*
* *
В София сутринта, след като се измиеше и
закусеше (чай и кифла), поетът отиваше при мама, чиято стая беше на същия етаж,
да я види. Напоследък тя често боледуваше и не беше дотам подвижна. Разпитваше
я за здравето. С течение на времето привързаността на поета към мама ставаше
все по-силна. Почти винаги той я заварваше сутрин да чете свещени книги, а през
деня — неговите творения. Тя го осветляваше какво става в нашето семейство, на
което тя си оставаше център, защото кореспондираше с всички. Навярно, тя е българката,
която, на нейната възраст, е написала най-много писма да насърчава и съветва.
Той е мислил да осигури старините на мама;
в своето завещание нарежда, че ако тя го преживее (тя почина на 6. XI. 1912
г.), да се ползува от къщата му, било като живее в нея, било като я дава под
наем, а предвидената подялба да стане само след нейната смърт.
Поетът имаше култ към мама, той
нееднократно я е възпял.
За брата ми беше истинско удоволствие след
работа да слезе долу и да обядва в семейния кръг: мама, брат ни Никола, брат ни
Владимир, зет ни Фетваджиев, сестра ни Въла и аз. Често имаше някой гост,
роднина или пък д-р Шишманов. Поетът обикновено слизаше в трапезарията с каскет
и наметнат с шал, тъй както е работил в кабинета си. Сядаше на главното място, до
него мама, от другата страна брат ни Никола. На трапезата не се говореха
неприятни работи, нито много вътрешна политика. Световните събития и личности
по-често биваха засягани, даже те бяха главната тема. Брат ни почти винаги
шегобийствуваше. Доколкото помня, никога не е имало караница или взаимни
оскърбления. Присъствието на мама пропъждаше всяка невежлива дума. След обеда и
след вечерята поставяхме моя грамофон и всички с увлечение слушахме редицата
художествени плочи. Брат ни Иван беше особено доволен. Той не беше музикален,
не можеше да пее, макар на младини да е бил певец, нямаше развит слух, но
разбираше и обичаше хубавата музика.
Какво ядеше и пиеше поетът? Мнозина са ме
питали за това. Думата е за ,,добрите времена“, когато средствата и изобилието
позволяваха. Брат ни, па и всички ние се хранехме с гостби, които на времето е
готвила баба Ана (майка на тате), след това възприети от мама и после
продължени от сестра ни Въла. Впрочем това е месо, печено агнешко, препържени
кюфтета, пържоли, лозови сарми и сарма от дроб (която брат ми на шега наричаше
„сарма Вазов“, защото много често се явяваше на трапезата); тербетликюфтета
(яхния), кълцано зеле, пържено с пържени сланинени парчета отгоре, луканки,
суджуци, наденици, които мама приготвяше в изобилие (те висяха окачени в
коридора към кухнята), и други подобни лакомства. Чорбите биваха винаги плътни,
сочни, съдържателни и можеха да бъдат сами по себе си пълна храна. Постни
гостби: бял фасул (поетът казваше, че е „Празник“, когато се слагаше такъв
фасул), армеева чорба със ситно надробено вътре кисело зеле, поляно изобилно с дървено
масло и посипано разкошно с червен пипер (брат ми казваше, че ако императорите
и царете ядяха това, те нямаше никога да отварят войни), сарми с ориз, ориз с
фасул, ориз със зеле и други. Винаги имаше българско сирене или кашкавал и
някакво сладко, особено крем. Брат ми обичаше сарми с лозови листа (с месо),
приготвяни сочни. Той често канеше проф. Шишманов когато имаше такова ядене. Не
мога да си спомня всичко готвено у нас, само едно мога да прибавя, че всичко
беше препържено, препечено. Когато брат ни се връщаше от чужбина, дето никога
не се застояваше, разправяше, че не можел да яде тамошните ястия, нито да
вкусва чуждите миризливи сиренета, връщал се колкото може по-скоро, за да
намери храната, която обича.
Брат ни Никола (вторият брат) беше
ястелит, разбираше от готвене и даваше наставления на бай Христо — готвача (сопотненец,
приютен у нас) — кое как да се сготви. Храната беше предимно месна. Мама
гледаше гостбите да са по вкуса на бача Ивана.
На трапезата не се пушеше.
В един разказ („Бъдни вечер в столицата“)
поетът е описал с големи подробности коледните гостби в нашата къща. Разказът
предава буквално какво е ставало в нашето семейство. Баба Цвята е майка ни.
