Бай Митре фурнаджията си доведе в Перущица едно малко
момченце на около година и половина, едва проходило. Той беше вдовец и си
нямаше, гдето се вика, ни дете, ни коте, та му го дали някакви македонци,
негови роднини, да го отгледа, хаир да направи. Защото през зимата момченцето
останало кръгло сираче, без баща, без майка — отнесла ги тежката болест.
Подрасна момченцето, стана хубавко и как да не стане, като го хранеше бай Митре
с банички, с мекици, с милинки, а най-много с мръвки, които и той като всички фурнаджии
крадеше от хорските гювечи.
Как се казваше момченцето, не помня, помня само прякора му —
Тъпчо. Викаха му така, защото фурнаджията не казваше: ״Аде
да пойграш малце
ръченица“,
ами: ״Аде
да потъпаш малце
ръченица.“ Като се
напиеше бай Митре в неделя следобед и вземеше тамбурата да свири: ״цъмана-цъмана-цъмана“, момченцето
започваше
да играе босичко
пред фурната и все що
човек имаше в махалата, се
струпваше
да го гледа,
защото беше много миличко, пък то: ״тъпата-тъпата-тъпата“, обикаля с крачетата наоколо и ръчичките все на кръста като балеринка —
така го беше учил фурнаджията.
Спреше ли Тъпчо да тъпа, бай Митре вдигаше тамбурата с
шийката нагоре, гаче вдига револвер да гърми, и се провикваше: ״Е-хе-хе-хе!
Шо ми благо
идет! Пат-пат-пат!“
Като стана Тъпчо по-голямо момче, бай Митре започна да го
праща с гевреци из селото. Продаваше ги нанизани на една точилка, но тичаше
толкова бързо, че докато слезеш от къщи да си купиш, офейкало нагоре в
Гашаровата махала, оттам през Цачевия мост в Хаджитилевата махала, та чак горе
при църквата ״Свети Атанас“ и после доле
при новото училище. Тук децата се струпваха с
викове около точилката
и не оставаше
ни един геврек
непродаден.
— Гевреци, гевреци-и-и! — продължаваше да вика то и след като беше
похарчило всичко, тичаше с голата точилка обратно към фурната. Това правеше, за
да излизат хората по капиите за гевреци, пък то да се смее, че ги е излъгало.
Всички го обичаха за веселия му нрав — обичаха го и на
цялото село кучетата, защото освен гевреците на точилката то носеше в джобовете
си и накършени гевреци от вчерашните, с които ги хранеше. Затова много често
Тъпчо тича с босите крачета, пък зад него тича и някое гладно кученце, на което
изпръхналият геврек се е усладил много. Веднъж — беше в неделя сутринта — го гониха
цяла глутница кучета, хем от най-големите, че като го навалиха, че като се
наизправиха около него, плюнката да ти пресъхне от страх. Вдига Тъпчо точилката
нагоре, вдига и като се измори, изпусна я и песовете се нахвърлиха на нея.
Изпочупиха гевреците, изпотъпкаха ги, изпоядоха ги и за последното късче се
сдавиха, изпохапаха, разкървавиха. Тъпчо успя най-после да грабне точилката от
земята, наложи с нея гърбовете на две-три кучета и ги разгони, но каква полза,
като яде после бой от Митрето: той наложи гърба му със същата точилка, загдето
оставил кучетата да му изядат гевреците.
— Не пулиш каков зянлък ми стори бре, магаре?
Горкият Тъпчо! Плака, плака — очите си изплака, но не го болеше
гърбът, а душичката, малката му душичка, която обичаше толкова много бай Митре,
пък той взе, та я огорчи.
Дойде обед — Тъпчо не седна да яде, макар да беше гладен. Вика го
фурнаджията, вика, той не рачи дори да му се обади от таванската стаичка, гдето
беше се скрил. И бай Митре си изяде сам гювеча с крадените мръвки — не му остави
мръвчица да си хапне после.
Хапна си бай Митре, пийна си, напи се, както всеки път в неделя,
грабна тамбурата и започна да свири на столчето пред фурната: ״цъмана-цъмана- цъмана!“ Очакваше, че
и сега, като
го чуе, Тъпчо
ще долети отвътре
и ״тъпата-тъпата-тъпата“
ще се понесе наоколо с ръчичките на кръста. Но свѝри бай Митре, вика: ״Аде,
Тъпчо, да потъпаш малце!“ Тъпчо си
мълчи, не се обажда
и хората, които
бяха се струпали пред
фурната да го гледат,
се разотидоха по
къщята си.
След няколко дни съвсем неочаквано бай Митре получи удар и умря
веднага, гаче някой го беше гръмнал с куршум в главата. Тъпчо отърча в
общинското, дойде фелдшерът, отпуши шишето с амоняка, тури го под носа на
фурнаджията, та дано се свести, но Митрето не кихна, не мръдна — беше си умрял
стопроцентово, както каза фелдшерът Стоян пред насъбралите се махленци.
Още след погребението на Митрето фурната я нае друг фурнаджия, пак
македонец, но при него Тъпчо не можа да се задържи и седмица време, защото още
на третия ден той го наби без никаква причина или ако щете, с причина: защото
не пиеше вино като бай Митре, а мастика и махмурлукът му беше много лош. Тъпчо
избяга в една бакалница, но и там се задържа само ден до пладне — бакалинът го
изпъди, че му бръкна веднъж в джоба и намери в него малко леблебии.
Остана Тъпчо без хляб, без подслон и започна да скита из селото и
да не знае с какво да се нахрани, где да преспи. Преспа една нощ в ״Съплав-наплав“ в едно дере под лозята, отиде при
пъдаря, наяде се при него, но когато отиде и на вечеря, той го изпъди. Преспа
след това и втора нощ в дерето и на другата сутрин се върна пак в Перущица.
Една хубава булка с пендари на шията и зокум на ухото носеше гювеч
на фурната и понеже Тъпчо я познаваше, рече:
— Како Паунке, дай да ти занеса гювеча на фурната пък сетне да
дойда у вас да ми сипеш малко от него, че съм много гладен.
— Ще си го нося сама.
— Дай ма, како Паунке — примоли й се още веднъж Тъпчо, — ще ти го
занеса на краката и ще ти го върна пак на краката.
— Как така на краката бре?
И Тъпчо стъпи с ръцете си на земята, вдигна босите си крака нагоре:
— Тури сега гювеча на краката ми, да видиш как ще го занеса чак на
фурната.
Паунка се засмя, но нали беше като всички жени любопитна, постави
гювеча въз краката на Тъпчо, че като тръгна Тъпчо с ръцете си, че като се
спуснаха след него дечурлига да викат и да се смеят, че като тръгнаха след
дечурлигата и техните кученца да джавкат и да скимтят — та чак до фурната!
Фурнаджията уж се смя заедно с всички други, но когато след
половин час Тъпчо донесе и друг гювеч на краката си, проклетията го прихвана,
та изпъди Тъпчо и той трябваше да занесе гювеча на друга фурна, чак на мегдана.
Беше гювечът на тенекеджията Мошон. Като се опече първият гювеч, Тъпчо го върна
пак на краката си и обядва у Паункини. После върна на краката си и втория гюзеч
и обядва още веднъж у Мошанови — да му държи влага барем два дни.
Натъпка се Тъпчо с ориз и мръвки, развесели се и започна да
фантазира: ״Ами то, ако ми
дават така да нося гювечи
на краката, няма
защо да търся друга
работа. Пренасяй
гювечи — яж мръвки,
пренасяй
гювечи — яж мръвки
— чак до
зимата. Пък и тогава! Свали
обущата, обуй ги на ръцете,
да не ти изстинат в снега, и пренасяй, ако щеш, цял ден!“
Но всяко чудо за три дни! Намериха се още две-три любопитни
перущенки, които се съгласиха да им занесе гювечите на краката, и Тъпчо остана
пак безработен.
Понеже беше през вършитба и не беше валяло от сума време дъжд,
всички чешми в селото бяха спрели. Измоли си Тъпчо от Паункини една чалтишка
стомна, от големите, и тръгна да разнася по харманите студена вода — наливаше я
чак от извора до Пастуша, та капваше горкичкият от умора, докато я домъкне в
Перущица. За водата харманджиите му даваха да се наяде я с фасул, я с доматена
чорба, я с малко сланинка и Тъпчо беше много доволен — толкоз доволен, че
поглеждаше често към облаците и се молеше да не вали дъжд, че тогава ще
протечат чешмите и благинята ще пресъхне.
След като валя дъжд, Тъпчо тръгна по къщята да ниже тютюн заедно с
другите селски деца. Но тям плащаха до стотинка, каквото са изработили, нему
все гледаха да отбият нещо, защото той нанизваше най-много тютюн, пък
-перущенци не падаха каил ябанджийско дете да взима повече пари от техните.
— Стигат ти и тия пари — викаха му те, — не са малко. Ако ти
платим за всичко, децата ще те бият.
Но децата го обичаха, че знае да ходи на ръце, и започваха да
викат:
— Няма да го бием! Дайте му всичките пари!
Тъпчо не се сърдеше, защото нали има една приказка: сиромахът е
като врабчето, и на трохите се радва — нашето врабче се радваше и на тия нищо и
никакви трошици-парици, които му даваха за низането на тютюн.
Свърши и брането на тютюна, дойде есен и Тъпчо остана пак без
работа. Погладува ден, два, но гладно стои ли се? Реши да напусне Перущица и да
си дири работа в Пловдив при занаятчиите. Тръгна пеш по шосето, повървя доста и
пред Пастуша го настигна бай Рангел Кътев с мотоциклета — отиваше за Пловдив.
Тъпчо можеше да отиде и пеш в града, но нали не беше се качвал никога на
мотоциклет, примоли се на бай Рангел да го качи в празния кош. Качи го, запатка
отново моторът и спря чак на винарската изба до Духова могила, гдето
мотоциклетистът имаше да каже нещо на брат си, бай Колю, управителя на избата.
— Е, хубаво ли е на мотоциклет, Тъпчо?
— Хубаво е, ама карай по-бавно, че не мога да тичам толкова бързо.
— Ами защо да тичаш бре? — пита бай Рангел учуден.
— Ама нали се тича?
И като поглежда бай Рангел в коша, що да види? Продънил се и
краката на Тъпчо долу, на земята, та тичал горкичкият бос чак до винарската
изба.
Смях, смях — до скъсване. Смя се бай Рангел, смя се брат му, смяха
се и работниците от избата, но съжалиха Тъпчо, та бай Колю даде своя мотоциклет
на брат си и той откара бедното момче в Пловдив. И не само го откара, ами му
намери там и работа при един познат обущар.
— Вземи го — рече бай Рангел на обущаря, — няма да сбъркаш. Тъпчо
е момче и половина — нищо, че си няма баща и майка. Хем ще ти помага, с каквото
може, хем ще учи занаята. Пък и ти нали свириш на тамбура, ще видиш как знае да
играе.
Задържа ги обущарят на вечеря, нагости ги с кокоша яхния, почерпи
ги с хубаво винце и като се развесели грабна тамбурата и: ״цъмана
-цъмана- цъмана“, подкара една
кръшна песен от ония, гдето плачат за ръченица.
— Хайде, Тъпчо, ставай! — извика бай Рангел.
И Тъпчо скочи, сложи ръце на кръста, че като започна да ситни ״тъпата-тъпата“ по дюшемето —
да ти е
драго да го гледаш.
Харно, ама още след малко спря.
— Защо, Тъпчо? — извика бай Рангел, а след него и обущарят. —
Спираш на най-хубавото място.
— Не мога, бай Рангеле! Болят ме краката от тичането в коша.
Подготви
за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