СПОДЕЛЕНО ВЪЛНЕНИЕ - ГЛ.АС. Д-Р КРЪСТИНА ХРИСТОВА

СПОДЕЛЕНО ВЪЛНЕНИЕ

Кръстина Христова

Една изящна книга с вълнение привлече вниманието ми: „Асен Златаров - 130 години от рождението му”. На корицата - портретът му, като олтар на българската духовност ни кани да я отворим. 

С нея  авторският колектив Людмила Генкова, Свобода Бенева и Кристиан Ковачев ни предлагат да се докоснем до онова ренесансово време на България, събрано в неговия духовен образ.

В предговора Мария Добрева от Фондация „Вигория” мотивира спонсорството на изданието, предназначено за учащото поколение на съвременна България. Със синтетичен подход тя свързва динамичното  развитие на европейската наука и култура в началото на ХХ век, на социални идеи и войни, с развитието на българската наука през 20-те години на века и утвърждаването й в Европа, с развитието и на българската култура. Време, в което на българската духовна сцена ярко се откроява образа на Асен Златаров като многостранно развита личност.

Възторжен възпитател на младежта, в предсмъртния си час той й завещава: „Идеалът винаги побеждава, стига да е смислен, висок и човечен”- мото и на книгата.

Книгата представя творческата дейност и животоописание на проф. Асен Златаров в обем 207 страници с два раздела -  І част: АСЕН ЗЛАТАРОВ - УЧИТЕЛ НА НАРОДА, с автори доц. Людмила Генкова и доц. Свобода Бенева и ІІ част:  ЕДНАТА КАТЕДРА МУ БЕШЕ ОЛТАРЪТ, съставител магистър фармацевт Кристиан Ковачев.

Авторите на І част използват за основа свой текст от издадена тяхна книга „Многостранната личност и дело на Асен Златаров” /1985 г./, по случай 100 годишния му юбилей, който текст надграждат. Тази част на книгата включва 9 статии, чийто заглавия отразяват основни насоки на изява на неговия буден и неспокоен дух. Л. Генкова и С. Бенева правят изключително вълнуващ, задълбочен анализ на неговия духовен образ на многостранно развита личност: учен, литератор, просветител хуманист, популяризатор на непреходни духовни ценности, радетел за добруването на народа, възторжен възпитател на студентите и младежта.

Като учен неговите интереси са актуални със съвременните знания в дадена област на науката - в областта на органичната химия, биохимия, броматология, аналитична химия, ензимология, а научните му изследвания са освен теоретични открития, но и с практическо, приложимо в живота значение. Издава повече от 80 научни трудове, стотици научни и публицистични статии.

Не по-малък принос в изграждане на духовния образ на Златаров имат отразените в книгата негови културни интереси - любовта му към литературата и неговите  лични творби, любовта му към всички изкуства. Златаров питае изключителна почит към творците на класическата европейска и руска литература, към българските писатели от Ботев, Вазов и до съвремието му, издига глас в защита на Антон Страшимиров, на Пенчо Славейков, в защита на академичната свобода…

Авторите изтъкват неговата роля на популяризатор на природонаучни и социално-икономически знания, като борец за свобода, радетел за трезвеност… Неизброими са достойнствата му, които  доц. Людмила Генкова и доц. Свобода Бенева, с достолепен анализ в книгата, правят достояние на читателя, внушавайки  РЕСПЕКТ, ПРЕКЛОНЕНИЕ И ВЪЗХИЩЕНИЕ пред неговия духовен образ.

Предложена е схема на хронология на жизнения и творчески път на Асен Златаров и Списък на негови по-важни научни трудове и други публикации, описани на 12 стр., цитирани са 12 литературни източника.

Участието на Кристиан Ковачев в книгата е като съставител на част ІІ: „ЕДНАТА КАТЕДРА МУ БЕШЕ ОЛТАРЪТ”.

Обемът на ІІ част обхваща 25 статии на автори, писани за проф. Асен Златаров или статии от самия Златаров. Изборът на статиите е от г-н Ковачев из библиотечните архиви, поместени на 102 печатни страници.

Възниква въпросът - малко или достатъчни са те, на фона на библиотечните архиви,чрез тази част на книгата, да очертаят образа на Асен Златаров пред съвременен читател, който чува за първи път името му? По мое мнение намирам, че са достатъчни дори да запалят факела на Златаровска светлина пред него, да го спечелят за повече МЪДРОСТ И КРАСОТА в личния му живот.

Във втората част личен принос на съставителя г-н  Ковачев  е избора на статиите и тяхното хронологично подреждане в книгата така, че да изгради многостранния образ на Златаров и да държи  читателя  в непрекъснат интерес - да изчете ІІ част на един дъх… И не само на един дъх, но и да я прочете още веднъж и с все по-ново проникновение и възторг пред духовния образ на Златаров: да се възхити от неговите широки интереси към природата и живота, ученолюбието му с преклонение пред знанията за света, всеотдайност към науката и нейния принос за благото на хората, хуманност и любов към човека, към младежта и студентите, болка за народните страдания и радетел за благоденствието на българския народ.

Възторзи будят статиите за културата на Златаров, неговите многостранни интереси, любовта му към изкуствата и литературата, към творците - създатели на творби от всички области на българската култура. Трогателна е неговата съпричастност към Яворов. Особено буди радост статията “Две светли имена, две сродни души” на Свобода Бенева, може би поради преклонението ми лично и към Николай Лилиев. Без да споменавам заглавията, всяка статия се включва в общия обем на ІІ част, със свой принос към изграждане духовния образ на Златаров, успешна заслуга на съставителя.

Лично аз имам отношение към статията „Баща ми” от сина на Асен Златаров като невероятен пример за отношения родител-дете, актуален в днешното ни време на занемара на този съдбовен за нацията ни въпрос, за семейното възпитание на детето. Особено ценно намирам и поместването на статията  „Култура на сърцето” на Здравко Митовски, с която критерият на Златаров за културно поведение в обществото е за съжаление актуален и за нашето съвремие. Читателят страда и става съпричастен към всяка негова болка към грубата действителност, за неговата ранима душевност.

Но най-силното народно страдание за Асен Златаров идва с неговата преждевременна кончина, предадена невероятно в статията на Жеко Вълканов „Когато Асен Златаров живял и учил народа да живее”…

Но въпреки трагичната си смърт, Златаров остава в народната памет да живее с всичко, което е направил и ни е оставил като завети през своя кратък живот - живот на горяща факла, която разпръсква Прометеевския огън на знание, изпълнен с любов към човека и преданост към народа, тъй рано прегорял и изгаснал…

Остава паметта българска за него, припомняна с почит при поредните юбилейни чествания и при спомена за важни дати в неговия живот. За мен едно такова паметно честване, на което присъствах беше 120 г. юбилей, отразено в книгата със статията на проф. Димитър Колев. 

Завършвам споделеното мое мнение за  книгата „Асен Златаров 130 години от неговото рождение”, която прочетох с вълнение и горещо препоръчам на  младите читатели. С признателност изказвам благодарност на авторския колектив доц. Людмила Генкова, доц. Свобода Бенева и магистър Кристиан Ковачев, че с книгата си поднасят едно общуване с почти живия образ на Асен Златаров, с облагородяващо въздействие върху душите ни, в очакване на светлата дата на 130 годишния юбилей на проф. Асен Златаров.

Ноември, 2014 г.

Статията е публикувана в сп. „Литературен свят“, бр.68, декември 2014 г.

Препратка към оригиналната статия: 

http://literaturensviat.com/?p=100012

 

В СТРАНАТА НА СЪВЕТИТЕ - Д.Д. ДАСКАЛОВ, в. "Час", 19.IX.1936 г.

В страната на съветитe

от проф. д-р Ас. Златаров

У нас има едни своего рода инте­лигентни хора, които живeят с известни предубеждения и надали някой е в състояние да разбие тия предубеждения. Обикновено това са хора с късогледство, слепота и те вървят в живота като коне с капаци на очите. За тях дори „споменаването името на СССР е опасност“. Смятат, че тая стра­на е най-страшният ад, в който  „Сталин прави кебапче­та от човешко ме­со“. Осмели ли се някой ве­стник да съобщи нещо добро, то тия фанатици веднага отсичат: „Той е комунистически“. Опита ли се някой да изнесе истината, готов е епитетът: „платен болшевишки агент“.

Тъкмо тоя фанатизъм, тия пред­убеждения и предразсъдъци иде да подкопае книгата на проф. Ас. Златаров.

Авторът, любим професор, учен, но и добър литератор, още в уво­да смело удря:

— Да, от всичко трябва да се учим.

А после откровено и увлекателно разказва за всичко видяно и чуто в страната на съветите, гостувал в нея по случай XV международен конгрес на физиолозите.

Още първите страници грабват чи­тателя и го пренасят отвъд грани­цата, в необятната руска земя, където 180 милиона хора, от най-раз­лични раси, живеят братски живот. А после две картини, два свята стряскат погледа ни.

Авторът ни развежда мислено навред из Ленинград, Москва; сочи ни да видим с очите си новите улици, работническите квартали, парковете, театрите, музеите, площадите, училищата, градините; да видим бодрите и усмихнати лица на всички тру­дещи се; работници, професори, учи­тели, управници, учащи се, деца; да разберем колосалния успех във всич­ки области; да почувствуваме новия живот, динамизиран, колективизиран, свободен и щастлив за всички ...

С маса цифри, цитати и разсъжде­ния си е послужил авторът, за да ни обясни цялата тази промяна, целия този грандиозен възход. И в края на краищата заключава: „Русия тряб­ваше де мине по пътя на октомврий­ската революция, за да се спаси, но този руски път си е само за Русия“.

Като положително качество на кни­гата следва да посочим голямата правдивост, с която са напоени всич­ки нейни редове. Авторът е устоял докрай верен на уводната си декла­рация: „Да запазиш свободата на духа си и безпристрастие при изуча­ване на една проблема е единствено­то поведение, достойно за човека“.

Искате ли да надникнете в живо­та на братска Русия, да разберете нейния нов облик и смел възход, прочетете книгата „В страната на съветите“ от честния човек и добър разказвач проф. Ас. Зла­таров!

Д. Д. Даскалов

ВАЗОВ ЗА СЕБЕ СИ - ОТПЕЧАТАНО ВЪВ ВЕСТНИК "ЧАС", бр.3, 26.IX.1936 г.

ВАЗОВ

ЗА СЕБЕ СИ

По случай 15-годишнината на неговата смърт

Aз работих половин век на книжовното поле, движим от вътрешен тласък, подчинявайки се на не­утолима душевна жажда да служа на истината и на красотата. Аз пях за България, защото я обичах; аз насаждах в младите души вяра и обич към своето, защото бях син на България; аз прославих нейната божествено хубава природа, защото бях очарован от нея; аз се вглъбих в историята ù, защото бях пленен от величието на нейния ми­нал живот, в епохи далечни, кога­то тя даде на славянския мир свет­лината на словото и, малка сравнител­но, трябваше да води вековна и ги­гантска борба за своята независимост и за постигане на своите идеали; възпях нейните идеали, защото бяха свещени.

Свидетел-очевидец на страшните ù борби, на големите ù страдания, на безкрайната ù слава, увенчала чело­то ù чрез нечуваните и геройски уси­лия на нейните здрави духом и фи­зически синове, аз не можех да остана хладен, аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ.

И всичко това изразих в моята песен. Аз не изпълнявах дълг, за да мога да очаквам одобрение. Не извърших някакъв подвиг, за да ламтя за венци. Работих не за на­града.