Драгой е самият поет. Младият офицер Боримир, за когото там става дума, е моята
скромност (тогава подпоручик от артилерията в Пловдив). А историята, разправяна
от баба Цвята, е действителна случка из живота на баща ни, очакван да се
завърне за Коледа от пътуване. И случката с побеснялото куче — Мавруди — е
действителна. Поетът е предал всичко с големи подробности. Брат ми беше
извънредно паметлив човек. Макар да не е това тука моя задача, ползувам се от
случая да кажа, че почти цялото творчество на брата ми е свързано с наблюдения
из действителния живот.
Брат ми обичаше да хапне, радваше се на
доброто ядене, но никога не преяждаше. Когато беше доволен, а това беше често,
той вдигаше благодарствено ръце нагоре. Почти винаги пръв напущаше трапезата,
за да се прибере горе в своите стаи, да си почине или да продължи работата си.
Много рядко изказваше някакво желание какво да се готви. Мама знаеше неговия
вкус п гледаше да му се угоди.
Той беше домосед и обичаше да се храни в
къщи, а не в гостилница. Не отсъствуваше никога от обед и вечеря, когато се
готвеше в къщи.
Поетът беше умерен и в пиенето. Никой път
не съм го видял пиян или развеселен от пиене. Преди обеда той вземаше една или
две чашки мастика с вода. През време на яденето изпиваше една или две малки
чаши червено вино със сода. Това беше всичко. Когато обикаляше града, той
влизаше понякога в някоя кръчма, повече за да види обществото там, отколкото да
пие. Сядаше сам на една маса и си заръчваше чашка мастика. Но това беше рядко.
Па и неговото влизане в кръчма създаваше едно очевидно стеснение у хората,
които той не познаваше, но които го знаеха. Отбиваше се понякога в бозаджийница.
Брат ми нямаше приятели за ядене и пиене,
та да се събира с тях от време на дреме на гуляй. Но не отказваше на любезна
покана. Нямаше интимни приятели, в обществото на които да даде волност на езика
си. Откогато го зная, не помня той да е произнесъл някоя разпусната дума или
дума на интимни отношения. Впрочем такова нещо не беше възможно в нашето
семейство. Когато биваше много ядосан, той произнасяше една кратка псувня на
френски.
Поетът не беше картоиграч. не играеше на
табла, на шах. Той не губеше времето си. Само така може да се разбере как е
можал да напише толкова много творения.
*
* *
Когато излизаше на разходка преди обед до Градската
градина и по-нататък, той неизбежно срещаше някои познати, които се мяркаха по
улиците него час. Например Димитър Яблански, към когото брат ми беше особено
приветлив. Яблански беше много говорлив човек, имаше навик да задава въпроси на
срещнатия, без да чака отговорите. Яблански живееше на същата улица и като
минаваше покрай нас, главата му се виждаше над оградата. Брат ми, който по това
време седеше на пейката в градината, казваше: „Яблански минува на кон!“ При
всяка среща брат ми изтръпваше пред картечницата от въпроси, които сигурно щеше
да му зададе симпатичният събеседник. Поетът ми разправи следния случай. Веднъж
той се връща покрай Градската градина, носейки нещо, увито в хартия — едно шише
мастило. Започват безбройните въпроси на Яблански: „Вазов, де си бил? Какво
носиш?“ Брат ми свенливо се сеща, че носи шише мастило. „Отде си го купил?“,
„Черно ли е, или червено?“, „Защо ти е?“, „Нима нямаш?“, „Хубаво ли е?“,
„Синкаво ли е, или черно?“ и т. н., и т. н. Брат ми се запотил в желанието си
да отговори добросъвестно на любезния запитвач на тия незначителни въпроси. На
другия ден си отмъщава така на Яблански. Като го срещнал, преди още Яблански да
започне въпросите си, брат ми открил своите батерии от незначителни запитвания,
без да остави Яблански да запита от своя страна. Брат ми наредил едно след
друго въпроси като: „Добре ли си?“, „Какво правиш?“, „Къде отиваш“?, „Какво ще
правиш там?“, „Купил ли си нещо?“, „Какво мислиш по положението?“, „Накъде
отива политиката?“, „Ще падне ли скоро правителството?“, „Де ще прекараш
лятото?“ и други, като не го оставил да зададе нито един въпрос. На края
смеешком му казал: „Яблански, това за онова!“ — като му дал да разбере, че си
отмъщава за вчерашните въпроси за мастилото.
