 |
| Корица и скици от художника ПРЕСЛАВ КЪРШОВСКИ |
„Истината е
в ход и нищо не може да я спре“
Емил Зола
Реч, произнесена
на 15.11.1931 г. в Народния театър, по случай юбилея на Антон Страшимиров,
Задруга „Предел“
ОБЩЕСТВЕНИК
И ГРАЖДАНИН
проф. д-р Асен Златаров
Гражданки и
граждани, името на писателя е затова скъпо за сърцето на читателя, защото в
личността на обичания писател читателят вижда въплътени свои въжделени копнежи,
идеали и блянове за по-хубаво, по-истинно, по-правдиво от вседневието, в което
се живее и което всеки честен човек желае да види превъзмогнато.
За
читателя личността на тоя, който е дал в творбите си образец на по-горен живот
от нашия, който е изнесъл образи, в които ние виждаме това, което бихме желали
да бъдем, който е събудил у нас размисъл, трогнал е сърцето ни, над страниците
на чийто творения ние сме живели тръпка на цялостен и пълен живот и сме проляли
сълза, тая творческа личност на писателя ние я смятаме за по-съвършена от нас,
отреждаме и по-голям дял в делото за живот и човечност. И няма читател, който
да не търси зад писаните страници на писателя неговата личност. И когато,
наистина, между живота и творбата на писателя има единение, когато писателят в
своето дело на творец въплъщава искреността на човек, който не дели изкуството
от живота, тогава такъв писател става символ за времето си, израства като скъп
и ценен духовен избраник и водач.
Защото всяко
истинско дело на изкуството е и път към съвършенство в живота: изкуството е
социално явление и трябва да обслужи живота. Няма „изкуство за изкуството“,
както и няма наука за самата наука! (Ръкопляскания) Върховна ценност, която
покрива всички други ценности, която обединява всички воли за подвиг и която
подклажда всички сили за възход, е животът. На живота трябва да се служи:
делото на учения, на поета, на писателя трябва да бъде принос за разраст на тоя
живот, за неговото осъзнаване, за неговото издигане и за посочване пътя към
едно по-щастливо, по-хубаво утре. И избраникът-писател, дарен с творчески сили
и духовни ценности, не може да остане чужд на повелите на живота, не може да се
заключи в култа на тесногръдо щестлавие и отчуждение и, влюбен в себе си, да
забрави, заради прищевките на своята изтънченост големите въпроси, големите
задачи, които животът слага пред него. Той ще надникне в тоя живот. Той ще
потърси в него истинските извори на своето вдъхновение и оттам, със средствата
на своя художнически похват и темперамент, ще въплъти в трайни и внушаващи
образи истините на живота. И неговата преживелица, неговото участие и
съпричастие с живота ще подари като знаме, като проповед и като молитва на тия,
които чакат от духовните свои избраници и любимци да им стоплят сърцето, да им
сепнат волята за дело и човещина, да им освободят от мъката на противоречията
мисълта, сблъскала се с хилядите питания, които животът възправя пред хората,
ще им даде чаканото откровение.
Така, всеки
истински, всеки голям писател е по предопределение избраник-гражданин, който
носи не редническата повинност на живота, а тая на водача. И ние виждаме, как
тия големи писатели, чието дело не е само временно пламъче, а носи печата на
трайност, да имат от това съзнание, че са извикани за служба и подвиг, пред
които бледнеят малките грижи, малките суети и честолюбия на обикновения човек.
Големият писател заграбва от действителността, заграбва от социалното битие и
чрез озарението на своите образи, чрез внушаващата сила на своето слово дава
смисъл и цел на живота. Големият писател е всякога в предната линия на възхода
към ползотворен живот : той е истински учител и нему е дадено да създаде чрез
мислите, чрез сърцата, чрез волите на тия, които го четат и обичат, човеци за по-голяма
истина, хубост и правда в живота. Случайно ли е, граждани, че големите писатели
в своите епоси дават социални трактати, разбира се, създадени не със средствата
на социолога и историка, а с тия на художника, който пресъздава
действителността и истината в образи? И може ли да има голям писател, който
само като фотограф рисува дадена действителност, без да има към нея свое
определено отношение? И тъкмо в това негово отношение към действителността ще
поличи, доколко личността на писателя може да привлече към себе си сърцата на
многото и да се възправи като светъл пример на голям човек за своето време :
големият писател е всякога във фалангата на борците и става знаме за тия, които
творят с мишците и волите си благополучието на очакваното утре.
