ПИСМА НА ЛОРА ДО ЯВОРОВ - ПАРИЖ 1912 г. - част 1

ПАРИЖ

ПРОЛЕТТА

1912 -  част 1

Великден — неделя заран

Сега получих картата ти. Изглежда, че ти имаше повече време, когато пишеше драмата и ко­гато аз бях в София и стоях с часове при тебе. Това е все пак чудно... Ако имаш тол­кова много пиеси да четеш, не можеш ли да ми пратиш няколко тук? В София трябваше да крия и затова resume-тата бяха тъй глупави. Тук ще ги чета свободно и ще мога да изпратя по-свясно resume. Ще ми направиш голямо удо­волствие с това.

Ти се оплакваш от времето в София и от това, че „човек просто не се вижда по ули­цата“. Значи няма кой да те гледа. Толкова по- добре, мой милий — това е пък за мое щастие. Бабаджанов донесе ли ти кучето и нели много прилича на Рачо?

Майка ми се е разчувствувала и ми пише една карта за детето. Глупаво е, че картата ми повлия и аз съжалих за писмото, което й пратих преди няколко дена. Това значи човек да е слаб. Аз се мразя за това.

Ти ме гледаш!... С очи които не са спали, с очи които им се спи, после с очи, които заспиват. А от камината ме гледаш със свирепи и строги очи, които не прощават. Обичам ги най-много тях. И ако аз някога ти направа най-малкото зло — ти не трябва да ми го простиш, ако не искаш да престана да те обичам. Не тряб­ваше да ти пиша това — не е в моя полза...

Сега, заедно със съболезнованията ми за това, че никой не може да те види из улицата — една тиха цалувка на утешителка.

                                                                                                               

                                                                                                                   Твоята Лора

сряда заран.

Милий приятелю,

Великденската ти карта дойде. Нима толкова ти е скучно ? Или забрави, че празниците са само за децата и трудящите се физически. Във всеки случай, такъв какъвто си ти никога празник не можеш да имаш. Мене ми е приятно да мисля, че Петко е получил пратените играчки при събужданието си и им се е радвал. А ти, голямо дете, получи ли кучето, което прилича на Рачо? То щеше да те весели през празниците ... до кол­кото и Рачо е способен да развесели някого!

Заваля дъжд. Времето тук е по-променчиво и от софийското. Аз се отегчих до крайност и се чудя как и где да избягам. Добре че през май m-me Кроликовска отива нейде на дача, та ще избягам по-лесно. Пансиона не е лош — но ми омръзна. А на връщание е тъй страшно — всеки път вечер — в алеята ми се струва, че прекарвам последната си вечер. Глупости, разбира се. . . Виола продължава да вечеря с мене, после трябва да я изпращам до тях или почти у тях. На връщание е тъй празно и тихо по улиците, щото стъпките ми ясно кънтят и ехото им ме някакси зловещо придружава. После идат входът и алеята, които ти описах. . . И все пак всичко това по-скоро — е сигурно претекст за самата мене. Претекст — за да избягам от тука. Ще заживея в очаквания на май. Сега ми е неловко да напусна пансиона, нямам никакви причини, абсолютно никакви. Всичко е както трябва. Може би, това е за отчайвание. Ти ми измисли някоя причина. Кажи кое не ти харесва в моя пансион и аз ще използувам откритието ти и ще замина нейде. Ще ида в Bruges. Някога книгата на Роденбаха ми много хареса, до толкова щото ми се струва, че познавам дoбpе Bruges и че там ще се намера като „у дома си“. Но где съм у дома си аз?—Никъде. Сигурно защото никой в същност не е „у дома си“.

Приятелю, отдавна имах идеята да се обърна за развода към католическата черква. Направих пър­вата стъпка. Germaine е посредницата между мене и един католически свещеник. Но за всичко това трябва известно търпение, писание писма и т. н. А аз съм по-уморена и от тебе и всичко това ми навява сън. Все пак аз ще се опитам. И дано по- скоро получа някое несправедливо писмо от майка си или някое заплашително от Дренков, може би, ще бъда по активна...