При своята разходка брат ми неизменно
срещаше известния хуморист Вл. Шишманов-Петрони. Шишманов беше голям песимист.
Отчаян русофил, той предсказваше само лоши работи за България. Говореше
полугласно, което уморяваше слушателя. За Петрони всичко в България беше лошо,
черно, гибелно. Брат ми се връщаше като убит, душевно разстроен. И това
продължаваше всеки ден, защото не можеше да не срещне Петрони и той да не му
изреди целия си репертоар от злокобни неща. Един ден брат ми, още преди да
започне разговорът между тях (разговор, при който брат ми обикновено е бил само
слушател-жертва), почти извикал на Петрони: „Шишманов, кажи каквото лошо има да
кажеш!“ Шишманов, инак деликатен човек, се сетил тоя път, че в това обръщение
на брата ми има много горчиво оплакване, и избягнал черните предсказания.
Друг любезен събеседник около Градската
градина беше Ламби Попов, високообразован и мил човек, владеещ до съвършенство
чужди езици и преводач на някоя братови творения. Един ден при срещата (там бил
и Велчо Велчев) брат ми ненадейно бомбардирал Ламби Попова със следния съвсем
неуместен, главоломен въпрос: „Какво е вашето мнение по Източния въпрос?“. В своята
свенливост Ламби Попов започнал добросъвестно да отговаря и очевидно разговорът
трябвало да продължи доста дълго време. Брат ми не дочакал края и ненадейно си
взел сбогом за голямо учудване на добрия Ламби Попов. На другия ден Велчо
Велчев казал на брата ми по повод на тая случка: „Вазов, ти вчера си направил
„Карловото“, т. е. направил си е удоволствие, пошегувал се е. Брат ми само
добродушно се усмихнал и казал: „Ех, че си дявол!“
Поетът не можеше да търпи да му разправят
за болести и лични неприятности. Още в началото на такъв разговор той напущаше
говорителя, без ни най-малко да се стеснява. Той грижливо пазеше своето добро
разположение и не оставяше да бъде тровен с чужди главоболия. Никога не се
обвързваше в безконечен разговор, не спореше, не даваше ум и не желаеше да му дават
и бързо туряше край на разговора, като се отдалечаваше без всякаква церемония.
В случайните си срещи с хората от народа
поетът дружелюбно разговаряше. Той узнаваше от тях много неща, било за живота,
било за езика.
*
* *
Гласът на поета беше с приятен тембър
баритон, важен глас. Говореше бавно и ясно. Понякога подчертаваше своите думи,
като ги произнасяше разделно. Не беше словоохотлив, по-скоро мълчалив. Почти
винаги съсредоточен в себе си.
В ежедневието той говореше по сопотски.
Казваше: „Аз ждъ“ вм. „ща“, „жина“ вм. „жена“, „вудъ“ вм. „вода“, „аз ждида“
вм. „аз ще ида“, „аз ждода“ вм. „аз ще дойда“, „кой кай“ вм. „кой каза“, „тлей“
вм. „гледай“, „аз ми е“ вм. „мене ми е“, „гаче“ вм. „като че“ и други подобни
сопотски изговори, които напомнят английските съкращения.
Обичаше да цитира по случай през време на
разговора на софрата думи из „Чичовци“. Например думите на хаджи Симеона: „Бъди
американец“, „американски“ — или: „аз само тъй рекох“. Или на Иванчо йотата:
„Без йота се не може!“ (когато някой много настояваше на своето) — или друго
негово изречение: „Гаче е се едно да държиш бухалка и перо.“ Или на хаджи Ахила:
„И като тебе имаше!“ (казвал х. Ахил на ония господиновци в Букурещ, които
упреквали, че Сопот не се отбранявал, както трябва, срещу башибозуците). Или на
Варлаама Копринарката: „Не пада!“ (думи, с които Варлаам успокоява Кона
Крилатия срещу опасността, че луната не може да падне) — или философското
изречение на Варлаама: „Не се знай знай ли се!“, „ то е речено да се рече“; и
на Кона Крилатия: „Много чело, много знай.“ Изобщо, той обичаше да се шегува,
казваше някому: „Не ставай Ганчо заек!“, „това са бели кахъри“. Кахърите
разделяше на бели и черни. Това беше усвоил от нашия чичо Никола (татьов
братовчед), който ни посещаваше от време на време и пущаше по някоя шега.
