мъжа й, за събитията около Априлското възстание, за посрещането на русите, за разочарованията от живота в новоосвободената държава, където господствуват лихварите... Допълнение към тези спомени са цяла папка писма от Диарбекир.

Възрожденската атмосфера продължила дълго след Освобождението у семействата Минчеви и Златарови — ето едно от обясненията за заряда, който носи младият българин, когато се отправя да учи в Женева, Гренобъл и Мюнхен. Стотици писма до братовчеда и приятеля Михаил Г. Минчев, до Евдокия Златарова, до майката говорят за вечно търсене, за неугасима жажда за знание и дело. Ето един ред от писмо на двадесетгодишния Златаров:

„…  Изучавам общи концепции върху света, извлечени върху твърдата база на науката".

В биографията му няма нищо изключително. Животът му е сравнително кратък, изпълнен е с труд, прекъсван — както за цялото поколение — от войните и от гражданските сътресения. Изключителното е желанието на всяка цена да служи, да се самораздава, да заявява гражданска доблест. Около 700 са заглавията в една недовършена библиография на негови трудове: книги, учебници, популярни брошури, политически статии, критически студии за наши и чужди писатели... Дълъг — от стотици имена — е и списъкът на хората, които са писали за Асен Златаров, за неговия хуманизъм, за неговата любов към отделния човек, за идеалите, които го из- дигат високо над ежедневието. Но не цифрите и броят на документите в архива са важни, а онази специфично Златаровска атмосфера на духовен оптимизъм, примесен с тревога, която се излъчва от ръкописните редове. Ще приведа изцяло само един документ, едно новогодишно, ״любовно" писмо на 23-годишния учен.

״Още една стъпка към гроба, където на годините завършва ходът, ос който пада от короната на нашите дни!“

Този меланхоличен стих, мила Дуя, на сантименталния мечтател припомних, като помислих, че утре е първия ден на новата 1909 година. И една тъга, тъга за мимолетността на нашия живот ме завладя... Мъчи се, люби, мечтай смели планове и всичко това защо? — За да се превърнем един ден на две шепи пепел и три пръста смрад“…

Но един горд глас в мене извика: „Да, животът е кратък, но там в неговата цена! Ти можеш да си истински човек, да го изпълниш с твоите дела и твоята мисъл и по този начин да го направиш безсмъртен, понеже твоята мисъл и твоите дела ще послужат като една от основите на бъдещия живот. Живущите са смъртни, но безсмъртен е животът и ти, ако заслужаваш, можеш да бъдеш свързан с тоя безсмъртен живот!"

Така ми заговори, мила Дуня, моята мисъл и аз се убедих, че тя има право. И нов поток от мисли, от планове, от жизнерадост изпълниха моите гърди и тогава видях, че е много по-ценно, по-смислено, по-велико да мислиш за любовта в живота, отколкото за страха от смъртта. И ето защо новата 1909 година, която изпървом ми вдъхна тъга, сега ми навява радост, ми дава сила, ме прави щастлив.

Тя е пред нази, моя Дуня, тая 1909 година; нейните страници са още бели и от нас зависи да ги изпълним със съдържание.

И ето аз като ти честитя новата година, те каня да заработим заедно, за да влеем в нея най-голямата доза от живот, от щастие, от борба. И само тогава тя ще бъде ценна за нас, само тогава ще можем да кажем, че тя не бе само ден след ден, а жива поема от нашия живот.

Твой Ася"

София, 31.12.08 год.

На това намерение — да изпълни живота си с дела за другите — той остава верен докрай. Здравата спойка между идеал и мисъл, между теория и дело го ръководи и в научната, и в обществената дейност. На това е основан неговият борчески, настъпателен хуманизъм. Специфичната нервно-психическа организация, високият идеал, работоспособността и богатата ерудиция, съчетани с активно, конкретно добротворство, създават онази неповторима сплав, която го прави неуловим в схемите и класификациите на отделните специалисти. Не случайно проф. Йордан Чолаков (но много преди това и професор Александър Балабанов) го наричаше, ״ренесансова личност". Осъзната вътрешна логика го насочва към голямата му роля в нашето общество между двете войни, за да стане не само ״фокус на българската интелигенция", както го наричаха, но и обединително звено на прогресивни сили, ״знаме на народното единство и народния фронт" (д-р К. Драмалиев). Тази логика първо го приближава към големите хуманисти — Анатол Франс, Ромен Ролан, Анри Барбюс, и по-късно го подтиква да потърси съвременното развитие на социалистическия хуманизъм в ״новото под слънцето", в Съветския съюз, при ״онова човечество, за което още преди тридесет години съм мечтал".

Пред очите ми са онези чернови на конспекти за речи и лекции, подчертани с червен и син молив, които той почти не поглеждаше, когато беше на трибуната, защото за делото си на трибун се беше готвил цял живот. Кой от тези конспекти е свързан с онази далечна вечер, когато казваше, че ״изстива областта около сърцето му" ?

Той страдаше от ״трак", както казват французите — ״сценична треска". Пред беседа или лекция се разхождаше нервно, ръцете му бяха студени, измъчваха го стомашни болки и сърцето му биеше учестено. Ала беше успял да превърне в огромно преимущество тази своя слабост. Чрез самоусъвършенствуване се беше научил да говори пред многобройни слушатели и само след няколко изречения предаваше на слушателите своята тревога, а той успокоен властно сливаше ерудицията с импровизаторското си майсторство. И затова слушателите запомняха беседите му като богата изживелица.

Той импровизираше понякога и когато пишеше. Случваше се да покани човека, дошъл от някоя редакция, да почака в библиотеката, а той в кабинета, изписвайки отделните букви с дебело перо, почти без да задрасква, без чернова, само за няколко минути написваше и подаваше статията с още незасъхнало мастило.

Така са писани много от статиите му срещу ״рушителите на държавата", както наричаше той реакционните и некомпетентни властници, протестите срещу забраните на писменото и живото слово, в защита на кооперацията, предговори на книги, научно-популярни статии. ״Той споделяше с перо и слово движението на идеите в света, напредъка на обществата, устремите на народите, придобивките на науката, ״бързия развой на техниката"... (Cm. Попвасилев). Архивните документи говорят също, че в годините на Първата световна война — като директор на милитаризираната промишленост — и по-късно като член на ръководството на химическото дружество ״Магистериум", той е развил голяма стопанска дейност, която му дава право да заяви: ״Гордея се, че съм един от създателите на химическата индустрия у нас. Корист в това участие не ме е мамила".

Той посвети най-голямата част от научните си трудове на изхранването на българския народ, на състава, калоричността, хранителната стойност на типично българските храни. Проведе социологически изследвания за храната в домашния бюджет на българина. Изследванията привлякоха вниманието на Георги Димитров, тогава депутат, който цитира трудовете му в Народното събрание с коментара: ״Много интересно изследване" (1922 г.). Тези трудове и сега не са загубили своето практическо и международно значение.

Голям пакет документи са посветени на пътуванията му в Добруджа, Югославия, Испания, Франция, Съветския съюз. Документите от Съветския съюз ясно говорят за неговата отколешна вяра в руския народ. Още през 1910 година той пише, ״че когато се срине престолът, който е издигнат над пирамидата човешки скелети, руският народ ще даде сили на целия свят". Той отговаря на анкетата на революционните писатели със седалище в Москва (1933 г.): ״Тия, които извършиха Октомврийската революция, бяха верни ученици на Маркс, от който всички марксисти са се учили..." Отношението му към съветската наука и Съветския съюз е високо оценена от др. Тодор Живков (реч при откриването на Дома на съветска наука и култура в София (30 май, 1975 г.).

В архива се пазят и предсмъртните му писма, ״заветите" до близките, до младежта... Както и документи на полицията, свързани с погребението му в края на декември 1936 година, когато и мъртъв продължаваше да бъде символ на народното единство.

Неотдавна в стар сандък намерих герданче от ситни стъклени маниста. Готвех се да го захвърля, когато едно име иззвънтя и ме върна години назад. Лаковски! ״Герданче на Лаковски!"

Златаров беше ентусиаст, обичаше необичайните нови хрумвания, техническите идеи, смелите хипотези. ״Герданчето на Лаковски" беше изписано от Франция. Това е по времето, когато Ас. Златаров написа книжката ״Космическите лъчи и животът — мирът на трептенията". В тази книга се споменава Лаковски — експериментатор, който вярваше, че като създаде трептящ кръг-антена около растения и животни, ще ги предпази от злокачествени тумори. Баща ми веднага беше изписал гердани, пояси, гривни, които представляваха антени в затворени вериги. И наистина, вместо на конец, стъкленото герданче е нанизано на тънка жичка.

Обикновените му житейски мигове бяха запълнени с такива неща, които минаваха за чудатости в очите на мнозина. Той снимаше любителски филми с камера ״Пате" — отдавна музейна рядкост! Филмът е 8-милиметров, с перфорация от по една единствена дупчица между кадрите. Той снимаше с един от първите фотоапарати ״Лайка" в България, конструираше токоизправители,  рамкови антени. Още се намират някъде неговите генератори за д'арсонвалови токове, старинна машина за писане с два клавиша, лещи от прожекционни апарати, шишенца с кедрово масло за микроскоп, грамове от химически везни и стъкленици със синтезирани от него органични съединения, които гръмват понякога и всяват уплаха у лаиците. Кой знае къде са неговият вентилатор-озонатор, селеновите му токоизправители, стъклениците от батерии...

