КИСЛОРОДЪТ НА ЖИВОТА
/Ориг. загл. „ЛЮБОВ И АВТОРИТЕТ“/
Отношението към Aсен Златаров можеше да бъде определено като съчетание на любов и
авторитет. Хората го обичаха, без да го познават — добре, или дори никак — а
заедно с това го уважаваха. Много пъти в своите обиколки из провинцията аз
бивах изненадвана от особено сърдечен прием. Хората биваха много внимателни
към мене, слушаха ме с интерес, чакаха от мене да им кажа много и някак по
важни неща. Аз оставах изненадана. Докато така, уж съвсем случайно, ще бъда
попитана: — Какъв ви е Асен Златаров — чичо ли ? И, когато разберяха, че
никакви родствени връзки нямам към него хората оставаха малко разочаровани.
Толкова неговото име е голямо, любовта към него силна, че тя може да се пренесе
към други и тях да обгърне и стопли.
Но заедно с това той беше име, което
предизвикваше уважение и всяка негова мисъл беше правило, което младите
приемаха в пълнота.
„Само кражбата на портрети не е кражба“
— с това ние учениците оправдавахме подобни свои постъпки: — така казва Асен Златаров. Негови мисли станаха нравствено правило, което в
съзнанието на младите заемаше по-високо място, отколкото господствуващите
правни и нравствени норми.
„Смехът е кислородът на живота“ — с
това мнозина извиняваха всяка постъпка, която нарушаваше духа на сериозност.
Трябва да се смеем, колкото можем повече, защото смехът дава сила на живота,
поддържа жизненото горене у нас. В клас една ученичка се засмива. Учителят я
вдига и започва да я мъмри. Тя отговаря: — Но Асен Златаров казва, че смехът е
кислородът на живота. Учителят е победен: — така казва проф. Асен Златаров.
Нима самият той не носи в душата си достатъчно силно уважение към тоя
български учен? А не е ли чудесно това, че учениците така много четат за
Златаров, винаги се тълпят да чуят неговите сказки и понякога — само за да го видят, след като знаят, че той е и Аура ?
— „Което младите пожелаят, то ще стане
дело на утрешния ден“ — това вече не е една мисъл, на която трябва и можем да
се позовем, за да извиним или обясним една своя постъпка. Това е знаме на един
жизнен път. Това е вярата на младите. То е утвърждението на прогресивното в
живота. Младите се заразяват, в душата им се разгаря огънят на борбата и те
тръгват напред към утрешния ден. Тръгват в душата си: чертаят онова, което
трябва да стане, и са уверени, че то може да стане.
Ето ги, те и днес са смутени пред
неговия гроб, не могат да повярват, че той е мъртъв, защото не може да се
изкорени от душата им вярата, че това, което те пожелаят, то трябва и
непременно ще стане дело в утрешния ден.
Д-р В. Златарева
Статията е поместена във в. „Час“, от 6
януари 1937 г., стр.3
Няма коментари:
Публикуване на коментар