В СВЕТА НА ХИМИЯТА И ФИЗИКАТА
Как се работи във физико-математическия факултет.
Бедственото положение на факултета. Опасността от пожари и експлозии.
Кабинетът-гробница.
Недавна трябваше да посетя физико-математическия
факултет. Още от входа лъхна ме тежък въздух, наситен с гъсти изпарения. Под
самото стълбище за горните етажи, сред голямата иначе тишина, буботеше някаква
машина. Люде в работни престилки, подобно на сенки, се суетяха из трема,
влизаха от стая в стая, а в ръцете си носеха с особено внимание стъкленици.
Този интересен свят изостри любопитството ми и ме
наведе на мисълта да направя една малка анкета за живота, работата и
обстановката в този наш висш учебен институт. На моето желание с готовност се
отзова деканът на физико-математическия факултет, любезния г. проф. Райнов,
който ме разведе из всичките помещения на факултета, от тавана до мазето, и ми
даде нужните осветления.
Започваме от първия етаж. По един тесен трем минаваме
към
лабораториите и аудиториите на химическия институт.
Първата стая, в която
влизаме, е кабинетът на нашия учен г. проф. Захари Караогланов. Но това не е
само кабинет. Тук, в тая стая, по- право в тази дупка, е и кабинетът, и
лабораторията и всичко друго не само на г. професора, но и на неговия асистент
г. Бор. Загорчев. Тя се намира в една малка, паянтова пристройка към
централната сграда на факултета. В тази стая, която има-няма 3 на 4 м. размер,
работи един голям учен със своя помощник. Книги, уреди, една камина, писалище,
печка, най- различни стъкленици и препарати, всичко това е сбутано, прибрано.
Всяко кътче тук е използувано най рационално. Поглеждам към тавана. Като че ли
мазилката хей сега ще падне върху беззащитните ни глави. Ясно личат следите от
вода, която през дъждовните есенни дни и напролет, когато се топят снеговете,
влиза в кабинета на този учен.
Присъединявайки се към нас, г. проф. Караогланов ни
поведе към лабораториите по аналитична химия, намиращи се в същата пристройка.
Влизаме в първата. Лаборатория, тъмна, тясна, мизерна даже. Всички места са
заети. На 24 места се правят опити, въздухът е посивял, гъст и задушлив.
Вентилаторът не е в състояние да пропъди всичко онова, което тук се произвежда
във вид на изпарения при работата на усърдните студенти и асистенти. Тук ври,
шуми, кипи и се изпарява зелено, синкаво, жълто...
Всички в тази дупка са напрегнати, със сериозни и
загрижени лица. Зорко следят те своите опити, които често излизат несполучливи.
Тогава, техните груби, изхабени ръце, пожълтели от азотната киселина и с черни
петна от сребърен нитрат се отпускат безпомощно. Ала веднага след това
пропадналия опит се подновява с още по-голяма енергия и упоритост. Това
продължава докато силният, трудолюбивият, амбициозният човек победи и възтържествува.
— Желание да се работи — каза ми г. проф. Караогланов
— не липсва. Напротив, желанието е голямо и у студенти, и у асистенти и у професори.
Но условията за това са лоши, много лоши. Виждам, че се мръщите, вероятно
вие се задушавате от разяждащите химически изпарения,
с които е пълна тази
лаборатория. Но какво да кажем за тия младежи, които в продължение на 4 години
ежедневно прекарват по няколко часове тук? Какво ще кажете на професорите,
които с десетки години работят непрекъснато в своите частни и общи
лаборатории. Ето тук — г. професорът ми показа тавана — е единственият
вентилатор, но той е съвсем недостатъчен. А има лаборатории и без никакво
проветряване. От друга страна, продължава г. професорът, ние нямаме необходимия
инвентар. Нашите студенти знаят това и пазят като очите си всеки уред, всяка
стъкленица. Виждате, че имаме само 24 места, необходими за студентите. Но и те
сa много тесни, неудобни. Затова годишно ние не приемаме повече от 24 студенти по химия.
А нуждата от тях в живота се чувствува.
Минаваме в друга лаборатория: лабораторията за
опасните опити. Тук положението е същото. И тук мазилката на тавана може да
падне всеки момент върху главите на студентите.
Стана ми студено. Отровният въздух започва все
по-настойчиво да дращи гърлото ми. Започнах да съжалявам, че оставих палтото
си в кабинета на г. декана.
— Много ще съжалявам, ако след излизането си от тук,
вие се разболеете или хванете някоя хрема — казва ми г. проф. Райнов. — Много
от нашите студенти, въпреки че са привикнали на студа и лошия въздух, често се
разболяват. Виждате, че нямаме никакво отопление, с изключение на малкото
железни и примитивни печки в някои от помещенията.
В тази лаборатория на няколко пъти вече се случваха нещастия.
В началото на тази
година няколко по-слаби студентки припаднаха от задушливия въздух. Камините,
където се внасят уредите с изпаряващите се отрови, са малки и
нестабилни. Те не са в състояние да запазят околната среда от отравяния. Преди
години — продължава с огорчение г. деканът — ние бяхме посетени от тогавашния
м-р на финансите. При вида на тези жалки лаборатории, г. м-рът се хвана с две
ръце за главата и каза: „Ние отпускаме кредити за постройки и за подобрение на
условията за живот по затворите, но съвсем не знаем, че тук, в едно висше
учебно заведение, е по-лошо и от затвор“.
Ето и така наречената "сероводородна стая“.
От нея лъха отрова.
На една от стените ù табела: „Внимание. Тук се произвежда Н2S . Опасно е за живота!“
Студено е. Крилата на единствения прозорец са широко
отворени. Така е и лете и зиме. А печка няма никаква.
Видях и аудиторията. Спомних си тогава, че когато бях
ученик, кабинетите по химия и физика на II соф. мъжка гимназия далеч
надминаваха по обстановка и уредба тези помещения.
Всички останали лаборатории и аудитории, където освен
химици, се обучават и естественици, агрономи и медици, са в същото жалко
положение.
Влизаме в мазата под самите лаборатории. Тук се
съхраняват химически материали. Казано ми бе, че тези, които слизали
постоянно тук да изваждат необходимите за опитите химикали, често поглъщали
някои силно отровни изпарения и се разболявали. Имало и смъртни случаи. В едно
преградено място пъхти машина.
— Това е
машината за произвеждане на бензиновите пари, необходими за бунзеновите
горелки.
— обяснява ми г. проф. Караогланов.
— Тук, в този голям железен куфар са поставени няколко
специални уреди, пълни с бензин. През тях минава сгъстен въздух, който поема по
малко бензин и по тръбите, във вид на пари, разнася се по отделните помещения. Тази машина е още от
основаването на факултета. От тогава има вече близо половин век. Работим
винаги със страх. Но, макар и стара, слава Богу, до ден-днешен тя не е
направила пакост. Защото, ако това се случи, целият факултет и всички намиращи
се в него ще полетят във въздуха. Имаме още една такава машина. Знаем, че
тези апарати трябва да бъдат някъде далеч от тук, в отделно помещение. Но затова трябва доста голяма
инсталация. А какво да правим, като нямаме никакви средства? Никой не иска да
знае, че тук, с тази машина под самото стълбище, е застрашен живота на повече
от 500 студенти.
Сбогувах се с г. проф, Кораогланов и се отправих по стълбите за втория етаж,
етажа на физиката.
Кабинета на стария проф. г. П. Пенчев. Стаята има
всичко 22 кв.м. и е в същото положение, както кабинета на г. Караогланов.
Кабинетът на професора по опитна физика г. Георги Наджаков: това е лабораторията,
кабинета, техническата работилница, библиотеката и всичко друго на г. професора,
нужно за научната му дейност. Заварихме го в момента, когато, с пот на челото, вдигаше
тежките подвързани книги, слагаше ги по земята и се мъчеше да освободи малко
място на масата, където се намираше заковано голямо желязно менгеме. Г-н
професорът искаше за почне някакъв опит. Като се научи, че съм журналист, той
изостави започнатата работа и тръгна да ме развежда из помещенията, казвайки
ми:
— Добре, че сте се сетили да ни посетите. Да има поне
пред кого да изплача мъката си. Дано българският вестник направи нещо за нас.