И тези вещи, материални документи от ежедневието, говорят за ентусиазма на един цялостно изживян живот. Ас. Златаров беше писал:

״Животът е висшата стойност, която обема всички останали. Изкуство, наука, творчество, политика, всяка проява на размисъл или дело са приноси към цъфтежа на живота. По-висше от живот няма. Крайната нестихваща цел на живота е интензивният разраст на нашите сили. А това се постига чрез смелия полет на мисълта, чрез ентусиазма на устремената към подвиг и жертва душа, чрез обладаване на обичта с цената на собствена обич. Тук се крие силата, здравето, красотата на живота."

д-р Светозар Ас. Златаров

Статията е поместена в първия брой на списание "Наука и Техника на младежта", 1985 г. стр 2-7

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

АСЕН ЗЛАТАРОВ - СПОМЕНИ ВЕСЕЛИ И НЕВЕСЕЛИ ЗА БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ - К. ГЪЛЪБОВ

Видях за първи път Асен Златаров в Пловдив, гдето той беше новоназначен учител по химия, тoку-що свършил университета, а аз ученик, с тъмносиня рубашка и дълги коси — както ходеха тогава младежите. Това беше през 1908 г. в двора на мъжката гимназия през една светла есенна сутрин с много сребристи облаци над синята лъкатушна линия на Балкана — и много опиянение в душата ми. Аз и един мой другар отидохме рано на училище и след като престояхме близо час време на желязната ограда над Марица, унесени в съзерцание, в което се преплиташе копнеж по две сини очи с копнеж по друг, волен живот, тръгнахме да пием чай в лавката. Нямаше още други ученици в двора. Дърветата бяха оронили своя златен накит, нозете ни шумяха в него и ние говорехме, че може би е светотатствено да се гази в златната шума. Тогава отсреща ни се зададе един хубав младеж, с тънки черти на лицето, малко мъх на горната устна и голям каскет. Той вървеше с ръце в джобовете на пардесюто си, леко приведен и вслушан в шума на листата. Не бяхме го виждали никога и понеже беше много млад, помислихме, че е някой ученик, дошел сега в Пловдивската гимназия, но по невнимание на Людовик XIV още с каскет, вместо с фуражка. (Людовик XIV наричахме директора, защото казваше: "Гимназията — това съм аз!")

АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ - СПОМЕНИ ВЕСЕЛИ И НЕВЕСЕЛИ ЗА БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ - К. ГЪЛЪБОВ

Миналото затрупва настоящето. Това важи за стария човек. Започнем ли да стареем, миналото започва да измества настоящето. Защото новите впечатления стават все по-малко и човек живее по необходимост с впечатленията от миналото. В дъното на това явление лежи отслабването на нашата впечатлителност.

И аз живея вече повече с миналото, отколкото с настоящето и беседвам често с Александър Балабанов.

Видях за първи път Балабанов в Пловдив, когато бях ученик в тамошната гимназия. Това беше в деня преди едно забавно утро, което по-видните сътрудници на хумористичното списание «Българан» даваха в салона зад «Гранд хотел Метропол». Беше напролет, късно следобед. На една маса пред кафенето на този хотел, преименуван по-късно на «6 август», седяха българановците, от които си спомням само Александър Божинов. Бяха всички с хвърчащи сини вратовръзки — модата на онова време. Ние, няколко души ученици, бяхме продавали билети за утрото, та някой ни запозна с тях и не само запозна, ами и покани на тяхната маса. Те се разговаряха за най-обикновени неща, които съм забравил. Запомнил съм само, че Александър Божинов беше много любезен към нас и на един от приятелите ми направи набързо карикатурна скица. Плати и консумацията ни.

По едно време, когато вече щяхме да станем, към масата се приближи едно ниско момче, с валчесто личите и рошави коси, което взехме за студент — оказа се обаче, че това момче е д-р Александър Балабанов, преводачът на Гьотевия «Фауст».

Забавното утро, което се състоя на другия ден, мина при голям успех. Силно впечатление направи концертното рисуване на Александър Божинов. Свиреха му няколко души ученици с мандолини и китари, а той — висок, тънък, — напомняше с тесните си панталони и дългите си коси на Паганини. И както Паганини е движил лъка си с дяволска бързина, с такава бързина движеше и той черната креда по белия лист на статива. От един бокал, който нарисува с няколко щрихи, той разви после две лица — мъжко и женско, които се целуват. От една платноходка въз морската повърхност бе направена дамска шапка с пера и от вълните под нея се очерта постепенно красиво женско лице в профил с буйни къдри. По онова време концертното рисуване беше много на мода. Доколкото зная, беше въведено от Александър Божинов.

От многото спомени, които имам за Балабанов, ще разкажа само няколко. Беше през Първата световна война във Виена, гдето отидох да прекарам първата си отпуска. Нощувах в едно забутано хотелче. Бях заспал дълбоко. По едно време чувам насън, че телефонът на нощната ми масичка звъни. Грабвам слушалката — отдолу се обажда портиерът на немски:

— Господин подпоручик, извинете, че ви будя. Правя го по настояване на един ваш съотечественик, професор Парлапанов. Имал да ви говори по много важна работа.

Понеже портиерът произнасяше името на нощния посетител неясно, разбрах не Балабанов, а Парлапанов и се почудих какво може да ми говори в този късен час Парлапанов от Лайпциг, който беше издал немския превод на «Бай Ганю». Дори ме хвана яд. Но нали не знаех за какво ме дири, казах на портиера да го пусне.

Само след две-три минути в стаята ми се втурна не Парлапанов, а Балабанов — зачервен, чорлав, гневен:

—  А бе аман бе, Коста, бе! Диря те цяла нощ по хотелите, не мога да те намеря. Най-после научих адреса ти в комендантството. Добре, но сега пък тоя твой портиер не иска да те събуди: «Не може, каже, не може! На господин подпоручика е необходима почивка. Мисля си: На господин подпоручика е необходима почивка, но на мене е необходим кашкавал.»

—   Какъв кашкавал бе, Балабане?

— Как тъй, какъв кашкавал? Един чиновник от нашата легация, Стиасни, ми каза, че си донесъл от София пет големи пити кашкавал. Защо се правиш на Унче?

—  Пет големи пити ли? Всичко на всичко три. Една пита дадох нему, че знаеш ли какви услуги ми е правил някога като бях студент? Една пита дадох на сестра си смарагда, която е студентка тук. Имам още една пита, но тя е свещена и неприкосно-вена, защото ще я нося в Гьотинген на симпатията си Лина.

— Какво? Не искаш даже да ми отрежеш парченце, поне сто, двеста, триста грама? Защо съм въртял тогава цяла нощ телефоните и припкал по хотелите? Знаеш ли, като ми каза Стиасни за тия пити, пощурях, полудях, побеснях. Ти не знаеш какво значи глад. Тук във Виена е голям глад. Не мога да спя от глад. Глад, глад, глад. . .

— Знам, Балабане, но и в Гьотинген гладът не е по-малък, пък аз предпочитам да не спиш от глад ти, а не симпатията ми.

— Аман от тая твоя симпатия! Кажи ми адреса й, ще й напиша едно писмо да те извиня, че не й носиш цяла пита. И ще й опиша подробно какъв умен, способен, даровит човек е любовникът й, да знае, да разбере, да оцени.

Като се афектираше, Балабанов все така трупаше думи една след друга.

— Моля ти се, Балабане, без опити да ме подкупиш: няма да ти дам кашкавал, ако ще би гений да ме изкараш. Времената са такива: една пита кашкавал струва повече от всякакви комплименти.

— Та цялата пита ли ти искам бе, братче? Искам ти само едно късче.

Тогава аз отстъпих от състрадание: отрязах му къс кашкавал от свещената и неприкосновена пита. Дадох му и бял хляб, хубав домашен хляб, месен в София с брашно, донесено контрабанда от провинцията. Той изяде набързо и кашкавала, и хляба — и поиска още. Дадох му тоя път по-малък къс кашкавал и по-малък къс хляб, той ги изяде още по-бързо и протегна ръка:

— Дай, дай, дай! Какъв си такъв перущенски стисльо?

—   Да прощаваш, Балабане! Но тук добродетелта ми е изчерпана и

напразно протягаш ръка.Хей, ти си бил страшен човек бе! Не дай си боже да станеш един ден управник на България, способен си за любовницата си да погубиш целия български народ, да го разселиш, да го затриеш, да го умориш.

Мене ме хвана яд:

— А бе ти любовница ли си ми, та искаш цялата пита? Я моля ти се не ме карай да се смея! Или ако на тебе ти изпратят нещо за ядене, та ще ми дадеш да го укуся? Ами-и-и!

Балабанов също се ядоса, грабна шапката си и без да ми подаде ръка, излетя като фъртуна от стаята ми.

Погледнах питата — стана ми жал, че я нащърбих за Балабанов, но като си го представих какъв беше огладнял — стана ми жал за него. Рекох си: «Трябваше все пак да му дам още едно парче.»

Да разказвам за Балабанов до утре, няма да се уморя, защото, макар понякога да се карахме, аз го обичах. В душата на този човек имаше струни, които само малцина успяваха да чуят — струни на човеколюбие.

За тия струни искам да разкажа сега някои и други неща.

Веднаж през едно мразовито зимно утро в София срещнах Балабанов, че води някакво селско момиче, около четиринадесетгодишно, за ръка. Момичето плачеше и от време на време правеше опит да се издърпа от ръката му.

—  Какво е това момиче бе, Балабанов?

— А бе беше слугинче у нас, пък взе, че избяга, и цяла седмица съм го дирил, докато го намеря.

— Ами като е избягало, остави го да върви, гдето е намислило. Може в тоя дом да не му харесва. Нали е свободна човешка личност.

— Ти си прав, ама там е работата, че не е свободна човешка личност, ами е станало играчка в ръцете на двама младежи. Ще го кача на един файтон да го заведа на баща му в Драгалевци, че видиш ли го на какво е заприличало? Изглежда, че тия безобразници са го държали и гладно.