Говориха ви
преди мене за Антон Страшимиров като писател и народовед. Посочи се, че той
черпи от живота истините, мъдростта и образите на своите трудове. Антон
Страшимиров е предимно един социален писател. Това вече му дава правото да бъде
народен писател, защото в своите разкази, повести и романи, в своите
народоведски приноси той е всякога на страната на угнетения, на ограбения, на
слабия (Ръкопляскания)
Но Антон
Страшимиров не спря само тука. Той не е от ония писатели, които, колкото и
високо да слагат своите амбиции в делото си на творци, което дело макар да е
мостът между тях и народа, могат да свършат само с това: той не поиска да
остане затворен и несмутим в своя работен кабинет, когато вънка вълните на
обществения поток блъскат и бушуват с ярост, за да чуят и глухите, че животът е
в смут и кипеж. Когато Рим гори, той не може да е замечтан и да свири на лира!
(Ръкопляскания. Ръкопляскат и в министерската ложа.)
И в дни,
когато вън по стъгди и селища страстите са кипели, когато са надвисвали тъмни
облаци и общественият живот е бивал заливан с мрак, когато в управниците
чувството на отговорност и съвест е отпадало, когато бедните и добрите са бивали
притискани от вампири и са чакали в своята неволя дума на ободрение, дума на
истина и гражданска доблест, в такива дни Антон Страшимиров всякога е заговарял
високо и смело! (Ръкопляскания)
Тъкмо в дни
на безправие и жестокост погледите на угнетените и онеправданите се обръщат към
духовните избраници на народа и чакат от там да дойде словото на мъжество,
словото на порицание злото, словото на братско състрадание и помощ, за да се
насърчи и спаси гинещият народ (Ръкопляскания).
Но във
времена, когато злото е всесилен властелин, малцина от тия, към които народът
обръща поглед, имат нравствената смелост да му отговорят в своето високо и ясно
изразено съчувствие. Повечето от духовните избраници, лишени от това
превъзходство на смелите, предпочитат да мълчат и уви често дори се пригаждат
към силните на деня, като се крият зад циничното в случая оправдание, че
царството на духа няма работа във всекидневието, че поетът и писателят работят,
възвисени над смута и преходната неволя, като ловят мигове от вечността... Всъщност
това е проява на нравствена слабост и бягство от високото призвание, за което
са посочени! („Браво!“ Ръкопляскания) Това е изневяра на доблестта и нищета на
сърцето, които имат едно наказание: такива работници в полето на духа никога не
могат да спечелят признанието и обичта на народа — най-великата радост, която
човек може да изпита, и остават да се тешат и ободряват в тесния кръг на
себеподобните си (Ръкопляскания).
Не от тия
писатели е Антон Страшимиров! (Ръкопляскания) Неговият буен темперамент, тая
стихия на нагона му, жаден за правда, открит за истината, смел и решителен, го
прави неспокоен пред неправдата, несдържан пред нравствената тъпота на
властниците, винаги готов да се намеси тогава, когато другите гузно мигат, да
се намеси, щом трябва. И ние го виждаме в дни, когато нашият народ е изживявал
черни беди и страдания, когато над него издевателствата са били от високо
разпореждани, ние го виждаме да се е възправял Страшимиров и с подвига на
своето отрешение за жертва да е ставал защитник на народа и въплътявал съвестта
на тоя народ (Ръкопляскания).
Така, по тоя
опасен, но водещ към величие път, е вървял Антон Страшимиров, за да порасне в
съзнанието на българския народ и стане негов скъп и ценен трибун на правда,
социален мир и добротворство и изобличител на злите, жестоките и самозабравилите
се (Ръкопляскания).
Нека ми бъде
позволено да набележа няколко мига от живота на Антон Страшимирова, свързани с
проявлението на тая негова гражданска смелост.
Странно е,
граждани, но нашата нова история като че ли се развива сè под знака на борба
със злото: пътят ù е път на сътресения, на тъмни облаци, които често се
развихрят в буря, където трещи гръмът на неволите. Малко са годините на мирен
творчески труд, които красят от половина век страниците на нашия обществен и
политически живот. А колко мрачни епохи на политически гнет, на гибел и
разорения са записани…
През епохата
на торбопясъчието, когато полицейските пристави и старшите стражари с камшик в
ръка олицетворяваха правовия ред на мрачния режим на Стамболова, когато на
политическия противник се е гледало като на отредена за разорение и често за
изтезание жертва, Антон Страшимиров, млад народен учител, залутан с факела на
просветата из покрайнините на българската земя, е имал смелостта да се
противопоставя и се разправя с мракобесниците, със силните на деня. (Ръкопляскания).
Не еднаж през това време на сатрапия и безправие неговият глас, та дори и
неговият юмрук са възпирали насилниците, не еднаж тогава те са чувствували, че
срещу мрака, който носят, се противопоставя една воля, вдъхновена за правда и
добро. От това време е кръщението на Антон Страшимирова за подвига на
гражданина.
И животът сè
повече го увлича: учител и писател сè по-отчетливо намират своето място в
нашите обществени борби и отношения и ние го виждаме дорасъл като народен
избраник през времето на черкезкия режим на Радославова. Народното събрание го
приема не за смирена служба и раболепие, а като разпален оратор, с думи на
изобличител срещу една насилническа власт. Темпераментен, буен, дързък, смел
дори до грубост, когато е трябвало, той се обособява като народен трибун,
където с Найчо Цанова и Стоян Михайловски образуват фронт на борческа честна
мисъл и гражданственост срещу патроните на Дуранкулашките и Шабленски модерни
кърджалии (Ръкопляскания).
Метежът не е
средство, което аз препоръчвам. Но има изпитания, на които разореният и
озлочестен народ не знае с какво да им отговори и в припадъка на своето
отчаяние се отдава на буна. Така стана и тогава и знаем колко диво, жестоко
постъпи властта и написа с това една тъмна страница от нашата политическа
история. През това време малцина бяха тия в Народното събрание, които имаха
смелост да вдигнат глас и да посочат с думи на жигосване, да запечатат с черния
печат на позора една власт, която прибягвайки до подобни средства, на разправа
с народа, се сама обявява, че е противонародна. Подобна власт всякога бива
удавяна във вълните на народното презрение и негодувание (Ръкопляскания).
Аз си
спомням пламенните речи, които тогава в Народното събрание държа Антон
Страшимиров, речи, които го издигнаха до народен защитник, но го принудиха да
забегне извън България, защото животът му не беше в безопасност.
От това
време го познавам. Бях студент в Женева, когато между студентите българи се
разнесе новината, че Антон Страшимиров със своята жена е пристигнал в града. И
не знам дали той си спомня, но и аз бях между ония 5—6 млади студенти, които го
намериха и поканиха да ни разкаже нещо за България, да ни опише борбите, които
там се разиграват и вестта за които ни беше така много смутила и разтревожила.
И спомням си
Антон Страшимирова с буйни коси, с нервни жестове и редом до него неговата
другарка, която със своята хубост бе гордост за българката в тая чужда нам
страна. В малкия салон, дето се бяха събрали българите студенти, Антон
Страшимиров ни говори върху политическия живот в България. Той описа насилията,
които се вършат в страната, угнетенията, на които е подложен с тоя азиатски
закон за десятъка селянинът у нас, тормоза върху честното проявление на
гражданина, всичко, което спъва българския народ да се заздрави в почините си
към благосъстояние; как тоя тягостен и дивашки режим откъсва народа от неговите
непосредни задачи и му пречи да достигне разцвет на своите стопански и духовни
сили. Една реч, изпъстрена с картини, живяна, богата на мисъл, трептяща от
чувство. В гласа му ечеше нота на човечност и състрадание, на болка от това,
което е видял и преживял. Това не беше оратор със заучена или написана реч, а
човек, който разкрива една даденост, жива в сърцето му и ясна за мисълта му.