Виола хареса много пиесата ти. Илия още не я е довършил. Разбира се, че освен тям и на Симидов — никому не ще я дам. За да изпълна обещанието си, питах Виола какво не й харесва в пиесата. Тя намери въпросът ми излишен. Първата ти пиеса не й харесва като много точна фотография на миналото ти, според нея. Тъй щото не я заподозирай в никакво пристрастие сега.

До утре, мой приятелю, и цалувай ме всеки път, когато ти е скучно, щом от това ти става по-леко.

Лора

Не, аз в Bruges няма да ида, защото именно ми се струва, че много я познавам. Ще ида в някое крайморско село и ще се влюба в някой рибар. Ще го карам да ме разхожда с лодка постоянно — за да се удавим по-скоро. Глупаво, нели, но какво да права като вали дъжд и е влажно и скучно. Неволно замечтавам за друго. За море — щом тук е суша, за слънце — щом тук е мрачно и за любов — щом ти ме не обичаш. Моя рибар ще ме обича много, аз ще му съм необходима и той никога не ще ми каже: „решавай ти, аз сам не зная какво да правя“. Той винаги ще знае какво прави, ще бъде винаги егоист и колкото егоист бъде той, толкова по­вече ще го обичам. Да, струва ми се, че през май ще бъда нейде при морето и моя рибар ще бъде там. Ти не ми се сърди. Ето аз те предупреждавам.

До утре — Лора

Мой милий Пейо, часът е 8 и 10 минути заранта, а като правя сметка по твоето писмо — днес е събота 31 март или 1 априлий. За съботата гарантирам във всеки случай — защо не разбираш кога са писани писмата ми — нели, викаш, имат денът ?

Рачо можеш и никак да не поздравляваш, също и майка ми — ако я срещнеш. Те не заслужават това. Чакай да ти цитирам нещо из пис­мото на майка ми, ще видиш идеална логика и доброта! — „В синода няма да отида. Кой може да ме увери, че утре не ще ме принудиш да ходя пак? Не, по-добре сама си нареждай работите и мене в тях не меси“. — Това пише тя; как смее да пише тъй, когато тя не се спря пред най-големите подлости, за да се оженя аз за Дренков ?

Пише още:

„Било ти мъчно за детето. Моя егоизм те пропъдил от къщи. Аз не исках да се връщам към миналото. Та ти го мразеше още при зача­тието му. Припомни си истеричната сцена, моята намеса и държанието на Иван. — Ти го остави на 6 месеца, скита цяла година; то, порастнало ху­баво, както си е, не може да успокои безпокойния ти дух и да скраси живота ти. В дена на твоето тръгвание припомни си добре — колко минути ти отдели за него?!“

„Бъди поне със себе си откровенна, не него­вото отсътствие ти е чувствително, а липсата на Г-н П. К. pardon — Яворова, когото Пенчо пре­кръсти с това поетично име. Та и той щял в скоро време да те споходи. За твоето самолю­бие аз предпочитам той да предприеме това пътувание, отколкото ти пак да се втурнеш назад при него. Но — вольному воля, спасенному рай. Ти, която толкова воюваше за свобода и самостоятелность, много скоро — и още без всякакви права — остави да ти наложат рабски хомот, като си се плахо подчинила на вкусовете и мненията на твоя заповедник.

Намирам, че подаръкът — куче — което си му пратила — символизира добре твоята преданност към него. . .

Аз мисля, че няма защо да пиша повече на тебе. За детето ще слушаш от писмата, които пиша на Виола...“

Няма да коментирам нищо, мой милий, за­щото рискувам да си изхабя денът. Не се сърди и ти й не обръщай внимание. Има едно само, разводът е немислимо да се получи. А на желанието й да се разпорежда с Петко — ще настъпи край скоро. Дадох й срок от 2 недели. Ако не го прати до тогава с Тони — ще се върна само за 2—3 дена, разбира се, не ще отида в къщи — ме искам да я вида — но ще взема детето. До тогава ще вида като какво може да стане тук. Ти няма да ми се сърдиш, нели, ако аз получа раз­вода си в католическата черква и по този начин си запаза детето ? По логиката на майка ми — аз не го обичам, защото съм го мразила преди да се роди, но все пак аз треба да го запаза.

После — когато ти намериш за възможно— аз ще се върна при тебе и ний ще кажем, че сме се венчали, за да не ме енервират моите близки ?!

Ще ми направи голямо удоволствие да напиша на г-н Партенийчо — че и без него всичко се свърши и — че друг път да не се оставя да го водят за носът разни госпожи. Също майка ми ще се разболее от яд. Няма да се задоволя с посредничеството на Germaine, а ще й поискам някой адрес тук на някой свещеник и на някой адвокат. Това удоволствие не може да струва кой знае колко, а аз съм готова да направя всичко възможно — за да изляза от това идиотско положение. Никому не съм писала и не ще пиша по тая работа, тъй щото нека остане между нас. Разводът ще стане въз основа на моето покатоличвание в 1905 година. Никой не знае това, но сега с развода ще стане известно. Но нели на тебе ти е все едно? Моля ти се не се сърди, защото тогава съвсем ще се отчая от всичката тази история. Стига вече за това.

Ами ти защо не ми пишеш в какво се състои литературното предприятие ? Разбери, че всичко, което си ти, или което е за тебе и около тебе, ме силно интересува. Може би, ще излезеш от театра? Толкова по-добре — ти ще си в къщи цял ден — ще имаш работа със списанието, нели? Паскалев ли го издава и излезе ли чист от работата, в която го обвиняваха?

А Арнаудов? Този път той ще си даде ли повече труд — за защита на пиесата ти ? Собственно какво е неморалното, което Шишманов вижда в пиесата ти? Напиши ми за това, много повече ме интересува, отколкото мислиш ти.

У Боневи все пак иди за няколко минути. Пиша им рядко — но ще гледам да те извина тия дни. Те са добри хора и, може би, единственните, които искренно ни съчувствуват.

А! Да 1 Виола и Илия много искат да знаят кои са били нашите „сватове". Тоя въпрос е занимавал и майка ми когато е била тук. И са решили, че това е г-жа Белчева. Майка ми и без това има зъб против г-а Белчева, а сега когато се само смея и не опровергавам! . . . Даже в едно писмо до Виола майка ми й пише, че се каня да отивам в Рим при тех (вижда се по повод предложението на Пеневи да минем през Рим и да пътуваме заедно) и че ний с тебе сме решили да им подражаваме. Виж колко малко уважение към нашата собственна инициатива!

А аз все пак много повече вярвам в бъдащето щастие на нашето „съдружие" от колкото на тяхното. Но ... ти трябва да ме обичаш малко повече. Инък — оставаме си най-добрите приятели на света — без обаче да се прибираме под един покрив.

Защо ти е много криво, мое мило момче ? Аз съм с тебе — при тебе постоянно. Ако случайно твоята любов е порастнала малко, (сега е пролет и естественно е всичко да се развива) даже ако тя е порастнала до толкова, щото да ме търси, кажи й, че аз съществувам най-несъмнено и че аз съм около тебе, вечно около тебе. Челото ми е на ръката ти, или устните ми са на устните ти или на косата ти. — Аз съм около тебе и те гледам с всичката нежност на душата си.

До утре, мой единственний милий приятелю и една дълга цалувка от

твоята Лора

Часът е 9 и 20 минути заранта.

За кучето може би майка ми да се е научила от Бабаджанови. Не им се сърда за това. Те са погледнали на това като на една шега, както е и в същност и като са й казали, не са никога предполагали, че тя е тъй дива.

В пликът има един шибой — намери ли го ?

Мое хубаво и мило момче,

Сега получих писмото ти. Сега — значи — понеделник  8 1/2 ч.  заран.
Ти не ми се сърди, но струва ми се, че е съвсем излишно да замесваш Пенчо в тази история със сборника. Аз сама — без нашата история — научила се, че ти и той издавате някакъв сборник, не бих го никога отворила. . . Това даже те би някак си унижило малко в очите ми. За жалост, същото е и за много други.. . Не може ли Пенчо просто да взема участие в списа­нието без да го дирижира — без името да е на първата корица.

А има и хора, които го смятат за първия поет в България, но които съм принуждавала да признаят, че никога не са го чели. . . Те са малко.

Кой е вторият ти рецензент? А ако и той изкара пиесата ти неморална? Нима не стига, че един миг е достатъчен да бъде стъпкано едно щастие. А Бистра обича мъжът си повече и от синът си, инък защо тя би оставила близките си на земята, за да доближи душата си до близките на небето? Не помня точно фразата й в епилога, Илия още не ми е върнал пиесата.

Една комедия: Вчера пристигна от София в. „Утро“, пратен от кого мислиш? — От майка ми. Представляваш си ясно негодуванието й от написаното от тебе. Всичките благотворители биха те изяли цял заедно с новото пардесю. Такава подигравка! Виола и тя отначало се въз­мути, но Илия толкова скача (това е изразът на възторгът му) и го намери страшно свое. Виола си въобрази в първия момент, че ти носиш в джеба си някой грамаден чук, с който пръсваш главата на всички болничави, за да имат те щастието да умрат млади.

В всеки случай, между всички други банал­ности, твоето се явява такъв неочакван фойерверк — щото човек остава зашеметен. Аз се смях много, защото ми се струва, че истината, която съдържа мнението ти е истина на мо­мента ... а и известно желание да зашеметиш. Ти сполучи напълно! Вестника сигурно Рачо е донесъл, майката се е възмутила и твоята нравственност е била дълго разисквана. Та ти си бил съвсем безнравствен човек, мой милий! Да искаш хората да умират, вместо да им помагаш, да се жертвуват по съсипателния начин, по който другите се жертвуват и помагат!? Мене ме е смех още! Наистина, днес съм добре настроена. Развесели ме това да вида „Утро“ пратено от майка ми до Виола, за да ми се покаже. Тол­кова по-добре, инък нямаше да вида написаното от тебе. . .

На г-жа Белчева ще пиша тия дни. Не ми е много добре, та след като напиша на тебе, ръката не ми се вдига вече за писание. Бях заспала в градината на пансиона на един дълъг стол — очаквайки един след обяд Виола и Илия. Бях без жакет. Някакъв си мускулен ревматизм налетя отгоре ми, но сега съм вече почти съвсем добре — не мисли за това. Не ти писах до сега, защото чаках да мине.

С Ангелови, ако са твои добри приятели, ще ми е много приятно да се запозная, защото ще имам случай да говора за тебе. Това е една болест... но много приятна. Напиши ми адреса им точно, напиши и тям, че ще ида да ги вида. Ще ги предупредя един ден по-рано с една карта и ще отида. После мога у Виола да ги покана на чай, защото тук ми е неудобно. Госпожата сама ако дойде — друга работа — инък трябва да влизат двамата в спалнята ми — а това не обичам.

Знаеш какво, милий мой ? Ще си купа едни очила и ще свърша Сорбоната. Тогава ще се науча да пиша критики и няма да позволявам никой да напада по такъв идиотски начин пиесите ти. После ще се ожена за някой идиот поне на 80 години, разбира се, той трябва да има достатъчно пари, за да построи в София най-хубавия театр, гдето да се играят само твоите пиеси и да има с какво да се поддържа поне няколко столетия! Виж колко това е практично. . . А все пак на­шата любов, нашата хубава изгнаница любов — защото тя е нейде зад пътната врата — наплашена и уморена, но очакваща! И нима ний никога не ще я приберем при нас, при нас двамата заедно, около най-скромното, но най-топлото, най-щастливото огнище? Аз й казах толкова пъти, както ти на туберкулозата — че е добре да умра сега, да умра млада. Но тя е упорита, мой милий, упорита до смърт. Какво да правя аз? Какво ще правим ний? Има ли за нас едно някога?... Аз забравих. За това аз не требва да ти пиша.

Отивам на пазар за хартия и да изпрата писмото. Цалува те горещо и до утре

твоята Лора

P. S. Ами „Рачо“ хареса ли ти? Ами какво стана с „философа“, мой милий, прибра ли го, също и „Учениците на Христа“ ? Погрижи се за това, не бъди толкова нехаен.

събота заран

Снощи се забавих у Виола, а на връщание имах една неприятност, затова не ти писах. Тази заран в 7 1/2 вече пишех на Germaine да ми означи точно гарата и часът, за да ида да я срещна. Събудих се много рано, не можех да спя и затова станах... Предчувствувах, че ти идеше, защото ето ти дойде. Държах дълго време ли­цето си на твоето върху масата — догдето ти се стопли и оживя. Защото ний все пак сме мъртви до тогава, догдето сме принудени да си пишем.