КАК СЕ РАЖДАТ "ЧАСОВЕТЕ" - ХРИСТО Д.БРЪЗИЦОВ, в."Литературен час", бр. 2, 1935

Кaк се рaждат „чaсоветe“

Признания на един интервюер. — „Един час при …“  — Закачалката във вестибюла и зъболекарския стол. — Кой как отговаря. — Колко минути има един „час“.

Хр. Д. Бръзицов пръв въведе в България, още преди 5 — 6 години, обичая да се взимат интервюта от писатели, артисти, учени. — въобще от хора на духовна дейност. Тогава бяха интервюирани от него почти всички първенци на мисълта в България. Отсетне други продължиха тая благородна дейност. Този род интервюта продължават и сега, но дали защото интервюерите са се уморили или защото се е намалило числото на окончателно закръглените духовни дейци, често стават грешки. За такива грешки вече се пише и в печата. Изобщо, въпросът за „Един час при . . .“ се поставя на обсъждане. По тоя повод помолихме да ни пре­даде някои мисли върху тоя род интервюта техния първомайстор в България, Хр. Д. Бръзицов. — Бел. ред.

Фокусниците, след като смаят публиката, обичат да показват тайната на изкуството си. И всеки ахва пред простотата на чудото, което току-що се е разигравало пред очите му.

Моята работа — „Един час при … “ нито беше фокусничество, нито чудо, и ако започвам с тоя увод, то е защото, все пак, и аз ще искам да разкрия тайната на моите „Часове“. Някога това би би­ло непрактично и нетактично. Сега може, защото отдавна се простих с „Часовете“. Три години бяха достатъчни, за да бъдат обходе­ни забележителностите на Бълга­рия. Е, разбира се, има и неизслед­вани кътчета, и много прости ме­тали са по-полезни от блестящoто злато — но какво да правя, ка­то станах бижутер?

Имам стотина „Часове“. Не всич­ки са добри и не от всички съм доволен. Първо. За да влезеш в интимен разговор с един човек, особено когато не го познаваш, трябва себеотрицание. Не в смисъл на кураж, а на от­чуждаване от самия себе си. За­качвайки палтото си във вестибюла, трябва да оставиш на закачалка­та и своето „аз“ с всичките му добри и лоши мисли, с всичките му страсти и безстрастия. От те­бе се искат само: слух, говор, памет и една машинка, с която да се снишаваш или възвишаваш, като зъболекарски стол, до нивото на човека, който е срещу тебе.

Но, представи си, че миналата нощ не си спал, че в настоя­щия ден не си заплатил полица­та си, че това, онова… Тогава ти липсва паметта, слухът, говорът, „машината“ — всичко е в стач­ка. А вестникът не чака — трябва днес да дадеш „Часа“ в печат­ницата. Ето — такова „интервю“ не може да бъде от най-сполучливите.

Втора причина да не бъде спо­лучливо: Отиваш при човека, за­щото има малък номер в бройницата на българските заслужили мъже. Но сам ти, не знаеш за­що, нямаш това високо отноше­ние към тоя човек. Например, може да ти напомня някого другиго, който не стои на лявата страна на сърцето ти. Нагласяваш машина­та, но столът не мърда — не сте на равен терен.

Една забележка: „на равен те­рен“ — това не е някоя моя пре­тенция да се приравня духом и дарбом с насрещния. То е само една техническа необходимост за психично приравнение: едно приспособление към средата; едно отър­сване от моя „аз“ и подчинение на отсрещния; едно угаждане, изобщо. Много трудна работа. Ако човек не си е възпитан, може да мине за мазник.

Например, ако той е филолог, трябва да се покажеш, че едва ли не филологията е солта и хлябът на живота ти. Ако е македонец, трябва да почнеш с един пирински акорд. Ако е стар, тряб­ва да възхваляш старостта, най- сетне — и най-трудното …

Повечето не искат от тебе то­ва, но ако не им го дадеш, „интервюто“ пропада. Трябва да им го дадеш, без да са го поискали. Инак, как ще накараш един такъв учен да се разприкаже за детинските си лудории край реката и да ти разкрие ревниво пазените до тоя момент тайни по бъдещи авторски плановe…

Споменавам няколко пъти ду­мата „интервю“. И тази дума е член в моята работа. Колко ме е спъвала тя! Главно, защото не исках да я употребявам — защото е банална, компрометирана и неточ­на за моите случаи — а все пак, трябваше да я употребявам, защо­то… помислете си, как можеш да отидеш при един голям учен и да му кажеш: „Искам да раз­говарям с вас"…

Друго е да кажеш, че искаш интервю.

В безредието, което успях да направя до тия редове, няма да шокира много, ако се спра сега пак на една друга страна на мои­те „Часове“.

Всички, или почти всички хора на науката, изкуствата и въобще областите, чиито представители ме интересуваха, живеят далеко от града. В собствени или чужди къщи, те са пръснати из новите предградия. Знаете къде са Професорският, Журналистическият, Артистическият квартали…  а Антон Страшимиров се е разцепил някъде към малките улици около гарата.

Представете си каква разходка се прави преди тоя „Един час“ и особено ако има „студена“ или „топла“ вълна — както сега наричат зимния студ и летния пек. И пак депресията е нищо пред опасността, да не намерите лице­то, което търсите.

Но — намерили сте го. Лицето е непосветено. Обяснявате му. Някои чувствуват неловкост, особено поради изненадаността. Но тъкмо такива „Часове“ ценя, защото ли­цето не е имало време да потърси помощта на неискреността.

Започваме.

Ако лицето не пуши — и аз не пуша. Ако пуши много, и аз пу­ша много. Разговорът върви. Някои отговарят охотно, на други тряб­ва да се поднася отговор и да го санкционират.

Например: Сигурно вашето мне­ние е, че …

— Да тъкмо тъй, отговаря моят събеседник.

