БОРИС ВАЗОВ
В тия спомени често става дума за нашето
семейство и за неговите членове. Ето някои сведения:
Нашето семейство (на Минчо Иванов Вазов и
Съба хаджи Николова) броеше седем братя и две сестри, родени в следния ред:
Иван (народния поет), Никола, Кирко, Ана) Георги, Михайл, Въла, Владимир и
Борис. Преди мене имало едно момченце — Петьрчо, починало в детска възраст; в
„Спомени и документи“ погрешно е отбелязано, че то е било след мене.
Баща ни е убит от турците на 52-годишна
възраст, през юли 1877 година, когато е опожарен родният ни град Сопот; майка
ни Съба хаджи Николова почина на 6. XI. 1912 година на 79-годишна възраст. Тя
се е оженила на 15½ години и в продължение на 24 години е родила 10
здрави деца, от които само едно е починало в детска възраст поради нараняване
при едно падане. Брат ни Иван — народният поет — живя 71 години и 3 месеца;
брат ни Никола — 65 години; Кирко — 86 години; Ана — 72 години, Георги — 73
години; Михаил — 24 години (убит като офицер в преврата на 9 август 1886); Въла
— 80 години; Владимир — 77 години. Брат ни Михаил, младеж с артистични
наклонности, с дух любопитен и смел, през 1883 година заминал за Франция.
Останал без средства, той постъпва в чуждестранния легион и служи в Африка.
Успял да се отърве от легиона, след дълги случки и страдания се завръща в
България чрез застъпничеството на брата ни Иван в навечерието на Съединението;
постъпва войник в I соф. полк. Отличава се много във войната против Сърбия,
бива награден със златен кръст и за отличие произведен офицер. Когато стана
нужда да се илюстрира „Под игото“, брат ни Иван даде на художника Мърквичка, портрета на брата ни Михаила, за да на прави по него образа на
Кралича (Огнянов), защото имал него пред вид.
От цялото семейство съм останал само аз.
Народният поет е роден на 27 юни 1850
година — двадесет и три години преди мене. Тази разлика не ми е давала
възможност да зная много нещо от живота на брата си, спрямо когото аз съм бил
винаги като дете. От друга страна, патриархалният бит на нашето семейство и
вроденото чинопочитание не ми са позволявали да се намесвам в неговия живот. Не
съм бил и винаги при него. По неволя моите сведения и спомени са откъслечни и
случайни. Нито по занятие, нито по призвание съм бил близко до брата си.
След изгарянето на Сопот (1877 година)
нашето семейство беше разпръснато и материално разорено. Мама и невръстните
членове на семейството (Въла, Владимир и аз) се завърнахме в изгорелия градец,
дето прекарахме 3 години. Брат ни Иван, който от 1880 година се настани в Пловдив,
идваше през лятото да ни обиколи и да работи. Само през 1884 година отидохме от
Стара Загора (дето бяхме две години при брата си Кирка, лекар там в Пловдив при
него. Тогава бях ученик в IV отделение. Стоях там до 1886 година, когато брат
ми емигрира. По-сетне бях заедно с него от 1889 до 1890 година, когато постъпих
във Военното училище. През 1896 година живях пак при него в София, до края на
1899 година, когато се уволних и заминах да следвам в Париж. Бях отново при
него от 1904 до 1906 година, когато се задомих. След това, до самата му
кончина, съм имал възможност да бъда свидетел на неговия живот. Ho аз не съм
бил в състояние да зная всичко. Брат ми Георги сигурно знаеше повече, както и
брат ми Владимир, а така също и сестра ми Въла, която през последните години
живя при него и се грижеше за него. Но те всички са покойници. Останал съм от
семейството само аз. Ще се постарая да дам каквото зная за поета при
съзнанието, че това, което зная, не е изчерпателно.
*
* *
Има още много живи българи, които помнят
образа на поета. Останалите фотографии доста ясно предават този образ, който
има своята особеност и не може да бъде смесен с кой да е друг образ на виден
деятел. При все това нека дам някои подробности. Брат ми беше висок човек
(най-висок в нашия род), навярно около 1,79 м. Окръжността на главата —
58. Тяло — правилно и стройно, прибрано, неразпуснато, без никакви естествени
недостатъци. Нос — правилен, чело — високо, малко наклонено назад. На челото —
отвесна гънка, силни надочни мускули. Гъсти, рунтави, големи вежди, под които
поглеждаха сиви доверчиви очи. Мустаци — огромни, които оставяше свободно да
растат, без да ги подстригва. Устните плътно затваряха устата, така че зъбите
не се виждаха. Здрави зъби; до края на живота му предните зъби не бяха поредели.
Подбрадък — доста широк, с лека гънка по средата. Лице — бяло. На младини
неговата коса е била буйна и тъмно кестенява. Като млад е носил, по тогавашния
емигрантски обичай, голяма брада. Такава е била външността му до преместването
му от Берковица в Пловдив (1880 година). Посетне, в София (1896), той премахва
брадата. И оттогава е запазил лицевата външност, която е най-известната на
съвременниците. През последните си години поетът носеше постоянно очила, защото
зрението му беше поотслабнало. Пръсти на ръцете — солидни, дълги, правилни,
хубави, които просто говореха. За брата ми без преувеличение може да се каже,
че беше хубав и представителен човек. Той не беше бохем. Нито в шапката му,
нито във вратовръзката, нито в дрехите му не се забелязваше подчертаването на
някоя тенденция на модернистка особеност. Той не беше и франт. Но държеше да
бъде прилично и стегнато облечен, да бъде грижливо почистен, винаги с висока
бяла колосана яка с прикривени краища и хубава вратовръзка. На ръката носеше
семейния брилянтен пръстен, останал от чича ни Кирка (бащин брат). Тоя пръстен
го носеше напоследък сестра ми Въла. Тя го предала заедно с други вещи,
останали у нея от брата ми, на по-раншния директор на Народната библиотека
Райчо Райчев. Последният поради бомбардировките запазил тия неща у себе си.
Доколкото ми е известно, през 1946 година г. Райчев е предал тоя пръстен в
Министерството на народното просвещение. Този пръстен беше едничкото украшение,
което брат ми носеше. През последните години носеше и броеница. Той се бръснеше
почти всеки ден, но не сам, а отиваше при махленския Фигаро на улица „Гурко“,
който свиреше на мандолина и на китара и му разправяше новости из София. Бяхме
го снабдили със самобръснач „Жилет“, но той никога не го опита. Ужасяваше се от
новостите. След юбилея му поставиха служебно телефон в кабинета, но той никой
път не се докосна до него — да говори или да отговори. До края на живота си той
ходеше прав като свещ, не получи никаква гърбица. Неговите ръце не трепереха.
Във врата си не беше много подвижен, така че за да види какво става наоколо,
той почти винаги се обръщаше с тялото (впрочем това е черта на нашия род).
Брат ми, както е известно, имаше едно
характерно за него кимане с глава (тик). Това кимане не беше болезнено, то не
беше придружено с изкривяване на чертите на лицето (гримаса) и не го
загрозяваше. Откак помня брата си, той имаше това кимане. То беше по-скоро нещо
като ритъм на чувство и мисъл и ставаше винаги, когато брат ми имаше нещо да
каже или си мислеше нещо.
*
* *
Брат ми беше здрав човек. Освен преходните
заболявания от настинка, които посещават всекиго при промяна на времето, и при
заболявания, за които говоря по-долу, той боледува няколко пъти; от тия
заболявания само веднъж животът му беше в опасност. През 1893 година, мисля,
той страдаше доста тежко от лоша пъпка на врата. Оперира го д-р Хаканов. От
операцията останаха следи, които поетът грижливо прикриваше с косите си.
Когато се завърна от емигрантство (1889
година), той страдаше от нервно разстройство и по съвета на лекаря всеки ден
правеше студени душове в един навес на хотел „Вазов“ (по-сетне „Люксембург“, на
улица „Алабин“), дето временно живееше. Аз пълнех душа, който беше поставен
доста високо, затова се качвах на една маса и оттам — на стол. Един ден паднах
и едва ли не се пребих. Брат ми ме много съжали. И по-сетне той страдаше от
особени болки, било в гърлото, било в ръката. Усещаше болки само в една точка,
нямаше рана или подутост. Тия болки го най-много измъчваха. Често ходеше при
лекари, но без полза. После болките минаваха и той продължаваше своята работа.
До последната година на живота си той често усещаше болка в гърлото и се
оплакваше.
Особено страдаше от очебол, когато
трябваше да за завърши „Под игото“. Тогава живеехме в една полусрутена къща на
улица „Витошка“. Мама успя да нареди къщата и да създаде някои удобства за
брата ми, за да може той да се занимава. За жалост, страдаше от очебол и не
можеше да пише, нито да чете. Челото му беше постоянно превързано с компрес.
Първата част от романа беше вече дадена
под печат в „Сборник за народни умотворения“, издаван от Министерството на
народното просвещение. За да ускори завършването на романа, брат ми ме накара
да пиша под негова диктовка (библиотека „Иван Вазов“, № 114, „Преди тридесет
години —спомени за една моя книга"). Дълго време той ми диктува. Тогава
бях ученик в пети клас на гимназията и умеех да пиша доста правилно. Останало
ми е впечатление за силната памет на брата ми, когато се касаеше да добави,
поправи или съобрази с нещо в текста, без да може да прочете той сам
страниците. Той ми посочваше с голяма точност на кое място трябва да се нанесат
поправките.
По онова време брат ми почти не излизаше
от къщи, защото ръкописът трябваше да се даде скоро и брат ми беше постоянно
зает с довършването му. Във време на отдиха ме караше да му свиря на цигулка. В
Пловдивската гимназия, от която бях изключен поради бунта, аз бях получил
първите уроци по цигулка от учителя по пение Байданов, но после сам продължих.
Бях научил да свиря някои леки оперни парчета (от „Фауст“ на Гуно особено) и
някои песни от Шуберт. Свирех грубичко, но — вярно. Брат ми обичаше да му
свиря. Това го облекчаваше, а може би и подхранваше въображението му. Вечер пък
ме караше да му прочитам от началото до края в. „Дневник“, който беше пълен с
новини. Понякога се опитвах да прескоча някоя новина, която ми се виждаше
неинтересна, но брат ми усещаше това и ме караше да чета всичко поред.
Впоследствие, когато станах журналист и редактор, аз с благодарност си спомнях
за това принудително четене, което беше първото ми запознаване с
вестникарството.
Положението на нашето семейство беше
тогава доста печално. Брат ми Георги беше емигрант в Русия. Той беше взел
най-деятелно участие в детронирането на княз Александър Батенберг (1886 година).
Имахме един брат, Михаил, поручик от I. полк, убит в преврата, единствената
може би кръвна жертва, дадена тогава в преврата. Брат ми Кирко лекар, също беше
емигрант. Цялото семейство беше нарочено. В София беше останал само брат ми
Никола (вторият брат), който се занимаваше с дребно строителство и временно
експлоатираше хотела след чичовата смърт; от чичо ни беше останала и една
воденичка при с. Малашевци, около която се грижеше. Материалното ни положение
беше съвършено незавидно. Спомням си, че между моите съученици от гимназията
(бяхме другари с Георги Данаилов, по-сетне професор и министър) аз бях
единственият зле облечен, което ме стесняваше.
Печатането на „Под игото“ в „Сборник за
народни умотворения“ донесе на брата ми Иван известна охолност, защото му
плащаха по 200 лева на кола, доста голям хонорар за онова време.
При все това изглежда, че брат ми е
изпитвал материални мъчнотии. Аз бях свършил VI клас и преминавах в VII. Един
ден той запита мама: „Какво да правим с Бориса, да го дадем някъде писар.“
Разбрах, че тежа, и без да питам, постъпих във Военното училище, като никога аз
не открих причината, поради която постъпих в това училище.
Следва продължение ...
Подготвил за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар