 |
| АСЕН ЗЛАТАРОВ |
Проф. Стефан Каракостов, Висш институт за театрално изкуство „Кр. Сарафов“
… Когато Златаров трябваше да се яви в Дирекцията на полицията, той беше вече болен;
полицейският тормоз, непрекъснатото
следене, дебнене и затягане на свободата под ударите на авторитаризма скъсиха последните му дни. За тези последна есенни
дни от 1936 г. другарката на народния
професор, Евдокия Златарова, разказваше: „Умората растеше. Почна да прекарва по-голямата част в леглото.
За малки разстояния излизаше и
се връщаше сломен и изтощен... Една нощ
прекара много зле, имаше
силни болки и заранта със сина Асен
отиде в университетската клиника, за да го прегледат на рентген. Рентгенологът се смущава от това, което вижда
в апарата...“ Лекарите
в София установяват, че Златаров е
болен от рак и че е наложителна бърза операция. При отпътуването за Виена Златаров е трябвало да се яви при
професор Фюнстерер, обаче по искане на
доктор Матрас той се отправя към клиниката на професор Ранци. За тази промяна в решението и избор на лекар Евдокия Златарова често
се запитваше: „Дали лични отношения към
тези двама хирурзи не се вмъкнаха в решението на доктор Матрас да ни заведе при професор Ранци?...“ След две
несполучливи операции, след загубване
на много кръв Златаров започнал да отпада. В тези последни часове той
получава привет от най-любимата си страна след родината — СССР — чрез един представител
на ВОКС. На него Златаров, задавящ
се от кръвоизливи, казва: „Носете
поздрав във вашата хубава страна — на всички строители на бъдещето“. В този момент той сигурно е съжалявал, че не
е приел предложението на съветските
хора, да остане за няколко години в
съветските университети, където ще работи като учен, а едновременно с това щял да бъде лекуван. Хитлеристка тогава Виена не помогна на големия антифашист Златаров. В нея той срещна
смъртния дъх на своя край. Нямат ли тук пръст враговете на социализма и антифашистката
борба? — враговете на съветската земя? На този въпрос никой не би
могъл да отговори, но едно съмнение е оставено
от съпругата на скъпия покойник, Евдокия Златарова: „Сега, след всичко станало, като чух тук в София от някои лекари,
че е имало технически грешки при операциите,
които Асен претърпя, упреквам
себе си, че не настоявах да отидем при
посочения ни от софийски професори хирург. Може би другояче щеше да се разреши болестта и друго да
бъдеше... уви!“.
Така почина любимецът на българския народ
професор Асен Златаров. В мъглив зимен ден пристигна телеграма от Виена,
която, с дата от 22 декември 1936 г., съобщаваше: „Златаров днес почина“.
Неописуема болка заля столицата. Студентите се трупаха из аудиториите. Едно
истинско човешко сърце бе престанало да бие с трепета на хилядите. Един голям
човек си отиваше. На 24 декември с. г., само няколко дни след смъртта на
Златаров, моят другар Д. Ц. Братанов ми подаде един плик, нервно скъсан, на
който прочетох: „Да се чете само ако...“. В него бе духовният завет на
Златаров към българската младеж, на която казваше: „Да обичат България. .. да
я обичат чисто и предано и никога от тази си обич да не правят кариера. ..
Нека работят да има у нас повече просвета, повече идейна, политическа, стопанска
свобода...“ А в това време мъртвото тяло на Златаров шествуваше из Средна
Европа преко граници и държави. Бедни селяни и деца изпращат и посрещат този
мъртъв пътник — син на България. Населението на Унгария помага на незнайните
шофьори със скъпото тяло да минат през заснежената пуста. В Югославия хиляди
студенти се прекланят пред вдъхновителя на славянската солидарност, а на
българо-югославската граница три автомобила очакват скъпите останки. Златаров
пак е на родна земя. Пограничният войник взема за почест. Бедни селяни отсам до
оттатък границата коленичат. Духът на Златаров не знаеше граници. Той любеше
народите от всички страни.
Автомобилът с тялото на Златаров наближи
границата на България към пет и половина часа в зори, воден от храбрите
шофьори, един от които е брат на убития работнически народен представител —
Петко Напетов. След кратката почивка, когато с просълзени очи галим затворения
сандък, в който е поместен ковчегът, слушаме със свити сърца разказа на шофьорите:
„Из Унгарската пуста се е водела борба със снежните виелици…“ Селяните от
Драгоман и околните села поднасят сухи китки пред ковчега на големия демократ.
Кметът на Драгоман Манолов произнася кратко вдъхновено слово — един студент му
отговаря. Нещо силно подсилва дълбоката скръб и засилва риданията у по-слабите.
Към 11 часа траурният кортеж потегля; народният учител Боев говори за великия
подвиг на Златаровия дух. От границата до София селяните изпращат и посрещат
любимия човек. Пред една каменоломна работниците-каменари спират траурния
кортеж и на колене свеждат глави пред останките на Златаров. Край София
„Модерното предградие“ е приютило премръзналото множество, което търпеливо
очаква да приеме на ръце любимеца на столичните крайни квартали. Вятърът носи
и отнася хълцания и стаен плач от натъжени лица. Сестрата на покойника облива
със сълзи дървения сандък. Един студент, Иванов, говори от името на
кварталните, а жени и младежи поднасят венци. Вятърът пилее пламенните думи на
студента: „От името на този квартал, оттук, гдето живеят тези, които ти никога
ме забравяше и за които цял живот работи, ние поднасяме своя смирен поклон. Тук
са твоите ледени останки, но в нас е отпечатано завинаги твоето тихо сърце,
твоят винаги бодър дух…“
Пред читалище „Аура“ — чийто вдъхновител, покровител и кръстник бе
Златаров, са издигнати два високи жертвеника, които димят. От името на
читалището говори Хр. Николов, а от името на кварталците д-р Любен Рачев. На
улица Клементина 51, днешната „Ал. Стамболийски“ автомобилът спира пред
социалистическия клуб, затворен от фашистката полиция. .Произнася се кратко
слово, а в това време хилядите растат с хиляди. По тази улица, по
улица „Търговска“ и „Московска“, покрай Съветската легация, траурното шествие
спира пред черквата Света София. Часът е два по обед. Пред вратите сред смълчаното
множество отекват ударите на чуковете — ковчегът е изваден от големия сандък. Риданията
се засилват, множеството коленичи... В черквата сме застанали на почетна
стража. Между венците четем. „От студентското дружество „Жан Жорес“. (За този
венец бе арестуван студентът Ангел Калинов); от Съветската легация с надпис: „Великому
ученому Болгарии"; от шивашките работници с надпис: „На бореца за мир и
демокрация“; от безработните, от студентите и др… Десетки оратори се изреждат
да кажат последните си слова. Професор Райнов говори за учения, който бе
спъван в научното си развитие от тъмни сили в университета, сродникът му Минчев
разказа „Чудната приказка за Ася. Редят се и други оратори, кои искрени, кои
приживе на Златаров пречили му, а сега лицемерят и се докарват, за да станат
утре смъртни врагове на Златаровото дело. От „Света София“ траурното шествие бавно
се превръща в многохиляден антифашистки митинг, начело с мъртвия си водач.
Пред физико-математическия факултет произнасям кратко слово; множеството е
спряло пред затворените врати на факултета: „Неговият глас няма вече да
прокънти из тия аудитории, няма вече кой да говори за въгледвуокиса и Емил
Зола, за измамните блаженства, за науката и правдата…, но неговият идеал и мил образ ще се носят в нашите сърца и няма
да има сила, която да изтръгне Златаров из нашите гърди...“
Шествието се изнизва край Държавната
печатница (сега МЕИ), Ректората, булевард „Руски“, „Раковски“, „Иван Вазов“, „Алабинска“,
„Георги Димитров“ („Мария Луиза, бел. ред.) и поема по улица „Козлодуй“ към
зиналия гроб. Пред многохилядните антифашисти, дошли да се поклонят пред
най-големия враг на хитлерофашизма, се изправят много оратори. Митингът
започва, въпреки забраната на полицията… От името на нелегалната тогава Работническа
комунистическа партия, говори д-р Кирил Драмалиев за „най-големия приятел на
Съветския съюз“, говорят представители от родното място на Златаров — Хасково,
Георги Ангелов от името на студентите-химици, общественици, един печатарски
работник от Земеделския съюз, от ботевградските граждани, от „Жан Жорес“. От
името на народофронтовското студентство произнесох следната социалистическа клетва:
„Скъпи опечалени другари. След малко
родната земя ще скрие завинаги от нашите очи своя син, нашия вдъхновен другар,
социалист, борец и народен учител, който ни учеше да любим труда, истината и
свободата. Нека обаче пред неговия пресен гроб се закълнем, че ще следваме
твърдо неговия идеал, че ще работим да осъществяването на социализма. И когато
победим, когато изградим щастието на народите, нека дойдем на това свето място
и високо извикаме: Скъпи другарю, наши учителю, твоят социалистически идеал е
осъществен, човечеството победи варваризма. Спи спокойно, слънчевите лъчи
стоплят отрудените от всички страни на света“.
След клетвата започна борбата с полицията.
Благодарение на другарите, които ме пазеха, успях да се укрия сред множеството
и в тъмнината се слях с общата маса, присъствуваща на митинга пред Златаровия
гроб и пееща „Жив е той“. На улица „Козлодуй“ студенти, народна интелигенция,
работници и служащи превърнаха множеството в манифестация, която трябваше да
се яви пред двореца и протестира за полицейските своеволия и диктатура, а пред
съветската легация да устрои приветствие към братския руски народ. Полицията
осуети тази манифестация. С ужасен бой над мнозинството тя притисна
манифестиращите към склад за дърва. Мнозина си отидоха със счупени глави, а
някои и преспаха в Дирекцията на полицията. Народът обаче отдаде дълбока
признателност към големия антифашист, учен, човек и гражданин Асен Златаров…
Статията е публикувана в сп."Проблеми на висшето образование", бр.6, 1966, 43-48 стр. Публикува се със съкращения.
Няма коментари:
Публикуване на коментар