Най-лесни са писателите. Те са свикнали с многото приказки. Уче­ните държат средно место. Най-мъчни са артистите. Въпросите ги затрудняват много. Никой от мо­ите събеседници не беше прост, — знаете, обиколил съм именно сложните българи — и все пак, за някои отговорът биваше удоволствие, а за други — трагедия.

Сега да си призная една лъжа — при това, лъжа в основата, в сърцевината на работата ми. Мо­ите „Един час при … “ никога не са бивали „един час“. Не пом­ня случай да съм разговарял по- малко от час и половина, а пом­ня и „Часове“, които започваха в 2 часа след обяд и свършваха в 6 часа. Мисля, че такъв бе случая с покойния виден обще­ственик, Димитър Мишев, кой­то, при това не пушеше…

От близо стотина души, които интервюирах навремето, само един отклони поканата ми. Това ме за­радва много. Помислих си: Значи и в България има оригинали. А аз обичам много оригиналите.

Хр. Д. Бръзицов

КИСЛОРОДЪТ НА ЖИВОТА - Д-Р В. ЗЛАТАРЕВА /в. "Час", 1937 г.

КИСЛОРОДЪТ НА ЖИВОТА

/Ориг. загл. „ЛЮБОВ И АВТОРИТЕТ“/ 

Отношението към Асен Златаров можеше да бъде определено ка­то съчетание на любов и авторитет. Хората го обичаха, без да го познават — добре, или дори никак — а заедно с това го уважаваха. Много пъти в своите обиколки из провин­цията аз бивах изненадвана от особено сърдечен прием. Хората би­ваха много внимателни към мене, слушаха ме с интерес, чакаха от мене да им кажа много и някак по важни неща. Аз оставах изнена­дана. Докато така, уж съвсем слу­чайно, ще бъда попитана: — Какъв ви е Асен Златаров — чичо ли ? И, когато разберяха, че никакви родстве­ни връзки нямам към него хората оставаха малко разочаровани. Толкова неговото име е голямо, любовта към него силна, че тя може да се прене­се към други и тях да обгърне и стопли.

Но заедно с това той беше име, което предизвикваше уважение и всяка негова мисъл беше правило, кое­то младите приемаха в пълнота.

АВТОБИОГРАФИЯТА НА ИВАН ВАЗОВ - сп.НИВА, БР.49

АВТОБИОГРАФИЯТА НА ИВАН ВАЗОВ *

„Родих се в Сопот на 1850 годи­на. Свърших трикласно училище там; следвах на 1867 година в чет­върти клас на Пловдивската гимна­зия. По-горе не отидох. Чрез постоянно и безсистемно четене на книги довърших — тъй да се каже — мое­то самообразование. Но в него оста­наха голeми празднини . . .

„Записах стихове — зачиракувах в поезията — от 18-та си го­дина. От 20 годишната ми възраст се зафана периода на моитe безко­нечни скитания из странство, имайки два неотлъчни другари: бедността и вдъхновението. Нуждата и съдбата ме развождаха цели 25 години из Ромъния, Турция, Русия, Гърция, Швейцария, Франция, Италия и пр. винаги сиромах, винаги богат със звучни рими и песни.

„От 1895 година, по-честит от Скитника Евреин — аз видях края на моите странствувания, познах вече мирен живот. Но пак не потасах: творческият демон постоянно ми нашепваше: „Работи!“       и аз работех и изливах съдържа­нието на моята душа в песен. Дадох всичко добро, което можах да дам на отечеството. Малко бе, но толкова имах.

„През моя дълъг писателски жи­вот имах и радости и страданния. Първите бяха къси, скоропреходни, вторите бяха по-големи: аз понесох неизчислими удари; изтърпях болежки от немилостиви бодове на честолюбието ми и на вярата ми. Но аз не клюмнах, все вървях напред, защото Стара-планина, под чиито борове се родих и чийто въздух дишах, предаде на духа ми твърдостта на своите скали . . .

„Но да не хуля Бога: 24 октомврий т. г. чрез най-величавия начин ме обезщети, той осветли с лучезно слънце облачното небе на моята късна есен ...

София, 3 ноемврий 1920 год.

Ив. Вазов

* Това е единствената автобиогра­фия, написана на времeто по молбата на главния редактор на сп. „Обще­ствена обнова“ (К. Сагаев), която за първи път сега се появява, тъй като редица обстоятелства попречиха на издаването на книгата: „История на българските изкуства“, където се проектира да се помести. Заета за сп. „Нива“ от специалната програма за Вазовото утро в Народния театър.

 

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР - ИЗ КНИГАТА НА ЙОРДАН ЧОЛАКОВ - АСЕН ЗЛАТАРОВ, 1960

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

През пролетта на 1922 г. в един от нашите малки провинциални градове най-напред с афиши, а после и с глашатая се съобщи, че в читалището ще говори д-р Асен Златаров, професор от Софийския университет, върху „Изкуството да се живее“. Някакво странно раздвиж­ване настъпи в града. Ние, ученици от реалката сме обхванати от непонятен трепет. Всеки от нас, който скрито беше чел изцяло или откъси от неговите поеми „Цветя за него“ и „Песен за нея“, който беше се мъчил да проумее истината в „Очерки по философия на биоло­гията“ — единствен екземпляр на читалището, слушаше с младежки унес обясненията на учителите по химия и естествена история за изключителните качества на този рядък гост на нашия град. А те говореха, че широките му познания на учен, неговата богата и образна реч, въл­нуващото му се сърце на поет и общественик са придавали на беседите му голямо очарование.