Ти си много скрит, мой Пейо, до сега нищо не ми писа за хубавия сюрприз, който тази заран ме тъй зарадва. Зарадвах се много и те цалувам много и ще те цалувам още. Ти си много хубав, но защо ти са толкова тъжни очите? А устните и долната част на лицето е тъй детска, щото, наистина, аз те чувствувам мой син. В лицето ти има толкова черти, които се контрастират ... щото ако реша да избера доминиращата, сигурно ще си счупа главата. Да, да, ти си пред мене — с твоите тъжни, мечтателни и чисти очи, с твоите нервни и чувствителни ноздри, с твоите разочаровани и многознающи гънки около устата, с редко запазената детска линия в долната част на овала на лицето, в която въпреки желанието ти да умреш млад, има още толкова желание да видиш — ти — всичко виделия — и да узнаеш — ти —  всичко узналия... И след това ако не трябва да се отчая!! Ти, наистина, си един „вампир“ и майка ми имаше право да те нарече тъй неотдавна. Но ти си най-интересния вампир на света, а още повече сега, като си се изконтил толкова — страх ме е да не ми завидят на щастието по някакъв много осезателен начин и да не ми го отнемат... Твоята фотография още повече ме убеждава, че трябва да се върна и да бдя. Вижда се, бях за­бравила колко си хубав и бях почти спокойна! ? Ти миришеш малко на тютюн, мой Пейо, ето на! А фотографията е стояла сигурно само няколко часа около тебе. А какъв облак носех аз в къщи след като стоях цял следобяд при тебе! То е даже смешно ... и Рачо който не пуши —  съгласи се, че имаше защо да си вдига знаме­нателно веждите и да въздиша най-състрадателно — гледайки майка ми...

Портретът е свидетел как ти отмъщавам. Сега те цалувам, а ти не се бунтуваш. Имаше време, когато се бунтуваше... Ами ако някоя си е турила в главата да те цалуне? Ти ще се бунтуваш ... а ще дойде време, когато не ще се бунтуваш. Това е некрасиво от твоя страна, мой Пейо. Не ме гледай с тези очи. Аз все пак ще ти се карам и ще ти кажа, че хора с характер не постъпват тъй. Ти си наведен и устните ти са малко скрити. Все пак аз ги намирам. Но ти разбери, мое мило и хубаво момче, че трябва да бъдеш по-упорит. И ти, като мене, имаш вече няколко бели косми в косата си. Ето ги светят. И после, когато човек има 35 години, некрасиво е една жена да го цалува на сила; даже некрасиво е и той да прави вид, че тя го цалува на сила. Разбра ли сега?

Все пак най-разумното е да се върна. Като дойде и си отиде Germaine — ще го направа. Тя ще ми помогне и в избора на едно пиано. Мислих един момент да се занимавам с музика. Защо? Аз просто ще взема една пианола — механизмът е лесен за управление, след няколко урока и ти ще можеш да свириш най-мъчните сонати на Бетховена. Защо да си губа времето ? Мислих един момент да остана в Сорбоната. Може би не е неинтересно — но пак ще загуба три години. И после, ако толкоз много ми е разтребвало нещо, нели има библиотеки? Казвам ще загуба времето си, защото струва ми се единственно добре употребено време е това, когато съм около тебе, когато те виждам, когато ти пиша и когато мисла за тебе. А ако ти ми се смееш, аз ще потърся спасение в твоята обикновенно всеспасяваща лодка — това е в чувството ми, крива ли съм аз — а чув­ството ми е, че всичко останало е загубено време.

За развлечение ще си купа бои и ще започна един пейзаж. Нищо по-забавно от това, защото никога в живота си не съм рисувала — а и ху­бавите бои веселят очите.

Благодаря ти, мой Пейо, че дойде. Да ти кажа ли, че много те обичам? Всека моя цалувка ти го казва. Но оригинала — оригинала какво прави там ? Аз пак ще опра лицето си до твоето, до­дето се стоплиш и оживееш. И ти тихо ще ми разкажеш всичко, защото ти с днешните си очи ме обичаш.