— Ами защо не съобщиш на полицията?

— Съобщих! Сега от участъка идваме. Но не могат да ги заловят. А то не иска да каже где се крият. Нищо не казва.

— Ами где го срещна?

— Срещнах го тая заран, като отивах за гевреци на фурната. Плачеше ей така, както плаче и сега. Може и да са го били. Изглежда, че са му продали и палтото.

— Пък сега сигурно плаче, защото искаш да го водиш на баща му и го е страх от бой.

Като чу тия мои думи, момичето започна отново да се дърпа, още по-силно, но Балабанов  не  го  изпусна от ръката си.

След това аз продължих пътя си за университета, а той се отби на улица «Аксаков», нае един файтон и потегли за Драгалевци. После научих, че цялата тази история струвала на Балабанов доста пари — защото се отбил с файтона на улица «Леге», та купил на бърза ръка и зимно палто на това нещастно дете.

Нека кажа пътем, че Балабанов обичаше много да яде гевреци и да се вози на файтон. Да се отиде до Драгалевци с файтон, е напълно редно, защото е далеч от София — но каква нужда има от файтон, за да отидеш например от Народния театър до Ректората? Никаква! Да, но и това късо разстояние Балабанов вземаше често с файтон. Веднаж покани и мене. И още щом се качихме, започна да дреме. Кой не го е виждал на файтон, с чанта на скута, задрямал или буден, но с изра- жението на човек, който а-а-а още малко и ще заспи? Който не го е виждал, не бива да твърди, че е познавал добре Балабанов.

 Към студентите Балабанов беше много внимателен и понеже имаше връзки с какви ли не видни хора, тичаше постоянно да урежда положението им: било като им ходатайствуваше за стипендии, било като им намираше работа, било най-сетне като се застъпяше за тях пред военните власти. Във факултетния съвет той винаги беше против всякакви изключвания, против всякакви наказания и в къщата му се мъкнеха да молят за ходатайство какви ли не изключени и наказани младежи. Макар че на вратата му имаше предупреждение с приблизително следното съдържание:

 «Предупреждавам студентите и студентките, че не приемам у дома си никого, по никаква работа и по никакъв начин!»

 Не помня при избори на асистенти и доценти Балабанов да се е обявил срещу някого. Той винаги е поддържал младите, например: Веселин Бешевлиев, Владимир Георгиев, Борис Геров.

 Чрез мене младият физик Рашко Заяков му даде статия за Айнщайновото учение, за да я помести в «Развигор». Когато го попитах след няколко дни дали ще я напечата, той ми отговори:

 —  Разбира се! Гениална, гениална — нищо не разбрах.

Като си мисля сега това и онова за Балабанов, трябва да кажа, че той имаше не само свойството да изчезва неочаквано от София и България, но и да се явява там, гдето не го очакваш. За тази особеност мога да разкажа изумителни случаи, но нека се огранича само върху два.

Бях веднаж през февруарската ваканция на сказки в Стара Загора. Нощувах у сина на стария учител Киселов, един много любезен млад адвокат, който на тръгване ми даде една дамаджана мискетово вино и една огромна луканка, широка като помашка длан, извита като сабя дамаскиня. Във влака се намерих с Никола Ракитин, който се връщаше през Борущица в Плевен. Стигнахме на Горна Оряховица и се прехвърлихме във варненския влак. Влязохме в едно първокласно купе, защото имахме безплатни карти за тая класа. В един от ъглите на купето спеше седнал някакъв мъж, но беше покрит със закачения си балтон, та се виждаха само краката му. Спеше дълбоко и хъркаше.

Започнахме тих разговор. Шепнехме, за да не събудим спящия.

—   Кой ли е този човек? — питам Ракитин.

—   Я професор, я писател, я народен представител.

—   Ако е професор — викам, — не може да бъде друг освен

Александър Балабанов. Само той е вездесъщ като господ Саваот и можеш да го видиш, гдето никак не го очакваш.

Ракитин се загледа в краката на спящия:

— А бе виждат ми се като краката на Балабанов, такива дебели над коленете, ама в обувките няма нищо балабановско. Нали знаеш, че на всекиго обувките си имат нещо негово, по което можеш да го познаеш.

— Празна работа! — отговарям му аз. — Ще видим дали е Балабанов, като отпушим дамаджаната. Това мискетово вино Балабанов и насън ще го подуши.

И наистина, още щом дамаджаната закълка в канчето, спящият се размърда, отхвърли балтона си и аз излязох прав — беше Балабанов: сънен, зачервен, свъсен и рошав. . . като себе си!

— Коста, Кольо! Вие ли сте бе? Ядете луканка, пиете вино и да не ме събудите. Това е цяло безобразие! Идвам от Варна гладен като вълк. В тая Варна няма вече никога да стъпя. Три дни съм гладувал. Вярвайте ми! В гостилниците невъзможно ядене и скъпо, скъпо, скъпо.

Друг случай като този. Беше наскоро след голямата бомбардировка на София през януари. На път за Перущица пристигнах в гара Кричим след полунощ. Оказа се, че не мога да продължа пътя си за Перущица, защото имало полицейско нареждане пътниците да напускат гарата след 5 часа сутринта, а дотогава да стоят затворени в чакалнята на гарата, да се прозяват и да дишат смрадния въздух. Ще помня тази мъчителна нощ — ще я помни и моят бивш студент Борис Николов, с когото се намерихме в чакалнята. Стана пет часа, но полицаят все още не идваше да отключи вратата. И като гледахме нетърпеливо през прозореца в очакване на полицая, в едно от малките дюкянчета насреща светна огън. Някой каза, че в това дюкянче продавали най-хубавата шкембе-чорба на света. Бяхме гладни и тия думи на непознатия ни направиха още по-нетърпеливи. Аз рекох:

— Борисе, щом тук варят най-хубавата шкембе-чорба на света, бъди уверен, че ще видим в дюкянчето и Александър Балабанов.

И наистина, като отвориха след малко вратата, виждаме в тъмнината да се щура насам-натам някакъв трътлест човек и като приближаваме, трътлестият човек се оказва Балабанов.

— Добро утро, Балабане! И тук ли трябва да те видя, както в оня влак с Ракитин?

— И тук, разбира се.

— Защо пък да се разбира?

— Защото где другаде можех да избягам от бомбите освен във фабриката на Киселов, гдето имам близки приятели? Но сега заминавам за чифлика на друг приятел. По-късно ще ти разправя защо. Тя моята е дълга и широка.

Балабанбвите работи бяха все «дълги и широки». За тия работи той обещаваше винаги, че ще ги разправи някой ден, но тоя ден не идваше никога.

— Ела сега да ядем шкембе-чорба. Казаха ми в Киселовата фабрика, че била много хубава.

След като ядохме шкембе-чорба, той замина с жена си и едната си дъщеря за въпросния чифлик около с. Куклен.

Балабанов имаше силна памет и знаеше много неща — не само из областта на старогръцката литература, която беше негова специалност. Затова от лекциите му студентите излизаха винаги обогатени с нови знания. Аз поне като студент в Софийския университет научих много неща от Балабанов — също и от сказките му. Той говореше оригинално и публиката не се изморяваше да го слуша — дори когато сказките му продължаваха дълго.

В продължение на десетилетия той беше в центъра на културния ни живот и макар с грапаво перо, умееше да пише ефектно, така че статиите му правеха впечатление. Балабанов твърдеше, че неговият седмичник «Развигор» бил първият литературен вестник в Европа. Дали това е вярно, не зная, но «Развигор» е несъмнено първият литературен вестник у нас и допринесе немалко за създаване на по-голям интерес към делото на българския писател и на писателя въобще.

А малка заслуга ли е на Балабанов, че преди повече от 50 години преведе първата част на Гьотевия «Фауст»? Този превод има недостатъци, но нека не се забравя, че преди 50 години поетичният ни език се намираше на друго стъпало на развитие. Да превеждаш днес «Фауст», след като Балабанов разора целината, след като разкърти буците, не е вече много трудно и затова нека не се зловиди никому, ако кажа, че въпреки своите недостатъци Балабановият превод не заслужава да бъде турнат под миндера. Нека някой от младите преводачи се залови да изправи грешките му и главно да модернизира езика и стиха му. Балабановият превод заслужава този труд.

Балабанов обичаше да скита из чужбина и понеже беше оригинален българин, навсякъде го обичаха. Когато бях на един филоложки конгрес в Рим, кой не ме попита: «Ой est votre savant renomme Balabanoff? II n’a pas pu venir? Mais pourquoi?» (Где е вашият именит учен Балабанов? Не могъл да дойде? Но защо?)

Във «Frankfurter Zeitung» даваха анекдоти и за него. В един от тях се казваше, че поради разсеяност изувал галошите си пред трамвая. Но тия анекдоти бяха стари вицове за немския професор по философия Куно Фишер, които се джиросваха нему.

Минаваха години. Балабанов уж се държеше и всички вярвахме, че тоя набит мъж ще живее сто години. Но съвсем неочаквано силите му започнаха да го напускат. Някои мислеха, че не е сериозно болен. Понякога мислех и аз така. Докато един ден го срещнахме с жена ми съвсем отпаднал. Едва се тътреше по тротоара.

Склерозата бързо го сломи. Сломи го телом и духом. Една болногледачка го водеше под ръка, защото едва ходеше. Пълното му лице се беше смалило и заприличало на детско личице. Носеше обикновено черно палто — дълго до земята, — което му придаваше отдалеч вид на полски равин.