Развълнувани от обясненията на нашите преподаватели, обхванати от оная естествена любознателност на тогава­шните провинциални деца да видим жив поет и учен, при това професор, бързаме към първите редици в чита­лищния салон. Но за наша изненада малкият салон беше почти пълен. Часове преди сказката любознателни граж­дани и хора с културни интереси от близките села бяха вече заели местата в салона. Ние се промъкваме между групите от страничните редици и чуваме как един от по­сетителите разказва, че пътувал с влака 4 часа до съсед­ния окръжен град, за да се наслади на неповторимата радост от Златаровите беседи.

Настъпи определеният за сказката час. И ето на примитивно декорираната сцена се появи той. Смущаваща тишина. Погледът бързо обхваща едно огромно, вдлъб­нато по средата чело и под него окъпани в мека усмивка очи, от които струи и ум, и сърдечност, и галеща мекота. И бавно над залата се разнася тих, напевен, баритонов глас. Среден на ръст, слабо приведен, с нежно движение на ръцете си, с леко ритмично полюляване на цялото тяло, чудният майстор на словото превърна в миг всички в остър слух.

Има думи, които не се запомват — те са като музика, която прониква в душата ни, държи ни под своята могъ­ща власт, ние чувствуваме дълбоко развълнувани нейната прелест и се оставяме да бъдем носени от приказната й сила. При Златаров изречените думи имаха не само обая­нието на музиката, но и богатството на един интересен опит, дълбоките промишления на общественика и трога­телната загриженост за човека от едно велико сърце.

Може би по-голямата част от слушателите не раз­бра сложните термини на биохимията, физиологичните процеси на храненето и глада. Може би за първи път те чуваха в такава трактовка съчиненията на Байрон, Прюдом и Гьоте. И все пак хората стояха като опиянени от могъщия сноп светлина, която заля душите им. Мисъл след мисъл, новост след новост разкриваха пред погледа постиженията на човешкия дух, които възвишават. Из­тръгнати от света на сивата делничност, слушателите бяха пренесени в един по-възвишен свят на размисъл и вяра в живота. Всекидневните неща намираха ново тъл­кувание, животът придобиваше като че ли някакво ново очарование и етично съдържание. А всичко беше казано с такова изразно съвършенство, с такава естествена и не­принудена модулация на гласа, с такъв изискан жест и подкупваща мисълта и сърцето жизненост, че аудиторията би желала тази беседа да се превърне в непресекващ извор на радост от живота и упование в неговия смисъл и предназначение. Като пролетен вятър бяха неговите думи. Те хвърляха животворни кълнове в душите на хората, действуваха като духовни катализатори за укреп­ване на волята за подвиг и дело, за нравствено възвисяване, за смела и честна борба срещу тъмните сили на деня.

Кой беше всъщност този човек? Някакъв ли све­тъл потомък на нашите възрожденци, превърнал във върховна максима на съществуванието си вярната и честна служба на живота?

Откъде идваше обаянието на тази личност, в чието благородство, пламенност и чистота се съчетаваха спо­койствието на мъдростта с темперамента на трибуна ? Кой беше този удивително изискан естет и гневен изобличител, от чиято реч много гузни съвести бяха улучени и пред чието голямо и разточително сърце народът стоеше опиянен?

            Из книгата на инж. Йордан Чолаков – „АСЕН ЗЛАТАРОВ“, изд. „Народна просвета“, 1960

Подготви: КРИСТИАН КОВАЧЕВ

БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРСКИ ХИМИЦИ - ПРОФ. ЗАХАРИ КАРАОГЛАНОВ

проф. ЗАХАРИ КАРАОГЛАНОВ

ЗАХАРИ КАРАОГЛАНОВ

(1878 – 1943) 

Всяка сутрин в точно определено време — толкова точно, че можем да сравняваме часовниците си, проф. Захари Караогланов — титулярът на Катедрата по аналитична химия в Софий­ския университет, пристига в Химическия институт с бавна, отмерена и пълна с достойнство походка. Очите му, закрити зад очила с големи черни рамки, гледат остро и съсредоточено. Цялата му фигура, ниска и набита, излъчваща спокойствие и сериозност, вдъхва респект и уважение. Той не бърза, не се суети, но и не се бави и не изостава. Всичко у него е предва­рително точно установено, пресметнато, известно, сигурно. Вре­мето му — всичките часове на дните и нощите — е разчетено и разпределено, работата му е планирана, почивката му е даде­на. Той е човек на системния и програмен живот.

Захари Величков Караогланов е роден на 24 юни 1878 г. в гр. Шумен в обедняващ, но буден, любознателен и родолюбив занаятчийски род. Отрано малкият Захари опознава нуждата и привиква на труд. Отначало помага на баща си в занаята, а после като ученик преподава уроци на по-слаби ученици и по този начин припечелва нещо за преживяване. Около него в семейството му съществува атмосфера на нежност и внимание, което се създава от трите му сестри, между които той е един, гален и обичан брат. Той израства тих, скромен и внимателен, с коректни жестове и вежливи обноски.

БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРСКИ ХИМИЦИ - ПРОФ. ПЕНЧО РАЙКОВ

ПЕНЧО РАЙКОВ

(1864-1940)

С името на Пенчо Райков е свързан полувековен период от развитието на химията в България след Освобождението. Той е един от създателите и уредниците на Химическия институт при Висшето училище в София, преобразувано по-късно в университет, откъдето пламва искрата на българската химическа наука и академична дейност. В продължение на 50 години П. Райков непрекъснато служи на химията в България с научна, преподавателска и приложна дейност. На него принадлежи първият български оригинален научен труд по химия. Неговата катедра при Висшето училище и след това при университета участвува дейно в създаването на първите български химически кадри. Затова Първият редовен конгрес на бившия Съюз на българските химици през 1925 г. избира и провъзгласява П. Н. Райков за почетен член на съюза като един от най-заслужилите на химическото дело в България химици.