Често употребяваше израза: „той щял!“,
когато искаше да каже, че някой се кани или заканва да извърши нещо, но не може
да го извърши или няма да му се позволи да го извърши.
Някой път, когато станеше дума за
миналото, той се шегуваше и с мама, като затананикваше със съвършено фалшив
глас старинната песен „Отде да начена, о любезна моя“, която на времето мама
пяла с успех. Всички се смеехме от сърце.
Когато някой разлееше нещо на софрата,
поетът казваше, че виновният е направил „Сопот“. А направил „Карлово“ значеше,
че някой се е повеселил, както на времето са правили сопотненци, когато са
отивали в Карлово. Тези изречения не бяха много ласкателни за родния ни градец.
*
* *
В кабинета на брата ми имаше библиотечен
шкаф. Библиотеката му беше доста скромна. Той не беше библиофил и не купуваше
книги от любов да ги има. Съхраняваше подвързани издания на своите творения, а
също и чуждите им преводи. Там беше списанието „Наука“, което той беше
редактирал в Пловдив, христоматията Вазов — Величков, българските речници на
Дюверноа и Найден Геров (в последния той често се ровеше), българските притчи
на П. Р. Славейкова и няколко тома от български писатели (Величков и Христов).
Там бяха съчиненията на Шекспир, на френски и на немски. Последното издание,
разкошно илюстровано. му беше подарено от неговия почитател д-р Стоян Пранчов,
трагично загинал в партизанските "борби след Съединението. Речникът
„Larrousse“, справочни енциклопедически френски речници (в няколко тома) по
литература, изкуство и политически науки, две ръководства по френска литература
(едното от Lanson), творенията на някои френски автори: от Андре Шение („Poésies“),
От Виктор Юго („La Légende des Siécles“, „Les Orientales“. L’année terrible“; “Quatre-vingt treize“; „Les Miserables“) от Зола
(L’Assomoire“), от Лабрюйер („Les caractères“), от Сервантес („Don Quichotte“),
Гербеловите издания на английски, немски и славянски поети и други. Имаше и
цялото течение на „Сборник за народни умотворения“ (дето често се допитваше, а
също биографиите на Ботев от Захари Стоянов и Клинчаров.
Брат ми, когато не пишеше, четеше доста. Той беше в
течение на цялата наша литература, преглеждаше всичко ново, което излиза. Но
книги не купуваше. Почти всички новоизлезли книги му се пращаха от авторите или
издателите. На авторите, които му изпращаха творенията си, той отговаряше с
няколко любезни и насърчителни думи. За него, разбира се, не беше трудно да
разбере без да прочете цялата книга, каква е нейната литературна стойност. Не
запазваше получените книги.
Брат ми знаеше добре френски и руски език.,
вземаше от Народната библиотека руски и френски книги и списания и ги четеше.
Той беше в течение на чуждестранната критическа мисъл. Заварвал съм го да чете
„Causeries de Lundi“ от Sainte-Boeuve и „Revue des deux Mondes“, дето бяха
поместени критическите статии на Брюнетиер. Четеше и списание „Мисъл“, за да
бъде в течение какво мислят неговите отрицатели. Колкото за вестниците, той ги
преглеждаше съвсем повърхностно, за да види какво има по българската книжнина.
Партизанските дърдорения не го занимаваха, той се отвращаваше от тях.
Поетът не правеше никакви извадки от
прочетеното. Между неговите книжа не намерих такива извадки. Притежаващ силна
памет, той запомняше мисълта, която му правеше впечатление. Не събираше чужди мисли,
за да ги цитира и да изпъстри своето писание. Не съм го чул да казва: „както
казва еди-кой си...“ И в своите писания той избягваше цитатите. Позоваваше се
на своето собствено наблюдение и на своя здрав смисъл и вкус и не живееше с
чужд умствен багаж, не се перчеше с начетеност на чужди мисли.
Брат ми нямаше това, което се казва
„настолна“ книга, т. е. книга, която ежедневно да поддържа у него известна
мисловност и настроение, която да го обвързва в неговите чувства и мисли. Той
не беше човек на „единствената“ книга, която да ограничава творчеството му. Той
не беше фанатичен последовател на някои литературни, философски или социални
течения. Наблюдаваше само живота и природата и в тях търсеше чувства и мисли от
вечна стойност („Поет! Великий автор — природата — зачитай! Във книгата й често
се зачитай!“).
Следва
продължение
Подготви за печат: КРИСТИАН КОВАЧЕВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар