НАУЧНИЯТ ПОПУЛЯРИЗАТОР ПРОФ. Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ - в-к „Литературен глас“, бр. 417

НАУЧНИЯТ ПОПУЛЯРИЗАТОР 

ПРОФ. Д-Р АСЕН ЗЛАТАРОВ

(Из сказката, произнесена на 21. XII. 1938 г. в аудитория №14 на Ректората от името на Софийското академическо химическо дружество).

Как Златаров израсна до най-големия народен сказчик?

Има хиляди гениални музиканти, смели в рисунъка си художници, широки в замаха си скулптори, високо даровити писатели и артисти, но, които или светват като метеори и безследно изчезват в безпределното пространство на небитието или остават до края на живота си безупречни изпълнители на дарованието си, но всеки техен жест, усмивка или дума в друга област издава безграничната им некултурност, да не кажа простота. В първия случай тяхната мимолетна трайност идва от неблагоприятни условия за развитие, от пропадане в пиянство или безволева романтичност, от занемаряване. Във втория случай — разглезени от изумителния си дар - те стават суетни и смятат, че биха разливали навсякъде обаяние с изключителната си способност.

Има и други личности — със слаби проблясъци на даровитост, но с упорита воля и непоколе­бима увереност във възход, ко­ито също така отбелязват завидни успехи, но във всяко тяхно дело се чувствува колко много труд и вътрешни усилия са били необходими, за да се даде постигнатото.

Златаров носи положителните качества на двете групи; той е едно рядко съчетание от дар и трудолюбие. И ако „културата на сърцето“ беше една от любимите му фрази, то с нея той недвусмислено подчертаваше как сърдечния дар, осмислен от културата и културната работа над него, могат да дадат хармоничната личност.

Спомените за неговото детство ни го разкриват като любимо, светло и сладкодумно дете. Той расте като дете-чудо, обичано и галено от всички. Под сърдеч­ното бдение на майка си той учи с ненаситната си душа едновре­менно всички хуманитарни и при­родонаучни дисциплини. Той е закърмен и с вълнуващите то­гава цялото човечество принципи за социална правда и народно благоденствие. Естествено беше, че натрупана енергия на знанието в мощния му умствен акумулатор, трябваше да бъде раздадена, още повече, че социалното му съзнание, принципа за взаимопомощта и естественото му сърдечно отношение към униже­ните и оскърбените, налагаха това отношение.

И ето идва първата му сказка към пролетта на 1908 г., върху „Игра и свободно творчество“. Г-жа Е. Златарова разказва, че той така вихрено произнесъл заучената си сказка, та вместо за час била изказана с „виртуозна бързина“ за четвърт час.

Интересен за тия първи сказки на Златаров се явява и споменът на Т. Самодумов, поместен в Народния Златаров сборник, под надслов „Ораторът“.

„Беше преди 30 години, пише Самодумов, когато съдбата ни срещна с Ас. Златаров в Пловдив. Като млади учители се отзо­вахме на поканата да бъдем лектори: той по биология, а аз по философия на безсъзнателното.

Асен, още по-млад от мене, пристъпваше с благоговение и страх на публичните четения. Замислен и стеснен той проя­вяваше воля за борба против смущението.

Веднъж, след една моя лекция, към която Асен прояви голям интерес, на излизане ми каза:

— Виждам, че това, което давам не ме задоволява. Трябва да се съживи биологията, да се оплоди с философията на биологията. Като химик това не ми е достатъчно. Искам да се върна на Запад да продължа изучванията, които, виждам сега, са твърде важни и интересни. . .

Успокоих го, че лекциите му са твърде интересни и увлека­телни.

— Интересни, да, но не и увлекателни, отговори той. Виж­дам това. Предстоят ми усилия, за да ги направя от интересни — увлекателни.

С пълно съзнание и воля Асен съзида сам себе си такъв какъвто се желаеше и чувству­ваше, че той трябва да бъде.

Асен не се ограничи с даро­ванията си: той ги облагороди и култивира.

Казват Асен имаше дар слово. Не! Асен надви всичко, за да спечели дар слово. Той не на­следи само, а припечели, не пра­хоса, а разви духовния капитал, който му бе завещан“.