Пенчо Николов Райков е роден на 6 декември 1864 г. в будното балканско градче Трявна в семейството на виден и заможен търговец. Като 11-годишно дете той изживява страшните перипетии на Дряновското въстание, след жестокото потушаване на което озверените османски пълчища се отправят към Трявна, заплашвайки я с огън и меч. В тези дни на тежки народни изпитания, когато малцината местни турци започват да точат ятаганите си, а изплашените до смърт тревненци се готвят за бягство в Балкана, малкият Пенчо с неколцина свои другарчета въодушевено лее куршуми и скрит зад прозорците на бащината си къща, храбро очаква в решителната нощ османските орди с кабзалия пушка в ръка…Тези ранни преживявания пораждат в душата на бъдещия химик горещи чувства на любов към свободата и родината, които той запазва през целия си плодотворен живот на учен, човек и гражданин.

Първоначално и прогимназиално образование Райков получава в родния си град, като пише с пръст върху пясък в чиния, а после с паче перо, потопено в мастило от черни черници. Баща му Никола Райков, човек практичен и пресметлив, гледа добрата си търговия и смята, че синът му е вече достатъчно образован, щом знае азбуката и сметалото, за да навлезе в търговията. Но майка му Тота Екимова, умна и будна българка, има по-високи амбиции. Тя иска да види сина си истински изучен и скланя бащата да го изпрати в Русия. Райков учи в реалната гимназия на гр. Николаев, която завършва с отличие през 1883 г., и се завръща в България. В Русия той получава предимно хуманитарно образование, а сам чувствува влечение към естествените науки и още същата година се отправя за Лайпциг, Германия, чийто университет се слави с традициите на стар и уреден германски университет. В Лайпциг Райков записва първо медицина, но след един семестър, чувствителен към гледката на трупове, се прехвърля в специалността химия, която най-много го привлича и на която се отдава за цял живот. Заедно с това той посещава и лекциите на прочутия философ Вундт, които оказват по-късно благотворно влияние върху неговата преподавателска дейност.

Наред с учението П. Райков взема живо участие и в обществения живот на студентската младеж в Лайпциг. Той е член и деятел на Славянското академично дружество, основано през 1878 г., което по-късно се разделя на народностни секции и една от тях се превръща в „Българско академическо дружество“.

През 1885 г. П. Райков, както и мнозина други ентусиазирани български младежи, прекъсва временно студентските си занимания, за да вземе участие в Сръбско-българската война като доброволец в студентския легион. Бързото приключване на войната обаче не дава възможност на легиона да участвува във военните действия, но той показва готовността, себеотрицанието и патриотизма на българската следосвобожденска младеж, която възмъжава под влияние на най-добрите възрожденски традиции на нашия народ.

След войната П. Райков продължава да следва в Лайпциг, където завършва курса на обучението си и през 1888 г. полага с успех докторски изпит. Веднага след това той се завръща в родината и се отдава на неуморна и народополезна творческа работа като химик, професор и общественик.

Райков учи химия при едни от светилата на тази наука по онова време —Колбе и Вислиценус. При Херман Колбе (1818-1884) Райков слуша лекции само през 1883 г. — една година преди неговата смърт. Колбе — талантливият и прославен ученик на Берцелиус, е последният противник на структурната теория. Той, самотен между химиците на своето време, продължава да си служи с дуалистични формули, които изразяват строежа на органичните съединения чрез двойка радикали. Тези чудновати и много често абсурдни формули, трудни за разчитане и разбиране, правят от органичната химия един особено мъчен за усвояване предмет. Колбе се присмива на структурната теория и счита структурната формула на бензола, предложена от Кекуле (1865) и доказана от неговия ученик Байер (1886), само „една фантастична постройка“. Той нарича „теорията на атомното свързване“ на Кекуле чиста фантасмагория, а сам приписва на бензола съвсем странна структурна формула, като го приема за триацетилен.

Колбе има отрицателно отношение и към стереохимичната хипотеза на Вант Хоф, която се явява по-нататъшно развитие на структурната теория.

Отчаян от сложните формули на Колбе, младият Райков решава да напусне химията, но тъкмо тогава Колбе умира. Наследник на Колбе по катедра, но не и по идеи става Йоханес Вислиценус (1835—1902), убеден привърженик на структурната теория и на нейното по-нататъшно развитие — стереохимичната хипотеза. Ясните, модерни и прогресивни възгледи на Вислиценус, неговите точни и увлекателни лекции завинаги спечелват Райков за органичната химия.

Под влияние на своя учител Вислиценус сам П. Райков избира за докторската си работа тема из областта на геометричната изомерия, за обяснението на която Вислиценус използува тетраедричния модел на Вант Хоф за въглеродния атом. Още като студент Райков намира, че алфа-метилканелената киселина, наречена от него неправилно фенилкротонова, съществува в две различни кристални форми с различна точка на топене. В дисертационната си работа Райков търси двата геометрични изомера на алфа-метилканелената киселина, предвидени от теорията на учителя му, но вместо два открива три, единия от които приема за структурен изомер. По-късно други автори доказват, че третата форма представлява всъщност кристална модификация.

Когато Райков завършва висшето си образование и се завръща в родината си, химията в България е още в зародиш.

Младата скороосвободена от османското робство държава чувствува остра нужда от интелигентни сили във всички области на обществения, стопанския и културния живот. При такива благоприятни социални условия способните и действени личности бързо намират своето място в обществото, бързо напредват и завоюват най-високи постове. Така и младият и способен доктор по химическите науки, носител на две култури — руска и немска, за кратко време след завръщането си в родната страна възлиза до най-високите стъпала на една блестяща кариера. Първата година става учител в педагогическото училище в Казанлък, където директор е д-р Кръстев, другар на Райков от славните студентски години в Лайпциг. На втората година се премества за учител в I Софийска мъжка гимназия и едновременно с това е назначен за извънреден преподавател по химия в новооткрития физико-математически отдел при Висшето училище. В 1892 г. Райков е повишен в редовен преподавател в училището, а две години по-късно той е назначен за редовен професор и титуляр на Катедрата по органична химия. На този пост Райков остава до 1935 г., когато излиза в пенсия поради пределна възраст.