Благодаря ти — твоята Лора

 вторник вечер

Мой милий, получих тъкмо сега писмо от Germaine — пристига в петък. Нели е добро момиче ? В Русе догдето бях — преди 3-4 го­дини — не й писах дълго време и тя беше се обърнала към французкото консулство да ме търсят между живи и умрели. Фр. консул — доста млад човек — беше се трогнал от писмото й и изпълни желанието й, като ме накара да й пиша няколко думи — за да й ги препрати сам — за по-голяма сигурност. А сега тя е тъй радостна, че ще се видим, щото наистина ми е малко неловко. Струва ми се, че не заслужавам едно такова дълго приятелство, то датира от 1903 година.

Всичките други приятелства изчезнаха. Остана само това — приятелството на една чужденка, която не съм виждала шест години и която не измени на обещанието си — да ми пише всеки месец — даже ако аз мълча... Мой милий, ти нели би бил по-щастлив, ако аз се задоволявах да ми пишеш веднаж на месецът? Сигурно, това си помислил. Но не си помислил, че ти не си Ger­maine, ами моят П е й о. Защото ти си мой, аз нямам право да не вярвам на подписът ти и ти знаеш, че аз вземам нещата буквално.

Ще ми напишеш, нели, какво стана списа­нието? Значи ще оставиш театра? Hяма да се уморяваш толкова и ще имаш повече време за писание. Аз ти обещавам, ако наистина се върна, да бъда по-добра и да не ти отнемам времето, но с условие, че ще те гледам, когато пишеш... Тук е толкова топло, щото отзарана до ателието на miss W. отидох с робата — тъмно синя на бели големи точки — която имах миналия септемврий. Дрехите не ти ли казват никога нищо? Ето отзарана, струва ми се, няколко мига, че те чакам на прозореца — в София и че ти се задаваш от ъгъла на старата поща...

Защото имаше едно хубаво време, много кратко, но все пак много хубаво, когато те чаках и ко­гато ти идеше... Ти поглеждаше към прозореца, усмихваше ми се некак очудено, като че ли готов да се върнеш ... но все пак ти идеше... Кач­ваше се по стълбата, пак готов да се върнеш ... но все пак се качваше. А сега ми се струва, че тъй малко, тъй недостатъчно те гледах, тъй малко те видях, тъй малко те цалувах... Ти ме оби­чаше тогава, мой Пейо, спомни си. Нели ще си спомниш и ще ме обичаш пак и няма да ми се разсърдиш, ако един ден почукам на вратата ти — в театра — като по-рано и ти дам един ключ — ключът на моето жилище ? Ти ще идваш и ще работиш при мене — аз не ще ти преча. Разбира се — всичкото това, ако ти ме обичаш. Инък няма никаква — никаква смисъл да се върна и аз няма никога да се върна. Лека нощ, мой милий. Утре ще трябва да стана рано, — този месец ще работа всеки ден от 9 до 12, за да вида дали има смисъл да продължавам рисувание или не.

Miss W. е много доволна от мене, даже съжа­лява, че бързам да замина. Тя няма нито една ученичка и, навярно дава уроци за пръв и последен път, тъй щото не я заподозирай в заинтересуваност, ами повярвай в моя талант!! ... Аз реших да ти покажа моя пейзаж — ще го донеса — бъди готов да се възхитиш. 

Утре  повече — твоята Лора

Спомних си твоята изобретателност — за ко­няка. И устните ми силно затъгуваха за твоите. Обичаш ли ме ти още? Кажи ми го.

сряда след обяд — 4 часът.

Отзарана бях в ателието, а след обяд трябваше да отида в една фабрика за пиана. Спрях се на едно пиано — в петък ще го имам вече. Има и пианола. Трябваше до сега да разглеждам механизма — за да не разваля пианолата — незнаейки да я управлявам. Виола и Илия ще се сърдат, че не съм изпратила пианото тях — само че не искам да го развалят, затова го пращам у miss Wigans — тя има грамадно ате­лие, освен това няма и да отвори инструмента. Ако остана по-дълго в Париж, ще се преместа у нея. Тя има доста голям апартамент. През лятото не ще е тук, тъй щото ще имам целия апартамент... Ако не отида там без нея, то ще е само защото къщата е много усамотена и стълбата вечер — доста мрачна. Но всичко това ще реша, когато се убеда, че ти не ме обичаш достатъчно — за да трябва да се върна... Нима все пак не ти се струва, че има много безсмисленно нещо в света?