Срещнах го веднаж на улица «Цар Иван-Асен» и това беше последната ми среща с него. В болницата не отидох да го видя, защото не бях добре и аз. Но след погребението му го сънувах. Викам му:

— А бе, Балабане, нали беше умрял, пък те виждам пак жив?

—   А бе хем бях умрял, хем бях жив.

—   Че как така? Хем умрял, хем жив. Това възможно ли е?

—   Възможно е, разбира се. Тя моята е дълга и широка, ами да не ти

я разправям сега, че бързам. Дай една цигара!

И изчезна.

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

ИВАН ВАЗОВ - СПОМЕНИ ВЕСЕЛИ И НЕВЕСЕЛИ ЗА БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ - К. ГЪЛЪБОВ

ИВАН ВАЗОВ

Ще започна с едно писмо на Вазов до баща ми:

«13 април 1884, Пловдив. Уважаемий  г. Спас Гълъбов! Днес имах честта да се запозная и разговоря със сродника Ви г-на Динча Минчов, който ми обеща, че ще ми съдействова по силите си за придобивание повече гласове в околността на Перущица, понеже аз си дадох кандидатурата за депутат в Изворската колегия.

При всичко, че не съм имал случая и честта лично да се запозная с Вас, аз, основан на приятелските уверения на г. Динча, реших писмено да се обърна към Вас и да Ви помоля и Вие от Ваша страна да ми съдействовате и помогнете в Брестовица за избирането ми.

Аз не искам нито да се препо-ръчвам, нито да обричам големи работи. Но смея да се надея, че чрез моето участие в Областното събрание се ще има полза, както за колегията Ви, тъй и за страната. Има още други, по-силни политически причини, които ме накараха да си дам кандидатурата и да искам да вляза в камарата. За тях мога да Ви говоря по-подробно, когато се лично срещна с Вас, а аз мисля тия дни да заобиколя към Вашите места.

За сега ще Ви кажа, че времената са критически и че е необходимо в камарата да влязат хора независими, честни и искрено предадени на отечеството. Не е нужда да Ви казвам, че досегашний Ви депутат не притежаваше тия качества. Вие го познавате по-добре от мене.

Прочее, аз напълно смятам на съдействието Ви, както и на съдействието на сътрудниците Ви учители и на приятелите Ви.

Г-н Динчо ще се срещне лично с Вас и ще Ви обясни още по-добре работата.

Приемете уверение в моето искрено уважение. Ваш И. Вазов.»

След получаването на това писмо баща ми, който бил тогава главен учител в Брестовица, се заел да агитира в Перущица и околните села, като използувал за агитацията и стихотворението «Кочо». Аз не зная друг случай на политическа агитация в полза на поет чрез декламиране на негови стихотворения. И не вярвам да има.

Вазов е бил привърженик на Съединението, но това от писмото не се вижда. То е написано предпазливо. Ясно е само че с изразите «политически причини» и «времената са критически» се прави намекване за неговата подготовка.

Чух за първи път името Иван Вазов като малко дете в първо отделение. Това беше в Перущица през време на един даскалски кадрил през есента на 1898 г. Баща ми беше преместен от Станимака в Перущица и ходи във връзка с това при Иван Вазов, който беше тогава министър на народното просвещение. Вазов отказа да го остави в Станимака. И само след няколко седмици баща ми получи съобщение, че го местят в Харманли, а ден-два по-късно тази заповед бе отменена и той се видя принуден да отскочи отново до София. Тук му съобщиха, че го местят в Търново-Сеймен, но като се завърна в Перущица, разбра, че е бил излъган, защото получи писмо не за местене, а за уволнение. В огорчението си баща ми телеграфира на Иван Вазов и му написа след това дълго писмо, като му напомни и за услугите, които му е правил някога с агитацията си в негова полза. Изпрати му в препис и неговото писмо от 1884 г.

Само няколко дни по-късно баща ми получи заповед за назначаването му в девическата гимназия на гр. Т. Пазарджик. Това беше, разбира се, повишение за него, защото ставаше гимназиален учител.

Спомням си, че след получаването на заповедта баща ми получи обширно писмо от Ив. Вазов, в което се извиняваше за този кадрил, предприет от негов чиновник по внушение на един виден перущенски  партизанин. За кадрила и вмешателството на видния перущенски  народник той не знаял. Това писмо обаче е изчезнало.

Тогава в Южна България се пееше една песничка, от която баща ми се възмущаваше, защото в нея се хулеше и Вазов. Мелодията на тази песничка звучи и сега в ушите ми:        
                                       

                                                    Долу, мамо, долу,

                                                    долу Бобчев и Маджаров,

                                                    и Костаки Стоилов!

                                                    Долу, мамо, долу, долу Бобчев

                                                    и Маджаров, и поета Айвазов!

Партизанските страсти бяха обхванали до такава степен Перущица, че даже и децата знаеха тази глупава песничка. Веднаж я запях и аз, та изядох от баща си една плесница.

— На ти на тебе едно «долу»! Поетът Айвазов ме назначи учител в гимназия — ти ще ми пееш «Долу, мамо, долу. . .» Магаре с магарето му недно!

Видях за първи път Вазов, като дете, през една есен в Княжево, или както се наричаше тогава това село, Бали Ефенди. Бях там с баща си и други двама перущенци, архимандрит Теофилакт и още един свещеник, когото в «Гологаниадата» съм нарекъл поп Христо.

В началото на Бали Ефенди, близо до реката, имаше тогава две големи дъсчени бараки, залепени с гърбовете си една за друга, и пред тях маси с бели покривки. В бараките се печеха кебапчетата, дробчетата, флейките, по масите се ядеше и пиеше, а под масите се хвърляха оглозганите кокалчета. По тази причина наоколо сновяха сума кучета, които идваха от селото. Келнерите ги пъдеха, но те избягваха с подвити опашки и после пак се връщаха при бараките.

От дефилето подухваше прохладен ветрец и миризливият пушек от скарите се разнасяше над масите.

Когато бяхме изяли вече заръчаните кебапчета и пържолки и започнахме да ядем сирене, към нашата маса се приближи един висок мъж, с големи вежди, големи мустаци, строен, хубав, с бастун и бомбе. Всички почтително станаха от местата си. Той се наведе да целуне ръка на архимандрит Теофилакт, известен тогава в цяла България с името Хаджи Поп, но архимандритът я дръпна — същото направи и поп Христо. Поканиха го да седне при тях, предложиха му бира и повикаха келнера да я заръчат, но той благодари, защото бил изпил вече три бири пред отвъдната барака. «Кой може да е този човек? — се питах аз и ми се струваше, че съм го виждал някъде на портрет — Трябва да е някой голям човек.»

Архимандритът разпитваше непознатия за това, за онова, но той отговаряше само с няколко думи или поклащане с глава — беше мълчалив човек. Баща ми се обърна към мене:

— Костадине! Я кажи, синко, нещо от онова стихотворение, което го издекламира миналата година на вечеринката в Перущица. Нали го помниш? Стихотворението за Кочо. . .

И после се обърна към непознатия:

— Господин Вазов! Той знае цялата «Епопея на забравените» наизуст. Стига му само да прочете стихотворение — запомня го веднага.

Поетът мълчеше, но по очите му се виждаше, че думите на тате са му направили впечатление.

— Кажи, синко — не се срамувай! Това стихотворение и аз съм го декламирал в наше село. Хем не бях момче като тебе, ами мъж с мустаци.

Но аз мълчех, защото наистина се срамувах.

Тогава се обади и Вазов:

— Кажи, момче, но тихичко, за да не слушат хората по околните маси.

Аз погледах още малко в земята, но се пресрамих и като започнах, казах цялото стихотворение за Кочо.

— Ами стихотворението за Левски как започваше? — запита поетът.

Казах няколко стиха и от него.

— Ами това за Раковски?

Започнах да казвам и него.

Вазов, който седеше до това време неподвижен, с ръце въз бастуна си, се раздвижи, очите му се овлажниха. А после бръкна в джоба на жилетката си и ми даде един лев. Аз отказвах да го взема, но Вазов го втикна почти насила в ръката ми. Баща ми настояваше да го върна. Настояваха и другите двама перущенци, архимандрит Теофилакт и поп Христо. Тогава Вазов стана да си върви и аз се наведох да му целуна ръка.

Поетът се сбогува и се отдалечи с бавна походка: както винаги замислен, с поглед в далечината, като поклащаше от време на време глава — една привичка, придобита още на младини поради падане от кон. На това падане се дължи и ослепяването му в продължение на цяла година.

Понеже стана дума за «Епопея на забравените», нека наблегна: Вазов не е само най-големият български поет, той е също един от най-големите поети на човечеството. В никоя литература няма стихотворение като «Левски», «Паисий», «Кочо», «Раковски», «Опълченците на Шипка» и въобще като стихотворенията в «Епопея на забравените». Несравнимото въздействие на тия стихотворения върху българския читател иде не само от техния патриотичен и човечен патос, то иде и оттам, че както в «Под игото», в тия стихотворения е включен смисълът на една цяла епоха, нещо повече, смисълът на една цяла история. Това, защото най-същественото в българската история, което й придава общочовешка значимост, са безспорно освободителните борби на народа.

Беше непосредствено след Първата световна война. Бяхме покрусени. На мнозина беше тъмно не само в душите им, но и в мозъците им. И затмението на мисълта не беше по-малко от затмението на чувствата. Пишеха се объркани работи, надъхани с отрицания срещу всичко старо. Прицел на тия отрицания стана и Вазов в статията на един млад критик в сп. «Сила». Понеже в същото това списание аз се опитах да защитя великия поет, Вазов ме покани веднаж у дома си, стисна ми ръката с двете си ръце сърдечно, топло и каза шеговито с хубава усмивка в бухналите си мустаци, вече доста прошарени.

