В ПАМЕТ НА ПРОФ. ПЕНЧО РАЙКОВ - БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРСКИ ХИМИЦИ - МИРОСЛАВ ПАРУШЕВ

ПРОФ. ПЕНЧО РАЙКОВ

ПЕНЧО РАЙКОВ

(1864-1940)

С името на Пенчо Райков е свързан полувековен период от раз­витието на химията в България след Освобождението. Той е един от създателите и уредниците на Химическия институт при Висшето училище в София, преобразувано по-късно в универ­ситет, откъдето пламва искрата на българската химическа нау­ка и академична дейност. В продължение на 50 години П. Райков непрекъснато служи на химията в България с научна, пре­подавателска и приложна дейност. На него принадлежи пър­вият български оригинален научен труд по химия. Неговата катедра при Висшето училище и след това при университета участвува дейно в създаването на първите български хими­чески кадри. Затова Първият редовен конгрес на бившия Съюз на българските химици през 1925 г. избира и провъзгласява П. Н. Райков за почетен член на съюза като един от най-заслужилите на химическото дело в България химици.

Пенчо Николов Райков е роден на 6 декември 1864 г. в будното балканско градче Трявна в семейството на виден и заможен търговец. Като 11-годишно дете той изживява страшните пери­петии на Дряновското въстание, след жестокото потушаване на което озверените османски пълчища се отправят към Тряв­на, заплашвайки я с огън и меч. В тези дни на тежки народни изпитания, когато малцината местни турци започват да точат ятаганите си, а изплашените до смърт тревненци се готвят за бягство в Балкана, малкият Пенчо с неколцина свои другар­чета въодушевено лее куршуми и скрит зад прозорците на ба­щината си къща, храбро очаква в решителната нощ осман­ските орди с кабзалия пушка в ръка. . .Тези ранни преживя­вания пораждат в душата на бъдещия химик горещи чувства на любов към свободата и родината, които той запазва през целия си плодотворен живот на учен, човек и гражданин (15).

Първоначално и прогимназиално образование Райков полу­чава в родния си град, като пише с пръст върху пясък в чиния, а после с паче перо, потопено в мастило от черни черници. Ба­ща му Никола Райков, човек практичен и пресметлив, гледа добрата си търговия и смята, че синът му е вече достатъчно образован, щом знае азбуката и сметалото, за да навлезе в търговията. Но майка му Тота Екимова, умна и будна българ­ка, има по-високи амбиции. Тя иска да види сина си истински изучен и скланя бащата да го изпрати в Русия. Райков учи в реалната гимназия на гр. Николаев, която завършва с отличие през 1883 г., и се завръща в България. В Русия той получава предимно хуманитарно образование, а сам чувствува влечение към естествените науки и още същата година се отправя за Лайпциг, Германия, чийто университет се слави с традициите на стар и уреден германски университет. В Лайпциг Райков записва първо медицина, но след един семестър, чувствителен към гледката на трупове, се прехвърля в специалността химия, която най-много го привлича и на която се отдава за цял живот.

Заедно с това той посещава и лекциите на прочутия фило­соф Вундт, които оказват по-късно благотворно влияние върху неговата преподавателска дейност.

Наред с учението П. Райков взема живо участие и в об­ществения живот на студентската младеж в Лайпциг. Той е член и деятел на Славянското академично дружество, основано през 1878 г., което по-късно се разделя на народностни секции и една от тях се превръща в „Българско академическо дру­жество“.

 През 1885 г. П. Райков, както и мнозина други ентусиази­рани български младежи, прекъсва временно студентските си занимания, за да вземе участие в Сръбско-българската война като доброволец в студентския легион. Бързото приключване на войната обаче не дава възможност на легиона да участвува във военните действия, но той показва готовността, себеотри­цанието и патриотизма на българската следосвобожденска младеж, която възмъжава под влияние на най-добрите възрож­денски традиции на нашия народ.

След войната П. Райков продължава да следва в Лайпциг, където завършва курса на обучението си и през 1888 г. полага с успех докторски изпит. Веднага след това той се завръща в родината и се отдава на неуморна и народополезна творческа работа като химик, професор и общественик.

Райков учи химия при едни от светилата на тази наука по онова време —Колбе и Вислиценус. При Херман Колбе (1818- 1884) Райков слуша лекции само през 1883 г. — една година преди неговата смърт. Колбе — талантливият и прославен уче­ник на Берцелиус, е последният противник на структурната теория. Той, самотен между химиците на своето време, продъл­жава да си служи с дуалистични формули, които изразяват строежа на органичните съединения чрез двойка радикали. Тези чудновати и много често абсурдни формули, трудни за раз­читане и разбиране, правят от органичната химия един особе­но мъчен за усвояване предмет. Колбе се присмива на структурната теория и счита структурната формула на бензола, пред­ложена от Кекуле (1865) и доказана от неговия ученик Байер (1886), само „една фантастична постройка“. Той нарича „тео­рията на атомното свързване“ на Кекуле чиста фантасмагория, а сам приписва на бензола съвсем странна структурна форму­ла, като го приема за триацетилен.

Колбе има отрицателно отношение и към стереохимичната хипотеза на Вант Хоф, която се явява по-нататъшно развитие на структурната теория.

Отчаян от сложните формули на Колбе, младият Райков решава да напусне химията, но тъкмо тогава Колбе умира. Наследник на Колбе по катедра, но не и по идеи става Йоха­нес Вислиценус (1835—1902), убеден привърженик на структур­ната теория и на нейното по-нататъшно развитие — стереохимичната хипотеза. Ясните, модерни и прогресивни възгледи на Вислиценус, неговите точни и увлекателни лекции завинаги спечелват Райков за органичната химия.

Под влияние на своя учител Вислиценус сам П. Райков из­бира за докторската си работа тема из областта на геометрич­ната изомерия, за обяснението на която Вислиценус използува тетраедричния модел на Вант Хоф за въглеродния атом. Още като студент Райков намира, че алфа-метилканелената кисели­на, наречена от него неправилно фенилкротонова, съществува в две различни кристални форми с различна точка на топене. В дисертационната си работа Райков търси двата геометрични изомера на алфа-метилканелената киселина, предвидени от теорията на учителя му, но вместо два открива три, единия от които приема за структурен изомер. По-късно други автори доказват, че третата форма представлява всъщност кристална модификация.

Когато Райков завършва висшето си образование и се за­връща в родината си, химията в България е още в зародиш.

Младата скороосвободена от османското робство държава чувствува остра нужда от интелигентни сили във всички облас­ти на обществения, стопанския и културния живот. При такива благоприятни социални условия способните и действени личности бързо намират своето място в обществото, бързо напредват и завоюват най-високи постове. Така и младият и способен доктор по химическите науки, носител на две култури — руска и немска, за кратко време след завръщането си в родната страна възлиза до най-високите стъпала на една блестя­ща кариера. Първата година става учител в педагогическото училище в Казанлък, където директор е д-р Кръстев, другар на Райков от славните студентски години в Лайпциг. На вто­рата година се премества за учител в I Софийска мъжка гим­назия и едновременно с това е назначен за извънреден препода­вател по химия в новооткрития физико-математически отдел при Висшето училище. В 1892 г. Райков е повишен в редовен преподавател в училището, а две години по-късно той е назна­чен за редовен професор и титуляр на Катедрата по органична химия. На този пост Райков остава до 1935 г., когато излиза в пенсия поради пределна възраст.

През преподавателската катедра на проф. Райков минават всички български химици, завършили в Софийския универси­тет до 40-те години. Мнозина от тях по-късно се издигат на важни постове в държавния апарат и в университета. По този начин в продължение близо на половин век химията навлиза постепенно във всички отрасли на българския културен живот под косвеното влияние на П. Н. Райков. Сам Райков подчерта­ва, че цената на неговото дело е в това, „гдето е могъл да до­принесе за създаване на добри химици в страната си“.