Цалувам те мой милий Пейо, цалувам те поне двадесет пъти.

Твоята Лора

           

Получаваш ли всеки ден писмата ми ? Не чаках Germaine за пианото, защото, може би, ще се повлияя в избора, a после непременно ще ме е яд.

Л.

четвъртък вечер, париж

Само няколко думи до тебе тази вечер, мой милий. Това ще разпилее всичко некрасиво събрано в душата ми. А че на нея не й е добре ще разбереш като ти кажа, че до сега писах три писма на братът на Дренков, на майка си и на банката. Вече адресите ти указват...

Един гoлям куриоз не бяx ти съобщила ето вече три дена — а все  не смея да ти напиша, защото още не бях постъпила тъй както трябва. Майка ми ни прати по 1000 лева на Виола и мене — за през лятото — да отидем нейде заедно. Тая щедрост ето вече два три дена ме измъчва, а все не успявах да напиша да й върнат парите. Сега писах в банката и се успокоих. Писах и на нея, че много се лъже, ако мисли, че ще се съгласа да плати 1000 лева за всички неприятности. Това е някак много обидно да си въобрази някой, че с пари може да изглади неща, които и дяволът не може да заличи. Тя ще се разядоса още повече като си получи парите, ама съгласи се, че аз не мога да ги взема... В едно писмо до Виола тя разказва на дълго и широко за примирителната роля, която е играла напоследък между демократите и добавя със съжаление, че само моята душа не могла да успокои.

Луда ли е тя и не вижда ли какъв гнет е на душата ми сегашното ми положение, какъв мъчителен убийствен гнет... Ти щеше да се убиваш в промежутъка на две пиеси, аз б и х  се убила само, за да я накажа, да я смажа под тежестта на едно угризение. Само тогава тя би разбрала много неща.

Колко ми е тежко, ако знаеш.

Имам тебе. Но где си ти и защо тази вечер аз не те чувствувам? Где си ти? Не, в същност аз те нямам и тебе, аз нямам никого и нищо. Вчера ли ми писа ти, че аз те мразя? Това стига. Ти нищо не разбра и нищо не оцени. Все пак крив ли си ти щом не можа да почувствуваш това, което беше в мене зарад тебе? Не си крив. Но от това не ми е по-леко.

До утре.      

Лора

петък заран

Получих твоето „на бърза ръка“ писмо. Ти си много великодушен, мой милий. Но аз не искам да стане това, което е „необходимо за моето щастие“, щом то не е необходимо за нашето щастие. За това ти писах и друг път. А и днес мисля като тогава, тъй ще мисля и утре и всякога. Все пак ти си мил и добър. Това е вече много...

Получих и от майка си писмо, пращам ти го, защото е човешко, първото човешко.

Ето какво буквално й отговарям тази заран:

„Имаш право. Аз сама чакам Germaine, за да отида с нея в Notre Dame и взема необ­ходимото свидетелство — то ще ми е достатъчно за прогимназиална учителка, затова в Сорбоната не ще се записвам. Колкото за Яворов, това е въпрос решен — въпросът за нашата женитба. Ще се върна летос да се погрижа за моето назна­чение, ще си взема детето и ще взема един малък апартамент—и ще чакам да се свърши раз­вода. Да останем заедно ти сама виждаш, че е невъзможно след държанието ти спрямо мене, спрямо Яворов и спрямо разводът. По тоя начин аз ще го виждам в къщи и няма да има нужда да го срещам по улиците и в театра, което и на мене не беше приятно. Това е тъй и иначе не може да бъде“.

Яво, аз не можех иначе да й пиша, защото ако взема да я посвещавам във всичките детайли на нашите решения и предрешения! Ти си все пак свободен и новата наредба—и моето връщание не ще ти отнеме свободата. Цалувам те горещо.

Твоята Лора

Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