—  Значи, тоя път защитата иде от Перущица!

Понеже тия думи намекваха за стихотворението «Кочо», което носи подзаглавие «Защитата на Перущица», разговорът ни премина веднага върху това стихотворение.

—  Господин Вазов, като дете аз декламирах «Кочо» пред вас в Княжево и вие ми дадохте един лев, но бъдете уверен, че ви целунах ръка не заради лева, а заради гениалното ви стихотворение, заради цялата «Епопея на забравените», заради «Гробището на Сливница», заради още много, много други ваши стихотворения, които бях чел още като момче и декламирах с най-чист детски патос между манастирските скали над Перущица, вслушвайки се мечтателно в ехото, което ги повтаряше. Но тогава аз само ги изживявах, особено стихотворението «Кочо», което декламирах често и в самия храм «Св. Архангел» под срутения свод — сега аз разбирам и огромното им историческо значение. Казвам историческо, защото чрез тях и своя ненадминат роман «Под игото» вие разпалихте у нас повече, отколкото всеки друг писател национално съзнание. И тъкмо поради това историческо значение на вашето творческо дело, аз мисля, че не бива да обръщате внимание на отрицания като тия на младия критик.

— Аз ви благодаря, господин Гълъбов, за високото мнение, което имате за моето скромно поетично дело, но нека говорим по-добре за Кочо. Зная, че имал роднини в Перущица. Познавате ли ги?

— Не само че ги познавам, но едни от тях са и мои роднини по майка ми. Те са синовете на Христо Тодоров, който е бил учител в Пловдив през същите години след Освобождението, когато вие сте живели в този град. Да не би той да ви е дал сведения за Кочо?

— Не, този учител не познавам. Сведения за Кочо са ми давали други перущенци, чиито имена не си спомням. Между тях обаче е положително и вашият баща. С него съм разговарял често по перущенските работи, когато ме навестяваше в Пловдив.

— Ами известно ли ви е, господин Вазов, че не е Кочо първият, който убива близките си и себе си, а Спас Гинов?

— Това ми беше добре известно, но спрях се на Кочо по съображения от художествено естество. Неговият случай е по-прост, отколкото случаят със Спас Гинов, който избива няколко свои деца, жена си и други свои близки. Ако бях избрал неговия случай, стихотворението ми можеше да добие известна описателност. Пак за да се предпазя от описателност, изоставих и една подробност, че Кочо убива не само жена си и детето си, но и една мома, по нейно желание.

— Но сигурно не е ви било известно, че Кочо убива близките си и себе си не с нож, а с револвер?

— И това ми беше известно. Предпочетох ножа пред револвера пак по художествени съображения. Револверът е модерно оръжие, в него няма романтика, а вие знаете, че аз съм и реалист, и романтик. В стихотворенията си повече романтик, отколкото реалист.

Поисках да задам пак във връзка с «Кочо» и друг въпрос, но той ме прекъсна:

— Обяснете при случай всичките тия неща на перущенци, защото не само устно, но и писмено съм бил упрекван за тях. Един перущенец ми беше писал дори, че съм предпочел Кочо пред Спас Гинов, защото Кочо ми бил някакъв роднина. Това не е вярно. С Кочо, който е от с. Динката, не ме свързват никакви роднински връзки.

— А кой е този перущенец, който ви е упреквал в роднинско предпочитание?

— Зная името му, но по-добре да не го казвам.

— Да не е Рангел Гинов, синът на Спас Гинов?

Вазов нищо не отговори. Но може би тъкмо защото не ме опроверга, каза «да»!

С това разговорът ни за Кочо бе привършен. Но преди да преминем на друга тема, аз предложих на Вазова да го заведа някога в Перущица. Не помня какво каза: бил ли е вече в Перущица, или не. Той прие с удоволствие моето предложение, дори се въодушеви от намерението ми да го заведа и в Кричим, а оттам нагоре по Въча из неговите любими недра на Родопите — но когато през лятото повторих предложението си, той отказа под предлог, че щял да ходи другаде.

По онова време аз бях учител в София. Във връзка с моето стихотворение «Вълна́» той ме извика веднаж на масата си в старото кафене «България» и като се засмя, рече:

— Искам да ви кажа нещо весело за вашето стихотворение «Вълна́», което сте поместили в сборника на Писателския съюз по случай моя юбилей. Вчера дойде у дома един мой приятел, видя го на работната ми маса и знаете ли как прочете заглавието на вашето стихотворение?

— Как?

— Прочете го «ВЪлна» и каза: защо пък този е седнал да възпява вЪлната?

На мене ми стана много неприятно, както преди години, когато видях, че един рибар до халите увиваше със стари броеве на сп. «Просвета» риба. С броя, в който беше напечатано моето стихотворение «Бетховен», той ми уви един солен паламуд. Разказах това на Вазов и той почна да се смее отново:

— В края на краищата да увият в стихотворението ти паламуд не е толкоз смешно, колкото да възпяваш една вълна́, а да сметнат, че възпяваш вЪлна. Но не се ядосвайте, г. Гълъбов! И на мене някога в една пловдивска бакалница ми насипаха маслини в хартиена фунийка от моите «Поля и гори».

Вазов беше мълчалив човек. Имаше обичай да зададе въпрос и ако си приказлив, да те слуша и само от време на време да добавя по сопотненски:

— Тъй жа кажа и яс.

Все пак той далеч не беше толкоз мълчалив, колкото го представят някои негови съвременници. Пред хора, които ценяха творчеството му, той ставаше понякога доста разговорлив, дори се смееше.

Веднаж, беше напролет, аз го настигнах в градината и се присъединих към него. Когато навлязохме в боровата гора, запях една френска песен, чийто текст е от Виктор Юго. Той ме слушаше много внимателно и когато изпях стиха: «II doit croire a la fuite utile des jours» (трябва да се вярва в ползотворното бягство на дните), Вазов ме прекъсна със своето «Тъй жа кажа и яс» и после прибави:

— Обичам Юго между другото и за неговия оптимизъм. Той вярва в тържеството на доброто, защото вярва в човека и го обича. Радва ме, че и вие се възхищавате от Юго. Немците четат ли го?

— Не особено. В днешна Германия не се говори за него.

— На какво отдавате това?

— На този въпрос е трудно да се отговори, господин Вазов. Една от причините е тази, че романтизмът е отдавна надживян.

— Но неговите хуманни идеи не са надживени и не могат да бъдат надживени. Би следвало тогава да се заключи, че трябва да буди интерес.

— И хуманните идеи, господин Вазов, еволюират. В днешно време те се явяват на Запад в нова постановка. Новата им постановка и в Германия е политическа. Това се вижда и от литературата както във Франция, тъй и в Германия. Като добри примери могат да ни служат Зола в едната и Хауптман в другата страна.

— Хауптман ми харесва — рече Вазов, — но Зола не обичам заради неговите груби описания. Рисува само лошото в човека, като че ли човекът е само звяр, като че ли човекът не е и човек. Хауптман е с повече оптимизъм.

Вазов поде друга тема:

—Някога младите хора пееха повече, отколкото сега. И аз обичах да пея. Правите добре, че пеете. Днес младежите рядко пеят. Това не е добре.

— Защо, господин Вазов?

— Много просто защо. Поговорката казва: «Който пее, зло не мисли.» Пък и по друга причина. Музиката пази човека от тежки мисли, от песимизъм — пази го бодър, здрав. Аз обичам да навестявам училищата и често напомням на учителите:. «Карайте децата да пеят. С това вие ги възпитавате в оптимизъм. Оптимизмът не е само мироглед, той е и настроение, състояние на човешката душа. По тази причина в оптимизъм може да се възпитава и най-малкото дете, в което още не могат да се насаждат мироглед, идеи.»

Друг път — беше през същата пролет — аз настигнах Вазов пак в градината. Помня, че още в началото на разговора ни той запита:

— Коя лирика предпочитате, г. Гълъбов: лириката на Гете или Хайне?

Изглежда, че въпросът за Гьоте и Хайне го беше занимавал преди това.

Аз започнах да обяснявам какво е особеното в лириката на единия и лириката на другия и така стигнахме и заминахме разсадника, без да забележим това. През всичкото време Вазов гледаше напред и едва когато стигнахме до бирарията на Танушев, той се обърна към мене, кимна с глава и рече:

— Тъй жа кажа и яс. Стихотворенията на Хайне като че ли са по-игриви. А Гетевите — по-дълбоки по замисъл. Гете е гений, но аз обичам повече Хайне, макар да е само талант. Повече от Гете обичам и Шилер. Но Шилер е гений, най-големият драматически гений след Шекспир. Каква възвишена драма е «Вилхелм Тел»! Една истинска драма на свободата.

Аз го прекъснах:

— Вашият роман «Под игото» е успоредица на Шилеровия «Вилхелм Тел», защото е един истински роман на свободата.

Вазов отвърна скромно:

— Моят роман не е така възвишен.

— Не съм съгласен — възразих аз живо. — Той е толкоз възвишен, колкото и «Вилхелм Тел», само че това е възвишеност от друг вид — възвишеност реалистична, докато възвишеността на «Вилхелм Тел» е възвишеност легендарна. Легендарно възвишени са обаче всичките ви стихотворения в «Епопея на забравените». Такива стихотворения няма в никоя друга литература.

— Вие ме величаете много. Струва ми се несправедливо.

— Но искрено — отговорих аз. — Напълно искрено, защото не целя нищо с това. — И добавих весело: — Нямам намерение да ви моля нито за ходатайство, нито да ви искам пари назаем. Нещо повече, дори искам да ви почерпя. Да пием по една бира!

— Да пием, но при условие, че няма да заръчате и втора. Вие сте немски възпитаник и сигурно обичате да пиете бира.

Седнахме, поръчахме бира, пихме, но Вазов избърза да плати, за да не платя аз. И тъкмо когато заприказвахме за Пенчо Славейковите преводи на немски поети, при нас се изтърси като изневиделица Константин Георгиев, синът на Михалаки Георгиев, току-що пристигнал от Виена. Разбира се, разговорът ни се измести в друга посока. Все пак аз разбрах, че Вазов цени тия преводи на Пенчо Славейков:

— Нашите отношения с Пенчо Славейков не бяха добри — рече той, — но трябва да призная, че Пенчо беше талантлив поет и превеждаше сполучливо. Неговият български език заслужава похвала.

Наскоро след тази среща редакторът на сп. «Сила» Христо Силянов ме изпрати при Иван Вазов да искам разказ, стихотворение, спомен или каквото да е друго. Посетих го в къщата му и той обеща, но когато след два дена отидох пак, той ми даде разказ от Евгения Марс и рече:

— Евгения Марс е много даровита писателка. Нищо, че й завиждат жените, особено някои маниачки от кръга на д-р К. Кръстев, който ме е ругал толкоз много.

Дали този разказ се напечата в «Сила», не мога да си спомня. Помня, че в ръкописа имаше само няколко незначителни поправки с почерка на Вазов. Отбелязвам това, за да опровергая едно нелепо твърдение от онова време, че работите на Евгения Марс били писани от Вазов.

Запомнил съм добре и друго посещение в дома на Вазов, в кабинета му. Отидох без покана, но бях приет много радушно. Сварих поета, че поправя свои стари работи.

— Как е татко ви? (Това беше обичайният му въпрос при всяка среща.) Добре, че дойдохте. При мене беше оня ден младият критик Васил Пундев, ваш приятел. Казах нему, ще кажа и вам като на млад критик и мой доброжелател: ако след смъртта ми някой си позволи да съкращава или променя било стиховете ми, било прозата ми, моля ви, протестирайте най-енергически. Мисълта за това кощунство често ме тревожи. Предпочитам в гроба ми да ровят, костите ми да разхвърлят, но произведенията ми да не закачат. Сега, като изправям някои свои работи, виждам колко е трудна тази работа. Съкратя или променя нещо и само след няколко реда осъзная, че не може така — че съм направил грешка. А щом авторът прави грешки, колко по-голяма е вероятността друг да осакати едно чуждо произведение.

Повод за тази тревога на поета беше някакво своеволие на негово стихотворение , но кой беше си позволил това своеволие и кое беше това стихотворение, не съм запомнил. Струва ми се, че се касаеше за съкращаване на едно от неговите по-раншни стихотворения при вмъкването му в някакъв календар.

Прецених случая като удобен за няколко въпроса във връзка с творческия процес на Вазов.

Позволете, господин Вазов, да ви запитам: като поправяте така своите произведения, сега ли обмисляте поправките, или вече сте ги обмисляли и само ги внасяте?

— Когато поправям разкази, внасям и поправки, обмислени по-рано. Но когато поправям стихотворения, всичко е рожба на момента. Почти никога не съм обмислял предварително какво и как ще поправям. Причината е може би тази, че своите стихотворения не помня. Преди много години на една приятелска вечер С. С. Бобчев ме замоли да кажа някое стихотворение за удоволствие на гостите. Отказах.
— Това намирам напълно правилно, господин Вазов. Поетът не трябва да помни своите стихотворения, защото при писането на нови стихове ще му се натрапват изрази, епитети, рими и други елементи от старите и новосъздадените няма да бъдат напълно нови.
—    Тъй жа кажа и яс. Поетът не бива да помни и чужди стихотворения, защото, както се изразихте вие, и от тях може да му се натрапи нещо чуждо.
—    Позволете ми и друг въпрос, господин Вазов. Когато съчинявате своите работи, чувате ли нещо в себе си?
Той ме погледна учуден:

—   Какво да чувам?
—  Например гласа на героите, които се разговарят.

—  Въпросът ви е интересен. Чувам всичко, каквото говорят героите ми, и всеки си има свой глас.

Вазов помисли малко и рече:

—  За тази страна на моето творчество не съм мислил никога. Благодаря, че ми обръщате внимание. Въпросът ви е наистина интересен. Сега виждам, че когато поетът твори, с него стават и неща, които той не съзнава.

—  Ами друго, господин Вазов! Казахте, че героите си имат свои гласове. Бихте ли могли да кажете дали тия гласове са гласовете на някои от познатите вам лица, или са недействителни?

Вазов ме погледна още по-учудено:

—  И за това не съм мислил досега, но що се отнася до по-раншните ми работи в проза, мога да ви отговоря напълно определено: гласовете на героите ми в тях са били винаги гласове на действителни лица, които съм наблюдавал още в детска и юношеска възраст, например гласа на Мунчо. В по-късните ми работи някои от героите говореха вече с гласове наистина свои, но недействителни, защото са рожба на въображение. Те са сборни типове, съставени от черти, наблюдавани при различни лица в самия живот.

— А когато сте съчинявали своите стихотворни работи, например тия в «Епопея на забравените» — тогава какво сте чували в себе си?

— Мога да ви отговоря още по-определено: своя глас! Дори и там, гдето не говоря аз, а говори този или онзи от героите ми, например в «Кочо», вашето любимо стихотворение. Гласът на вашия Кочо ми е звучал като моя собствен глас, но, разбира се, по-другояче: както звучи той, когато декламирам.

— А в «Грамада»?

— Там не! Там гласовете на героите ми са звучали иначе, като чужди гласове, не като моя глас. Моят глас ми е звучал само там, гдето говоря аз като автор на поемата.

Вазов помълча и запита:

—  Но обяснете какъв смисъл имат всичките тия въпроси, каквито никой не ми е задавал досега?

—  Ще обясня, господин Вазов, моля само да ми позволите още един въпрос. Той е следният: когато сте съчинявали своите работи, в проза или в стихове, дали създаването им е било придружено повече от вътрешно чуване, или от вътрешно виждане?

— Сега като че ли започвам да разбирам смисъла на вашите въпроси. При разказите и романите създаването им е било придружено повече от виждане, отколкото от чуване, но в стихотворните ми работи, поне в «Епопея на забравените», повече от чуване, отколкото от виждане.

— Това иде да покаже — обясних аз, — че вие сте еднакво надарен и за белетристика, и за поезия, защото творчеството на белетриста черпи сили главно от зрителния сетивен опит, а творчеството на поета главно от слуховия сетивен опит на човека. Вярвам, ще се съгласите, че като изключим ония ваши поеми като «Грамада», които се родеят с белетристиката, другите ви стихотворни работи, било епични, било лирични, са преди всичко преображения на слухов сетивен опит в музикални стихии, ритмично и римично организирани, че после преображения на зрителен сетивен опит в поетически видения!

Вазов се замисли:

— Може би вие сте прав. И творчеството си има своите закони и нищо на тоя свят не е произволно. Тия интересни неща — сигурно ги знаете от своите професори в Германия. Немците имат големи учени и поети. Съжалявам, че не можах да науча добре немски, за да ги чета в оригинал, както чета френските автори.                                                                                                                             

С това разговорът ни бе приключен и аз станах да си вървя. Както винаги, той ме изпрати до стълбата и както винаги, се обади отгоре:

—  Минете през дворната врата. Главният вход е заключен.

Когато бях учител в Първа мъжка гимназия, аз се запознах с мъжа на Евгения Марс. Запомнил съм д-р Елмазов, зъболекар в тази гимназия, като много добър и възпитан човек. Веднаж ме покани да му отида на гости и добави:

—  Идвайте след вечеря на кафе у нас — ще имате възможност  да се виждате често с господин Вазов. Той е наш добър приятел.

Благодарих и още същата вечер отидох у Елмазови. Живееха зад градските бани, на ул. «Бачо Киро». Там беше вече Иван Вазов и от разговора, който водеше Евгения Марс с него, разбрах, че той е бил на вечеря у тях. При нас влезе и младият Павел Елмазов, който стана по-късно един от големите ни оперни певци.

През цялата вечер Вазов мълча упорито, толкоз упорито, че по едно време си рекох: «Може да му е неприятно моето присъствие.»

Все така мълчалив биваше Вазов и по-късно у Елмазови. Само веднаж стана по-приказлив — когато разговаряхме за скакалците, които се бяха спуснали на облак около «Побит камък» в Софийско, и учениците от гимназиите, заедно с учителите им, ходеха да ги избиват. Запита нещо, поприказва и пак се затвори. Наистина Вазов не беше словоохотлив човек, но от време на време се затваряше толкоз много в себе си, че, струва ми се, дори не чуваше какво му говорят — макар да се обаждаше понякога със своето сопотненско:

— Тъй жа кажа и яс.

Сигурно тия пълни затваряния бяха израз на някакви душевни състояния, за които може само да се гадае. Аз мисля, че те са от творческо естество и вероятно в тях трябва да дирим произхода на всичките ония видения, които той е нарекъл «Епопея на забравените», «Под игото»,  «Чичовци» и пр. Вазов беше съзерцателна натура.

По онова време аз се бях изказал в едно семейство за последната стихотворна сбирка на Иван Вазов «Люлека ми замириса», че и в напреднала възраст дядо Вазов ни изненадва с любовна лирика. Узнал за тия мои думи, той едва отговори на поздрава ми, когато го срещнах веднаж до Народния театър. Отидох на другия ден в старото кафене «България» и седнах нарочно срещу масата, на която седеше с Данаил Юруков, негов близък приятел — повтори се същото. В отговор на поздрава ми Вазов едва кимна с побелялата си глава. Добих вече пълна увереност, че той действително е сърдит. Затова още на другия ден преди обед аз се изтърсих неканен у Елмазови, да узная подробности. Защото се досещах коя може да бъде причината на неговото променено държане.

—  Ах, господин Гълъбов, Ах, господин Гълъбов, така приказва ли се? — започна Евгения Марс още като чу защо идвам — и от черните й очи на ориенталска хубавица изчезна обичайната усмивка. — Да видите по някакъв начин да се извините. Много ви е сърдит. Казали сте пред негови познати, че е стар. Той не обича никак да се говори за годините му.

—  Но, госпожо, позволете: той действително не е вече млад.

Очите на Евгения Марс загоряха, дори пламнаха от недоволство.

—  Ах, Ах, Ах! Какви неща говорите, господин Гълъбов! Аз съм разочарована от вас. Не може да се съди за възрастта на един поет по кръщелното му свидетелство. Ами че това е календарната му възраст. Поетът има и друга възраст — възрастта на сърцето. Критик сте, но не разбирате тия неща. Ах, Ах,Ах! Имах друго мнение за вас, понеже пишете и стихове, но много съм разочарована, много! Не сте никакво изключение от правилото: бездушен критик, като всички други критици. Ах,Ах, Ах — вие! Иде ми да ви напляскам!

И по лицето й цъфна добродушна усмивка.

Аз се чувствувах много виновен и рекох:

—  Ето ми бузата! Ударете ми една плесница, госпожо! Сбърках.

Но Евгения Марс се засмя:

— Тъй! Ударете ми една плесница — защото знаете, че няма да ви ударя. Ударете си сам плесницата, която заслужавате.

И аз си ударих една плесница, доколкото човек може сам да си удари плесница.

По лицето на Евгения Марс заигра отново усмивката.

— Така! Сега всичко е наред. Аз ви прощавам. Ще кажа и на Вазов да ви прости.

И тя ме грабна под ръка и ме отведе от коридора в приемната стая, да пием кафе.

— Но впрочем вие не сте още обядвали. Ще ви почерпя една хубава сливовица. Ще пиете, нали?

Годините й тогава не бяха малко — но какво значеха те при тази гъвкавост и при тази усмивка?

На тръгване аз се наведох да й целуна ръка, но сбърках и целунах пръстена й:

— Извинете, целунах рубина на вашия пръстен.

—Нищо! Той ми е подарък от Вазов. Целунали сте, значи, неговото сърце.

След това посещение всеки път, когато срещах Евгения Марс и се навеждах да й целуна ръка, целувах все тоя голям рубин — все сърцето на поета. И тя всеки път се усмихваше очарователно.

Много години по-късно, след голямата бомбардировка на София, срещнах Евгения Марс над Княжево, като слизах от вилата на проф. Михаил Арнаудов. Беше едно много студено февруарско утро, боровете се мержелееха в мъглата като призраци, снегът под нозете скърцаше язвително, сякаш съскаше и се радваше на общата неволя през ония страшни дни. За моя голяма изненада — когато бях вече слязъл в селото — насреща ми изплува из мъглата Евгения Марс. Тя беше облечена в завехтяло кожено палто, посипано със скреж — със скреж бяха посипани и къдравите й коси, които се подаваха под забрадката й. Приведена, тя мъкнеше мрежа с картофи и едва дишаше от умора. Но щом ме видя, очите й заиграха в някогашната си усмивка, макар да бяха изгубили отдавна предишния си блясък:

— О, госпожа Евгения Марс — и вие ли сте тук? Дайте мрежата да ви помогна!

— Моля, моля, ще си я занеса сама.

—Не, по никакъв начин. . .

И аз издърпах насила мрежата от дясната й ръка. Но с мрежата се свлече вълнената й ръкавица и откри пръстена с големия рубин. . .

Това ме развълнува. Наведох се и целунах за последен път сърцето на поета. Защото след тази среща не видях вече никога Евгения Марс.

Но нека се върна при нишката на разказа.

Още на другия ден, след като Евгения Марс ми се накара у дома си, аз отидох в кафене «България», за да се извиня на Вазов. Но той не беше дошел, нямаше го и Данаил Юруков. Разходих се из Градската градина, поседях на пейката под голямата върба и после излязох на тротоара срещу Военното министерство. Тръгнах нагоре към общината — и след няколко крачки зърнах Вазов: идеше по същия тротоар и както обикновено, поклащаше глава, сякаш кима някому. Стори ми се, че гледа нарочно над мене, за да ме отмине, без да отговори на поздрава ми. Сърцето ми се разтупа от вълнение и спрях пред него с една внезапност, която му направи впечатление.

— Господин Вазов, забелязвам, че напоследък променихте държането си към мене, само не мога да си обясня защо.

Вазов се усмихна под мустак едва забележимо, но подигравателно:

— Но нали Женичка ви е казала?

— Да, каза ми, разбира се, но все пак се осмелявам да запитам, защото не допускам, че това може да бъде същинската причина. Нарекох ви дядо Вазов от почит, както датчаните са наричали своя народен поет — дядо Холберг. В този смисъл.

И усмивката под мустаците на Вазов заигра отново — сега вече не подигравателно, а шеговито:

— Да, в този смисъл. Но това за напредналата възраст?

Аз бях притиснат до стената. Ударих го на молба:

— Извинете, господин Вазов. Вие знаете колко много ви уважавам и можете да бъдете уверен, че не съм искал да ви засегна. Много ви моля да ми простите.

Шеговитата усмивка изчезна, той свъси рунтавите си вежди и рече:

— Добре е в бъдеще да се въздържате от такива квалификации. . .

И след това се сбогува много пренебрежително: както държеше бастуна си, пъхна само два пръста в ръката ми.

Това много ме огорчи. Отдалечих се бързо, но не зная защо, като бях отминал вече на няколко крачки, аз се обърнах неволно — и в същия този момент се обърна и той:

—  Господин Гълъбов, елате!

Изтичах развълнуван при него:

—  Какво има, господин Вазов?

—  Как е татко ви? Добре ли е? Поздравете го от мене. Пък вие извинете за моята чувствителност. Смятайте, че нищо не е станало.

Аз преглътнах от вълнение:

—  Благодаря ви, господин Вазов.

Той ми подаде пак ръка, но сега вече не двата си пръста, а цялата си ръка.

Нека разкажа и за последната си среща с Вазов — ден- два преди неговата смърт.

Бях с една госпожица в Борисовата градина, както наричаха тогава Парка на свободата. Прекарахме там целия следобед и на връщане управителят на разсадника подари на госпожицата един хубав букет от рози, гиргини и други цветя. Тръгнахме по ул. «Вълкович» и настигнахме Иван Вазов наблизо до къщата му.

Беше привечер, дрезгавееше. Вазов вървеше бавно, като спираше от време на време за малко — може би размисляше нещо. Когато го поздравихме, той трепна и се обърна изненадан, сякаш го бяхме сварили в нещо, което не трябваше да знаем.

Прекарахме заедно само няколко минути. Какво сме говорили, не помня — запомнил съм само, че той си поиска някак плахо една роза от букета, и то жълта, като я посочи с пръст. Госпожицата му подаде целия букет. Той, разбира се, отказваше упорито да го приеме, но все пак го взе и, види се, защото сметна, че тя ми е съпруга, наведе се, та й целуна ръка, но някак неловко, старчески неловко.

—  Благодаря ви. Много ме радва. Това е рядко внимание. Една млада жена да се лиши от такъв хубав букет. Ще го поставя на работната си маса, за да ми спомня за вас.

—  Това не е никакво внимание, господин Вазов! Едно нищожно внимание! Нам ни е драго, че ви радва толкоз много.

Той влезе у дома си през дворната врата и потъна в здрача на малкото дворче, а ние продължихме пътя си — и след това вече не го видяхме никога.

Впрочем, видяхме го, но като мъртвец в ковчега, потънал в цветя. Между цветята беше и букетът, който му дадохме — с розите и гиргините. Някой беше го извадил от вазата и поставил в ковчега.

Преди да продължа, трябва да кажа, че Вазов беше самотен човек. Най-често той се разхождаше сам, но дори и когато беше между хора, имах чувството, че е все пак сам, творчески сам, поради ония затваряния в себе си, за които вече разказах по-горе.

И както беше самотен и когато се намираше между хора, така беше мълчалив и когато говореше. Сякаш думите му не бяха негови, сякаш говореше някой друг, сякаш самият той мълчеше — и не се намираше при тебе, а някъде далече. Аз зная, че тази антиномия е мъчно приемлива за едно логично съзнание, свикнало на ясните и непротиворечиви положения — на две по две е четири, но какво да се прави: поне за моето чувство тъкмо тя загатва най-добре душевната същина на Вазова — неговото по-дълбоко «аз».

В погребението Писателският съюз взе живо участие. Като негов член взех участие и аз. Ето какво съм записал въз гърба на една фотографска снимка, в която се вижда Вазов в погребалния ковчег. На нея се вижда и букетът, за който бе реч по-горе.

«На 24 септември 1921 г. след пладне се пренесоха смъртните останки на Вазов от дома му в църквата «Св. Неделя». Ковчегът се занесе на ръце от членовете на Писателския съюз. Взех участие в пренасянето и аз.

На 25 септември между 12 и 2 ч. стоях заедно с Дамян Калфов до ковчега като почетен дежурен.

На 28 септември в 2 ч. след пладне потеглихме всички членове на Писателския съюз от Градската градина за църквата «Св. Неделя». След опелото говориха министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски и професор Михаил Арнаудов. При изнасянето на ковчега от църквата «Св. Неделя» взех участие и аз — също и при слагането му до гроба.

Когато сложихме ковчега въз пръстта, едно борово клонче, поставено отстрана, беше паднало въз лицето на покойника. Аз го взех и отмахнах. Това незначително обстоятелство придоби за мене още в същия миг някакво символно значение. Може би защото първото стихотворение на Вазов е «Борът». И някои от околните забелязаха това клонче и после се завърза разговор за него. А през това време спуснаха ковчега в гроба и топовете гърмяха».

Няма да описвам погребението, защото е описано вече по-подробно от Стилиян Чилингиров в книгата «Помен за Иван Вазов». Ще спомена само, че поетът бе погребан много тържествено. Целият народ от София и околните села се беше стекъл на това погребение. Имаше много хора и от провинцията, дошли да се поклонят на тленните останки на великия поет. По двете страни на улиците, през които мина погребалното шествие, бяха наредени войници в бойно снаряжение. Зад шпалирите — човек до човек и много чадъри, защото валеше дъжд като из ведро. На отделни места горяха големи жертвеници, обвити в черно, и изпълваха въздуха с благовония. Дъждът се усили, но никой не си отиваше. При спускането на останките в гроба се дадоха топовни гърмежи — 101, колкото се дават при погребение на царе.

А сега нека се върнем при църквата «Св. Неделя». При изнасянето на ковчега помагаха ту едни, ту други писатели. Ал. Балабанов ругаеше:

— Где са хората от «Златорог»? Да имам власт, ще ги докарам под стража. Безобразие!

Огледах се — не видях никого.

— Може да ги е уплашил дъждът, Балабане!

— Тъй, дъждът! Я да беше някой от «Златорог», и камъни да валяха, нямаше да се уплашат. Безобразие! И друго! Няма ни една от писателките ни. Не прави ли ти впечатление? А сигурно са поканени.

Огледах се, нямаше и писателки.

— Може и тях да е уплашил дъждът, Балабане.

В това време направиха известната снимка, която е изложена в музея «Иван Вазов». На нея се вижда и Александър Балабанов, близо до мене: рошав, навъсен, сякаш чака да свърши снимането, за да продължи ругатните си.

Понесохме ковчега с мъртвеца. Чуваха се ридания на стари и млади. Народът оплакваше своя най-любим поет. Някъде към Военния клуб една жена в черно прекоси войнишкия шпалир и тръгна с погребалното шествие. Това беше Атина Болярска, жената на поета, с която той беше отдавна разделен, без да бъде официално разведен. Нейното появяване направи голямо впечатление на всички, които я знаеха.

След полагането на ковчега до гроба тя застана наблизо до мъртвеца и между близките на покойника настъпи известно смущение. Най-малкият брат на поета, Борис Вазов, отиде при министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски:

— Господин министре, аз ви моля от името на всички Вазовци да заповядате на полицията да изгони тази нахалница...

Борис Вазов беше много възбуден.

Омарчевски отговори:

— Не може, господин Вазов! Първо, защото, криво или право, Атина Болярска е била съпруга на поета, с която той не е разведен и до края на живота си, и второ, защото ако се намеси полицията, тя може да се разплаче и да оскандали цялото тържество. Представяте ли си последствията? Още днес чуждите кореспонденти ще телеграфират на своите вестници и утре заран по цялото земно кълбо ще се знае, че сме погребали народния си поет с един скандал.

— Но все пак, господин министре, все пак трябва да се направи нещо. . .

Омарчевски продължи:

—  И друго, господин Вазов! Не забравяйте, че погребението е държавно и ние не погребваме вашия брат, а народния поет Иван Вазов.

Борис Вазов махна с ръка и се върна недоволен при своите. Атина Болярска остана, гдето си беше.

Когато после, след спускането на ковчега в гроба, се отекна първият топовен гърмеж, Стоян Омарчевски се приближи развълнуван към нас и като погледна към Борис Вазов, посочи с показалеца си към мястото на батареята. Братът на поета отиде бързо при него.

— Чувате ли, господин Вазов, чувате ли кого погребваме? — рече Стоян Омарчевски. — Народния поет Иван Вазов.

Борис Вазов нищо не отговори.

Понеже става дума за съпругата на поета, покойница от петнадесет години насам, нека кажа какво зная за нея. От една родственица на Вазов узнах, че когато поетът живял в Пловдив, щял да се сгоди за една девойка, която става после съпруга на генерал Христо Недялков. Тя била от Пазарджик. За Атина К. Болярска, която е родом от Русе, Вазов се сгодил и оженил в София. Кумувал им писателят Михалаки Георгиев с жена си. Но изглежда, че с нея трябва да се е познавал още в Русе, когато е бил на служба в този град. Тя имала двама братя: офицера Иван К. Болярски и друг един, който бил женен за родственица на известния сръбски държавник Никола Пашич. Но как се казва този брат, не зная. Той бил чиновник.

Бях чувал още като ученик, че Атина Болярска била хубава жена, но между нея и Вазов нямало духовна връзка и затова съвместният им живот изгубил скоро всякакъв смисъл. Запитах за тия неща Иван К. Болярски, при когото служих известно време като офицер през Първата световна война — отговори ми, че всичко това било измислица. Според него главна виновница за раздялата била баба Съба — майката на поета, — която искала да превърне снахата си в безлична послушница, каквито били снахите преди освобождението на България. Но Атина била самостоятелен човек и затова, когато една вечер се завърнала малко по-късно у дома си, намерила външната врата заключена и баба Съба се обадила от прозореца:

— Булка, иди си, отгдето си дошла! За тебе вече няма място в тая къща.

Тогава Вазов живеел на ул. «Солун», близо до протестантската църква. Атина Болярска отишла да нощува у кума си Михалаки Георгиев и на другия ден кумът се опитал да посредничи, но получил отрицателен отговор от Вазов.

Полковник Болярски беше много красив мъж. Не съм виждал друг българин с такива хубави черни очи. Тия очи станаха особено изразителни, след като лицето му пожълтя. Дълбоки, тъмни, болезнени, те приличаха на някакви приказни анемони. Имаше и много хубави ръце, нежни и все пак мъжествени. През войната аз играех с него на шах и се любувах често на тях и техните изразителни движения: ту колебливи, ту решителни, но винаги изящни — сякаш бяха ръце на някакъв благородник от ренесансов портрет.

Атина Болярска имаше също хубави очи, но далеч не като очите на брат си. Лично аз не я познавах: виждал съм я само на улицата.

Срещнах полковник Болярски в София след Първата световна война и се опитах да вляза в разговор за сестра му, но той беше болен от жълтеница, не му се разговаряше и повече подробности за отношенията между Атина Болярска и Иван Вазов не можах да узная. Беше дошел от Кюстендил да се лекува. Той е вече отдавна покойник.

Според Елена Болярска, дъщеря на полковника, леля й Атина Болярска била родена през 1861 г. в Русе. През 1878 г. тя била изпратена в Киев с държавна стипендия, за да следва в «Лицея за благородни девици». След завръщането си в България тя учителствувала. Била много красива, с много хубава коса и казвала, че като я видял, Вазов я обикнал най-много заради дебелите й дълги плитки. Оженили се през 1890 или 1891 г. Характерът й, горд и независим, не могъл да се огъне пред волята на свекървата. Когато Елена я запитвала защо Вазов и тя не са се разбрали, Атина отговаряла винаги, че ако не били живели заедно с баба Съба, те нямало никога да се разделят. Атина била много разочарована от брака си. Поради образованието си, културата и красотата си, като мома тя била една от най-ухажваните девойки. Имала и кандидати, които станали по-късно министри, но пред всички тя предпочела Вазов — и го обичала до края на живота си. За нея той бил кумир и казвала гордо: «Аз съм Вазова!» След като се разделя с мъжа си, тя отива да живее при големия си брат, който бил контрольор в Българската народна банка. Тогава малкият й брат Иван К. Болярски бил в чужбина. След завръщането си в България той я взел при себе си и докато се ожени, живял все с нея. Атина водела често малката Елена в музея «Иван Вазов», гдето й показвала, неща, изработени от нея, които тя не си взела след раздялата. За Вазов тя не казвала никога лоша дума. И не пропускала нито едно тържество, нито едно чествуване, нито една панихида в памет на поета.

Преди да завърша спомените си за Вазов, нека спомена една черта от неговия характер, на която не е обръщано внимание.

Иван Вазов живееше много скромно като най-обикновен български гражданин и не се стремеше да забогатее. През Първата световна война уредникът на «Походна войнишка библиотека», която се издаваше от Щаба на армията и разполагаше с големи средства, предложил на Вазов да напише серия разкази срещу хонорар, много по-голям, отколкото хонорарът, заплащан на другите сътрудници, но той отказал с думите: «Аз за пари не пиша. Пиша, защото чувствувам вътрешна необходимост да пиша.» След същата война издателство «Ал. Паскалев» го замолило да вземе участие в съставянето на буквари, читанки, христоматии, като даде само името си, а съставянето бъде извършено от други лица. Предлагали му срещу това голям хонорар, но и този път той отхвърлил предложението със същите думи: «Аз за пари не пиша. Намерете си друго лице.» За едното предложение зная от самия уредник на «Походна войнишка библиотека» Сирак Скитник, а за другото — от Теньо Радев, чиновник при издателство «Ал. Паскалев».

Накрай нека дам още веднаж израз на своето голямо възхищение от Иван Вазов:

Чел бях някъде, че в Калифорния имало едно дърво, високо 140 метра и дебело 35 метра в обиколка. Дори на 30 метра височина дебелината на това исполинско дърво била все още 14 метра. За него именно аз си спомням всеки път, когато минавам край гроба на Вазов и го виждам да се извисява високо над тоя гроб — като видение от светлина!

Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