Това категорично мнение на г. Самодумов се потвърждава и от г-жа Златарова, която пише: „На мнозина съм казвала най-искрено, че не вярвам да има друг чо­век, поне в България, който да работи, колкото работи А. 3.“

И още: „Той обича работата, каквато и да е, но най-присърце му са сказките, независимо от какъв вид са. Навярно ги обичаше, защото са съпроводени за него със страдания, доброволни, желани страдания. Той се вълнува пред всяка сказка, както ученикът пред изпит. Когато му предстои сказка, той не може да се храни, нервен е, неспокоен, но тия му страдания се изкупват с насла­дата, която има при изказа на своята вдъхновена реч, и задо­волството след хубаво дадената сказка“.

Същото това чувство владее Златарова и пред студентската аудитория. Дългогодишната му асистентка Мария Аидрейчева раз­казва с какъв трепет, обич и порив Златаров е гледал на преподавателското си призвание.

„Проф. Златаров казва на тези, които са го виждали преди сказка или преди лекция нервен, нетърпелив, дори смутен: Все някога светът ще научи, че никога не съм бил така самонадеян в словото си, че някои да имат основание да ме считат дързък“. А някога, когато е по-весел, с присъщия му хумор: „… да, да, на лекция отивам, както се ходи на рандеву — с тревога и радост“. На редовните си лекции отива той с тревога, както и на сказка и ако би могла да бъде фотографирана тази нервност — би дала навярно рядка картина“.

А в интервю с него Златаров заявява, че при всяка сказка „се хаби много, изгаря физически, из­стива му областта на сърцето“.

Ето как — при едно толкова високо съзнание за обществена отговорност и строга самокритика — от един даровит човек израсна и укрепна волята за добротворство и магията на Златаровото слово. И ако е вярно, че всяка книга е надгробен камък за нещо станало в сърцето, то този афоризъм важи с абсолютна точност за Златаров. Всяка негова сказка или статия, всеки негов научен или литературен труд, са писани с кръвта на сърцето му и обагрени с огне­ната му обич към всички. И ко­гато една мъка се изпепели в душата му, когато тя добие реална форма в словесно или книжно произведение, в творческото му съзнание се заражда с болезнен трепет нова идея. Така българският народ бе въведен във „Философията на биологията“, озари живота на сърдцето си с благословените лъчи на слънцето, съзерцава красивите видения на морските глъбини, тръпна пред гибелните блаженства, които в жестока самоизмама му носят алкохола, опиума, хашиша, кокаи­на, тютюна.

Спомнене си още 140-тях ста­тии из „Науката и живота“: кълнът на дълбока размисъл и трепет, който носи „Айнщайн и световните тайни“. Чуйте навея на кроткия и тих ангел на смъртта в „Що е живот и защо е смъртта“, грохота на „Химичната война и гибелта на човечеството“. Колко много мисъл носят за тай­ната, същината и смисълът на живота книгите му „Прагът на живота и микробиологията“, „Проблемата за щастието“ и „Хормони и витамини“? Той не забрави и пратениците на далечния мир „Космическите лъчи“, за да ни научи на тяхното влияние и зна­чение за живота.

Да разглеждам ли още пред­говорите му — над 50 уводни очерки — към „Натурфилософско четиво“, всеки един пламтящ от мисъл и красота, завършен като композиция и съвършен? Колко много светлина, пиляна с щедрост за радост и възход на ближния!

Когато жълтото злоезичие на общественото мнение сервира на Яворов отрова и парабел, опо­зорявайки челото му с една не­честна клевета, кой стана да из­рече думи на човечен протест и рицарска доблест?

Моята цел, безспорно, не е да разглеждам подробно тия трудове на Златаров. Аз имам да на­бележа само гордите върхове, до които се беше въззела могъщата му мисъл и сред които изгоря човечното му сърце. Иначе всяка книга е свой свят на блясък и тъма, на порив и страдание, и тя трябва да бъде разгледана и изучена отделно.

И н ж. Й ордан Чолаков

Публикувано във в-к „Литературен глас“, бр. 417, 11. I. 1939 г., стр. 5