Защото това, което вие ще видите тук, вярвайте Богу,
няма го нигде по света.
Просто срам ме е да ви
показвам.
Движейки се по трема, забелязах, че старият, прогнил
под със скърцане се огъваше под нозете ни.
Лаборатория по физика. Просто недоумявам: една гола
стая с две прости маси и няколко шкафа със стъкленици. До обонянието ми достига
силен мирис на сероводород.
— Под тази лаборатория е стаята за сероводород -
обяснява г. проф. Наджаков. Освен това, кабинетите на професорите са точно над
лабораториите по химия. Миналата година заварихме в кабинета му ректора на
университета, г. проф. Манев, в безсъзнание. Навлезли по комина отровни газове
в стаята му и го отровили. Два месеца след това г. ректорът пази леглото. Но
това да е единствения случай!
Ето помещението, къде се пълнят акумулаторите. Една
дупка под самите стълби, която няма и 10 кв. м. Човек едва влиза в нея.
— Част от нашите лаборатории са под стълбите, на
тавана, в зимника, навсякъде. Всяко свободно кътче сме използували, но и това не е достатъчно за нашите нужди. Влизаме
в останалите лаборатории. Прави силно впечатление липсата на инвентар. Стаите
са почти празни.
— Както знаете — обръща се към мен деканът г. проф.
Райнов, — един физически институт не само при университет или техника, но и при
една гимназия, не може да съществува без сбирка от апарати, нужни за правилното
обучение на ученици и студенти, а, при висши училища, още и за научна работа.
Такава сбирка обаче, и до днес не е доставена за физическия институт. Привидно,
институтът разполага с една сбирка от няколко стотин апарати, наредени в
десетки шкафове. Произходът, обаче, на тази сбирка е от преди 47 год. С това, с
което разполагаме, ние не можем да дадем една
правилна представа на нашите питомци, защото обучението повече се води с тебешир
и картини, вместо с апарати и опити. Качваме се на тавана. Там е
лабораторията по метеорология,
но тя отчасти служи и
за физика. Никакво отопление, нито една печка.
От най-високото слизаме в най- ниското: в мазето. По
стените окачени палтата на студентите. Още по стълбите лъхва на влага и мухъл.
За първи път от 3-часовата обиколка из помещенията, виждам нещо хубаво:
помещението за акумулаторни батерии. Батериите са нови, достатъчни. Купили ги
със 150.000-те лева, които м. г. Академическият съвет отпуснал от фонда за
научни цели. Но това хубаво дело не бе края на моята анкета. Напротив, това
което видях преди да си взема сбогом надхвърли границите на всичките ми
очаквания, изпълни ме с ужас. Треперейки вече от студ, с болки в гърдите,
отправяме се към една съседна до акумулаторното помещение врата. Г-н проф.
Райнов отваря вратата. Това е едно мазе, без всякакъв прозорец. От една малка
дупчица прониква единственият слънчев лъч на хубавия зимен ден и се слива с
електрическата светлина. Мазето, е отрупано с книги, клетки, стъкленици,
технически прибори и какво ли още не. Над отрупаната като грамада маса седи
слаб човек.
— Г-н Андрейчин работи своята докторска работа —
представя ми го г. деканът. — Ето в този гроб се готвят
кандидат-докторите. Мнозина от тях през течение на близо половин век са се
борили със смъртта, която витае тук, но не всички са я побеждавали.
Сбогувах се и напуснах този разсадник на наука с
невесели мисли.
Борис Хр. Станишев
Публикувано във в. „Зора“, бр.5246, от 20.12.1936 г. /два дни преди смъртта на проф. Асен Златаров/
Няма коментари:
Публикуване на коментар