ЕДИН ЧАС ПРИ ДЕТЕТО - ХРИСТО Д. БРЪЗИЦОВ, в. "Литературен час", бр.5, 8.V.1935 г.

ХРИСТО Д. БРЪЗИЦОВ

Един час при детето

Интервю с едно дете по случай Деня на детето

Навън се е развихрила една пролет — просто те хваща страх. Виждаш колко си слаб да обхва­неш всичката ù прелест — като влюбен, който никога няма достатъчно думи да ù каже колко много я обича.

Ражда се нещо велико, пре­красно — а ти не мислиш за рождество, а за смърт. Мислиш си: и след теб дърветата все тъй ще напъпват, славеите, не­бето, вятърът …  а ти и твоята любима — прах.

Но пак си по-щастлив, че мислиш макар тъй, отколкото ако не мислеше нищо, ако не виждаше пролетта. Ех, ще се „поминеш“, но дорде си жив — ще живееш. Ония, които не я виждат, по-малко страдат от теб, но никак не живеят …  А ти живееш колкото и за тях — в приро­дата нищо не се губи …

Не знам на какво мнение са жените художнички, но като гледам през отворения прозорец съседската градина, мисля си:

Ето готова пролет ! Защо я търсят все по балкани и полета! Ето я и тук, в града, под тря­съка на трамваите и по улиците. Та пролетта затова именно е тол­кова велика и прекрасна — и не­сравнима с нищо друго — защото покрива целия мир, прониква и в избите — а колко повече в съ­седската градина …

Та, ако бях художник, бих взел четката, бих я натопил в розово, ама да тече от нея — и стигат ми само тия няколко еле­мента от съседската градина, за да направя една картина: пролет.

Дръвче, цяло потънало в розов цвят, едно обтегнато въже и връз него изпрана розова долна дреха, а из градината — млада майка с розово дете на скут.

Но не съм художник, вместо четка възправя се моливът — и по-добре, защото, собствено, днес нямам никакво намерение да рисувам, а да вестникарствувам. Ще взема интервю. Така поне личи от заглавието — от заглавието поне, ако не от нищо друго до тук. Интервю с детето, „един час при" …

И от кое друго дете, разбира се, ако не от това съседско — с розовата майка, между розовите дръвчета?

Защо да приказваме за детето с други. Ако е за компетентност — а за компетентност е — детето е, което ще ни каже най-важните ра­боти по случай Деня на детето.

— Е, детенце, говори, прочее.

— Какво да ти кажа, чичко. Ние в София, в света мрем като мушици. Много сме, но не се безпокойте, че ще ви догоним и изринем — мрем по пътя. Про­стотия и жестокост ни погубват преди още да сме се нарадвали поне на първата пролет. А много от нас биха доживели до дъл­боки старини, ако вие, мъдрите дър­таци, бяхте внесли повече ред и правда в живота. Как искаш да не мрат децата на един човек, който стои без прехрана. Или който трябва да търси стотици за церове. Ще ги потърси веднаж-дваж, кога ги намери, кога не, па ще махне с ръка:

„Бог дал, Бог взел“ …

Ето ти една статистика от ми­нала година за София: до една годишна възраст са умрели 562 деца, от 1 до 4 години — 201, от 5 до 9 години — 67, от 10 до 14 — 31 … Много от тях биха били днес живи, но … Не говоря, разбира се, за изключителните случаи, когато нищо не може да помогне. Нищо, да, но една добра храна, лекарски грижи, церове, чист въздух … повечето от тия деца не са има­ли всичко това! Гледай, в трето районно кметство — районът на беднотията, са умрели 377 деца, а в първо районно кметство са умре­ли само 30 …  Чичко бе, ти разби­раш ли от многоточия?

— Ти, собствено, какво разбираш, хлапако ниедин?

— Как какво разбирам — не видиш ли каква статистика ти развивам? Вие едно време, когато сте били като нас, играли сте си на шикалки, а ние вече и за Декстер знаем, и за много работи още …

— Как си с книгите, хлапако пеленак? Четеш ли, гледаш ли картините?

— Ах, много съм доволен! Такава богата детска литература няма никъде (според както казват детските писатели). Много съм трогнат от вниманието им … Абе тия хора кога спят? Все за нас децата мислят и работят! И гледам, броят им всеки ден се увеличава. Само тия футуристически картини, с които в повечето случаи украсяват книгите, не мога да ги разбирам. Знаеш, чичко, отначало имах съвсем друга пред­става за света: изкривени къщи с комини до небето, разкривени хора, котки с мустаци цял метър … По едно време почнах да уча света не по книгите на тия писатели, а по самия него и, слава Богу, поправих си вкуса и погледа. За малко щях да порасна кривоглед.

— А как си с играчките?

— Да ти кажа правото, пак предпочитам пушки и войници. Татко казва, че войната била страшна, но нали не съм изпитал тая страхо­тия, ще ми се да я преживея. Освен това, казват, че светът щял да се разоръжи, та бързам да се наиграя на пушки, докато не са прибрали и тия.

— Друго нещо да кажеш ?

— Не ми се приказва много. Предпочитам да се радвам на хуба­вата пролет. При това тази година тя е по-весела за мен, защото на­значиха татко на работа. Само едно помрачава радостта ми: че татко измести един друг. А и той има дете. Мисля си, че ако хората, пре­ди да предприемат каквото и да е по-важно дело, биха помисляли за децата си и за децата на дру­гите, много леки постъпки, много жестокости биха били избягвани. Големите правят - струват, а кол­ко дечица страдат …

Накрая детето ми каза нещо, което вероятно е чело от мене, преди да се роди:

— Чичко бе, помислете за 365-те дни на годината. Да бъдат дни на децата, що е това „день“ … Ден не храни година!

X р. Д. Бръзицов