 |
| ХРИСТО Д. БРЪЗИЦОВ |
Един час при
детето
Интервю с едно дете по случай Деня на детето
Навън се е развихрила
една пролет — просто те хваща страх. Виждаш колко си слаб да обхванеш всичката
ù прелест — като влюбен, който никога няма достатъчно думи да ù каже колко
много я обича.
Ражда се нещо велико,
прекрасно — а ти не мислиш за рождество, а за смърт. Мислиш си: и след теб
дърветата все тъй ще напъпват, славеите, небето, вятърът … а ти и твоята любима — прах.
Но пак си по-щастлив,
че мислиш макар тъй, отколкото ако не мислеше нищо, ако не виждаше пролетта.
Ех, ще се „поминеш“, но дорде си жив — ще живееш. Ония, които не я виждат, по-малко
страдат от теб, но никак не живеят … А
ти живееш колкото и за тях — в природата нищо не се губи …
Не знам на какво
мнение са жените художнички, но като гледам през отворения прозорец съседската
градина, мисля си:
Ето готова пролет !
Защо я търсят все по балкани и полета! Ето я и тук, в града, под трясъка на
трамваите и по улиците. Та пролетта затова именно е толкова велика и прекрасна
— и несравнима с нищо друго — защото покрива целия мир, прониква и в избите —
а колко повече в съседската градина …
Та, ако бях художник,
бих взел четката, бих я натопил в розово, ама да тече от нея — и стигат ми само
тия няколко елемента от съседската градина, за да направя една картина:
пролет.
Дръвче, цяло потънало
в розов цвят, едно обтегнато въже и връз него изпрана розова долна дреха, а из
градината — млада майка с розово дете на скут.
Но не съм художник,
вместо четка възправя се моливът — и по-добре, защото, собствено, днес нямам
никакво намерение да рисувам, а да вестникарствувам. Ще взема интервю. Така
поне личи от заглавието — от заглавието поне, ако не от нищо друго до тук. Интервю
с детето, „един час при" …
И от кое друго дете,
разбира се, ако не от това съседско — с розовата майка, между розовите
дръвчета?
Защо да приказваме за
детето с други. Ако е за компетентност — а за компетентност е — детето е, което
ще ни каже най-важните работи по случай Деня на детето.
— Е, детенце, говори,
прочее.
— Какво да ти кажа,
чичко. Ние в София, в света мрем като мушици. Много сме, но не се безпокойте,
че ще ви догоним и изринем — мрем по пътя. Простотия и жестокост ни погубват
преди още да сме се нарадвали поне на първата пролет. А много от нас биха доживели
до дълбоки старини, ако вие, мъдрите дъртаци, бяхте внесли повече ред и
правда в живота. Как искаш да не мрат децата на един човек, който стои без
прехрана. Или който трябва да търси стотици за церове. Ще ги потърси
веднаж-дваж, кога ги намери, кога не, па ще махне с ръка:
„Бог дал, Бог взел“ …
Ето ти една
статистика от минала година за София: до една годишна възраст са умрели 562
деца, от 1 до 4 години — 201, от 5 до 9 години — 67, от 10 до 14 — 31 … Много
от тях биха били днес живи, но … Не говоря, разбира се, за изключителните
случаи, когато нищо не може да помогне. Нищо, да, но една добра храна, лекарски
грижи, церове, чист въздух … повечето от тия деца не са имали всичко това!
Гледай, в трето районно кметство — районът на беднотията, са умрели 377 деца, а
в първо районно кметство са умрели само 30 … Чичко бе, ти разбираш ли от многоточия?
— Ти, собствено,
какво разбираш, хлапако ниедин?
— Как какво разбирам
— не видиш ли каква статистика ти развивам? Вие едно време, когато сте били
като нас, играли сте си на шикалки, а ние вече и за Декстер знаем, и за много
работи още …
— Как си с книгите,
хлапако пеленак? Четеш ли, гледаш ли картините?
— Ах, много съм
доволен! Такава богата детска литература няма никъде (според както казват
детските писатели). Много съм трогнат от вниманието им … Абе тия хора кога
спят? Все за нас децата мислят и работят! И гледам, броят им всеки ден се
увеличава. Само тия футуристически картини, с които в повечето случаи украсяват
книгите, не мога да ги разбирам. Знаеш, чичко, отначало имах съвсем друга представа
за света: изкривени къщи с комини до небето, разкривени хора, котки с мустаци
цял метър … По едно време почнах да уча света не по книгите на тия писатели, а
по самия него и, слава Богу, поправих си вкуса и погледа. За малко щях да
порасна кривоглед.
— А как си с
играчките?
— Да ти кажа правото,
пак предпочитам пушки и войници. Татко казва, че войната била страшна, но нали
не съм изпитал тая страхотия, ще ми се да я преживея. Освен това, казват, че
светът щял да се разоръжи, та бързам да се наиграя на пушки, докато не са
прибрали и тия.
— Друго нещо да кажеш
?
— Не ми се приказва
много. Предпочитам да се радвам на хубавата пролет. При това тази година тя е
по-весела за мен, защото назначиха татко на работа. Само едно помрачава
радостта ми: че татко измести един друг. А и той има дете. Мисля си, че ако
хората, преди да предприемат каквото и да е по-важно дело, биха помисляли за
децата си и за децата на другите, много леки постъпки, много жестокости биха
били избягвани. Големите правят - струват, а колко дечица страдат …
Накрая детето ми каза
нещо, което вероятно е чело от мене, преди да се роди:
— Чичко бе, помислете
за 365-те дни на годината. Да бъдат дни на децата, що е това „день“ … Ден не
храни година!
X р. Д. Бръзицов
Няма коментари:
Публикуване на коментар