Като преподавател П. Райков се налага с авторитет, защо­то още от самото начало на дейността си той не само препода­ва, но и разработва научни проблеми. Неговите ученици си спом­нят с възторг за него, за неговото педагогическо майсторство. „Лекциите на проф. Райков, които съм слушал и аз — пише проф. Д. Иванов,— бяха издържани във всяко отношение. Те бяха образец на яснота и методичност. Формулите, които пи­шеше на дъската, винаги структурни, бяха симетрични, краси­ви, изпъстрени, ако е нужно, и от цветни тебешири. Демонстра­ционните опити бяха ефектни. В тях той винаги влагаше нещо свое, като ги опростяваше до крайна мяра, за да могат да бъдат извършени и при най-неизгодни лабораторни условия. Студентите гледаха и слушаха с наслада и задоволство, без да усетят как минават двата часа (неговите лекции бяха двуча­сови). След лекциите проф. Райков поканваше студентите да приближат катедрата, за да разгледат отблизо изложените препарати. Той влизаше в разговор с тях, задаваха се взаимно въпроси и по този начин се създаваха непринудени отношения между професор и студенти“.

За да добият студентите представа за епохата преди утвърж­даването на структурната теория в органичната химия, П. Райков с охота показва през време на лекциите си учебника на Херман Колбе с неговите причудливи, сложни и трудни за разбиране химични формули.

Не само лекциите, но и практическите упражнения на проф. П. Райков са образцови. „Интересно е да се отбележи обстоя­телството — пише неговата дъщеря и асистентка Теодора Райкова-Ковачева, — което баща ми често изтъкваше, че в про­тивовес на строгите научни методи при лекциите в Лайпциг­ския университет упражненията в лабораторията са се водили твърде свободно, при слаб надзор от страна на асистентите и затова не са били изключени и нещастни случаи.“ Даже сам Райков веднаж е пострадал тежко от изгаряне при спукване на една колба с лесно запалима течност. Затова по-късно като професор в Софийския университет той поставя практическите упражнения на студентите в лабораторията на строги начала и в това отношение изпреварва Лайпцигския университет. „Срав­нявайки лабораторните занимания в Лайпцигския университет оттогава със сегашните упражнения в нашия университет — продължава Теодора Райкова, — баща ми често изтъкваше го­лямата разлика помежду им. С това той искаше да подчертае, че нещо повече е направено у нас от онова, което е било в прочутия германски университет.“

В лабораторията „той беше в стихията си — пише Захари Караогланов, един от първите студенти на Райков. — Лаборато­рията се превръщаше в храм, в който всеки студент следваше пътя, който му се сочеше от проф. Райков. . . Там се даваше на разположение голяма химическа библиотека, много книги и списания, което немалко помагаше за постигане на благород­ните амбиции на проф. Райков. Той особено държеше на добрата подготовка на практическите занятия и не позволя­ваше да се мине упражнение, без да се извлече от него мак­симум полза.“

Райков проявява особена дарба за конструиране на апа­рати и подобряване на методите за работа в химическата лаборатория. Още като студент в Лайпциг Райков показва дарба на изобретател с първите си нови конструкции и творчески усъвършенствувания на лабораторни пособия, апара­ти и методи. По-късно, когато е вече учител в I Софийска мъжка гимназия и същевременно преподавател във Висшето училище, неговата новаторска дарба намира благоприятна почва за развитие и се разгръща в едно забележително изобре­тателство, чиито обилни плодове и днес не са загубили своята практическа стойност и полезност.

Лабораторните опити по химия в програмата на нашите средни училища се въвеждат късно — едва през 1903 г. Дотогава онагледяването на уроците по химия е рядко явление и се състои в елементарни демонстрации в клас, извършвани при това само в малък брой училища по почин на отделни учители. Показването на някои прости пособия за годишния изпит по химия в Сливенската мъжка гимназия през 1873 г. става сензация, описана в страниците на тогавашния периодичен печат като забележителна педагогическа новост.

Първите училищни лабораторни пособия били вносни и скъпи, доставяли се трудно и затова били редки и оскъдни. Всичко това се явявало пречка за използуването на лаборатор­ните опити като източник на знания и средство за онагледява­не и затвърдяване на уроците по химия в нашите средни учи­лища непосредствено след Освобождението. Тъкмо в тази ис­торическа обстановка конструкторската дарба на младия док­тор по химия П. Н. Райков намира простор за проява и раз­витие. Сам учител, той помага на своите колеги — учители по химия, с редица улеснения за самоделно създаване на уреди и методи за целите на обучението по химия с лабораторни опити в клас. Тази новаторска дейност намира подкрепа и от стра­на на тогавашното Министерство на народното просвещение, което публикува в страниците на своя официален орган „Училищен преглед“ редица апарати и методи на Райков и по този начин те стават достояние на широк кръг учители.

Творческата дейност на Райков за развитие на химическата лабораторна техника получава подтик и съдействие също и от страна на д-р Краузе — редактор на немския Chemiker Zeitung (Химически вестник), който редовно предоставял място в колоните на списанието за публикуване на изобретателските постижения на българския химик, с който установява тесни и дружески връзки за цял жи­вот.

Проф. П. Н. Райков обогатява инвентара на химическата лаборатория с повече от 50 нови и оригинални апарата, публи­кувани главно на немски език. Те се отличават с простота и остроумна конструкция, лека манипулация и широка приложи­мост за преподавателски и научноизследователски цели. Осо­бена популярност и разпространение получава пневматичната вана на Райков, която е едно от най-забележителните му кон­структорски решения. Заслужава да се отбележи също него­вият термометър с удължена скала, защитен в Германия с им­перски патент през 1895 г. Това е изобщо първото изобретение на българин-химик, получило правна защита. Особен интерес и полезен принос в техниката представлява конструираният от Райков приемник за непрекъснато събиране на дестилационни фракции под налягане, произвеждан на времето си от герман­ски фирми. Забележителни усъвършенствувания Райков внася също в устройството на Киповия апарат, на някои бюрети, при които са избягнати кранчетата и перлите, около които се натрупва сух остатък от разтвореното вещество при излитане на разтворителя. Без тези усъвършенствувания, както е из­вестно, работата с обикновените бюрети се затруднява.

Много от апаратите на Райков са влезли в ръководствата по химия и физика. Някои от тях са поместени например в пър­вия том на прочутия Наръчник за лабораторна техника по неорганична химия от Щелер, също в първия том на Препедевтиката по физика и химия на Гризбах, във Фармацевтичната химия на Едуард Шмид и др.

Специално трябва да бъде отбелязан творческият принос на проф. Райков в методиката на химическата лаборатория. Оригиналните и лесно изпълними начини за заваряване, проби­ване, рязане и огъване на стъкло, създадени от него, са техни­чески операции, без които не може да се осъществи апаратурната подготовка на нито един опит по химия в клас. А остроумните улеснения на Райков за замяна на специалните и скъпи стъклени кранчета в учебния кабинет по химия с прости коркови или гумени тапи и стъклени тръбички, както и прос­тите начини за отвеждане и събиране на газ за демонстратив­ни цели в клас са и днес ценно достояние на нашите училищни лабораторни упражнения по химия, макар че времето отдавна е заличило името на Райков върху тяхното авторство.

Поучен от злополуките в студентските химически лабора­тории на Лайпцигския университет, където грижите за безопас­ността на работата са били твърде малки, Райков създава добре познатия на неговите ученици метод за безопасност при лабораторните опити, състоящ се просто в това, че под всяка апаратура, с която студентът работи, се поставя дълбока тава. При евентуално счупване на апарата в нея ще се събира съ­държанието на апаратурата, без да се разпилява.

Научната дейност на проф. Райков започва още от студентската скамейка с неговите занимания за усъвършенствуването на лабораторните апарати, прибори и методи, продължава ка­то професор изследвания в областта на аналитичната и неор­ганичната химия и се утвърждава специално в органичната химия. Встъпването на Райков в научното поприще съвпада с бързото развитие на производителните сили на младата бъл­гарска държава, когато се чувствува остра нужда от просвете­ни и компетентни дейци. Затова и неговите изследвания имат изобщо подчертана практическа насоченост. Той създава първите норми за нашето розово масло, работи върху откриването и идентифицирането на важни вносни по това време химика­ли, лекарствени вещества и суровини, изследва питейни води и пр. Заедно с това Райков дава и няколко теоретически трудове, в които разглежда въпроса за асимилацията на въглеродния двуокис в листата на растенията, структурата на водо­родния прекис и механизма на редукция на ароматните нитросъединения до амини с желязо в солнокисела среда като изключително важен проблем в синтетичната органична проми­шленост.

Проф. Райков е автор на първия български оригинален из­следователски труд по химия. В този начален труд на българ­ското научно химическо творчество Райков си поставя за цел да подобри обемното определяне на сребро и халогени. Тру­дът е публикуван през 1894 г. След това редица чужди учени публикуват също такъв метод, без да споменат името и прио­ритета на Райков. Премълчаването на Райков в западната и американската химическа литература като автор на метода може да бъде обяснено с характера на неговата публикация, която представлява едно предварително съобщение, неподкрепено с опитна част и публикувано в неаналитичното списание на д-р Краузе, където остава незабелязано от специалистите.

Но авторството на Райков върху въпросния метод не се споменава и в българската химическа литература, макар че колегите му били много добре запознати с неговия забележи­телен национален принос.

През учебната 1900—1901 и 1917— 1918 г. проф. П. Н. Рай­ков става декан на Физико-математическия факултет, а през учебната 1908—1909 г. той е ректор на Университета. Ректорската си реч посвещава на Далтоновата теория, която разглеж­да в нейното историческо развитие, като завършва с гордата увереност в бъдещото могъщество на химията „когато за богатството и материалното благоденствие на един народ ще се съди вече не по обширността и по природните богатства на земята, която владее, а по размерите и по степента на съз­нанието, с което култивира химията“.

Вън от университетските си занимания Райков проявява по­стоянен интерес към редица обществени и културни начинания. Той е член на Немското химическо дружество в Берлин, приет по предложение на проф. д-р Н. Добрев и Р. Беренд. Той е един от основателите на Българското химическо дружество в София и негов пръв председател. Райков полага големи грижи за преуспяването на дружеството и е провъзгласен през 1925 г. за почетен председател на новооснования Съюз на бъл­гарските химици, в който се преобразува Българското химичес­ко дружество с неговите поделения. Райков е член на Бъл­гарската академия на науките и председател на нейния природо-медицински клон преди Девети септември.

Като делегат на университета и други институции Райков посещава редица международни конгреси и конференции по химия, на които изнася и свои научни постижения.

В историята на Софийския университет името на Райков е свързано с откриването на Медицинския факултет като член и по-късно председател на комисията по откриването на факул­тета. От 1919 до 1922 г. той води обучението по органична и неорганична химия в същия факултет.

Проф. П. Н. Райков умира на 24 юни 1940 г. в София, като оставя след себе си светлата диря на един от най-известните представители на зараждащата се след Освобождението българска химическа наука.

Из книгата на Мирослав Парушев: „Бележити български химици“, изд. Народна просвета, 1980 г.

Препратка:

http://www.unionchem.org/content_images/cf639f78cfe302ea6093e1781dc23361.pdf