Граждани! Поканен
съм да говоря за Антон Страшимирова като обществен деятел и гражданин. И
колкото да ме боли, колкото и да бих желал да мина в забрава неговия последен
граждански подвиг, не мога да мълча. Колко би било хубаво да можеше да падне
тежка завеса и да направи да не си спомняме за това близко — зловещо и страшно
време, което и сега така живо стои в нашата мисъл, така дълбоко горчи в душите
ни! Ще говоря, защото да се мълчи е грях пред народа и съвестта! И как можем да
го минем в мълчание, когато събитията са така зловещи и така високо крещят, че
и мъртвите ги чуват. (Ръкопляскания). Не са далеч дните, когато върху
обезправения народ, вдигнал глава да изкаже неволите си и да потърси правата
си, се строполиха толкова беди, които една обезумяла в себелюбието и надценката
си черна и зловеща власт му изпрати. (Бурни, продължителни ръкопляскания). Тогава
тъмни и жестоки хора без бог в сърцето си и без човешка черта в делата си,
шетаха по градове, села и паланки, крепени от силни на деня, за да вършат
нечувани издевателства срещу хора, чийто грях е, че не мислят като тях и че
вярват в силите и дарбите на народа. И тогава в тая страшна суматоха, в това
общо стъписване, обади се Антон Страшимиров, сам сред мълчанието на
малодушните, и каза думи на болка и човечност. (Ръкопляскания). Той се възправи
като съвестта и неговият глас не мина безплоден: престъпните ръце оттогава бяха
вече омаломощени.
Граждани! Да
се говори истината във времена на законност и граждански мир не е никаква
смелост, но да се казват истини, когато зловещи сили господаруват над
гражданството, когато за всяко свободно и честно изявление на пробудена съвест
се плаща със заплаха, изтезание и издевателство, когато е окована свободата и
законът е запратен в архивата, защото неотговорни фактори, увенчани в зло и
позор, са готови да поругаят, да смажат всяко проявление на чест , на доблест и
на истина — тогава да се обадиш и порицаеш злодеянието и кажеш на силните на
деня: стига! опомнете се! — е един голям подвиг, на който само единици са
способни. И тъкмо в такова време Антон Страшимиров се обади и аз мисля, че това
е най-великият, най-върховният миг в неговия живот!(„Браво! Браво!“
Продължителни ръкопляскания)
Да спра,
граждани. Аз зная, колко е болно да се припомнят тия неща, аз чувствувам ужаса
на открехнатата за показ страшна картина и искам да извикам с всичката сила на
обляното ми в сълзи сърце: дано никога вече не се повторят изпитните, които
изживя отруденият и беден народ, дано никога повече вампирството не се въздига
в политическа система и дано вече озаренията за човечност, мир и труд водят
съдбините на народа ни! (Бурни ръкопляскания). Да вярваме в това и да работим,
за да стане истина и тогава викът на Антон Страшимирова за правда, който с това
спечели завсякога сърцето на народа, за да го чествува днес като народен
избраник и герой, ще бъде великия отреден ден за благочестината на страната ни!
(Ръкопляскания)
Но Антон
Страшимиров има голям дял на общественик и гражданин и в други свои проявления
в служба на народа. Той е общественик в най-добрия смисъл на думата. Чрез
потребата, която той задоволи, да бъде в непосредствено общение и познанство с
хората, които го четат, търсят и желаят, - той не се отдели от тях, както
мнозина го вършат, като си слагат маска на отшелници и самотници, за да
прикрият душевната си сухост и сърдечна пустота, а отиде при тях, за да ги
изслуша непосредно и да им каже многото и ценното, което той имаше да каже.
Така, служейки на своята силна склонност да общува с хората, за да ги познае и
да го познаят, Антон Страшимиров обиколи цялата страна, за да сее просвета: той
е първият у нас сказчик, който от народните беседи направи епиха. И тия сказки
не са обикновено конферансиране, каквото и преди него и сега често се практикува, а една нужда на
душата му.
Аз съм
присъствувал не на една само от тия сказки на Антон Страшимиров и зная трепета,
любопитството и съучастието, които взима в тях неговата аудитория. Още с
първите думи на речта му, в която звучи топъл тембър, той хвърля мост между
себе си и тия, които го слушат, и те за него са спечелени. В нервните
потръпвания на неговото лице се чете, че това, което той говори, не е сухата
мъдрост на някой знающ, а една изповед и проповед, които той има потреба да
каже. И затова неговите сказки са така добре посещавани.