През преподавателската катедра на проф. Райков минават всички български химици, завършили в Софийския университет до 40-те години. Мнозина от тях по-късно се издигат на важни постове в държавния апарат и в университета. По този начин в продължение близо на половин век химията навлиза постепенно във всички отрасли на българския културен живот под косвеното влияние на П. Н. Райков. Сам Райков подчертава, че цената на неговото дело е в това, „гдето е могъл да допринесе за създаване на добри химици в страната си“.

Като преподавател П. Райков се налага с авторитет, защото още от самото начало на дейността си той не само преподава, но и разработва научни проблеми. Неговите ученици си спомнят с възторг за него, за неговото педагогическо майсторство. „Лекциите на проф. Райков, които съм слушал и аз — пише проф. Д. Иванов,— бяха издържани във всяко отношение. Те бяха образец на яснота и методичност. Формулите, които пишеше на дъската, винаги структурни, бяха симетрични, красиви, изпъстрени, ако е нужно, и от цветни тебешири. Демонстрационните опити бяха ефектни. В тях той винаги влагаше нещо свое, като ги опростяваше до крайна мяра, за да могат да бъдат извършени и при най-неизгодни лабораторни условия. Студентите гледаха и слушаха с наслада и задоволство, без да усетят как минават двата часа (неговите лекции бяха двучасови). След лекциите проф. Райков поканваше студентите да приближат катедрата, за да разгледат отблизо изложените препарати. Той влизаше в разговор с тях, задаваха се взаимно въпроси и по този начин се създаваха непринудени отношения между професор и студенти“.

За да добият студентите представа за епохата преди утвърждаването на структурната теория в органичната химия, П. Райков с охота показва през време на лекциите си учебника на Херман Колбе с неговите причудливи, сложни и трудни за разбиране химични формули.

Не само лекциите, но и практическите упражнения на проф. П. Райков са образцови. „Интересно е да се отбележи обстоятелството — пише неговата дъщеря и асистентка Теодора Райкова-Ковачева, — което баща ми често изтъкваше, че в противовес на строгите научни методи при лекциите в Лайпцигския университет упражненията в лабораторията са се водили твърде свободно, при слаб надзор от страна на асистентите и затова не са били изключени и нещастни случаи.“ Даже сам Райков веднаж е пострадал тежко от изгаряне при спукване на една колба с лесно запалима течност. Затова по-късно като професор в Софийския университет той поставя практическите упражнения на студентите в лабораторията на строги начала и в това отношение изпреварва Лайпцигския университет. „Сравнявайки лабораторните занимания в Лайпцигския университет оттогава със сегашните упражнения в нашия университет — продължава Теодора Райкова, — баща ми често изтъкваше голямата разлика помежду им. С това той искаше да подчертае, че нещо повече е направено у нас от онова, което е било в прочутия германски университет.“

В лабораторията „той беше в стихията си — пише Захари Караогланов, един от първите студенти на Райков. — Лабораторията се превръщаше в храм, в който всеки студент следваше пътя, който му се сочеше от проф. Райков. . . Там се даваше на разположение голяма химическа библиотека, много книги и списания, което немалко помагаше за постигане на благородните амбиции на проф. Райков. Той особено държеше на добрата подготовка на практическите занятия и не позволяваше да се мине упражнение, без да се извлече от него максимум полза.“

Райков проявява особена дарба за конструиране на апарати и подобряване на методите за работа в химическата лаборатория. Още като студент в Лайпциг Райков показва дарба на изобретател с първите си нови конструкции и творчески усъвършенствувания на лабораторни пособия, апарати и методи. По-късно, когато е вече учител в I Софийска мъжка гимназия и същевременно преподавател във Висшето училище, неговата новаторска дарба намира благоприятна почва за развитие и се разгръща в едно забележително изобретателство, чиито обилни плодове и днес не са загубили своята практическа стойност и полезност.

Лабораторните опити по химия в програмата на нашите средни училища се въвеждат късно — едва през 1903 г. Дотогава онагледяването на уроците по химия е рядко явление и се състои в елементарни демонстрации в клас, извършвани при това само в малък брой училища по почин на отделни учители. Показването на някои прости пособия за годишния изпит по химия в Сливенската мъжка гимназия през 1873 г. става сензация, описана в страниците на тогавашния периодичен печат като забележителна педагогическа новост.

Първите училищни лабораторни пособия били вносни и скъпи, доставяли се трудно и затова били редки и оскъдни. Всичко това се явявало пречка за използуването на лабораторните опити като източник на знания и средство за онагледяване и затвърдяване на уроците по химия в нашите средни училища непосредствено след Освобождението. Тъкмо в тази историческа обстановка конструкторската дарба на младия доктор по химия П. Н. Райков намира простор за проява и развитие. Сам учител, той помага на своите колеги — учители по химия, с редица улеснения за самоделно създаване на уреди и методи за целите на обучението по химия с лабораторни опити в клас. Тази новаторска дейност намира подкрепа и от страна на тогавашното Министерство на народното просвещение, което публикува в страниците на своя официален орган „Училищен преглед“ редица апарати и методи на Райков и по този начин те стават достояние на широк кръг учители.

Творческата дейност на Райков за развитие на химическата лабораторна техника получава подтик и съдействие също и от страна на д-р Краузе — редактор на немския Chemiker Zeitung (Химически вестник), който редовно предоставял място в колоните на списанието за публикуване на изобретателските постижения на българския химик, с който установява тесни и дружески връзки за цял живот.

Проф. П. Н. Райков обогатява инвентара на химическата лаборатория с повече от 50 нови и оригинални апарата, публикувани главно на немски език. Те се отличават с простота и остроумна конструкция, лека манипулация и широка приложимост за преподавателски и научноизследователски цели. Особена популярност и разпространение получава пневматичната вана на Райков, която е едно от най-забележителните му конструкторски решения. Заслужава да се отбележи също неговият термометър с удължена скала, защитен в Германия с имперски патент през 1895 г. Това е изобщо първото изобретение на българин-химик, получило правна защита. Особен интерес и полезен принос в техниката представлява конструираният от Райков приемник за непрекъснато събиране на дестилационни фракции под налягане, произвеждан на времето си от германски фирми. Забележителни усъвършенствувания Райков внася също в устройството на Киповия апарат, на някои бюрети, при които са избягнати кранчетата и перлите, около които се натрупва сух остатък от разтвореното вещество при излитане на разтворителя. Без тези усъвършенствувания, както е известно, работата с обикновените бюрети се затруднява.

Много от апаратите на Райков са влезли в ръководствата по химия и физика. Някои от тях са поместени например в първия том на прочутия Наръчник за лабораторна техника по неорганична химия от Щелер, също в първия том на Препедевтиката по физика и химия на Гризбах, във Фармацевтичната химия на Едуард Шмид и др.

Специално трябва да бъде отбелязан творческият принос на проф. Райков в методиката на химическата лаборатория. Оригиналните и лесно изпълними начини за заваряване, пробиване, рязане и огъване на стъкло, създадени от него, са технически операции, без които не може да се осъществи апаратурната подготовка на нито един опит по химия в клас. А остроумните улеснения на Райков за замяна на специалните и скъпи стъклени кранчета в учебния кабинет по химия с прости коркови или гумени тапи и стъклени тръбички, както и простите начини за отвеждане и събиране на газ за демонстративни цели в клас са и днес ценно достояние на нашите училищни лабораторни упражнения по химия, макар че времето отдавна е заличило името на Райков върху тяхното авторство.

Поучен от злополуките в студентските химически лаборатории на Лайпцигския университет, където грижите за безопасността на работата са били твърде малки, Райков създава добре познатия на неговите ученици метод за безопасност при лабораторните опити, състоящ се просто в това, че под всяка апаратура, с която студентът работи, се поставя дълбока тава. При евентуално счупване на апарата в нея ще се събира съдържанието на апаратурата, без да се разпилява.

Научната дейност на проф. Райков започва още от студентската скамейка с неговите занимания за усъвършенствуването на лабораторните апарати, прибори и методи, продължава като професор изследвания в областта на аналитичната и неорганичната химия и се утвърждава специално в органичната химия. Встъпването на Райков в научното поприще съвпада с бързото развитие на производителните сили на младата българска държава, когато се чувствува остра нужда от просветени и компетентни дейци. Затова и неговите изследвания имат изобщо подчертана практическа насоченост. Той създава първите норми за нашето розово масло, работи върху откриването и идентифицирането на важни вносни по това време химикали, лекарствени вещества и суровини, изследва питейни води и пр. Заедно с това Райков дава и няколко теоретически трудове, в които разглежда въпроса за асимилацията на въглеродния двуокис в листата на растенията, структурата на водородния прекис и механизма на редукция на ароматните нитросъединения до амини с желязо в солнокисела среда като изключително важен проблем в синтетичната органична промишленост.

Проф. Райков е автор на първия български оригинален изследователски труд по химия. В този начален труд на българското научно химическо творчество Райков си поставя за цел да подобри обемното определяне на сребро и халогени. Трудът е публикуван през 1894 г. След това редица чужди учени публикуват също такъв метод, без да споменат името и приоритета на Райков. Премълчаването на Райков в западната и американската химическа литература като автор на метода може да бъде обяснено с характера на неговата публикация, която представлява едно предварително съобщение, неподкрепено с опитна част и публикувано в неаналитичното списание на д-р Краузе, където остава незабелязано от специалистите.

Но авторството на Райков върху въпросния метод не се споменава и в българската химическа литература, макар че колегите му били много добре запознати с неговия забележителен национален принос.

През учебната 1900—1901 и 1917— 1918 г. проф. П. Н. Райков става декан на Физико-математическия факултет, а през учебната 1908—1909 г. той е ректор на Университета. Ректорската си реч посвещава на Далтоновата теория, която разглежда в нейното историческо развитие, като завършва с гордата увереност в бъдещото могъщество на химията „когато за богатството и материалното благоденствие на един народ ще се съди вече не по обширността и по природните богатства на земята, която владее, а по размерите и по степента на съзнанието, с което култивира химията“.

Вън от университетските си занимания Райков проявява постоянен интерес към редица обществени и културни начинания. Той е член на Немското химическо дружество в Берлин, приет по предложение на проф. д-р Н. Добрев и Р. Беренд. Той е един от основателите на Българското химическо дружество в София и негов пръв председател. Райков полага големи грижи за преуспяването на дружеството и е провъзгласен през 1925 г. за почетен председател на новооснования Съюз на българските химици, в който се преобразува Българското химическо дружество с неговите поделения. Райков е член на Българската академия на науките и председател на нейния природо-медицински клон преди Девети септември. Като делегат на университета и други институции Райков посещава редица международни конгреси и конференции по химия, на които изнася и свои научни постижения.

В историята на Софийския университет името на Райков е свързано с откриването на Медицинския факултет като член и по-късно председател на комисията по откриването на факултета. От 1919 до 1922 г. той води обучението по органична и неорганична химия в същия факултет.

Проф. П. Н. Райков умира на 24 юни 1940 г. в София, като оставя след себе си светлата диря на един от най-известните представители на зараждащата се след Освобождението българска химическа наука.

Из книгата на Мирослав Парушев: „Бележити български химици“, изд. Народна просвета, 1980 г.

Портретът на проф. Пенчо Райков в статията генериран с изкуствен интелект по негова фотография.