Мнозина почнаха
примера на Антон Страшимиров и от него се поде тая културна общественост, на
която аз бих искал всички наши духовни работници да отдадат внимание, за да ги
почувствува народът като свои. (Ръкопляскания).
И не само
чрез сказките си Антон Страшимиров дава пример на общественост, а и с това, че
неговата къща е била всякога отворена за всички, които търсят, стремят се към
духовно възвисяване, които търсят път в живота си и цел в живота. Колко млади
издънки от нашите умствени работници, някои вече с име и цена, са минали през
дома на Антон Страшимирова, където не разкош и блясък са ги привличали, — той е
бил всякога в оскъдица — а богатствата на едно сърце, обичащо младите и
способните. И аз зная, не един от ония, които са минали през тоя дом, са
оплодили волята си за дело в живота и са приели там кръщаване и напътствие за
труд и творчество. По тоя начин тая потреба за Антон Страшимирова да общи с
хората е била тласък за духовно брожение и възход.
Някои
казват: „Той бе суров към нас!“ Да, разбира се, че Антон Страшимиров не е от
ония приятели, които приспиват своите близки, които са меко възглавие за
техните дребни суети и неоправдани щестлавия: той не се двоуми да каже на
близките си тежка, но права дума, той не прикрива чуждия недъг и чуждата лоша
черта, когато ги види, и затова неговото приятелство не изнежва, а калява.
Най-после,
граждани, бива ли да забравим участието на Антон Страшимиров в македонското
дело. Щом Страшимиров не е само човек на перото, а и на делото, то можеше ли
македонската проблема да не го обсеби? Гражданският и човешки дълг накара Антон
Страшимирова да обикне делото за Македония. И тука той отдаде голям дял от
своето писателство и от своя живот.
Граждани!
Въпросът за Македония е скъп на всеки българин, но тоя въпрос става пробен
камък за изпитване нравствената сила и човешко достойнство на интелигента у
нас. Защото за интелигенцията ни македонският въпрос не е само
държавно-политически, а преди всичко нравствен въпрос. Кой смислен и честен
българин може да каже, че мисълта за Македония му е чужда? То значи той няма в
душата си и най-малка черта на народностно съзнание. А човек без това съзнание
е хилав в душата си човек. И наистина, как може да се забрави Македония? Хиляди
факти и събития — история и легенди — ни свързват с тая земя! Белезите, с които
пишем тоя чуден — силен и кръшен — български език, ни са дадени от там: да
забравим това — значи да немеят умът и сърцето ни. (Ръкопляскания).
И ето: със
своето будно чувство на гражданин, със своя буен темперамент на поет, със
своята мисъл, жадна за истина, Антон Страшимиров се намеси в македонското
освободително дело и се намеси, както той прави, когато се отдаде на дело: с
всичката безогледност и всеотдайност до отрешение и жертва. И той заработи в
македонското дело не като ментор или съветник из високо-високо, а влезе в
първата, опасна линия на вътрешните борби. През тия години на неговото деятелно
македонствуване македонската революционна организация живееше неспокойни дни.
Помните: тогава двама от големите вождове на организацията бяха в междуособица
убити. И голяма смелост беше по това време да изявиш открито, както го стори
Антон Страшимиров, че се числиш в групата на Сандански. Но такъв е Антон
Страшимиров: сляп в смелостта си и безрезервно отдаден. И тук пролича, че за
него опасностите, които го застрашават, нямат значение, стида той да е убеден,
че е прав и че трябва да каже своята дума без прикритие и уговорки.
Чували сме
често да упрекват Антон Страшимирова, че той не бил последователен, че все
търсел място и никъде не спирал, че той бил непостоянен.
Това не е
истина! Защото, ако проследим, кога Антон Страшимиров е давал воля на своето
гражданско проявление, кога е отбелязвал за себе си гражданска доблест и чест,
ще видим, че това е ставало винаги при едни и същи обстоятелства: тогава,
когато нещо мрачно и тежко спъва и души нашия обществен живот, тогава, когато
зли сили са заприщвали пътя на спокойния живот за народа ни, тогава, в такива
дни Страшимиров се е намествал и то всякога с една последователност и вярност
на себе си: да бъде брат на слабия, да бъде изобличител на мракобесника.
Страшимиров е последователен, когато
трябва да прояви воля за добротворство, да отбележи мигове на човечност и
съвест. Антон Страшимиров е, както сам той казва някъде, един индивидуалист в
рамките на обществеността. И после, когато един кабинетен работник, един
писател от стойността на Антон Страшимирова, с така отзивчива душа, с така буен
темперамент се намеси в борба, нима мислите, че това е лека работа? Колко
нервно сътресение съпровожда тая намеса, колко събиране на сили, които се
хвърлят в тръпна изживелица на борсата на тая рискована игра! И нима не може да
настъпи слабост? Сепванията, упадъкът дори, а може би и омаломощението на
добрата воля са законна последица след напрежението, което в минутата на подвига
изживява духовният работник, извикан на борба сред стъгдата на обществените
страсти, където владеят суровостта и безогледието. Културният общественик,
извикан на борба, не е партиен платен организатор, та във всяко време с повод
или без повод да развява партийния байряк, нито е окопан харамия, та по цели
дни да пълни и изпразва своя алтъ-патлак: той напуща тихия кът на своите
занимания, слазя до стъгдите на борбата, за да долови пулса на тоя живот и да
даде вяра на тия, които изнемогват в безпътица или чакат глас за ободрение, и
когато свърши своята гражданска мисия, се връща да потърси изоставената своя
работа. Той ще прояви своята гражданска доблест, когато потрябва и тогава той
става съсредоточие и изразител на болките, на вика за право и правда на тия,
които страдат. Ето, такива върховни мигове Антон Страшимиров ги познава и тям
той е последователен до край. Какво от това, че злоезичието и хулата не са
пресекнали и днес по името на Страшимирова! Тия, които не познават подвига, на
който Страшимиров е сега живо въплъщение, и тия, за които неговите думи са
огнен дъжд за гузната им съвест, правят от юбиляра прицел на своята дребна и
долна закачка! И толкова по-добре за самия Антон Страшимиров! Аз искам,
граждани, да припомня за един обичай в древния Рим. Когато там се е чествувал
някой народен герой или избраник, или голямо държавно събитие, то след като
ораторите са завършвали своите възхвали и прослава, на трибуната са пращали
купени клеветници, които е трябвало да чернят и сквернословят празнуваните и
празнуваното. По тоя начин в Рим са смятали, че по-добре изпъкват блясъкът и
величието на подвига и ръста на превъзходството, когато редом до тях се изправи
низостта и човешката подлост и безочливост. Ето защо аз съм доволен, че у
нас и сега има гласове, които се обаждат, за да уязвят Страшимирова в днешния
ден, в който град и село така единодушно изявяват своя възторг и своята почит
пред неговото дело на писател и гражданин (Ръкопляскания).
Нека,
граждани, пожелаем на Антон Страшимирова да доживее бодър и силен своите 80
години и види, как мътният поток на нашия обществен живот е обистрил водите си,
изхвърлил е тинята, за да разнася в една възродена в радост, благополучие и
доблест обществена, стопанска и политическа наша действителност, придобитията
на оня живот,за който толкова пъти Антон Страшимиров е страдал и се е борил.
Нека доживее той да види в тая страна, дето слънцето така обилно свети и
черноземът сè още е пълен с живителни сокове, да види граждани сепнати за
подвиг, за какъвто той ги е учил и вдъхновявал от обич към човека да редят
благополучието на българското племе. Семената, които Антон Страшимиров е
хвърлил, не могат да заглъхнат, защото тях хранят най-съкровените сили на тия,
които смятат човека, че стои по-горе от зверовете. Цветето на неговите усилия и
жертва ще бъде украса на мъдрата му и усмихната старост.
На писателя
и гражданина Антон Страшимиров за неговия подвиг, за неговото дело и нравствено
превъзходство аз пожелавам да го видим и при идния му юбилей сè така горд и
смел, сè така темпераментен, сè така честен гражданин, за да може народът ни да
отбележи с него един от върховете, до които стигна културната и политическа
здравина на народа ни. (Продължителни ръкопляскания).
1931
Остри статии във вестник "Слово", публикувани непосредствено след речта на Асен Златаров в Народния театър: http://kova4ev2012.blogspot.com/2014/11/1931_7.html
Няма коментари:
Публикуване на коментар